Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dumb Witness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Безмълвният свидетел

Преводач: Румяна Стоянова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Полипринт“ — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-078-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4419

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава
Тереза Аръндел

На другата сутрин поехме към адреса, който ни даде доктор Доналдсън.

Предложих на Поаро да посетим мистър Първис, адвоката, но той категорично отхвърли идеята.

— Не, приятелю. Какво можем да му кажем, какъв мотив ще изтъкнем, за да му поискаме информация?

— Обикновено сте пълен с най-невероятни мотиви, Поаро! Всяка от досегашните лъжи би свършила работа, нали?

— Напротив, приятелю, „всяка от досегашните лъжи“, както се изразихте, няма да свърши работа. Не и пред адвокат. Ще бъдем, как го казвате, изхвърлени като мръсни котета.

— Е, добре — съгласих се аз. — Да не рискуваме!

И така, както вече споменах, ние се отправихме към апартамента на Тереза Аръндел.

Въпросният апартамент се намираше в един блок в Челси с изглед към реката. Беше обзаведен скъпо, в модерен стил, с блестящи хромирани мебели и дебели килими с геометрични фигури.

Почакахме няколко минути и после в стаята влезе момиче, което ни погледна въпросително.

Тереза Аръндел изглеждаше на около двайсет и осем или двайсет и девет години. Беше висока и стройна и сякаш беше слязла от увеличена черно-бяла фотография. Косата й бе катраненочерна, а лицето й — мъртвешки бледо под тежкия грим. Веждите й бяха оскубани и придаваха на лицето й израз на закачлива ирония. Устните й бяха единственото цветно петно, блестяща алена роза на бялото й лице. Въпреки отегченото и безразличното си държание тя създаваше впечатление (не зная как успяваше), че е два пъти по-жизнена от останалите хора. Приличаше на навита пружина.

Хладно погледна към мен, после към Поаро.

Страхувайки се да излъже (надявам се), този път Поаро подаде визитната си картичка. Тя я взе и като я държеше с пръстите си, я разгледа от двете страни.

— Предполагам — каза тя, — че вие сте мистър Поаро?

Поаро й се поклони с възможно най-голямата си галантност.

— На вашите услуги, мадмоазел. Ще ми позволите ли да отнема малко от скъпоценното ви време?

Имитирайки леко маниера на Поаро, тя отвърна:

— Приятно ми е, мосю Поаро. Седнете, моля.

Поаро седна доста предпазливо на ниския квадратен фотьойл, а аз — на един стол с права облегалка и конопена тапицерия. Тереза се настани небрежно на табуретката пред камината. Предложи ни цигари. Ние отказахме, а тя си запали една.

— Вероятно сте чували за мен, мадмоазел?

Тя кимна.

— Приятелче на Скотланд Ярд. Така е, нали?

Стори ми се, че Поаро не остана във възторг от описанието й. Той заяви важно:

— Аз разследвам престъпления, мадмоазел.

— Колко впечатляващо — отбеляза Тереза Аръндел с отегчен глас. — Жалко, че си загубих бележника за автографи!

— Случаят, с който се занимавам сега, е следният — продължи Поаро. — Вчера получих писмо от вашата леля.

Бадемовидните й очи се разшириха леко и тя издуха облаче цигарен дим.

— От леля ми ли, мосю Поаро?

— Да, мадмоазел.

— Съжалявам — промърмори тя, — ако по някакъв начин ви развалям играта, но наистина, знаете ли, вече нямам леля! Всичките са мъртви. Последната почина преди два месеца.

— Мис Емили Аръндел?

— Да, мис Емили Аръндел. Човек не получава писма от мъртъвци, нали, мосю Поаро?

— Аз понякога получавам, мадмоазел.

— Сигурно е ужасно!

Но в гласа й се появи нова нотка, нотка на внезапно възникнала тревога и предпазливост.

— И какво ви пише леля ми, мосю Поаро?

— Все още не мога да ви кажа, мадмоазел. Виждате ли, отнася се за… — той се прокашля. — За един деликатен въпрос.

За миг настъпи тишина. Тереза Аръндел дръпна от цигарата си и заяви:

— Всичко, което казахте, звучи омайващо потайно. Но какво общо имам аз?

— Надявах се, мадмоазел, че може би ще се съгласите да ми отговорите на няколко въпроса.

— Въпроси? За какво?

— Въпроси от семеен характер.

Очите й отново се разшириха.

— Звучи доста помпозно! Навярно ще ми обясните за какво става дума.

— Естествено. Може ли да ми дадете сегашния адрес на брат ви Чарлз?

Тя присви очи. Скритата й енергия се позагуби. Сякаш се затвори в черупка.

— Боя се, че не мога. Не си пишем често. Струва ми се, че е напуснал Англия.

— Разбирам — каза Поаро и замълча.

— Това ли искахте да научите?

— О, имам и други въпроси. Например доволна ли сте от начина, по който леля ви се разпореди със състоянието си? Или от колко време сте сгодена за доктор Доналдсън?

— Доста сте осведомен.

— Eh bien?

— Eh bien, след като ще се правим на чужденци, отговорът и на двата ви въпроса е, че не ви влиза в работата! Ca ne vous regarde pas, M. Hercule Poirot[1].

Поаро внимателно я изучава минута-две. После без сянка на разочарование той стана.

— Значи така! Е, може би не би трябвало да съм изненадан. Позволете ми, мадмоазел, да ви поздравя за чудесното френско произношение. Пожелавам ви приятна сутрин. Хайде, Хейстингс.

Когато стигнахме до вратата, момичето проговори. Отново в съзнанието ми се появи чувството, че е като навита пружина. Тя не помръдна от мястото си, но думите, които изрече, изплющяха като камшик.

— Върнете се.

Поаро бавно се подчини. Седна отново и я погледна с очакване.

— Хайде да престанем да се правим на глупаци — продължи тя. — Възможно е да сте ми полезен, мосю Еркюл Поаро.

— С удоволствие, мадмоазел, но как?

Между две дръпвания от цигарата тя отвърна тихо и много спокойно:

— Като ми кажете как да оспоря завещанието.

— Сигурно един адвокат…

— Да, адвокат, може би… ако имам подходящ адвокат. Но единствените адвокати, които познавам, са почтени хора! Тяхното мнение е, че завещанието е напълно законно и опитите да се оспори ще са само загуба на пари.

— Но вие не им вярвате.

— Вярвам, че винаги има начин… Ако човек няма нищо против да е безскрупулен и е готов да плати. Е, аз съм готова да платя.

— И сте сигурна, че аз съм готов да бъда безскрупулен, ако ми се плати?

— Открих, че повечето от нас са такива! Не виждам защо вие трябва да правите изключение. Разбира се, хората винаги твърдят, че са честни и почтени.

— Тоест, това е част от играта, а? И ако допуснем, че съм готов да бъда безскрупулен, какво, смятате, мога да направя?

— Нямам представа. Но вие сте умен човек. Всички го знаят. Можете да измислите нещо.

— Какво например?

— Ваша работа — повдигна рамене Тереза Аръндел. — Да откраднете завещанието и да го подмените с фалшиво… Да отвлечете Лосън и да я заплашите, като кажете, че е измамила леля Емили да й завещае всичко. Да представите ново завещание, което старата Емили е направила на смъртния си одър.

— Дъхът ми спира от богатото ви въображение, мадмоазел!

— Е, какъв е отговорът ви? Бях откровена. Ако е отказ — известно ви е къде е вратата.

— Не е отказ… все още… — отвърна Поаро.

Тереза Аръндел се засмя и ме погледна.

— Приятелят ви — забеляза тя — изглежда шокиран. Дали да не го изпратим да се поразходи около блока?

Поаро се обърна към мен с леко раздразнение:

— За Бога, Хейстингс, овладейте се. Моля да извините приятеля ми, мадмоазел. Както забелязахте, той е честен човек. А на всичко отгоре е и предан, особено към мен. Във всеки случай, нека да подчертая следното — Поаро я изгледа строго. — Каквото и да направим, ще бъде в рамките на закона.

Тя леко повдигна вежди.

— Законът — изрече замислено той — дава големи възможности.

— Разбира се — Тереза се усмихна едва-едва. — Е, добре, договорихме се. Искате ли да обсъдим вашия дял от плячката, ако се окаже, че въобще има някаква плячка?

— И за него можем да се договорим. Всичко, което искам, са някои дребни нещица.

— Готово.

— Сега слушайте, мадмоазел — надвеси се напред Поаро. — По принцип в деветдесет и девет от случаите аз съм на страната на закона. Стотният… е, той е различен. Обикновено е доста по-доходен… Но трябва да стане съвсем безшумно, разбирате ли ме… много, много безшумно. Репутацията ми не бива да пострада. Длъжен съм да внимавам.

Тереза Аръндел кимна.

— Трябва да науча всички факти по случая! Нужна ми е истината! Разбирате, че когато човек знае истината, по-лесно може да лъже!

— Звучи ми съвсем разумно.

— Добре тогава. А сега, на коя дата бе направено завещанието?

— На 21 април.

— А предното завещание?

— Леля Емили го направи преди пет години.

— И какво гласеше то?

— Малка сума за Елън и за бившата ни готвачка, а всичко останало трябваше да бъде разделено между децата на брат й Томас и на сестра й Арабела.

— Под попечителство ли щяха да останат тези пари?

— Не, щяхме да разполагаме с тях.

— А сега внимавайте. Всички ли бяхте запознати с условията на завещанието?

— О, да. Чарлз и аз знаехме, Бела също. Леля Емили не го криеше. Всъщност, когато някой от нас искаше заем от нея, тя винаги отговаряше: „Ще разполагате с парите ми, след като умра. Бъдете доволни, че ще е така.“

— Би ли отказала да заеме пари, ако някой е болен или силно се нуждае от пари?

— Не, не мисля, че би отказала — изрече бавно Тереза.

— Но е смятала, че имате достатъчно средства, за да се издържате?

— Да, така смяташе.

В гласа й се долови горчивина.

— Но вие… не мислите така?

Изминаха няколко минути, преди Тереза да заговори.

— Баща ми ни остави по трийсет хиляди лири. Лихвата от тях, ако са вложени удачно, възлиза на хиляда и двеста лири на година. От данъците намаляват малко. Прилична сумичка, с която човек може добре да преживява. Но аз… — гласът й се промени, стройното й тяло се напрегна и тя отметна назад глава. Цялата стаена жизненост, която бях усетил в нея, излезе наяве. — Но аз искам да получа повече от живота! Искам най-доброто! Най-хубавата храна, най-красивите дрехи, нещо специално, нещо изключително, а не само подходящо облекло в съответния моден стил. Искам да живея и да се забавлявам. Да отида на Средиземно море и да се потопя в топлите му води, да седна на игралната маса и да залагам цели пачки пари, да организирам празненства — диви, чудати, екстравагантни… Искам всичко, което може да се вземе от този отвратителен свят, и то не в бъдеще. Искам го сега!

Гласът й бе станал прекрасен — развълнуван и топъл. Оживлението й бе опияняващо.

Поаро я наблюдаваше съсредоточено.

— Предполагам, че досега сте живели така?

— Да, Еркюл… Така живях!

— И колко ви останаха от трийсетте хиляди?

Тя се изсмя рязко.

— Двеста двайсет и една лири и четиридесет и седем пенса. Такава е точната сметка. Както виждате, човече, ще трябва да ви плащам от парите, които ще спечелим. Ако няма печалба — няма да има и плащане.

— В такъв случай — каза убедено Поаро — със сигурност ще има печалба.

— Вие сте страхотен малък човек, Еркюл. Радвам се, че се срещнахме.

Поаро продължи делово:

— Има няколко неща, които непременно трябва да зная. Вземате ли наркотици?

— Не, никога.

— Пиете ли?

— Доста, но не защото ми харесва. Компанията ми пие, а аз го правя заедно с тях, но още утре мога да се откажа.

— Звучи обнадеждаващо.

Тя се засмя.

— Забавленията ми не са свързани само с чашката, Еркюл.

— Любовни авантюри? — продължи той.

— Много, в миналото.

— А сега?

— Само Рекс.

— Тоест, доктор Доналдсън?

— Да.

— Той изглежда някак много чужд на живота, който споменахте.

— Така е.

— И все пак вие сте привързана към него. Чудя се защо?

— О, какво значение има? Защо Жулиета е обичала Ромео?

— Ами защото той се е оказал първият мъж, който е срещнала.

— Рекс не е първият мъж, който срещам — отговори бавно Тереза. — Съвсем не е. — Тя сниши глас и продължи: — Но мисля… Чувствам… че е последният.

— Той е беден, мадмоазел.

Тя кимна.

— И също се нуждае от пари.

— Страшно много. Но не по същите причини, поради които ги искам аз. Не желае лукс… или красота… или вълнения… или тям подобни. Би носил един костюм, докато се скъса… И би обядвал с консерви всеки ден, без да се впечатли. И би се къпал в стара, очукана вана. Ако имаше пари, всичките щяха да отидат за епруветки, за лаборатория и всичко останало. Той е амбициозен. Работата му означава всичко за него. Дори повече, отколкото аз.

— Той знаеше ли, че ще наследите пари, когато мис Аръндел умре?

— Аз му казах. О! След като се сгодихме. Той наистина няма да се ожени за мен заради парите ми, ако намеквате за това.

— Все още ли сте сгодени?

— Разбира се.

Поаро не реагира. Мълчанието му като че ли я обезпокои.

— Разбира се — повтори остро тя. После добави: — Вие… срещнахте ли се с него?

— Видях го вчера в Маркет Бейзинг.

— Защо? За какво говорихте?

— Аз не му казах нищо. Помолих го само за адреса на брат ви.

— На Чарлз? — гласът й отново стана остър. — Какво искате от Чарлз?

— Чарлз? Кой пита за Чарлз? — чу се приятен мъжки глас.

В стаята нахълта млад мъж с бронзов загар на лицето и приятна усмивка.

— Кой спомена за мен? — попита той. — Чух името си от вестибюла, но не подслушвах. В Борстъл са много чувствителни към подслушването. Тереза, момичето ми, какво става? Изплюй камъчето.

Бележки

[1] Ca ne vous regarde pas, M. Hercule Poirot (фр.) — това не ви засяга, мосю Еркюл Поаро. — Б.пр.