Джералд Даръл
Хванете ми колобус (3)

Родилните мъки на лъвицата

Уважаеми господин Даръл,

Казвам се Мириам. Пиша Ви, за да се посъветвам по следните въпроси:

1. Възможно ли е да се снабдя с новородено лъвче?

2. Ако може, откъде да го взема и знаете ли колко струва?

3. На каква възраст мога да го взема (да го отделя от майка му)?

4. Къде да го държа?

5. До каква възраст мога да го държа?

6. С какво да храня това малко новородено лъвче?

7. Колко голямо ще порасне? Добавете всичко, което според Вас трябва още да зная.

Много ви благодаря…

В никоя голяма колекция от диви животни не минава без болести и нещастни случаи, но понякога те се оказват фатални, защото и животните са смъртни като хората. Сред причините за нещастните случаи, колкото и да е неприятно, включвам и поведението на обикновения посетител. В миналото сме имали случаи, когато посетители са давали на маймуните ножчета за бръснене, а на големите човекоподобни маймуни — запалени лули и цигари, в резултат на което животните получаваха обгаряния. Няма ли постоянен пазач, трудно може да се предотвратят подобни постъпки.

Да вземем например случая с двата папагала ара — капитан Коу и Маккой. Те бяха пищно оцветени и добродушни птици. При хубаво време ги изваждахме от клетките и ги поставяхме върху ниската циментова стена край помещението на бозайниците, за да постоят на слънце, да почистят блестящата си перушина и да отправят хрипливи крясъци към посетителите. Един ден някаква извънредно дебела жена, очевидно уморена от разходките си из зоопарка, решила да поседне на стената, върху която се намирал капитан Коу. Вярвате или не, но тя седнала право отгоре му. Да не се забележи такава голяма и блестящо оцветена птица изглежда невероятно. За съжаление капитан Коу не успял да си отмъсти и да клъвне въпросната дама, защото целта била непосилно голяма, въпреки че ара имат едни от най-масивните клюнове от семейството на папагалите. Той бил просто размазан.

Нашият шлосер, който в момента минавал оттам, станал свидетел на произшествието. Жената явно изобщо не разбрала какво била направила. Шлосерът взел птицата и веднага я донесъл в канцеларията. За щастие точно тогава в зоопарка се намираше ветеринарният лекар Томи Бег, който веднъж седмично преглеждаше животните. Той веднага оказа помощ на капитан Коу. Бяха счупени и двата му крака и Томи майсторски му сложи шини. Освен това беше премазан гръдният кош, а някои от ребрата бяха пробили белия дроб. Въпреки грижите ни не след дълго папагалът умря.

Най-много ме удиви поведението на жената. Дори и да допуснем, че е била късогледа и не е видяла кацналата на стената голяма птица с блестящи алени и сини пера, поне трябваше да разбере, че е извършила нещо нередно, след като беше седнала върху него. Тя не само че не се яви в канцеларията да се извини за допуснатата от нея грешка и да се осведоми за състоянието на птицата, но не си направи труда да се обади и по телефона. Това е само един случай от поведението на многобройните посетители. Аз бих казал, че средно седемдесет процента от времето си използуваме за опазване на животните от посетителите, отколкото за самите животни.

Както във всяка сериозна зоологическа градина, ние не разрешавахме на посетителите да хранят животните. Случва се да им дават неподходящи неща или прекалено голямо количество храна, от тази, която им харесва особено много, и животните се отказват от грижливо разработената от нас диета. Човекоподобните маймуни например ядат шоколад до пресищане също като малки деца и след това не искат да поемат вечерята си, която е от много по-голяма полза за тях. Неправилното хранене може да доведе до стомашни и други заболявания, които трябва да се лекуват дълго време след това. Някои от посетителите на зоологическата градина не обръщат ни най-малко внимание на поставените навсякъде надписи: „Моля, не давайте храна на животните!“ и продължават да подхвърлят шоколад и разни други лакомства през решетките на клетките. Ветеринарният лекар на големия зоопарк има предостатъчно работа цяла година и без глупостта, а понякога и жестокостта на посетителите.

В единия край на нашия зоопарк има малко езерце, където държим смесена сбирка от водоплаващи птици, между които и някои редки видове. Няколко години птиците живееха там щастливо и се размножаваха. След това настъпи много топло лято. Малкото ручейче, което подхранваше езерцето, се превърна в едва забележима струйка, а нивото на водата забележимо се понижи. Скоро започнахме да откриваме по някоя умряла птица, но дори аутопсията не даваше задоволителен отговор за причината на смъртта й. След това неочаквано умряха наведнъж шест птици, включително две от нашите редки видове. Томи Биг огледа крайно озадачен навяващата скръб редица от умрели птици, която го очакваше в понеделник сутринта на визитацията.

— Какво по дяволите става с това езеро? — възкликна раздразнено той. — Водата е проверена, а доколкото зная, на птиците им нямаше нищо.

След това му хрумна нещо.

— Не съм ги проверил само за глисти. Възможно е да е от тях.

Той взе най-близката птица, която се оказа шпореста гъска, и със скалпел разряза внимателно воденичката, но не откри нищо. Тогава разтвори гушата на птицата и намери отговора на загадката: там имаше приблизително една шепа дванадесеткалиброви оловни сачми. След прегледа на останалите умрели птици открихме същото количество оловни сачми, а в една от тях — дори метален връх на един дванадесеткалибров патрон. Всъщност гушите на птиците биха могли да се сравнят със зъби, тъй като повечето птици поемат известно количество пясък, ситен чакъл, дори малки камъчета с храната си, които се натрупват в гушите и спомагат за стриването и сдъвкването на храната при преминаването й през тях. Когато песъчинките, ситният чакъл или камъчетата се изтрият, птицата поема нова доза, за да попълни запаса си от „зъби“. Тези птици бяха успели да открият по някакъв начин големи количества оловни сачми и естествено ги бяха поели, като ги бяха взели за малки камъчета. Те действително бяха изиграли ролята на зъби в гушите им, но храната ги бе разтворила и птиците бяха получили отравяне от оловото.

Разбира се, след разкриването на тайнствената причина за смъртта им ние изловихме всички птици от езерото и претърсихме много внимателно бреговете му, за да открием откъде идват тези сачми. Някъде сигурно имаше цяла кутия дванадесеткалиброви патрони или нещо подобно, но колкото и да търсехме, не открихме нищо. Една от уловените в езерото птици се разболя. Очевидно и тя страдаше от оловно отравяне. Опитахме се да я спасим, като й инжектирахме венозно калциев препарат. За нещастие това не помогна и птицата умря. Дълго време източникът на оловните сачми в езерцето остана в тайна за нас, докато най-после научихме, че езерцето се бе образувало едва след войната. Дотогава там имало малка долчинка, през която течало ручейче. Собственикът на мястото, сегашният ни хазаин — майор Фрейзър, — преградил поточето и така се образувало езерцето. Ние дойдохме до заключението, че по време на немската окупация някой бе притежавал дванадесеткалиброви патрони, които бе закопал в долчинката от страх да не ги открият у него. Постепенно под действие на водата и калта картонените части на патроните се бяха разяли и сачмите се бяха изръсили в езерцето. През горещото лято нивото на водата спадаше и гъските са имали възможност да се доберат до тинята, която иначе не можеше дори и да докоснат.

Разбира се, в зоопарка се случват и редица други, независещи от нас неща, срещу които сме безсилни. Например африканските циветки народиха много малки. Това беше истинско събитие, тъй като в малко зоологически градини може да се отглеждат циветки. Женската се държа три дни като безупречна майка, след което по някаква непонятна за нас причина се нахвърли върху малките и ги изяде. Или пък случаят със сервалите. Тези дългокраки котки с остри уши, къси опашки и прекрасна оранжевокафява, напръскана с черни петна козина са наистина много красиви животни и ние се зарадвахме извънредно много, когато Тами роди две малки. Тя също се оказа превъзходна майка. Котенцата растяха бързо, сучеха добре и Тами изглеждаше много доволна. След около седмица погледнахме в клетката й и открихме, че двете малки са мъртви. Нямахме никаква представа как беше станало това. Малките нямаха никакви външни увреждания и очевидно тя не ги бе хапала. Аутопсията обаче ни изясни всичко: малките се бяха задушили. Вероятно Тами се бе обърнала през нощта, бе легнала върху тях и ги бе задушила, без и самата тя да разбере. Понякога това се случва и с домашните котки при раждането на първите котенца, докато усвоят тънкостите на майчинството.

Струва ми се, че най-заплетеният ветеринарен въпрос за нас възникна, когато забременя лъвицата Шеба. Всичко като че вървеше добре и времето за раждане наближаваше. Един ден се наложи да обядвам с някакъв приятел в града и както обикновено, при излизане от зоопарка оставих адреса и телефонния номер на ресторанта, за да може в случай на нужда да ме повикат незабавно. Тъкмо бяхме свършили с обяда и по телефона ми съобщиха, че Шеба започнала да ражда. Малкото обаче се показало наполовина и не можела да го роди, колкото и да се мъчела. Лъвчето очевидно бе умряло. Метнах се на едно такси, пристигнах колкото се може по-скоро в зоопарка и двамата с Джереми обсъдихме положението. Лъвицата се мъчеше вече около 2-2½ часа: малкото висеше отпуснато, очевидно мъртво, но тя не можеше да го роди и, изглежда, много се измъчваше.

— Преди всичко — каза Джереми — трябва да я вкараме в малката клетка. Тогава вероятно ще можем да й помогнем.

За нещастие клетката, в която се намираше Шеба, бе твърде голяма и за да я прехвърлим в по-малката, трябваше да влезем вътре и да я изтеглим. Не смеех да поема този риск. Тогава ми хрумна една идея.

Знаех, че Лондонската зоологическа градина има специална пушка: тя прилича на пистолет, само че изстрелва игла, която действува като подкожна инжекция — забива се в определена част от тялото на животното и впръсква успокоително средство, антибиотик или нещо подобно. Реших, че ако се обадя по телефона на Лондонската зоологическа градина, сигурно щяха да ми изпратят пушката със самолет, за да я изпробвам върху Шеба. Отидох в къщи и позвъних.

Излишно е да споменавам, че беше събота. Всички подобни затруднения като че се случваха винаги в почивен ден. Когато все пак се свързах с лечебницата на Лондонската зоологическа градина, оттам потвърдиха, че притежават такава пушка. Единственият човек обаче, на когото било позволено да си служи с нея, бил главният им ветеринарен лекар доктор Оливър Греъм Джоунс. Полицията бдяла много зорко и не разрешавала пушката да се изнася от градината.

Аз познавах Оливър Греъм Джоунс от години и знаех, че ако имаше възможност, той щеше да понаруши закона. Казаха ми, че прекарвал седмичната си почивка в къщи. Тогава помолих за домашния му телефонен номер и след малко се свързах с него. Обясних му всичко и той ми влезе в положението.

— Но, мило момче — обърна се Джоунс към мене, — първо, не мога да ти изпратя пушката без разрешение на полицията и, второ, ако не си боравил с нея, тя може да се окаже много опасна. Не я ли заредиш, както трябва, изстреляната игла вместо подкожно действува като куршум и не само няма да излекуваш животното, а ще го убиеш. Това приспособление е твърде коварно.

— Щом не може, не може — отвърнах аз. — Ще се наложи да преместим лъвицата в по-малката клетка. Това означава, че вероятно ще трябва да влезем със запалени факли.

— Боже мой! — възкликна напълно потресен Оливър. — Недей да правиш това! Може всички ви да нападне, особено щом се намира в такова състояние. Тя няма да понесе спокойно подобно отношение.

— А как да постъпим?

Оливър се замисли за миг.

— За колко време — попита той — бих могъл да се добера до Джърси?

— Зависи от разписанието на самолетите — отвърнах аз, — но приблизително за около час.

— Добре, ако можеш да ми осигуриш място в някой самолет, ще прескоча до зоологическата градина да взема пушката и сам ще свърша работата.

— Прекрасно! — извиках възторжено аз. — Веднага ще се свържа с нашия пътнически агент и ще ти се обадя пак.

Работата се усложняваше от това, че летният сезон беше в разгара си и самолетите бяха пълни с младоженци или цели семейства, които идваха да прекарват отпуската си в Джърси. Аз се обърнах към мои познати от пътническите бюра и им обясних положението. Не можеха ли да ми осигурят едно място от Хийтроу^[1] с някой от най-ранните самолети? Обещаха да ми се обадят по телефона. Половин час кръстосвах стаята и гризях нокти. Накрая телефонът иззвъня. Обаждаха се от пътническото бюро: има само едно място от Хийтроу, самолетът излитал към пет и половина. Казах им да позвънят в Хийтроу и ги предупредих, че мястото е за доктор Оливър Греъм Джоунс. След това се обадих отново на Оливър.

— Боже мой! — възкликна отново той, — та аз нямам почти никакво време! Във всеки случай ще направя всичко възможно.

— Ще те посрещна на аерогарата.

— Добре — отвърна той, — ще се моля на всевишния да не попадна на някое задръстване по шосето.

Посрещнах го на аерогарата и го вкарах моментално в колата. Оливър е чернокос, с големи кафяви очи и с вид на преуспяващ медик, а не на най-обикновен ветеринарен лекар. По пътя до зоопарка му разказах всичко, което се бе случило. Плодът все още не беше излязъл, Шеба се напъваше и бе много изтощена. Аз извиках нашите ветеринарни лекари и им поръчах да донесат необходимите инструменти, защото Оливър ми съобщи по телефона, че може би ще се наложи да й направим цезарово сечение, за да спасим живота й. Когато пристигнахме в зоопарка, там вече ни очакваха. Пред клетката на лъвицата бе поставена маса с прикрепени над нея лампи. Операционната зала бе твърде проста, но повече от това не можехме да направим. Оливър огледа пациентката, която лежеше изтощена от напрежение в ъгъла. Тя изръмжа жално към нас.

— Да — каза той. — Нямаме много време. Голямо щастие е, че успях да хвана самолета.

Той разопакова внимателно донесената пушка и зареди спринцовката с необходимия наркотик. След това се прицели внимателно и стреля в Шеба. Иглата се заби в хълбока й с тъп звук. Лъвицата потрепна, сведе поглед и толкова. Когато упойката започна да действа, лъвицата се изправи на крака, направи няколко несигурни крачки и отново легна. Взехме един дълъг прът и леко я боднахме. Тя не помръдна и ние разбрахме, че вече е упоена. После обиколихме клетката и вдигнахме пълзящата врата, за да я измъкнем оттам. Аз исках да вляза пръв и да завържа краката й, но Оливър не искаше и да чуе за това. Той обясни, че изпадналото в наркоза животно понякога не показва никакви признаци, че е в съзнание, но може да се събуди за миг и да се случи най-лошото. Ето защо Оливър влезе пръв и аз го последвах. Той постави дървена палка в устата на лъвицата, след което завърза здраво челюстта й, като остави устата й отворена. Така тя можеше да диша свободно, а и нас не ни грозеше опасност, в случай, че животното се събудеше. След това завързахме краката и започнахме да измъкваме Шеба навън. Тя тежеше ужасно много и бяха нужни шест души, за да я вдигнат и поставят върху масата. Учтив като медик професионалист, Оливър се обърна към господин Блампид и господин Бег и ги запита дали не биха желали да извършат операцията. Те отвърнаха също така учтиво, че след като е проявил любезността да дойде, на него се пада честта. Първо трябваше да се отстрани плодът. Това бе твърде проста процедура. Плодът се оказа много странен — като че някой бе напомпал с велосипедна помпа кожата му. Костите бяха отпуснати и меки, а муцуната — обезформена от натрупалия се под кожата газ.

След това с електрическа машинка, донесена от господин Блампид специално за тази цел, остригахме много внимателно Шеба от едната страна на корема, където трябваше да се направи разрезът. Оливър изми ръцете си, дезинфекцира ги и се приготви за операцията. Стана доста късно, стъмни се и запалихме поставените над масата лампи. На светлината видяхме, че зад мрежата на външната клетка се бе събрал целият персонал, решен на всяка цена да присъства на операцията. Попитах Оливър дали би имал нещо против, ако влязат в клетката, за да наблюдават всичко отблизо, и той се съгласи. Тогава всички влязоха и застанаха в полукръг около масата, а Оливър пристъпи към операцията, като през цялото време обясняваше какво прави.

Отначало той направи надлъжен разрез от едната страна. Коремът веднага спадна със свистене. Разнесе се най-отвратителната миризма, която бях усещал през живота си. Ръцете на Оливър се движеха бързо и сръчно. Той разшири разреза, без да обръща ни най-малко внимание на това, че двама-трима от моите сътрудници леко пребледняха, после пъхна внимателно ръце в коремната кухина на лъвицата и извади едно след друг още две лъвчета. Те бяха също така подпухнали, както и първото. И трите плода поставихме в кофа, за да ги изследваме и да се помъчим да установим какво точно се бе случило. После Оливър отстрани плацентата, проми кухината и заши кожата на корема. Поръсихме мястото с дебел слой антибиотик на прах, а като допълнителна предпазна мярка инжектирахме лъвицата с пеницилин и стрептомицин. До този момент дишането й не бе дълбоко, но ритмично. По време на цялата операция тя се намираше под обикновена наркоза, тоест на устата и носа й имаше маска, за която внимаваше госпожа Блампид.

Поставихме внимателно Шеба върху импровизирана носилка и я пренесохме в клетка, пригодена специално за нея — достатъчно голяма, за да може животното да се изправя, но не и да се движи из нея, защото се опасявахме да не прави опити за резки изправяния и да скъса по този начин конците. Важното бе да я държим на топло, за да не заболее от пневмония, затова я завихме с одеяла и поставихме около нея бутилки с топла вода. През определени интервали от време трябваше да се навлажняват с вода и глюкоза езикът и устата й, които от наркозата бяха пресъхнали. Това означаваше, че грижещият се по това време за нея Джеф трябваше да дежури през цялата нощ, да сменява бутилките с топла вода и да навлажнява езикът и устата й. По едно време посред нощ му се сторило, че на лъвицата й е студено и като не намерил нищо подходящо, донесъл своя пухен юрган и го хвърлил отгоре й. На следващата сутрин прегледът установи, че Шеба се възстановява съвсем нормално. Ирисът на окото й реагираше на светлината. Очевидно тя бе в полусъзнание, но нямаше опасност да ни нападне.

Взетата от коремната кухина на лъвицата проба бе изследвана в университета в Лийдс. Бе изолиран един необикновен, газообразуващ микроорганизъм — Clostridium sordellii. Вероятно животните го поемат от почвата, затова се среща твърде често при едрите преживни животни, но досега не бе откриван в нито един член от семейство Котки.

Преди да закарам Оливър в хотела, поканих у дома на чашка групата на ветеринарните лекари.

— Кажи ми — обърна се към мен Оливър — колко сътрудници присъствуваха на операцията?

— Всички — отвърнах аз. — Дори и тези, които имаха почивен ден.

— Сили небесни! — възкликна той. — Де да съществуваше такъв ентусиазъм и в Лондон. Съмнявам се, че някой би присъствал, ако правех подобна операция. Въпреки това ти успя да събереш всичките си сътрудници.

— Не съм ги събирал — отвърнах аз. — Сами дойдоха.

— Забележително! — възкликна отново Оливър. — Постарай се да останат винаги такива.

— Точно това се мъча да правя.

Аз вярвах, че бях постигнал именно това.

След пълното възстановяване на Шеба решихме да я държим поне шест месеца отделно от Лео, защото не ни се искаше да забременее скоро след такава тежка операция. Когато най-сетне ги събрахме, те бяха много доволни, че се виждат, и не след дълго Шеба отново забременя. Разбира се, ние я наблюдавахме с голямо безпокойство, но този път си купих пушка от Щатите, така че ако се случеше нещо неприятно, нямаше да се наложи да викаме отново Оливър чак от Лондонската зоологическа градина. Шеба роди без каквото и да е затруднение две закръглени и здрави лъвчета и ние въздъхнахме облекчено. Трагедията обаче не се бе свършила. Щом лъвчетата пораснаха толкова, че можехме да ги отделим от майка им, Шеба забременя отново.

Не се съмнявахме, че и следващата й бременност ще протече нормално. В последния момент обаче Шеба отново се зарази с газообразуващия микроорганизъм и ние се видяхме принудени да повторим цялата процедура. С помощта на пушката приспахме Шеба, след което господин Блампид и Томи Бег направиха цезарово сечение. Те отстраниха два плода, които бяха подути също като при първото раждане. Зашихме раната на Шеба, направихме и обичайните пеницилинови инжекции и отново я настанихме в клетката, в която бе живяла доскоро. И всичко като че се развиваше благополучно, докато за наш ужас един ден тя направи това, от което най-много се страхувахме и от което не можехме да я предпазим. Макар че клетката бе дълга и тясна, Шеба можеше да се изправя в нея, за да се поразтъпче. Вероятно тя бе ставала през нощта и бе правила опит да се обърне в клетката, при което бе разкъсала шевовете.

Наложи се отново да използуваме упойка, за да зашием повторно раната. Това се оказа особено трудна работа, защото старите конци бяха разкъсали и местата около раната. Трябваше да правим огромни шевове — някои дори с дължина до десет и петнадесет сантиметра, за да попаднем на здрава кожа, на която да се задържат конците. След операцията поставихме обичайните антибиотици и върнахме Шеба в същата клетка. На следващата сутрин тя се бе възстановила дотолкова, че успя да повдигне глава и да поеме малко глюкоза и вода. Инжектирахме я отново с пеницилин и й поставихме система. По обяд Шеба започна да се задъхва и въпреки лекарството за стимулиране на сърдечната дейност умря. Разбира се, ние изпитвахме горчиво разочарование, но знаехме, че бяхме направили всичко възможно за спасението й. Просто не й стигнаха сили да понесе и третата операция.