К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (13)

10. По пътеката на времето

Сега вече можем без затруднение да съпоставим историята на най-ранните жители на Америка, като се почне от кошничарите (Basket Makers) и се стигне до най-развитите форми на пуебло-културата, с християнското летоброене — нещо, което още не е било по силите на Кидър по времето на конференцията в Пекос през 1927 г., когато той се опирал само на стратиграфията, а дендрохронологията правела едва първите си стъпки. Във вид на таблица това развитие изглежда така:

Разбира се, това е само схема. Тя обхваща общите елементи, като вътре в тях могат да съществуват големи различия — различни племена, говорещи на различни езици, а през периодите на културата Пуебло любознателният наблюдател би останал поразен от многобройните разновидности на скални жилища, на пуеблоси върху планински плата (меса пуеблос) и на пуеблоси в речни долини (вали пуеблос). Преходите от едните към другите никога не са резки. Затова тук даваме само най-важните особености.

„Кошничари (Basket Makers) I — III“. Кошничарите се появяват в самото начало на новата ера или малко преди това в района на Фоур Корнърс. Тяхното съществуване е хипотетично. Нищо определено не може да се каже за тях освен че са положили основите на всичко онова, с което така ярко се отличават Кошничарите II. Това вече са племена, за чийто начин на живот можем да си съставим доста точна представа. Те живеели в пещери или в много примитивни землянки (pithouses), били земеделци, познавали вече царевицата и тиквата, имали продълговати черепи, червено-кафява кожа и гъсти, черни коси. Те усъвършенствали плетенето на кошници до степента на изкуство, което е направо изумително. Разбира се, не познавали още грънчарството изобщо, поради което използвали кошниците за най-различни цели — за транспорт, за съхраняване на хранителни продукти и даже за приготовляване на храна. Сега само ловците следотърсачи прилагат този начин на готвене. Естествено кошницата, измазана отвътре със смола, не може да бъде поставена на огъня. Затова готвенето се извършва в обратен ред: водата се нагрява не отвън, а отвътре, като в кошницата се хвърлят нажежени камъни. Кошниците, предназначени за съхраняване на продукти, достигали до 260 см в диаметър и често били чудно красиво оцветени в синьо и червено.

Тези фантастични майстори плетачи проявяват виртуозна сръчност в изработването на сандали. Чрез плетачество и с помощта на кожени ремъци, камъчета, раковини и украса от пера те са постигали такива високохудожествени импровизации, изнамирайки все нови и нови форми, че е почти невъзможно да бъдат открити няколко съвсем еднакви чифта сандали. Археолозите обаче различават безпогрешно сандалите за всекидневна употреба от, ако можем така да се изразим, „неделните сандали“, предназначени за тържествени случаи.

Те изобретили също така и първата люлка, окачвана на гърба, каквито се срещат и сега в земите, обитавани от племето навахо. Сърцето на всяка бяла жена би се свило от мъка и срам при вида на здраво завързаното и обречено на пълна неподвижност дете. Както показаха обаче грижливо проведените изследвания, то изобщо не страда от това, а за майката люлката е голямо облекчение. Съвсем друг е въпросът, когато по-късно се появил обичаят да се пристягат главите, в резултат на което продълговатите черепи се деформирали в плоски.

Въоръжението на „Кошничарите II“ се състояло от каменни ножове и дървени тояги. Срещу по-дребните зверове употребявали метателни парчета дърво, но не успели да изобретят истински бумеранг. Най-важното оръжие бил т. нар. атлатъл — метателно копие, което те възпрели от по-ранните ловци (описание и изображение на това първо „чудодейно“ оръжие в историята на човека е дадено в 21. глава). Територията, която обитавали „Кошничарите II“, не може да бъде точно определена, тъй като техните най-важни изделия — кошниците и сандалите — били от нетраен материал. Въпреки това може да се каже, че те се разпрострели от Фоур Корнърс покрай сегашната граница на щатите Юта и Аризона и по-нататък, далеч на запад, чак до територията на щата Невада.

„Кошничарите III“ се отличават от своите прадеди по голямата си изобретателност или по способността си бързо да възприемат чужди влияния и открития. След 450 г. при тях се развива и грънчарството. Малко по-късно атлатълът бива заменен със стрелата и лъка. Трапезата им се обогатява с фасула. Благодарение на дендрохронологията стана възможно да бъдат датирани и първите типични за тази епоха къщи към 475 г. Тези землянки имат кръгла или яйцевидна форма, понякога са обградени или покрити отвън с каменни плочи. Били изкопавани на дълбочина от 30 см до метър и половина и имали диаметър от 2,70 до 7,60 метра. Стените им често са грижливо измазани.

В долните пластове на гробовете и „отпадъчните ями“ сега били намерени за първи път в голямо количество глинени съдове с най-различна форма, изпечени и непечени гърнета с ясно различимо развитие на украсата, така че станало възможно да се определи редуването на пластовете. Били намерени и първите глинени фигурки — винаги изображения на женско тяло.

Почти към 700 г., т. е. сто години преди в Европа Карл Велики да бъде провъзгласен за император и 300 години преди първите викинги да стъпят на американска земя, обитателите на землянките се превръщат в строители на „градове“. Това е началото на културата пуебло.

Нека дадем тук още едно пояснение, така както то е формулирано на конференцията в Пекос.

Периодът „Кошничари II“ е етап, „за който са характерни земеделието и копиехвъргачката, но още не съществува грънчарството“.

Периодът „Кошничари III“ е етап, „за който е характерно строителството на землянки или жилища от каменни плочи и се появява керамиката… Тази керамика, общо взето, се характеризира с груби линии, прости мотиви, много плетенични орнаменти и отделни, несръчно изпълнени натуралистични мотиви, както и с общо взето груба глина и сферични форми“. В края на периода се появяват лъкът и стрелата (въпреки че много изследователи ги отнасят към следващия период).

Относно периода „Пуебло I“ в същата тази класификация е казано следното:

„Това е първият етап, на който започват да практикуват изкуствено деформиране на черепите, появяват се глинени съдове с вълнообразна украса на шията и (в някои райони) възникват поселища с правоъгълни помещения, изградени вече от истинска каменна зидария.“^[1]

Тези основни черти на културата пуебло се развиват следователно през периода „Пуебло I“, т. е., между 700 и 900 година. Сега вече населението се разпростира в югоизточна посока, в днешния щат Ню Мексико, а на запад може би до Големия каньон на река Колорадо.

През периода „Пуебло II“ се развива все повече строителството на истински пуеблоси, съставени от групи от къщи. Това означава огромно увеличение на гъстотата на населението, концентрация на семействата в групи от семейства, образуване на първите общества с йерархична, т. е. определена от жреците, структура, чиито центрове стават кивите. Както някогашните землянки, кивите били строени наполовина или изцяло под земята, сякаш за да бъде запазена атмосферата на загадъчност и тайна. Неочаквано възниква обичаят да се деформират черепите с „rigid cradle boards“ — твърдите плоски дъски на люлките, но този обичай и досега си остава напълно необясним.

Появата на керамиката с черно-бяла украса дава възможност с доста голяма точност да бъде датирано началото на периода „Пуебло II“ към 900 година. След това се появяват първите глинени стомни с истински дръжки (такива дребни подробности са от голямо значение за развитието — те изведнъж облекчават много неща в живота, както например изобретяването на кибрита значително улеснило бита на хората през 19. век). Разпространението на различните видове керамика говори за съществуването на устойчиви връзки между различните пуеблоси дори тогава, когато големи части от населението се придвижват по на юг или на изток, чак до реката Пекос. Въз основа на многобройни датировки по дървесните кръгове и на съответните форми керамика можем доста точно да определим края на периода „Пуебло II“ около 1100 година. По една странна случайност тези събития съвпадат точно, макар и не до година, с кръгли дати от нашия християнски календар.

След това идват приблизително двеста години, които носят научното название период „Пуебло III“, но по-поетично са известни като „Голямата епоха на пуебло“ или дори „Златен век“. През този период възникват онези многоетажни, подобни на пчелни пити постройки, предназначени вече за стотици семейства, своеобразни жилищни комплекси, които отдалеч напомнят най-съвременните многожилищни блокове — „Хабитат“ от Световно изложение „Експо’67“ в Монреал. Има указания, макар и доста несигурни, че тези сгради са се издигали на височина до шест, а понякога и седем етажа. Белите жители на Америка построяват първия седеметажен жилищен дом в Ню Йорк едва през 1869 г. — и това тогава предизвикало изумление в целия свят като дързък експеримент.

През този период изкуствата и занаятите процъфтяват. Редом с кошничарството се развива и полихромна, в случая четирицветна, керамика със съвършени в художествено отношение форми. Най-удивителната е керамиката на културата Мимбри, която рано преодолява геометричния орнамент — изведнъж се появяват изображения на насекоми, риби и птици, чиито характерни черти са така фантастично стилизирани, че те се превръщат в баснословни създания, докато в същото време някой скакалец може да бъде предаден с най-малки подробности. Общо взето, тази керамика в много случаи е най-красивата от всички видове, произведени през различните периоди, като се наблюдава общо и забележимо намаляване на набраздените керамични изделия.^[2]

Броят на прекрасните керамични находки, достъпни сега за всеки посетител в големите американски музеи, възлиза на милиони. А онези, които освен това се намират в частни сбирки, въобще не се поддават на изчисление. Разбира се, равнището на художественото изпълнение е различно. Несъмнено е съществувала разменна търговия, не всички пуеблоси са възникнали по едно и също време, така че населението на някое новоизграждащо се пуебло тъкмо усвоявало и доразвивало известни типове и сръчности, докато в по-старите пуеблоси те вече отстъпвали място на по-изтънчени варианти. Освен това определени форми на древния бит не отмирали просто от само себе си — преди да си дадат ясна сметка за това, археолозите например останали много изненадани от обстоятелството, че по времето на най-големия разцвет на Пуебло Бонито в същия район продължавали да бъдат строени и землянки.

В едно такова общество не можело да не съществува специализация. Едва ли е било по силите на всеки човек да изработва такива художествени инкрустации от тюркоази, малки медни звънчета, каменни скулптури, изобразяващи зверове и птици, или огърлица, състояща се от 5700 раковини, всяка пробита с помощта на свредел от твърдо дърво. За съжаление малко ни е известно относно облеклото на тези хора — разполагаме само с жалки останки, но дори те свидетелстват за високо развитие на тъкачеството. Всичко друго е унищожено от времето.

Туристът, който сега минава от една развалина на друга из Аризона и Ню Мексико, броди сред призраци от 12. и 13. век — т. е. от времето, когато в Стария свят бушуват кръстоносните походи. Защото към края на 12. век настъпва „Великата суша“. Към 1300 г. „Златният век“ е вече приключил. „Градовете“ са изоставени и западнали. В долината на Рио Гранде, край Пекос и на запад, в районите Хопи и Суни, продължила да съществува за още известно време някаква култура. Така стигаме до периода „Пуебло IV“, т. е. до периода, който, както смятаме сега, е завършил в онзи ден на 1540 г., когато Коронадо завладява първите пуеблоси, т. нар. „Седем града на Сибола“. Заслепени от търсенето на съкровища, които пуеблосите никога не са притежавали, алчните испански войници унищожили много нещо по своя път, а мисионери скоро започнали да рушат сложната религиозна система на местните жители със своите християнски проповеди. Периодът от 1600 г. до наши дни наричаме „Пуебло V“ — до наши дни, защото въпреки испанците и въпреки по-сетнешния наплив на поземлени спекуланти много пуеблоси са оцелели.

 

 

На 25 август 1916 г. в САЩ била учредена Служба за националните паркове, а преди това бил приет Законът за старините от 1906 г., който разрешава намесата на федералното правителство, когато се налага да се опазят от разрушение паметници на историческото минало на Америка. Но въпреки това и днес още могъщи и влиятелни групи, представляващи частни интереси, под предлог на икономическа необходимост постоянно правят опити да проникнат в области, където изграждането на язовири за добиване на електроенергия не само би нанесло непоправими щети на околната среда, но и би довело до ново орязване правата на местните индианци и до разрушаване на всички запазени паметници на тяхната култура. Предложените през последните години проекти за строеж на язовири в Големия каньон и в Глен Каньон обаче предизвикаха бурни протести сред американската общественост.

Законът за създаването на Службата за националните паркове формулира на високопарен канцеларски език нейните цели, както следва: „Да осъществява и контролира използването на федералните територии, известни като национални паркове, паметници и резервати, така както са изброени в настоящия текст, с такива средства и мерки, които отговарят на основното предназначение на споменатите паркове, паметници и резервати — а именно да съдействат за опазването на природната среда, на природните и историческите обекти и на местната фауна и да обезпечат ползването на същите обекти по такъв начин и с такива средства, че да бъдат запазени непокътнати и за благото на бъдещите поколения.“

Нас в случая ни интересува археологическата страна на въпроса. В това отношение Службата за националните паркове, която, както и Бюрото по индианските въпроси, е подчинена непосредствено на Департамента на вътрешните работи, върши изключително полезна работа. От момента, в който някоя местност с историческо или археологическо значение бъде обявена за национален паметник, тя става обект на особена закрила от страна на правителството, като Службата за парковете поема грижата за опазване на развалините и същевременно поема грижата за достъпа до тях, охраната им и наличието на квалифицирани екскурзоводи. С нейно съдействие са създадени „минимузеи“, пръснати днес край шосетата на Югозапада.

Приветливите екскурзоводи в тези миниатюрни музеи са обикновено начеващи археолози и нямат нищо общо с натрапливите египетски драгомани, които с една ръка ви дърпат за дрехите, а с другата просят бакшиш. В техните помещения често се пазят очарователни малки експозиции от местни находки, така че посетителят има общ поглед за нещата и може да почувства пряка връзка между каменното сечиво, върха на стрела, украшението или парчето керамика и разположените в непосредствена близост развалини. Там се предлага и литература, писана от специалисти за съответния обект или местност, достъпна по съдържание, добре илюстрирана и евтина.^[3] Обикновено има и малки павилиончета, в които могат да бъдат купени цветни диапозитиви с далеч по-високо качество от онези, които посетителят сам би направил — въпреки че понякога попадах на специално отбелязани места, от които в определен час на деня може да бъде заснета най-добрата снимка. Често там се намират и грижливо изпълнени копия от намерените тук старини и съвсем малко от боклуците, които обикновено предлагат магазините за сувенири.

Освен това тези музеи имат смелостта да представят „диорами“, които много рядко се срещат в европейските музеи, вероятно защото там се опасяват да не се създаде впечатление за фалшива реконструкция. В тях абстрактната информация от книгите и брошурите, която непосветеният човек трудно може да си представи нагледно, е „преведена“ в редица живи, реалистични картини — „малък театър от живота в предисторическите времена“. Там той вижда кипящия живот в пуеблото на древните „червенокожи“, като например сцена от лов на бизон, който ловците пробождат с копията си и се сгромолясва от скала. Има и умалени копия на внушителните, изпълнени в естествена големина, диорами от централните музеи като Природонаучния музей в Ню Йорк. И нищо чудно, че тези музеи са винаги пълни с деца и юноши, докато служителите в европейските музеи обикновено гледат пред себе си безлюдни зали.

Службата за националните паркове организира и изложби с голямо познавателно значение. Близо до Кайента в Северна Аризона, в Националния резерват Навахо („Navajo National Monument“) има три големи комплекса развалини — Бетатакин, Кийт Сийл и Инскрипшън Хаус („Къща с надписа“ — през 1661 г. испанците оставили там надпис, който за съжаление не може вече да бъде разчетен). Бетатакин е едно от най-внушителните скални обиталища на Югозапада. Той е построен в глъбините на каньон, в огромна, подобна на раковина, пещера в скала от червен пясъчник с огромна височина, обагрена във всевъзможни отсенки от струящите по нея води, и представлява комплекс от къщи с „апартаменти“ и кули, в които е живяло едно от племената пуебло. В пещерата могат да бъдат наброени 150 помещения, между които шест киви и тринадесет открити дворчета-патио. Бетатакин, чието название означава „Къща на склона на планината“, е бил наново открит през 1909 г. от Байрън Къмингс и Джон Уедърил, а през 1917 г. — грижливо реставриран от Нейл М. Джуд.

Спускането в каньона до развалините сред Дъгласови бели ели (Pseudotsuga Manziesii), пиньони и смрики трае около час и половина. По-кратък път обаче води до едно място, от което се открива величествена гледка към целия пещерен ансамбъл. Ако постоите достатъчно дълго, ще видите как бавно менящата се светлина на слънцето го изпълва с тайнствен живот.

Покрай тази пътека Службата за парковете се е погрижила да посади от онези растения, които някога са облекчавали или дори са правели възможен живота на индианците, обитавали поселището. По такъв начин всеки посетител получава нагледен отговор на въпроса, до каква степен тези „анасази“ (което в превод означава просто „старите“) са умеели да използват даровете на природата. Ето някои примери:

Едър пелин (Artemisia tridentata) — с много остра миризма, чиито листа и досега дъвчат индианците от племето хопи. Гъст, сиво-зеленикав храст, достигащ на височина до кръста, с мънички листа, отварата от които помага срещу ревматизъм и простуда.

Скална роза (Cowania stamburiana) — достигащ до плещите, сиво-зеленикав храст. Настойката от него се използва за промиване на рани. В днешно време се употребява и като фураж за едрия рогат добитък и овцете.

Едносеменна хвойна (мексикански кедър или Juniperus monosperma). Използва се като гориво и като строителен материал. Плодовете се ядат. От кората и плодовете се получава зелено багрилно вещество за тъкани.

Теснолистна юка (Yucca angustissima). Това е най-важното полезно растение за предисторическите индианци. На височина стига до коляното. Има дълги, ланцетовидни листа, които използвали за плетене на сандали и кошници. От листата му получават влакна за различни цели. Бодлите на растението се използват като игли. Плодовете служат за храна. От корените варели сапун, все още използван и днес сред индианците от племената хопи и навахо.

Пиньон (Pinus edulis). Дърво с много хранителни и дълго траещи плодове с продълговата черупка. Дава смола, която се използва за измазване на кошници, а също черно багрилно вещество за вълнени тъкани.

Биволска ягода (Sepherdia rotundifolia). Едър сребрист храст, чиито плодове се ядат. Индианците от племето навахо приготовляват от варените плодове нещо като желе, с което мажат очите на овцете, възпалени от пясъчни бури.

Опунция (Opuntia erinacea). Невисок кактус с дисковидна форма; от плодовете му се приготвя желе, а плодовете след отстраняване на дългите бодли и изсушаване на слънце могат да се запазят за по-късна употреба.

Днес съществуват много възможности за опознаване на целия този свят от развалини в щатите Аризона, Ню Мексико и в района на Фоур Корнърс. Дори само брошурата за Югозапада от „Златната серия пътеводители“, която може да се купи от всяка будка, предлага четири маршрута, траещи от една до три седмици. Настоящата книга обаче не е пътеводител. Затова тук ще споменем накратко само някои от обектите в този район, за да се спрем след това по-подробно на едни от най-значителните развалини — Меса Верде, тъй като историята на тяхното откриване, която е всъщност главната тема на тази книга, е във висша степен необикновена.

Град Туксон в най-южната част на Аризона, който допреди едно поколение е бил незначителен градец, сега е оживен делови център. Тук се намират основаният още през 1891 г. Аризонски университет и Музеят на щата Аризона. През последните тридесет години антропологическият отдел на музея се е развивал под знака на забележителната личност на Емил У. Хаури — големия педагог и изследовател, ръководител на т. нар. „Теренна школа“ за практическа археология, провел разкопките в Снейктаун и пещерата Вентана. Към този център принадлежат и радиокарбонната лаборатория, както и лабораторията по дендрохронология, в която е работил създателят на метода за датиране по годишните кръгове на дърветата д-р Дъглас.

Сбирките на музея са така добре подредени, че разглеждането им може би представлява най-добрата подготовка за всеки, който се кани да се запознае с развалините на север.

По пътя към Финикс, точно на 111 км северно от Туксон, попадате на първите развалини — Каса Гранде, някога четириетажна, подобна на блоково жилище постройка от жълти глинени тухли, център на селище, процъфтявало преди 600 години. Пътят, който води за там и след това от Финикс за Флагстаф, сега е прекрасно шосе, прекосяващо две от най-красивите и най-типични за Аризона местности — първо, пустинята, в която нощем фаровете на колата осветяват само високите, подобни на многораменни канделабри кактуси сагаро (разказват, че са нужни 70 години, за да израсне всяко от рамената) и след това фантастичния, блестящ със своите яркочервени и жълти цветове скалист пейзаж. Малко преди Флагстаф се намира „Замъкът на Монтесума“ — едно от най-добре запазените скални жилища. То буквално виси — гледката е почти нереална — на половината височина на скалата в гигантска пещера. Няколко пусти, безжизнени прозореца зеят към пътя; дотам може да се стигне само по подвижни стълби. Любезният надзирател е поставил обявление, с което моли, ако някой е имал щастието да види гърмяща змия, да бъде така добър да му съобщи!

Към 1450 г. поселището било изоставено. Разбира се, този „Замък на Монтесума“ няма нищо общо с последния император на ацтеките, победен от Кортес и след това убит с камъни от собствения си народ през 1520 година. Същото се отнася и за намиращия се наблизо „Извор на Монтесума“ — кръгло езеро, сякаш образувано от паднал метеорит. Блещукащата в дълбочината тайнствена водна повърхност ви гледа подобно на око от земните недра. Тук индианците също са строили почти недостъпни пещерни жилища в скалните стени.

Музеят на Северна Аризона във Флагстаф със своя Изследователски център, обогатяван в продължение на дълги години от Едуард Б. Дансън, е център на най-различни антроположки, археологически, етнографски, геоложки и биоложки проучвания. Той е основан от забележителния филантроп и учен Харолд С. Колтън. Струва си да направим малко отклонение и да кажем няколко думи за него.

Колтън е бил син на филаделфийски банкер. Роден през 1891 г., първоначално учи зоология и химия и става професор в Пенсилванския университет. През 1912 г. за първи път пристига във Флагстаф, който по онова време наброява 2000 жители. През 1916 г. предприема първите си археологически експедиции в околностите на града, като използва коне и мулета. Десет години по-късно се преселва за постоянно във Флагстаф и основава музея, чийто директор е в продължение на 32 години. През свободното си време се занимава и с архитектура и изработва най-подробни планове за сгради от сиво-кафяв базалт в стил, който неведнъж е наподобяван във Флагстаф и само там. Аз се запознах с този висок, слаб господин с орлов нос и грижливо поддържана остра брадичка, когато беше вече 84-годишен, и останах поразен от неговата духовна и физическа енергия. Един следобед той ме закара на повече от сто мили, за да ми покаже „своите“ развалини.

В продължение на дългогодишната си научна дейност той е успял да открие 156 предисторически обекта, публикувал е над 200 студии по най-различни въпроси, опитал се е да класифицира 400 вида керамика на Югозапада. Научните звания и отличия на Колтън са толкова много, че американският биографичен справочник „Who’s Who“ му отделя цели дванадесет реда, за да ги изброи в съкратена форма. Той е станал почти легендарна личност в археологията на Аризона.

Една от неговите най-четивни и съдържащи богата информация книги за предисторическата епоха в Северна Аризона е озаглавена „Черният пясък“. Тя е посветена главно на последствията от катастрофалното природно бедствие, станало през 1064 — 1065 г. североизточно от днешния Флагстаф. Става дума за изригването на един вулкан, т. нар. Кратер на залязващото слънце (Sunset Crater), в резултат на което една територия от 800 квадратни мили била затрупана от черна пепел, унищожила там всякакъв живот. Бихме могли да се надяваме за нещо като американски Помпей, но племето синагуа, което населявало тази територия, живеело в малки землянки, тъй че под черните пясъци не са погребани никакви вили или дворци. Това, което изглеждало като „най-черна смърт“, след катастрофата обаче дало началото на нов живот. Покритата с пепел „черна земя“ станала по-плодородна от когато и да било и индианците, които временно напуснали бедствената зона, започнали да се завръщат. Междувременно обаче мълвата за чудното плодородие се разпространявала все по-надалеч и предизвикала небивал „наплив“ на хора в черните земи. Особено много индиански семейства прииждали от юг. Най-важното е, че те донесли със себе си нови идеи, нов жизнен опит и нова, по-висока култура. И хората, и земята се променили. През второто поколение след изригването на вулкана някогашните обитатели на землянки живеели вече в тристайни къщи!

Когато сега индианецът от племето хопи отправя поглед към кратера, той е убеден, че оттам го наблюдават някои от 250-те качинас — добрите и злите духове, обитаващи вулкана. А в урвата, изровена от лавата, живее Йапонча, могъщият бог на вятъра! Та нали той, сто и петдесет години след „щастливото“ бедствие, бавно, но настойчиво издухал оттук цялата плодородна земя, така че през първата половина на 13. век добивите от царевица започнали да стават все по-оскъдни, полетата изсъхнали и хората отново трябвало да се изселят по други места?^[4]

 

 

На 29 км северно от „Кратера на залязващото слънце“ се намират четириетажните развалини на Упатки, а на 34 км в южно направление — развалините на Уолнът Каньон.

В Упатки също живеели индианци от племето синагуа (испанското „син“ означава „без“, „агуа“ е „вода“ — това наименование, създадено от Кол-тън, говори за тежките условия, при които живеели тези индианци). В пределите на Националния резерват Упатки (в най-широкия смисъл на това понятие) се намират 800 развалини. Самият Упатки бил обитаван от 1120 до 1210 г. — т. е. в продължение на 90 години, подобно на Ниневия, описана в Библията като страшна и величествена. Разликата е само тази, че в Упатки вместо дворци имало обикновени жилищни постройки, вместо храмове — киви, а и самият град бил изоставен, а не заличен от лицето на земята. Сега там могат да се видят две необикновени за Югозапада постройки с голямо значение.

Когато през 1933 г. Музеят на Северна Аризона започнал там първите разкопки, археолозите се натъкнали на кръгла стена, по чието протежение имало нещо като стъпало, служещо вероятно за скамейка. Всички естествено решили, че това е кива, а нямало и никакви белези, че това кръгло помещение е притежавало някога покрив. Би ли могло тогава то да бъде кива — с други думи, помещение за „тайни церемонии“, след като е било открито за погледите на всички под палещите лъчи на слънцето? И досега археолозите не могат да установят истинското предназначение на тази постройка. Тя е единствената, известна от този род! По липса на друго, по-добро определение, нарекли я „амфитеатър“.

Втората постройка е площадка за игра на топка. Тя не е единствена по рода си, но вероятно е най-северната на американския континент и показва колко далеч били разпространени елементите на духовната и материалната култура, на игри и танци, дошли от юг. Защото тези „кортове“ за игра на топка водят своя произход от Мексико. Първите европейци, които ги видели, били испанските войници; те първи взели в ръка странните еластични топки, използвани при играта от индианците — първите гумени топки, видени от бял човек. А две такива топки наистина са намерени в Аризона.

Ние няма да излезем от района на древните развалини и на все още населените пуеблоси, ако след като се отбием до синагуанските скални жилища в Уолнът Каньон, тръгнем отново на север и при Тюба Сити завием на изток от магистрала № 89 към територията, населявана от племето хопи. Първо се озоваваме в Ораиби — най-стария от все още обитаваните градове в Съединените щати, където са живели непрекъснато хора от 12. век насам — с други думи, той е по-стар от Берлин и почти връстник на Москва!

От Тюба Сити на североизток води т. нар. „Навахо Трейл“ („Пътека на навахо“). Сега вече тя не е пътека, а широко шосе, което ни отвежда до развалините в Кайента Президентът „Теди“ Рузвелт, който обичал тогавашния, все още див Запад, изминавал това разстояние на кон за няколко дни. В Кайента нощувал в самотната ферма на един от братята Уедърил и решил, че мястото е достатъчно интересно, за да напише за него статия във вестника. Само преди десетилетие тук едва ли са идвали повече от дузина туристи месечно, ако не смятаме, разбира се, една археологическа експедиция, която изследвала близките развалини на Бетатакин. Сега и там има многобройни разкошни мотели.

Ако продължим по Каньон де Шели в посока към Ню Мексико, където в продължение на дълги години са водели разкопки съпрузите Морис, и направим малко отклонение, за да посетим Фоур Корнърс, можем да се изкачим по шеметните серпентини на шосето към Меса Верде, щата Колорадо, и да навлезем отново в обширното Ню Мексико, където южно от Фармингтън изоставяме шосе № 44, за да стигнем до Пуебло Бонито. Този огромен комплекс представлява още от самото начало на изследванията най-голям интерес за археолозите, защото именно откритите там пластове, керамични отломки и годишни кръгове на дърветата за първи път им дадоха възможност да проследят хода на историята.

Не по-малко от осемстотин помещения, на височина четири и пет етажа, лежат върху мощни, изградени от камък стени. Построено между 919 и 1130 г. върху множество останки от много по-ранен период, в пуеблото по едно време са живели по приблизителни данни 1200 души. Като се започне от 1897 г., когато Джордж Х. Пепър прави там първите разкопки, продължени след това от Нейл М. Джуд, пуеблото отново и отново става обект на изследвания. С помощта на лопати, кирки и ръчни колички са преместени около 100 000 тона пръст и пясък. Първите булдозери, които в онези времена наричали „парни лопати“, въпреки че пестели труд, се оказали опасни за научното изследване. Ан Морис цитира един от водачите на такъв булдозер: „Я виж ти! Тук има половин мумия, нима не е интересно?“ Пуеблото заема площ колкото сградата на вашингтонския Капитолий. На разстояние от седем до четиридесет мили околовръст се намират развалините на още петнадесет поселища. В Бонито са намерени най-красивите украшения от тюркоази, сред които и една огърлица от 2500 тюркоазени мъниста!

По-нататък в щата Ню Мексико, в обширната долина на Рио Гранде, между градовете Албукерк и Санта Фе, развалини и все още населени пуеблоси се редуват чак до Таос (очарованието на Санта Фе, градче, запазило все още в архитектурата си отпечатъка на своето индианско-испанско минало, заслужава отделно описание, а музеите в Албукерк и в старинния испански губернаторски дворец в Санта Фе действително си струва да бъдат видени). През 1948 г. за първи път беше започнато планомерно заснимане от въздуха на двадесет и пет пуеблоси, разположени от Акома на юг до Таос на север. След като сравни тази снимка с извършените на земята изследвания, Стенли А. Стъбс ги публикува с коментар през 1950 г. в своя труд „Пуеблосите от птичи полет“ („Birds’s-Eye View of the Pueblos“).^[5]

Таос е вероятно пуеблото, което привлича най-много посетители, поради което е и най-силно комерсиализирано — що се отнася до туризма. То съществува от 600 години и се е появило в резултат на преселението на племената, избягали от сушата в долината на Сан Хуан. През 1680 г. Таос става център на вече споменатото въстание на пуебло-индианците под водачеството на знахаря Попе срещу испанското господство. Сега в Таос живеят около 1200 души. Един от най-видните посетители по тези места е бил швейцарският психолог Карл Густав Юнг (1875 — 1961), въпреки че този факт почти не е отбелязан в специализираната литература. Затова е интересно да узнаем какво този световноизвестен учен, специалист по психологията на примитивния човек и по теорията за архетиповете, говори за индианците. Юнг разказва за своите срещи през 1924 — 1925 г. с „вожда“ Очвиай Биано (поне той така го титулува, въпреки че пуебло-индианците никога не са имали вождове; в наши дни те имат официален „губернатор“, който ги представлява при взаимоотношенията им с белите; в техния свят обаче много по-влиятелни и с по-голяма власт са т. нар. „касике“^[6], избирани от тайни общества и до днешни дни често съвсем неизвестни на „бялата“ администрация). Биано изказал пред Юнг не особено ласкавото си мнение за всички бели и завършил с думите: „Ние смятаме, че всички те са побъркани.“

Юнг го запитал защо мисли така.

„Защото те казват онова, което мислят с главата си“ — отговорил Биано.

„Но това е естествено — възкликнал изненадан Юнг. — А с какво мислите вие?“

„Ние мислим ето с какво“ — отговорил индианецът и посочил сърцето си.

Юнг онемял от изненада. „Аз потънах в дълъг размисъл — пише той. — Този индианец засегна нашето слабо място, разкри ми неща, за който ние сме слепи.“

Няколко дни след това той седял на петия етаж на пуеблото и водил нов разговор с Очвиай, който му дал възможност (разказаното тук е според неговия дневник) да надникне по нов начин в тайните на елевзинските мистерии, така че изведнъж разбрал някои дотогава неясни за него пасажи у Павзаний и Херодот. След кратък разговор относно религията индианецът му казал в заключение: „Бог е слънцето. Всеки може да види това.“ Тогава се появил изневиделица друг един индианец и с „дълбок, тръпнещ от сподавено вълнение глас ми пошепна отзад на лявото ухо: «Не мислите ли, че всеки живот идва от планината?»“

Загледан в реката, която несъмнено извирала от далечните планини, Юнг могъл само да отговори: „Всеки може да види, че казваш истината.“

„За съжаление — добавя той — разговорът скоро беше прекъснат, така че не успях да получа по-проникновена представа за символичното значение на водата и планината.“^[7]

Друг един психолог е правил по-задълбочени наблюдения и изказва още по-проницателни съждения. Но той бил освен това и писател, който живял дълго време в Ню Мексико — Д. Х. Лорънс. Струва си да се прочетат неговите три кратки есета. „Индианци и развлечения“, „Танцът на никнещата царевица“ и „Змийският танц на племето хопи“.

 

 

Обществените и религиозните традиции, които са все още запазени у пуебло-индианците до наши дни, водят своите корени от времето преди Колумб. Ричард Ердос например пише за тяхното общество следното:

„Жените се ползват в обществената йерархия с голяма власт. На тях принадлежат къщите и всичко, което се намира в тях. Жената може да каже като нещо съвсем естествено: «Това е моята къща, а там се намира къщата на баба ми.» Дори когато мъжът се завърне у дома, натоварен с убития от него дивеч, този дивеч става собственост на жена му от момента, в който го внесе през прага на къщата… Мъжът отива да живее при жената, в нейния дом. Ако вземе жена от друго село, той трябва да отиде да живее там. Вдовецът се връща в къщата на майка си.

Детето често носи фамилното име на майка си. Момчето принадлежи към рода на майката. Този род е винаги различен от рода на мъжа, защото принадлежащите към един род не могат да се женят помежду си. Мъжът с най-важна роля в живота на юношата е вуйчото — братът на майката. Той го въвежда в своя род и става негов кръстник, когато дойде време да бъде приет в религиозното общество.

Определени дейности се извършват от жените, други от мъжете. Освен многобройните работи, свързани със строителството и с поддържането на къщите, жените се грижат за градините, вършат лека полска работа, приготовляват храната, правят грънчарски изделия и плетат кошници. Мъжете ходят на лов, вършат тежката работа в полето и тъкат! От всеки младоженец от племето хопи се очаква да изтъче за своята невеста целия чеиз от дрехи, включително и одеялата.

Такова общество, в което хората водят произхода си по майчина линия, се нарича матриархат. Когато жената желае да се разведе с мъжа си, тя просто изнася пред вратата одеялото и обувките му. Това означава, че не иска да го види повече.“^[8]

В това описание авторът умишлено опростява твърде много някои взаимоотношения. В действителност те са толкова сложни и толкова преплетени с една непроницаема и объркана религиозна система, че от времето на Морган и Банделиер насам само по този въпрос се появиха буквално хиляди публикации. Доколко пък обществената структура на племената пуебло потвърждава класическата концепция на И. И. Бахофен за „матриархата“ (1861) е вече въпрос на мнение.

Въпреки всичко, ако се върнем към епохата на кошничарите, ще видим, че в продължение на 2000 години индианците не са открили нито колелото, нито плуга и не познават желязото. Те нямали коне, едър рогат добитък, овце или свине и единствените животни, които успели да опитомят, били кучето и пуйката. Те не са създали никаква писменост, да не говорим за азбука. Хилядите т. нар. пиктографии (което означава „картинна писменост“), рисувани по скалите, имат много ограничено значение като средство за комуникация. Единствената действителна индианска писменост е създадена от хилавия, но блестящ в интелектуално отношение индианец от племето чероки, на име Секвоя, който се родил в Тенеси около 1760 г. и умрял през 1843 г. в Мексико. За дванадесет години той разработил особен вид азбука, за да могат неговите съплеменници да се изравнят по способности и възможности с бледоликите. Това била истинска писменост, годна за преподаване, четене и писане, но тя не успяла да се наложи.

Въпреки тези слабости, за пуебло-индианците все пак е било възможно достигането на „високо равнище“ на културно развитие. Това доказват постиженията на маите и ацтеките в Мексико и на инките в Южна Америка, които са създали сложна държавна организация, издигнали са монументални постройки и са направили забележителни открития в областта на астрономията и математиката (маите са създали най-точния календар в света и са въвели в математиката нулата). Пуебло-индианците се намирали на прага на тази по-висока култура. Какво не им достигало от онова, с което разполагали народите в Централна Америка? Какво им попречило да направят тази крачка?

Още през 1924 г. Кидър казва: „Малко народи са се приближавали толкова плътно до цивилизацията като пуебло-индианците и в същото време са успели да запазят необходимата демокрация на първобитния живот… При тях нямало нито много богати, нито много бедни. Всички семейства живеели в един и същи вид жилища и употребявали същата храна. Водещо положение в обществения или религиозния живот се достигало изключително въз основа на личните способности и то идвало като възнаграждение за заслуги към общността.“^[9]

Защо те не откликнали по-интензивно на влиянието, идващо от юг? Обхватът на това влияние продължава и досега да бъде предмет на спорове. Може би просто са желаели да останат да живеят в условията на описаната от Кидър примитивна демокрация, при която се чувствали почти щастливи?

През 50-те години на века английската археоложка Джакета Хокс заедно със своя съпруг — писателя и драматурга Джон Пристли — прекарала известно време сред племената пуебло. Тя останала поразена от видяното: „Нима всичко това е могло да стане — пита тя, — без да е дошла нито една искра от Стария свят? Ако действително е така, то тогава е от извънредно голямо значение. В такъв случай човекът се изявява като същество, на което е присъщ дълбок вътрешен стремеж към градска цивилизация, към издигането на олтари, храмове и дворци. Ако бях американски археолог, не бих мислила за нищо друго, освен да намеря отговор на въпроса, къде в случая е истината.“^[10]

На свой ред Д. Х. Лорънс пише за сградите в пуеблосите: „Как досега не са се разрушили, си остава загадка. Това, че тези малки четириъгълни купища глина продължават да се издигат столетие след столетие, докато гръцкият мрамор се разпада на прах, а катедралите се рушат, е чудо. Но голата човешка ръка с шепа свежа, мека глина се оказва по-устойчива от времето и отправя своето предизвикателство към столетията.“^[11]

 

 

След толкова много факти нека завършим тази глава с една донейде романтична история, която би могла да бъде озаглавена „Изгубеният град Лукачукай“.

Лъже се оня, който мисли, че изследванията върху пуеблосите и скалните жилища са вече завършени. Има сигурно стотици пещери и развалини, които все още не са открити и чакат своя изследовател. Но едва ли някога ще се осъществи мечтата, вълнувала хората през 30-те години — откриването на някакъв легендарен град, може би на нова Сибола. Все пак дори Морис се е отнасял сериозно към такъв род слухове. Той тръгнал да търси „изгубения град Лукачукай“.

Доколкото е известно, тези слухове съвсем не са толкова стари. Изглежда, че са възникнали едва в началото на нашето столетие. По този повод Ан Морис загадъчно пише: „Подробностите за тази необикновена история знаем Ърл и аз…“ И добавя иронично: „Това е точно един от случаите, когато познаваме човек, който знае един индианец, който пък познавал друг индианец…“^[12]

Тези слухове, както и подобава на типичните слухове, сочели към неизвестното — в дадения случай към тогава все още недостатъчно изследвания район южно от Фоур Корнърс, където например цяла планинска верига, наричана понякога Чуска, понякога Тунича, била изобразявана на картите ту висока, ту ниска, ту пък изобщо липсвала. Сега покрай източната част на този район минава шосе № 666.

Така или иначе, слуховете позволявали търсенията да се съсредоточат в една местност, която индианците от племето навахо наричали „Лу-ка-чу-кай“ или в превод „Мястото на бялата тръстика“. След сумирането на всички данни се оказало, че тази местност би трябвало да се намира в границите на 50 квадратни мили. Тя сигурно би могла да бъде намерена.

Това обаче съвсем не било толкова просто, като се има предвид природата в този район, която е необикновено дива! Липсата на пътища или пътеки, скалните масиви и урвите, по които в сезона на дъждовете се носели бурни води, възпрепятствали всякакви изследвания. И въпреки всичко редом с всевъзможните легенди имало и едно заслужаващо доверие съобщение.

През 1909 г. двама францискански монаси, отец Финтан и отец Анселм, прекосили тази дива планинска местност. Веднъж по обед те стигнали до един висок връх и решили да отдъхнат. Техният водач, млад индианец от племето навахо, внезапно изчезнал. Скоро той се появил отново, като донесъл „олла“ — необикновено голям, чудесно украсен глинен съд за вода, при това съвършено запазен!

За щастие навремето отец Финтан бил помагал при създаването на колекцията от керамика в Бруклинския музей. Той веднага разбрал колко рядък е донесеният предмет и попитал: „Къде го намери?“ В отговор индианецът направил широк жест, който обхващал целия хоризонт, и отказал да даде по-подробен отговор. Все пак той охотно разказал, че там, откъдето бил взел съда, се намират още безброй други съдове. Как така! Просто на повърхността на земята? И съвършено запазени? Разбира се — отговорил индианецът. Освен това там имало големи къщи и висока, висока кула. И всичко съвършено запазено? Да, и при това много от стомните били все още пълни с царевични зърна, а редом с тях имало много „метатес“ — малки, красиво оформени каменни блюда за стриване на зърната, много красиви одеяла и чудесни сандали. Очевидно — казал индианецът — анасазите („старите“) трябва да са напуснали внезапно своите жилища и някой ден несъмнено ще се завърнат.

Монасите описали външния вид на съда на съпрузите Морис, които стигнали до заключението, че той вероятно принадлежи към периода „Пуебло III“ — златния век на Югозапада. В полза на това говорели и високите къщи и кулата. Това било златна мина за археолозите — стига всичко да било действително запазено.

Естествено, отците пожелали да купят глинения съд. Щом предложили това обаче, младият навахо са заинатил. Нито парите, нито увещанията могли да разколебаят упорството му. Той заявил, че съдът принадлежи на анасазите и той го е взел назаем само за да го покаже на своите приятели, и съвсем естествено трябвало да го върне обратно! (Това ни напомня историята на онзи мистър Кенеди, който преди години открадна парче по парче над четиристотин индиански експоната от колекцията на Природонаучния музей в Ню Йорк, и то не за собствено обогатяване или удовлетворяване на колекционерски страсти, а с единствената цел да ги върне на индианците!)

Точно така постъпил и индианецът. Той отново изчезнал, върнал се след половин час и тримата продължили пътя си. Монасите срещнали Морис и му разказали за случилото се. Казали му, че ще се върнат някой ден там. Мястото на лагера им не било трудно да бъде открито, а „изгубеният град“ трябвало да се намира на около половин час път оттам, така че би било лесно да се открие.

Но тук се излъгали. Ан и Ърл Морис разполагали с точни описания на тези места, но въпреки няколко изнурителни опити не успели да открият дори местоположението на лагера на отците. През 1927 г. Емил У. Хаури прекарал половината от лятото в този район на каньони, изследвал множество развалини, но нито една от тях не съответствала на легендарния „изгубен град“. Сега с този мит е приключено. Името Лукачукай вече не се среща в нито един нов труд по археология. Преди няколко години по шосе № 666 срещнах индианци от племето навахо, които все още носеха твърдите шапки и късите коси на вече отмиращото старо поколение. Когато започнах настойчиво да ги разпитвам за Лукачукай, те казаха, че никога не са чували това име.

Те бяха зле осведомени. Оттатък границата, в щата Аризона, в сянката на огромния 2700-метров връх Матюс, едно малко селище е приело звънкото и тайнствено наименование Лукачукай.