Джералд Даръл
Хванете ми колобус (4)

Господин и госпожа Д.

Уважаеми господин Даръл,

Онзи ден в нашия хол връхлетя кълвач и започна да кълве часовника на дядо. Може ли това да се сметне за нещо необикновено?

Струва ми се, Едгар Уолас някога беше казал, че ако човек има един прякор, значи го ценят, ако обаче има два или повече, значи не го обичат. Доколкото зная, ние с Джеки имаме само един прякор в зоопарка, ако това може да се нарече прякор: целият персонал се обръща към нас с господин и госпожа Д. Струва ми се, че Шеп Малет беше го измислил.

Къдрокосият, синеок и с широка, подкупваща усмивка Шеп е без съмнение най-красивият мъж сред нашите сътрудници. На времето Шеп разби толкова много сърца, че вече не помня броя им, а почти всяка девойка от отдела за птици беше попадала в плен на неговия чар. Всъщност спомням си как една от девойките се влюби силно в него и отиде да каже на Джереми, че нямало да работи повече в зоопарка, ако Шеп не отвърне на чувствата й. Тъй като това не било възможно, тя била принудена да напусне. Второто име на Шеп е Жуан и аз често се питах защо не го кръстим Дон Жуан, но той бе и си остана Шеп и на неговите плещи лежеше грижата за цялата сбирка от птици, която беше доста голяма.

Птиците изобщо нямат силни характери като бозайниците, но понякога сме имали птици с ярки индивидуалности. Струва ми се най-добрият пример за това бе Трампи — сивокрилият тръбач^[1] от Южна Америка.

Сивокрилите тръбачи са големи колкото кокошки, имат високи, изпъкнали чела, подчертаващи големия им интелект, и огромни лазурни очи. Трампи бе питомен, затова го оставихме да се разхожда свободно из зоопарка. Той обичаше да помага в настаняването на новопристигналите обитатели — обикаляше наблизо или стоеше в клетката на всеки новопристигнал в продължение на двадесет и четири часа, докато не се убедеше, че новият обитател се чувствува добре. След това отиваше другаде.

Трампи прелиташе над оградата на двата пингвина, които имахме тогава, и ги тормозеше. Пингвините понасяха търпеливо всичко, докато един ден се хвърлили върху него и единият го изпратил с точен удар в басейна. Трампи, разбира се, не можеше да плува и попаднал в плен на пингвините. Открихме го окървавен във водата. Няколкото дълбоки рани кървяха непрекъснато и ние си помислихме, че сме го загубили. Целият зоопарк беше в траур. Все пак успяхме да го позакърпим и на следващия ден Трампи отново си беше Трампи. Изгубил няколко от перата си, той гордо крачеше наоколо и поздравяваше всеки срещнат.

Същият този Трампи винаги изпращаше последните посетители на зоопарка и веднъж дори се качи с тях в автобуса, за да провери дали не са тръгнали в погрешна посока. Гибелта му дойде съвсем неочаквано и потресе много Шеп, защото той отговаряше за него. Понесъл на гръб тежък чувал с дървени трици, Шеп влязъл в павилиона на бозайниците, без да знае, че Трампи го следва по навик по петите. След като стигнал до определената клетка, Шеп пуснал, без да се обръща, чувала с дървените трици на земята. Трампи се оказал под него и бил убит на място. Всички се разстроихме много, но по-късно ни се удаде възможност да се снабдим с две нови птици, на които също разрешихме да се разхождат свободно из градината. Те все още не са развили у себе си качествата на Трампи, но ние не губим надежда.

Друга забележителна личност беше Дингл — хайдушка гарга с червени крака. Тези необикновени представители на семейството на враните имат черна перушина, яркочервени крака и дълги, закривени червени клюнове. Отгледан от малък в къщи, Дингл бе напълно опитомен. Първите няколко дни след пристигането му го държахме у дома, но след като счупи осмата поред стъклена чаша, реших, че е време да го настаним в един от откритите птичарници. Той бе много мила птица и от всичко на света най-много обичаше да го чешат по главата — клякаше на земята или в скута, притваряше очи и потрепваше от удоволствие с крила. Дингл обичаше да каца върху рамото на Джеки и да прокарва внимателно клюн през косата й, като че търсеше буболечки или някакви други лакомства. Един ден кацна на рамото ми, издебна ме и успя да пъхне късче хартийка в ухото ми. Вероятно това бе някакъв неумел опит за построяване на гнездо, но хартийката беше напъхана така дълбоко, че се наложи да я вадя с пинсета. Дингл не се озлоби от това, че го изпъдихме в птичарника, и идваше да си говорим и да го чешем по главата през мрежата. В зоопарка има много говорещи птици. Папагалът Суку вечер след угасване на осветлението си казва сам: „Лека нощ, Суку!“. Нашата планинска майна Али пита: „Къде е Тригър?“ и отвръща: „О, какво добро момченце!“ Но като че най-добрият ни оратор е една по-малка майна, наречена Тапънс. Ако отидете при клетката на Тапънс и го заговорите, той започва да се смее и хихика, а ако пъхнете пръст през телената мрежа и го почешете по коремчето, притваря очи и казва: „О, колко хубаво! О, колко хубаво!“

Много хора ме питат дали говорещите птици действително разбират това, което казват. Не зная какво да отговоря. Вземете например Тапънс. Той казва: „О, колко хубаво!“, щом го почешат. Вероятно бившите му собственици са казвали тези думи, когато са го почесвали и то свързва звуците с действието. Един ден обаче Тапънс направи нещо, което почти ме накара да повярвам, че разбира какво казва. Нашият стар и уважаван от всички ни градинар господин Холи подстригвал храста в близост до клетката на Тапънс, закашлял се изведнъж и се изплюл. В същия миг Тапънс изрекъл с ясен и остър глас: „Мръсен старик!“ Господин Холи страшно се развеселил и цял ден се подсмихвал сам на себе си.

Съществуват, разбира се, безброй истории за папагали, повечето от които са крайно подозрителни. Аз обаче съм виждал два папагала да говорят, искам да кажа, не само да възпроизвеждат заучени звуци и фрази. Едни мои приятели от Гърция имаха папагал. Те го изнасяха всеки ден с клетката под сянката на дърветата. Веднъж някакъв селянин завърза магарето си от другата страна на живия плет. След малко то отметна назад глава, както правят всички магарета, изрева жално и завърши със силно пръхтене, което магаретата издават след изпълнението на своето соло. Папагалът слушаше много внимателно, навел на една страна глава, и когато магарето се нарева, той произнесе съвсем ясно с въпросителен тон:

— Какво се е случило, драги?

Вторият случай бе с един африкански сив папагал, домашен любимец на мой атински приятел. Той разполагаше с доста богат речник — на гръцки, естествено — и неговите собственици ужасно се гордееха с него. Веднъж седмично те организираха „ден за посещение“ и всички техни приятели знаеха, че могат да се отбият у тях на чай. През един от тези „дни за посещение“ главната тема на разговора бяха папагалът и неговият речник. Един от гостите твърдеше, че папагалите изобщо не могат да говорят. Издавали само неразбираеми звуци. Тогава гордите собственици възкликнаха веднага: „Чуйте само какво казва папагалът! Може това и това.“ Хванал чашата с чая в едната си ръка и парче кекс в другата, гостът се приближи до папагала, погледна го и попита: „Поли, ти не можеш да говориш, нали?“ Папагалът погледна госта за миг, слезе надолу по пръчката, на която бе кацнал, приближи се до него, наведе глава на една страна и произнесе ясно и недвусмислено: „Можеш ли да ме целунеш отзад?“ Това направи зашеметяващо впечатление на гостите. Никога преди това папагалът не бе произнасял този израз, не го произнесе никога и след този случай, но сега го бе изрекъл ясно като камбанен звън, без каквото и да е съмнение. Най-интересно реагира гостът: той остави чашата с чая и парчето кекс, взе шапката и бастуна си и напусна компанията побледнял от гняв, като заяви, че няма да остане в дом, в който обиждат гостите.

Обикновено зимно време птиците ни създават повече грижи от всички останали животни, взети заедно, особено тези, които живеят в оградени места и птичарници, защото трябва да се внимава да не се простудят и което е най-лошото, да не премръзнат. При премръзване на някое фламинго или на птица като него може да се стигне до ампутиране на няколко от пръстите му. Най-тежка за нас бе зимата на 1962/63 година с незапомнени в историята на Джърси студове. Наваля около половин метър сняг, а земята замръзна на дълбочина повече от половин метър. Освен за нашите ние трябваше да се грижим и за безброй много диви птици, които ни носеха — в безкрайна върволица пристигаха изтощени до крайност от липса на храна скорци, червеношийки, дроздове, косове. Ние можехме да направим само едно нещо — да закрием павилиона за птици за посещение (не защото нямаше посетители по това време) и да пуснем вътре всички диви птици, които ни носеха. Там бе поне топло. По пода поставихме огромни купчини храна. По едно време имахме четиридесет белочели водни кокошки, двадесет и пет шотландски тетрева, един воден бик, два лебеда и разни други дребосъци, всички пуснати на свобода в малкото пространство на птичарника. Точно през тази много студена зима веднъж на външната врата се почука. Отворих и на прага видях странен посетител, който приличаше на битник. Очевидно не бе се бръснал твърде отдавна, защото носеше дълги бакенбарди, косата му бе мазна и чорлава, а дрехите — мръсни и окъсани. През своите деветнадесет години като че не се бе къпал нито веднъж. Под мишницата си държеше две белочели водни кокошки.

— Слушай, приятелю — обърна се той към мен. — Можеш ли да помогнеш на тези бедни и окървавени птички?

Да кажа, че останах удивен, означава да не предам и част от онова, което почувствувах. Поех птиците, прегледах ги и установих, че и двете бяха простреляни през крилата. Раните им не бяха опасни и скоро щяха да заздравеят, но птиците бяха много изтощени и слаби. Погледнах битника с укор.

— Какво, на лов ли сте тръгнали? — попитах го аз.

— Не — отвърна той. — Не аз. Някакъв мръсен французин. Видях го как ги застреля. После разбрах, че бедните малки птиченца са само окървавени, затова отидох и ги прибрах. Взех пушката от французина и добре го наредих. Скоро няма да му се прииска да тръгне пак на лов.

— Ние, разбира се, ще направим, каквото можем за тях — отвърнах аз. — Много мило от ваша страна, че ги донесохте. Вече имаме четиридесет от тези птици.

— Това вече си е твоя работа, приятелче — произнесе весело той. — Благодаря ти все пак за всичко.

Младежът закрачи по дебелия сняг. Гледах след него и си мислех колко неправилно е да съдим за хората по външния им вид. Кой можеше да предположи, че под тази раздърпана външност се крие златно сърце?

Нова беда ни сполетя при потъването на петролния танкер „Тори Кенън“. Тогава вестниците вдигнаха страшен шум и привлякоха вниманието на обществеността върху голямата опасност, която крие замърсяването на водите, особено за морските птици. Ден след ден следяхме с тревога новините за огромното нефтено петно. След това за наш ужас течението и вятърът го понесоха към Ламанша. Скоро то се насочи право към Великобритания. Разбирах отлично, че ако се разлееше върху нашите брегове, петното щеше да унищожи напълно колониите на кормораните и брадвоклюните по Ламанша. Освен това ние трябваше да имаме готовност за спасяване на стотиците, ако не и хилядите залети с нефт морски птици.

Въпреки цялото ни желание в зоопарка нямахме място за повече от четиридесет-петдесет птици. Нещо трябваше да се направи, и то без каквото и да е отлагане, затова се обадих по телефона на организацията за закрила на животните, която представлява местна форма на RSPCA^[2], и споделих опасенията си. Отговориха ми, че и те могат да помогнат само на около четиридесет-петдесет птици. Очевидно това не беше достатъчно, за да се справим с нещастието, което очаквах, затова позвъних на Саран Калторп и я помолих да намине при мен, за да се опитаме да съставим заедно някакъв план. Като блестящ генерал тя успя да организира целия остров за невероятно кратко време.

В канцеларията поставихме голяма карта със забодени на различни точки разноцветни карфици. Едни от тях сочеха местата по брега и скалистите заливчета, които щяха да се обхождат редовно от търсещи групи, други — местата, където щяхме да хващаме птиците, а трети — районите, в които щяхме да ги държим. Всички участници в спасителната акция бяха обзети от огромен ентусиазъм. Скаутите — както момчета, така и момичета — се включиха в патрулните групи, а също и отделни хора, които разполагаха със свободно време. Няколко души с товарни и леки автомобили сформираха транспортна бригада. За птиците осигурихме много навеси и хамбари. Директорът на един хотел ни предостави много любезно дори плувния басейн. Ограден с телена мрежа, той можеше да побере около двеста птици. След това зачакахме, изпълнени с решимост, разлелият се нефт да достигне нашите брегове. По някакъв каприз на съдбата обаче ветровете и теченията се промениха и макар че бяха засегнати един-два от англо-нормандските острови и бяха нанесени известни щети, петното мина покрай нас и се насочи към бреговете на Франция. Наложи се да окажем помощ само на пет-шест птици и цялата наша подготовка се оказа безполезна, но поне знаехме, че сме готови да посрещнем евентуални нещастия. Когато в края на краищата нефтеното петно се разля по френския бряг, то завари французите абсолютно неподготвени и в резултат на това загинаха хиляди морски птици.

Един чудесен пролетен ден се почувствувах особено благоразположен и реших да потърся Шеп. Когато не можехме да го открием по вътрешната система за връзка, която бяхме инсталирали из всички кътчета на градината, ние знаехме, че ще го намерим в така нареченото „поле на Шеп“. Това е една голяма ливада близо до развъдника за лебеди с южно изложение и форма на секира. По острието на тази секира бълбукаше поточе, което Шеп прегради. Образуваха се няколко малки вирчета, в които той развъждаше всички свои птици: във вирчетата — патици и гъски, а по бреговете — фазани. Фазаните са истинската страст на Шеп, а през тази година той постигна необикновени успехи с тях. Огрян от лъчите на пролетното слънце, аз се спуснах до ливадата. Посрещна ме обичайната какофония: гъските и патиците крякаха, малките фазанчета издаваха нежни писукания от местата, в които бяха оградени, а техните приемни родители — бантамки или кокошки, кудкудякаха гордо около тях. Шеп си подсвиркваше весело в компанията на кучето си, което беше вълча порода, и дребния шнауцер^[3]. Той надничаше в една клетка, пълна с малки пухкави топчета, които се пъхаха между краката на една бантамка, а тя къткаше, като кълвеше нещо по земята.

— Добро утро — поздравих аз, като наближих.

Шеп се обърна:

— Добро утро, господин Д. Елате да видите.

Пристъпих напред и впих поглед в оживелите пухкави топчета, които обикаляха приемната си майка.

— Какви са тези фазанчета? — заинтересувах се аз, тъй като повечето новоизлюпени фазанчета не се различават на пръв поглед и обикновено се затруднявах при определяне на вида им.

— Елиотови — отвърна гордо Шеп. — Излюпиха се снощи. Исках да почакам, докато поизсъхнат, и тогава щях да дойда да ви съобщя.

— Чудесно! — въодушевих се аз, защото елиотовите фазани са включени в списъка на застрашените птици и е твърде вероятно дори вече да са изчезнали в диво състояние.

— От осем яйца се излюпиха осем фазанчета — отвърна Шеп. — Не съм и допускал такъв успех.

— Според мен всички изглеждат добре.

— Едно ми се струва малко не както трябва, но мисля, че ще се оправи — отвърна Шеп.

— Дойдох при теб с новини — подех аз. — Реших, че след тазгодишните ти успехи мога да ти купя двойка фазани, такива, каквито си харесаш, стига да се появят на пазара. Мисля, че зоопаркът и тръстът няма да могат да ги купят. Ще ги платя лично аз в знак на уважение към благородните ти усилия.

— Я гледай, наистина ли? — възкликна Шеп. — Много благодаря, господин Д.

Откъде можех да зная докъде щеше да ме доведе това мое прибързано обещание.

Всяка сутрин при разпределяне на пощата неизменно намираме каталози за разпродажба на животни, които предлагаха търговци от цял свят. Слагат каталозите на бюрото ми и аз ги преглеждам, като внимавам за всичко, което е особено рядко и има някаква стойност за тръста. Точно тази сутрин прегледах, както обикновено, каталозите, но, изглежда, пропуснах един от тях. Те бяха върнати в канцеларията, където сътрудниците щяха да ги прегледат подред. След малко на вратата се почука и след моето „Влезте“ се показа лицето на Шеп.

— Мога ли да ви видя за малко, господин Д.? — попита той. Блед и напрегнат, той не беше в обичайното си жизнерадостно настроение.

— Влез — повторих аз. — Какво се е случило?

Шеп прекрачи прага, стиснал в ръка един от каталозите, и затвори вратата след себе си.

— Видяхте ли този каталог? — попита той със сподавен глас.

— Кой?

— Джабира.

— Да, видях го. Но… защо? Какво има в него?

— Не забелязахте ли? — попита той. — Белоухи фазани.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Погледнете… Тук.

Шеп постави списъка върху бюрото ми и посочи с пръст: „Наскоро се очакват белоухи фазани.“ Цената не беше посочена. Това бе злокобен знак, тъй като обикновено означаваше, че въпросното животно е скъпо и прекрасно. В този случай бях напълно убеден, че е така. Първо, белоухите са най-големите и най-импозантните фазани с уши. Второ, вероятно вече бяха изчезнали в диво състояние. И трето, доколкото знаех, някъде по света имаше само седем птици, повечето от тях в Америка. Въздъхнах. Разбирах прекрасно, че тръстът трябва да притежава тези птици, а помнех и обещанието, дадено на Шеп предния ден.

— Добре — отвърнах примирено аз, — обади им се веднага по телефона, защото останалите зоологически градини ще се нахвърлят отгоре им като мухи на мед. Само че, Шеп, цените трябва да са разумни. Финансовите ми възможности не са чак толкова големи.

— Естествено — отвърна той. — Разбирам това.

Той вдигна телефонната слушалка и след малко го свързаха с Холандия.

— Господин ван ден Бринк? — попита той с дрезгав от вълнение глас. — Обаждам се във връзка с белоухите фазани.

Последва дълго мълчание, през което Шеп слушаше какво му говори господин Бринк.

— Разбирам — отвърна Шеп, — разбирам.

Той постави ръка върху микрофона на слушалката и обърна умоляващ поглед към мен.

— Още не ги е получил, но са му ги изпратили. Иска по двеста и петдесет лири за птица.

Душата ми се сви от мъка, но обещанието си беше обещание.

— Добре — отвърнах аз. — Кажи му, че вземаме една двойка.

— Господин ван ден Бринк — продължи Шеп с разтреперан глас, — вземаме една двойка. Моля, запазете ни една двойка. Да, да, Джърсийски зоопарк… И ще ни съобщите. Ще ни предупредите, преди да пристигнат, нали?… Разбирам, пристигат през Париж… Това е много удобно за нас. Благодаря ви много. Дочуване.

Той постави слушалката и закръстосва нагоре-надолу из кабинета, обзет от безпокойство.

— Какво ти става сега, за бога? — попитах аз. — Казах ти, че ще имаш една двойка от тях. Защо си се оклюмал?

— Да… да. Струва ми се, че е рисковано само с една двойка — измърмори Шеп.

— Слушай, мило момче — обърнах се аз към него. — Това са цели петстотин лири, които току-що изхарчих за тези твои два фазана. Наистина не съм в състояние да ти купя още два.

— Не, не! Нямам пред вид вас — отвърна Шеп. — Имам пред вид себе си. Ще ми разрешите ли и аз да купя една двойка? Ще бъдем много по-сигурни, ако имаме две мъжки и две женски птици.

— Но, Шеп — възразих аз, — това са нови петстотин лири! Имаш ли толкова много пари?

— Имам, разбира се — отвърна припряно Шеп. — Имам… имам пари. Само че… само че ще ми разрешите ли да ги купя?

— Разбира се, че ще ти разреша, след като си решил да хвърляш парите си по тях — отвърнах аз. — Това обаче е твърде голяма сума.

— Много е голям рискът, ако останем само с една двойка и умре, да речем, мъжката или женската птица — отвърна Шеп. — Значи мога да ги купя?

— Разбира се, че можеш, само че по-добре се обади още сега.

— Господин ван ден Бринк? Отново по повод на вашите белоухи фазани… Решихме да купим вместо една две двойки… Да, да, две двойки… Благодаря ви много. Дочуване.

Шеп постави обратно слушалката и извърна към мен ликуващото си лице.

— Сега с тези две двойки ще можем да направим нещо — каза той.

Купуването на птиците обаче беше само началото, тъй като сега трябваше да се построят два открити птичарника за тях, и то на място, където дотогава не са били отглеждани други птици, за да няма опасност от останала в почвата зараза. Извършихме необходимите приготовления и зачакахме нетърпеливо пристигането на белоухите. Минаваше седмица след седмица, ние звъняхме редовно по телефона на господин ван ден Бринк, а той се извиняваше и обясняваше, че птиците идвали от Пекин, минавали през Москва, ГДР и Париж, откъдето вече се отправяли за нас — една твърде усложнена процедура. Стараел се да ни ги изпрати без никакво забавяне. Най-сетне настъпи дългоочакваният ден, когато той ни се обади по телефона, че птиците пристигнали в Берлин и на следващия ден тръгвали към нас.

Това развълнува страшно много Шеп и през целия ден той не беше в състояние да се съсредоточи в какъвто и да е разговор с някого. Той очакваше с много голям страх да разбере в какво състояние идват белоухите. Най-сетне те бяха докарани от летището. Разкъсахме зеблото от предната страна на клетките и пред очите ни се показаха две двойки белоухи фазани: красиви, големи бели птици с дълги, подобни на водопади опашки от бели пера, с розови лица и черни гребени на главите. Гледахме в захлас необикновено красивите птици. След това внимателно пренесохме клетката до двата специално приготвени птичарника и пуснахме всяка двойка поотделно.

Три от птиците бяха необикновено диви. Шеп смяташе дори, че бяха уловени скоро и изобщо не бяха живели в клетка. Четвъртата, едната от мъжките, обаче се оказа извънредно кротка, толкова кротка, че малко се озадачихме. Шеп ги нахрани и им даде вода. Тъй като бяха много неспокойни, покрихме птичарника със зебло, за да не се плашат от посетителите. На следната сутрин двамата с Шеп отидохме да ги навестим и видяхме, че мъжкият фазан е още по-унил. Беше ясно, че с него нещо не е в ред. Докато се мъчехме да се свържем по телефона с Томи Бег, за да се посъветваме с него, птицата умря. Томи пристигна, направи аутопсия и скоро установихме причината за смъртта. Дробовете на птицата бяха надупчени от аспергилоза — силно заразна форма на гъбно заболяване, което се разпространява със светкавична бързина и е нелечимо. Птицата можеше да поживее още някоя и друга година в това състояние, но дългото и изнурително пътуване се бе оказало непосилно за нея.

— Струва ми се, че идеята да купим две двойки се оказа добра — казах аз унило на Шеп.

— Да — отвърна той. — Знаете ли, имах чувството, че може би ще се случи нещо подобно. Нали щеше да е ужасно, ако това беше единствената ни двойка?

Напълно споделях мнението му.

Останахме с две женски и една мъжка, но птиците се намираха в много добро състояние и ние твърдо вярвахме, че ще имат потомство. Цялото лято и зимата те се приспособяваха към новите условия и през пролетта бяха вече сравнително опитомени. Мъжката птица проявяваше явно предпочитание към едната женска и ние ги отделихме заедно в птичарника, а другата преместихме. И ето че една сутрин Шеп се втурна в кабинета ми, понесъл женския белоух фазан на ръце.

— Боже господи, какво се е случило! — възкликнах аз. — Да не би да си е разбила главата?

При уплаха фазаните имат навика да излитат като ракети и да се блъскат в телената мрежа на тавана. Понякога те одираха съвсем кожата на главата си.

— Не, не, още по-лошо — отвърна Шеп. — Не може да снесе яйцето.

Птицата очевидно се мъчеше да снесе яйцето и бе останала почти без сили. Дадохме й малко глюкоза с вода, след което се обадих по телефона на Томи Бег. Той ме посъветва да й направим пеницилинова инжекция, а после да приложим всички познати методи за извличане на яйцето, без да му се нанесат каквито и да е повреди. Направихме инжекцията и после с помощта на растително масло, парата от един кипнал чайник и разни други методи, които ни хрумнаха, се помъчихме да извадим яйцето. Нищо не помогна. Накрая не ни оставаше нищо друго (а и птицата се умори толкова много, че не можеше вече да ни помага), освен да счупим яйцето в нея и да го извадим на части. Тази процедура е много опасна, защото, както е известно, може да причини перитонит. Все пак успяхме да извадим яйцето и неговото съдържание, после направихме промивка с топла вода, за да не би да е останало някое незабелязано от нас парченце. Накрая поставихме птицата на тъмно и топло в един сандък с надеждата, че ще се съвземе. След два часа обаче тя умря. Двамата с Шеп се изправихме унило пред мъртвата птица.

— Е — произнесох аз с възможно по-бодър глас, — все пак ни остана една двойка.

— Да — отвърна Шеп. — Предполагам, че ни остана. Нали знаете, че мъжкият не обича тази женска.

— Нищо, ще трябва да се влюби в нея — казах аз. Поставихме ги заедно. Брачният период бе вече преминал и ние зачакахме нетърпеливо следващата пролет. През това време те свикнаха един с друг и мъжкият започна да проявява някакви признаци на нежност към нея. Но една сутрин Шеп влезе в моя кабинет съвършено убит.

— Отново белоухите — каза той.

— Господи, отново ли? — възкликнах аз. — Какво се е случило сега?

— Елате да видите — предложи той.

Отидохме до птичарника и надникнахме вътре. Мъжката птица куцукаше силно и за миг помислих, че си е счупила крака. Шеп предположи, че нещо я бе изплашило през нощта и тя бе излетяла нагоре. Вероятно при падането бе заплела пръстите си в телената мрежа и бе разтеглила мускула на бедрото си, а може би бе повредила и нерва. Двамата с Шеп се спогледахме: и той, и аз мислехме за едно и също. Ако не си служи с двата крака, за мъжкия фазан ще бъде трудно, да не казвам невъзможно, да се съешава успешно с женската. Ако не успеехме да излекуваме крака му, едва ли щяхме да получим потомство от белоухите фазани. Подготвени за най-лошото, хванахме мъжкия и аз прегледах крака и бедрото. Нямаше никакви изменения, костите не бяха счупени и нашето първоначално предположение, че се касае само за разтегляне, ни възвърна надеждата, че всичко ще се оправи. Направихме му инжекция с витамин D3, който оказваше чудодейно въздействие при парализа на задните крайници на маймуните, и започнахме да го наблюдаваме ежедневно. Мъжката птица обаче не се оправяше, куцукаше из клетката и едва докосваше земята с пръсти, колкото да запази равновесие. Не говорехме с Шеп по този въпрос, но дълбоко в душите си и двамата разбирахме, че усилията ни да отгледаме белоухи фазани са обречени на провал.