К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (7)

4. Възход и упадък на пуеблото Ацтек

Въпреки че разкопките в пуеблото Ацтек са свързани главно с името на Ърл Х. Морис, съобщението за първите изследователски работи, проведени там през 80-те години на миналия век, ни е оставил не археолог, а любител. По онова време той бил едва десетгодишен ученик. Своето съобщение той направил петдесет години по-късно, като проявил при това удивителна сила на паметта.

Той се казвал Шермън С. Хау и бил един от първите ученици в току-що създаденото в Ацтек едностайно училище, което тъкмо по това време получило и първия си учител. За този учител е известно само, че фамилното му име било Джонсън. Както по всичко личи обаче, той бил не само даскал, способен да пълни главите на децата с елементарни знания, а съумял да пробуди у своите ученици и интерес към видимите следи от миналото, да породи у тях любопитство. Въоръжени с кирки и лопати, решени да правят открития, Джонсън и неговите ученици предприемали в свободните съботни дни излети към развалините. Ето какво си спомня половин век по-късно старият Хау за времето, когато той е бил само малкият Шермън:

„Валеше лек сняг и беше доста студено. Ние се изкачихме в едно от помещенията на втория етаж, което беше затрупано повече от половината със земя и трошляк, и започнахме да копаем в един от ъглите. На дълбочина около 1,60 м достигнахме пода на втория етаж и пробихме в него отверстие с диаметър около 85 см, но не видяхме долу нищо, освен една тъмна пещера. Започнаха дълги спорове за възможната дълбочина и за това, по какъв начин онзи, който би се решил да се спусне там, може да излезе обратно. Някои бяха убедени, че там е пълно с плъхове, вонещици, прилепи и гърмящи змии. Представяхме си стотици неща. Мисля, че най-лошото беше страхът от призраци.“^[1] Кой ще се спусне пръв долу? Какво ще намери там? Малкият Шермън пристъпил напред…

Развалините на Ацтек сега са национален паметник-резерват и до него се стига по отлични пътища; те се намират на брега на реката Анимас, която идва от Колорадо и тече към северозападния ъгъл на Ню Мексико, където се влива в реката Сан Хуан. Долината на реката е широка над три километра и е необикновено плодородна. В сенчестите ѝ кътчета цъфтят диви рози. Въпреки че долината е на 1700 м надморска височина, там падат достатъчно количество валежи.

Наименованието на развалините, както и на сегашното селище, разбира се, поражда недоразумения. В Ацтек никога не са живели ацтеки. През миналия век обаче се появила увлекателната книга на слепия историк Уилям Прескът „Завладяването на Мексико“, която още тогава можела да се види по лавиците и на най-малките американски библиотеки. Благодарение на тази книга читателите знаели за блясъка и могъществото на империята на ацтеките, съставили си определена представа за разкошните храмове и дворци на Мексико, унищожени от Ернандо Кортес. И когато някой след това се натъкнел на развалини, стига да били донякъде внушителни по размери, хората ги приписвали на ацтеките. Та на кой друг?

Всъщност развалините на нашия „Ацтек“ на брега на река Анимас в Ню Мексико били много по-стари от народа, на чието име били наречени. И наистина, по времето, когато народът на същинските ацтеки в сегашния град Мексико още не бил започнал своя път към върховете на могъществото, индианците от пуеблото на брега на река Анимас навлизали вече в периода на своя упадък.

Най-ранното писмено съобщение за пуеблото Ацтек намираме в географската карта на испанеца Миера-и-Пачеко, съставена около 1777 година. Той отбелязал между реките Анимас и Флорида наличието на „развалини на много стари градове“. Следващите няколко споменавания за тях се появяват едва през 19. век в разказите на пътешественици. По времето, когато западната железопътна линия стигала само до Каньон Сити в щата Колорадо, Люис Х. Морган продължил нататък в талига с брезентов покрив. Този виден етнограф и учител на Банделиер направил първите научни чертежи на развалините на Ацтек. Той заварил още съвсем незасегнати помещения с оцелели покрития чак до височината на втория етаж. От един от жителите обаче той узнал и тревожната новина, че около една четвърт от каменните стени били разрушени съвсем не от природните стихии, а от заселниците в околните ферми, които използвали добре издяланите пясъчникови блокове за строежа на собствените си къщи (нека припомним в тяхна защита, че по същия начин в средновековния Рим не безграмотни селяни, а високо просветени папи и князе разграбвали античния Колизей, за да се снабдят със строителен материал за собствените си дворци).

И след това развалините били неведнъж посещавани и подлагани на изследвания, но те се рушили все повече и повече, докато през 1916 г. Ърл Х. Морис предприел там систематични разкопки, като същевременно взел мерки за опазването на постройките от по-нататъшно ограбване и започнал тяхното реконструиране. По онова време никой още нямал представа колко голям в действителност е бил първоначалният комплекс, към каква епоха принадлежал, какъв народ го обитавал и какво би могло още да се крие под развалините му. Общо взето сведенията, с които разполагали по онова време, не били много по-големи от онези на малкия ученик Шермън Хау преди тридесет години.

 

 

Учителят Джонсън не разрешил на най-малкия от учениците си да слезе пръв в подземния свят. Спуснали с въже едно по-голямо момче. Разнесла се тежка миризма на гнило. Останалите плахо последвали първия. Изненадата, за която се готвели, се оказала разочарование. Трепкащата светлина на свещите се плъзнала по гладките стени, гладкия таван и съвсем равния под. Огромното помещение било съвсем празно — нито парченце паднала мазилка, нито следа от пепел или отломка от счупен съд. После в една от стените открили отвор на врата. Минали през него. Зад стената ги очаквала същата картина — също такова помещение в същото състояние. Сякаш хората, които явно били живели тук преди векове, преди да напуснат своите жилища, старателно ги почистили, както правят сега онези, които имат намерение да дадат къщата си изгодно под наем.

„Мистър Джонсън изглеждаше разочарован и озадачен“ — спомня си Хау. Но те копнеели за нови приключения. Върху една от стените забелязали странни следи от обработване. Без да се двоумят, пробили там дупка.

Първата свещ, която протегнали в зеещия мрак, угаснала веднага в застоялия въздух. Почнали да махат с ръце, за да навлезе отгоре достатъчно свеж въздух. След това отново запалили свещта и когато отблясъците от светлината заскачали по стените, момчетата видели нещо, което би накарало да се разтупка сърцето на всеки Том Сойер.

До една от стените бил опрян скелет!

Момчетата се спрели вцепенени. „Онемяхме от ужас и не знаехме дали да останем или да се спасяваме с бягство.“

Мистър Джонсън, разбира се, не можел да знае, че по онова време в Съединените щати били намерени вече много други скелети. Нещо обаче му подсказвало, че това е среща с един от индианците, които населявали Америка дълго преди Колумб да прекоси океана и които издигнали големите постройки. Един от тях бил погребан тук — както се виждало, без особени почести: просто го облегнали полугол на стената и след това зазидали входа на помещението.

Когато се вгледали плахо, но по-внимателно, момчетата и техният учител забелязали, че главата е отделена от трупа и лежи върху камъните в съвсем неестествено положение. На пода видели съсухрени парчета човешка кожа, напомнящи обработена животинска кожа, а сред тях кичури черна коса. След като се съвзели от уплахата, обхванала ги жажда за нови открития. Но били минали вече доста часове и Джонсън прекъснал експедицията, като обещал да я продължи следващата събота.

На другата събота обаче всичко изглеждало съвсем различно. В голямата си възбуда децата веднага разказали на родителите си за фантастичното откритие и изследователската страст пламнала в сърцата на достойните фермери. Цяла дружина мъже се промъкнали през направения пръв отвор и веднага започнали да пробиват с железни лостове отвори във всички стени, за да открият и други помещения. Пред тях пропълзели децата. И този път наистина се заредили изненада след изненада.

„Аз се промъкнах в онова помещение — разказва Хау — и се спрях, мъчейки се да видя и да запомня по възможност всичко, докато около мене възбуденото множество тършуваше из помещението, обръщаше всичко надолу с главата и създаваше невъобразимо безредие. Там се намираха тринадесет скелета, сред които и два детски с още незараснали шевове на черепите. Единият имаше само два зъба. Всички скелети бяха завити в рогозки, подобни на онези, в които обвиват сандъците с китайски чай, и завързани с въжета, оплетени от влакна на юка. Виждаха се и големи парчета от памучни тъкани, повечето едноцветни — те бяха добре запазени, само малко избелели от времето. Някои от тъканите бяха на цветни ивици, които някога може би са били червени. Там се виждаха и парчета плат, украсени с пера, и няколко рогозки от различен вид, а също и няколко кошници, може би най-хубавите, които някога съм виждал, всичките добре запазени. Наоколо се търкаляха множество сандали, едни съвсем нови, други — явно дълго употребявани. Освен това имаше и голямо количество глинени съдове… някои от тях бяха много красиви и изглеждаха като нови.“

Те стояли смаяни, впечатленията били твърде много, за да могат да обхванат всичко с един поглед. Осветлението било слабо, твърде много хора се тълпели наоколо и едва след известно време започнали да откриват по-дребните предмети;

„Имаше много перли и различни украшения. Трудно ми е да опиша тези предмети, тъй като нямах възможност да ги разгледам отблизо. Спомням си, че видях доста голямо количество тюркоази. Намериха няколко полирани каменни брадви, които се оказаха далеч по-красиви от онези, които обикновено се срещаха по тези места. Имаше също «ножове за дране на кожи» и калъпи за правене на сандали, след това възглавнички или пръстени, които те са поставяли на главите си, за да носят товари — някои бяха красиво тъкани или оплетени от влакна на юка, други бяха съвсем прости и представляваха спирали от влакна на юка, свързани на няколко места, за да се държат заедно, трети пък бяха направени от кора на хвойна, обвита с шнур, или от листа на царевични кочани. Те може да са били използвани и като поставки за съдове с обли дъна, които не могат да стоят изправени без подпора.“

От археологическа гледна точка това, което последвало, било чиста вандалщина. Но кой можел да научи на нещо по-добро тези обикновени фермери, които изведнъж се почувствали като откриватели на съкровища? Скоро това се превърнало за местните жители в своеобразен спорт — в празничен ден, след църква, да отиват сред развалините и да „колекционират“. Какво станало с тези скъпоценни, така удивително запазени свидетелства за живота на един предисторически народ? Хау си спомня много добре:

„Когато завършихме тази работа, всички вещи бяха изнесени навън и разделени между различните участници на групата. Но къде са сега, никой не знае. Както повечето находки от разположените наоколо по-малки пуеблоси, те изчезнаха безследно. Тъй като бях съвсем малко момче, не можах да взема онези предмети, които бих искал да имам, и бях принуден да се задоволя с това, което остана. Въпреки това се получи една малка, прилична сбирка. То и от нея не остана почти нищо!“

Въпреки това оцелели още достатъчно неща — много повече, отколкото предполагали Джонсън и неговите ученици. И тях ги открил Ърл Х. Морис.

 

 

Наистина забележително е колко много от станалите по-късно прочути етнографи и археолози са почувствали своето призвание още в съвсем ранна възраст.

Франк Къшинг бил деветгодишен, когато се сдобил с първите върхове на стрели от предколумбово време, подарени му от един фермер, който ги изровил по време на оран. Когато навършил четиринадесет години, той притежавал вече колекция от няколкостотин стрели и сам започнал да се занимава с разкопки. Хулио Тело видял на десетгодишна възраст няколко очевидно преднамерено направени отверстия в един индиански череп, което по-късно довело до неговите изследвания върху методите на индианската хирургия. Роланд Т. Бърд започнал деветгодишен своята кариера като помощник на баща си и станал впоследствие най-видният специалист по динозаврите, като събрал за Американския природонаучен музей осемдесет тона кости на динозаври и други вкаменелости. Франк К. Хибън, бъдещият ръководител на разкопките в пещерата Сандиа, още на деветгодишна възраст помагал при разкопките на „маунди“ като водоносач.

Но истинското дете-чудо бил несъмнено Ърл Х. Морис. Когато станал на шестдесет и три години, той тържествено провъзгласил, че ще празнува шестдесетгодишнината си като археолог. Роден през 1889 година, той бил на малко повече от три години, когато направил първите си разкопки. Ето какво си спомня той:

„Едно мартенско утро на 1893 година моят баща ми даде стара мотика, дръжката на която беше специално скъсена за мен, и каза: «Върви копай в дупката, където работих вчера, та вече да не ми пречиш.» При първата ми копка от земята се изтърколи сив, кръгъл предмет, който приличаше на обикновен камък за пътна настилка, но се оказа част от боядисан черно и бяло черпак. Втурнах се да го покажа на майка си. Тя взе от кухнята един голям месарски нож и бързо се върна заедно с мен при ямата, за да разкрие скелета, заедно с който е бил положен в гроба черпакът. Така, когато бях на три и половина години, стана решаващото събитие, което ме превърна в страстен «ловец на грънци», получил по-късно по-почетното и, надявам се, заслужено звание на археолог.“^[2]

Този оцветен в черно и бяло черпак Морис пазил до смъртта си през 1956 година. Както и Кидър, той правил много разкопки в страната на маите, но пак подобно на Кидър истинската му любов принадлежала на американския Югозапад. Той бил типичен археолог — разкопвач, човек на физическия труд на терена и му струвало усилия да седне и да работи зад бюрото. Неговите колекции, съхранявани сега почти всички в музея на Университета в Колорадо, са наистина необозрими и едва ли са изследвани до половината. При това само незначителна част е проучена от него самия. За много разкопки на Морис единствените писмени документи са неговите дневници. Те се отличават с голяма прецизност и са отлично илюстрирани. През 1963 г., едва след неговата смърт, Университетът в Колорадо пристъпи към публикуването на „Архивът на Ърл Морис“ („Earl Moris Papers“) с научната оценка на неговите находки, под редакцията на Джоу Бен Уит.

Тук се сблъскваме с един от главните проблеми на съвременната археология не само в Америка, но и в целия свят. През последните няколко десетилетия се копае толкова много, че научната обработка на материала не може повече да върви в крак с разкопките. През 1961 г. ми бе дадено разрешение да разгледам обикновено недостъпните за посетители хранилища на Атинския национален музей. Няма съмнение, че именно в тези хранилища би трябвало да бъдат проведени най-плодотворните гръцки „разкопки“: там лежат неизброими съкровища, които дори не са каталогизирани, които дори не са виждани от археолозите, работили в Гърция в продължение на десетилетия. Ето какво казва за положението в Америка Уит, уредникът на раздела „Антропология“ в музея на Колорадския университет:

„Подобни сбирки често са известни само на тесен кръг археолози, и то по устни сведения, от бележките под линия или от кратките резюмета на научни публикации. Като цяло обаче те остават погребани в хранилищата и са съвсем неизвестни за повечето хора, като че ли изобщо никога не са били изваждани на повърхността на земята. Ако значителните разходи, свързани с провеждането на разкопките, със запазването и обработването на получените материали, би трябвало да получат някакво оправдание, то тези колекции, въпреки всички трудности, трябва незабавно да бъдат «изкопани» наново от музейните хранилища и публикувани. От гледна точка на днешната наука това е дори още по-важно, тъй като голяма част от този материал днес вече изобщо не може да се намери другаде в този му вид.“^[3]

 

 

Така или иначе през 1915 г. д-р Н. С. Нелсън, по онова време археолог от Американския природонаучен музей, разгледал развалините на Ацтек. Всички стигнали до единодушно мнение, че е необходимо да бъдат организирани там разкопки. Морис бил избран да се заеме с „копаенето“. От този момент Ацтек станал неговият Ацтек. Той копал там от 1916 до 1921 година, а след това с прекъсвания през 1923 и отново от 1933 до 1934 година. Онова, което извадил още през 1923 година, било толкова важно и значително дори за необученото око, че Ацтек бил провъзгласен за национален паметник. На 8 февруари същата година Ърл Морис бил назначен за пръв уредник на резервата със заплата 1200 долара годишно — просешко възнаграждение дори за онова време. Но той пише невъзмутимо:

„Моето отношение към тази задача не се определя от финансови съображения. Интересът ми към нея е толкова голям, сякаш я върша по собствена инициатива.“^[4]

Още от самото начало той се сблъскал със значителни трудности. Развалините се намирали в най-различен стадий на разруха и предстояла огромна по обем изкопна работа. На едни места почвата се поддавала леко на лопатата, но на други била твърда като бетон. Морис имал фантастичната идея да използва водите на един шлюзов канал, за да измие масите от ненужна земя от по-високата северна част. Това обаче не дало резултат. Също такава грешка се оказало и построяването на теснолинейка. В края на краищата той прибягнал към изпитания, стар метод с коне и каруци, които могли да бъдат товарени непосредствено в хода на разкопките и „боклукът“ да бъде откарвай надалеч, където нямало развалини.

Състоянието на помещенията, които той разкопавал, било до такава степен различно, че всяка стая трябвало да бъде разкривана по съответния най-подходящ начин. Морис открил многобройни киви — наполовина вкопани в земята помещения, предназначени за тайни събрания. В Ацтек били намерени общо двадесет и девет. Особено значение имала разкритата от Морис „Голяма кива“, която се издигала значително над южната част на площада.

За тази кива трябва да бъде разказано отделно. Тя е най-красивата и най-внушителната от всички други в Съединените щати. Морис я реставрирал през 1933 — 1934 г., така че сега всеки може да я види такава, каквато е била столетия преди идването на Колумб, когато служела за тайни събрания, ритуални церемонии и танци.

Тя представлява кръг с диаметър на вътрешния под малко повече от 12,5; м в това отношение тя далеч не е най-голямата — Голямата кива в каньона Чако например е с диаметър 19,2 м. На височина един метър от пода тя се разширява до над 14,5 м в диаметър. Кивата се състои от две части, които биха могли да бъдат уподобени на пръстени. Вътрешният пръстен, който е същинската кива, лежи на дълбочина около 2,4 м под земята, докато външният е съставен от четиринадесет помещения, които се отварят към вътрешната част; едно от тях изпълнява функцията на изход към площада.

Когато човек влезе днес в това здрачно помещение, не може да не усети известен трепет в наситената с мистика атмосфера. Хармонично оформеното място за разпалване на огъня напомня олтар, старателно облицованите ями, чието предназначение остава засега неясно, приличат на празни саркофази; четириъгълни каменни стълбове разчленяват помещението като църква. В никоя друга руина на Северна Америка не се усеща толкова силно полъхът от религиозния мир на един отдавна изчезнал народ. Никъде другаде не можем да си представим така ясно помещението, оживено от жреци и знахари във фантастични одежди, изпълняващи екстатични ритуални танци.

Тази голяма кива не е просто примитивна пещера, издълбана в земята; тя е архитектурно произведение. Морис е доказал, че същото се отнася и за самото пуебло. Това не са били струпани без всякакъв план груби съоръжения от непечени тухли, а градеж от грижливо обработени пясъчникови блокове, чиито жълто-кафяви стени били дори украсени с дълъг пояс от зелен камък, съставен от пет ивици.

Днес там все още могат да бъдат различени три етажа, въпреки че много нещо се е срутило. Има почти двадесет помещения с напълно запазени тавани, но те може и да са повече, тъй като Ацтек и досега все още не е изцяло разкопан. Пуеблото е било почти непристъпно, изолирано от външния свят — то имало само един-единствен вход. Така наречените „прозорци“ водят само от едно помещение в друго и нито един не гледа навън. Според последните данни от 1962 г. в долния етаж са открити 221 помещения, на втория са разположени 119 и на третия — 12. Общо това прави 352 помещения, но няма съмнение, че по времето на своя разцвет пуеблото е било много по-голямо. Според някои изчисления населението на Ацтек е възлизало на 1500 жители, но това, естествено, далеч не е точната цифра. Обитателите може да са били значително повече (така например през 1964 г. Роланд Рикерт откри в т. нар. „Източни развалини“ още 14 помещения).

 

 

Кой и по какъв начин е създал всичко това? Кога е извършен строежът и кога е настъпил упадъкът?

Важно значение има описаното по-горе географско положение на това пуебло. Особеното тук е това, че Ацтек се намира на около половината път между голямата група пуеблоси край каньона Чако (по на юг, в североизточния край на щата Ню Мексико, близо до сегашното шосе № 44) и също така голямата група поселища, разположени край Меса Верде (на север, в югозападния край на щата Колорадо, близо до днешното градче Кортес). Двете групи се различават по своята архитектура и особено по своята керамика, чието оцветяване и орнаментиране са твърде разнообразни.

Напълно неизяснен остава въпросът, дали Ацтек е възникнал в резултат на емиграцията или на прогонването на големи групи жители от споменатите цивилизовани центрове или просто е бил осъществен обмен на идеи и техника с някакво по-ранно население, или пък малки войнствени групи са завоювали долината на река Анимас и са наложили на местните жители своя начин на живот. Сигурно е само това, че отначало в архитектурата, керамиката и погребалните ритуали е преобладавал стилът „Чако“. От този ранен период обаче са намерени много малко погребения, както впрочем и в целия район на Чако.

Най-загадъчен в историята на изграждането на Ацтек си остава фактът, че той е бил построен два пъти, на интервал от около сто години.

Само преди няколко десетилетия археолозите не смееха дори да мечтаят, че някога ще им се удаде да установят точните дати на тези периоди. А сега ние можем да ги определим с точност до година благодарение на метода на датировка по годишните кръгове на дървесното стебло. Тук ще съобщим само резултатите от тези изследвания, а за самия метод ще разкажем подробно в главата „Безкрайното дърво“.

Сега е известно, че първото пуебло Ацтек е било построено между 1110 и 1124 г. Известно е дори, че най-значителните строителни работи са извършени между 1111 и 1115 г.

Около 1110 г. на това място се появила първата група заселници и пристъпила към строителство. Следващата година трябва да е станало заселване на нови, много по-големи групи, защото само за година близо половината от пуеблосите били завършени. Независимо от това, колко хора са били заети с тази работа, когато днес застанем пред развалините, техните постижения ни се виждат поразителни. Около 1115 г. се появила трета вълна от преселници и те почти завършили строителството. Има данни, че постройките са достигали четири етажа височина. Десетилетието до 1124 или 1125 г. се характеризира с издигането на пристройки, станали вероятно необходими поради разрастването на семействата или защото са били нужни помещения за съхраняване на припаси, или пък защото имало обичай старите помещения да се използват като сметища.

Твърде съблазнително е, разбира се, да се опитаме да си представим живота на тези хора и при това е напълно възможно, дори желателно въображението да се опира на археологическите находки. Европейските изследователи се отнасят към такъв род описания резервирано, дори твърде резервирано. Но нали ако археологът не си постави за крайна цел да вдъхне живот на мъртвата материя, той ще се превърне просто в „колекционер“ на находки.

Джон М. Корбет се опита да направи такава реконструкция на живота през първия период на пуеблото Ацтек:

„В разгара на преселванията от Чако Ацтек трябва да е правил поразяващо впечатление. В слънчевите летни дни на неговия площад и по покривите е царяло пъстро и несекващо оживление — майките кърмели и наглеждали децата си, мелели царевица за палачинките «тортиляс», режели месо за готвене, плетели кошници и формували съдове от глина, за да бъдат по-късно изпечени. Стари мъже се приличали на слънце или наставлявали малките момчета. Повечето мъже и юноши се занимавали с обработване на царевичните, бобовите и тиквените насаждения върху заобикалящите пуеблото плодородни полета. Това била напрегната работа, тъй като всеки парцел, зачислен на определен род, трябвало да получи своя точно измерен дял вода за напояване от оросителния канал, който минавал по склона на терасата северно от пуеблото. От време на време през деня пристигали завръщащи се у дома ловци — радостни, ако били натоварени с дивеч, печални и мудни, ако си идвали с празни ръце. Понякога се появявали групи от странстващи чужденци със стоки за размяна. Посрещали ги приветливо и ги нагостявали, а целият площад придобивал празничен вид.

През нощта пуеблото трябва да е представлявало съвсем различна картина — тъмно, тайнствено и тихо. Тук-там малък гаснещ огън хвърлял играещи отблясъци върху кафявите стени от непечени тухли. Слабата светлина от отворите в покривите на една или две киви показвала, че там стават приготовления за някакви церемонии или може би тайно събрание на някое от култовите общества. Ако човек би се вгледал по-внимателно, вероятно би съзрял силуета на часовия, откроил се за миг на фона на нощното небе, когато сменял мястото си. Но пуеблото тънело в тишина — тишина, нарушавана рядко от лай на куче или от плач на дете, — докато малко след изгряването на зорницата ловците започвали тихо да напускат селището, а при избледняването на звездата пробуждащото се утро възвестявало настъпването на новия ден в живота на пуеблото Ацтек.“^[5]

Но ето че станало нещо съвсем загадъчно и необяснимо.

Ако това идилично описание (което не съдържа никакъв намек за възможна заплаха над тази идилия) отговаря на действителността, тогава е напълно необяснимо защо това цветущо общество изведнъж се разпаднало и изчезнало безследно! Всичко трябва да е станало много бързо. И въпреки това жителите трябва да са разполагали с достатъчно време, за да стегнат, така да се каже, спокойно своя багаж, тъй като взели със себе си всичко, което представлявало някаква ценност. Морис и други археолози след него не са успели да открият и най-малкия повод за подобно изселване — нито голям пожар е прогонил хората, нито трупове на умрели от чума говорят за паническо бягство, няма и никакво указание, че някакво войнствено племе е нападнало селището и е прогонило жителите от домовете им. Не личат никакви следи от кръвопролитие, нито пък останки от пребиваването на нови пришълци.

Около 1130 г. пуеблото се оказало съвсем пусто, пусто като град на призраци. В отворите на „прозорците“ свили гнезда сови, плъхове пробягвали през помещенията, вятърът нанасял през пукнатините на стените все повече и повече пясък, докато покрил подовете с двадесетсантиметров пласт. Само от време на време се разнасял трясък от мъртвите зидове, когато рухвал някой потон, през който дъждовните води си проправяли улеи.

В продължение на цели сто години пуеблото било изоставено!

Още по-загадъчно е, че това изселване почти съвпада по време с подобно бягство на жителите от племето чако. Но в каньона Чако катастрофалното изменение на водния баланс нарушило водоснабдяването до такава степен, че хилядите хора вече не можели да се изхранват. Освен това тяхното изселване, което започнало около 1100 година, продължило няколко десетилетия. Може би именно някоя група от първите изселници от Чако се придвижила на север в плодородната долина на реката Анимас и основала там селището Ацтек, наложило господството си на много по-примитивно живеещите обитатели на тези места — „кошничарите“.

Трудностите с водоснабдяването обаче, които превърнали строителите на Чако в номади, не съществували или били много по-леко преодолими в Ацтек. Реката Анимас никога не пресъхвала напълно. В същото време обаче някои данни дават основание да се предполага, че реката може би променила коритото си до такава степен, че разстроила цялата система на напояване, и нейното коригиране вече не било възможно или пък липсвало желание за това. Не знаем. Напълно възможно е хилядите мъже от Ацтек заедно с жените и децата си да са се отправили на юг и да са се присъединили към хората от Чако, ако те действително са били техни съплеменници, и след като видели, че и те също напускат земите си, да са продължили заедно по-нататък към могъщата Рио Гранде, към земите на племето хопи, където следите им окончателно се губят в мрака на историята.

Сега обаче се изправяме пред втора загадка!

Някъде около сто години по-късно градът на призраците бил заселен от нов народ. По-точно казано, новите заселници дошли между 1220 и 1260 г., като още веднъж, особено между 1225 и 1250 година, откриваме признаци на нов, макар и кратък период на бурно строителство. Следователно това е трудът на цяло едно поколение. През това време се родили деца и те създали свои семейства.

Пълното отсъствие на каквито и да било обитатели в Ацтек през предходното столетие е доказано от археолозите по неопровержим начин. Защото пришълците, след като намерили засипаните с пясък, чакъл и греди стари помещения, изградили нови помещения направо върху натрупания трошляк, без да си дават труда да го разчистят. Те намалили размерите на много от предишните помещения, като издигнали в тях нови вътрешни стени, а също направили по-малки размерите на входовете. Техният стил на строителство, многобройните им сечива и керамика свидетелстват безспорно за влияние, което идвало не вече от долината Чако на юг, а от Меса Верде на север. Те възстановили също и Голямата кива, макар и не особено старателно и без да се съобразяват с нейния предишен стил. Във всеки случай започнали да я използват наново. Построили нови, по-малки киви в различна форма. Подпорни греди били извадени от старите постройки и поставени на нови места, а освен дялан пясъчник новото племе използвало сега в строителството и обли камъни. Своеобразно съоръжение с три стени представлява така нареченият днес „хълм Хъбард“. От общото оформление на култовите места може да се извади заключение, че през този период „жреците“ или знахарите са се ползвали с по-силно влияние, отколкото когато и да било в миналото.

Както подчертава Морис, най-голямата разлика в сравнение с периода „Чако“ е в характера на погребенията; от втория период са открити най-малко 149 — повечето под подовете на жилищата, в които след това близките на покойника продължавали да живеят. Много от починалите били погребвани грижливо, като им давали многобройни предмети за всекидневна употреба и произведения на приложното изкуство, които да ги съпровождат в последния им път. Тази практика обаче не продължила дълго. Изведнъж настъпва период, когато погребенията започват да се извършват като че ли съвсем набързо, а редом с мъртвеца почти не поставят вече погребални дарове. След това стихиен пожар унищожил почти цялото източно крило на пуеблото. Дали това е станало случайно? Или този път в пуеблото проникнали неприятели и подпалили селището умишлено? А може жителите сами да са запалили огъня, преди да напуснат своите домове?

Защото те действително се изселили!

Също както преди сто години постъпили „хората от Чако“ (използваме този термин поради липсата на по-точен), така и новите пришълци, след като прекарали тук период, равен на живота на едно поколение, изоставили възстановеното с цената на толкова труд и усилия пуебло и около 1252 г. потънали в неизвестността, както и техните предшественици.

И отново не откриваме никакви видими причини за това бягство, освен ако и този път не е настъпило влошаване на водния режим — предвестник на катастрофално изменение на климата и на все по-осезаем недостиг на валежи. Защото истинската, жестока суша — суша, която поразила страната подобно на „египетска чума“ — настъпила две десетилетия по-късно и продължила точно от 1276 до 1299 година. През тези двадесет и три години някога толкова плодородната долина на реката Сан Хуан, която може би е щяла да стане люлка на високо развита цивилизация, се обезлюдила напълно.

Сега от Ацтек стърчат само развалини и единствена старателно възстановената кива говори за някогашната култура, наложила своя отпечатък върху живота на тези изчезнали народи.