Джералд Даръл
Хванете ми колобус (1)

Почистване и подреждане

Уважаеми господин Даръл,

Често се удивлявам от торбите на кенгуруто…

Винаги когато се завръщам от експедиция в чужбина, се вълнувам много, щом зърна отново зоопарка: новите построени по време на моето отсъствие клетки, които преди това са съществували само на чертежи; новопристигналите животни; тези, които вече имат поколения; нестройните весели приветствия на различните животни, които ме познават и се радват, че ме виждат отново. Изобщо подобно завръщане у дома е безкрайно приятно и вълнуващо.

Този път обаче, след завръщане от едно доста продължително пътешествие из Австралия, Нова Зеландия и Малая, открих с ужас, че моят безценен зоопарк има запустял и занемарен вид. Освен това скоро разбрах, че се намирам на границата на банкрута. Нещо като че ме блъсна в главата — толкова много труд и средства бях вложил в него. Вместо да си почина след трескавото пътешествие, без каквото и да е протакане трябваше да се заема да помисля как да спася зоопарка.

Естествено, преди всичко поех ръководството в свои ръце, а мястото на заместник-директор предложих на Джереми Молинсън, който работеше при мен още от основаването на зоопарка. Неговата безгранична почтеност и дълбока любов към животните, за които се грижеше, ми бяха отдавна познати. Освен това той бе работил във всички отдели на зоопарка и следователно познаваше повечето от проблемите. Молинсън прие предложението ми и аз си отдъхнах с безкрайно облекчение. После свиках на съвещание ръководителите на останалите отдели и им обясних положението. Казах им, че е повече от вероятно зоопаркът да бъде затворен, но че ако те са готови да останат с мен, да се хванат здравата за работа, и то почти даром, има все пак някаква възможност да го измъкнем от блатото. За тяхна чест всички се съгласиха. Най-сетне се уверих, че животните няма да страдат, а ще бъдат добре гледани.

Следващата ми грижа бе да се опитам да намеря добър административен секретар. Работата не се оказа толкова лесна, колкото изглеждаше. Дадох обявление във вестника и посочих като основно изискване владеенето на стенография и машинопис, а най-главното — на счетоводство. За моя изненада рукна цял поток от кандидати. След като поговорих обаче с тях, установих, че половината не знаят колко прави две и две, а само неколцина бяха виждали през живота си пишеща машина. Един младеж дори си позволи да ми заяви, че кандидатствува, понеже смята, че ще овладее работата на място. Поговорих с двадесетина такива слабоумни и започнах да губя надежда. После дойде редът на някоя си Ката Уелър. В кабинета влезе с танцова стъпка дребна и закръглена жена със святкащи зелени очи и утешителна усмивка на лицето. Тя обясни, че току-що преместили мъжа й в Джърси и била принудена да напусне работата си в Лондон, с която се занимавала вече цели седемнадесет години. Да, естествено, владеела счетоводство, стенография и машинопис. Двамата с Джеки се спогледахме. Разбрахме инстинктивно, че чудото стана: намерихме точно това, което търсехме. И така само след няколко дни Ката Уелър постъпи на работа и се зае да внася ред в безпорядъка на счетоводството, създаден през моето отсъствие.

По онова време зоопаркът имаше два дълга: двадесет хиляди лири, които бях взел за нуждите на първоначалното строителство, и към четиринадесет хиляди лири — от преразходи и текущи дългове. Следващият ми проблем, и то, разбира се, не най-лекият, бе да осигуря достатъчно средства, за да свържа двата края и да спася зоопарка. Тази мисъл ме занимаваше дълго. А през това време неусвоилият още напълно работата си Джереми непрестанно идваше да се съветва с мен за животните, а Ката — за разните нови за нея финансови проблеми. Всичко това заедно с грижите ми за спасяване на зоопарка ме доведе до пълно отчаяние. Накрая въпреки протестите ми Джеки извика нашия лекар.

— Не съм болен — запротестирах аз. — Това е от много грижи. Не можеш ли да ми инжектираш нещо за подсилване?

— Имам и по-добро средство — отвърна Майк. — Ще ти дам едни таблетки.

Той ми предписа флаконче с някакви зловещи на вид малки капсулки, от които трябваше да вземам по една на ден. Нито Майк, нито аз подозирахме, че по този начин той извърши най-важното за спасяването на зоопарка.

Сред нашите най-добри и най-стари приятели на остров Джърси бяха Хоуп и Джими Плат. Джими прекарваше по-голяма част от времето си в Лондон, но Хоуп бе постоянна посетителка на зоопарка и често прескачаше да пийнем по нещичко. Случи се така, че една вечер тя намина при нас, когато вместо една по погрешка бях взел две капсулки от успокоителното. В резултат на това външният вид и говорът ми бяха като на доста пийнал човек. Хоуп е огромна жена. Тя ме погледна неодобрително, когато тръгнах с несигурни крачки да я посрещна.

— Какво става с теб? — попита тя с цялата внушителност на стокилограмовата си фигура. — Да не си препил?

— Не съм — отговорих аз. — Де да беше така! От проклетите успокоителни е. Нагълтах две таблетки вместо една.

— Успокоителни ли? — запита недоверчиво Хоуп. — Защо по дяволите са ти притрябвали успокоителни?

— Седни да ти налея една чашка и ще ти разкажа всичко — отвърнах аз.

Около час й изливах душата си. Накрая Хоуп се надигна тежко от стола и се приготви да си върви.

— Скоро ще приключим с всичко това — обяви решително тя. — Няма да ти позволя да се тъпчеш на твоята възраст с лекарства. Ще поговоря веднага с Джим.

— Не виждам защо трябва да безпокоиш Джим… — започнах аз.

— Слушай майка си — прекъсна ме Хоуп. — Непременно ще говоря с Джим.

И тя изпълни обещанието си. Последва телефонен разговор с Джим. Той ме помоли да намина при него и да му обясня всичко. Отидох и му разказах как отначало съм кроил планове да превърна зоопарка в тръст, след като започне да се самоиздържа, но че това сега е невъзможно поради огромните ми дългове. Джим бе съгласен с мен и известно време седя замислен.

— Може да се направи само едно нещо — промълви накрая той, — да се обърнеш с призив към обществеността. За начало ще ти дам две хиляди лири, за да се справиш с най-неотложните си задължения. Освен това ще вложа нови две хиляди към призива, за да поощря останалите. Ако призивът се окаже успешен, ще помислим отново.

Трудностите по учредяването на тръста се оказаха по-големи и по-сложни, отколкото очаквах — като се започне от размера на вноските на членовете (не толкова големи, за да могат хората да членуват в него, и не толкова малки, за да станат безполезни за нас) и се стигне до такива подробности, като издаването и разпространението на брошурите, които разясняваха нашите цели и задачи. Често бях получавал много писма от различни хора с отзиви за моите книги, на които отговаряхме, като запазвахме по едно копие от писмото. Сега им изпратихме на всички по една брошура заедно със заявление и за моя най-голяма радост повечето постъпиха веднага в тръста. Новата ми книга „Замък-менажерия“ имаше за мое щастие голям успех. В нея се обърнах с призив към читателите да се присъединят към тръста. Така дойде ново попълнение и сега в тръста имаме седемстотин и петдесет членове от различни краища на света. Особено ни въодушевяваше фактът, че жители на такива далечни страни, като Австралия, Южна Африка и Съединените щати, подкрепят едно начинание, което може би изобщо няма да могат да видят.

Макар че съществуването на зоопарка висеше, както и по-рано, на косъм, на хоризонта започвахме да забелязваме първите слаби признаци на успех, затова се трудехме безспирно. Да кажа, че в края на всеки работен ден се чувствахме изнемощели, значи да представя всичко в розова светлина. Точно по това време ме заля цял порой телефонни разговори, като обикновено ме търсеха в най-неподходящо време. Веднъж например ме извикаха на телефона точно когато обядвах — междуградски разговор с една жена от Торки, чиято костенурка току-що била снесла яйца. Интересуваше се какво да прави с тях. Друг път искаха да узнаят как да подрежат ноктите на едно вълнисто папагалче. Връх на всичко обаче беше телефонното позвъняване една вечер в единадесет часа, когато бях задрямал пред камината. Оказа се междуградски разговор, подаден от северната част на страната. Някой си лорд Макдугъл искаше да говори с мен. Помислих си наивно, че може би възнамерява да вложи голяма парична сума в тръста, затова помолих телефонистката да ме свърже с него. Още от първите думи на негова светлост разбрах, че лордът е от хората, надарени с прекомерно много мъдрост.

— Кой, Даръл ли? — осведоми се той.

— Да — отвърнах аз.

— Яшно — каза той. — И така в цяла Англия шамо вие можете да ми помогнете. Имам една птица.

Едвам сподавих стона си. Помислих си, че сигурно става дума за нов вълнист папагал.

— Шобшственик шъм… на кораби — обясни той, като произнасяше трудно думите — и един от моите капитани има… една птица ше штрополила на палубата и той ей шега току-що я донеше. Значи… Ишкам да ви попитам дали не можете да й помогнете?

— Що за птица е това? — заинтересувах се аз.

— Много шладко птиченце — отвърна той.

Човек наистина можеше да се затрудни при това зоологическо описание.

— Искам да кажа големината, формата й?

— Ами… една много мъничка, шивкавокафява птичка ш бели гърдички — отвърна той. — Шъвшем малки краченца… шъвшем малки краченца… Удивително малки краченца, наиштина.

— Струва ми се, че това е буревестник — отвърнах аз. — Те падат доста често върху палубите на корабите.

— Незабавно ще поръчам шпециален влак и ще ви я изпратя, штига да можете да я шпашите — обяви великодушно негова светлост лордът.

Обясних му надълго и нашироко, че това е напълно безполезно. Тези дребни птички прекарват по-голямата част от живота си в морето, хранят се с дребни организми и е почти невъзможно да се отглеждат в клетка. А освен това, дори и да ми изпратеше птичката, тя положително щеше да умре още по пътя.

— Рашходите не ме плашат — отвърна негова светлост. В този миг някой му отне слушалката и до ушите ми долетя необикновено аристократичен девически глас.

— Господин Даръл?

— Да — отвърнах аз.

— Искам да ви се извиня заради татко. Страхувам се, че той не е съвсем на себе си. Моля ви да не обръщате внимание.

Телефонът беше отнет и от нейните ръце и гласът на негова светлост отново прозвуча.

— Ще направя вшичко — каза той. — Шпортни автомобили, шамолети, вшичко, което ишкате, шамо и шамо да получите птичката.

— Страхувам се, че дори и да успеете да ми я изпратите, няма да мога да направя нищо — отвърнах аз.

— Предавам шлушалката на моя капитан, той ще ви обяшни вшичко — каза негова светлост.

В слушалката прозвуча суров глас с шотландско произношение.

— Добър вечер, господине.

— Добър вечер — отвърнах аз.

— Значи смятате, че това е буревестник — попита капитанът.

— Да — казах аз. — Почти съм убеден. Във всеки случай обаче най-доброто, което можете да направите, е да я оставите на топло и тъмно място и утре да я отправите с някой от вашите параходи. Когато параходът навлезе достатъчно навътре в морето, да кажем две-три мили, тогава я пуснете.

— Разбирам — отвърна той. — Извинете, че ви безпокоим по това време, но негова светлост настояваше.

— Да, да — казах аз. — Аз… хм… Разбирам отлично.

— Знаете ли, негова светлост — продължи гласът с шотландското произношение — има много добро сърце и много, твърде много обича птиците, но тази вечер не е много на себе си.

— Разбрах това — отвърнах аз. — Де да можех и аз да съм в неговото състояние.

— Хм… да, господине — обади се капитанът. — Е, тогава лека нощ, господине.

— Лека нощ — отвърнах аз и поставих слушалката.

— Какво се е случило за бога? — попита Джеки.

— Някакъв пиян лорд се опита да ми изпрати един буревестник — отвърнах аз и се отпуснах в креслото.

— Наистина ли? — избухна гневно тя. — На това трябва да се сложи край. Налага се да поискаме секретен телефонен номер.

Така и направихме и оттогава пороят от необикновени телефонни разговори приключи, слава богу.

На сутринта разказах случката на Ката. Тя ме изслуша съчувствено и попита:

— Чу ли за историята на Джереми с къртицата?

— Не съм. Какво се е случило?

Джереми превозвал тора от павилиона на бозайниците с товарния автомобил на зоопарка, като минал под двете големи арки, които се издигат пред двора. Щом наближил втората арка, видял как по чакъла пропълзява къртица. Той натиснал рязко спирачките, скочил от камиона и приближил крадешком къртицата с намерение да я вземе и пренесе на съседната нива, по-далече от грозящата я опасност. Като приближил до къртицата, Джереми видял, че тя не само била мъртва, но и завързана с въженце, което някой леко придърпвал през чакъла. Той тръгнал по въженцето и открил на другия край целия персонал на отдела за птици. Главният организатор на тази шега бил Шеп Малет (известен като Шеп, тъй като от момента на постъпването му лепнаха прякора Шептон Малет). Скоро не бе правил номера на никого и аз посрещнах шегата му като много добър признак — това означаваше, че мрачното и унило настроение, което преобладаваше при завръщането ми, бе изчезнало и бе заменено вече от надеждата и ентусиазма.

Макар че тогава се нуждаехме много от надежда и ентусиазъм, повече ни трябваха средства, имахме нужда от суха пара, за да ремонтираме клетките, които използувахме вече от пет години. А ние искахме да ги ремонтираме не как да е, а по специални, наши проекти. Едва ли не всеки ден поправяхме клетки, които в същност трябваше да разрушим. Това не се отнасяше за по-дребните животни и за птиците, но проблемът се изостряше, щом станеше дума за по-големите и по-опасните. Въпреки помощта, която ми оказваха Хоуп и Джими при създаването на тръста, продължавахме да изпитваме остра нужда от пари. Хубави клетки ни трябваха особено за онези животни, които биха представлявали смъртна опасност за околните в случай, че успееха да избягат. Някои събития, които се случиха обезпокоително скоро едно след друго, ме принудиха да се замисля и по този въпрос.

В най-отдалечения край на павилиона на бозайниците, където се намираха помещенията на горилите, поставихме малка кутия за волни пожертвувания, като обяснявахме целите и задачите на тръста. Бяхме изпълнени с надеждата, че любезните посетители ще пускат лептата си в нея. Много скоро кутията започна да се пълни. Веднъж по обяд, когато наоколо нямаше никой, аз влязох в павилиона на бозайниците да прегледам една мармозетка, която, предполагах, беше бременна. С ужас открих, че вратата на клетката на орангутана е отворена и стои увиснала на пантите си. Отидох бързо нататък и с облекчение видях, че двата орангутана са вътре, но Оскар, по-старият, бе разбил вратата с някакъв попаднал му под ръка инструмент. След това явно бе обиколил павилиона на бозайниците. Единственото интересно нещо, което бе откачил без усилие и бе отнесъл за спомен, беше кутията за волни пожертвувания на Джърсийския тръст за защита на дивите животни. Като чул, че нещо трака, той започнал да друса енергично кутията. Виждайки, че монетите не излизат от прореза, той бързо беше открил вратичката на гърба на кутията и беше я изкъртил. Когато пристигнах на местопроизшествието, Оскар седеше сред купчина монети от половин крона, шест пенса и отделни пенита. Той беше безкрайно възмутен, когато влязох в клетката, грабнах кутията и започнах да събирам монетите. Задачата ми се усложняваше от това, че не знаех колко пари е имало в кутията, но бях сигурен, че из сламата се крият още неоткрити монети. Погледнах Оскар и забелязах, че лицето му е подуто и изглежда някак си по-подпухнало от обикновено.

— Оскар — обърнах се строго към него, — в устата ти има нещо. Дай ми го!

Протегнах ръка и орангутанът изплю с най-голямо нежелание пет монети от по половин крона и четири от по шест пенса.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Той седна и ме погледна с малките си бадемови очи. Поставих парите обратно в кутията, излязох от клетката и закрепих временно вратата. Тъкмо се канех да си тръгна, за да кажа на техника да поправи вратата, когато Оскар изплю дръзко още едно пени върху мен.

Но инцидентът, който ни накара да разберем, че е необходимо час по-скоро да направим нови клетки на човекоподобните маймуни, беше бягството на шимпанзетата. Това се случи точно на Коледа, когато бяхме поканили на празничен обяд Ката и съпруга й Сам. Коледа е единственият ден през годината, в който зоопаркът е затворен, и имахме голям късмет, че целият персонал се намираше още в градината и не се бе разпръснал по гости. Пуйката бе чудесно опечена, кестените благоухаеха възхитително, зеленчуците бяха на масата и точно в един без четвърт вратата се отвори — в стаята се втурна един от служителите и извика:

— Господин Даръл, господин Даръл, шимпанзетата избягаха!

Притежавах Чолмондли (или Чъмли, както обикновено го наричахме) от съвсем мъничък, но още тогава, когато майка ми веднъж се опита да му попречи да направи някаква лудория, той така я ухапа за ръката, че в резултат на това й направиха седемнадесет шева. А сега на ръст и тегло бе станал колкото мен и аз не изпитвах никакво желание да се спречквам с него или с жена му Шийна, която не му отстъпваше по ръст.

— Къде са? — попитах го аз.

— Сега влизат в двора.

Втурнах се към прозореца на гостната стая и погледнах навън. Наистина, Чъмли вървеше с прегърналата го нежно през рамото Шийна. Двамата удивително приличаха на възрастна двойка, разхождаща се край морския бряг при Борнмът. Точно в този момент в двора влезе колата на Ката и Сам, която спря пред вратата. При появата на това ново същество Шийна леко настръхна, но Чъмли приветства гостите с радостни викове. Автомобилът не представляваше новост за него, защото през детството си той неведнъж бе пътувал с мен и се бе възхищавал от прозореца на гледката и на преминаващите превозни средства. Чъмли наближи колата, но Ката и Сам предвидливо вдигнаха стъклата на прозорците. Чъмли почука по стъклото с надеждата, че Ката ще отвори и ще го покани на разходка, но тя нямаше такива намерения.

Аз се втурнах надолу и извиках на Джеки да заключи вратата след мен, затворих кабинета си, отворих канцеларията, а след това и входната врата. Щом ме зърна, Чъмли изпръхтя няколко пъти за поздрав и се отправи с лека походка към сградите. Аз минах през канцеларията и отворих вратата към коридора, който водеше към стълбите за втория етаж, където се намираха стаите на персонала, и към голямата кухня, където приготвяхме храната. Реших, че ако вкараме шимпанзетата в кухнята, все някак ще успеем да ги заловим. После излязох от къщата, заобиколих я, влязох отново през задната врата, застанах зад вратата, която водеше към канцеларията, и надникнах през процепа.

Точно в този момент Чъмли влизаше с Шийна през входната врата, като вероятно смяташе да прекара деня с мен и да ми пожелае весела Коледа. Нямаше къде другаде да отидат освен в канцеларията. Само за секунди затворихме зад тях плъзгащата се врата. Надявах се, че ще влязат колкото може по-бързо в задния двор, защото в канцеларията се намираше цялата ни архива и за кратко време можеха да направят големи поразии. След като се убеди, че в канцеларията няма никой, за мое облекчение Чъмли постъпи точно така. Озовал се обаче в задния коридор, той трябваше да избира: да продължи по него и да влезе в голямата кухня или да се качи по стълбите на горния етаж. Чъмли добре познаваше стълбите още от детството си, преминало в многоетажната къща, в която живеехме тогава, затова помисли, че тези стълби ще го отведат при мен. И така той се заизкачва нагоре, последван от малко разколебаната Шийна.

За щастие всички стаи бяха заключени с изключение на една, към която, естествено, се отправиха шимпанзетата.

Ние ги следвахме на почтително разстояние и щом влязоха в стаята, тръшнахме вратата след тях и я заключихме. След това излязохме навън, взехме стълби и се изкачихме до прозореца да видим какво правят. Чъмли откри с голямо задоволство, че в стаята има умивалник и парче сапун. Той развъртя докрай и двата крана и започна да си мие ръцете, привичка, която му беше останала още от детството. От своя страна Шийна заподскача върху леглото с притисната до гърдите си възглавница. След това тя откри нещо чудесно — щом забиеше нокти във възглавницата и дръпнеше силно, във въздуха се разлетяваше цял облак перушина. Тя разкъса и двете възглавници и в стаята като че забушува снежна буря. Много перушина напада и в умивалника и го запуши напълно. Той започна да се пълни с вода и накрая преля. Чъмли изгуби интерес към него и сега двамата с Шийна започнаха усърдно да разхвърлят леглото. Когато стигнаха до дюшека, откриха, че и той може да се разпори, а съдържанието му да се разхвърля из стаята. След малко стаята се изпълни не само с перушина, но и с малки парченца шуплеста пластмаса, конски косми и разни други материали. Проведох кратко съвещание с Джереми. Имахме една достатъчно здрава и голяма клетка, в която можехме да вкараме двете шимпанзета, но тя бе от дебела стомана и бяха необходими най-малко шест души, за да я вдигнат, а и аз се съмнявах дали ще успеем да я изкачим по стълбите до стаята.

— Единственият изход е да се опитаме да ги свалим отново долу — предложи Джереми. — Ако ги принудим да отидат в дъното на коридора, бихме могли да ги заловим между двете врати. След това ще докараме и клетката.

Отново се покатерихме по стълбите и надникнахме в стаята. Чъмли бе открил някаква закачалка за дрехи, с която бе разбил вече едно огледало. Шийна продължаваше да изтърбушва упорито дюшека със съсредоточения вид на световноизвестен хирург, който извършва операция по присаждане на сърце.

— Някой трябва да отвори вратата — каза Джереми, — да премине бързо в банята и да се заключи в нея. Там ще бъде в пълна безопасност. Тогава шимпанзетата могат и сами да слязат по стълбите.

— Добре, да опитаме — съгласих се аз.

Един от служителите се изкачи на горния етаж, отвори вратата на спалнята, в която се забавляваха шимпанзетата, после профуча по коридора и се заключи в банята. Както и предполагах, маймуните се чувствуваха отлично и нямаха никакво желание да напускат стаята. Те само повдигнаха глава при отварянето на вратата и възобновиха разнообразната си дейност. Чъмли събираше колкото се може повече перушина и я подхвърляше във въздуха, а Шийна продължаваше своята операция и изглежда, че дюшекът нямаше да може да я понесе.

— Струва ми се, че остава само едно средство — каза Джереми. — Ще се наложи да ги изгоним, като ги напръскаме с маркуча.

Странно наистина, двете шимпанзета обичаха да пият вода и да си играят с нея, но не обичаха да ги обливат. Понякога вечер отказваха да отидат в спалнята си, но заплашехме ли ги с маркуча, ставаха послушни като агънца. Помислихме, че това ще помогне и сега. Пренесохме тържествено маркуча, свързахме единия му край с крана в кухнята, а другия мушнахме през отвора. После пуснахме силно водата и насочихме струята в стаята. Шимпанзетата вдигнаха глави, учудени от това вероломно нападение, и когато водата започна да ги облива, те се втурнаха с крясъци навън, спуснаха се по стълбите и побягнаха по коридора. Тук ги очакваха други двама служители. Щом шимпанзетата стигнаха определеното място, ние затръшнахме двете врати на коридора и маймуните се оказаха здраво затворени в малкото пространство, където не можеха да направят никаква пакост и нямаха възможност да се измъкнат. Всички отдъхнахме с облекчение, защото шимпанзетата са доста истерични, те проявяват силен интерес към заобикалящата ги среда, превъзбуждат се много бързо и в такова състояние лесно могат да нападнат човек. А Шийна и Чъмли бяха несъмнено крайно възбудени.

Сега ни оставаше само да докараме голямата метална клетка. Това ни отне доста време, защото неупотребяваната дълго време клетка бе затисната от дъски и разни други материали от работилницата. Най-сетне я измъкнахме, шест души я пренесохме и я поставихме край вратата. Повдигнахме нагоре плъзгащата врата на клетката и отворихме много внимателно вратата на къщата. Шимпанзетата седяха вътре с войнствен вид и от козината им капеше вода. Цял час се мъчихме да ги примамим с какви ли не лакомства, но нищо, дори и рядкото за този сезон грозде не можеше да ги накара да влязат в клетката.

— А ако си послужим със змия? — подхвърлих аз, защото знаех, че Чъмли изпитва истински ужас от змии.

— Не, няма смисъл — отвърна Джереми. — На Чъмли ще подействува, но Шийна не се плаши от змии.

— Добре — казах мрачно аз, — ще трябва отново да прибегнем до маркуча. Господ знае какви бели сме направили вече с тази вода.

Пренесохме маркуча, отворихме другата врата и насочихме силната струя вода към двете шимпанзета, които веднага се втурнаха към клетката. Плъзгащата врата издрънча надолу и те отново се оказаха здраво затворени. Заедно с Берт, нашия техник, отидохме до постоянната клетка на шимпанзетата, за да видим как точно бяха успели да избягат. Мрежата беше достатъчно здрава и гъста, но Чъмли бе открил разхлабен край в нея. Това беше достатъчно за него, за да я разплете бързо като плетиво. И така Берт, който също се канеше да сяда на коледната трапеза, запретна ръкави да поправи клетката. След около час тя бе готова отново да приеме шимпанзетата. Най-сетне, към четири часа, вкарахме обратно шимпанзетата в клетката им и се разотидохме по домовете си, където ни чакаха коледните маси. Ката, Сам, Джеки и аз се събрахме около овъглената вече пуйка и зеленчуците, които бяха като че тъпкани от слон, но за награда ни чакаше поне изстуденото в лед вино.