Джералд Даръл
Хванете ми колобус (10)

Нека винаги да има животни

Като продължава да унищожава природата, човек реже клона, на който седи, защото разумната защита на природата е същевременно и защита на човечеството.

„Изчезнали и изчезващи животни“

От книжните лавици, ограждащи отвсякъде моя кабинет, постоянно ме наблюдават две дебели книги с червени подвързии. Те първи привличат сутрин погледа ми и последни ме изпращат вечер, когато затварям кабинета си. Те стоят на постоянна стража. Това са Червените книги, издадени от Международния съюз за защита на природата. Едната е посветена на бозайниците, а другата — на птиците. В тях са посочени всички бозайници и птици, заплашени от изчезване — в повечето случаи пряко или косвено от вмешателството на хората. Засега са излезли само тези два тома, но предстои издаването и на други. Те ще направят положението още по-потискащо, защото единият том ще бъде посветен на влечугите и земноводните, другият — на рибите, а третият — на дърветата и тревистите растения. Веднъж един репортер от някакъв вестник ме попита, когато ме интервюираше:

— Кажете ми, господин Даръл, всъщност колко вида животни са изправени пред опасност от изчезване?

Отидох до лавицата, взех двете дебели червени книги и ги сложих на коленете му.

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Не ми достига смелост да ги преброя.

Той хвърли поглед върху двата тома и вдигна изпълнените си с ужас очи към мен.

— Боже мой! — възкликна той. — Нима искате да кажете, че всичко това са застрашени животни?

— Не, това са само половината — обясних му аз. — Тези томове се отнасят само за птиците и бозайниците.

Той остана потресен, защото дори днес повечето хора не осъзнават колко много рушим света, в който живеем. Ние приличаме на група малоумни деца, които са въоръжени с отрова, триони, сърпове, пистолети и пушки и са оставени на свобода в прекрасна, нямаща равна на себе си градина, която превръщат бавно, но сигурно в гола и безплодна пустиня. Напълно е възможно през последните няколко седмици от лицето на Земята да е изчезнал още един бозайник, птица, влечуго или растение. Дано да не е така, но зная със сигурност, че дните на някои от тях са вече преброени.

Светът е крехък и сложен като паяжина: докоснете ли една нишка, трепетът преминава по всички останали. Ние обаче не само докосваме паяжината, а правим огромни дупки в нея; обявили сме своеобразна биологична война на заобикалящия ни свят. Изсичаме съвсем безпричинно гори, създаваме ерозирани места и променяме по този начин дори и климата. Замърсяваме реките с промишлени отпадъци, замърсяваме моретата и атмосферата.

Започнеш ли да говориш за защита на природата, хората веднага правят извода, че като страстен любител на животните имаш предвид защитата само на пухкавата коала или на нещо подобно. Не, под защита на природата се разбира нещо съвсем друго: това е запазването на всичко живо в света, независимо дали е дърво, трева или дори самият човек. Не бива да се забравя, че някои племена са били изтребени много успешно през последните няколкостотин години, а други, като патагонските индианци, ескимосите и др., се намират на границата на изчезването. С нашето безразсъдство, алчност и глупост през следващите петдесет години и даже по-скоро ще създадем такава биологична ситуация в света, при която ще стане трудно изобщо да се живее.

Независимо от това, че преди всичко се занимавам със защитата на животните, аз съм дълбоко убеден, че трябва да се защищават и местата, които те обитават, тъй като едно животно може да се изтреби успешно не само с пушка, капан или отрова, но и като се унищожи средата му. Когато ме питат, а това се случва често, защо взимам всичко така присърце, аз отговарям: навярно затова, защото съм щастлив човек и през целия ми живот светът ме е дарявал с най-големите радости. Аз се чувствувам задължен на него, затова се мъча да направя нещо в отплата. Хората винаги ви гледат малко смутено, когато говорите по този начин, като че сте казали нещо неприлично, но на мен ми се иска повече хора да се чувствуват задължени на света и да проявяват готовност да сторят нещо за него.

Сред безбройните писма, които получавам всеки ден, винаги има такива, в които хората ме питат дали действително е необходимо да се защищава природата. Както току-що обясних, аз наистина мисля, че това е едно от най-наложителните неща в един свят, изпълнен с толкова безсмислени работи, а природозащитниците не вдигат напразен шум. Получавам писма и от хора, които очевидно никога не са насочвали погледи към заобикалящия ги свят. Те разбират единствено от цифри, само записаните върху хартия цифри означават нещо за тях. На такива хора давам цифри. В това отношение североамериканският континент предлага два много убедителни примера за опустошителната дейност на човека.

Когато европейците открили Северна Америка, там съществували два вида в най-многобройните струпвания, каквито човек може да си представи на Земята. Един от тези видове бил североамериканският бизон. В началото животните били избивани заради месото. След това започнали да ги изтребват по политически съображения — за да уморят от глад индианците, които не можели да съществуват без бизоните. Те представлявали всичко за индианеца — дори костите и кожата били важни за съществуването му. Прословутият Уилям Коди, наречен Бъфало Бил, веднъж убил само за един ден двеста и петдесет бизона. Пътуващите през местата, населени с бизони, затваряли прозорците на вагоните заради смрадта от разлагащите се трупове, защото по това време бизоните били избивани само заради езиците, смятани за голям деликатес, а телата оставали там, където падали мъртвите животни. За щастие бизонът бе спасен навреме, но какво означават жалките останки пред милионите животни, които са се носели с величествен грохот през североамериканските прерии!

Другият вид е странстващият гълъб — по всяка вероятност един от най-многобройните птичи видове, каквито е имало и ще има на Земята. Ята гълъби, наброяващи до два милиона птици, засенчвали небето. Под тежестта им се чупели дори огромни клони на дървета. Всички смятали, че е невъзможно гълъбите да бъдат изтребени — месото им било много вкусно, но те били толкова многобройни. И така хората започнали да ги избиват и избиват; стреляли по възрастните птици, ограбвали яйцата и малките от гнездата. През 1869 г. само в един район уловили седем и половина милиона птици. През 1879 г. в щата Мичиган заловили един милиард птици. Постъпвали така, защото било „невъзможно“ напълно да се унищожат странствуващите гълъби. Те били многобройни. Размножавали се бързо.

Последният странствуващ гълъб в света умира през 1914 година в зоологическата градина на Синсинати…

На човек винаги му е стигал умът как да унищожи даден вид, но той все още не е открил начини да го възстанови. Повечето хора, изглежда, не се безпокоят от този факт. Дори и сред зоолозите се намират „умни глави“, които твърдят, че това е естествен ход на еволюцията и че без нашата намеса животните пак щяха да изчезнат. Решително възразявам против такова твърдение. Да се нарече това естествен ход на еволюцията е безсмислица и оправдание. Също като човек, който притежава банка с кръв и казва на друг, чиято кръв изтича: „Слушай, старче, ние имаме много кръв, но не можем да ти прелеем, защото ти е определено да умреш сега“.

— Но — ще възразят някои, — така е било в миналото; сега това не може да стане. Съществуват резервати и така нататък, в които животните са на сигурно място. Днес не се вършат такива работи.

За хората, които вярват в това, мога да цитирам някои съвсем нови данни, за да изясня малко картината. Всяка година се „жънат“ — на езика на китоловците — между шестдесет и седемдесет хиляди кита. Независимо от предупрежденията на учените, че в резултат на тази експлоатация няколко вида китове вероятно ще изчезнат много скоро и ще се сложи кръст върху китобойната промишленост, избиването продължава. Изглежда, девизът на китоловците е: „Обогатявайте се днес, а утрешният ден да върви по дяволите.“

Съществуват много и различни начини за пълното унищожаване на някое животно и те не са свързани с убиването му заради кожата, месото или заради това, че е смятано за вредител. Срещаните на изток различни видове носорози били жестоко преследвани, в резултат на което сега техният брой е толкова намалял, че са останали само няколкостотин екземпляра. Причината за това е крайно глупавото вярване, че ако се вземе вътрешно, смляният му на прах рог действува възбуждащо, възвръща силата на старците и ги прави привлекателни за младите момичета. Това, забележете, става в един от многото райони на света, в който пренаселеността е толкова голяма, че трябва да се мисли по-скоро за противозачатъчни средства, отколкото за стимулатори. След като практически бяха изтребени всички носорози в Индия, Суматра и Ява, сега вниманието е насочено към африканския носорог и аз не се съмнявам, че той е следващият застрашен от пълно унищожение вид.

Или да вземем случая с тихоокеанския морж. Когато ескимосите го използували само като източник на прехрана, те украсявали огромните му бивни с най-сложни и прекрасни резби. След като интелигенцията „откри“ ескимоското изкуство, всички се подлудиха и сега моржът бива преследван само заради бивните. Избиват го в такава степен, че вероятно в скоро време ще изчезне от лицето на Земята. Той вече е включен в списъка на застрашените от изчезване животни.

Ето още един пример на задълбочено мислене от страна на група хора, които не разбират нищо от природата. В Африка решили, че дивите животни са носители на причиняващите сънна болест организми. Така се стигнало и до блестящото решение: за да се защити човекът и неговият мършав добитък (който е унищожавал и унищожава бързо шубраците и опустошава по този начин обширни области), да се избиват всички диви животни. Загинали половин милион зебри, антилопи, газели и други животни, преди да се разбере, че и по-дребните животни са преносители на това заболяване. Така че унищожението на толкова много великолепни животни се оказало напълно безсмислено.

Хората негодуват, когато всяка година по пътищата на Великобритания загиват около две хиляди души. Това, разбира се, е истинска трагедия, но малцина знаят, че там ежегодно загиват и около два милиона диви птици. В малък район, проучен от един датски учен, броят на загиналите по пътищата животни за една година е, както следва: 3014 диви заека, 5377 таралежа, 11 557 плъха, 27 834 различни дребни бозайника, 111 728 птици, 32 820 земноводни. Разбира се, става дума само за главните пътища; ако се прибави и броят на убитите по страничните пътища, вероятно цифрите ще се утроят. Ако бяха убивани толкова много хора, в която и да е страна в света, щяха да се надигнат такива протести, такава врява, такива оплаквания, че всяко правителство щеше да се принуди да забрани автомобилите като превозно средство и да се върне към конете и каруците. Аз съвсем не съм против автомобилите, но нали ме разбирате?

Изобщо не се осъзнава един такъв факт: ако погледнем картата на света, ще видим, че местата, определени за резервати на диви животни, са безкрайно малки точици, всичко останало е исполински резерват за човечеството. Не е достатъчно да има резервати, необходими са и средства за поддържането им. Повечето правителства не проявяват желание да харчат пари за защита на средата или на фауната (освен ако обществеността не надигне глас и не стане дума за някое особено ефектно животно), а много други просто не разполагат с необходимите средства.

Не бива да допускате нито за миг, че рисувам твърде мрачни картини. Бих могъл да изпълня цялата книга с потресаващи статистически данни, но те само ще докажат, че от всички населявали Земята същества — от гигантските хищни влечуги на древността до днешните създания — най-ненаситният, най-безразсъдният и най-кръвожадният хищник е човекът. Но нали със своето поведение той си нанася непоправимо зло. Това е необикновена форма на самоубийство — изтребвайки животните, ние убиваме и себе си.

Както вече споменах, съществуват паркове, резервати и др., но разрешете ми да цитирам още едно място от превъзходната книга „Изчезнали и изчезващи животни“, от която взех и мотото за тази глава: „Вземаните от правителствата предохранителни мерки са безсмислени, ако не се осигуряват средства за ефикасното им изпълнение.“ Следователно можем да простим греховете на нашите прадеди, като кажем: „Те не знаеха какво вършат.“ Но можем ли ние във века на техниката, с която толкова много се гордеем, да си простим онова, което вършим и продължаваме да вършим сега въпреки протестите на всички здравомислещи независимо от това, дали са зоолози, еколози, природозащитници или просто разумни и прозорливи хора! Ние стъпихме вече на Луната и това е забележително постижение. Но защо отидохме там — за да си доставим някои по-редки минерали или за да използуваме Луната като огромен сияещ трамплин към другите планети, на някои от които може да се окажат същите форми на живот? Но ако тръгнем от планета на планета, за да създаваме същия безпорядък, както на нашата собствена планета, тогава, струва ми се, много по-добре би било, ако огромните средства, използувани за космически изследвания, бъдат вложени за лекуване раните на Земята, причинени от самите нас.

Проблемът за защитата на животните и средата, в която живеят (както заради самите нас, така и заради онези, които идват след нас), е огромен и сложен. В света има много страни, които, както вече споменах, защищават само „на книга“ животните, защото правителствата утвърждават закони за защита на животните, но не отпускат достатъчно средства, за да може резерватите — дори когато са вече създадени — да се контролират и ръководят, както трябва. В една посетена от мен страна попитах с какви резервати разполагат, и отговорният за защита на животните служител разгърна огромна карта, изпъстрена със зелени петна. Ето, обясни ми гордо той, това тук са резервати. После уж случайно, се заинтересувах дали тези райони са изследвани от зоолози, еколози или биолози, които биха могли да кажат дали всъщност те са най-подходящите за резервати. О, не, отвърна той, за това нямали средства. Тогава може би тези големи зелени петна са проучени, за да се установи дали всъщност има животни в тях и дали местата са удобни за резервати? Не, и това също не било направено, не достигали средства да се наемат подходящи хора… Е добре, поне охраняват ли се по някакъв начин? Не, нямали пари да наемат пазачи и надзиратели… Така чудесната, изпъстрена със зелени петна карта всъщност не означаваше нищо.

Както вече казах, от липса на средства се оплакват почти всички страни в света, в които съществуват някакви закони за защита на околната среда и фауната. А има и много други страни, в които изобщо няма такива закони. Това се разбира много добре от природозащитниците и те отдават всичките си сили, за да поправят положението, но всичко става много бавно. Страхувам се, че тогава, когато приемем закони за защита на природата и животните, много видове ще са изчезнали вече от лицето на Земята.

В повечето цивилизовани страни съществуват много клубове, групи и дружества — орнитоложки или за общо естествознание, които полагат отчаяни усилия за спасяването на местната фауна. Има и големи организации, като Международния съюз за защита на природата и Световния фонд за защита на животните. С радост мога да кажа, че те в много случаи постигат успехи. В Испания например бе спасена огромната област Гуадалкивир с площ 625 000 акра. В Австралия бе наново открита храстовата птица, смятана дотогава за изчезнала. За съжаление тя гнездела в район, определен за застрояване. Преди петнадесет години това щеше да се сметне за твърде неудобно и птицата щеше да загине при построяването на града, но сега строителните планове били преразгледани: храстовата птица била оставена на спокойствие и районът — обявен за резерват. Така че светли петна има, но те са твърде малко, преобладават тъмните.

Докато настояваме за защита на животните в естествената им среда, има и нещо друго, което можем да направим. Точно затова е създаден и нашият тръст. Много видове са спасени от изчезване благодарение на това, че се отглеждат при специални условия — в зоологически градини или паркове. Това, разбира се е, последният изход, но той поне спомага да не изчезне напълно даден вид. Остава и надеждата, че някога законите за защита на природата в родината на вида ще започнат да се прилагат строго и че със спасеното ядро от размножаваща се колония популацията ще може да се възстанови отново. Списъкът на спасените по такъв начин животни е дълъг и внушителен. Да вземем например елена на Давид (милу), който изчезнал в Китай по време на Боксерското въстание. За щастие Бедфордският херцог събрал всички елени на Давид, които успял да открие из европейските зоологически градини, и ги пуснал на свобода в имението си в Уобърн, където те се приспособили отлично и започнали да се размножават. Сега стадото е толкова голямо, че двойки елени се разпращат в зоологическите градини в цял свят, а напоследък — дори и в тяхната родина. Ако там успеят да се размножат, би могло да им се отдели някой район за строго охраняван резерват. По този начин еленът на Давид ще се върне отново в естествената си среда. Хавайската гъска е друг пример. Тази прекрасна птица бе почти на изчезване, но благодарение на разумната позиция на хавайските власти и на прозорливостта на Питър Скот тя бе спасена от сигурна гибел. Доста дълъг е списъкът на подпомогнатите по такъв начин животни — европейския зубър, североамериканския бизон, антилопата сайга, дивия кон на Пржевалски и др., но много повече са животните, които спешно се нуждаят от такава помощ.

Нашият тръст се стреми да изпълнява точно такива функции. Ние съзнаваме ясно, че той представлява само едно винтче в съвременния сложен механизъм на защитата на природата, но смятаме, че това винтче е важно. Тръстът не бе създаден, за да държи животните само като пленници. Аз гледам на него като на резервоар — своеобразен стационарен Ноев ковчег — в който, надявам се, ще можем и занапред да отглеждаме и размножаваме най-застрашените животни. По този начин ние може би ще ги върнем някога по родните им места. С радост бих разпуснал още утре тръста, стига да няма повече нужда от него. Страхувам се, че сега той е много нужен и ми се ще подобни тръстове да се открият из целия свят.

Както вече обясних, аз съм посветил живота си на тази дейност, изхарчил съм много собствени средства и затова не се стеснявам да се обърна за помощ и към вас, моите читатели. Ако сте прочели тази книга и тя ви е харесала, ако която и да е от моите книги ви е доставила удоволствие, позволете да отбележа, че те нямаше да бъдат написани никога, ако не се отнасяха за дивите животни. Въпреки това много от тези животни се намират в опасност и ако не им се помогне, ще загинат. Аз се старая да върша това, което мога, но не съм в състояние да се справя без ваша помощ… Ако не ви харесва нашият тръст, тогава ви моля да се включите в някоя организация, която прави нещо, за да спре разорението на Земята. Правете всичко, което е по силите ви: безпокойте непрестанно вашия депутат в парламента (или съответния му колега във вашата страна), ако смятате, че се извършва неразумно посегателство върху природната среда, или ако някое растение, птица или животно са в опасност и не им се оказва достатъчно помощ. Пишете възмутени писма. Само като надигнете глас, ще принудите властите да се вслушат във вас. Действувайте според принципа: ако викаш достатъчно дълго и силно, накрая някой ще те чуе. Помнете, че животните и растенията нямат депутати в парламента, те не могат да пишат или да провеждат стачки; никой не се застъпва за тях освен нас, хората, които съжителствуваме заедно с тях в един свят, който не е само наша собственост.