Рьоне Госини
Малкият Никола си има неприятности (12)

Томболата

Днес в края на часовете учителката ни каза, че от училище организирали томбола и обясни на Клотер, че томболата е като лотария: хората получават билети с номера, номерата се теглят на късмет, както при лотариите, и който номер излезе, получава награда, пък наградата щяла да бъде мотопед.

Освен това учителката обясни, че събраните от продадените билети пари ще се използват, за да се направи игрище, където децата от квартала да спортуват. Това не го разбрахме много добре, понеже и така си имаме един страхотен запустял двор, където жестоко си спортуваме, а там има и една върховна стара кола, макар и без колела, но чудесно се забавляваме с нея, и се питам дали на новото игрище ще сложат кола. А най-щурото с томболата беше, че учителката измъкна от катедрата един куп малки пачки и ни каза:

— Деца, вие ще продавате билетите за тази томбола. Ще дам на всеки от вас по една пачка с петдесет билета. Всеки билет струва един франк. Ще продадете билетите на вашите родители, на приятелите си и даже, защо не, на хора, които ще срещнете по улицата или на вашите съседи. Не само ще имате удовлетворението да работите за общото благо, но и ще проявите смелост, преодолявайки вашата стеснителност.

После учителката обясни на Клотер какво е „общо благо“ и ни раздаде по една пачка билети за томболата. Бяхме адски доволни.

На излизане от училище всички се събрахме на тротоара с пачките номерирани билети и Жофроа ни каза, че ще продаде наведнъж всички билети на татко си, който е много богат.

— Да де — рече Рюфюс, — ама това не е честно. Хитрото е да продадеш билетите на хора, които не познаваш. Това е щуро.

— Аз — каза Алсест — ще продам моите билети на колбасаря, ние сме му много добри клиенти и той няма да откаже.

Всички обаче, общо взето, бяхме съгласни с Жофроа, че най-добре е да продадем билетите на бащите си. Рюфюс заяви, че не сме прави, приближи се до един господин, който тъкмо минаваше, и му предложи билети, но господинът дори не се спря, а ние всички се разотидохме с изключение на Клотер, който се върна в училище, понеже забравил пачката с билети на чина си.

Прибрах се вкъщи тичешком с пачката билети в ръка.

— Мамо! Мамо! — извиках аз. — Татко тука ли е?

— Как да те помоли човек да влизаш в къщата като цивилизовано създание? — попита ме мама. — Не, татко го няма. Какво искаш от татко? Да не си направил пак някоя глупост?

— Ами не, обаче той трябва да купи билети, за да ни направят игрище, където ще спортуваме всички от квартала, може да сложат в него и кола, и наградата е мотопед, понеже това е томбола — обясних аз на мама.

Мама ме изгледа с широко отворени от учудване очи и ми каза:

— Нищо не разбрах от твоите приказки, Никола̀. Ще се оправяш с баща си, като си дойде. Сега върви да си пишеш домашните.

Аз веднага отидох, понеже обичам да слушам мама и знам, че й е приятно да няма разправии. После чух татко да се прибира и слязох долу тичешком с пачката билети.

— Татко! Татко! — извиках аз. — Трябва да купиш от мен билети, това е томбола, ще сложат кола на игрището и ще можем да спортуваме!

— Не знам какво му става — каза мама на татко. — Върна се от училище по-възбуден от обикновено. Май са организирали томбола в училището и иска да ти продаде билети.

Татко се засмя и ме погали по косата.

— Значи томбола! Забавно — рече той. — Когато аз ходех на училище, бяха организирали няколко. Имаше състезания кой ще продаде най-много билети и аз винаги печелех без проблеми. Истината е, че не бях стеснителен и никога не приемах да ми се отказва. Е, момко, по колко са ти билетите?

— Един франк — казах аз. — Понеже са петдесет билета, аз направих сметка, излизат петдесет франка.

Подадох пачката на татко, но той не я взе.

— По мое време не бяха толкова скъпи — рече татко. — Така, ами добре, дай ми един билет.

— А, не — отвърнах аз, — не един билет, цялата пачка. Жофроа ни каза, че баща му ще купи цялата му пачка и всички се разбрахме да постъпим така!

— Не ме интересува как ще постъпи таткото на твоя приятел Жофроа! — заяви татко. — Купувам един билет, а ако не искаш, няма да купя и него! Толкоз.

— Е, не е честно така! — извиках аз. — Щом всички други бащи купуват пачки, защо ти няма да ми я купиш?

И се разплаках. Татко адски се ядоса и мама пристигна тичешком от кухнята.

— Какво става пак? — попита мама.

— Става такова — отвърна татко, — че не разбирам как може да карат децата да вършат такива неща! Не съм дал детето си в училище, за да ми го превръщат в търговски пътник или в просяк! И изобщо се питам тия томболи законни ли са! Ще ми се да се обадя по телефона на директора на училището!

— Бих искала малко спокойствие — каза мама.

— Ама ти — плачех аз към татко, — ти ми каза, че си продавал билети за томбола и че много те е бивало! Защо аз все нямам право да правя това, което правят всички?

Татка се потърка по челото, седна, дръпна ме до коленете си и после ми каза:

— Да, разбира се, Никола̀, но не беше същото нещо. От нас се искаше да проявяваме инициатива, въобще да се справим сами. Това беше една добра тренировка, която ни подготвяше за тежките житейски бури. Никой не ни казваше просто: „Идете и продайте това на татко си…“.

— Ама Рюфюс се опита да продаде билети на един господин, когото не познаваше, а той дори не се спря! — рекох аз.

— Че кой те кара да молиш хора, които не познаваш? — каза татко. — Защо не се обърнеш към нашия съсед Бледюр?

— Срам ме е — рекох аз.

— Ами аз ще дойда с теб — засмя се татко. — Ще ти покажа как се прави бизнес. Да не забравиш пачката билети.

— Не се бавете — каза мама. — Скоро вечерята ще бъде готова.

Позвънихме при господин Бледюр и господин Бледюр ни отвори.

— Я! — каза господин Бледюр. — Никола̀ и онзи!

— Идвам да ви продам една пачка билети за една томбола, за да ни направят игрище, където да спортуваме, и струват петдесет франка — рекох аз много бързо на господин Бледюр.

— Абе вие в ред ли сте? — попита господин Бледюр.

— Какво става, Бледюр? — попита татко. — Говориш тъй, понеже винаги си бил пинтия или си се разорил?

— Слушай, онзи — отвърна господин Бледюр, — това да не е нова мода да идваш да просиш от хората?

— Само ти си способен на това, Бледюр, да не искаш да зарадваш едно дете! — извика татко.

— Не отказвам да зарадвам едно дете — рече господин Бледюр. — Просто отказвам да го поощрявам да поеме по опасния път, към който го тласкат безотговорните му родители. Впрочем защо ти не купиш от него тази пачка?

— Възпитанието на детето ми е единствено моя отговорност — каза татко — и не ти давам право да съдиш за неща, които са ти напълно чужди! Освен това мнението на един пинтия за мен…

— Пинтията ти услужва с косачката си за трева всеки път, когато имаш нужда — рече господин Бледюр.

— Можеш да си задържиш скапаната косачка за трева! — извика татко.

Двамата започнаха да се бутат и госпожа Бледюр — това е жената на господин Бледюр — пристигна тичешком.

— Какво става тук? — попита тя.

Тогава аз се разплаках, обясних й за оная работа с томболата и игрището за спортуване и че никой не иска да ми купи билетите, и че не е честно, и че ще се самоубия.

— Не плачи, зайченце — рече госпожа Бледюр. — Аз ще ти купя пачката.

Госпожа Бледюр ме целуна, взе си чантата, плати ми, аз й дадох моята пачка и се прибрах у дома адски доволен.

Сега най-гадно им е на татко и на господин Бледюр, понеже госпожа Бледюр прибра мотопеда в мазето и не иска да им услужва с него.