Джералд Даръл
Хванете ми колобус (7)

Запазете ми колобуса

Господа,

Ще ви бъдем признателни, ако вземете участие в нашата вечеринка днес, която започва точно в 9 часа. Танците се устройват в чест на сестра ни Регина, която служи в полицията и сега е в отпуск. Вечеринката е по повод на нейното заминаване. Каним всички на танците.

Очакваме незабавен отговор.

Адресът е Дж. Б. Муса

Дж. П. Муса

Бамбаво

Както и очаквах, залавянето на колобуси се оказа едно, а отглеждането им — съвсем друго нещо. Главната трудност не беше в това, че не свикват със своето пленничество, напротив, те почти веднага се примираха със съдбата си. Затруднения ни създаваше прехраната им. В диво състояние те живеят по най-горните клони на дърветата и се хранят предимно с листа, мъх и друга груба зелена храна. Аз предполагах обаче, че от време на време в диетата им се включва по някое яйце от птица или гущер. Ето защо вместо обикновена торба, както при останалите маймуни, стомахът им има два дяла, за да може да извлича максимално хранителните вещества от тази нискокалорична храна. Той прилича по много неща на стомаха на преживните животни. Често пъти стомахът на колобуса е толкова голям, че една четвърт от теглото на животното може спокойно да се припише на стомаха и неговото съдържание.

В началото нахранихме колобусите с естествената им храна, с която се снабдихме от заобикалящата ни гора, и те се нахвърлиха лакомо върху нея. Според мен известна роля изигра и шокът от залавянето им, защото само след двадесет и четири часа те загубиха почти всякакъв апетит. Започнахме да се безпокоим не на шега. Изпаднали в отчаяние, ние отидохме на пазара в Бамбаво, разположен в подножието на хълма, и закупихме огромни количества зеленчуци, които африканците отглеждат за себе си. Имаше няколко различни вида — едни приличаха на спанак, други — на широколистна детелина. Предложих ги на колобусите. Отначало те не проявиха никакъв интерес, после похапнаха това-онова. В края на краищата черно-белите колобуси, изглежда, се примириха със съдбата си и проядоха купуваните от нас зеленчуци, но червено-черните се хранеха само колкото да не умрат от глад. Те се различаваха толкова много от другите, че човек не можеше да допусне, че са колобуси. Будни и живи, черно-белите скоро се опитомиха дотолкова, че започнаха да приемат храна от ръцете ни. Червено-черните се оказаха съвсем различни — мрачни и унили, те се затвориха в себе си и като че винаги се цупеха.

Най-много ме безпокояха две неща: първо, скоро ни предстоеше да се връщаме във Фритаун, за да вземем парахода за Англия, и, второ, трябваше да приучим някак колобусите да ядат и друго освен естествената си храна — такива неща, които можехме да осигурим за из път, като ябълки, моркови и др. За нещастие по-голяма част от храната не можеше да се достави от Бамбаво или Кенема. Успяхме все пак да се снабдим с малко ябълки, и то на фантастични цени, но колобусите само ги подушиха и извърнаха глава. Като се надявах, че ще уловим колобуси, предварително бях уредил „Акра“ да докара голямо количество моркови, зеле и разни други зеленчуци, които според мен щяха да съблазнят маймуните. След презрението, с което те се отнесоха към ябълките, сърцето ми обаче се сви. Започнах да си мисля, че няма да сложат в уста нищо от онова, което щяхме да им даваме на парахода.

Червено-черните бяха толкова навъсени и затворени и се хранеха толкова малко, че в края на краищата стана ясно, че са ни нужни месеци на търпелив труд, докато ги научим да понасят пленничеството и да ядат непривичната за тях храна. Много разочаровани, ние решихме, че трябва да ги пуснем на свобода. В замяна на това черно-белите се чувстваха превъзходно, макар че продължаваха да гледат презрително ябълките и бананите. Тъй като зеленината увяхваше бързо от горещината, трябваше да ги храним по четири-пет пъти на ден, а това отнемаше много време, защото трябваше не само да снимаме, но и да се грижим и за останалите животни.

Точно тогава направих една от онези глупави грешки, които съпътстват всяка експедиция. С малкия лендроувър, с който пристигна групата на BBC, отидохме на две-три мили надолу по пътя в гората, за да снимаме един епизод. След като приключихме снимките, се отправихме към лагера. Аз седнах върху страничната дъска отзад. Движехме се доста бързо. Изведнъж колата подскочи от една неравност на пътя и аз полетях нагоре. За щастие паднах в колата, но се ударих силно в основата на гръбначния стълб и си пукнах две ребра.

Винаги съм смятал, че пукнатото ребро не е много болезнено. Сега съм на съвсем противоположно мнение: болката е ужасна. Първо, поради контузията в основата на гръбнака ми беше много трудно при сядане, второ, при навеждане, а дори и при дишане ребрата ми причиняваха непоносими болки. Работата ми около животните стана още по-трудна, тъй като при почистването на клетките бях принуден често да се навеждам, да не говорим за носенето на кофи с вода или извършването на други подобни работи. Със себе си носех само най-обикновени хапчета против главоболие, които изобщо не ми помагаха. Надявах се, че след няколко дни всичко ще мине, но за нещастие не се оправих. Напротив, положението ми дори се усложни и аз разбрах, че няма да мога да се справя със сбирката и снимките, които щяхме да правим на парахода. Трябваше ни трети човек.

За щастие Джеки се връщаше в Англия от Аржентина приблизително по същото време, когато „Акра“ тръгваше да ни вземе от Западна Африка. Изпратих й телеграма и я помолих да тръгне с „Акра“, без да й обяснявам защо. Всичко това, разбира се, ставаше чрез Ката и зоопарка, защото не знаех къде се намира сега корабът на Джеки и не можех да й се обадя направо. Скоро в отговор получих телеграма, че след пристигането на кораба тя разполагала само с четиридесет и осем часа, за да се приготви, да вземе „Акра“ и да тръгне в съвсем друга посока. Толкова ли било необходимо да идва при мен? Не ми се искаше да пращам нова телеграма и да обяснявам истината, защото не желаех да я тревожа, затова отговорих така: „Пристигането на Джеки не е наложително. Просто обичам жена си.“ Това не само оказа своето въздействие, но предизвика смайване у телеграфистките, през чиито ръце премина телеграмата. Очевидно човек не трябва да бъде толкова откровен в телеграмите си.

Най-сетне настъпи денят, когато трябваше да напуснем Говеждите мини. Винаги при експедиция на диви животни е трудно да се реши дали да се пътува денем или нощем. Денем за животните е ужасно горещо, а непрестанното клатушкане по изровените пътища не им дава възможност да се хранят. Нощем пак се минава по неравни пътища и животните не могат да спят, но поне им е прохладно. Решихме да пътуваме през нощта. За да превозим всички събрани животни, бяха ни необходими освен нашия огромен лендроувър още три камиона. Най-много ме безпокояха новородените животни, защото те щяха да понесат най-зле пътя до Фритаун.

Точно тогава ни се притече на помощ Шарп. Той се появи съвсем неочаквано и веднага предложи да ме откара до Фритаун с малкия си лендроувър заедно с всички новородени „бийфчета“, както ги наричахме. Щял да вземе разстоянието за няколко часа, докато на камионите им била необходима цяла нощ. При това положение щяхме да пътуваме през деня и можехме да спираме, за да храним животните. И така рано една сутрин двамата с Джо Шарп потеглихме от Говеждите мини с натъпкани в задната част на колата „бийфчета“. Дългия Джон и групата на BBC щяха да ни последват още същата нощ с камионите. На тръгване погледнахме през рамо наклонената хълмиста верига и прекрасната гора. За пръв път в живота си изпитвах тъга по напуснатия лагер.

Джо караше бързо, но без да друса много малките ни спътници и ние пристигнахме във Фритаун за рекордно кратко време. Диамантената корпорация още веднъж любезно ни предостави разкошния си холивудски апартамент, в който бяхме отседнали преди. Освен това имахме на разположение и два големи открити гаража за животните. Настаних новородените животни в апартамента и моментално си легнах, защото исках да бъда на крака при пристигането на Дългия Джон с конвоя от животни. Очаквахме ги към шест часа сутринта, но в шест от тях нямаше и следа. В шест и петнадесет започнах малко да се безпокоя, в шест и половина се разтревожих истински… Дали пък някой от камионите не бе хлътнал в канавката, обърнал и избил всичките ни безценни животни? А може да ги е забавило спукването на някоя гума? В седем часа ме обзе отчаяние, макар че не можех да направя нищо. Двамата с Джо надничахме непрекъснато през прозореца, изпълнени с надежда, но от камионите, както и преди, нямаше и следа. Най-сетне към седем и петнадесет с грохот пристигна първият прашен камион и спря пред блока. В това време всички съседи, които знаеха за пристигането на животните, чакаха нетърпеливо по балконите, за да зърнат нашия улов. Камионите спираха един след друг в двора и учудването на наблюдателите растеше непрестанно. Ние разтоварихме всички „бийф“ и с голямо облекчение установих, че нито едно от животните не беше пострадало от пътуването с изключение на женския леопард, който се намираше в малко по-лошо настроение от обикновено. Подредихме клетките в гаражите и се заехме бързо да почистим и нахраним животните, защото трябваше да отида на пристанището да посрещна Джеки, която пристигаше с „Акра“.

Джо ме закара на пристанището. Взех със себе си малка картонена кутия, където в удобно легълце от памук се гушеше новородена горска катеричка, която току-що бе прогледнала. Един ловец ми я бе донесъл в последния момент. Тези малки катерички са най-очарователните същества на света. Те имат зеленикавозлатисти телца с по една бяла черта от двете страни, спретнати малки ушички и огромни пухкави опашки, на върха — черни, а в средата — червени. Знаех, че Джеки обожава катеричките, а това бе единственото, което можех да й подаря по случай нейното пристигане. Тъй като не знаех, че трябвало да се снабдя с пропуск, закъсняхме малко и аз зърнах ядосаната Джеки.

— Къде беше досега? — обърна се вместо поздрав към мене любящата ми съпруга.

— Мъчех се да вляза в това дяволско пристанище — отвърнах аз.

Джеки пристъпи към мен да ме целуне и аз я предупредих:

— Не ме притискай много силно, понеже имам пукнато ребро.

— Какво си правил по дяволите? — запита тя войнствено. — Ходи ли на лекар? Бинтоваха ли ти гърдите?

— Не, не още. Току-що пристигам. Тук… Това е подарък за тебе.

Това бе опит да отвлека вниманието й от моите проблеми.

Тя пое кутията изпълнена със силно подозрение.

— Какво е това? — попита тя и ме погледна.

— Подарък — отвърнах аз. — Хайде… отвори я.

Джеки отвори кутията и веднага забрави всичко на света, дори и пукнатото ми ребро. Тя започна да говори мили думи на мъничката катеричка, полегнала върху дланта й.

— Хайде — обърнах се аз към нея. — Да вървим в апартамента.

— Прелестна е! Кога я взе?

— Буквално пет минути преди тръгване. Взех я, понеже знаех, че ще ти хареса.

— Очарователна е! Нахрани ли я?

— Да — отвърнах аз. — Всичко е в ред. Когато отидем в апартамента, може да й смениш пеленките. Само да се връщаме за бога по-скоро, защото имаме много работа.

— Добре — съгласи се тя.

— Между другото — обърнах се аз към Джеки — това е моят приятел Джо Шарп.

— Здравей, Джо — поздрави го Джеки.

— Здравейте.

След тази непринудена среща между съпруг и съпруга, които не бяха се виждали цели четири месеца, ние седнахме в лендроувъра и се отправихме към къщи.

В апартамента Джеки веднага настани своята катеричка в спалнята и се обърна към мен:

— Къде е телефонният указател?

— За какво ти е притрябвал пък телефонен указател? — заинтересувах се аз.

— Ще телефонирам на някой лекар за това твое ребро.

— Не ставай глупава. Лекарят нищо не може да направи.

— Може — отвърна тя. — Ще се прегледаш. Няма да пипна нищо друго, преди да уредя този въпрос.

— Добре — отвърнах неохотно аз. — Ще отида до апартамента над нас. Там живее един човек на име Ян. Предполагам, че той знае как да намери лекар.

Качих се до Ян, взех от него името и адреса на лекар, и слязох отново в нашия апартамент. След няколко минути Джеки се свързва с лекаря по телефона и му обясни цялото положение. Той любезно се съгласи да дойде веднага. Когато пристигна, той огледа голямата синина в основата на гръбначния ми стълб и каза, че може би съм спукал костта на опашката, след това ме натисна така по ребрата, че от болка подскочих три метра.

— Ясно. Виждам, че сте спукали две ребра.

След това той бинтова така здраво гръдния ми кош, че едва можех да дишам.

— Не трябва да се навеждате или да вдигате тежки предмети и изобщо да се напрягате — нареди ми той. — Поне засега. Докато се приберете в Англия, всичко ще мине. Ще ви предпиша хапчета против болки.

Хапчетата ми подействуваха и веднага се почувствувах по-добре, но носенето на стегнатата превръзка около гърдите в горещината на Сиера Леоне бе непоносимо и накрая бях принуден да я сваля.

— Повече от ясно е, че от тебе няма да има голяма полза на парахода — каза Джеки, — след като няма да можеш да се навеждаш и да вдигаш тежки предмети. А ако двамата с Джон сте заети и с правенето на снимки, практически аз ще трябва сама да се грижа за сбирката.

— О, все някак ще се справим.

— Не, не, това е неразумно — отвърна тя. — Какво ще кажеш, ако извикаме Ан?

Както вече обясних, Ан бе моята секретарка, която току-що се бе върнала с Джеки от Аржентина.

— Смяташ ли, че може да дойде бързо тук? Знаеш, че „Акра“ ще се върне скоро.

— Ако й изпратим телеграма още днес, струва ми се, ще успее да вземе някой самолет — каза Джеки.

Изпратихме телеграма на Ан и получихме веднага отговор, с който тя ни съобщаваше, че вече си е намерила билет за самолет. След два дни пристигна и самата Ан, енергична и делова блондинка, и остана възхитена от нашата сбирка. Тя много обичаше животните и веднага се съгласи да помага при почистването и храненето на парахода. Обясних й всичко за колобусите.

— Трудността е в това, че някой трябва да се занимава само с тях — казах й аз. — А честно казано, на парахода няма да ни остане време за това. Не съм също така сигурен дали ще поемат новата храна. Ето защо ми се иска да оставя цялата група колобуси на теб, да не се занимаваш с нищо друго, само и само да накараш тези проклетници да ядат, за да ги закараме живи в Англия.

— Ще се опитам — каза тя, — от това, което ми казахте обаче е ясно, че никак няма да е лесно.

— Не, няма да е лесно — отвърнах аз. — Поне аз мисля така, освен ако изведнъж не се пристрастят към зелето или нещо друго. Във всеки случай ще почакаме и ще видим.

Скоро след пристигането на Ан сбирката ни се обогати с нов екземпляр, който се оказа едно от най-възхитителните животни. Една вечер си пиехме аперитива, когато телефонът иззвъня, и Джеки вдигна слушалката.

— Обажда се Амброуз — обърна се тя към мен. — Казва, че ти е намерил прасе.

С Амброуз Джендър, майор от армията на Сиера Леоне, се запознахме по-рано във Фритаун. Представиха ми го главно за това, че участвуваше в едно детско предаване по местната телевизия като „чичо Амброуз“. Той винаги показваше на децата по някое животно и им разказваше за него. Поех телефонната слушалка.

— Здравей, Амброуз — поздравих го аз.

— Здравей, Джери — прозвуча мелодично дълбокият му глас. — Намерил съм ти едно прасенце. Чудесно прасенце! Името му е Блосъм^[1].

— Какво е прасенцето? — заинтересувах се аз.

— Не съм сигурен, но мисля, че го наричате червено речно прасе.

— Наистина ли? Това е чудесно!

От всички прасета най-много обичам червените речни прасета. Възрастните имат ярка, червеникавокафява козина, дълга опашка и дълги бели кичурчета на ушите.

— Можеш ли да дойдеш да го вземеш? — попита Амброуз.

— Разбира се. Откъде се обаждаш?

— Тъкмо слизам в студиото за моето предаване. Защо не дойдете да ме видите и да вземете прасето?

— Добре — отвърнах аз. — Какво е предаването ти тази вечер?

— Ще покажа отново полицейски кучета. Последния път толкова много ги харесаха, че ни засипаха с писма да повторим предаването. Този път обаче няма да се оставя да ме ухапят.

В предишното предаване за полицейските кучета Амброуз си превързал ръката, за да покаже как едно от тях напада престъпник, но кучето така здраво го захапало за ръката, че зъбите му пробили плата.

— Добре. В колко часа трябва да сме в студиото?

— След около половин час — отвърна Амброуз.

— Добре. Идваме.

Вечеряхме на бърза ръка и отидохме в студиото. То бе малко, но добре обзаведено. За наше учудване големите летящи врати никога не се заключваха по време на предаване. Отзад имаше дори редица столове, така че всеки външен човек, който минаваше случайно оттам и искаше да види какво става в телевизионното студио, можеше да влезе и да седне. Тази свобода потресе Крис до дъното на душата му.

— Подобно нещо не е възможно в BBC — каза той.

— Но това не е BBC — отвърна Амброуз, — а телевизията на Сиера Леоне.

Амброуз бе среден на ръст, с много приятна външност и огромни живи очи, в които винаги играеха весели пламъчета. Вероятно по време на военното си образование в Сендхърст той си бе пуснал великолепни черни мустаци със завити краища.

— Сега започва моята програма — каза ми той. — Може ли да ме почакате и след това ще ви дам прасето?

— Разбира се — отвърнах аз. — Много ми се иска да те видя с тези полицейски кучета.

Напоследък грабежите във Фритаун зачестиха много и отчаяната полиция, за да сплаши престъпниците, внесе от чужбина три подготвени полицейски кучета. В светлината на прожекторите се появиха кучетата с тримата си придружители. Те отвориха уста и задишаха тежко от горещината. Амброуз зае мястото си пред камерите.

— Добър вечер, деца — започна той. — Чичо ви Амброуз отново е с вас. Ние получихме толкова много писма, в които молите да видите отново полицейските кучета, че аз пак ги доведох тук. Първо ще ви покажем колко са послушни: те следват навсякъде своите придружители.

Придружителите, следвани по петите от кучетата, направиха важно по един кръг около камерите и след това се наредиха в редица.

— А сега — каза Амброуз, — за да видите колко много слушат кучетата, треньорите ще ги накарат да седнат, после ще отидат в другия край на студиото и ще ги повикат и вие ще видите как кучетата ще им се подчинят.

Треньорите заповядаха на кучетата да седнат и те се подчиниха с изплезени от топлината езици. После треньорите преминаха в другия край на студиото.

— Виждате ли? — по лицето на Амброуз засия широка и щастлива усмивка. — Това куче се казва Питър и е на пет години. Онова там е Томас и е на четири години…

Точно в този момент третото куче, на което цялата тази работа му дойде до гуша, се изправи на крака и тръгна към противоположния край на студиото, по-далече от нагорещените лампи.

— А онази — продължи невъзмутимо Амброуз и посочи с ръка нататък, накъдето се скри кучето — е Жозефина и е кучка.

Чувствам се виновен, но трябва да призная, че всички запушихме уста с носни кърпи, инак смехът ни положително щеше да се чуе и от телевизионните зрители.

Кучетата изпълниха още няколко команди, Амброуз завърши кратката си програма и дойде при нас плувнал в пот, но с широка усмивка на лицето.

— А сега — каза той — мога да ви дам Блосъм.

Той отиде в единия от ъглите на студиото и се върна с невероятно малко сандъче. Да си призная, очаквах да видя голяма клетка. Амброуз отвори капака на сандъчето и от него се подаде най-прекрасното прасенце, което бях виждал някога. Шоколаденокафявата му козина беше набраздена по дължина от яркожълти ивици, които му придаваха вид на необикновена, космата оса от неизвестен вид. То имаше прекрасна зурличка, малки живи и весели очички и дълги увиснали ушички. Прасенцето изскочи от сандъчето, загрухтя от удоволствие, задуши нетърпеливо в краката ни и започна да търси нещо за ядене из маншетите на панталоните ни. Всички веднага се влюбихме в него и го отведохме тържествено в апартамента. На следващия ден му поръчах подходяща клетка при един местен дърводелец.

Наближаваше време да тръгваме за Англия и аз започнах да се безпокоя как ще превозим животните от апартамента на „Дикор“ до пристанището. Направих справка във Фритаун, но осигуряването на камиони очевидно бе много трудно. Една вечер при нас мина на чашка Амброуз и аз случайно му споменах за това. Запитах го дали не знае някоя фирма, от която бихме могли да наемем три камиона за това съвсем кратко пътуване.

— А за какво са ти тези три камиона? — заинтересува се той.

— Трябва някак да закараме животните до пристанището. Не можем да ги носим на ръце.

— Но, драги приятелю, ще имаш на разположение армията — каза Амброуз.

— Как така ще имам на разположение армията?

— Ами така, армията. Аз ще ти дам три военни камиона да превозиш животните.

— Но това е невъзможно, Амброуз! — възкликнах аз. — Ти не можеш да нареждаш на военните камиони да разкарват животни из пристанището.

— Защо не? — отвърна той. — Аз съм майор и войската е на мое подчинение. Разбира се, че мога да направя това. За кога ти трябват камионите.

— Но — възразих аз — сигурен ли си, че това е редно? Не ми се иска да те изправят пред военен съд.

— Не се безпокой, Джери — отвърна той. — Не се безпокой. Всичко ще уредя. Кажи ми само кога ти трябват камионите, и те ще бъдат тук.

Уточнихме часа и точно в определения ден камионите пристигнаха пред жилищния блок на „Дикор“, шофьорите слязоха, строиха се и козируваха стегнато. Гледката бе внушителна. Натоварихме внимателно животните и потеглихме. На пристанището дигнаха клетките в огромни мрежи и ги спуснаха в трюма, а аз ръководех разтоварването и показвах къде да се постави всяка клетка. Матросите и старшият помощник-капитан ни оказаха изключително голяма помощ, но товаренето продължи около час под палещите лъчи на слънцето и не бе никак приятно. Аз стоях съвсем безпомощен, защото не бях в състояние да повдигна дори и една щайга. Въпреки всичко подредихме животните в трюма, както трябва, и се изкачихме на палубата да изпием по една последна глътка бира. В това време параходът се отдели бавно от пристана, Фритаун постепенно се превърна в мъждукащо петно, а радиото не преставаше да гърми „Рул Британия“^[2] над омаслените морски води.

Първата ни грижа с Дългия Джон бе да потърсим готвача. Когато се превозват животни, той е най-важният човек на парахода: той ще свари твърди яйца или ще приготви ориз, той е и отговорникът на хладилната камера, където се съхраняват най-ценните продукти. Аз изпитвах малко безпокойство, защото все още не знаех дали поръчаните хранителни продукти са натоварени в Англия. За щастие те се оказаха тук: купища моркови, щайги с прекрасно зеле, ябълки, круши и най-различни деликатеси, с които се надявах да съблазня колобусите. Съобщих на готвача какви са приблизителните ни ежедневни дажби, но го предупредих, че по-нататък положително ще станат по-големи, защото от морския въздух, изглежда, апетитът на животните винаги се увеличава. Той се оказа много любезен човек и заяви, че с удоволствие ще направи всичко необходимо за нас.

Киноснимките ни отнеха много време, тъй като на идване с Дългия Джон снимачната група не бе на „Акра“. Ето защо сега трябваше да се снимат епизодите от работата ни на път за Фритаун и обратно. След това снимахме ежедневната работа около животните в трюма на парахода. Тук ние с Дългия Джон имахме доста задължения, но понеже бяхме заети със снимките, по-голяма част от тази работа се падна на Ан и Джеки. Моите възможности в това отношение също бяха ограничени поради окаяното състояние на ребрата ми. Наистина, можех да храня например леопардите, които поглъщаха с невероятна настървеност пилета и зайци, можех да нарязвам храната на останалите животни. Само моя задача бе да помагам при храненето на Блосъм. Това напомняше по-скоро схватка между борци, отколкото хранене. Не можехме да внасяме храна в клетката, защото прасенцето моментално преобръщаше съда, плодовете и млякото и всичко останало се превръщаше в лепкава каша, която изобщо не можеше да се изчисти. Затова го пускахме два пъти на ден от клетката, за да се нахрани. То си имаше голяма и плоска тава, която препълвахме със сочни плодове и зеленчуци и заливахме с мляко. В момента, в който заставахме пред клетката и поставяхме тавата на пода, прасенцето започваше да квичи с всички сили и да блъска вратата с малката си зурличка. Това беше най-сложната част от цялата операция. Трябваше да отваряме вратата и веднага да го сграбчваме здраво, за да не се втурне презглава към съда и да го преобърне, както бе правило неведнъж. Стремяхме се да го хванем за едно от двете дълги и увиснали уши и да го държим здраво, понеже то излиташе от вратата като куршум. После го отвеждахме внимателно при тавата, то стъпваше с двете си яки предни крачета в нея, разтваряше широко малките си копитца, зариваше зурличка в храната, започваше тихо да мърка от удоволствие, а от време на време квичеше пронизително.

Дори когато от тавата изчезнеше и последната капка мляко, дори когато намереше и погълнеше и последната троха от храната, прасенцето беше напълно убедено, че не може да не открие и друга храна, стига да я потърси; затова не му ли попречехме, то се втурваше в бесен галоп около другите клетки. Обикновено бягаше около клетките на маймуните, но веднъж се втурна към леопардите и аз едва успях да го хвана. Отворът за почистване в основата на тяхната клетка бе достатъчно широк, за да проврат лапа през него, а това би бил краят на Блосъм. Блосъм обаче не проявяваше никакви признаци на страх, независимо че леопардите ръмжаха и драскаха с нокти по телената мрежа в желанието си да го сграбчат. Прасенцето издаваше кресливи и изпълнени с възмущение грухтения, показваше на леопардите малките си зъби и се мъчеше отчаяно да се отскубне от ръцете ми, за да се нахвърли върху тях. Те бяха поне двадесетина пъти по-едри от него, но въпреки това то не изпитваше никакъв страх.

Ан се посвети изцяло на колобусите, както бе обещала. Бях напълно прав: работата се оказа всепоглъщаща. Колобусите трябваше да свикнат не само със съвършено новата за тях храна, но и да се научат на нови навици при хранене. Маймуните колобуси нямат палци. В диво състояние те се движат толкова бързо и правят такива изумително грамадни скокове от клон на клон, че палците само биха им пречили, затова от тях са останали само къси израстъци. Това ги затруднява да вдигат каквото и да е от земята, защото могат само да загребват с длани, както човек събира трохи от маса. Знаете ли как се хранят колобусите? Те седят на върха на някое дърво, поемат храната с уста, после я пускат и тя изчезва някъде на петдесетина метра под тях, на земята. След това маймуните се придвижват на друг клон. В клетката това обаче е невъзможно. В Сиера Леоне, където хранехме колобусите с листа, всичко беше твърде просто. Пъхахме листата отгоре през мрежата, маймуните увисваха надолу и когато искаха, си късаха от тях, а онова, което не желаеха, пускаха долу. Те обаче не слизаха да го вдигнат от пода. Сега не разполагахме със зелени листа, а най-подходящо беше зелето. Колобусите обаче не обръщаха кой знае какво внимание нито на зелето, нито на останалите продукти, с които разполагахме: моркови, круши, ябълки, грозде и др.

Разрази се истинска битка между твърдото намерение на Ан да не остави маймуните да умрат и нежеланието им да ядат предлаганата от нас храна. Ан клечеше с часове пред тяхната клетка. Търпеливо ги учеше да вдигат разни неща от пода, мъчеше се да ги накара да опитат поне някое зрънце грозде или парченце морков и да разберат вкуса му, но те само го подушваха и го хвърляха с презрение, без дори да го вкусят. Най-едрият колобус от групата бе един стар мъжки на тринадесет-четиринадесет години, когото кръстихме Сод^[3], понеже мразеше всички. Омразата му към Ан бе особено голяма. През цялото плаване между Сод и Ан се води ожесточена битка кой да наложи своята желязна воля. Ако храната му се подаваше в клетката в съд, Сод го обръщаше и за да покаже презрението си към храната и към Ан, започваше да се тътри напред-назад по задник из дървените стърготини, докато плодовете и триците се смесваха в някаква отвратителна каша.

Наложи се Ан да прибегне до друг метод. Сод изпитваше огромна ненавист към нея, която като че придаваше смисъл на живота му, но независимо от това Ан седеше търпеливо пред клетката му, поставила някаква храна върху дланта си. Телената мрежа даваше възможност на Сод да промушва лапата си, затова той скачаше, удряше силно глава в мрежата, протягаше светкавично лапа и се мъчеше да сграбчи ръката на Ан, да я придърпа колкото може по-близко до мрежата и да я ухапе. В резултат на това храната се разхвърчаваше из целия трюм. Един ден, след като сцената се повтори няколко пъти, Ан се опита да му даде за разнообразие парче кокосов орех. Тя мислеше, че белият кокосов орех ще се открои по-ярко върху ръката й, още повече, че Сод беше показал презрението си към всичко останало, което му бе предложила.

Може да е било случайно съвпадение, но този път вместо да сграбчи ръката на Ан, той сграбчи ореха, дръпна лапата си в клетката, подуши го и го пусна на пода. Ан продължи с невероятно търпение, час след час, да изпълнява същата процедура, докато накрая Сод като че започна да се поддава. Той продължаваше да удря глава в мрежата при появяването на Ан, но щом посегнеше към ръката й, грабваше кокосовия орех, подушваше го и отхапваше от него. Не след дълго започна да го взема много по-учтиво и за нас стана ясно, че сме намерили нещо, което наистина му харесва. Постепенно Сод и останалите колобуси се научиха как да се хранят от поставен на пода съд и с всеки изминат ден изяждаха малко повече храна. Ободрихме се духом. Макар че продължаваха да ядат малко, маймуните започнаха да опитват от гроздето и морковите, да похапват парченца ябълка и най-важното — да пият млякото, което подсилвахме с витамини. Вече бяхме убедени, че се хранят достатъчно, за да могат да оживеят. Това обаче представляваше наистина херкулесов труд, който изискваше от Ан цялото й търпение, за да продължат маймуните да се държат така и занапред. За щастие имахме хубаво време; ако морето се развълнуваше, колобусите сигурно щяха да се разболеят от морска болест. Това би преляло чашата и бях сигурен, че щяхме да ги изгубим.

Най-сетне стигнахме Лас Палмас, слязохме на брега и се запътихме направо към местния пазар. Там накупихме всичко, което ни попадна и което според нас можеше да съблазни колобусите, макар че много неща те виждаха за пръв път: спанак, ягоди, череши и най-различни зеленчуци и плодове. Отнесохме тържествено всичко на парахода и го предложихме на колобусите. Не е необходимо да казвам, че те отвърнаха носове от скъпите и прескъпи череши и ягоди, макар малко по-късно да проядоха череши. Спанака опитаха, но изглежда не им хареса. Бяхме купили за всеки случай и малко от някакъв необикновен, наподобяващ фасул зеленчук, който Ан бе забелязала в последния момент. Ако знаехме само, щяхме да купим цял чувал: колобусите се нахвърлиха като луди върху него и се тъпкаха, докато не изядоха всичко.

Най-сетне стигнахме и Ливърпул. Беше слънчев и топъл летен ден. Помислих си, че мъките ни вече са към края си, оставаше ни само да превозим животните от парахода до аерогарата и да отлетим направо за Джърси. Привечер щяхме да ги настаним благополучно в зоопарка, където ще бъдат обкръжени от любовта, грижите и вниманието на целия персонал. Докато параходът се приближаваше бавно към пристана, ние заковавахме с възможно най-голяма бързина зебла и стари одеяла от предната страна на клетките. Винаги вземаме подобни предпазни мерки не толкова заради животните, колкото за да попречим на хората да надничат и да пъхат пръсти в клетките, от което животните се плашат и дразнят, и има опасност да ухапят някого. Освен това, докато клетките подскачат и се блъскат при разтоварването, животните се чувствуват по-сигурно на тъмно. Отново ги поставиха в огромни мрежи, вдигнаха ги във въздуха и ги спуснаха на пристанището до приготвените камиони, за да ги превозят до летището и специалния чартърен самолет. След като ги разположихме внимателно в камионите, въздъхнах с облекчение. След няколко часа щяхме да си бъдем вече у дома в Джърси. Точно тогава към мен приближи дребен мъж и ме попита дали аз съм господин Даръл. Кимнах утвърдително и щастливо се усмихнах.

— Знаете ли, господине — започна той, — става дума за вашите леопарди.

Сърцето ми се сви от лошо предчувствие.

— Какво им се е случило? — запитах аз.

— Ето какво, господине, нямате разрешително за внос.

— Как да нямам — възразих аз. — Ние се обърнахме към министерството, оттам ни издадоха разрешително и казаха, че след като леопардите заминават веднага от Ливърпул за Джърси, не е необходимо да бъдат карантинирани в Англия.

— Аз не притежавам подобен документ, господине — каза той.

— Вижте… Достатъчно е да се обадите по телефона в зоопарка.

— Нищо не зная, господине. Без документ не мога да ги пусна.

Овладях се. В миналото се бях сблъсквал често с бюрокрацията и бях научил, че най-лошото, което може да направи човек в подобен случай, е да изгуби самообладание.

— Може ли тогава аз да се обадя в зоопарка? — обърнах се аз към него.

— Добре, господине. Страхувам се обаче, че трябва да заплатите за телефонния разговор.

— С удоволствие — процедих през зъби аз.

Влязохме в малка мрачна канцелария и се обадих на Ката.

Къде по дяволите са разрешителните за леопардите? Ката съобщи, че току-що ги бе получила в зоопарка. Озадачена от това, се обадила в министерството, макар и да смятала, че един екземпляр е изпратен в Ливърпул. Отвърнали й любезно, че не са изпращали копие в Ливърпул, защото документи се изпращали само на лицата, които очаквали леопарди или разни други животни.

От гърдите ми се отрони дълбок стон.

— Добре, Кет — отвърнах аз. — Сам ще се обадя в министерството.

Тя ми съобщи съответния отдел и телефонния му номер и аз се свързах с него. Служителите се оказаха много любезни, но според тях всичко било правилно, документите били изпратени там, където пристигали леопардите.

— Ще бъдете ли така любезни да обясните на господина, който се намира до мен? — помолих аз. — Той не разрешава да откарам леопардите в Джърси, понеже нямал документи… Убедете го моля ви, че документите са издадени.

Подадох телефонната слушалка на чиновника. Той замънка, заоплаква се, мъчеше се всячески да попречи на работата, но чиновникът от министерството накрая успя да го убеди, че е издадено разрешително за леопардите. Дребният мъж постави обратно слушалката с кисела физиономия. Развалих му най-приятния момент от деня.

— Мога ли сега да си вървя? — попитах мило аз.

— Да, разбира се — измърмори той.

Пристигнахме на летището. Заради цялата тази препирня изгубихме един час и се наложи да се обадим по телефона да задържат самолета. На летището прехвърлихме всички клетки от камионите на самолета, после се качихме и ние, седнахме и затегнахме предпазните колани. Двигателите зареваха, после поработиха на място и самолетът потегли. След това самолетът съвсем неочаквано спря и се върна на първоначалното си място, моторите зареваха отново, потеглихме, но пак спряхме. Върнахме се отново и двигателите този път изобщо не заработиха. Пилотът дойде при мен и започна да се извинява:

— Страхувам се, господине, че има някаква техническа неизправност. Не можем да излетим.

— Колко време ще ви е необходимо, за да отстраните повредата? — попитах аз.

— Трудно ми е да ви кажа, господине.

— А може ли да оставя животните в самолета, докато го поправите?

— Може да ги оставите, господине, но ако желаете, можем да ги преместим в един от хангарите.

— Предпочитам да ги преместим в хангара — отвърнах аз, — защото трябва да храним някои от тях.

И така всички животни бяха свалени отново от самолета и пренесени в голям празен хангар. Минаваха часове, ние хранехме животните и им давахме мляко. Най-сетне при мен дойде представител на авиокомпанията и ми съобщи, че продължават да полагат усилия за установяване на причината за повредата и че ще ми съобщят веднага при първата възможност за излитане. Позвъних на Ката в зоопарка и й казах какво се бе случило. Дойде време за обяд, после стана два часа, три часа, четири часа. В пет часа дойдоха да ми съобщят, че отново са изпробвали самолета, но установили, че повредата не е отстранена.

— Няма значение — отвърнах аз. — Ще ни осигурите друг самолет.

— Нека опитаме още веднъж, господине — помолиха ме те.

— Добре — съгласих се аз. — Само че никак не ми харесва да летя със самолет, който може да ми изиграе някакъв номер. Не обичам да пътувам със самолет, особено когато не е в изправност.

Беше много късно, когато дойдоха отново. Най-сетне повредата била отстранена. Ребрата ме боляха ужасно, а нервите ми се бяха опънали до крайност: първо, не обичам самолетите, и, второ, ставаше студено и животните можеха да се простудят.

— Не — отсякох аз с неочаквана решителност. — Да бъда проклет, ако тръгна с този самолет. Искам друг.

— Уверявам ви, господине — каза пилотът. — Самолетът е в пълна изправност.

— В това не се и съмнявам — отвърнах аз. — Просто имам предчувствие, а когато имам предчувствие, не обичам да летя, което в повечето случаи… Проклет да съм, ако полетя с всичките си животни и с жена си в този прокълнат самолет. Не, страхувам се, че ще трябва да наема друг.

— Добре, щом е такова желанието ви, господине — отвърна пилотът с огорчение.

Отправих се към началника на летището, получих разрешение да оставя животните в хангара и се заех да намеря друг чартърен самолет. Това се оказа трудна работа, но в края на краищата успях. На сутринта отидохме бързо на летището и проверихме внимателно клетките. Безпокояхме се да не би някое животно да бе пострадало през нощта от студа. След това ги натоварихме на новия самолет, който наистина излетя.

Когато се издигнахме във въздуха, изтрих потните си длани, изтегнах се, запалих цигара и затворих очи. Всичко е към края си, казах си аз, остава само да кацнем благополучно в Джърси. Двигателите бръмчаха равномерно, самолетът се носеше в небето и най-сетне островът се показа като петънце на хоризонта. Започнахме да слизаме все по-ниско и по-ниско, кацнахме напълно безупречно и докато приближавахме към сградата на летището, забелязахме подредените, готови за товарене на клетките електрокари с повдигателни устройства, а доколкото видях — и всички сътрудници на зоопарка.

Разтоварихме животните, засвяткаха светкавици и фоторепортери заснеха леопардите, шимпанзетата и останалите животни в момента на товаренето на електрокарите, а след това при прехвърлянето в камионите, с които щяхме да ги закараме в зоопарка. След час си бяхме вече у дома, разтоварихме отново животните, а тези, които трябваше да бъдат карантинирани, пуснахме веднага в новите клетки. Въздъхнах с огромно облекчение: бяхме успели да доведем колобусите. Вече имахме предостатъчно време, за да им посветим цялото си внимание. Сега към обичайната им храна можехме да добавяме зелени листа в неограничено количество — от дъб, бряст, липа и разни други дървета. Не се съмнявах, че ще поемат тази храна и ще заякнат. Поне се надявах, че всичко ще стане точно така.