К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (6)

3. Химн на Югозапада — от Банделиер до Кидър

„През един августовски ден на 1888 г., в разгара на характерната за Ню Мексико пясъчна буря, която хвърля право в лицето на човека камъчета колкото бобено зърно, в моя усамотен лагер край Лос Аламитос се появи здрав, загорял от слънцето мъж на средна възраст. След като бе изминал шестдесет мили пеш от индианското племе суни, той беше целият покрит с прах, но не изглеждаше никак уморен. В течение на следобеда ми стана ясно, че имах пред себе си личност, обладаваща най-необикновената памет, която бях срещал някога… В началото дори се подразних от тази всеобхватна механична памет, която не само ми назоваваше някои ключови думи, които търсех, но и веднага добавяше: «Поликарпио ми разказа това на 23 ноември 1881 година в Чочити.»“^[1]

Така описва Чарлз Ф. Лумис своята първа среща с Адолф Ф. Банделиер, с когото стават приятели за цял живот. Много хиляди мили изминали двамата заедно из американския Югозапад.

„Бродехме рамо до рамо — лагерувахме, гладувахме, мръзнехме, учехме се и бяхме щастливи… Сносни пътища не съществуваха. Нямахме никаква финансова поддръжка и никакви превозни средства. Веднъж Банделиер успя да наеме кон — след като измина с него две мили, се видя принуден останалите тридесет да го води подир себе си. Така вървяхме, все пешком — аз с големия си фотоапарат и със стъклени плаки в раницата, а тежкия статив под мишницата, той — с окачени по него анероиден барометър, различни измервателни инструменти и ученическа чанта на гърба, пълна с почти микроскопични бележки, които той точно и старателно водеше всяка вечер край лагерния огън (дори когато трябваше да стоя над него и неговите скъпоценни листчета с непромокаемото си фотографско платнище). Катерехме се и слизахме без път по скали, минавахме по криволичещи проломи (каньони), газехме през ледени реки и дълбоки до глезена пясъци, без одеяла, връхни дрехи или друго някакво покривало; всичките ни провизии се състояха от няколко парчета сладък шоколад и чувалче печена царевица. «Голата земя ни беше постеля.» Когато успявахме да намерим пещера, дърво или друго укритие от вятъра и дъжда — добре! Ако не — нощувахме на открито… Банделиер в никакъв случай не можеше да мине за атлет, не беше дори мускулест… Умееше да се разбира с всякакви хора. Виждал съм го с президенти и дипломати, с ирландски работници и мексикански ратаи, с индианци, учени и представители на «висшето общество». Без всякакво усилие, само след час, той се превръщаше в център на вниманието.“

Банделиер говорел с еднаква лекота английски, френски, испански и немски. Със същия талант си служел и с индиански езици и диалекти. Когато пристигнал в Ислета, Ню Мексико, той знаел само три думи на езика тигуа. След десет дни започнал да го разбира и по всеки въпрос можел да се обясни така, че да бъде разбран. Материалът, събран от него като изследовател и приятел на индианците, бил огромен. Естествено срещал трудности при публикуването на работите си. Веднъж намерих приложена в книгата на Банделиер „Приноси…“ („Contributions…“) — бях я получил неразрязана от библиотеката в щата Ню Йорк, така че бях първият и единствен читател на този труд за седемдесет и пет години — малка печатна бележка, с която президентът на Американския археологически институт молеше за дарения, тъй като само те биха дали възможност на Банделиер да продължи изследванията си: „Управлението понастоящем не е в състояние да му окаже със собствените си средства по-нататъшна подкрепа… Нужни са около хиляда долара.“ Макар че името на Банделиер било почти неизвестно в източната част на страната, „неговият“ Югозапад проявил благодарността си към него.

Ако стойността на един паметник се определя от неговите размери, то Банделиер бил удостоен с един от най-величествените — територия с площ от 109 квадратни километра в щата Ню Мексико носи неговото име. Милиони туристи преброждат сега открития от него свят на селищата „пуебло“, прекосяват „Националния резерват-паметник Банделиер“.

 

 

„Югозападът“ на Северна Америка не е обозначение на небесна посока, а територия, по-красива от която, според много хора, няма не само в Северна Америка, но и в целия свят.

Понятието „Югозапад“ включва цялата Аризона и целия щат Ню Мексико, половината от щатите Юта и Колорадо, западните части на щатите Невада и Калифорния, и източните — на Канзас и Тексас. Названието обаче се употребява главно за четирите щата, групирани около т. нар. „Фоур Корнърс“ („Четирите ъгъла“) — единствената географска точка в Северна Америка, където се събират границите на четири щата. Този район е по-голям от териториите на Франция, Западна Германия и Австрия, взети заедно. За да се изравнят с него, към тях би трябвало да се прибавят още Дания, Холандия, Белгия и Люксембург.

Когато се описва тамошната природа, не може да не се посочат най-големите географски забележителности, за които подхождат само най-необикновени прилагателни, при това — трябва да се подчертае — употребявани винаги в превъзходна степен. Там се намира най-сухата пустиня, потискаща със своята монотонност, и най-големият в света прорез в земната кора — прочутият Гранд каньон, стигащ на дълбочина до 1800 метра, по чиито каменни стени може да бъде прочетена историята на земята. Там се издигат планини, чиито снежни върхове могат да служат като ориентир и на най-отдалечения пътешественик в пустинята (само в Колорадо има дузина върхове-четирихилядници). Там е „Death Valley“ — „Долината на смъртта“, която и в наше време ежегодно взима своя данък от човешки жертви и в която се намира най-ниската точка в западното полукълбо, лежаща на 87 метра под морското равнище. Там се издига така наречената „Petrified Forest“ („Вкаменена гора“), зловещо множество от дървени стволове, чиято възраст се изчислява на милиони години, където сякаш времето е замръзнало. Там текат най-буйните реки, чиито наименования — Хила, Колорадо, Рио Гранде, Пекос — събуждат романтични спомени от разказите за индианците и за първите пионери на Запада. (На брега на реката Пекос, в едно пуебло на апахите мескалеро е роден най-благородният от всички индианци — Винету на Карл Май. Колко пъти тръгвал той оттам с „Олд Шатърхенд“ през Лано Естакадо, който също принадлежи към Югозапада, и колко смъртни опасности дебнели всеки, който загубел пътеката, обозначена само със забити колове!)

В Югозапада са разположени и най-старите „градове“ на Северна Америка, и то най-стари в две отношения — първите селища на белите, на испанците, и най-ранните поселища на по-старите, червенокожи, обитатели на континента. Впрочем определението „червенокожи“ е доста спорно и също така неточно, както представата, че всички народи в Азия са „жълти“. Испанците ги наричали „хенте колорадо“, което означава просто „цветни хора“, „цветнокожи“, в противоположност на белите европейци (които, както и индианците, на север имат по-светла кожа, отколкото на юг). Но тъй като „колорадо“ означава също и „червен“, на бял свят се появило понятието „червенокожи“. Така или иначе това наименование е не по-малко погрешно от прозвището „индианци“, тъй като те са всичко друго, но не и индийци, за каквито ги взел Колумб и неговите съвременници.

И този Югозапад, който не се оказал никакъв Елдорадо за търсещите злато испанци, станал все пак „златна земя“ за археолозите, защото именно тук те намерили следите на най-древните американци — онези, край чиито пещери още бродели мамутът, камилата, гигантският ленивец, а също измрелите в наше време биволи и коне от късния ледников период. След това, в продължение на десет хиляди години, в Америка нямало нито коне, нито камили; мустангите, на които препускали през прериите сиуксите и апахите, били потомци на избягали от испанците коне, които се размножили с невероятна бързина. По време на гражданската война между северните и южните щати се опитали да въведат в употреба камили, но опитът се провалил.

Интересно е, че тази съвсем девствена, прекрасна, величествена страна още не е намерила своя голям поет. Повестите на Уила Кадър пресъздават нещо от блясъка на испанската епоха, но дават само фрагменти. Разбира се, има и мнозина по-незначителни автори, а също така и много други, които изпадат в евтин кич, като се започне от Зейн Грей и се стигне до филмовата продукция на Холивуд. Но тази липса на литературни претворявания е също разбираема. Защото едва ли е възможно да бъдат описани с думи тези безотрадни, необятни пустини на юг, тези нажежени до бяло скални формации, тези „месас“ — високопланински, често покрити с гори плата, които подобно на острови или на гигантски кораби лежат сред море от ослепително блестящи пясъци, сякаш изплюти от гигантската змия на Скалистите планини, извиващи се до самия Юг, зеещите глъбини на каньоните, които всмукват погледа ни към най-древните недра на земята.

Нека бъдем наясно: Уолт Дисни нарече най-хубавия си филм „Пустинята живее“. Но бродещите по тези места древни хора са знаели това по-добре от нас, защото те са живеели от пустинята. Който мисли, че пустинята мълчи, той никога не я е прекосявал. Тя пее, шепне, шумоли. Дори най-мъничкият гущер (да не говорим за големия отровен гущер с оранжев или червен цвят — хила), когато пропълзява по ръба на скалата, събаря надолу безброй песъчинки; вятърът се промъква под дъгите на причудливите скални мостове, сякаш гали струните на арфа, пумата оглася околностите със своя рев, а в тъмносинята нощ се разнася воят на койота — прерийния вълк.

Пъстрото сияние на дребните пустинни цветя бързо избледнява, но остават стотиците зелени нетна на месас и на планинските райони. Двеста вида кактуси — от най-сухите до най-сочните — преливат в своите двеста вида цветове. Но растителният свят отстъпва по яркост на багрите на минералите, той е само полъхът на сътворението върху древния свят на скалите. „Painted Desert“ („Рисуваната пустиня“) — така се нарича един от районите — е като палитрата на някой бог-живописец. Подобно на хамелеони тези скали се протягат под слънчевите лъчи и променят цвета си дванадесет пъти от сутрин до вечер. Тук кадифеният тъмносин като нощ цвят на сенчестата долина се съчетава с яркото мандаринено жълто и болезнено пламтящото червено на нажежените скали.

Преди 12 000 години из този свят, по следите на живеещите тогава гигантски животни, вървял първобитният ловец със своя атлатъл — гениално изобретено метателно копие. Под същото това слънце, на фона на същите тези цветове, се е завръщал в своите пещерни жилища и землянки или пък е издигал първите пуеблоси древният събирач на плодове и корени, древният земеделец и първият плетач на кошници. Тук са се лутали испанците в напразно търсене на съкровища, а след като преодолели огромни трудности, пак тук стъпили на краката си първите заселници-пионери (и днес дори населението на Югозапада едва надхвърля три милиона — не е известно колко хора са населявали тези краища преди десет хиляди години, но е ясно, че са били много по-малко). Тук в наше време се намират най-големите от последните резервати за червенокожи — преди всичко на индианците от племената навахо и хопи.

И именно тук Банделиер започнал археологическото си изследване на Западна Америка.

Банделиер не бил нито първият, нито единственият изследовател. След първите испанци започнали да пристигат непрекъснато нови колонисти. Мисионерите събирали огромен етнографски материал, част от който и сега лежи неизползван в архивите на Севиля. А през 19. век няколко военни разузнавателни експедиции прекосили този край от изток на запад, преди всичко експедицията на капитан Джон Чарлз Фремонт, да не говорим за многобройните смели самотни пътешественици и ловци. Някои от тях били еднакво смели и с перото, като американците Франсис Паркман и Кларънс Кинг, или пишещите на немски език пътешественици Фридрих Герщекер и избягалият от енорията си швейцарски пастор Карл Постл, който под псевдонима Чарлз Силзфилд публикувал разкази за Дивия Запад. Тези двамата имат по-голямо значение за Европа, отколкото за Америка, въпреки че през 1969 г. Постл беше открит наново и получи заслужено признание от един американски биограф. През 50-те години на миналия век се появяват и първите железопътни инженери-топографи. От 1863 г. легендарният Кит Карсън, чието име носят Карсън Сити в Невада и други градове, започва да „умиротворява“ обширния район, населен от племето навахо. През 1860 г. едноръкият ветеран, етнограф и геолог, майор Джон Уесли Пауел, с още девет души на четири лодки предприема изпълнено с приключения изследване на реката Колорадо и на Големия каньон. Той загубва трима души и две лодки, но научните резултати от експедицията, включително и първите археологически находки, имат изключителна стойност.^[2] През 1876 — 1877 г. Е. А. Барбър, вероятно за първи път, дава подробно описание с илюстрации на древната индианска керамика.

Любознателният читател, който би искал да научи нещо повече за периода до самия край на 19. век, трябва да запомни следните имена: още веднъж Дж. У. Пауел (големият приятел на индианците и първи директор на Етнографското бюро във Вашингтон, който от 1879 г. започва да издава своите прочути изчерпателни ежегодни отчети), Уилям Х. Холмс, Уошингтън Матюс, Виктор и Космос Минделев, Дж. Уолтър Фюкс — това са само най-значителните. Особено място трябва да бъде отредено на Ричард Уедърил и неговите братя — обикновени скотовъдци, които откриват Меса Верде: тази пълна с приключения история ще бъде разказана по-нататък.

Необикновена личност е и Френк Хамилтън Къшинг. Болнав още от най-ранното си детство (роден е през 1857 г. в щата Ню Йорк и, както разказват, при раждането си тежал само 800 грама!), той въпреки това се развил много рано и още седемнадесетгодишен публикувал първата си статия за индианския фолклор. На двадесет и две години се отправил под командуването на полковник Джеймс Стивънсън за племето суни, където навремето испанците се надявали да открият приказната Сибола — после експедицията продължила своя път, а той останал там цели четири и половина години! Станал член на племето, носел индианско облекло, хранел се изключително с храната на индианците, споделял с тях труд и развлечения. Само след една година вече говорел техния език и получил името Те-на-тса-ли, което означава буквално „Лековито цвете“, а в преносен смисъл може да бъде преведено като „растящо в далечни планини с тайнствени сили“. Целта на Къшинг обаче била да стане член на най-тайния съвет на индианците (съществували няколко други по-малки тайни общества) — „Ордена на жреците с лъка“, който имал дванадесет степени.

Вече разказахме как Банделиер, пеш и въоръжен само с едно джобно ножче, прекосил страната на тогава все още твърде опасните апахи (наименованието „апахи“, което те с гордост възприели от своите противници, означава „врагове“). Съдбата на Къшинг, който упорито се стремял да проникне все по-дълбоко в тайните на племенната йерархия, показва нагледно на какъв риск били изложени и двамата.

Когато въпреки най-строга забрана той се опитал да вземе участие в тайния свещен танц Кеа-кок-ши, спрямо него употребили сила. Тогава хилавият, но безстрашен Къшинг извадил ножа си, забил го в стената и се заклел, че ще отсече всяка ръка, вдигната срещу него, и че ще насече на парчета всеки, който още веднъж се опита да разкъса книгите му.

Мъжете от племето суни се стъписали.

Но след като му разрешили да вземе за малко участие в свещения танц, свикали Големия съвет и го уведомили, че в съответствие с техните закони той може би ще трябва да бъде хвърлен от ръба на месата в пропастта. Били разгледани и други предложения от този род — и Къшинг се спасил само благодарение на това че съумял да им внуши голям страх от неизбежното отмъщение на Великия бял баща във Вашингтон. Така или иначе, накрая индианците го приели за кихе, т. е. за приятел.

Къшинг трябвало на няколко пъти да се връща на изток, за да лекува различните си болести. Но въпреки това той оглавил експедицията, финансирана от богатата филантропка от щата Масачусетс, Мери Хеменуей; тази експедиция, в която взел участие и Банделиер, получила наименованието „Югозападна археологическа експедиция Хеменуей“. Къшинг обаче заболял отново и експедицията не могла да постигне значителни успехи. Освен това Къшинг бил повече етнограф, отколкото археолог, и най-главното — „той не беше организатор“, както отбелязва издателят на неговата книга за племето суни, Де Голиер.^[3] Но Де Голиер възхвалява други негови качества: „Той беше ясновидец, поет, гений с чувство за драматизъм и умение да интригува читателите си.“

Казахме, че Югозападът не е родил голям поет, който да го възпее. Но Къшинг, макар и по призвание етнограф описател, има като автор находки, които не са лишени от поезия. В наше време неговият стил намери равен на себе си може би само в лицето на литератора-публицист Джоузеф Ууд Крътч, който се посвети на естествените науки.^[4] Ето например какво пише Къшинг за страната на племето суни:

„Слънцето се скри зад хълма и го превърна в силует на назъбена пирамида, увенчана с ореол от искрящи лъчи. Една сякаш среднощна Аврора се промъкна през разкъсаните облаци и обагри с карминени и златисти тонове синкавите, обвити в мъгла, очертания на хълмовете-острови, запламтя нагоре във все по-широки ивици светлина, като че ли искаше да повтори в небесните висини предишния си блясък.“

А ето как описва Къшинг изгледа от едно пуебло — гледка, която може да бъде видяна и днес, почти сто години по-късно, стига човек да не се поддаде на тщеславното желание да стигне дотам с лека кола:

„Шлейф от дим, подхранван сякаш от хиляди огнедишащи кратери, се стелеше над този мним вулкан и подхванат от вечерния вятър, се разнасяше в множество кръгове и вълни. Но аз не разбрах, че този хълм, тъй странен и живописен, е в действителност грамада от човешки жилища, докато не забелязах малките черни и червени петна, които се движеха на горната тераса. И дори тогава той ми приличаше на малък остров от постепенно смаляващи се, лежащи един над друг плоски хълмове («месас»), който се издигаше над пясъчното море, сякаш искаше да съперничи на заобикалящите го плосковърхи възвишения, създадени от самата природа.“

Банделиер за разлика от Къшинг насочил своите изследвания предимно към изясняване на взаимните връзки между отделните култури, което по онова време означавало да се разкрие историческото развитие в неговата последователност. Банделиер ясно виждал „пластовете“. В Пекос той прокарвал аналогии с мексиканската архитектура в Уксмал, въпреки че Дж. У. Пауел го съветвал „да не се опитва да търси връзки и сходства“. Странен съвет — какво всъщност било по-близко до ума от това? Той измерил развалините в Пекос с непозната дотогава точност, каквато и след него едва ли някой е успял да постигне. Владеещ много езици, за пръв път превел и коментирал старите испански източници така задълбочено и критично, че направил възможно тяхното използване за научни цели.

Банделиер бил в много отношения забележителна личност. Той е роден през 1840 г. в Берн, Швейцария, в семейството на офицер. За неговата майка приятелят му Лумис пише в некролога по повод на смъртта му: „Държавна тайна е, че по майчина линия в жилите му тече кралска кръв.“^[5] Във всеки случай тя е била от знатно руско семейство. След няколко скитания семейството се преселило в Америка и се установило в Хайланд, щата Илиной, където Банделиер получил средното си образование. След това учил известно време в швейцарски университет (не е известно със сигурност какво е следвал там — колкото и странно да изглежда, било е геология или право), после се завърнал в Хайланд и няколко години вегетирал като чиновник в една кантора. Именно тогава се заел частно с научните си занимания — толкова всеобхватни, че е чудно как набавял необходимите си книги в такава глуха провинция. Тук той започва и оказалата огромно въздействие върху него кореспонденция с най-видните антрополози, етнографи и социолози на онова време, сред тях и Люис Хенри Морган, чийто основополагащ труд с програмен характер — „Древното общество или изследване на пътищата на човешкия прогрес от дивачество през варварство до цивилизация“ („Ancient Society, or Researches in the Lines of Human Progress from Savagery, through Barbarism, to Civilization“), издаден през 1877 година, не само донесъл на автора си световна известност, но и упражнил дълбоко влияние върху материалистическата марксическа философия и особено върху съчинението на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата“.

В своето провинциално уединение Банделиер виждал в лицето на по-възрастния си колега свой духовен баща и отначало попаднал напълно под влиянието на неговата теория за обществената структура на индианските племена, въпреки че собствените му изследвания често влизали в противоречие с нея (Морган се ползвал с авторитет не само като теоретик; той живял дълго сред индианците и през 1847 г. бил осиновен от племето сенека под името Та-я-да-о-уб-руб). Банделиер не успял никога да преодолее напълно влиянието на Морган и техните писма, издадени за пръв път през 1940 г., хвърлят много интересна светлина в това отношение.^[6]

Но Банделиер вървял по свой собствен път, когато трябвало да интерпретира личния си опит и наблюдения, натрупани по време на неговите пътешествия. През 1879 г. бил основан Американският археологически институт и Морган, който една година по-късно станал президент на Американската асоциация за развитие на науките, се обърнал на 25 октомври 1879 г. в писмо до първия президент на института, Чарлз Елиът Нортън, с думи, които невинаги са били взимани под внимание от това толкова изтъкнато учреждение: „Европейците ще ни бъдат по-благодарни за извършената тук работа, отколкото за работата ни в Сирия или Гърция.“

Така или иначе, по препоръката на Морган, Банделиер предприел първото си пътешествие на югозапад, в Ню Мексико (по-късно посетил Мексико и Южна Америка, но това тук не ни интересува). По поръчение на двата института той прекарал години сред пустините и планините, а след това и в музеите (в Санта Фе и Мексико, Ню Йорк и Вашингтон) и събрал много богат материал. Въпреки че до нас са дошли сведения за неласкави негови изказвания по адрес на религията, той самият приел католическото вероизповедание — както казват, от съображения за целесъобразност. Разказва се дори, че още преди това той се предрешил в Ню Мексико като свещеник, за да си обезпечи помощта на монасите-йезуити, но тези сведения не са сигурни. Нека напомним, че и „бащата на европейската археология“, Йохан Йоахим Винкелман, предприел същата стъпка, за да получи благоволението на кардиналите.

Когато през 1914 година, по време на едно пътуване в Испания, Банделиер починал в Севиля, списанието „El Palacio“ в Санта Фе, където той работил дълги години, писало: „Смъртта на Банделиер е непоправима загуба.“^[7]

 

Неговите научни съобщения, бележки, чернови и дори дневниците му, водени с най-голяма акуратност всяка вечер, всяка нощ с микроскопичния му почерк (първият том беше публикуван едва през 1966 г.), имат и сега още огромна стойност за учения, за всеки, който тръгва за първи път към девствените райони на Югозапада, за да изследва историята на най-древните жители на Америка. Много по-интересна за широкия кръг читатели обаче е една съвсем друга книга на Банделиер. Това е роман-книга, която не се споменава и в най-пълните библиографии, съдържащи сведения за най-редките, основополагащи трудове по археологията на Югозапада. В днешно време тя е съвсем забравена, и то твърде несправедливо.

Тази книга е единствена по рода си — роман за праисторическите хора, действието на който се разиграва в праисторически времена. Доколкото успях да установя, той едва ли има аналогия в сериозната художествена литература (естествено, тук нямам предвид евтината научна фантастика, която безцеремонно слага в един кюп праистория и астронавтика). Романистът на големите приключения Джек Лондон публикува през 1907 г. романа „До Адама“ („Before Adam“), действието на който изцяло се разиграва в праисторическо време. Но тази творба има за цел да докаже главно непоколебимата увереност на автора в правотата на еволюционната теория. Той измисля някакъв народ, който „не познава нито оръжието, нито огъня и се намира на най-ниската степен на развитие на човешката реч“, следователно фактически все още е полумаймуна „в стадия на превръщането ѝ в човек“. Такова население в Северна Америка, разбира се, не е имало — процесът на формирането на човека е протекъл на други континенти. През 1915 г. Джек Лондон се връща отново към тази тема. В XXI глава на неговия изобличителен роман „Скитникът между звездите“ („The Star Rover“) един затворник в усмирителна риза извършва в състояние на халюцинация кратко „пътешествие“ в праисторическата епоха. Всичко това не може в никакъв случай да се сравнява с исторически обоснованата книга на Банделиер, нито пък с произведенията на австрийския писател А. Т. Зонлайтнер или на датчанина Йоханес В. Йенсен. Първият пише главно за юноши, а вторият е толкова просмукан от скандинавската митология, че понятието „исторически“ тук изобщо изглежда неприложимо.

В това, че един учен се е заел да напише роман, няма нищо необикновено. Необикновено е само това, че като канава на съчинените от него събития и драматични перипетии ученият е избрал собствената си наука. За разлика от някои учени, като английския физик С. П. Сноу, които разделят отчетливо сферата на науката от сферата на изкуството, Банделиер изгражда своя роман в рамките на своята дисциплина.

Ето какво казва той в предговора за своите намерения и творчески метод:

„Като обличам реалните факти в одеянията на любовна история, аз се надявам да направя «истината за пуебло-индианците» по-достъпна и може би по-приемлива за широката публика. Реалните факти, които искам да споделя, могат да бъдат разделени на три категории — географски, етнографски и археологически. Описанието на страната и на нейната природа напълно съответства на действителността. Описанията на нравите и обичаите, на вярванията и ритуалите се основават на фактически наблюдения, правени от мен или други етнографи, а също и на обясненията, дадени от индианци, на които може да се вярва, както и на многобройни стари испански източници, в които животът на пуебло-индианците е представен такъв, какъвто е бил, преди да бъде променен от съприкосновението с европейската цивилизация. В основата на описанията на архитектурата са залегнали изследванията на развалините, запазени по онези места, за които става дума в романа. Сюжетът на романа е измислен от мен. Но голяма част от описаните сцени съм наблюдавал със собствените си очи…“

С други думи, в романа на Банделиер са вплетени и творчески преработени неговите антропологически, етнографски, социологически, ботанически, зоологически, географски и исторически изследвания и наблюдения, които той е правил в продължение на дългите години, прекарани в района на пуебло-индианците.

И това именно е изключителното на този исторически роман — стремежът на автора да проектира в миналото своя собствен опит и то, както смятал той, с добри основания, защото бил дълбоко убеден, че нравите и обичаите на индианците, заварени от него, са си останали точно такива, каквито са били преди много столетия, преди идването на Колумб в Америка. Банделиер обаче е достатъчно предпазлив, за да не уточни столетието, в което се развива действието на неговия роман. Той например е съвсем сигурен, че събранията на могъщото тайно общество, наречено „Тайният орден на кошарата“, описани в XI глава на романа, по онова време не са били по-различни, отколкото през 80-те години на миналия век, тъй като тези ритуали били най-строго подчинени на традицията. Когато Банделиер възхвалява високото равнище на обществената структура у индианците, можем да приемем, че в онези древни времена тя е била дори още по-развита и по-диференцирана, тъй като не е била подложена на разлагащото влияние на християнските мисионери, което действително е оставило следа, макар и далеч не в онези мащаби, които са очаквали отците мисионери.

Историческият материал, включен в четиристотин и деветдесетте страници на тази книга, където всеки научен факт е органично вплетен в умело построения разказ, е наистина огромен. Така достъпно за съвременния читател той едва ли е изложен някъде другаде.

Заглавието на книгата — „The Delight Makers“, трудно може да бъде точно преведено. Авторът има предвид членовете на тайния съвет, които се събирали в голямата кива. Думата „delight“ на английски означава „наслада“, „радост“ (в български превод заглавието би звучало приблизително като „Създатели на наслада“), но тук думата е употребена във възможно най-дълбокия си смисъл, като означение на съкровено блаженство и радост, на вътрешна хармония. Банделиер несъмнено е имал предвид стария, архаичен смисъл на тази дума, която в миналото е имала по-активно съдържание — „способност да се предизвикват приятни душевни вълнения или щастие“.

Няколко думи за литературните качества на тази книга. Като пръв белетристичен опит на автора тя е забележително постижение. На нея са ѝ присъщи силните и слаби страни на романа от 19. век. Сюжетът и заплетените интриги са достойни за перото на Уолтър Скот, а любовта към изразителния детайл може да е заимствана от Чарлз Дикенс. Но всъщност всякакви сравнения са безполезни. Тази книга е уникално явление и стои извън традиционните литературно-исторически категории. Затова литературната критика и до днес не ѝ е посветила нито ред.

Въпреки че за съвременния читател книгата на Банделиер е обгърната от романтично сияние, нейният автор е бил далеч от всяка романтика. Вярно е, че най-големият и най-дълбокият от немските романтици, Новалис, казва: „Всичко става романтично, щом бъде отдалечено на разстояние!“ Самият Банделиер обаче отхвърлял решително тази тенденция към романтизиране. Това ние знаем, защото на 3 февруари 1885 г. той изнесъл в Нюйоркското историческо общество доклад на тема „За романтичната школа в американската археология“, с който класифицирал и същевременно остро порицал археолозите на своето време заради този им подход. Последното изречение на доклада звучи доста куриозно, тъй като било произнесено от Банделиер тъкмо когато вече бил започнал работа над своя роман, който е безспорно историческа белетристика (неговата книга се явила на бял свят през 1890 г., след това била преиздадена още два пъти, през 1916 и 1918 г., преди да бъде забравена): „Дните на историческия роман са преброени — казал той. — Прогресът и развитието на спомагателните научни дисциплини е достатъчно голям, за да издигне американската историческа наука на такава висота, че тя да се превърне в критически и следователно по своята същност полезен клон на човешкото знание.“

Но археологията вече навлизала в тази нова фаза и новото отношение към нея се чувствало навсякъде. През 1928 г. в Американската биографична енциклопедия (Dictionary of American Biography) четем: „Нито един американски археолог не се е опирал толкова широко на историческите източници, колкото Банделиер, и нито един американски историк не е сверявал така основно своите изследвания чрез проучването на археологически материал.“

Статията за Банделиер е подписана с инициалите А. В. К. — зад тях се крие името Алфред Винсънт Кидър, който през 1914 г., когато починал Банделиер, бил двадесет и девет годишен. На него му предстояло не само да продължи делото на Банделиер, но и да постави археологията на Югозапада на научни основи, поради което и досега той минава за признат „класик“, а разработените от него най-важни положения са приети като аксиоми.

„Белите пишат за индианците винаги или почти винаги сантиментално. Дори човек като Банделиер. Той не е бил сантиментален. Тъкмо обратното. И въпреки това при него се промъква сантименталност, щом почне да пише за онова, което познава най-добре от всичко — индианците.“

„Индианци и развлекателно четиво“ от книгата „Мексикански утрини“

Д. Х. ЛОРЪНС

През 1907 г. на дъската за обявления в Харвардския университет се появила бележка, с която д-р Е. Л. Хюет от Американския археологически институт съобщавал, че търси трима студенти-антрополози като доброволци за една експедиция в Югозапада. Трима младежи, едва помирисали тази наука, откликнали на неговия призив — Силванъс Морли, Джон Гулд Флечър и Кидър. Случайността пожелала и тримата по-късно да се прославят. Морли станал световноизвестен специалист по историята на маите, Флечър си спечелил известност като поет-лирик, а Кидър станал това, за което вече загатнахме. Хюет, който вероятно не успял да намери други по-възрастни и опитни, приел и тримата. Ето какво разказва четиридесет години по-късно Кидър за това свое първо пътешествие из Югозапада:

„След като пропътувахме 60 мили с товарен вагон от Манкос, щата Колорадо, ние се срещнахме с д-р Хюет в ранчото на Холи «Моук Джим» в каньона Мак Елмо близо до границата с Юта. Ранчото се състоеше от къща, построена от адоби (недопечени тухли от глина и нарязана слама — б. пр.), с три помещения, която се намираше сред малък парцел, обрасъл с люцерна, и беше последният аванпост по дългия път, който водеше през пустинята към малкото мормонско градче Блъф Сити на реката Сан Хуан. Пренощувахме на завет под купите сено на Холи. На следващото утро д-р Хюет — какъв неуморим пешеходец беше той в онези дни! — предприе многокилометров преход по нажежения каньон. След него, едва поемайки си дъх, се закатерихме и ние по платото, където се съединяват Мак Елмо с Йелоу Джакет. От това високо плато можахме да видим Меса Верде и Юта Пик в щата Колорадо, Абахос и далечната планина Хенри в щата Юта, високите, красиви плосковърхи планини Монюмент Вали и синята линия на Лукачукайте в Аризона. Никой от нас не бе виждал някога такива безкрайни простори едновременно, нито пък такава дива, пустинна и набраздена страна като тази, която се разстилаше пред нас.

Д-р Хюет посочи с ръка: «Момчета — каза той, — бих искал да направите археологическо проучване на този район. Аз ще се върна след шест седмици. Ще сторите най-добре да се сдобиете с няколко коня…»

Да се иска такова нещо от трима неопитни студенти било, разбира се, абсурдно. Но зад това се криел определен метод. Кидър разказва по-нататък:

«По-късно в една от своите книги д-р Хюет писа, че поставил пред нас тази непосилна задача, за да ни изпита… И това действително беше изпитание… Историята си струва да бъде разказана: за нашата борба да впрегнем двата наети коня и да предотвратим окончателното разпадане на старата каруца, за нейното изоставяне и за покупката на три кобили, всяка от които имаше и по едно нестъпващо още сигурно на краката си жребче, за любителските ни усилия да измерим с малък джобен компас този лабиринт от урви и проломи, и да нанесем на картата и опишем откритите от нас многобройни развалини.»“^[8]

При това Кидър, жизнерадостен студент, се бил заел, както сам разказва, съвсем случайно с антропологията и археологията: просто програмата за лекциите по тези предмети му се видяла по-удобна, отколкото по медицината, която се канел да учи — защото му оставяла свободен края на седмицата.

Академичната кариера на Кидър му донесла много успехи и почести. За нас е важно това, че той получил рано възможност да замине за Гърция и Египет и да се запознае там с високото научно равнище на разкопките, провеждани от европейски археолози. Особено значение за него имала работата на видния египтолог Джордж А. Райснър, чийто курс, след завръщането си в Харвардския университет, Кидър веднага се заел да посещава. Не друг, а тъкмо Кидър характеризира Райснър като „денди“, но въпреки всичко той, изглежда, го е взел за свой образец, защото всички негови съвременници са единодушни, че по облекло и обноски Кидър винаги бил „съвършен джентълмен“.

Той правил разкопки на много места в Северна Америка, но преди всичко в Югозапада — в щатите Юта, Аризона и Ню Мексико. Дългогодишните му разкопки в Централна Америка — в страната на маите — ще споменем тук само между другото, за попълване на цялостната картина; трябва да се има предвид, че именно там той осъзнал жизнената необходимост от комплексното използване на различни научни дисциплини в археологията. За участие в едни и същи разкопки той привличал едновременно археолози, етнографи, физико-антрополози (американски термин за специалистите антрополози, които се занимават със строежа на човешкото тяло), езиковеди, медици и географи.

Посещенията на гръцките музеи с техните богати сбирки от антични вази несъмнено го убедили в огромното значение, което може да има керамиката за характеристиката на културните периоди, дори когато от нея са запазени само най-дребни отломъци, парчета от глинена домашна утвар и изобщо чирепи.

В същото време Кидър разбрал, че за археолога е не по-малко важно да установи връзката на керамичните отломки, на отделните предметни находки, на останките от скелети и строежи с хронологията, а по този начин и с историята — с развитието на дадена култура. Археологът — пише той — не бива никога да забравя „същинската си задача, а именно изследването на дългия, бавен растеж на човешката култура и формулирането на проблемите, свързани с развитието на човешкото общество“^[9].

С всичко това Кидър изпреварил значително своето време, поне в Северна Америка, където дори през 1938 г. един антрополог, признаващ единствено стойността на голите факти, си позволил да заяви: „В антропологията теорията е неприлична дума!“ И наистина разработените от Кидър научни методи и теории бавно са си пробили път. Едва през 30-те години те бяха приложени при изследвания в басейна на Мисисипи. „Едва през четиридесетте години на нашето столетие същите методи бяха използвани по атлантическото крайбрежие“ — пише Джон Уитхофт от Пенсилванския университет в своя критичен обзор върху развитието на северноамериканската археология.^[10]

Въпреки това, благодарение на многобройните ученици, минали през неговата школа, влиянието на Кидър растяло. „Разбира се, ние, студентите — разказва един от тях, — имахме повече въпроси, отколкото отговори, но той винаги проявяваше огромно търпение към нас и ни помагаше, като ни разкриваше перспективи, нещо, което ние високо ценяхме редом с нашата по-формална система на обучение.“^[11] С личното си мъжество той служел за образец и при работата на терена. Кидър, изглежда, е първият археолог, който се качил на самолет — пилотиран от Чарлз Линдбърг, летеца, прелетял пръв Атлантическия океан, — за да прави въздушни археологически снимки на развалини.

Ето какво писа по този повод Чарлз Линдбърг на моя издател и на мен лично през 1970 година:

„По времето, когато правехме нашето топографско изследване в района на Пекос, жена ми и аз прелетяхме (на едномоторен двуплощник «Фолкън» с открита двуместна кабина) цялата територия на щатите Ню Мексико и Аризона, търсейки следи от ранни цивилизации. Когато видяхме кръстосващите се линии на селищни стени, ние ги фотографирахме и отбелязвахме местонахождението им на картата… При това установихме, че развалините на старите селища в Пекос бяха много по-лесно различими от самолет, отколкото при прякото изследване на терена. От въздуха ние можехме наистина неясно, но затова пък по безспорен начин да проследим квадратните или правоъгълните линии върху почвата, показващи местата, където някога е имало стени… Спомням си добре за доктор Кидър, и то с чувство на искрено приятелство и възхищение.“^[12]

Най-значителните разкопки, по време на които били поставени основите на научните методи в археологията на Северна Америка, Кидър извършил сред развалините на Пекос. Те продължили, с едно тригодишно прекъсване поради Първата световна война, от 1915 до 1929 година. През 1924 г. тези изследвания били обобщени в станалия вече класически труд на Кидър „Въведение в изучаването на археологията на Югозапада“ („An Introduction to Study of South Western Archaeology“). Кидър почина през 1963 г. на седемдесет и осем годишна възраст. Споменът за него продължава да живее благодарение на ежегодните Пекоски конференции, първата от които била свикана от него през 1927 г., а също и на една награда — „Премията Кидър за постижения в американската археология“. В музея Пибоди са депозирани сто бронзови медала и на всеки три години един от тях се присъжда на някой изследовател като награда от Американското антропологическо общество. Там всичко е планирано с археологически мащаби. Медалите ще стигнат за триста години:

 

 

Пуеблото Пекос е разположено югоизточно от град Санта Фе в щата Ню Мексико, върху склона на скалист хълм в центъра на обширна долина, заобиколена от хълмове и планини, а на север — от висока, покрита почти постоянно със снегове планинска верига. Днес развалините не правят особено силно впечатление. Когато вървите към тях по шосето, от погледа ги скриват печално стърчащите към небето останки от масивните глинени стени на испанската мисионерска църква. Между развалините на пуеблото, които едва достигат на височина човешки ръст, пролетно време греят оранжевите храсти на чамиса, а тук-там, изваяни сякаш от ръката на скулптор футурист, се издигат кактусите чоля с остри като игли бодли.

Посетителят трябва да напрегне цялото си въображение, за да си представи кипящия някога тук живот на стотици семейства, населявали в продължение на столетия този град-кошер, когато високите стени са се издигали етаж върху етаж.

При това историята на Пекос е доста близка до нашето време. Банде-лиер все още е имал възможността да срещне преките потомци на последните жители, напуснали селището.

Най-ранното от достигналите до нас испански съобщения, което дава някаква представа за характера на хората, населявали Пекос, идва от експедицията на Кастаньо де Соса. В края на декември 1590 г. един от подчинените му командири, придружен само от шепа хора, пристигнал, без да подозира нищо, в пуеблото Кикуйе (както тогава се наричал Пекос), за да поиска подслон и продоволствие. Измъчените от студа и глада испанци били принудени да се държат миролюбиво. Когато на следващата сутрин излезли без оръжието си да се поразходят сред местните жители и се опитали да завържат приятелство с тях, индианците най-неочаквано ги нападнали. Испанците едва успели да избягат. Загубили по-голямата част от въоръжението си, те се добрали до Де Соса, който веднага се вдигнал на поход, за да си върне оръжието — желязното оръжие, което било най-скъпоценното имущество на испанците. В началото Де Соса също се държал миролюбиво. Въпреки това индианците изтеглили стълбите и обсипали отряда му със стрели.

Де Соса имал всичко деветнадесет войника и седемнадесет индианци-слуги. Освен това притежавал два малки месингови топа, но не съумял да ги използва по най-добрия начин. Трябва да бъде казано, че мъжете от пуеблото се държали като жалки страхливци. Докато Де Соса цели пет часа тъпчел пред градските стени и с викове уверявал индианците, че не иска от тях нищо друго, освен връщането на оръжието, жителите на пуеблото все още запазвали мъжеството си, продължавали да замерват хората му с камъни и да ги обсипват с град от стрели. Но щом Де Соса се приготвил да щурмува, индианците захвърлили оръжието и започнали да викат Amigo! — „Приятел! Приятел!“. През следващите дни те изчезнали от града поединично и на групи и го оставили на войниците на Де Соса. Едва тогава испанецът установил, че имал работа с население, което по всяка вероятност е възлизало на не по-малко от 2000 души. Открил обширни участъци обработвана земя, изкусно изградени напоителни канали, огромни запаси от продоволствие (оценил ги на 30 000 фанега — една фанега е равна на 55 литра). Намерил и голямо количество зимно облекло, плащове от бизонова кожа и памук, „ярко боядисани“ наметала, украсени с кожа и пера.

Следващият, който завладял тези места, бил Оняте. На 24 юли 1598 г. той посетил Пекос. След това дълго време няма почти никакви сведения за това селище. Когато през 1680 г. избухнало споменатото вече голямо въстание на пуебло-индианците под водачеството на знахаря Попе — въстание, от което разгромените испански завоеватели не се съвзели цяло десетилетие, — жителите на Пекос останали почти безучастни. Пекос се оказал настрана от събитията. Все пак младите хора от селището убили поне омразния свещеник.

След това Пекос все повече западал. Градът станал жертва на постоянните разбойнически набези на свирепите команчи, които системно избивали населението. Една от отчаяните акции на всички жители, годни да носят оръжие, била така безжалостно удавена в кръв, че оцелял само един човек. През 1788 г. епидемия от едра шарка още повече обезлюдила поселището — останали живи само 180 души. Все по-малко и по-малко хора бродели като призраци сред стотиците помещения на огромните сгради. През 1805 г. те били все още 104 души. През 1845 г. един очевидец на име Грег съобщава:

„Само преди десетина години (около 1830 г.), когато селището (Пекос) наброяваше все още петдесет до стотина жители, пътешественикът често можеше да види самотен индианец, жена или дете, застинали като статуи тук или там върху покривите на къщите, устремили неподвижен поглед на изток или прислонили се до някоя стена или ограда, гледайки с безразличие минаващия край тях чужденец. По друго време пък не можеше да се види жива душа и гробната тишина в селището бе нарушавана само от случайното излайване на куче или кудкудякането на кокошки.“^[13]

През 1837 г. само осемнадесет възрастни жители живеели още в призрачния град. Обитателите на Хемес Пуебло, единствените индианци от околните земи, които говорели същия език, предложили на тези осемнадесет души да се преселят при тях. Но жителите на Пекос гордо отказали. През 1939 г. сред тях избухнала епидемия на „планинска треска“, от която оцелели само петима души. Те вече се преселили в Хемес. Това били „последните от Пекос“. Известни са само християнските им имена: Антонио, Грегорио, Гоя, Хуан Доминго и Франсиско.

 

Това, което поразява посетителя в Пекос, е крепостната стена с дължина почти километър в овална форма. Тя все още може да се различи, както личат и останките от кули. Обикновено около пуеблосите не са били строени крепостни стени. Веднъж стълбите изтеглени към горните етажи, самата постройка, подобна на пчелен кошер, се превръщала в крепост.

А Пекос разполагал и с извор! „Никога непресъхващ извор на чиста, студена вода. Това идеално съчетание на лесни за отбраняване и застрояване земи и на богати водни запаси неизбежно е трябвало да привлече древните индианци, и неголямото плоско възвишение (месиля) на Пекос било заселено още в твърде ранни времена.“

Решението на Кидър да се заеме с продължителни разкопки в Пекос било мотивирано преди всичко от изобилието на парчета от глинени съдове, които поради разнообразния си характер можели да бъдат датирани през различни епохи. Освен това, както пише той, обширните гробища на Пекос, „не били никога ограбвани, поради което обещавали богати находки от скелети и погребален инвентар.“ Оползотворяването на този материал зависело само от добрата организация на работата.

„Най-силното ни желание беше да намерим погребения, затова на работниците бяха обещани по 25 цента за всеки открит гроб. На другия ден беше открит първият, а на следващия — още шест. Възнаграждението беше намалено на 10 цента и това извади на бял свят нови петнадесет. След около седмица трябваше или да отменим премията, или да се разорим.“

Фактически още към четвъртия сезон на разкопките Кидър събрал не по-малко от 700 скелета, а в края на разкопките техният брой достигнал 1200. Освен това събрал хиляди, буквално стотици хиляди чирепи. С тяхното почистване и първото им класифициране се занимавала съпругата му, която освен това се грижела и за петте им деца.

Кидър имал съвсем ясна представа за своята цел. „Пекос — пише той — ни даваше основание да се надяваме, че останките там ще бъдат намерени така напластени, че ще ни позволят да проследим развитието на различните художествени занаяти у пуебло-индианците и по този начин ще ни дадат възможност да установим вярната хронологическа последователност и на много други развалини на Югозапада…“

Тези надежди се потвърдили при разкопаването на самата сграда. „Ние очаквахме да открием на върха на «месата» останките на едно-единствено голямо пуебло, може би със следи от престроявания и ново строителство, но издигнато на скална основа, което би дало възможност лесно да изследваме стените му от основата до покрива. Вместо това се оказа, че историческият град е построен върху останките от разпуканите и срутени стени на по-ранни сгради и че те на свой ред са били издигнати поне върху още два по-стари пласта.“ (Накрая се оказало, че в Пекос лежали останките от шест „града“ един върху друг — Кидър употребява думата „град“ за комплекса от постройки.)

Но това не било всичко. Въз основа на резултатите от собствените си изследвания и от проучванията на други изследователи из целия Югозапад и преди всичко в района на Фоур Корнърс край реката Сан Хуан, Кидър бил в състояние да потвърди онова, което десетилетия по-рано пръв открил любознателният фермер Уедърил в Гранд Гълч и Меса Верде — преди строителите на различните пуеблоси по тези места трябва да е живяло много по-първобитно население от земеделци, които не познавали още керамиката, но затова пък правели великолепни кошници, поради което получили наименованието „Basket Makers“ — „Кошничари“.

До какви глъбини на миналото успял да проникне Кидър?

На първо време той не можел да направи нищо друго, освен да определи поредността на различните пластове и да ги наименува.

Кидър класифицирал хронологически осем главни културни пласта, като започнал с епохата на „кошничарите“ и завършил със съществуващите и в наши дни пуебло-индианци. Тази класификация обаче не го задоволила. През 1927 г. той поканил колегите си, работещи над същите проблеми, на първата „Пекоска конференция“, за да изработят нова терминология. Резултатите от тази конференция получили известност под наименованието „Пекоска класификация“, която останала в употреба десетилетия наред. Тъй като сега все по-често се използва уточнената схема, разработена от Франк Х. Х. Робъртс Мл., ние ще съпоставим тук и двете. С римската цифра I е означен съответният най-древен период, стигащ далеч назад преди времето на Колумб.

Пекоска класификация	Модификация на Робъртс
Кошничари I (Basket Makers)
Кошничари II	Кошничари
Кошничари III	Модифицирани кошничари
Пуебло I	Пуебло в процес на развитие
Пуебло II
Пуебло III	Разцвет на Пуебло
Пуебло IV	Упадък на Пуебло
Пуебло V	Исторически период на Пуебло

Схемата на Робъртс е не само модификация на създадената по-рано система на периодизация, но и нейното подобрение — нова, макар и малка крачка напред, тъй като въвежда определена качествена характеристика на епохите (интересуващият се читател може да се обърне към бележките в края на книгата).^[14]

Да се установи историческата последователност на развитието, разбира се, не е зле, но тя не казва нищо относно това, колко дълго са просъществували, макар и приблизително, например културите „Кошничари III“ или „Пуебло II“ или в кой век на християнското летоброене „кошничарите“ се превърнали в строители на пуеблоси. Кога е станало това — преди 500, преди 800 или преди 1000 години?

Не относителната, а абсолютната хронология, която може да се датира по някакъв начин, ни дава истинската история.

Сред археолозите на първата Пекоска конференция присъствал и един „аутсайдер“ — д-р Ендрю Е. Дъглас, който въпреки че бил физик и астроном, имал какво да каже по разглеждания проблем. В осмата глава на тази книга ще бъде разказано как той успял да реши този проблем с помощта на методи, които съвсем не били археологически, и дал на северноамериканската археология и особено на археологията на Югозапада скелета за изграждането на абсолютна хронология.

 

 

Преди това обаче нека се върнем към разкопките в едно пуебло. Ще се спрем на развалините на селището Ацтек (в щата Ню Мексико, не в старата държава Мексико!). Тук, за най-кратък период от време може да бъде проследен процесът на възход и упадък, като някои от типичните черти на развитие са преплетени с елементи, които имат уникален и загадъчен характер. Освен това изборът падна върху него и защото то не е свързано с дейността на Кидър. Редно е читателят да знае, че освен Кидър е имало и други изследователи, които провеждали плодотворни и ценни проучвания на развалините в Югозапада, негови съвременници, които вложили много от съществените камъчета в мозайката, на която Кидър придал почти завършен вид в своето „Въведение…“ Избрахме най-после Ацтек и защото именно там археолозите съвсем рано попаднали на следите на предисторическия човек-пуебло — може да ни се стори странно, но въпреки че едва ли ще се намери северноамериканец, който да не знае какво е египетска мумия, малцина са чували изобщо, че в Северна Америка са открити стотици такива мумии.