Андрей Христов
Звездни асове (9)

Глава 9
Преговори

Зак и Мегън, заедно с още някои от най-смелите кадети, получиха отличия за проявена храброст в извънредна ситуация. Церемонията по награждаването се случи два дни след техния подвиг в централната зала на „Перперикон“, като наградите им бяха връчени лично от вицеадмирал Лао Ян.

Битката на Закария 20 се превърна в централна тема на разговор сред кадети и офицери в Седми флот и не само. Вестта за развилите се събития обиколи целия Земен съюз и не след дълго нямаше информационен източник, който не бе разгласил новината за нападението на аркусианците. Изненадваше дързостта им да навлязат толкова дълбоко в контролираното от хората пространство, коментираше се целта на действията им и заплахите за мира…

Признанието, което получиха Зак и Мегън, пораждаше възхищение и нещо като благородна завист от страна на Алекс и Габриела. Седмица след събитията, докато отпочиваха след занятията в едно кафене, Зак заговори:

— Истината е, че на нас изобщо не ни беше забавно тогава.

— Така е — съгласи се Мегън. — В много моменти си мислех, че ще умра, а и се страхувах за Зак и останалите.

— Някои от класа наистина загинаха — тук и четиримата неволно сведоха глава при спомена за Пиер и другите кадети, които не преживяха битката.

— Днес четох обширна статия в сайта на всекидневника „Земният Съюз Днес“ — започна Алекс. — Никой не е наясно, какво са правили аркусианците толкова навътре зад граничната равнина и каква е била целта на тази атака.

— Наистина е странно — съгласи се Габриела.

Тези въпроси мъчеха не само главите на младите кадети, но и най-висшето ръководство на Седми флот. Безпрецедентният пробив в сигурността на пограничния сектор беше причина за свикване на спешно заседание на командването. Адмирал Юлиян Стаматов обсъждаше ситуацията заедно с командирите на останалите пет кръстосвача на Седми флот. Те заемаха местата си около кръгла маса в малка заседателна зала, облицована в дървена ламперия. Столовете и малкият бюфет бяха от полирано дърво и старомодният изискан стил на мястото не подсказваше, че се намира на един от най-модерните космически кораби в галактиката.

— Всеки момент президентът ще е на линия — предупреди адмирал Стаматов. — Време е да решим какво ще му кажем.

— Трябва да настояваме на своето! — обади се контраадмирал Жерад Бове. В тона му се четеше нетърпение и раздразнение — Трябва да увеличим зоната, считана за пограничен сектор, от осемдесет на сто и двадесет светлинни години от граничната равнина! Последната атака показа, че аркусианците са способни да ни атакуват много отвъд осемдесетгодишната зона^[1].

— И освен това е редно според мен Пети флот също да бъде изпратен, за да охранява тази зона заедно с нас и Шести флот — бяха думите на капитан Густав Емерсон, който командваше кръстосвача „Дунав“. — И, за бога, мараите също трябва да се размърдат малко и да пратят подкрепления.

— Сър, президентът е на линия! — беше гласът на адютанта. Юлиян Стаматов въздъхна, той предпочиташе да командва флота в десет битки с аркусианците пред това да води преговори с някой политик, а тъкмо това му предстоеше да стори. На екрана се появи образа на Едуард Нелсън — мъж на видима възраст около петдесет и пет години с прошарена сивкава коса.

— Здравейте, господин президент! — поздрави адмирал Стаматов.

— Здравейте, адмирале. Здравейте, господа! — поздрави на свой ред президентът, обръщайки се първо към Юлиян Стаматов, а после и към останалите от висшия команден състав на Седми флот.

— Господин Президент, смятаме, че Земният Съюз е в най-голяма опасност от края на войната с Гразър насам… — започна Стаматов.

— Какво ви кара да смятате така? — попита на свой ред президентът — в тона му се четеше известно недоверие.

— Както знаете от редовните ми доклади, враждебната активност на аркусианците се е засилила и имахме няколко случая на много сериозни атаки срещу флотски кораби. Последният случай беше най-фрапиращ, тъй като аркусианците успяха да преминат осемдесетгодишната зона и да ни атакуват в пространство, считано за безопасно.

— Значи се нуждаем от смяна на тактиката! — каза бодро президентът. — Исках да чуя от вас какво планирате, за да неутрализирате тази заплаха. — Адмирал Стаматов разбра, че разговорът не отива на добре. Заедно с целия висш команден състав на Седми флот, намиращ се в стаята, бяха изпратили доклад на президента, където съвсем ясно се казваше, че са необходими сериозни подкрепления и увеличаване на зоната за сигурност, а не просто „промяна в тактиката“.

— Сър, опасявам се, че с настоящия ресурс не можем да направим много, за да подобрим сигурността на пограничната зона. В доклада, който изготвихме сме описали…

— Напълно нереалистични и неизпълними искания! — прекъсна го президентът. Тонът му вече не беше така ведър.

— Сър, ние и в момента сме на прага на възможностите си! Как очаквате от нас да опазим границата, ако не желаете да ни предоставите допълнителни сили! — Възражението дойде от Жерад Бове, който едва се сдържаше.

— Как точно очаквате, да накарам Конгреса да одобри разход от три и половина милиарда Звездолара годишно, за да може да изпратим Пети флот на постоянна мисия в пограничната зона, както вие сте поискали в доклада си?! — започна вече ядосано президентът — Само заради няколко нападнати транспортни кораба?!

— Но, сър… — опита се да възрази Бове. Нелсън обаче продължи:

— Никъде в доклада ви не се споменават убедителни доказателства за вероятна широкомащабна офанзива, готвена от аркусианците. Нямате струпване на голямо количество вражески сили по границата, нямате нищо! Същевременно искате да увеличим пограничната зона от осемдесет на сто и двадесет светлинни години от граничната равнина!

— Смятаме, че така ще е най-безопасно за хората! — обясни адмирал Стаматов. За разлика от Бове, неговият глас звучеше спокойно и разумно.

— Адмирале, вие разсъждавате като военен и като стратег, и аз уважавам мнението ви. Но като президент, аз съм длъжен да гледам общата картина. А тя е, че ако изпълня желанието Ви, стотици населени светове ще попаднат в новата зона с повишена степен на сигурност. Това ще се отрази на техните икономики, ще повлияе негативно на живота на милиарди хора. Освен това не можем да си позволим да увеличим разходите за отбрана, тези пари са ни нужни за допълнителни стимули на икономиката. Знаете, че се намираме в труден период! — След тези думи Юлиян Стаматов се отпусна назад в креслото си и скръсти ръце. Той умееше да побеждава враговете в космически битки, сблъсквайки огромни армии, но почти винаги се проваляше в опитите си да постигне каквото и да било в разговори с политиците.

— Значи няма да направим нищо във връзка с повишената активност на аркусианците и зачестилите случаи на нападения! Казвам нищо, тъй като с останалите командири вече ви обяснихме, че сме взели мерките, които са ни по силите.

— Не съм казал, че няма да направим нищо! — изрече президентът. — Към Шести и Седми флот ще се присъединят съответно по четири допълнителни разрушителя и по две фрегати със съответните екипажи. Освен това водим преговори, така че и мараите да увеличат своето присъствие. Засега това е, което мога да направя за вас, момчета — след тези думи разговорът приключи.

— Е по-добре от нищо… — въздъхна адмирал Стаматов.

— Щяло да се наруши спокойствието на „стотици светове“, ако ги включим в пограничната зона — изсумтя Бове — цялата работа е, че лятото идват президентски избори!

— Президентът е прав за едно — намеси се вицеадмирал Лао Ян, който до този момент не беше взел дейно участие в разговора — Ние наистина не можем да дадем адекватен отговор на въпроса: какво всъщност ни заплашва?

— Това е вярно! — съгласи се капитан Тодор Златев, командващ кръстосвача „Ливингстън“. — Ясно е, че аркусианците на Гразър целят нещо с тези атаки, но е пълна мистерия какво… От стратегическа гледна точка атаките са безсмислени!

— Докато не си отговорим на този въпрос, дори да изпратят още един флот да пази границата, аз лично не бих бил спокоен! — заключи Лао Ян. Лицето на адмирал Стаматов показваше, че и той е на същото мнение.

 

 

Тази сутрин Алекс се събуди с особено тягостно чувство. Облече се в униформата си на кадет и за първи път от началото на учебната година се погрижи тя да е безупречно изгладена. Предстоеше церемония, но не празнична. Когато отиде в столовата, за да закуси бе още рано и нямаше почти никого. Седна сам на една от масите и започна да се храни. Скоро към него се присъедини Джери.

— Този изкуствено синтезиран бекон не струва! — отбеляза новодошлия.

— Мислиш ли? — попита учудено Алекс. На планетата Сердика също се бе хранил предимно с изкуствено синтезирани храни, особено месото, така че сега не изпитваше някаква особена разлика.

— Нашите отглеждат истински животни — процеди Джери, докато гледаше сандвича си с отвращение — и месото, и сиренето, и млякото са съвсем различни на вкус.

— Интересно…

— Много лошо за тези кадети, дето загинаха, можехме ние да сме на тяхно място! — изрече Джери. Алекс отново се замисли. Зак и Мегън всъщност бяха там и се справиха забележително. Дали ако сам се окажеше в подобна ситуация би проявил същата храброст, умения и съобразителност? Едва ли — мислеше си той. Отново го обзе чувството, че изостава и не е достатъчно добър в сравнение с останалите.

— Да, много лошо, едва ли някой от нас си е представял, че ще загине няколко месеца след постъпването си във флота…

— Между другото, вчера след часовете засякох Габриела в централната зала, заедно с две нейни приятелки. Разглеждаха някакви дрехи в единия от бутиците, беше особено секси с тази нова синя поличка!

Всеки голям кръстосвач имаше централна зала. Тя беше на няколко етажа и в нея се намираха малки магазинчета, бутици и заведения, държани от частни арендатори, плащащи наем на флота. Централната зала се посещаваше често от членовете на екипажа и кадетите, когато нямаха време да отидат до „Оазиса“.

— Не смяташ ли, че е време да се запознаеш с… — Алекс не можа да довърши, защото осъзна, че вече е сам на масата. Джери заедно с таблата и закуската му сякаш се изпариха. Преди да си даде сметка какво се случва, Габриела се появи и зае стола, точно където допреди малко стоеше нейният таен обожател. Алекс веднага забеляза, че нейният тоалет също се различава от обикновено. Косата й не се спускаше свободно, нито бе вързана на опашка, а седеше прибрана на кок. Също така полата, която носеше днес, покриваше коленете й, което беше необичайно.

— Стори ми се, че говореше на някого? — попита Габриела.

— Да, но той неочаквано си тръгна. Нещо ново?

— Имам добра новина, но ще изчакам и другите да дойдат… — чакането не продължи дълго. Скоро Зак и Мегън се появиха. Подобно на Габриела, Мегън също полагаше усилия, за да бъде външният й вид колкото може по-официален и семпъл, което си беше крайно необичайно за нея, а пък Зак вместо нормалното за кадетите облекло носеше парадна пехотинска униформа. На кръста му дори висеше сабя с посребрена дръжка.

— Какво е това? — попита учудено Алекс.

— Аз ще участвам в почетния караул, нали загиналите са от моята част.

— Ясно — настроението на всички се намираше в най-ниската си точка. Бяха изминали седем дни от битката при Зария 20 и днес сутринта щеше да се състои церемонията по изпращане на загиналите.

— Знам, че моментът не е много подходящ, но имам добри новини за огнения ни клуб — каза Габриела. Това накара всички да се усмихнат и блясъкът в очите им се върна.

— За какво става дума? — попита бързо Зак.

— Явно рекламната ни кампания в Спейсбук е дала резултат. Има цели шестима кадети, които са изявили желание да се присъединят към „Инсиниум“. Изпратила съм им съобщение с часовете и мястото на залата и те най-вероятно ще дойдат на следващата ни тренировка. Някои от тях са от други кръстосвачи.

— Чудесно! — оживи се Алекс.

Скоро обаче настроението отново падна, когато всички се насочиха към докинг станция седем. Тази станция се използваше по официални поводи. Всеки път, когато адмирал Стаматов идваше да посети „Перперикон“, той кацаше и излиташе с транспортната си совалка оттук. Портът влизаше в употреба и когато кръстосвача приемаше други официални посещения. Докинг станцията се използваше и при най-тъжния обичай — изпращането на загинали членове на екипажа, каквото щеше да се случи и днес. По време на битката на планетата Зария, петима кадети от „Перперикон“ намериха смъртта си. На влизане в докинг станцията Алекс, Габриела и Мегън останаха да чакат с другите, докато Зак влезе през малка врата само за хората, които щяха да участват в ритуала. Скоро и големите автоматични врати на докинг станцията се отвориха широко и тълпата се нареди от двете страни на пистата. В края се намираше транспортен кораб с отворен товарен отсек, а пред него се намираха подредени пет ковчега, покрити със знамето на Земния съюз. Кадетите от класа на Зак бяха подредени в редици от двете страни на пистата, облечени в парадни униформи.

Над всички, стоейки малка трибуна, се появи капитанът на „Перперикон“, вицеадмирал Лао Ян.

— За почест! — изкомандва майор Зафиров и тутакси строените в парадни униформи кадети извадиха сабите си и ги насочиха нагоре и под ъгъл. Тълпата също притихна, защото вицеадмиралът се готвеше да започне речта си:

— Свободно! — каза той и кадетите мигом прибраха сабите си. — Драги офицери, членове на екипажа и кадети — Настъпи кратка пауза — дори след най-успешната и победоносна битка винаги стигаме до този тъжен ритуал. Всеки човек, който вземе важното и трудно решение да се присъедини доброволно към въоръжените сили на Земния съюз, знае срещу какво се изправя. Особено тук в пограничната зона, рисковете, на които се подлагаме всеки ден са неизбежни. Изключително тъжен факт е, че тези петима младежи загубиха животите си толкова рано, но за съжаление никой от нас не може да предвиди кога и къде нашият непримирим враг ще реши да удари. Тези петима кадети, както и останалите от техния отряд знаеха защо са тук. Въпреки че тяхното обучение едва започваше, те не обърнаха гръб на врага, а се сражаваха храбро. Те, както и всички ние сме тук, защото искаме да защитим това, което обичаме — нашите близки, нашите прекрасни светове, нашето право да съществуваме. Всички ние сме тук, защото сме най-добрите в това, което правим. И ще продължим, без да бъдем разколебани от вероломните атаки на врага ни…

Докато Лао Ян говореше, Мегън стоеше, подпряла глава на рамото на Габриела и плачеше, докато Алекс усещаше как буца бе заседнала на гърлото му. Това беше вторият инцидент със загинали кадети от началото на учебната година, при първия собственият му живот се оказа изложен на опасност, а при втория двама от най-добрите му приятели взеха пряко участие. След края на речта кадетите, облечени в парадни униформи, се подредиха около ковчезите и по команда на майор Зафиров ги повдигнаха и бавно започнаха да се насочват към товарното отделение на транспортния кораб. Докато това се случваше, корабният оркестър изпълняваше бавен погребален марш. След като тленните останки на загиналите бяха натоварени, почетният караул отново се строи, а вратата на товарния кораб плавно се затвори.

— „Стикс 1“ имате разрешение за излитане! — каза Лао Ян с известна доза тържественост. Тръстерите за маневриране на товарния кораб се включиха и той бавно се насочи към тунела, от който щеше да се изстреля в открития космос. Телата на загиналите кадети щяха да бъдат върнати на родните им планети и предадени на близките им.

След края на тъжната церемония, тълпата започна да се разотива и всеки се зае с ежедневните си задачи.

Алекс и Габриела, заедно с останалите пилоти първокурсници, имаха упражнение по Основи на Поддръжката на Бойните Изтребители Ягуар 7. Упражненията се водеха от главния инженер на „Перперикон“ старши лейтенант Хайнрих Багман. По принцип той водеше много по-задълбочено този курс при кадетите, обучаващи се именно за техници, но в учебната програма на пилотите също беше залегнало, че те трябва да имат базови познания по устройството на изтребителите и как да отстраняват сами някои възникнали неизправности. На лейтенант Багман никак не му беше леко с пилотите, защото мнозина от тях не се стараеха и смятаха дисциплината му за излишно губене на време. Алекс и Габриела донякъде споделяха това мнение. Пред себе си имаха разглобена турбина на двигател и трябваше заедно да я сглобят, заменяйки една повредена част. Имаха два учебни часа на разположение и не знаеха откъде да започнат. Триизмерните схеми, които ползваха, изглеждаха ужасно объркано.

— Дявол да го вземе, защо изобщо се занимаваме с това!? — извика Алекс в пристъп на гняв, след като за пореден път неуспешно се опита да набута една извита тръба явно не където й беше мястото. За съжаление обаче лейтенант Багман го чу. Инженерът беше едър на ръст около четиридесет и осем годишен, облечен в работен комбинезон. Той се надвеси над Алекс и Габриела и започна да им говори с почти заплашителен тон:

— Знам, че за вас, пилотите часовете ми са загуба на време, но се дръжте с повече уважение!

— Ама аз… — опита се да се оправдае Алекс, но беше прекъснат:

— Знанията, които придобивате тук, могат един ден да ви спасят живота! Представете си, че сте на бойна мисия и изтребителят ви бъде принуден да кацне аварийно на някоя безлюдна планета, или дори още по-лошо — обитавана от врага! Единственото ви спасение е да се справите сами и да отстраните повредата, за да можете да излетите отново. Няма да има кой да ви помогне, ще сте само вие и машината! Ако не я разбирате, сте мъртви! — Багман се беше надвесил над Алекс, но използваше случая, за да изпрати посланието си до всички кадети.

— Съзнаваме това и ще се постараем… — смотолеви Габриела в опит да позамаже нещата.

В края на часа кадетите успяха да сглобят турбините, но така и нито една от тях не заработи като хората и Багман не остана доволен.

Дните минаваха и дойде началото на декември. Алекс си мислеше за крайния срок, който Габриела сама си беше дала, за да потръгнат нещата с огнения клуб. „Ако нещата не потръгнат до началото на втория семестър ще се откажа“ — заяви тя още при започването на това начинание. И ето днес щеше да бъде първата им тренировка, на която може би щяха да присъстват и други, освен тях четиримата.

— Общо шест кадети ми писаха в Спейсбук, заявявайки желание да се включат в тренировките… — Габриела произнесе това докато се въртеше нервно в кръг пред входа на склада, който използваха за зала. Единадесет часа минаваше и все още никой не беше дошъл.

— Ами ако всички са се отказали? — питаше тя нервно.

— Не вярвам всички до един да са се отказали — възрази Зак. Той се подпираше на вратата, а Мегън го беше прегърнала през кръста, отпускайки главата си върху рамото му. Алекс пък стоеше в средата на коридора и с безпокойство наблюдаваше Габриела. Ако никой не дойде тя сигурно ще се откаже от клуба — мислеше си той.

— Може някой все пак да иска да дойде, но този склад е на много забутано място и никой няма да го намери! — продължаваше да говори Габриела.

— Така е, и на мен ми беше трудно да запомня пътя първите няколко тренировки — съгласи се Мегън, след което отново се облегна на рамото на Зак и потъна в мълчание.

Минутите се точеха мъчително бавно. Вече наближаваше единадесет часа и петнадесет минути. Лицето на Габриела придобиваше все по-разочаровано изражение и Алекс усещаше как идеята им за огнен клуб във флота се изпарява с всяка изминала минута. Изведнъж някъде по коридора се чуха гласове:

— Трябва да е тук някъде! — каза момчешки глас.

— Мисля, че вече бяхме тук! — отговори другият глас, който беше на момиче. Скоро непознатите се появиха. Те бяха с униформи на кадети от „Перперикон“, но другите не ги познаваха от упражнения или лекции. Момчето беше среден на ръст азиатец, носещ тънки очила, а момичето — също средно на ръст с кестенява коса и кафяви очи.

— Случайно тук да са тренировките по пой? — попита момчето.

— Да, това сме ние, клуб „Инсиниум“ — отговори Габриела и лицето и грейна.

— Ние закъсняхме малко, защото трудно намерихме залата… — извини се момичето. Всички обаче бяха много щастливи да ги видят. Те бързо ги наобиколиха и се запознаха. Двамата новодошли се казваха Лий Шо и Ивелина Крумова. Оказа се, че са второкурсници, и затова другите не ги познаваха дори по физиономии.

— Въртели ли сте някога огън? — попита Зак.

— Не, никога, дори тренировъчен пой! — отговори Ивелина.

— Значи ще сте първите ни ученици! — заяви възторжено Габриела. Унинието й отпреди минути се бе заменило с надежда и ентусиазъм.

— Е, май никой друг няма да идва, ние да си започнем тренировката, а? — Подкани ги Алекс, но сякаш за да го опровергаят в дъното на коридора отново се чуха гласове. Този път на Алекс му се стори, че гласовете са някак познати.

— Казвам ти, Бен, слязохме на четвърто ниво и това е коридор номер осем, значи… — в този момент три познати лица се появиха. И тримата бяха облечени в червено-черни униформи на кадети от кръстосвача „Мадара“.

— Бен, Беки… Силвия? Здравейте! — поздрави Алекс, едва сдържайки вълнението си. През всичкото това време от постъпването си във флота не бе спрял да мисли за Силвия, но нямаше никаква възможност да контактува с нея на лекциите заради приятеля й Стийв, който не се отделяше от нея.

— А, вие се познавате? — учудено попита Габриела.

— Да… запознахме се на първата лекция по Основи на Бойното Пилотиране — обясни Алекс. Едва сега забеляза, че Силвия носи със себе си голям обръч.

— Да не би да въртиш обръч? — попита той.

— Да, при това огнен, а също и огнен пой — отговори Силвия.

— Това е чудесно! — намеси се Зак. — Значи имаме още един човек, който разбира от въртене! Ами вие? — обърна се към Бен и Беки.

— О, не… — веднага отговори Беки и заклати глава. — Силвия ни научи на едно-две движения с поя и това е.

— Значи сте като нас, и ние никога не сме въртели — намеси се в разговора Лий Шо. В този момент Габриела получи кратко съобщение на старфона си и, след като го прочете, заяви на останалите:

— Току-що получих съобщение от последния човек, когото чакахме. Пише, че днес няма да може да дойде, така че вече не чакаме никого, и можем да започнем тренировката! — Габриела изрече последните думи с нескрит ентусиазъм. Зак отвори вратата и всички весело влязоха вътре, като не спираха да си приказват.

Алекс и Зак веднага се захванаха да показват движения с пой на Лий, Ивелина, Бен и Беки. Алекс показваше на Бен и Беки, защото бяха малко по-напреднали, докато Зак се захвана да учи най-начинаещите — Лий и Ивелина. За негово съжаление никой от тях не бе пожелал да се учи на стаф, макар Лий да спомена, че по-натам ще опита и този уред.

Междувременно Габриела водеше „класа на напредналите“. Тя показваше по-сложни движения и комбинации с пой на Мегън — която за тези няколко месеца беше напреднала доста и Силвия, която също имаше добро ниво на умение с пой, но все пак не колкото Габриела. Тренировката вървеше много добре, всички горяха от ентусиазъм. Пространството беше изпълнено от въртящи се тренировъчни пойове.

Алекс не можеше да се сдържи и от време на време поглеждаше крадешком към Силвия. Тя изглеждаше съсредоточена върху сложните движения, които Габриела й показваше. Опитваше се старателно да ги повтори. Веднъж не успя, а вместо това се удари с поя и избухна в смях. Червената й коса се разпиля като огнен водопад. С течение на времето Алекс установи, че тя доста бързо схваща, което го накара да я хареса дори още повече. Не стига всичко останало, ами беше и спинърка, и то добра! — мислеше си, докато не спираше да преподава основни движения на Бен и Беки. Изненадата обаче тепърва предстоеше. В края на часа Силвия чу една от любимите й песни, която в този момент зазвуча по музикалната система, и остави пойовете си, а за сметка на това взе обръча. Оказа се, че това всъщност е нейният основен уред, и тя беше изключително умела. Движенията й успяха да накарат дори Габриела да ахне, а останалите направо гледаха потресени, докато тя извиваше елегантното си тяло в хармония с въртенето на обръча.

— Това беше супер! — възхити се Габриела, след като песента свърши и Силвия спря, за да си почине.

— Много си добра! — добави Мегън. Силвия почервеня от смущение, след като изведнъж се превърна в център на вниманието:

— Ти си феноменална с поя — изрече тя, обръщайки се към Габриела — Днес научих много от теб.

— Е, явно ще се учим взаимно — отговори Габриела.

След края на часа кадетите се разделиха, защото всеки имаше различни занятия. Алекс и Габриела се запътиха заедно към поредното упражнение по бойно пилотиране при командир Хари Кърт. По пътя те обсъждаха изминалата тренировка.

— На практика това ни е първата истинска тренировка като клуб! — отбеляза Габриела.

— Да, досега приличахме повече на… малка група.

— Огнени групи има много, непрекъснато се създават нови и се разпадат стари. Но истинските огнени клубове са малко!

— Така е.

— Скоро, освен тренировките за учене на движения, трябва да сформираме представителна част и да започнем да измисляме хореографии за шоу.

— Нямам търпение! — възкликна Алекс. Той винаги беше мечтал да участва в истинско огнено шоу. Със Зак бяха въртели свободно много пъти пред приятелите си, но ако работите с клуба се получеха, щеше да е много по-различно.

— Какво мислиш за Силвия? — попита той.

— Смятам, че за нея може да има място в представителната част. Така ще станем петима, заедно със Зак и Мегън. Но нека не избързваме, все пак не я познаваме добре — тук последва лека пауза. Лицето на Алекс имаше въпросително изражение:

— Повярвай ми Алекс, когато става дума за работа в екип, спинърските умения не са единственото, което се гледа. Заех се с това, защото имам доверие на теб, Зак и Мегън. За Силвия, ще трябва първо да я опознаем и тогава да решим.