Джералд Даръл
Хванете ми колобус (9)

Разкопаването на Попокатепетъл

Пейзажът е много по-привлекателен и красив поради внушителната панорама на планинските вериги и причудливите върхове — истинско чудо на природата. Прибавете към това топлия климат, флората и фауната на местността.

Пътеводител на Мексико

Веднъж, след като приключих с четенето на пощата, заразлиствах бегло различните списания върху бюрото ми. Вниманието ми бе привлечено от статията на господин Норман Пелъм Райт в списание „Енимъл“^[1]. В нея се говореше за един необикновено малък заек, наречен вулкански заек или тепоринго. Знаех за съществуването на такъв заек, но до прочитането на статията не допусках, че и него го грози опасност от пълно изтребване. Тепоринго живее в много малък ареал: среща се само по склоновете на няколко вулкана около Мексико сити. Дребен е и изобщо не става за ядене, но макар и защитен много строго от закона, честните ловци се упражняват в стрелба по него и обучават ловните си кучета. Господин Пелъм Райт завършваше статията си с призив някоя зоологическа градина или парк да направи опит да се снабди с няколко от тези дребни зайци за създаване на размножаваща се колония, ако те напълно изчезнат в диво състояние.

Помислих си, че това е подходяща задача за тръста. С такова животно лесно можем да се справим, защото беше дребно на ръст. Макар и да ми бе известно, че отглеждането на разните видове зайци не е лесна работа, бях сигурен, че с малко търпение и упоритост ще успеем да се справим. Отпуснах се на стола и се замислих над въпроса. Първо проверих в моите справочници и открих, че с прехраната ще имаме затруднения, както при колобусите, защото вулканският заек живее на много голяма надморска височина из боровите гори, сред високата трева закатон, с която, изглежда, предимно се храни. Чудех се как ли би се отнесъл към друга зеленина. На второ място стоеше въпросът с надморската височина. Тя можеше да се окаже наистина много голям проблем, защото от Мексико зайците щяха да бъдат пренесени със самолет до Джърси, което означаваше, че от три хиляди метра височина щяха да бъдат спуснати на самото морско равнище. Въпреки това се надявах да се справим някак с тези два проблема.

Известно време размишлявах върху трудностите, но междувременно се наложи да свърша много други работи. Не можех просто да скоча в някой параход и да се отправя незабавно към Мексико. Идеята продължаваше да мъждука в съзнанието ми, но още не бях взел решение, когато получих писмо от господин Пелъм Райт. Странно наистина — аз самият тъкмо се канех да му пиша по въпроса, който вълнуваше и двама ни — вулканския заек. В писмото си той пишеше, че чул за тръста и работата, която опитваме да вършим, и се осмелил да ни предложи да се заемем с вулканския заек. Уверяваше ме, че лично ще ми окаже необходимата помощ, стига да се заема с улавянето на няколко заека. Джеки и аз отдавна мечтаехме да заминем за Мексико, а този повод бе наистина чудесен.

Да се изнесе от някоя страна животно, което се защищава строго от закона, не е чак толкова лесно, колкото изглежда, дори за която и да е известна научна организация. Наложи се двамата с господин Пелъм Райт да започнем дълга кореспонденция с мексиканското правителство, преди да ми разрешат да замина, за да уловя вулкански зайци. След известни проучвания установих, че в Мексико има още три застрашени от пълно изчезване вида, също строго защитени от закона. И трите вида бяха птици: кветцал — прекрасна златистозелена птица с алена гръд и дълги, блестящи пера на опашката; рогат хоко — голяма колкото пуйка птица с чудноват, остър рог на челото, както на носорога; дебелоклюн папагал — яркозелена птица с маска от червени пера на „лицето“ и червени оттенъци по крилата и краката. Мексиканските власти ми издадоха разрешително за лов само на вулкански зайци и дебелоклюни папагали, тъй като смятаха, че рогатият хоко и кветцалът са станали твърде редки. Вероятно те имаха свои планове за защита на областта, която населяват тези птици, и скоро щяха да ги осъществят на практика. Получаването на две разрешителни от четири възможни беше повече, отколкото можех да очаквам, и аз тържествувах от постигнатия успех.

Заехме се да съставим плановете на експедицията. Трябваше да се проектират и построят сглобяеми клетки, да се пакетират различни хранителни продукти, да се направят мрежи. Най-важното бе да намерим параход, който спира във Веракрус, най-близкото пристанище до Мексико сити, защото знаех, че съм длъжен да отида до града, за да засвидетелствувам уважението си към властите. Накрая уредихме всичко, но това ни струваше няколко месеца упорита работа и безброй телефонни разговори и писма. Най-сетне се качихме на парахода и поехме към Мексико.

Групата се състоеше от пет души: Джеки, моя милост, Шеп, (когато е възможно, старая се да взимам подред със себе си някои от сътрудниците на зоопарка, а тъй като ни предстоеше да ловим птици, помислих, че Шеп е най-подходящият), моята секретарка Дорийн (Ан Питърс напусна и постъпи другаде) и Пеги Кеърд, много близка наша приятелка, която работеше дълго време в BBC, а сега бе преминала на свободна практика. Помолих я да дойде с нас, защото смятах, че може да направи интересни записи на гласовете на животните към снимките, които смятахме да направим по време на лова на вулкански зайци. Взех с нас Дорийн, тъй като е първокласна шофьорка, а ние наистина се нуждаехме от такъв шофьор за районите на Мексико, които щяхме да посетим. Освен това се канех да пиша по пътя нова книга.

След четири седмици параходът „Ремшид“ влезе в пристанището на Веракрус и аз излязох на палубата да погледна града. Весел, жив и топъл град, а във въздуха се носеха такива приятни миризми, че Мексико изведнъж много ми хареса. След влизането ни в митницата веднага разбрах, че никак не е разумно човек да се уповава на първото впечатление. Митничарите из целия свят са трудни хора, но с ловеца на диви животни — два пъти повече, защото той носи със себе си най-невероятни съоръжения, като се започне от машинки за мелене на месо и се стигне до спринцовки. Ето защо те просто не могат да повярват, че единствената цел при пристигането му в страната е да лови животни. Те смятат, че той е някакъв крайно съмнителен пътуващ търговец. Когато планината багаж, който носехме със себе си, бе разположен върху поставката в митницата, той зае около десетина метра, а това бе предостатъчно, за да накара митничаря сериозно да се замисли.

За моя изненада митничарят се оказа жена, при това доста красива. Тя изглеждаше като подобрено издание на Ърта Кит и моментално ми хареса. С елегантната си зелена униформа и красивото си смугло лице тя ми вдъхна надежда и аз бях сигурен, че двамата ще се разберем прекрасно. Сърцето ми се сви, когато тя смръщи вежди пред подредения в дълга редица багаж. Оказа се, че не е такава, каквато очаквах — „simpatica“, както казват в Южна Америка. За щастие Пеги ми помогна при превода, защото моят испански не бе достатъчно добър, за да обясня на мексиканската митничарка защо ловя животни. Тя започна да отваря безразборно куфарите и да бърка вътре с ръка. Помислих, че при това темпо ще са ни необходими много часове, ако не и дни. Веднъж в Аржентина митницата конфискува цялата ми ловна екипировка и изминаха седмици, преди да я освободя и започна работата, заради която бях отишъл. Заподозрях с ужас, че това щеше да се повтори и в Мексико сити. След като Ърта Кит разгледа третия куфар (а й оставаха още четиридесет), тя погледна малко надменно към Пеги.

— Всички тези ваши ли са? — заинтересува се тя.

— Да — отвърна Пеги.

Митничарката се замисли за миг, след това повика със знак Пеги на другия край на поставката. Когато Пеги се върна, очите й блестяха зловещо.

— Каза ми, че иска да бъде удовлетворена — съобщи тя.

— Удовлетворена ли? — възкликнах учудено аз. — Какво говориш за бога!

— Ами казва, че ако я удовлетворите, няма да си прави труда да преглежда останалия багаж.

Погледнах Пеги и не вярвах на ушите си.

— Няма ли си мъж тази митничарка? — попитах аз. — Това ми се струва доста странен начин за освобождаване на багаж от митницата.

— Не, не това! — отвърна Пеги и се заля от смях. — Има пред вид някакъв бакшиш.

— Господи! — възкликнах отново потресен аз, защото никога досега не бях правил опити да подкупвам митничари. Все едно, че човек плюе в лицето на началник на полицията.

— Колко, смяташ, трябва да й дадем? — попитах аз, когато се съвзех от смущението.

— Ще отида да я попитам — отвърна Пеги и пристъпи към края на поставката.

След малко тя се върна:

— Каза, че триста песо са достатъчни.

— Колко е това в английски лири? — заинтересувах се аз.

— Около десет лири.

— Добре, дай й колкото иска, и да освобождаваме този проклет багаж.

Извадих портфейла си и подадох парите на Пеги. Тя отиде до края на поставката, където митничарката бе заета с други хора. Очаквах, че предаването на подкупа ще стане с известна предпазливост, която Пеги всъщност прояви. Тя се прокрадна като таен агент, усъмнен в своята маскировка. Накрая митничарката я забеляза, приведе се над поставката с багажа и просто протегна ръка. Пеги пъхна уплашено парите в ръката й и се върна бързо при мен.

— Боже мой! — възкликна тя. — Толкова нахално!

— Нищо, поне освободихме най-сетне багажа — отвърнах аз.

Открихме един престарял гном-носач, който натрупа на купчина багажа ни и каза, че ще уреди да пристигне камион да го вземе, като преди това щял да го отнесе на някакво друго място. В този момент се натъкнах на нова трудност. Докато двамата с Пеги се занимавахме с багажа, Джеки, Дорийн и Шеп се заеха с книжата, необходими за свалянето на нашия лендроувър от парахода. Открих ги изтормозени и изпотени, скупчени на едно място в другия край на митницата.

— Готово — обадих се весело аз, — всичко е готово. Багажът е свободен. Всичко стана за нула време… невероятно… Най-добрата система от всички митници по света, които съм виждал досега.

— Тогава ела по-добре и се опитай да оправиш и тази каша — обади се ядосано Джеки. Изглежда, че сме взели други документи за лендроувъра.

— О, боже! — изстенах аз. — Отново ли!

Митничарят бе обаятелен. Дори и да искахме, не можеше да се държи по-учтиво. Това обаче не му пречеше да държи твърдо на своето. За съжаление документите ни за лендроувъра били неправилно оформени и тук нямало как да се поправят, това можело да стане само в Мексико сити. Какво би ни посъветвал той? Митничарят сви изразително рамене като патица, отърсваща се от водата. Сеньорът трябвало да отиде до Мексико сити и да вземе необходимите документи за освобождаване на колата. Съжалявал много, но нищо повече не можел да направи. Сбогувахме се съкрушени и обсъдихме създалото се положение.

— Няма какво да се прави — казах аз. — Все едно, налага се да останем един ден във Веракрус, а имаме ангажиран и хотел. Ще наемем кола и ще отидем за документите в Мексико сити.

— Да, прав си — каза Джеки. — Но колко време и пари ще ни струва това. Не мога да си обясня как онези глупаци са направили тази грешка с документите. Те отлично знаеха, че внасяме колата само за няколко месеца.

— Няма смисъл да спорим повече — заключих аз. — Да дадем багажа на гардероб, да се настаним в хотела и да действаме.

Хотел „Мокамбо“, разположен в близките покрайнини на Веракрус, ни възнагради отчасти за всички наши огорчения. Той се оказа толкова причудлив и странен, че за момент отвлече вниманието ни от всички неприятности. Архитектът, който бе проектирал тази огромна сграда, сигурно се е намирал под силното влияние на младия Салвадор Дали или пък е бил някой неуспял морски капитан, защото навсякъде наоколо имаше щурвали от стари кораби. Дори и от тавана на огромния кръгъл хол висеше гигантски щурвал, с диаметър най-малко седем-осем метра. По всички прозорци имаше щурвали и корабни платна. По стените висяха картини на кораби. Останалата част от тази величествена постройка — тя не би могла да бъде удостоена с друго определение — представляваше съчетание от широка дървена стълба, водеща някъде нагоре, открити балкони с изглед над короните на дърветата към морето, и огромни вътрешни дворове с гръцки колони, издигнати като че съвсем случайно и без никаква причина. Сигурен съм, че всеки професионален архитект би изгубил разсъдъка си, ако прекара поне една нощ в този хотел, чиято изключителност просто ме изуми.

Останалата част от деня прекарахме в преговори за колата, с която щяхме да отидем на следващата сутрин в Мексико сити, а вечерта отидохме във Веракрус, за да опитаме за пръв път мексиканската кухня. Предупредиха ни, че е отвратителна, затова бяхме приятно изненадани, когато установихме обратното. Дребните стриди на Веракрус се оказаха най-вкусните, които бях слагал някога в уста където и да е по света, а огромните и тлъсти едри скариди, които се разрязват на две и се пекат на огън върху тенекия — великолепни. Те се изпичат в собствения им сос, а черупките им стават толкова крехки, че може да се ядат заедно с едрата скарида също като някаква необикновена, розова бисквита. Имаше още едно ново за нас блюдо — тортила, палачинка, която може да се яде мека (което на мен не ми харесваше) или изпържена, когато става тънка и ронлива като бисквита. Те се ядат с черен фасул и чудесен лютив сос, приготвян от зелени чушки. Нахранихме се до насита и настроението ни се оправи.

На сутринта Джеки, Пеги и аз се качихме в колата и тръгнахме за Мексико сити, като оставихме Шеп и Дорийн да се наслаждават на охолния живот във Веракрус. Пътувахме сред необикновена природа, която изобщо не очаквахме да видим. Околностите на Веракрус наподобяват тропика — с банани и най-различни други тропически плодове. По-късно, когато започнахме да се изкачваме, картината напълно се промени: появиха се субтропични дървета с прекрасни цветове и форми. След това съвсем неочаквано навлязохме в борова гора, където беше толкова прохладно, че трябваше да облечем вълнени фланели. Пресякохме огромна гола равнина и след малко в далечината пред нас се показаха вулканите Попокатепетъл, Икстаксиуатъл и Ахуско. В подножието им бе надвиснал огромен, сиво-бял облак.

— Това е Мексико сити — каза Пеги.

— Какво?… Да не искаш да кажеш, че този облак? — попитах аз.

— Точно той — отвърна тя. — Така ми го описаха. Това е смог.

Не можех да повярвам на очите си.

— Какво говориш, нима това е смог? Хората сигурно се задушават в него.

— Говорят — каза Пеги, — че мексиканците имат най-лошия смог в света.

— Хм! Виждам колко приятни ще бъдат предстоящите ни два дни.

Пресякохме покрайнините на града, които бяха в доста окаяно състояние, но щом започнахме да навлизаме в града, се показаха много красиви, предимно съвременни сгради. Това, което каза Пеги за смога, се оказа истина. Миризмата във въздуха бе просто непоносима: пушеци от дизелово гориво, дим, изпарения от бензин, мирис на човешки тела, всичко бе се примесило така, че имахме чувството, че дробовете ни никога вече няма да се очистят. При улично задръстване, което често се случваше, не ни оставаше нищо друго освен да вдигаме догоре стъклата на колата с риск да се опечем живи или да вдишваме веднъж на пет минути, за да не хванем рак на белите дробове. Не можех да си представя как живеят и работят хората в Мексико сити. Настанихме се в хотел, след което Джеки и Пеги тръгнаха да се оправят с лендроувъра, а аз се възползувах от удалата ми се възможност да се обадя по телефона на всички адреси, с които разполагахме, да съобщя за нашето пристигане и за това, което възнамерявахме да правим. Навестих и господин Пелъм Райт; той се оказа много любезен и услужлив и ми даде редица ценни сведения. След това двамата отидохме при доктор Корзо, който ръководи защитата на фауната в Мексико сити, и при неговия заместник — доктор Моралес. Обясних на доктор Корзо намеренията си и той с готовност ги одобри. Въпреки това не се съгласи да ми издаде разрешително за рогатия хоко, макар че го молих със сълзи на очи. Щели да създадат специален резерват, където хоко щял да бъде специално охраняван, без опасност от бракониерство. Макар и да бях разочарован, че не успях да го трогна, поне ми беше приятно да узная, че се върши нещо конструктивно за запазване на рогатия хоко в диво състояние.

Служителите от кантората на „Шел“ в Мексико сити бяха безкрайно услужливи към нас, дори получавахме на техен адрес нашата поща. Един ден, когато отидох да проверя дали нямаме някакви писма, ме забеляза управителят, господин Макдоналд, и ме покани в кабинета си.

— Кажете ми — обърна се той към мен. — Зная, че групата ви е от пет души, но все пак нямате ли нужда от допълнителна помощ?

— Впрочем… би могло… — започнах много предпазливо аз, тъй като си помислих, че вероятно има някоя неомъжена още леля, която от детинство обожава животните и сега би желала да се присъедини към нашата експедиция. — Защо се интересувате?

— Знаете ли, познавам един младеж — отвърна той. — Чудесно момче, познава страната като петте си пръста, естествено, говори испански и много се увлича по животните. Той е студент в университета, но до започване на занятията има още два месеца, та си помислих, че може да е подходящ за вас. Има и собствена кола, която също може да ви е от полза.

Това ми прозвуча извънредно обещаващо. Ние имахме нужда от второ превозно средство и проучвахме възможността да наемем кола, но цените бяха астрономически и не можехме да си го позволим. Ако този човек имаше собствена кола, поне се решаваше нашият проблем.

— Как се казва? — попитах аз господин Макдоналд.

— Дикс Бранч — отвърна той. — Да му кажа ли да намине в хотела и да ви се обади? Това не ви ангажира ни най-малко с каквото и да е.

— Добре, кажете му да дойде днес следобед. Около пет часа.

В пет часа слязох във фоайето на хотела и видях висок, дългокрак и добре сложен младеж с дълга черна коса, която почти закриваше челото му, и със замислени очи. Той незабавно ми хареса, макар че след петминутен разговор разбрах, че се отнася твърде сериозно към живота, дори прекалено сериозно. Обясних му целта на нашето пристигане и го попитах каква е колата му. Когато ми каза, че е мерцедес, настроението ми се повиши, а когато я огледах, установих, че има огромен багажник, който можеше да побере половината от екипировката ни. Казах му, че ако желае да се включи в експедицията и ни помага, ще поема всичките му разходи. Той се съгласи. От този момент Дикс ни стана безценен помощник. Не само че познаваше всички главни и второстепенни улици на Мексико сити, местата, където можехме да се нахраним превъзходно, най-добрите магазини, от които да купим необходимите ни неща, но притежаваше и безгранично търпение при сблъсък с бюрокрацията, от което се нуждаехме особено много по време на последните етапи от нашето пътешествие.

Джеки и Пеги нямаха късмет по въпроса с лендроувъра. Просто ги прехвърляха от служба в служба и всяка вечер се връщаха уморени и раздразнени. Това се проточи цяла седмица. Един ден Дикс и аз седяхме в необикновения, изпълнен с палми салон на хотела и пиехме разхладителни напитки. Джеки и Пеги се върнаха и се отпуснаха уморено върху столовете.

— Най-сетне уредихме всичко — каза Джеки.

— Прекрасно! — отвърнах аз. — Не изглеждате много възторжени.

— Какъв ти възторг — обади се Джеки. — Знаеш ли какво е станало? Тези глупаци във Веракрус — грешката е тяхна. Документите ни са в ред. Можеха веднага да освободят лендроувъра. Сбъркали са просто номерата.

От гърдите на Пеги се отрони въздишка.

— Не искам повече да стъпя в правителствено учреждение — заяви тя.

— Значи можем да отидем да си вземем лендроувъра, така ли? — попитах аз.

— Да. Всичко е уредено — отвърна Джеки. — Обадиха им се по телефона във Веракрус и здравата ги насолиха, та поне ми поолекна. Утре можем да се връщаме обратно.

Докато се връщахме, изложих плана си на Дикс. Макар и да не ми разрешиха лова на рогатия хоко и на кветцала, исках поне да зърна обитаваната от тях местност. Ето защо предложих след освобождаването на лендроувъра и подреждането на багажа първо да пресечем Мексико и след това да се спуснем надолу към гватемалската граница, където живеят тези птици. Смятах, че така ще получим добра обща представа за Мексико, както и да посетим en route много интересни места. След това щяхме да се върнем обратно в Мексико сити, да си устроим там основен лагер и да се изкачим по склоновете на вулкана за тепоринго.

Измъкнахме най-сетне нашия лендроувър от прегръдките на сега угоднически настроените и примирени митничари, подредихме багажа и оставихме под попечителството на страхотния хотел „Макамбо“ вещите, които нямаше да ни бъдат необходими. След като приключихме с всичко това, една сутрин, когато пукваше зората, потеглихме към брега на Тихия океан и по-нататък — към границата с Гватемала.

Не си спомням да съм пътувал някъде из света през такава необикновено разнообразна страна и за толкова сравнително кратко време. През първата част от нашето пътешествие пресякохме субтропичните равнини около Веракрус, пресечени от много протоци и канали, където видяхме и много птици. Над шосето прелитаха лодкоопашати, враноподобни дроздове на огромни ята, приличащи на струпвания от малки черни свраки с къси и дебели клюнове. Из протоците и каналите, гъсто обрасли с най-различни водорасли, се виждаха много якани — своеобразни дребни птици с издължени пръсти, които им дават възможност да стъпват върху водните растения на повърхността на водата. Като ги видите как се поклащат делово върху водните лилии и другите растения, на пръв поглед може да ги сбъркате с шотландски тетреви, но когато колите ги подплашиха и те излетяха, ние забелязахме яркожълтата вътрешна част на крилата им. Видяхме и много лодкоклюни чапли, които според мен са най-тъжните птици: с масивен лодкообразен клюн и огромни наскърбени очи те седяха накацали по дърветата с увиснали към гърдите клюнове и приличаха на траурно събрание на патета на Уолт Дисни.

Минавахме край села и градове, обгърнати от блещукащата синя омара на палисандровите дървета. Къщите бяха като че потънали под тежестта на огромни декоративни храсти бугенвилии — пурпурни, розови, оранжеви, жълти и бели. След това пътят се заизкачва нагоре и ние минахме през една почти тропическа гора: от клоните на дърветата се спускаха огромни водопади зеленикав испански мъх, а стволовете им почти не се виждаха от орхидеи и други израснали върху тях епифити. Стръмните банкети на пътя бяха покрити със същински килим от по-дребни растения и храсти, особено от големи струпвания на огромна папрат. Растителността бе толкова разнообразна и необикновена, че проклинах оскъдните си познания по ботаника.

Докато пътувахме през тази великолепна местност заваля: заваля така, както вали само в тропиците. От небето се лееше пороен дъжд, настана същински потоп. Пътят се превърна в опасна киша, а видимостта намаля до няколко десетки сантиметра. Джеки, Дорийн и Шеп пътуваха с лендроувъра, а Пеги, аз и Дикс водехме отпред с мерцедеса. Оставихме ги зад нас, тъй като, ако по една или друга причина нашата кола затънеше, лендроувърът лесно можеше да ни издърпа. По едно време от огромната сива водна завеса видимостта съвсем намаля и за да ми минава по-бързо времето, започнах да чета отделни извадки от един занимателен пътеводител, на който имах щастието да попадна в Мексико сити.

— Нали няма да стигнем до Акапулко? — обърнах се аз към Дикс, защото знанията ми за Мексико бяха твърде оскъдни.

— Не — отвърна навъсено Дикс. — Изобщо не те съветвам да отиваш там. Обикновено място за развлечения.

— Но според тази книга мястото е възхитително. Чуйте само: „Своеобразната топография предлага внушителна панорама: тихи и кристалночисти големи и малки заливчета; плажове с разбиващи се в тях огромни вълни, които си заслужава да се видят; водата е топла, а също и климатът (25 градуса), има лек ветрец почти през цялата година, тъй че трябва да носите леко облекло. Почти винаги е слънчево, обикновено вали нощем. Местните жители спазват древните обичаи, особено по отношение на облеклото.“

— Чудесно! — възкликна Пеги. — Колко жалко, че няма да отидем.

Точно в този момент се спука гума и двамата с Дикс се заехме да сменим колелото, макар че Дикс свърши по-голямата част от работата. Пъхнахме се мокри до кости в колата и продължихме да пълзим като охлюви под изливащите се отгоре ни потоци вода. Избърсах лицето, косата и ръцете си и се заех отново с четенето на моя пътеводител.

— А, това място непременно трябва да посетим — казах аз. — Само послушайте: „Благодарение на умерения си климат, ясното небе и слънчевото време почти през цялата година това място е идеално за почивка. Гостоприемството и дружелюбието на местните жители дават възможност на гостите да се чувствуват като у дома си, тишината на този град представлява истинско успокоително средство за онези, които търсят спокойствие за разнебитените си нерви от напрежението в сегашния начин на живот, разпространен почти навсякъде по света. Съветваме ви да посетите църквата, живописния главен площад, а така също и пазара.“

След малко дъждът спря, а не след дълго излязохме от тропическата гора. Поради необикновеното разположение на растителността в Мексико веднага навлязохме в растящата на по-голяма надморска височина борова гора. Небето се изясни и ние спряхме да пием кафе, предвидливо приготвено от Джеки. Докато преди десетина минути се потяхме от тропическата горещина, сега стана толкова прохладно, че бяхме принудени да облечем топли дрехи, каквито ни попаднаха под ръка.

По-нататък пътят като че побесня: снижаваше се с лъкатушене към долини, изкачваше се стръмно по височини или ги заобикаляше. Растителността ставаше все по-необикновена. В долините се срещаше изобилната растителност на тропиците, после, само след няколкоминутно изкачване по криволичещия път, излизахме на някоя огромна, открита и изгорена от слънцето местност, суха и безводна, обрасла с редици останали напълно без листа дървета с изумително красиви, сребристочервени стъбла. Както стъблата, така и клоните бяха толкова извити, че миля след миля ни се струваше, че минаваме край огромен и застинал в причудливи форми кордебалет. После, след някой завой, червените дървета неочаквано изчезнаха. Вместо тях се издигаха все така криви, но сребристосиви дървета, които блестяха почти като метал там, където ги докосваха лъчите на слънцето. И по тях нямаше нито едно листо.

Още един завой и дърветата изчезнаха напълно, на тяхно място се появиха гигантски кактуси, някои от които бяха високи до шест-седем метра. Те бяха от рода на канделабрите, което означава, че са разклонени, от главното стъбло стърчат на всички посоки клонки и им придават вид на необикновени зелени свещници, обрасли гъсто на планинския склон. В синьото небе бавно кръжаха някакви ястреби, които приличаха на малки черни кръстове. През пътя често минаваше в галоп по някоя земна кукувица (пътен бегач) — странна малка птица с качулка, дълга опашка и огромни плоски стъпала. При бягане краката й почти докосват клюна, а тя самата е приведена така целеустремено напред, като че се кани да подобрява световния рекорд по бягане на една миля. Изобилието на птици и пищната растителност ме изпълваха с желание да спираме по-често по пътя, но аз знаех, че това ще се окаже пагубно за нас, тъй като краткият срок на пребиваването ни в Мексико се определяше от валутата, отпусната ни с нежелание от английската банка. Ние просто се състезавахме с времето.

По-късно пристигнахме в малкото градче Туле. Неизвестно защо Дикс паркира внимателно колата край оградата на някакъв малък парк с църквица в него. Лендроувърът спря непосредствено зад нас.

— Защо спираме тук? — заинтересувах се аз.

— За да видим Дървото — отвърна Дикс с присъщия си малко мрачен тон и посочи написаната с големи букви табела. — Пеги иска да го види.

— Какво е това Дърво? — попитах аз.

— Нима не знаеш? — обърна се развълнувано Пеги към мен. — В Мексико няма човек, който да не е дошъл да го види.

Погледнах към пътя. Освен играещите в прахта три момиченца с големи очи и раздърпани дрешки не се виждаше друга жива душа.

— Не виждам туристите да се тълпят да видят това чудо — отвърнах аз.

— Ти трябва непременно да дойдеш да го видиш — настоя упорито Пеги.

— В такъв случай непременно ще дойда — съгласих се аз. Излязохме от колата и до ушите ни долетя някаква особена музика от флейта в съпровод на барабан. Влязохме през портата в малкия парк около църквицата и точно там, над нея, се извисяваше Дървото; около основата му грижливо бе издигната ограда. При вида му дъхът ми просто секна. Не само от невероятната му височина — всъщност, струва ми се, бях виждал и по-високи дървета, а от исполинските му размери: огромен, извисен като кула конус от шумолящи листа; ствол, пред чиито размери човек остава с отворена уста; корени, дръзко впити в земята като нокти на огромна хищна птица, сграбчила земята като птицата Рух от приказките на Синдбад или нещо подобно. Не знаех нищо за историята и възрастта на Дървото, но дори аз с цялото си невежество разбирах, че това е дърво на дърветата. То беше наистина необикновено и зашемети всички ни, с изключение на Дикс, който го бе виждал и по-рано. И той обаче го гледаше с благоговение, защото изпитваше голяма слабост към дърветата.

— Казват — съобщи Пеги с приглушен глас, като че се намираше пред божество, — казват, че е на три хиляди години. То е било голямо дърво, много голямо дърво, защото когато тук пристигнал Кортес, местното население му го показало.

Вдигнах глава към огромния фонтан от листа над мен и си помислих, че в такъв случай Дървото е било млада фиданка хиляда години преди нашата ера.

Освен нас при Дървото бяха само един възрастен сляп индианец с парцаливи, избелели дрехи и смачкана сламена шапка, който свиреше на флейта някаква странна, тайнствена, като че ориенталска мелодия, и изправеното до него шест-седемгодишно момченце, което изпълняваше някакви много заплетени удари върху барабан. Те не ни обърнаха никакво внимание.

— Какво, смяташ, правят? — попитах аз Пеги, тъй като те не се обърнаха към нас и следователно нямаха намерение да спечелят някое и друго песо със своето изпълнение.

— Басирам се, че свирят на Дървото — каза Джеки.

— Може и така да е — отвърнах аз. — Пеги, отиди да ги попиташ.

— Всъщност, не ми се иска да ги безпокоя — отвърна Пеги, която в подобни случаи проявяваше срамежливост.

Случаят ни помогна, защото точно в този момент старецът свали флейтата, изтри уста и остана с лице към Дървото, момченцето престана да барабани, сведе надолу глава и зарови из прахта с босия си крак.

— Хайде… хайде, попитай го — подканих аз Пеги.

Пеги тръгна боязливо и чухме как заговори стареца. Тя се върна със сияещо от задоволство лице.

— Свири на Дървото — каза тя. — Свири на Дървото!

— Виждаш ли! — обади се победоносно Джеки. — Знаех си!

— Какво свири на дървото? — попитах аз.

— Не ми се искаше да го питам — отвърна Пеги. — Струваше ми се, че е…, че е малко невъзпитано.

— Във всеки случай си заслужава да го запишеш — предложих аз.

Пеги извади от колата магнетофона. Старецът поднесе отново флейтата към устните си, обърна слепите си очи към Дървото и засвири, а Пеги записа цялата мелодия.

Дали старецът не свиреше изпълнен с надеждата, че то ще му върне зрението? Или пък просто затова, че е дърво на дърветата? Никой от нас нямаше желание да го попита, затова след малко си тръгнахме. Седнахме в колите и потеглихме под жалните звуци на флейтата и ударите на барабана, с които слепият старец и момченцето изказваха почитта си на огромното дърво.

Макар и прекрасно, пътешествието ни към гватемалската граница, където се надявахме да видим рогатия хоко и кветцала, се оказа напълно безуспешно. То завърши в село Сан Кристобал, откъдето не можехме да продължим по-нататък, защото по това време в Гватемала имаше някакви политически вълнения. Предупредиха ни, че през границата в двете посоки минават разни въоръжени групи и че ако дръзнем да продължим, може да се натъкнем на някои от тях и да станем жертва заради екипировката, облеклото и парите, които носехме със себе си. Върнахме се обратно с голямо нежелание и се насочихме отново към Мексико сити.

След завръщането ни в столицата решихме, че ще ни излезе по-евтино, ако наемем квартира. С помощта на един приятел от „Шел“ успяхме да намерим идеално жилище: в центъра на града, с три спални с по две легла, две бани, огромна всекидневна и кухня. След като се настанихме, всеки се зае със своите работи: женската половина от групата тръгна по магазини и екскурзии, а Дикс, Шеп и аз — на лов за зайци.

Реших да направим първия опит на самия Попокатепетъл. И така рано една сутрин натоварихме екипировката в колата и потеглихме към гигантския вулкан. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-студено ставаше. От височината на огромната чаша, образувана от кратера на вулкана, в бледата утринна светлина виждахме пъстроцветната покривка на Мексико сити с отблясъци от различни светлини — в този утринен час все още не се бе образувал пушек. През втората половина на деня от същото място градът изобщо не можеше да се види.

В подножието на Попокатепетъл имаше няколко малки хотелчета. Избрахме най-приличното от тях и отседнахме в него. Собственикът се оказа словоохотлив и хитър мексиканец. Разпитахме го за вулканските зайци, тъй като самият той се оказа страстен ловец и имаше две ловни кучета. Той ни каза, че заекът се среща високо, до границата на снега на вулкана, и че щял да се опита да ни свърже със свой приятел, който според него щял да ни помогне. Докато чакахме да се появи приятелят му, ние продължихме с колата нагоре по вулкана, докъдето позволяваше пътят, в самите дълбини на Националния парк „Попокатепетъл“. Ако срещнехме конните горски пазачи, според мен те сигурно щяха да ни информират за местонахождението на тепоринго. Пътят криволичеше нагоре по вулкана и не след дълго навлязохме в гъста борова гора. Под боровете като огромни невчесани перуки растеше на златисти туфи тревата закатон. Най-сетне слязохме от колата; всичко наоколо бе прекрасно, а въздухът толкова студен и толкова чист, че отначало едва го поемахме с дробовете си. Над нас беше върхът на вулкана, който се извисяваше като исполински снежен купол. С мъка открихме един от горските пазачи, който се оказа доста разговорлив. Да, знаел за вулканските зайци, виждал ги доста често из различни части на парка и по другите склонове на вулкана. Всъщност, заяви той гордо, уловил два такива заека.

— Къде са? — запитах го аз.

— Как къде? Изядох ги — отвърна той.

Тепоринго е животно, което поне на книга е строго защитено в Мексико, а ето какво ми заявява горски пазач от национален парк. Това е обичайно не само за Мексико, а и за други райони по света, където според мен животните са защитени „само на книга“.

След като се уверихме, че въпреки старанията на пазача бяха останали тепоринго, ние се върнахме в хотела. Собственикът беше преорал земята, но бе открил своя приятел и го бе довел да се срещне с нас. Той беше огромен, добре сложен мъж с грамадно сплескано лице като лицата на най-отблъскващите дървени маски от времето на маите, но с подвижни и хитри очи, които изглеждаха твърде малки за едрото му лице. Той знаеше много неща за местонахождението и навиците на вулканските зайци. Каза ни, че може да се заловят само като се изкопаят от земята. Това било убийствен труд, но според него той, Дикс, Шеп, аз и още двама души ще успеем да се справим. И така уговорихме се още на другата сутрин да се изкачим отново на вулкана и да започнем първия лов на зайци.

Аз прочетох всичко, което успях, за вулканския заек и неговите навици, но то се оказа твърде малко, защото, изглежда, никой не го бе изучавал, както трябва. Узнах, че живее само в тревата закатон и се храни изключително с нея. Един специалист дори пишеше, че тези зайци се хранят с ароматния див джоджен, но ние дори не видяхме такова растение. Скоро установихме, че ловуването в тревата закатон не е лесна работа. Тя е светлозлатистожълта, висока е почти един метър и расте на огромни туфи в меката черна вулканична почва.

В тази почва вулканските зайци копаят дълги и сложни проходи. Под надвисналата им отгоре трева закатон те прокопават цял лабиринт от малки тунелчета. Зайците, изглежда, излизат върху туфата и ядат както старата, така и младата трева, като оставят само нещо подобно на ръб от трева около краищата на туфата, защото видяхме гладко опасани туфи, които приличаха на окосени ливади. Изкачвахме се по склоновете на Попокатепетъл, на около три хиляди метра височина, движехме се бавно и се оглеждахме внимателно във всички посоки, за да открием следи от вулкански заек. Струваше ми се, че няма никаква надежда да видим заек, тъй като шумът от двигателя на колата щеше да го накара да потърси веднага убежището на своята дупка. За мое най-голямо учудване след един завой обаче зърнахме един тепоринго, застанал като часовой на върха на голяма туфа закатон.

Въпреки че спряхме доста шумно колата, тепоринго продължи да седи благовъзпитано върху своята туфа, без да ни обърне никакво внимание. Макар и да се намираше само на около десетина метра от нас, аз започнах да го разглеждам внимателно и жадно с бинокъла. На големина беше приблизително колкото домашния заек, известен под името холандско джудже — с други думи колкото добре охранено морско свинче. Малките му закръглени ушички бяха прилепнали плътно към главата и отначало трудно се забелязваха, а опашка изобщо не се виждаше. Козината му бе предимно кафява, с малки бели кръгчета около очите, а там, където я огряваха лъчите на слънцето, тя преливаше в зелено. След като се убедих, че това действително е животното, заради което бях изминал толкова дълъг път, а не някой друг вид от обитаващите Мексико зайци, всички излязохме от колата. В този момент тепоринго издаде лек писък, наподобяващ звука, който се получава, когато се прокара мокър палец върху надуто детско балонче — само че по-пронизителен, — подскочи нагоре във въздуха, падна отново върху туфата трева, на която дотогава седеше, като я използува за трамплин, пъхна се в закатона и изчезна от погледите ни.

Ние незабавно се заловихме за работа. Оградихме цялото място с мрежа, после започнахме да търсим под закатона буци пръст, за да запушим вероятния изход на дупката на заека. След това насочихме вниманието си върху дупката, през която според нас изчезна заекът, и започнахме да копаем. Дикс, Шеп и аз не бяхме свикнали с тази надморска височина и най-малкото движение ни караше да се задъхваме. Дори поставянето на мрежата, една най-обикновена работа, ни умори толкова, че захриптяхме като престарели товарни коне на път за кланицата. Копаенето, най-меко казано, се оказа уморително за нас и не след дълго ние седнахме и оставихме всичко в ръцете на тримата ловци. Те не възразиха ни най-малко, а продължиха много енергично да копаят, защото височината очевидно изобщо не им влияеше. Те изкопаха цяла планина пудрообразна черна вулканична пръст, разкриха дупката, но вътре нямаше нищо. Стана ясно, че съществува страничен, неоткрит и незапушен от нас тунел, през който заекът бе успял да избяга. Горчиво се разочаровах и разбрах, че залавянето на тепоринго по този начин няма да е никак лесно. Независимо от всичко продължихме по склона на вулкана, открихме нов участък, за който знаехме, че се населява от зайци, и отново се заловихме за работа.

Първо търсехме дупка, пред която имаше пресни животински изпражнения, за да сме сигурни, че не е празна. После повтаряхме отново целия труден процес по запушване на останалите дупки, които откривахме наоколо, и едва тогава започвахме да копаем. Пет пъти повторихме цялата процедура и петте пъти всичко бе напразно. Щастието ни се усмихна едва на шестия опит. Както копаеше, един от ловците внезапно издаде някакъв нечленоразделен звук, падна на колене в черната пръст, пъхна ръце в останалата част от дупката и измъкна едно младо, светлооко и съвсем жизнено зайче. Отначало животинчето се опита да се съпротивява, след това изобщо престана да се движи и замря в ръцете му. Уплаших се да не би да е получило шок, затова определихме набързо пола му — оказа се женско — и го пренесохме внимателно в една от клетките.

Знаех, че пленените зайци изпадат в паника: като смятат, че неприятелят е наблизо, те се хвърлят силно върху дървената или телената преграда на клетката и лесно могат да се самоубият. Ето защо, докато слагах в клетката нашия първи тепоринго, изпитвах малко страх да не би той да постъпи по същия начин. Бях приготвил дори палто, което да хвърля върху клетката, за да може заекът да се почувствува по-сигурно, но тепоринго просто се сви в единия ъгъл и започна спокойно да ни гледа. След малко посегнах колебливо с ръка и докоснах леко телената мрежа, за да видя как ще реагира.

Останах слисан, когато тепоринго подскочи леко, приближи мрежата и подуши пръста ми. Той се държеше като питомен и беше толкова спокоен, като че бяхме заловили домашен, а не див заек.

Свечеряваше се и залязващото слънце обагряше огромната снежна шапка на Попокатепетъл в нежни розови тонове. След като се полюбувах на нашия трофей, реших, че най-добре ще бъде да го занеса в Мексико сити, за да видя как ще се приспособи, преди да продължа лова.

По пътя мислих за вулканските зайци. Беше ясно, че ако продължим да ги търсим на тази надморска височина, ние тримата ще бъдем съвсем безполезни като ловци, но аз знаех, че тепоринго се среща на малки групи също по по-ниските склонове на огромния вулкан. Най-разумно според мен бе да прибягна до метода, който бях използувал в много части на света: да заинтересувам селяните в селата около вулкана и да им предложа прилична цена за всеки донесен здрав заек. Но преди това исках да се убедя, че заловеният от нас тепоринго ще се приспособи към условията на пленничеството. Горчивият опит ме бе научил, че залавянето на животни е едно, а отглеждането им — съвсем друго нещо.

В градската квартира поставихме благоговейно телената клетка с тепоринго върху разгънат вестник по средата на гостната стая, след което се отправихме към един от местните пазари и накупихме най-различни плодове, зеленчуци и друга зеленина. Когато се върнахме от пазара, заварихме тепоринго все така спокоен, както в първите минути след залавянето. Приготвихме внимателно храната и преброихме внимателно всичко — толкова и толкова парченца от това, толкова от онова, толкова късчета ябълка и тъй нататък, за да знаем точно какво е дадено, какво е изядено и какви са предпочитанията на заека. После поставихме всички лакомства в клетката, покрихме я, за да бъде заекът спокоен, и излязохме.

Отпразнувахме успеха си с хубав обяд и след около три часа се върнахме. Свалих внимателно покривалото от клетката, за да видя дали заекът е хапнал нещо. Обикновено на току-що заловено животно е необходимо известно време, докато се нагоди към новите условия, а и храната бе съвсем необичайна за тепоринго. Просто не повярвах на очите си — той беше изял почти всичко с изключение на някаква трева, която явно не му бе харесала. Бе изял и ябълката, която не очаквах дори да докосне. Колкото и да ме зарадва този резултат, знаех, че трябва да почакаме още няколко дни, за да се убедим, че новата храна няма да му навреди: да му причини ентерит или някое подобно заболяване, от което можеше лесно да умре. Засега обаче всичко вървеше толкова добре, че просто не можехме да повярваме.

На следващия ден оставихме нашия пръв тепоринго на грижите на Джеки, а Дикс, Шеп и аз проучихме разположените по ниските склонове на Попокатепетъл села. Те бяха много, но колониите от тепоринго бяха близо само до две от тях. Разговаряхме с кметовете на тези села, обяснихме им какво искаме, и за всеки донесен здрав заек предложихме цени, които бяха цяло състояние за бедните мексиканци. Оставихме им достатъчно клетки и обещахме да се върнем след два дни, за да видим какво са успели да направят.

Два дни наблюдавах като ястреб заека: опасявах се да не се появят някакви признаци на изтощение или безпокойство, но той беше спокоен и ядеше с явно наслаждение почти всичко, което поставяхме в клетката. От цялата си душа се надявах, че жителите от двете села ще постигнат успех, защото престоят ни в Мексико наближаваше своя край и макар да имахме онова, за което бяхме пристигнали, единственият женски заек не бе от кой знае каква полза. Искахме да заловим толкова, за колкото имахме разрешение, тоест десет екземпляра, като се надявах поне четири да бъдат мъжки. Тогава можехме да създадем колония и да се надяваме на потомство.

След като се убедих на дело колко трудно се ловят тепоринго, сложих мислено кръст на другия вид — дебелоклюния папагал, за който имах разрешително за лов, тъй като смятах, че няма да ни стигне времето. Но докато чакахме да минат двата дни, неочаквано щастието ни се усмихна. Бяха ми споменали за някакъв търговец на животни, чийто магазин се намирал в покрайнините на града, и макар да знаех, че властите следят внимателно да не се търгува със строго защитени животни, реших, че си заслужава да видя с какво разполага магазинът. Зарадвах се много, когато видях клетка с три двойки дебелоклюни папагали — подвижни, пищни, с хрипливи гласове, с палави пламъчета в очите и без нито едно оскубано перо. След доста продължително пазарене купих и трите двойки и ги пренесох победоносно до квартирата. Птиците бяха прекрасни, чудесно оцветени, млади и съвършено здрави. Шеп изпадна във възторг, а аз бях доволен, че ги открихме без никакви усилия. Въпреки това тепоринго не ми излизаше от главата. Един хванахме, но ударът щеше да е голям, ако не успеехме да се снабдим преди заминаването с повече. В такъв случай трябваше да пуснем женската там, където я заловихме, като проваляхме по този начин цялата експедиция.

Дните минаваха, ние редовно посещавахме двете села, но всеки път се връщахме с празни ръце. Уверяваха ни, че копаели непрестанно, но безуспешно, и аз напълно им вярвах, не можех да направя нищо друго освен да повиша предлаганата от нас цена до астрономически размери, с надеждата, че това ще ги подтикне да продължат, независимо от неуспеха. Аз падах все повече и повече духом.

И ето един ден щастието като че най-после ни се усмихна. Ние се отправихме на едно от нашите редовни посещения по селата. Щом спряхме на прашната главна улица пред къщата на кмета в село Парас, той се втурна към нас сияещ и размахал ръце. Разбрахме, че най-сетне бяха успели. Кметът ни преведе през къщата си до едно малко задно дворче и там, в оставените от нас клетки, зърнахме три тепоринго. Животинчетата нямаха никакви наранявания, те седяха спокойно в клетките и като че пленничеството не ги тревожеше ни най-малко, както първият уловен заек. Извадихме ги внимателно, за да определим пола им, и радостта ми малко се помрачи, защото се оказаха само женски. Независимо от всичко по-добре беше да имаме четири тепоринго, отколкото един. Разплатихме се с тържествуващия кмет и отнесохме зайците в апартамента. Отначало ги поставихме по два в клетка, но скоро установихме, че имат заядлив характер, и трябваше да ги настаним поотделно.

Новите зайци свикнаха с необичайната за тях храна също така бързо, както и първият, и това бе обнадеждаващо. Най-много се безпокоях, че времето на престоя ни изтичаше. Оставаха още няколко дни до отлитането на Шеп с животните за Джърси, а ние все още не бяхме уловили разрешения ни брой вулкански зайци. И най-важното — все още нямахме мъжки заек. Два дни след заминаването на Шеп трябваше да тръгнем за Веракрус, за да се качим на парахода, така че не ни оставаше никакво време за лов на нови зайци. Обикаляхме всеки ден селата, поощрявахме селяните да продължават търсенето и повишихме цената до абсурдно големи суми, но макар и да се трудеха упорито, хората не успяваха да заловят нито един тепоринго. Изпаднах в отчаяние и реших, че ми остава само една възможност. Взех Дикс за преводач, отидох отново при д-р Моралес в Министерството на земеделието и му обясних моето затруднение. Изтъкнах, че за мен беше пълно поражение да отнеса само четири тепоринго — при това само женски, — след като направих такова дълго пътешествие и изхарчих толкова много пари, за да се сдобия с вулкански зайци. Не можеше ли да се прехвърли моето разрешително на името на Дикс, който ще се опита да улови след нашето заминаване още шест тепоринго. Бях сигурен, че сред тях ще има и мъжки екземпляр. За мое облекчение д-р Моралес се отнесе с разбиране. Той схвана положението ми и веднага даде съгласието си за прехвърляне на моето разрешително на името на Дикс. Просто не знаех как да му благодаря.

Следващите двадесет и четири часа бяха изпълнени с непосилно напрежение. Трябваше да се направят транспортни клетки за тепоринго и една специална клетка за дебелоклюните папагали — не само лека (за пътуване със самолет), но и достатъчно здрава, тъй като папагалите имаха страшно силни клюнове. Те можеха само за четвърт час да разрушат дървена клетка, а никак не ми се искаше да се измъкнат на свобода в самолета, пресичащ Атлантика.

Настъпи денят, в който Шеп трябваше да замине със скъпоценния товар, и всички отидохме да го изпратим на летището. Той обеща да предаде на Ката да ми се обади по телефона два дни след пристигането му, за да ме уведоми как се чувствуват нашите вулкански зайци. Ние установихме, че е много по-просто да се свързваме с тръста по телефона, отколкото по телеграфа, защото телеграмата пристигаше в такъв изопачен вид, че човекът, на когото я изпращахме, беше принуден да отговаря с молба да му поясним какво сме искали в началото. След като това ни се случи два-три пъти, стана ясно, че е много по-евтино да се телефонира.

След два дни Ката ми се обади по телефона. Съобщи ми, че вулканските зайци, папагалите и Шеп са пристигнали благополучно. Зайците вече посвиквали, също и папагалите и изобщо всичко било наред. От плещите ми падна огромен товар, но все пак оставаше въпросът, дали Дикс ще успее да намери още тепоринго, сред които да има и мъжки екземпляр. Толкова често го инструктирах, че сигурно бях му омръзнал. Настоявах да определя много внимателно пола на всички зайци и да не взема повече женски, да ги пуска на свобода, като продължи дотогава, докато не осигури мъжки екземпляри. Той вече знаеше как да храни зайците и да се грижи за тях, как да ги подготви за пътуването, така че не се безпокоях за това. Знаех, че вродената му любов към животните и неговата чувствителност ще го накарат да положи необходимите грижи за тях. Можехме вече да се отправим отново за Веракрус, където се качихме на парахода. Пътешествието беше прекрасно, но не мина без огорчения. Ако Дикс се справеше със задачата си и ни изпратеше поне един мъжки тепоринго, можех да смятам, че експедицията е била успешна. Не ми оставаше нищо друго, освен да стискам палци и да се надявам.

Първата ми работа след пристигането ни в Джърси бе да проверя как се чувствуват тепоринго. От Джил, момичето, което се грижеше за тях, узнах, че на деветнадесетия ден най-възрастната женска родила близнаци. Два дни всичко вървяло нормално. След това намерили малките мъртви в гнездото. Смятам, че причина за смъртта им е била небрежността на майката. Бяхме огорчени, но едва ли имахме право да виним майката — все пак тя бе заловена бременна и бе пренесена от много голяма надморска височина в обвит от пушек град, а след това транспортирана със самолет до Джърси. Всъщност, преди да бе успяла да се приспособи към обстановката, тя се бе изправила лице в лице с проблема за отглеждането на две малки.

Седмиците минаваха, а от Дикс нямаше никаква вест. Аз му пишех окуражителни писма, насърчавах, го, но той не си правеше труд да ми отговаря. Започнах да си мисля, че след като бе работил така упорито и неуморно с нас по време на експедицията, сега цялата работа с вулканските зайци му бе дотегнала. И изведнъж телефонът една сутрин иззвъня. Търсеха ме от Мексико. Мога ли да се обадя, питаше телефонистката? Нямаше как да й обяснявам с какво нетърпение очаквах този разговор, затова отвърнах без заобикалки „да“. Обаждаше се Дикс. Връзката беше отлична: гласът му беше ясен като камбана и се чуваше, сякаш се намирахме в една и съща стая. Дикс ми съобщи, че най-после успял да се снабди с шест заека, два от които мъжки, че всички са настанени, както трябва, у дома му и се хранят добре. Току-що направил транспортни клетки и през следващите двадесет и четири часа щял да ми изпрати зайците. Съобщи ми номера на полета от Мексико и всички останали подробности. Ужасно се развълнувах. При заминаване на експедиция невинаги може да се разчита на успех, но на мен винаги ми бе вървяло невероятно много. Изглежда, че и мексиканската експедиция нямаше да бъде изключение. Веднага след разговора с Дикс се свързах с лондонското летище. С кой ли служител само не разговарях за вулканските зайци, подчертавах колко са редки, колко е важно да ги изпратят веднага в приюта за животни, в случай че пристигнат твърде късно и не успеят да ги прехвърлят в самолета за Джърси. Обадих се и на господин Уиттейкър от приюта за животни (той се ръководи от RSPCA) споделих радостната вест с него и му обясних най-подробно какво да прави с тепоринго, ако се наложи да пренощуват при него. Нямаше повече какво да правя, освен да седна и да чакам. Стараех се да не се вълнувам чак толкова много.

Пресметнахме, че зайците ще пристигнат сутринта в Лондон и ще има предостатъчно време да ги натоварят на самолета за Джърси, и когато дългоочакваният ден настъпи, зачаках нетърпеливо известието. Два часа след като самолетът вероятно бе кацнал на лондонското летище, се обадих по телефона да разбера какво става. Никой от служителите не знаеше нищо за вулканските зайци. Обадих се и на господин Уиттейкър. И той не ги беше получил, въпреки че беше подготвил всичко за приемането им. По обяд отново позвъних и служителите отново отговориха, че не знаят нищо. Започнах да се безпокоя не на шега и да си мисля дали да не се обадя на Дикс и да узная дали бе успял да изпрати зайците с въпросния полет. В четири часа следобед на лондонското летище още не знаеха нищо за зайците.

Обадих се повторно и на господин Уиттейкър и му казах, че съм разтревожен безкрайно много. Той отговори, че не са му съобщавали нищо за пристигане на животни на летището, но сам щял да провери и да ми обади. След известно време той ми съобщи, че е открил зайците и че те са вече под неговите грижи. Очевидно в документите е имало някакво малко несъответствие, съвсем достатъчно за разните дребни чиновничета, за да напъхат зайците в някакъв хангар и да ги държат там, докато продължи жизненоважната работа по уточняване на документите им. Господин Уиттейкър ме увери, че сам огледал зайците. Макар че били поизплашени, те изглеждали в добро състояние. Беше вече много късно да ги изпраща със самолет за Джърси, затова ги задържа през нощта при себе си и ни ги изпрати на следващата сутрин.

Когато клетката пристигна в зоопарка, разкъсахме внимателно поставеното отпред зебло, като едва сдържахме вълнението си, и надникнахме вътре. В клетката имаше пет живи зайци с доста изплашен вид. Шестият беше мъртъв. Извадихме ги предпазливо и определихме пола им. Не е необходимо да казвам, че мъртвият беше мъжки. Между останалите пет имаше един мъжки и четири женски. Да кажа, че страшно се ядосах, значи да предам всичко в много смекчен вид. Допусках, че смъртта на заека се дължеше на необоснованото задържане на лондонското летище. Новопристигналите зайци поставихме в единични клетки, за да преминат през всички необходими проверки, преди да ги съберем с другите тепоринго.

Аз крачех напред-назад из кабинета си и обмислях как да взривя във въздуха лондонското летище и да го изтрия от лицето на Земята. Внезапно ме осени една идея. Сър Джайлс и лейди Гатри бяха членове на тръста. Те проявяваха голям интерес към нашата работа и често ни помагаха. Сър Джайлс беше председател на Британската авиокомпания. Само той можеше да натрие носа на когото трябва. Вдигнах телефонната слушалка и поръчах телефонния му номер. Оказа се, че е в Швейцария, но лейди Гатри си бе в къщи. Разказах й цялата история с вулканските зайци и й обясних, че единствената причина, заради която вдигам толкова голям шум, е, че ако и в бъдеще ни изпратят някои редки животни и по една или друга причина се наложи те да прекарат известно време на лондонското летище, не бих искал отново да се случи нещо подобно.

— Разбира се, че не бива — отвърна разгорещено тя. — Абсолютно смешна работа. Сама ще се погрижа за всичко. Ще накарам Джайлс да се заеме с този въпрос веднага щом се върне.

Цялата следваща седмица получавах унизителни извинителни писма от какви ли не високопоставени служители на лондонското летище, които се извиняваха по всевъзможен начин за лошото отношение към зайците. Писмата ме удовлетворяваха само дотолкова, че това нямаше да се повтори повече: при други пратки за нас автоматично щяха да се запалват червените сигнални лампички в мозъците на чиновниците. Но никакви извинения не можеха да върнат живота на нашия мъжки тепоринго.

Ние редовно оглеждахме женските и когато те се разгонваха, пускахме мъжкия за няколко часа в клетката, като не ги оставяхме без наблюдение. Това бе необходимо, защото, както вече казах, тепоринго имат крайно заядлив нрав и не искахме да се излагаме на риска някоя от женските да убие последния ни мъжки екземпляр. И ето един прекрасен ден забелязахме, че една от женските си бе направила в спалното помещение сламено гнездо, оградено с нападал от тялото й мъх. В гнездото имаше две малки. Това ни достави огромна радост. Следяхме ежедневно развитието на малките и колкото по-големи ставаха, толкова по-високо вирвахме нос. Но, изглежда, се възгордяхме повече, отколкото трябваше, от постиженията си, защото, както изглежда, често се случва, съдбата ни поднесе няколко неприятни изненади. Първо, една сутрин Джил откри, че по някакъв необясним начин едно от новородените се бе оплело в глогинена клонка, която се бе усукала около врата му и го бе притиснала към телената мрежа. Така останахме само с едно новородено, и то женско. След това умря и възрастният мъжки заек. Аутопсията показа, че причината за смъртта бе кокцидиоза — заболяване, което се открива много трудно в началните стадии. Като предпазна мярка веднага дадохме сулфаметазин на останалите зайци, тъй като по едно или друго време всички бяха в контакт с него, но въпреки това загубихме по същия начин и две женски.

В крайна сметка се върнахме на изходното положение: имахме много женски, но нито един мъжки заек. Точно по това време подготвихме и отпечатахме нашия пети „Годишник“ с пълен отчет на мексиканската експедиция и снимки на женската и нейното малко. Изпратих екземпляри на д-р Корзо, д-р Моралес и, разбира се, на Дикс Бранч. Писах на Дикс и го попитах дали не би се съгласил да се заеме сам с лов на тепоринго, ако успея да му издействувам от мексиканското правителство разрешително за още няколко заека. Той ми отвърна с вдъхновено писмо, че ще направи всичко възможно, за да ми помогне. Писах и на д-р Моралес и му обясних всички наши затруднения. Споменах, че макар и да притежаваме цяла група женски зайци, не можем да получим поколение, защото нямаме мъжки. Писах му за резултатите ни, които показваха, че усилията ни не бяха отишли съвсем напразно. Ние доказахме например, че вулканските зайци може да се отглеждат в клетка, при това на много по-малка надморска височина, и че могат да се размножават при тези условия. Установихме също така и редица интересни факти от патологията на тепоринго, включително и това, че формата на кокцидиозата, от която те страдат, е специфична може би само за тях. Уточнен бе и срокът на бременността, по който съществуваха известни съмнения. Всъщност успехите ни бяха повече от неуспехите. Накрая молех д-р Моралес да издаде разрешително на Дикс Бранч за залавяне на още няколко заека. За моя най-голяма радост той ми отговори с крайно любезно писмо, в което пишеше, че след като сме постигнали такива успехи, той, разбира се, ще издаде разрешително на Дикс. Надявам се, че няма да чакаме дълго и в колекцията на тръста успешно ще бъде създадена колония от тези редки и симпатични малки същества.