Агата Кристи
Безмълвният свидетел (5)

Пета глава
Еркюл Поаро получава писмо

За случките, които току-що изложих, научих много по-късно. Но струва ми се, че ги подредих съвсем точно, след като разпитах подробно отделните членове на семейството.

Поаро и аз бяхме замесени в този случай, едва когато получихме писмото на мис Аръндел.

Добре си спомням този ден. Беше гореща, душна утрин в края на юни.

Поаро си имаше ритуал при отваряне на сутрешната поща. Вземаше всяко писмо, разглеждаше го внимателно и разрязваше плика със специално ножче. После прочиташе писмата и ги подреждаше на някоя от четирите купчинки зад чашата му с шоколад. (На закуска Поаро винаги пиеше шоколад — отвратителен навик!) Действаше с точността на машина!

Всичко се извършваше с такава последователност, че и най-малкото нарушаване на ритъма привличаше вниманието.

Седях до прозореца, загледан в уличното движение. Наскоро се бях върнал от Аржентина и за мен бе особено вълнуващо да попадна отново във водовъртежа на Лондон.

Обърнах глава и заявих с усмивка:

— Поаро, аз… като скромния Уотсън ще се осмеля да направя една дедукция.

— За мен ще е удоволствие, приятелю. И каква е тя?

Замълчах, после надуто казах:

— Тази сутрин получихте особено интересно писмо!

— Вие наистина сте Шерлок Холмс! Да, напълно сте прав.

Аз се засмях.

— Виждате ли, познавам методите ви, Поаро. Ако прочетете някое писмо два пъти, това означава, че то е особено интересно.

— Преценете сам, Хейстингс. — Той ми го подаде с усмивка.

Взех го с любопитство, но веднага направих гримаса. Беше написано с един от онези старомодни почерци, които приличат на паяжина, а отгоре на всичко листът бе изписан и от двете страни.

— Трябва ли да го чета, Поаро? — възнегодувах аз.

— О, не, никой не ви принуждава. Абсолютно никой.

— А ще ми кажете ли за какво се отнася?

— Бих предпочел сам да си създадете мнение. Но не се мъчете, ако ви отегчава.

— Не, не. Искам да зная за какво е — запротестирах аз.

— Едва ли ще разберете отбеляза сухо приятелят ми. — Всъщност в него не се казва нищо.

Реших, че преувеличава, и се нахвърлих с по-голяма стръв върху писмото.

Мосю Еркюл Поаро

Уважаема господине,

След много съмнения и колебания аз ви пиша (последните думи бяха зачертани), аз се осмелявам да ви пиша с надеждата, че вие можете да ми помогнете по въпрос от съвсем лично естество. (Думите съвсем лично бяха подчертани с три черти.) Трябва да отбележа, че името ви ми е познато. Мис Фокс от Ексетър ми бе споменала за вас и въпреки че не ви познава лично, сподели с мен, че сестрата на нейния зет (чието име не мога, съжалявам, че трябва да го кажа, да си спомня) й е говорила за вашата учтивост и изключителна дискретност (изключителна дискретност подчертано). Аз, разбира се, не проявих любопитство относно естеството (естеството подчертано) на разследването, което сте провели за нея, но разбрах от мис Фокс, че е било болезнено и поверително (последните четири думи дебело подчертани).

Прекъснах за малко трудната си задача да разчета гъсто изписаните думи.

— Поаро — започнах аз, — трябва ли да продължавам? Тя стига ли изобщо до същността?

— Продължете, приятелю. Търпение.

— Търпение! — избухнах аз. — Изглежда точно така, като че ли паяк се е пъхнал в мастилницата и после се е разходил върху листа. Спомням си, че почеркът на сестрата на баба ми, Мери, беше почти същият!

Отново се потопих в посланието.

За настоящата ми дилема, струва ми се, вие бихте могли да извършите необходимите разследвания. Въпросът е такъв, както вие несъмнено ще разберете, че изисква изключителна дискретност и бих могла, всъщност… излишно е да казвам колко искрено се надявам и се моля (моля подчертано с две черти) в случая да е така… Възможно е всъщност изцяло да греша. Човек понякога е склонен да отдава прекалено голямо значение на факти, които имат своето естествено обяснение.

— Да не би да съм пропуснал някой лист? — измърморих аз леко объркан.

— Не, не — подсмихна се Поаро.

— Защото дотук няма никакъв смисъл. За какво всъщност става дума?

— Continuez toujours^[1].

Въпросът е такъв, както вие несъмнено ще разберете…

— Не, това го четох. О! Ето тук.

При тези обстоятелства, сигурна съм, че вие най-добре ще ги оцените, за мен е съвсем невъзможно да се посъветвам с някого от Маркет Бейзинг (погледнах отново началото на писмото. Литългрийн Хаус, Маркет Бейзинг, Баркс), но в същото време, както вие естествено ще разберете, се чувствам неспокойна (неспокойна подчертано). През последните няколко дни аз се укорявах, че фантазирам прекалено много (фантазирам подчертано с три черти), но чувствам, че тревогата ми нараства. Може би в крайна сметка придавам прекомерно значение на една дреболия (дреболия подчертано с две черти), но безпокойствието ми остава. Убедена съм, че по този въпрос трябва да намеря покой. Той тегне над мен и вреди на здравето ми, и естествено положението ми се утежнява, защото не смея да го споделя с никого (никого подчертано дебело). Вие, разбира се, може да решите, че всичко е само фантазии. Възможно е фактите да имат съвсем невинно обяснение (невинно подчертано). Въпреки това, колкото и тривиално да ви изглежда, след инцидента с топката на кучето съмненията и тревогата ми нараснаха. Ето защо с удоволствие ще приема вашето мнение и съвет по този въпрос. Сигурна съм, че така от плещите ми ще падне голям товар. Надявам се да ме уведомите какъв е вашият хонорар и какво ще ме посъветвате да направя.

Искам отново да подчертая, че тук никой нищо не знае. Фактите, осъзнавам, са много тривиални и незначителни, но здравето ми не е съвсем добро и нервите ми (нервите подчертано с три черти,) не са такива, каквито бяха. Подобен род тревоги, уверена съм, ми се отразяват зле, а колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че съм съвсем права и не е възможно да греша. Разбира се, и през ум не ми минава да кажа на някого каквото и да било (последните пет думи подчертани).

С надеждата скоро да получа съвета ви по този въпрос оставам искрено ваша,

Емили Аръндел

Обърнах листа и отново прегледах внимателно двете страници.

— Но, Поаро! — възкликнах аз. — За какво всъщност става дума?

— За какво, наистина? — той вдигна рамене.

Потупах листа с известно нетърпение.

— Каква жена! Защо не може мисис… или мис Аръндел…

— Мис, струва ми се — прекъсна ме Поаро. — Типично писмо на стара мома.

— Да. Една превзета стара дама. Защо не може да обясни за какво става дума?

Поаро въздъхна.

— Както казахте… За съжаление липсва й способността да използва система и ред в разсъжденията, а без система и ред, Хейстингс…

— Наистина — отвърнах аз припряно. — В действителност й липсват малките сиви клетки.

— Не бих се изразил така, приятелю.

— А аз бих. Какъв смисъл има да се напише подобно писмо?

— Вярно, почти никакъв — призна Поаро.

— Дълги, несвързани приказки за нищо — продължих аз. — Вероятно някое леко неразположение на дебелия й любимец, астматичен мопс или джафкащ пекинез! — погледнах приятеля си с любопитство. — И все пак вие прочетохте два пъти писмото. Не ви разбирам, Поаро.

— Вие, Хейстингс — усмихна се той, — щяхте да го хвърлите направо в кошчето, нали?

— Боя се, че е така — погледнах писмото и се намръщих. — Предполагам, че както обикновено съобразявам бавно, но не мога да видя нищо интересно в него!

— И все пак има един особено интересен момент, един момент, който веднага ме впечатли.

— Почакайте! — извиках аз. — Не ми казвайте. Нека да видим дали ще мога да го открия сам.

Може би постъпката ми бе детинска. Проучих много внимателно писмото. После поклатих глава.

— Не, не мога да го схвана. Осъзнавам, че старата дама си е навила нещо на пръста, но на възрастните жени често им се случва! Като че ли не е нищо важно. Евентуално може и да има основание, но не ми е ясно по какво го разбрахте. Освен ако инстинктът ви…

— Инстинкт! — Поаро махна обидено с ръка. — Знаете колко мразя тази дума. „Нещо сякаш ми казва“ — ето за какво намеквате. Jamais de la vie^[2]! Аз, аз разсъждавам. Използвам малките сиви клетки. Има един интересен момент в писмото, който изобщо не забелязахте, Хейстингс.

— Е, добре — отвърнах уморено аз. — Приемам.

— Приемате? Какво приемате?

— Приемам да ми кажете, да си доставите удоволствието, като ми покажете, че съм бил глупак.

— Не сте глупак, Хейстингс, а просто не сте наблюдателен.

— Е, добре. И какъв е интересният момент? Предполагам, че е „инцидентът с топката на кучето“. Май интересното е, че просто няма такъв!

Поаро пренебрегна острата ми реакция и тихо, и спокойно заяви:

— Интересният момент е датата.

— Датата?

Взех писмото. В горния ляв ъгъл беше написано „17 април“.

— Да — промълвих бавно аз. — Странно. Седемнайсети април.

— А днес сме двайсет и осми юни. C’est curieux, n’est ce pas^[3]? Оттогава са минали повече от два месеца.

Колебливо поклатих глава.

— Вероятно не означава нищо. Неволна грешка. Искала е да напише юни, но е написала април.

— Дори и така да е, минали са десет-единайсет дни. Странен факт. Но всъщност вие грешите. Погледнете цвета на мастилото. Писмото е писано преди повече от десет дни. Не, седемнайсети април е вярната дата. Но защо писмото не е било изпратено?

Повдигнах рамене.

— Лесно е за обяснение. Старата дама е променила решението си.

— Тогава защо не е унищожила писмото? Защо го е държала два месеца и го е изпратила едва сега?

Трябваше да си призная, че ми беше трудно да отговоря. Всъщност не можех да дам задоволителен отговор. Отново поклатих глава и нищо не казах.

Поаро кимна.

— Виждате ли, това е интересното! Да, определено любопитен момент.

— Ще отговорите ли на писмото? — попитах аз.

— Oui, mon ami^[4].

Тишината в стаята се нарушаваше единствено от скърцането на писалката на Поаро. Беше гореща и душна утрин. През прозореца проникваше миризма на прах и дим.

Поаро стана от бюрото си с готовото писмо в ръка. Отвори едно чекмедже и извади малка квадратна кутийка. Взе от нея марка. Навлажни я с малка гъба, за да я залепи на плика.

После изведнъж спря, като държеше марката в ръка, и енергично поклати глава.

— Non^[5]! — възкликна той. — Не постъпвам правилно. — Скъса на две писмото и го хвърли в кошчето. — Не по този начин трябва да се заемем със случая! Ще отидем, приятелю.

— Искате да кажете да отидем в Маркет Бейзинг?

— Точно така. Защо не? Не е ли твърде душно в Лондон днес? Няма ли да ви е приятно да подишате чист въздух?

— Е, след като поставяте така въпроса — започнах аз. — Да пътуваме с колата.

Бях си купил един Остин на старо.

— Чудесно. Денят е много приятен за пътуване с кола. Не се налага да си вземам дебелия шал. Едно леко палто, копринено шалче…

— Скъпи ми приятелю, не отивате на Северния полюс! — възмутих се аз.

— Човек трябва да внимава да не настине — отвърна поучително Поаро.

— В такъв ден?

Без да обръща внимание на забележките ми, Поаро облече сиво-бежово палто и завърза бяла копринена кърпа около врата си. Постави внимателно навлажнената марка върху попивателната, за да изсъхне, и двамата напуснахме стаята.