К. В. Керам
Най-древният жител на Америка (4)

1. Колумб, викингите и скрелингите

Денят 12 октомври се чества в Съединените американски щати като национален празник. На този ден през 1492 г. Колумб открил Новия свят. Тъй като той мислел, че е достигнал бреговете на Индия, нарекъл местните жители „Indios“ — индианци. Наименованието „Америка“ било дадено на новия континент малко по-късно — в чест на пътешественика Америго Веспучи.

Много градове в Съединените щати, една планина и една река, един университет и безброй улици, кинотеатри и магазини носят името на Колумб. Денят на Колумб — това е ден на паради и веселие. Никога обаче неговата годишнина не е предизвиквала такава огромна демонстрация, както тази през 1965 година. Както съобщават вестниците, в продължение на пет часа движението в центъра на Ню Йорк било парализирано. Демонстрацията била организирана предимно от американци от италиански произход в знак на протест срещу една теория, която съвсем не била нова, но изведнъж получила нови данни в своя подкрепа и се наложило да бъде взето по нея най-сериозно отношение. Не кога да е, а само два дни преди Деня на Колумб вестник „Ню Йорк Таймс“ публикува една статия, която хвърля в страшна възбуда същите тези итало-американци, тъй като им отнема обекта на тяхната национална гордост, генуезеца Колумб. И все пак статията с дата „Ню Хейвън, 10 октомври“ не се опитва да привлече вниманието на читателя със сензационен тон. Тя започва с просто изложение на фактите:

„Днес Университетът в Йел съобщи за «най-вълнуващото картографско откритие на века» — единствената известна предколумбова карта на онези земи от Новия свят, които Лейф Ейриксон е открил през 11. век.“ Редом със статията е поместена и самата карта. Не би могло да има никакво съмнение — в левия горен ъгъл на картата отчетливо е написано името „Винланд“, за което днес вече безспорно се приема, че се е отнасяло за част от Северна Америка. Изследователите от Йелския университет установили, че картата е създадена „около 1440 година“ — т. е. повече от петдесет години преди откритието на Колумб. И за да бъде ефектът по-драматичен, същите тези учени решили — според „Ню Йорк Таймс“ — да публикуват за първи път картата именно във вторник, 12 октомври, в Деня на Колумб. Нищо чудно, че Италианското историческо дружество в Америка възприело този избор на датата като предизвикателство и отчело постъпката за крайно нетактична.

Откъде се бе появила изведнъж тази необикновена карта?

Това, че викингите са открили Северна Америка поне 500 години преди Колумб, го пише в учебниците вече от десетилетия. И има нещо иронично във факта, че десетина или петнадесетина милиона американизирани италианци продължават да смятат пътешествията на викингите за легенда и да честват всяка година откритието на Колумб. Защото, първо, съвсем не е сигурно дали Колумб въобще е италианец и, второ, въпрос на историческа обективност е да кажем, че Колумб не само не е стъпвал на северноамериканския континент, но и никога не го е и зървал отдалеч. Той е открил само островите, разположени пред Централна Америка. Пък и самата Южна Америка той е видял само по време на своето трето плаване през 1498 година. Една година преди това обаче — на 24 юни 1497 г. — англичанинът Джон Кабот наистина преоткрива (след викингите!) Северна Америка. Той стъпва на нос Болд в Нюфаундланд, после заобикаля по море нос Рейс, но след това не е успял да изследва бреговете на Северна Америка до нос Хатерас, както историците смятаха допреди няколко години, а според най-новите изследвания (както съобщи за това на автора адмирал Самюел Елиът Морисън в писмо от 3 декември 1969 г.) решил, че не разполага с повече време и че трябва да се върне обратно.

Във всеки случай, ако някой трябва да бъде прославян като откривател на Северна Америка (независимо от викингите и други по-късни изследователи, за които не се знае почти нищо), то този човек положително не е Колумб, а Кабот. За да бъде иронията още по-голяма, трябва да добавим, че този факт ни най-малко не накърнява националната гордост на италианците — защото истинското име на Джон Кабот е Джовани Кабото и той несъмнено е италианец, който просто е бил на служба при англичаните.

Що се отнася до произхода на Колумб, има много неизяснени неща. Вероятно той е роден в Генуа, но това в никакъв случай не означава, че родителите му са италианци. Първото по-значително събитие в неговия живот, за което разполагаме с данни, е участието му, навярно още на четиринадесетгодишна възраст, в морската битка при нос Св. Винсент в Португалия — и тук той се сражава на страната на Португалия срещу Генуа! Самият той по-късно винаги назовава себе си по испански маниер Кристобал Колон и никога по италиански — Кристофоро Коломбо. Нещо повече, във всичко написано от него няма нито ред на италиански език. Дори писмата му до неговите братя и до официалните власти в Генуа са писани на испански и братята му също са носели испански имена — Бартоломе и Диего. Съществува дори една теория, макар и неподкрепена от особено убедителни доказателства, според която Колумб е син на испански евреи, избягали в Италия от преследванията на Инквизицията, която вилнеела по онова време в Испания.

Но нека бъдем справедливи — нищо от всичко това не е доказано със сигурност и тези бележки нямат за цел да отнемат на авторите на учебници и на Италианското историческо общество в Америка техния Колумб. Въпреки че никога не е виждал Северна Америка и до края на живота си е мислел, че е открил Индия, безспорно е, че именно Колумб, а не друг е поставил началото на Великите географски открития. В този смисъл направеното от него за историята на цивилизацията стои далеч по-високо от пътуванията на викингите. За да изясним този въпрос, нека тук кажем нещо и за тези „северни хора“. Преди това обаче ще добавим още няколко, последни думи за Колумб, за да стане ясно защо започваме книгата, озаглавена „Най-древният жител на Америка“, именно от него. Колумб е бил — и това за съжаление е неоспоримо — първият ловец на роби по островите край американския континент. Най-големият упрек, който може да му бъде отправен, е, че той е въвел робството в Америка и е занесъл сифилиса в Европа (в Централна Америка сифилисът бил сравнително безобидна болест — той се превърнал в истинска чума едва когато Колумбовите моряци го пренесли в Европа). В същото време обаче Колумб е бил и първият, който се заема с действително старателното проучване на страната и на нейните жители, и то проведено толкова основно, че американският антрополог Едуард Гейлорд Борн в една своя лекция, изнесена през 1906 г., го нарича „основоположник на американската антропология“. Може оценката на Борн в някои отношения да е прекалено възторжена, но тази страна от личността на Колумб, така важна за нашата книга, е все още толкова малко известна, че няма да е излишно, ако я илюстрираме с един пример. Следващият пасаж е взет от „История“-та, написана от сина на Колумб, Фернандо Колон, който цитира своя баща, като предава „самите думи на адмирала“:

„Аз се постарах да науча, особено от Каонабо, който е главен крал на Еспаньола — човек на възраст, с големи знания и много буден ум, — в какво вярват те и дали знаят къде отиват след смъртта си. И той, и други отговориха, че отивали в някаква долина, за която всеки от главните индиански вождове — касике — вярва, че се намира в неговия край, като твърдяха, че ще срещнат там своите бащи и всички свои прадеди, че ще имат храна и жени и ще могат да се отдадат на удоволствия и развлечения, както е разказано по-подробно в приложения отчет на един монах на име Роман (или Рамон), който знае техния език и комуто наредих да събере всичките им обреди и предания за миналото, макар много от това да е легенда, така че никой не може нищо полезно да извлече от него освен дето всеки има известно естествено отношение към бъдещето и вярва в безсмъртието на нашите души.“

Тези думи на Колумб, както и отчетът на споменатия по-горе свещеник Рамон Пане вероятно са допринесли за това, техни католически величества испанските крале и самата църква да провъзгласят необикновено бързо индианците за „човешки същества“. Защото, колкото и невероятно да звучи, съществували сериозни съмнения, дали те изобщо са хора, след като Библията не споменавала нищо за „червенокож“ народ!

Но да се върнем към картата на Винланд. Нейното откриване е плод на чиста случайност. Както съобщава Томас Е. Марстън от Йелския университет: „През октомври 1957 г. книжарят-антиквар в Ню Хейвън, Лорънс Уитън, показа на моя колега Александър О. Вайтър и на мен едно тънко томче, преподвързано в телешка кожа, в което имаше карта на света, включваща Исландия, Гренландия и Винланд, както и едно неизвестно досега описание на мисията на Йоан де Плано Карпини при монголците през 1245 — 1247 година. Мистър Уитън ни каза, че е купил книжката от частна колекция в Европа.“^[1]

Ръкописът за пътешествието в Монголия, така нареченият „Разказ за татарите“, в случая не ни интересува. С изучаването на картата специалистите се занимавали около осем години. После решили да я публикуват по такъв драматичен начин непосредствено преди Деня на Колумб. Особено възбуждение предизвикал надписът в горната лява част на картата: „По волята божия, след дълго пътуване от остров Гренландия на юг до най-отдалечените части на Западния океан, спътниците Бярне и Лейф Ейриксон, като плаваха с платна през ледове, откриха нова, извънредно плодородна земя, в която има дори лозя и затова нарекоха този остров Винланд.“

В своя предговор към изданието от 1965 г. на „Картата на Винланд“ (The Vinland Map) Вайтър пише: „Картата на Винланд представлява най-ранното известно досега и достоверно картографско изображение на всички части на двете Америки и включва очертанията на Гренландия, нанесени с такава удивителна точност, че това би могло да бъде направено само въз основа на собствени наблюдения. Ако, както предполага мистър Скелтън, тази част от картата е била съставена на север, вероятно в Исландия, тя представлява единственият запазен, средновековен образец от староскандинавската картография. Приемем ли тези изводи, това ще има необозрими последици за историята на картографията и на мореплаванията на викингите.“

„Приемем ли тези изводи…“ — пише Вайтър. Нима след осемгодишно проучване на картата все още би могло да има съмнения? Той прави уговорката: „Тъй като историята на създаването на картата не е напълно изяснена, няма абсолютно и неопровержимо доказателство, че тя не е фалшификат.“ Но той пише също така: „Бяха използвани всички методи на изследване, които не биха довели до повреждане или унищожаване на манускрипта“ и след това изразява своето (и на колегите си) дълбоко убеждение, че картата с нейните ясни очертания на бреговете е автентична, че е създадена към 1440 г. и очевидно се опира на още по-стари източници.

Учените имат сериозни основания да се отнасят с крайна предпазливост към всичко, свързано с историята на викингите. Защото именно един фалшификат (а може и да не е) предизвика навремето първата сензация в тази област и доведе до дългогодишни научни спорове — така нареченият „Кенсингтънски камък“.

Макар фактът, че викингите са открили Северна Америка преди Колумб, да е бил известен още през миналия век, тази теза е почивала единствено на сведенията от староскандинавските саги, предавани от уста на уста и записани едва през 13. век.

Затова наистина стана сензация, когато съдържанието на тези саги беше подкрепено от нов „документ“, от едно буквално „каменно“ свидетелство, че норманите дълго преди Колумб са били на северноамериканския континент.

Към края на 1898 г. един шведски преселник, фермерът Олаф Оман, намерил недалеч от Кенсингтън, щат Минесота, под корените на една трепетлика голям издялан камък. Той бил висок приблизително 75 см, широк 40 см и дебел 15 см и напомнял надгробна плоча. Десетгодишният син на фермера пръв забелязал, че върху камъка са издълбани странни писмени знаци. Поканили съседа да го огледа и оттогава започнала дискусията за Кенсингтънския камък, която продължава до днес и в която взимат разпалено участие хора от най-различни страни, специалисти и още повече любители, с квалификация и без квалификация. Защото надписът на камъка се оказал скандинавско руническо писмо и бързо бил разчетен. Той гласял:

„8 шведи и 22 норвежци на изследователско пътешествие от Винланд на запад. Слязохме на суша при две скалисти островчета на един ден път северно от този камък. Излязохме в морето и ловихме цял ден риба. Когато се върнахме, намерихме 10 (от нашите) хора, червени от кръв и мъртви. AVM (вероятно съкращение на «Ave Virgo Maria») спаси ни от зло. Имаме десет човека при морето да пазят корабите, на 14 дни път от този остров. 1362 година.“

През 1841 г. Хенри Уодсуърт Лонгфелоу, сега вече класически американски христоматиен поет, пише баладата „Скелетът в доспехи“. Тя е създадена по повод на съобщенията за намерения десетилетие по-рано скелет в пълно бойно снаряжение край реката Фол в щата Масачусетс. Имало предположение, че се касае за кости на викинг. Баладата твърди също, че и т. нар. Нюпортска кула в Роуд Айланд е била издигната от нормани през предколумбовата епоха. Скелетът е изчезнал, но около кулата все още се водят спорове. Лонгфелоу свързва тези елементи в романтична балада от дванадесет куплета за една отвлечена невеста. Ето три от тях:

О, страшен гост, проговори!

Ти, който с ризница дори

върху изтлелите гърди

дошъл си да ме плашиш?

С балсами святи не облян,

защо обезплътена длан,

сякаш просител нежелан,

към мене ти протягаш?

 

Викинг съм древен аз

и за делата си на вас

не казвал съм до този час

нито в песен, нито в сага.

И тебе търсят за това,

да ги обезсмъртиш в слова,

че други страх ги облада

от моята присъда строга.

 

Три седмици на запад плавах,

през бури пътя свой проправях,

докато бряг един съзрях,

от ветрове добре прикрит.

Там дом със кула построих

и своята любима скрих —

до днес, както го съградих,

е с поглед към морето впит.

Още от самото начало мненията се разделили рязко и непримиримо. Едната страна категорично заявявала, че камъкът е фалшификат. Другата с не по-малка категоричност го провъзгласявала за автентичен. Дискусията предизвикала порой от най-различни истории за плаванията на викингите. За да бъдат приведени „доказателства“, били пуснати в ход най-невероятни произведения на човешката фантазия. Работата стигнала дотам, че през 1965 г. Лорънс Стифъл, професор по история при Университета в Минесота (следователно, живеещ съвсем близо до мястото на находката), отбелязва, че цялата история започва да му напомня за метода на Марк Твен. „В своя предговор към «Конска опашка»“ — казва професор Стифъл — големият хуморист пише: „В тази книга аз пръснах тук-там някои анахронизми, фиктивни исторически събития и други подобни, за да мога да скърпя своя разказ при някои по-трудни места. Идеята съвсем не е моя. Взех я от Херодот.“ Херодот казва — така поне твърди Марк Твен, — „че много рядко някое събитие става тъкмо тогава, когато трябва, а останалите изобщо не се случват; добросъвестният историк трябва да коригира тези грешки“^[2].

Без да разглеждаме тук обстоятелствените и често извънредно остроумни аргументи на двете становища, ще препоръчаме на читателя, желаещ по-подробна информация, някои от последните трудове, които отразяват различните „за“ и „против“ и енергично защищават едната или другата теза. Становището „за“ се отстоява в изследванията на Ялмар Род Холанд, който през 1907 г. станал притежател на Кенсингтънския камък и посветил след това почти целия си живот в защита на неговата автентичност. Той е написал няколко книги по този въпрос, най-значителна от които по негово собствено мнение е „Кръстоносен поход в Америка преди Колумб“ („A Pre-Columbian Crusade to America“, New York, 1962). Авторът на най-важната книга „против“ автентичността на камъка е Ейрик Уолгрен, професор по скандинавски езици при Калифорнийския университет (скандинавец по произход, той все пак подчинява патриотичните си чувства на научната добросъвестност). Неговата книга носи заглавието „Кенсингтънският камък — разкритата загадка“ („The Kensington Stone: A Mistery Solved“).

Положението сега е следното: далеч по-голяма част от компетентните изследователи в тази област смятат Кенсингтънския камък за фалшификат. Те вярват, че той датира не от 1362 година, а от края на 19. век. Аргументите им са солидни и убедителни. Но трябва да имаме предвид, че те се базират единствено на косвени улики. Това, което би могло да бъде наречено юридическо доказателство за фалшификацията, не успя да предложи дори крайно взискателният Уолгрен — защото и той не е в състояние да отговори на въпросите, кой именно е фалшифицирал камъка и защо? И си остава все тъй крайно интересно да поразсъждава човек върху тези въпроси, върху възможните подбуди за подобна фалшификация.

Каквато и да е истината, за щастие днес ние сме в изгодно положение да пратим този спор в архива. С помощта на археологически методи сега сме действително в състояние да докажем, че викингите са стигнали до Северна Америка и са се установили там преди Колумб и Кабот. Преди всичко обаче нека хвърлим бегъл поглед върху онова, което разказват самите саги.

Викингите не отговарят на нито една от нашите традиционни представи за възход и упадък на една „култура“ или „развита цивилизация“. Те били народ от пирати, които смятали за най-високо достойнство верността към рода — клана. Използвайки превъзходни кораби и въоръжени с отлични оръжия, те кръстосвали морета, океани и реки — на запад до Америка, на юг до Сицилия, на изток по цялото течение на Волга. Където стъпвал техният крак, горели градове, леела се кръв и пътят им бил осеян с трупове. Още тогава подвизите им се превърнали в легенди, разказвани столетия наред край всички домашни огнища на Северна Европа, докато накрая били записани в онази форма, която днес наричаме „саги“. В тях се говори за чудни приключения, случили се някъде около хилядната година от нашата ера.

Тези саги са разказани поразително сухо — приличат на просто изброяване на факти, в което няма и следа от словесното богатство на Омир. Опитите за героизация на образите са твърде сдържани, не се прикриват и човешки слабости. Така например научаваме, че викингите в Исландия приемали да бъдат кръщавани само в горещите извори, защото те — тъкмо викингите — „ненавиждали студената вода“. Или пък четем, че когато Ейрик Рижия се завърнал в Исландия от новооткрит остров, който имал намерение през следващите години да засели със свои хора, той съобщил, че е открил Greenland — Зелена земя, и че дал такова наименование на острова, почти изцяло покрит с ледове, за да го направи по-привлекателен за бъдещите заселници — трик, който и в наши дни усърдно се прилага от посредниците при продажба на недвижими имоти.

За нас най-голям интерес представляват „Сагата на гренландеца“ и „Сага на Ейрик Рижия“, защото в тях са описани откриването на Америка и първият контакт на викингите с местните жители или, както е казано в самите саги, откриването на Vinland — „Земята на виното“.

Важно е да знаем, че за разлика от Колумбовото, това откриване на Америка станало на последователни скокове. Отправната точка била Норвегия, а поредните скокове отвели изследователите до Фарерските острови, Исландия и Гренландия. Първият викинг, който съзрял Гренландия, бил вероятно Гумбрьон, когото лошото време отклонило на запад от курса му. Първият, който се заселил в Гренландия, бил Ейрик Рижия. Той избрал един залив, известен днес под името Ейриксфиорд, а неговото имение там се казвало Браталид. Днес са изследвани по-подробно два главни района на укрепени викингски поселища. Те са означени с названията Западно поселище и Източно поселище. Второто не е наименувано много сполучливо, защото макар да е малко по на изток от „Западното“, то също се намира в западната част на Гренландия, непосредствено на запад от нос Феруел, най-южната точка на острова.

Ейрик Рижия бил принуден да се засели в Гренландия, тъй като бил изгонен от Исландия заради няколко убийства. Неговият син, Лейф Ейриксон, прекарал младежките си години в Норвегия, и се завърнал в Гренландия с кралски указ за покръстване на заселниците. Той се разбирал много добре със своята майка (тя построила първата църква в западното полукълбо), но не и с баща си, който наричал монасите, доведени от Лейф, негодници и „интриганти“.

За съществуването на тези гренландски поселища разполагаме с археологически проверени данни — останките на споменатата първа църква бяха разкопани от датския археолог Кнуд Крог и други учени, а през 1967 г. вестниците в цял свят публикуваха снимки на намерените там скелети. Няма съмнение, че това са скелети на някои от същите онези викинги, които са живели там и са се отправили от Гренландия, за да открият Америка. И едва ли би трябвало да ни учуди, че веднага се намериха хора, които започнаха да твърдят, че един от скелетите трябва да е на Лейф Ейриксон — първият пътешественик до американския континент, който след своето откритие се завърнал в Гренландия и там умрял.

Този именно Лейф, според сагите, пръв открил Новия свят, след като преди него тази земя била видяна от един друг човек на име Бярне Херьолфсон. През хилядната година Лейф потеглил на запад по море заедно с тридесет и пет души, между които и един „южняк“ — навярно немец или най-малкото човек, говорещ немски, на име Тюркир. Най-напред той стигнал до един каменист бряг и затова нарекъл страната „Хелюланд“ („Земя на каменните плочи“) — днешната Бафинланд. След това продължил на юг и достигнал друг бряг, този път обрасъл с богати гори, и нарекъл страната „Маркланд“ („Горска земя“) — сегашният Лабрадор. Още по на юг той доплувал до друга земя, която нарекъл… но нейното наименование се нуждае от по-подробно обяснение.

Когато викингите достигнали тази трета по ред страна, тя им се видяла така хубава и плодородна, че решили да останат там, построили си къщи и скоро тръгнали да изследват навътре сушата. Един ден „немецът“ на име Тюркир изчезнал. Лейф се отправил да го търси. Не минало много време и той срещнал Тюркир, който вървял залитайки насреща му, правел гримаси, държал се като смахнат, с една дума правел впечатление на пиян. Когато го запитали за причината на това му поведение, той им съобщил удивителна новина — намерил бил грозде! И се възмутил страшно, когато неговите другари се усъмнили в думите му. В края на краищата — казал той — родил се е в южна страна и знае какво е лозя и грозде. Тогава Лейф нарекъл тази страна Винланд. Все едно дали бил намерил грозде или не, Тюркир трябва да е бил голям шегаджия, защото никой още не е успял да се напие от ядене на грозде. Но за това по-късно.

Така или иначе, по повод на наименованието „Винланд“ сред учените започнали спорове, които продължили десетилетия.

Както е известно, дивата лоза не расте толкова на север в Америка, където дори най-скептичните критици са склонни да допуснат, че е възможно да са слезли викингите. Тя се среща много по на юг, на ширината на щата Масачусетс. Тогава, чрез остроумна аргументация — без обаче да приведат и следа от сериозно доказателство — локализирали така наречената „Винланд“ по цялото протежение на източното крайбрежие на Северна Америка, чак до самата Флорида. След всички тези спорове необходим бил човек, който още веднъж да подложи на непредубедена проверка старите сведения и да предприеме конкретни изследвания, вместо само да теоретизира. И такъв човек се появил.

Той се появил — както по-късно се изразява специалистът по викингите граф Ейрик Оксенстерна — „със свежата енергия на първооткривател и дръзновен смелчак, с проницателна и целенасочена интуиция“^[3]. Но първата стъпка на този висок норвежец с буйна бяла коса, Хелге Ингстад, не изглеждала нито пионерска, нито дръзновена. Той просто взел един обикновен автобус от Ню Йорк до Роуд Айланд и започнал проучванията си с една разходка.

Преди това Хелге Ингстад се бил вече занимавал с изследвания в Гренландия и там изградил първите си хипотези къде трябва да се търси Винланд. Когато през 1950 г. организирал първата си експедиция за издирване на останките от викингските поселища по брега на Северна Америка (до 1964 г. той предприел пет такива експедиции, в които взели участие учени от пет страни), официалните среди на учените го взели на подбив — както обикновено се случва с всеки пионер. Те сравнявали издирването на такова селище, може би единственото по цялото крайбрежие с дължина над 2 500 километра, с търсенето на игла в купа сено. И въпреки това дори онова скромно пътуване с автобус до Роуд Айланд дало резултат. Защото в една отдавна изоставена каменовъглена шахта Ингстад открил парче антрацит, което съвършено точно отговаряло по състав на друго такова парче, намерено от археолозите дълбоко в най-долните пластове на основите на една къща в Гренландия — къщата на викинга Турфин Карлсефне, живял там около 1000 г. от н. е. Това парче антрацит било за учените истинска загадка, защото в Гренландия антрацит няма. Дали Турфин не го е пренесъл от Роуд Айланд? Защо пък не?

Но Ингстад не търсел наслуки, както си мислели много хора. Той имал разработен план и още от самото начало се насочил към Нюфаундланд. Защото още веднъж внимателно се замислил над думата „винланд“ и с непредубедеността на човек без предвзети теории си задал въпроса: „Трябва ли «Винланд» непременно да означава «Земя на виното»?“

Нещо повече, той открил толкова много противоречия в сагите и особено в явно съмнителната история с „виното“ на Тюркир, че заявил и се заел да докаже (бил първият, който направил това), че вино може да се прави и от така наречената тиквена ягода, растяща далеч на север по крайбрежието на Америка, както и от френското грозде или касис, което на шведски се нарича дори „Vinbar“ — винен плод. Но Ингстад направил още една решителна крачка. Поставил изобщо под съмнение схващането, че „Vin“ трябва да означава „вино“.

Доказал, че в преносен смисъл „вин“ от най-стари времена е означавало „богата земя“, „плодородна земя“, „земя на ливадите и пасищата“. В плодородните райони на Норвегия и Дания названията на много местности започват със сричката „вин“, въпреки че там никога не са расли лозя.

Бавно си проправил Ингстад път на север, често придружаван от съпругата си Ане Стине и дъщеря си Бенедикте, понякога и със собственото си едномачтово корабче, проектирано от същия майстор, който построил за Фритьоф Нансен прочутия полярен кораб „Фрам“. През нос Кад и Бостон стигнал до Мен и Ноува Скоуша.

Никъде не открил условията, които биха отговаряли напълно на описаните в сагите — докато не се добрал до Нюфаундланд!

Тук нямаме възможност да разкажем подробно за дългогодишната му упорита работа. За да приключим с проблема „Винланд“, достатъчно е да кажем само няколко думи: в северния край на Нюфаундланд, недалеч от малкото рибарско селце със странното наименование Л’анс-о-Медоуз, Ингстад открил развалини, които без съмнение не произхождали нито от индианци, нито от ескимоси, нито от по-късни китоловци. Името на селото е полуфренско-полуанглийско и означава „Залив при ливадите“. Въпреки че това име се появява за първи път на картите едва през миналия век, то отговаря на описанието на мястото, където според сагите са стъпили на суша викингите.

Ингстад разкопал основите на осем къщи с различни размери, ковачница и яма за приготвяне на дървени въглища. Така наречената „дълга къща“ имала няколко помещения и заемала значителна площ — 16 х 20 метра. Въпреки че открил съвсем малко предмети, от археологическа гледна точка намереното се оказало крайно интересно. Попаднал на обработено желязо, получено от така наречената блатна руда, която се среща на късове в езера, потоци или заблатени ливади. Металът се извлича с помощта на топилен процес, който е добре известен на скандинавците, но е непознат на индианците и ескимосите. Ингстад открил медна сплав, също неизвестна на местните жители, които обработват медта само чрез коване. Но най-важното от всичко (тази находка излязла на бял свят едва при последната експедиция и участниците в разкопките се запрегръщали от радост) бил един малък прешлен за вретено от т. нар. сапунен камък (стеатит), каквито били употребявани някога в Гренландия и Норвегия.

Не по-малко от дванадесет пъти определяли с помощта на радиокарбонния метод (или, както го наричат още, датиране с помощта на радиоактивен въглерод С14 — вж 8. глава) възрастта на намерените дървени въглища и всеки път резултатите били приблизително еднакви — остатъците датирали от около 1000 г. от н. е., същата дата, която се споменава в сагите за пътешествието на Лейф.

Вече няма, изглежда, никакво съмнение, че „дългата къща“ е била домът на Лейф Ейриксон. Оттук той се отправял на лов и риболов, край това огнище (мястото на камината било точно установено) седял той вечер, заобиколен от своите хора, и им разказвал за различните подвизи и тези разкази, предавани от уста на уста, стигнали до Гренландия, Исландия и Норвегия, където накрая се превърнали в саги. Лейф оставил къщата на своите роднини, когато се завърнал в Гренландия, за да умре в родината си. И ето че един ден къщата била обхваната от пламъци, за което говори голямото количество останки от овъглено дърво. Била ли е напусната по онова време вече от обитателите си? Или са я подпалили местните жители? Не е известно.

Хелге Ингстад, щастливият съвременен потомък на тези викинги и откривател на техните следи, в края на своя отчет заявява с предпазливостта на учен, който оставя проблемите открити:

„Ако се съди по съвкупността на намерения материал, вероятно е, че викингите, пребивавали преди около хиляда години в Л’анс-о-Медоуз, са идентични с първооткривателите на Винланд, за които разказват исландските саги. Вероятно е също така, че тук Лейф Ейриксон е построил своята «голяма къща». Трябва да приемем, че споменатата в сагите «Винланд» е най-северната част на Нюфаундланд.“^[4]

Толкова за учения. Старейшините на Бостон изпреварили окончателното потвърждение на неговите заключения — още през 1887 г. те издигнали в града си паметник на Лейф Ейриксон.

Нетърпеливият читател може би ще запита тук кога най-после ще преминем към същинската археология на Америка, чиято история обещахме да разкажем в тази книга. Преди всичко, когато описахме разкопките на Джеферсън и Ингстад, ние вече дадохме два примера за археологически изследвания. Второ, тази предистория е необходима, тъй като американската археология (или по-точно археологията в Америка) се намира в особено положение на зависимост — като подразделение на антропологията (науката за човека изобщо), докато археологията в Европа е започнала като наука за паметниците и писмените свидетелства, а археолозите, общо взето, гледат на своята дисциплина като на раздел от историята.

Своеобразието на американската археология — обстоятелството, че нейните корени са в антропологията — ни кара да започнем нашата книга с разказа за първите срещи с една култура, която пробужда археологически интерес значително по-късно. Когато говорихме накратко за Колумб, цитирахме думите на един твърде възторжен учен, който нарича Колумб първия американски антрополог (в европейската терминология повече подхожда определението „етнограф“), тъй като той все пак веднага се заел да опише нравите и обичаите на заварените местни жители. И ако съпоставим Колумб с викингите, както това е на мода в днешно време, трябва да зададем въпроса: Какво всъщност са ни разказали за местното население на Винланд тези дръзки мореплаватели и първи европейски заселници в Америка? Извънредно малко! Те им дали странното наименование „скрелинги“, а това, което съобщават, е донякъде неясно и не звучи много приятно.

След Лейф в Америка дошли Турвалд Ейриксон, Турфин Карлсефне и една демонична жена на име Фрьойдис, дъщеря на Ейрик Рижия. Една експедиция, предприета от Турвалд Ейриксон, завършила с неуспех.

Братът на Лейф, Турвалд, отплавал на неговия кораб за Нюфаундланд, презимувал в неговите къщи и предприел няколко разузнавателни експедиции. Веднъж на морския бряг викингите намерили три обърнати лодки, под които се криели деветима от местните жители. Викингите веднага се нахвърлили върху тях и ги избили. Само един успял да избяга. Това несмислено деяние може да бъде обяснено единствено като проява на техния характер. За него няма никакво разумно основание и, както следвало да се очаква, то донесло горчиви плодове. „Безбройна флота от кожени лодки“ нападнала викингите и ги обсипала с град от стрели. Една от тях се забила в гърдите на Турвалд. Той измъкнал стрелата, произнесъл кратка реч към другарите си, убеждавайки ги да се върнат у дома, и издъхнал.

Това е почти всичко, което знаем за първата среща на „бледоликите“ с местните жители, а също и за странното име „скрелинги“, което пришълците дали на завареното население.

Турвалд паднал убит около 1007 г. Към 1020 година Турфин Карлсефне, викинг, дошъл в Гренландия от Норвегия, потеглил към Винланд. С него тръгнали шестдесетима мъже, пет жени и много добитък (стигналите до нас данни се различават, но така или иначе изглежда, че това е била най-голямата експедиция и очевидно задачата е била да основе голямо и трайно поселище). Те презимували в къщата на Лейф Ейриксон и на следващото лято също се срещнали със скрелингите. Когато първият скрелинг се появил от гората, говедата започнали да мучат. Това така изплашило останалите, че те побягнали в паника, но не обратно към гората, а към близките къщи на викингите. Къщите обаче били охранявани. Подробностите са неясни, но вместо битка станала приятелска среща и започнала дори разменна търговия. Отначало скрелингите искали само чудесните оръжия на викингите, но когато им отказали, се задоволили с мляко, което изпили с голямо удоволствие. В замяна предложили главно кожи.

Карлсефне бил недоверчив и оградил къщата си с колове, забити един до друг. По това време му се родил син — първият бял американец. Знаем дори неговото име — казвал се Сноре.

Скрелингите дошли отново. Този път те били по-многобройни и се държали по-дръзко. Когато един от тях се опитал да открадне оръжие, бил убит от човек на Карлсефне. Викингите започнали веднага да се готвят за битка, тъй като очаквали нападение. Сагата, във версията на професор Гуин Джоунс, разказва:

„Скрелингите стигнали до мястото, което Карлсефне бил избрал за полесражение, започнала битка и много от скрелингите паднали. Сред нападателите имало един висок и снажен мъж и Турфин решил, че той е техният вожд. Изведнъж един от скрелингите вдигнал една секира, втренчил се в нея, после замахнал и ударил един от своите. Този паднал веднага мъртъв. Тогава високият мъж взел брадвата, огледал я и я захвърлил колкото се може по-далеч в езерото. След това скрелингите побягнали с всички сили към гората и така завършила битката.“^[5]

Според „Гренландската сага“ Карлсефне прекарал във Винланд две, а според „Сагата за Ейрик Рижия“ — три години.

Последната експедиция във Винланд, за която разказва „Гренландската сага“, несъмнено е най-драматичната. Историята е съсредоточена около нечовешката злоба на една жена на име Фрьойдис. Нейният мъж очевидно бил човек със слаб характер, тъй като именно тя уговорила двамата си братя, пристигнали от Норвегия скоро след завръщането на Карлсефне в Гренландия, да се отправят за Винланд в търсене на приключения. Те отплавали за Нюфаундланд, където скоро след пристигането между Фрьойдис и братята ѝ избухнала кавга. Тя искала да получи техния по-голям кораб. Веднъж през нощта тя, нарочно полугола, отишла при братята си, разбудила ги и спокойно поговорила с учудените мъже за кораба. След това се върнала при съпруга си.

По-нататък, отново според версията на проф. Джоунс:

„Тя легнала в леглото със студени крака и тогава Турвалд се събудил и запитал защо е такава студена и мокра. Тя възбудено му отговорила: «Току-що бях при братята си, за да поговорим за продажбата на кораба, тъй като искам да имам по-голям кораб. Но те тъй се разсърдиха, че ме набиха и наругаха. А ти, парцал такъв, не можеш да отмъстиш нито за моя, нито за твоя позор! Колко жалко, че сме далеч от Гренландия, но аз ще те оставя, ако не отмъстиш за мен!»

Турвалд не изтърпял упреците. Разбудил хората си и им наредил да вземат оръжието си. Така и направили. Тръгнали към къщата на братята, нахълтали вътре, нападнали спящите, вързали ги и започнали да ги извеждат вързани един след друг на двора. Всички, които излезли, по заповед на Фрьойдис били избити. Скоро заловените мъже били мъртви, но останали жените, а тях никой не искал да убива.

«Дайте ми брадва» — казала тогава Фрьойдис.

Дали ѝ брадва и тя убила петте останали живи жени и се прибрала, когато всички били мъртви.“

Страховита история! Преживелите драмата се завърнали в родината си. И въпреки че Фрьойдис подкупила хората си да мълчат, един от тях не могъл да се сдържи и разказал за престъплението. Лейф изтръгнал истината от останалите участници, като ги подложил на мъчения. След това Фрьойдис била прогонена.

Тази кървава история е разказана тук, само защото тя като че ли бележи края на пътешествията до Винланд, поне доколкото за тях се говори в сагите. Що се отнася до най-важното за нас — до местните жители, — епизодът с Фрьойдис не ни казва абсолютно нищо.

Кои са били тези скрелинги?

Ако бъде събрано всичко казано от учените през последните десетилетия, ще се получи обемиста книга. Вземем ли само онова, което действително ни разказват сагите, няма да се напълни и страница.

Проблемът всъщност остава нерешен. Въпросът е съвсем прост, но представлява извънредно голям интерес за антрополозите и етнографите: Какви са били тези скрелинги — индианци или ескимоси?

В сагата за Ейрик Рижия те са описани така: „Това бяха дребни хора и коварни на вид. Имаха големи очи, скулести лица и твърда, гъста коса.“

По време на едно от пътуванията си на север Карлсефне попаднал на петима спящи скрелинги и съгласно с обичая на викингите веднага ги убил. Край тях намерил дървени съдове, пълни със смес от костен мозък и кръв. Това се смята сред ескимосите за деликатес, но Ингстад пише, че е срещал същото ястие и сред индианците от Северна Канада. Стрелите, с които били нападнати викингите, свидетелстват повече в полза на индианците.

Думата „скрелинги“ сама по себе си не говори нищо, въпреки че в норвежкия и в исландския език се срещат подобни думи: „scraela“ — „вик“, или „scraelna“ — „сбръчквам се“. Така думата би могла шеговито да бъде преведена като „кресливи сбръчкани глави“, но това пак не ни дава никакво указание за етническата принадлежност на местните жители. Най-просто е да се предположи, че викингите не са правели никаква разлика между индианци и ескимоси, и са наричали скрелинг всеки срещнат местен жител.

Въпросът остава открит. За сега е без отговор и друг един въпрос — колко викинги са стигнали до Америка през следващите столетия, ако изобщо някой от тях е ходил там? (Та нали те продължили да живеят в Гренландия още около 500 години, преди да изчезнат по неизвестна причина.) В историята на откритията обаче успехите идват на странни вълни. Твърде вероятно е опитите да бъде решен този проблем скоро да доведат до резултати.

Сега може да бъде казано само едно — слизанията на викингите на американския бряг представляват интерес в много отношения, но те не са внесли никакви промени нито в представата за света, нито в икономическите условия на живот на хората от Европа. Това е сторил Колумб, това са сторили едва испанците, завоювали от юг северноамериканския континент, и за тях ще говорим в следващата глава.

И може би братът на Лейф, Турвалд, наистина е бил ясновидец, когато, след като извадил стрелата от смъртоносната си рана, изрекъл последните свои думи: „Виждам, че доста съм затлъстял. Намерихме ние плодородна страна, но тя няма да ни донесе щастие.“^[6]