К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (19)

16. Как бе разкрита загадката на маундите

Градът Нюарк, разположен на петдесет километра източно от Колъмбъс, столицата на щата Охайо, може да се гордее с една от най-необикновените площадки за голф в Съединените щати. Възможно е непосветеният да не открие на пръв поглед нищо необикновено в околния пейзаж — тук-там се издигат няколко широки хълма с плоски върхове, но хълмовете не са рядкост при такива площадки. Хълмовете в Нюарк обаче са предисторически маунди! И белите топки летят над паметници с над хилядолетна история!

На шест и половина квадратни километра се простират очертаните някога с валове „булеварди“ от един маунд към друг. Много вече е разрушено: запазил се е само „Големият кръг“ — оградена със земнонасипен вал кръгла площ с диаметър 365 метра, в средата на която се издига т. нар. Орлов маунд. Изглежда странно, че жителите на Нюарк не са се поколебали да направят и там площадка за голф. Не бива обаче да забравяме, че за населението на Охайо маундите не са нещо необикновено — те живеят сред тях, а някои фермери са издигнали къщите си върху самите хълмове. Както вече беше казано, маундите тук са десетки хиляди. И само тук-там изпитваме вълнението, което обзело Скуайър преди повече от сто години, когато бродел по тези места:

„Тук покритото с огромни дървета на девствена гора творение на човешките ръце представлява особено грандиозна и внушителна гледка. Когато — посетителят стъпи за първи път на древната алея, обхваща го същото чувство на благоговение, което би изпитал под порталите на египетски храм или ако съзерцава в пустинята безмълвните руини на Петра.“^[1]

Дори най-прочутият от всички маунд „Голямата змия“ (Great Serpent Mound), въпреки че представлява любопитна гледка, не прави особено впечатление, когато човек върви или стои край него. Най-добре се вижда той от панорамната кула, от самолет или от хеликоптер — само тогава човек може да си състави представа за извършената огромна работа. Затова и повечето изображения от него са самолетни снимки. Дори Скуайър, който през 1848 г. нямал възможност да направи аерофотографии, е разбрал това. В своята книга той дава удивително точна рисунка на „Голямата змия“, гледана от птичи полет, и пише: „Това вероятно е най-необикновеното земнонасипно съоръжение, открито досега в Запада…“^[2]

Маундът „Голямата змия“ се намира в окръга Адъмс, щата Охайо, и по цялата си дължина следва лъкатушенията на рекичката Буш Крийк, но на височина 45 метра над водната повърхност. Главата на змията с отворена уста е на най-високата точка, опашката образува няколко пръстена. „Общата дължина — пише Скуайър — сигурно е не по-малко от 1000 фута (305 метра — в действителност обаче тя е дълга 1330 фута или около 405 метра). Средната височина на туловището е около метър.“ Нищо чудно, че Скуайър, който взел тази змия за символ, дал воля на фантазията си: почнал да си мисли за Египет, Гърция и Асирия, за келтите, индусите и китайците. Много по-късно, през 1883 г., в подобни фантастични предположения се увлякла дори такава авторитетна личност като Ф. Б. Пътнам от музея Пибоди. Освен създаването на различни теории обаче той имал да върши и нещо по-важно. Когато три години по-късно отишъл да види отново „Змията“, намерил я силно повредена от любители-археолози или иманяри. Пътнам започнал кампания за спасяването на този единствен по рода си паметник и група енергични дами от Бостън събрали за тази цел 5800 долара. И ако днес можем да видим „Голямата змия“ реставрирана, то не бива да забравяме, че това се дължи отчасти на първата помощ, дадена от тези дами.

Днешните археолози не обичат термина „могилостроители“ (Mound Builders) по една проста причина. Когато през 1900 г. започнало научното изследване на маундите под ръководството на Уилям Милс от Музея на щата Охайо, Фей Купър Коул в Илиной, Уорън Мурхед в Джорджия, У. С. Уеб в Кентъки и много други, учените постепенно стигнали до извода, че „Народ на могилостроители“ никога не е съществувал. По-точно, тези съоръжения са били издигнати в съвсем различни времена от няколко различни племена и със съвсем различни цели.

В северната долина на Мисисипи например се издигат маунди с гърбици, които рядко надвишават 10 метра. Но това са почти изцяло погребални могили, пълни със скелети. По на юг обаче от Сейнт Луис, до Мексиканския залив, откриваме маунди, напомнящи пирамиди — това са насипи с плосък връх, които имат за основа квадрат или правоъгълник. Дори сега може да се види, че към върха е водела стълба с високи стъпала или наклонена рампа. За какво? За, къде? Най-вероятно към храма, който се намирал на върха. Затова тези хълмчета са наречени „храмови маунди“.

Особено трудно се поддават на класифициране маундите във форма на животни. За маунда „Голямата змия“ вече разказахме. Много такива се намират в щата Уисконсин, но има някои и в Охайо. Те имат формата на орли, костенурки, мечки, лисици, лосове, бизони и дори хора — доколкото ми е известно, подобни земнонасипни съоръжения не съществуват никъде другаде по света.

Тези хълмове археолозите наричат „фигурни маунди“ (Effigy Mounds). Характерна особеност на тези хълмове, повечето с животински форми, са огромните им размери, така че човешкото око не може да ги обхване отстрани.

И тук отново най-трудното за археолозите било тяхното датиране. По отношение на маундите методът на датиране чрез годишните кръгове на дървесните стебла се оказал сравнително безрезултатен. През 1937 г. д-р Флорънс Елио, ученичка на д-р Дъглас, пристигнала в долината по средното течение на Мисисипи и прекарала там четири години в търсене на обекти, пригодни за нейния метод на датиране. Години по-късно с този проблем се заел Робърт Е. Бел в Кинкайд, щата Илиной. Въпреки че успял да събере 500 проби от различни дървета, накрая само двадесет от тях се оказали подходящи за анализ. Разбира се, при това положение резултатите били доста скромни.^[3] Климатът на горските райони и речните долини от източната част на Съединените щати бил съвсем друг в сравнение с този на сухия Югозапад. Пожарите или пък влажността на почвата пощадили твърде малко дървени конструкции. Освен това климатическите колебания в продължение на столетия били толкова незначителни, че годишните пръстени не показвали отчетливи различия и било почти невъзможно да се получат „застъпвания“ (вж 9. глава).

По-долу даваме в обобщен вид заключенията на археолозите относно хронологията на маундите, според Гордън Р. Уили:^[4]

1000 — 300 г. пр. н. е.	Период на погребални маунди I
300 г. пр. н. е. — 700 г. от н. е.	Период на погребални маунди II
700 — 1200	Период на маунди I
1200 — 1700	Период на маунди II

Разбира се, в тези огромни пространства са живеели хора и преди появата на „могилостроителите“. След т. нар. палеоиндианци, типични номади, които преди 10 000 години преследвали едър дивеч, дошли индианците от т. нар. Архаичен период, продължил до 1000 г. пр. н. е., които водели вече отчасти уседнал живот. За тези ранни периоди обаче ще говорим по-подробно в една от следващите глави.

Уили прави разлика между тези „периоди“, които представляват само условни отсечки от време, „традициите“, свързани с общия начин на живот, и „културите“, които представляват повече или по-малко единни и споени социални групи, създали независимо една от друга свои културни изразни форми.

Всъщност са възможни и други периодизации, някои от които са възприети, но тяхното разглеждане само би ни затруднило да си съставим по-обща представа за развитието (тук още веднъж ще препратим читателя, интересуващ се от повече подробности, към Силвърбърг, който не пропуска нито едно от различните научни становища). Но и след прецизен анализ на отделните подробности, в края на краищата се очертали две основни „култури“ — Адена и Хоупуел. Особено интересна в редица отношения е втората от тях. При разкриването на погребален маунд от времето на културата Хоупуел един археолог едва не погребал себе си.

 

 

Преди това обаче нека разгледаме един друг въпрос, който си задава всеки, когато чуе за първи път за северноамериканските „пирамиди“ — маундите. Кой е най-големият? На този въпрос не е така лесно да се даде еднозначен отговор, защото той зависи от това, дали става дума за височината, за площта на основата или за целия район на съоръжението, който често пъти включва земнонасипни валове и допълнителни маунди.

Обикновено за най-голям се смята маундът Кахокия в щата Илиной. Понякога го наричат „Монашеският маунд“ (Monk-Mound), защото навремето на една от неговите тераси монаси отглеждали зеленчуци. Тази пресечена пирамида е висока над 30 метра, дълга 330 метра и широка 216 метра. Най-голямата египетска пирамида — на фараона Хеопс в Гизе — е висока 146 метра и всяка от страните на основата е с дължина 230 метра. Това означава, че основата на северноамериканската пирамида е приблизително с 18 000 м2 по-голяма, отколкото на най-голямата египетска! И двете се издигат в съседство с други. Но съоръженията около американската пирамида са несравнимо повече. Маундът Кахокия е бил някога център на повече от сто по-малки, също така плосковърхи възвишения, а в диаметър 11 км около тях се намират още 300 такива маунди.

Маундът Майамисбърг близо до едноименния град в Охайо е висок 23 метра, а Грейв Крийк Маунд в Маундсвил, пак в Охайо, се издига на 21 метра височина с диаметър при основата 97 метра.

Ако вземем под внимание размерите на целите комплекси от съоръжения, дългите „авенюта“, които често свързват различни групи маунди или защитните земнонасипни валове, увенчани понякога с редици от огради, то всички сравнения с мащабите на египетските пирамиди стават почти невъзможни.

Един от най-интересните погребални маунди т. нар, Сейп Маунд в окръга Рос, щата Охайо, наречен на името на неговите „притежатели“ — братя Сейп (човек без да иска поставя думата „притежатели“ в кавички, защото е не по-малко нелепо да се каже, че някой си Мохамед би могъл да бъде „притежател“ на Хеопсовата пирамида или пък че Кьолнската катедрала е принадлежала на някой си хер Краузе!). Този маунд е висок 6 метра, дълъг 76 метра и почти 46 метра широк. Обемът на насипната земя се изчислява на не по-малко от 20 000 м2. В този именно маунд един археолог открил невероятно съкровище — и едва не погребал сам себе си.

Хенри Клайд Шетроун работил на маунда Сейп три летни сезона — от 1926 до 1928 година. За своята злополука той съобщава със скромността на учен: „Може би за читателя ще бъде интересно да узнае, че при разкопките на този маунд имаше един сериозен инцидент.“^[5] Шетроун изкопал пробна траншея в маунда, при което се образувала стена, висока 9 метра. Когато той се канел да я измери и фотографира, горната част се срутила и огромна земна маса засипала археолога. За миг помощниците му се вцепенили от ужас, а след това с кирки и лопати се втурнали да го спасяват. Когато Шетроун бил изровен, той изглеждал мъртъв, но бил само в безсъзнание. Скоро дошъл на себе си и го откарали в най-близката болница, където констатирали, че има няколко счупени кости! Но така или иначе той отървал кожата и бил изписан „напълно оздравял“.

Този маунд се оказал не само погребение с 99 скелета, но и истинска съкровищница! Шетроун съобщава:

„Най-голямо впечатление при огледа направи откриването на една вътрешна гробна камера, изградена от дървесни стволове и греди, под чийто свод лежаха скелетите на четирима възрастни, положени един до друг на гръб, а край техните глави, поставени напряко — скелетите на две кърмачета. Все едно дали това е семейна гробница на някои от «владетелите» на общината, няма съмнение, че покойниците са се числели към местния елит. Заедно с погребаните били заровени многобройни предмети, някои от които бяха единствени по рода си. Имаше хиляди перли — затова вестниците нарекоха навремето тази гробница «Голямото перлено погребение». Бяха намерени голямо количество различни сечива и украшения от мед, слюда, костенурски черупки и сребро.“^[6]

Изненадва голямото количество перли. Това са обаче речни перли с различна големина. Туристите и другите музейни посетители винаги питат за тяхната стойност. На този въпрос е трудно да се отговори. Как може да бъде определена например стойността на медна брадва, тежаща не по-малко от 14 килограма, намерена също там — явно култов предмет, принадлежал на някой вожд или знахар? Такива предмети по начало трябва да бъдат предавани на музеите и не подлежат на продажба, а следователно и на оценка. Перлите обаче могат да бъдат сравнени с продаваните на пазара и веднъж проф. Франк К. Хибън от Университета на Ню Мексико си позволил да предложи една оценка. При съвременните цени те струват 2 000 000 долара или повече!^[7]

 

 

Нека се върнем обаче към двете „култури“, които днес са признати за най-значителните — Адена и Хоупуел. Още от самото начало учените започнали спорове за тяхното датиране. Те стигнали сравнително бързо до единодушното заключение, че културата на Адена е по-ранната, просто защото в някои изкуства културата на Хоупуел е постигнала по-голямо съвършенство, за което пък културата на Адена създала подготвителния етап. Първоначално се смятало, че създателите на тази първа култура са били съвременници на строителите на пуеблоси, но още тогава някои учени настоявали, че те са значително по-ранни, без да говорим за отделни любители, които ги провъзгласили за някаква митична пра-раса или за преки потомци на келтския княз Медок, който уж доплувал до бреговете на Америка през 12. век от н. е. (Има и много други подобни поетични хипотези, свързани с произхода на строителите на маунди.) Дори към края на 30-те години научната дискусия стигнала до „поредица от обезсърчителни хипотези и ожесточени спорове“, както отбелязва Фредерик Джонсън.^[8]

Положението обаче коренно се променило, когато на помощ се притекъл Либи със своя радиокарбонен метод на датиране. По-точно казано, в началото той объркал нещата още повече. Първите няколко измервания, твърде прибързано интерпретирани, като че ли обърнали с главата надолу дотогавашните становища на всички археолози, понеже сочели, че културата Хоупуел трябва да се датира преди Адена. Тук няма да се впускаме в подробности, още повече че имаме определени резерви, така както и самите учени трябва да бъдат предпазливи — затова ще предоставим още веднъж думата на Фредерик Джонсън от фондацията Пибоди, чието предварително заключение от 1967 г. гласи: „Всички те налични данни са недостатъчни, за да се датират тези култури, които в една или друга форма са били разпространени в по-голямата част на източна Северна Америка и чийто възход и упадък обхващат повече от 1000 или 1500 години. Отнасянето на датите към едната или другата култура варира в зависимост от различните класификации, предложени от автори, които не винаги са съгласни помежду си, когато приписват определени белези на едната или на другата култура. В най-общи черти обаче може да се каже, че културата на Адена е съществувала между 500 и 900 г. от н. е., а културата на Хоупуел — особено на север — между 900 и 1150 г. от н. е.“^[9]

Днес едва ли може да има съмнение, че културата на Адена предхожда културата на Хоупуел. Но и сега още далеч не сме в състояние да датираме точно строежа на всеки отделен маунд — така както можем да датираме често пъти с точност до година изграждането на югозападните пуеблоси. Нещо повече, въпреки многобройните теории не е известно със сигурност откъде са дошли кръглоглавите (термин, въведен от антрополозите, за да означат хората от тази раса) създатели на културата Адена, защо са напуснали своите земи — преди всичко долината на Охайо — и накъде са се отправили. Това се отнася и за появилите се там дългоглави създатели на културата Хоупуел — и при тях въпросите „откъде“ и „накъде“ продължават да бъдат предмет на оживени научни спорове. И все пак благодарение на огромното количество находки, открити в различните маунди, двете култури вече могат да бъдат доста точно охарактеризирани.

 

 

Маундите Адена близо до Чиликот са наречени така по названието на имението на бившия губернатор на щата Охайо, Томас Уърдингтън. През 1901 г. там провежда разкопки Уилям К. Милс и намира между другите предмети прочутата „лула Адена“ във формата на човешка фигура, която е дала името си на цялата култура. Но дори през 1930 г. Шетроун в своята голяма книга отделя на тази култура само две страници и я споменава накратко на пет други места — толкова малко е било известно тогава за нея. Само след две години обаче Емерсън Ф. Грийнман идентифицира 70 маунда на културата Адена, а след още тринадесет години, през 1945 година, се появява съдържателното изследване на Уилям С. Уеб (един от ръководителите на археологическата акция за спасяването на паметниците, станала необходима, когато строителството на големите язовири ги застрашило с потопяване), и на Чарлз Е. Сноу — „Народът на Адена“ („The Adena Реорlе“). Към списъка на Грийнман те добавили още 103 сгради на културата Адена — през 1957 г. те били вече 222!^[10]

Хората, създали културата Адена, били първите обитатели на Източна Америка, които обединили в едно цяло три важни фактора, необходими за формирането на която и да било култура — отглеждане на царевица, производство на керамика и организиран колективен труд. Възможно ли е идеята за строителството на маунди да е дошла от Мексико? Такава вероятност съществува, но не може да бъде доказана. Маундите на културата Адена били погребални, докато мексиканските народи издигали предимно храмови хълмове. Явно е, че при културата Адена вече е съществувала обществена йерархия — гробовете на знатните хора лесно се различават от погребенията на обикновени жители, чиито трупове най-често били изгаряни. При някои от скелетите открили нещо много интересно. Цитираме Уили:

„Телата били полагани по гръб в изпънато положение още докато плътта била върху костите или поне докато тялото е било цяло. Много от костите са открити оцветени с червеникава охра. Скелетът или е бил оголен от плътта, преди да бъде насипан отгоре му червеникавият прах, или тялото на покойника е било оставяно известно време на открито, за да се разложи, и чак след това костите били оцветявани с охра. Във втория случай това е означавало, че между полагането на тялото в гробницата и нейното запечатване е минавало известно време.“^[11]

Всичко това говори за възникване на култ към мъртвите, в името на които населението трябвало да поеме бремето на извънредно тежък труд. Най-странното е, че тези хора живеели в съвсем малки селски общини, в които рядко е имало повече от пет къщи. Ако приемем приблизителното изчисление, че за издигането на един голям маунд хиляда индианци трябвало да работят най-малко пет години, то възниква въпросът, как са били събирани тези хора на едно място и как са били изхранвани? На всичко отгоре те имали достатъчно време да изработват всякакви предмети на приложното изкуство, особено украшения. Особено загадъчни са малките каменни или глинени плочки, които се побират в една длан и имат дебелина малко повече от сантиметър, с гравирани върху тях фантастични изображения — стилизирани птици или просто абстрактни орнаменти. Единственото убедително обяснение, което е предложено до днес, е, че това са били плочки за печатане върху „текстил“!

Всичко това, но в по-усъвършенствана форма, срещаме при културата Хоупуел. Нейното наименование е свързано с имението на капитан Хоупуел, в което се издигали повече от тридесет хълма. Когато през 1893 г. американците поискали да покажат на Световното изложение в Чикаго свои старини, Уорън К. Морхед предприел разкопки във фермата на Хоупуел и открил там най-хубавите експонати за изложението. Оттогава останало и името на културата.

Дългоглавите създатели на културата Хоупуел нахлули в земите, населени от създателите на културата Адена. Дали са покорили местните жители или са ги прогонили? Или са се смесили с тях? Приели ли са техните погребални ритуали или са донесли свои? Толкова много въпроси и толкова малко отговори!

В четири абзаца Силвърбърг описва всичко, което знаем досега за техните погребения:

„Маундите на културата Хоупуел са най-нагледното свидетелство за сложния култ към мъртвите сред тези племена. Там били изпълнявани свещени обреди и церемонии, като най-видните членове на племето били изпращани на оня свят със забележителен разкош и блясък. Около три четвърти от покойниците на Хоупуел били изгаряни. Погребването в гробница явно е било изключително привилегия на някаква висша каста.

Майка и дете — скулптура от един погребален маунд на индианците-хоупуел в щата Илиной (преди 500 г.).

В центъра на погребалния ритуал на културата Хоупуел били т. нар. домове на мъртвите, изграждани на специално подготвени места. Най-напред от определената за тези цел площ отстранявали всички дървета и храсти, както и рохкавата пръст, а слоя под нея покривали обикновено с плътна глина. Върху така приготвената глинена основа насилвали пласт от пясък или чакъл с дебелина 3 см или малко повече и отгоре издигали голяма дървена постройка. Стените на този дом на мъртвите се състояли от наредени един до друг, изправени дървесни стволове. Някои от постройките били толкова високи, че вероятно нямали покрив, а приличали на открити заграждения. Често по протежение на вътрешната страна на главната стена имало по-малки покрити помещения.

В един и същи дом на мъртвите се извършвали погребения от различен вид. В правоъгълни ями, изкопани в земята и облицовани с глина, изгаряли трупове, на които отделяли месото от костите, като ги оставяли да изгният на открито или направо ги почиствали. След изгарянето събирали пепелта и остатъците от костите и ги полагали в изградените от дървесни стволове гробни камери, стоящи върху площадки близо до ямите за изгаряне, или пък ги оставяли в самите ями.

В едно от съседните помещения било извършено погребение на цели трупове. На пода на дома на мъртвите, върху ниска глинена платформа, построявали нещо като правоъгълен дървен склеп. В него поставяли в изпънато положение трупа, заобиколен от гробни дарове, които церемониално «умъртвявали», т. е. счупвали, вероятно за да бъдат освободени техните духове, та да могат да съпровождат покойника в отвъдния свят. Тези гробни камери от дървесни стволове приличали на гробниците на културата Адена. Главната разлика между тях не е в начина на изграждане на склеповете, а в по-голямото богатство и по-доброто качество на гробния инвентар при културата Хоупуел.“^[12]

Това е конкретно, обективно описание. За да си представим пищните церемонии, които съпровождали тези погребения, трябва да прибегнем до помощта на въображението. Но какви картини можем да възкресим! Багрите са избледнели, виковете и припевите са заглъхнали — до нас не са стигнали никакви сведения за обредите, извършвани от знахарите върху тези хълмове преди хилядолетие и половина!

 

 

Изглежда, че тази култура е придобила своеобразния си облик най-напред в Илиной, откъдето се разпространила в Охайо и Индиана, за да стигне до Мичиган, Уисконсин, Айова и Мисури — всичко това през първите столетия на нашата ера.

Характерна особеност на създателите на културата Хоупуел е тяхната слабост към украшенията. Те украсявали цялото тяло от главата до петите, даже на скелетите поставяли медни носове. За да си набавят някои редки суровини, изградили широко разклонена снабдителна мрежа (доколко в случая е имало „търговия“, не може да се каже) в цяла Източна Америка, а на запад чак до Скалистите планини. Добивали мед от езерото Горно, което се намира на сегашната граница с Канада, раковините, зъбите на алигатори и акули идвали от Мексиканския залив. От земите на Далечния Запад получавали обсидиан — черно, вулканично стъкло, от което правели ритуални ножове. От Скалистите планини се снабдявали със зъби и нокти на опасните мечки гризли, други раковини идвали от Атлантическото крайбрежие, а сребристите, блестящи слюдени плочици — от Каролина.

Най-ценното им украшение били матово проблясващите речни перли. Те били намерени не само в маунда на Сейп. Въпреки че в природата се срещат сравнително рядко, открили ги в големи количества и в други гробове на знатни индианци. Някои огърлици от такива перли се оценяват сега по на няколко хиляди долара — действително царски накити, особено като вземем предвид, че имало скелети, буквално отрупани с такива огърлици.

Злато и сребро те почти не използвали. Техният метал била медта, от която изчуквали или изковавали различни оръдия, украшения и медни пластинки за своите бойни доспехи. Трябва да отбележим обаче, че не познавали топенето на металите, а следователно и металолеенето — в най-добрия случай умеели да закаляват медта чрез нажежаване. Това са установените от археологията факти, които обаче не попречиха на инженер Арлингтън Х. Малери през 1951 г. да излезе с една фантастична теория, за чиято същност подсказва подзаглавието на неговия труд — „История на цивилизацията на предколумбовия железен век“.^[13] В продължение на 238 страници, като използва множество илюстрации, данни, получени чрез радиокарбонно датиране, микроскопски и металургични анализи, той уж доказва неопровержимо, че в Америка е съществувал железен век. В първия момент изобилните „доказателства“ така поразили някои археолози, че предговора към книгата му написал не друг, а самият директор на Бюрото за американска етнология при Смитсъновия институт, Матю У. Стърлинг. В този предговор той пише:

„Американските археолози трудно ще бъдат убедени, че в Америка е имало предколумбов железен век. Този удивителен факт обаче не бива повече да буди съмнения — подробните изследвания на металурзите и новият метод на радиокарбонно датиране би трябвало да бъдат достатъчни, за да дадат окончателен отговор на този въпрос.“

Просто необяснимо е как Стърлинг е могъл да напише тези редове. По този повод Хаури отбелязва: „Уверен съм, че когато е писал предговора към книгата, Стърлинг е имал намерението да потвърждава нейните изводи — този предговор е трябвало да бъде признаване на факта, че умове на хора като Малери са в състояние да измътят нови и предизвикателни теории.“ И по-нататък лаконично добавя: „Разбира се, книгата на Малери е чиста измислица — в което сте се убедили и вие.“^[14]

Как са изглеждали създателите на културата Хоупуел? Благодарение на добрата работа, извършена от директора на Музея на щата Илиной, Торн Дюел, ние разполагаме сега с многобройни реконструкции, направени главно въз основа на находките от разкопки в Илиной. Дюел задоволява интереса на любознателните музейни посетители, като им представя не въображаем човек от епохата Хоупуел, а мъже и жени при най-различни „обществени прояви“. Той дори е съумял да реконструира някои прически.^[15] Поместените тук няколко рисунки говорят по-красноречиво от всякакви думи. Най-разкошният екземпляр от епохата Хоупуел е безспорно воинът от Охайо. Той носел на гърдите си като ризница изковани от мед пластинки, върху гордата му глава имало шлем, често снабден с рога или други украшения. Тънки парченца слюда отразявали слънчевите лъчи. Както и другите си сънародници той носел обеци, гривни и огърлици и, разбира се, лула, често пъти изкусно изработена във форма на заек, белка или патица. Една особено красива лула представлява патица, седнала върху гърба на риба. Лули се изработвали не само на високо художествено равнище, но и в голямо количество. Само в маунда Тремпър в щата Охайо са намерени 136 лули, издялани от камък.

 

 

И въпреки всичко тоя народ изчезнал в сравнително кратък период от време, народ, който може би се намирал по-близко от племената пуебло до прага на високата култура. Той трябва да е имал силно развита йерархична структура с господстваща прослойка, обладаваща доста голяма духовна и светска власт, каквато никога не е съществувала при племената пуебло. (Ние вече говорихме за тяхната подчертано демократична и преди всичко извънредно миролюбива обществена организация.) Съществува дори една смела теория, която въз основа на чисто антропологически данни предполага при културата Хоупуел наличието на наследствена монархия. Силвърбърг я формулира по следния начин: „Неотдавна откриха — пише той, — че много от черепите на създателите на културата Хоупуел в Охайо, намерени в най-богатите погребения, имат по протежение на вътрешните ушни канали костен израстък, наречен екзостоза. Тя се среща много рядко у човека и се предава по наследственост, затова може да се предположи, че вождовете на Хоупуел, за чиито гробове става дума, са принадлежали всички към един род — т. е. това било по същество наследствена аристокрация.“^[16]

 

 

Така или иначе на историческата сцена се появява нов народ. И отново това са строители на маунди. Те обаче не започват веднага да строят в непосредствено съседство или сред строежите на своите предшественици, както постъпили хората от културата Хоупуел, когато нахлули в долината на Охайо, населена от създателите на културата Адена; вместо това те се заели да строят много по на юг, по течението на могъщата Мисисипи, като тръгнали от делтата и постепенно завоювали по-северните провинции.

Този народ наричаме „строителите на храмови маунди“. Техните постройки не били предимно погребални могили, а често само огромни основи на храмове. Това са пресечени пирамиди, издигнати като тронове на божества. Те се виждали отдалеч и могат да бъдат сравнени по-скоро със зикуратите на Месопотамия, отколкото с пирамидите на египетските фараони, тъй като египетската пирамида е гробница само на един фараон, което често се забравя поради огромните ѝ размери. Може би тези храмови пирамиди най-добре биха могли да бъдат сравнени с храмовите пирамиди на маите и ацтеките в Мексико и Централна Америка, въпреки че не са строени от камък, а са от пръст. И ако при културите Адена и Хоупуел влиянието на Централна Америка е твърде спорно и без съмнение ограничено, то тук то е очевидно. Функциите на тези хълмове са еднакви. Както и в Мексико, те се издигат не поединично, а винаги на групи, които в отделни случаи достигат до четиридесет на брой, като образуват в центъра специално оформено място за култови обреди с голяма площ за шествия или събрания. И още едно сходство — тяхната форма и височина са определени от първоначалния проект на „архитекта“, те са издигани пласт след пласт и понякога могат да се преброят дузина такива пластове. Колко време е продължавал техният строеж? Дали и тези хора както маите са се ръководели от петдесет и две годишен календар? Имали ли са изобщо календар? Какво е дало първоначалния подтик, кой е издал заповедта да се насипе нов пласт с цената на дългогодишен робски труд?

Към върха на храма водела стълба или рампа, понякога толкова стръмни, че както през 1790 г. отбелязва един пътешественик, дори добитък не можел да се изкачва по тях. За съжаление до нас не е стигнал нито един от самите храмове, тъй като са били направени от дърво и отдавна са изчезнали.

Има обаче различни указания, че жреците са поддържали някога в тях свещен огън, на който се кланяло населението и че вероятно са били извършвани човешки жертвоприношения, както в Мексико.

В тези маунди рядко се правели погребения — обикновено за тази цел имало гробища, разположени около ритуалните центрове? Именно там археолозите намерили находките, които свидетелстват за високо развитие на художествените занаяти и които в никакъв случай не отстъпват на произведенията на културата Хоупуел. Те също доказват до каква степен религиозните вярвания са определяли бита и съзнанието на хората. Те гравирали своите рисунки също върху мед, раковини, камък или ги отпечатвали върху керамика, но сюжетите им говорят за нещо повече от обикновен стремеж към украса — повечето мотиви имат религиозен характер и са свързани може би със зловещи церемонии. Тук виждаме не само жреци във фантастични одежди от пера, но и отрязани китки на ръце, черепи и сърца, отсечени ръце със стърчащи от тях кости. Всичко това, както и неизброимите съдове, употребявани очевидно само за ритуални цели, инструменти и ножове дават основание на археолозите да говорят за силно развит култ към мъртвите, обсебил изцяло съзнанието на този народ. За първата ясна разработка на тези идеи ние сме задължени на А. Уоринг Мл. и на Престън Холдър, а след тях на Джеймс А. Форд и Гордън Р. Уили.^[17]

Въпреки че първите описания на храмовите могили датират от времето на испанците и въпреки че към края на 18. век се появяват нови сведения за тях в съобщенията на пътешественици, дошли от север, научното им изследване започва по-късно, отколкото в северната част на страната — по-точно едва от 1933 г., с разкопките на комплекса Окмулджи, източно от сегашния Мейкън в щата Джорджия. Тези разкопки продължили осем години. През 1938 г. техният първи ръководител А. Р. Кели публикувал едно предварително описание.^[18] В него той успял да докаже наличието на най-малко шест последователни етапа в историята на паметника. Най-ранната, примитивна, неукрасена керамика се появява между 2000 и 1500 г. пр. н. е., докато първият същински храмов комплекс датира приблизително от 900 г. от н. е. и се състоял от три големи и четири малки маунда.

По-дълга история имат разкопките на групата Етова, близо до Картървил в Северна Джорджия. Испанците ги заварили вече разрушени и обрасли с растителност. През 1819 г. за тези маунди направил интересно съобщение свещеникът Елиас Корнелиус. През 1871 г. там започнали археологически изследвания, които обаче не могат да бъдат сравнени със системната работа, извършена в Окмулджи пет десетилетия по-късно. В Етова работил Сайръс Томас, а след него, през 1890 г., У. Х. Холмс от Бюрото по етнография. От 1925 г. там прекарал три зими заслужилият ветеран в изследванията на маундите Уорън К. Морхед, който преди 34 години разкопа оригиналния маунд Хоупуел. Именно той, след многобройни находки, решително защити теорията, че строителите на храмовите маунди не само са се намирали под влиянието на Мексико, но и самите те са дошли оттам (това обаче и досега не е доказано).

Но ето че един ден настъпил краят и на тази култура. Около 1500 г. от н. е. култът към мъртвите, изглежда, е приел крайно жестоки и варварски форми. Може би арогантността и високомерието на жреците са довели до въстание на угнетените маси. Може би са оказали влияние войните с външни врагове, може би населението е било сполетяно от епидемия? Може би — но ние отново не знаем конкретната причина, поради която угаснала и тази култура. Във всеки случай когато дошли първите бели, голямата епоха на храмостроителите била вече отминала. Тук или там обаче се запазили за известно време старите ритуали — при племената чокто, чичасо, крики и натчеси. За това време разполагаме вече с писмени данни. Ще разкажем нещо за тези племена и за тяхната социална структура, първо, защото тя е уникална сред индианските племена на Северна Америка между двата океана и, второ, защото по всяка вероятност техният бит е пряко свързан с традициите на последните храмостроители.

 

 

За натчесите разполагаме с отлични сведения от французи, живели сред тях между 1698 и 1713 г. в седем малки поселища по течението на Сейнт Катрин Крийк, недалеч от сегашния град Натчес в щата Мисисипи. Централният обект на тамошния комплекс бил т. нар. „Изумруден маунд“ (Emerald Mound), висок повече от десет метра. Освен това всяко село притежавало свой собствен маунд и, което е вече съвсем необикновено, специален обитаем маунд, резиденция на вожда.

Племето на натчесите живеело разделено на четири „класи“ под властта на абсолютен монарх. Владетелят носел титлата „Великото слънце“ и бил почитан като божество. Той бил твърде високопоставен, за да се докосне дори до някой от своето племе (ако искал да даде нещо някому, бутал го с крак), и твърде изтънчен, за да си даде труд да извърви дори най-малкото разстояние. Навсякъде го носели на носилка, увенчан с кралска корона от лебедови пера, а ако все пак пожелавал да стъпи на земята, разстилали под краката му рогозки. Имал неограничена власт над своите поданици и ги управлявал деспотично.

Индианците, които се числели към най-висшата „класа“, също се наричали „слънца“ и като доверени лица на владетеля се ползвали с аристократични привилегии. Следващото съсловие били „благородниците“. Подир тях идвала по-многобройната група на „почетните хора“ или „нотабилите“. На най-ниското стъпало стоял простият народ.

Вероятно никъде в света (освен в Индия с нейната каста на „недокосваемите“) управляващата класа не показвала така открито своето презрение към обикновения трудещ се народ, както при натчесите. Те наричали хората от народа „смрадливите“ или „вонещици“ — в зоологията с този термин означават вид насекомо. Те зависели изключително от благоволението на по-висшите класи.

Трябва да отбележим, че класовото общество е характерен етап от развитието на всяка напреднала култура в историята на човечеството. Едва по времето на Русо и Маркс беше установено, че не винаги е необходимо да има класи. Нищо чудно при това положение, че в първата по-цялостна „Археология на Съединените щати“ („Archaeology of the United States“), излязла през 1856 г., с обезоръжаваща наивност се казва, че натчесите били „най-цивилизованите коренни жители на Америка“.^[19]

Най-странната особеност на обществената организация на натчесите, което ги отличава от всички други феодални системи в Европа, е целенасоченото, системно кръвосмешение между различните „класи“. Така според традицията всяко „Велико слънце“ трябвало да се ожени за „вонещица“. Наследствена власт не съществувала — синът на „Великото слънце“ никога не можел да стане „Велико слънце“, той получавал само благороднически ранг. Децата на тези „благородници“ също били принудени да се женят или омъжват за „вонещици“! Ако „благородничка“ се омъжела за „вонещица“, децата ставали „благородници“, но ако „благородник“ се оженел за „вонещица“, децата минавали към категорията на „нотабилите“. Ако жена-„слънце“ се омъжела за „вонещица“, което било напълно възможно, нейният мъж имал далеч по-малки права от европейския принц-съпруг. Той нямал правото да седне на една маса с жена си и в нейно присъствие задължително стоял прав, както подобавало на всяка друга „вонещица“, каквато той си оставал. Ако жена му не била вече доволна от него, тя можела да заповяда да бъде убит и да си вземе друга „вонещица“.

Всичко това, разбира се, усложнявало до крайност социалната структура, но индианците владеели нейните тънкости до съвършенство. В основни линии този строй се характеризира с това, че мъжете наистина управлявали, но общественият им ранг се определял единствено от произхода им по женска линия. Жената-„слънце“ избирала и новото „Велико слънце“.

Има много спорове до каква степен този социален строй е свързан с обществената организация на храмостроителите. Лично аз го смятам за доведено до крайност развитие от по-късна дата, тъй като изглежда невероятно подобен порядък да е просъществувал почти цяло хилядолетие. Това обаче не изключва възможността обществата на ранните храмостроители да са били също монархии.

Още първите внимателни френски наблюдатели отбелязали „естествения“ упадък на племето натчеси. Те се опитвали да го обяснят като проява на божията воля, но не пропуснали да изтъкнат и опустошителното действие на болести като едрата и дребната шарка, донесени от белите и оказали се фатални за индианците. При индианците, както и при натчесите, е трудно да се посочи една-единствена конкретна причина за тяхното измиране — един наблюдател дори съобщава, че индианките употребявали противозачатъчни средства. А някой си Дьо ла Вант, който живял сред натчесите през 1704 година, пише:

„Не мога да не ви уведомя, че, както по всичко личи, бог желае те да отстъпят мястото си на нови народи.“ И по-нататък уточнява: „Съвсем сигурно е, че в течение на шестте години, през които нашето племе се движеше по течението на реката, както те самите знаят, неговата численост е намаляла с една трета. Ето защо вярно е, че сам бог желае те да отстъпят мястото си на други.“^[20]

По всичко личи, че според французите бог е действал твърде бавно. През 1729 г. натчесите се вдигнали против френската експлоатация. Французите удавили въстанието в кръв и само няколко индиански семейства намерили убежище сред други племена, където, както се говори, били приети със страхопочитание и с тях се отнасяли много добре.

Така, след две хиляди и седемстотин годишна история (ако започнем от първите строители на погребални маунди) се загубват следите на последните строители на северноамериканските пирамиди, на онези племена, които от времето на Джеферсън продължават да отправят предизвикателства към науката, като окрилят фантазията и вдъхновяват по-нататъшните изследователски търсения.