Андрей Христов
Звездни асове (10)

Глава 10
Коледен Подарък Звездни асове

Наближаваше седмицата преди Коледа. За кадетите от Седми флот започна зимната ваканция, която щеше да продължи до Нова Година. Те обаче нямаше да могат да напуснат флота и да се завърнат на родните си планети. За мнозина първокурсници, това щеше да е първата им Коледа далеч от дома. Алекс беше един от тях. Разхождаше се заедно с Джери в един от многобройните шопинг молове, намиращи се на „Оазисът“. Навсякъде изобилстваше от пищна коледна украса, а по витрините висяха всякакви примамливи предложения за коледни подаръци. Алекс и Джери се спряха пред магазинче, където бяха изложени най-новите модели старфони.

— Виж, „Спейсър RZ17“! — възкликна Джери. — Има обхват на светлинна година от най-близката антена! Невероятно, нали?!

— Да, а моят губи обхват веднага след като совалката се отдалечи на няколко километра от „Перперикон“ или „Оазисът“ — отвърна Алекс.

— Представяш ли си, с това ще имаш обхват дори когато пътуваш в космоса с малка совалка. Жалко, че не мога да си го позволя… — въздъхна Джери.

— Да, аз също… — допълни Алекс. Заедно със своите приятели, бяха похарчили повечето си пари за огнени уреди от „Планетата на Поя“, така че сега му се налагаше да се ограничава.

Двамата с Джери напуснаха мола, след като накупиха подаръци, които да пратят на близките си. Алекс дори избра по нещо за тримата си другари — Зак, Мегън и Габриела. Навън обстановката беше коренно различна от тази, при постъпването им във флота. Настройките на климата в „Оазисът“ се променяха съобразно сезоните, особено около Коледа. Беше много по-студено и пухкав бял сняг покриваше всичко наоколо. Слънчевите алеи с палмите, изкуственото море за сърфинг и плаж сега ги нямаше, а на тяхно място се появиха много зимни пързалки и ски писти. Палмите отстъпиха временно мястото си на коледни елхи, които огряваха алеите с безбройните си лампички. Заведенията също претърпяха коренна промяна. Те вече не приличаха на летни барове край плажа, ами напомняха повече на планински хижи, предлагащи горещ чай и греяно вино на гостите си. Освен посетителите на „Оазиса“, по алеите се разхождаха от време на време сървисботове — малки и симпатични роботчета, имащи обслужващи функции. През по-голямата част от времето, те предлагаха разхлаждащи напитки, но в момента хората можеха да си вземат от тях топъл шоколад, чай или курабийки. За да е коледната атмосфера още по-пълна, сървисботовете носеха коледни шапчици и казваха „Весела Коледа“, всеки път, когато някой си вземеше нещо от тях.

— Ти, какво ще правиш сега? — попита Джери, докато двамата се разхождаха по алеята.

— След малко имам среща със Зак, Мегън и Габрие…

— Леле, сетих се, че забравих да купя нещо! — сепна се изведнъж Джери и след като набързо се сбогува, тръгна в обратната посока. Алекс беше сигурен, че не се връща в мола, ами просто отново бе изпаднал в пристъп на паника при възможността да се срещне с Габриела.

Вдигна рамене и продължи по пътя си. Имаше среща с останалите след пет минути, до едно езерце, преобразено в ледена пързалка. Първа дойде Габриела, а след малко се появи Зак заедно с Мегън. Четиримата се запътиха в приповдигнато настроение към централния площад, където предстоеше тържественото запалване на лампичките на голямата коледна елха. Там се бе стекло огромно множество, повечето бяха офицери или кадети от различните кръстосвачи. На сцената детски хор пееше коледни песни. След края на последната песен на подиума се качи Джозеф Ханк — капитанът на „Оазиса“. Той се приближи до микрофона и обяви високо:

— Скъпи членове на екипажа и гости на „Оазисът“, този несъмнено най-прекрасен кораб в целия Седми флот, радвам се, че дотук празничната програма вдъхна на всички ни още по-голямо щастие и коледно настроение… — Чуха се одобрителни възгласи от събралото се множество. — А сега… — продължи капитанът — предлагам да нагорещим атмосферата с невероятните огнени изпълнители от клуб „Огнени Звезди“! — Тук публиката изригна в бурни аплодисменти. Усмивките от лицата на четиримата приятели обаче веднага изчезнаха.

— Какво?! — възмути се Зак. — Тези некадърници са поканени на такова голямо събитие?!

— Не мога да повярвам! — добави Алекс.

— Ако се бяхме подготвили по-бързо с наше собствено шоу, можеше ние да сме на тяхно място! — промълви Габриела и в гласа й се таеше огромно огорчение.

— Нямаше да ме е яд толкова, ако поне тези бяха добри, но погледнете… — продължаваше тя. И в действителност „Огнени Звезди“ знаеха по-малко движения, отколкото Мегън, която се учеше от едва няколко месеца. Дебелото и неестетично тяло на Бари Хогън изобщо не влизаше в тон с фееричните огнени ветрила, с които танцуваше, а останалите от групата сякаш не можеха да си намерят място на сцената. Все пак, с няколко елементарни номера те успяха да си спечелят аплодисментите на публиката.

— Аплодират ги само защото не са виждали истинско огнено шоу! — изказа на свой ред възмущението си Мегън. Четиримата догледаха представлението докрай с надеждата все пак да видят нещо, което да си заслужава, но останаха разочаровани. След края на шоуто започнаха да си проправят път сред тълпата, с цел да се измъкнат по-бързо от площада. Изведнъж Алекс се сблъска най-неочаквано със Силвия.

— О, здрасти! — поздрави той някак смутено.

— Здравейте! — каза тя.

Останалите я наобиколиха.

— Ти видя ли колко са зле тези от „Огнени Звезди“? — попита веднага Зак.

— Да, пълна трагедия бяха. Мярнах ви от далече и реших да се обадя, за да споделя възмущението си — отговори Силвия.

— Мислех да го обсъдим по-подробно, но отсега ви казвам, че трябва да си отделим още един час в залата само за нас петимата и да започнем да подготвяме собствено огнено шоу! Истинско престъпление спрямо хората от Седми флот е да им се пробутва такава пародия — решително заяви Габриела. — Смятам, че в неделя можем спокойно да се събираме в залата и да тренираме — предложи тя. Останалите се съгласиха. В този момент от тълпата с блъскане си проправиха път две едри фигури. Единият беше Стийв — гаджето на Силвия, с когото Алекс вече се беше сблъсквал. Другият още по-едър и с късо подстригана коса, явно беше негов приятел от „Мадара“.

— Стийв, Стефан, това са приятелите ми от огнения клуб — каза спокойно Силвия.

— Приятно ми е, Зак… — Зак си подаде ръката, но приятелският му жест беше прекъснат от острия тон на Стийв:

— С някои вече се познаваме! — Пронизващият му поглед се впи в Алекс.

— И аз се радвам да те видя, Стийв…

— Не си ми споменала, че и той е от този „огнен клуб“! — обвинението беше насочено към Силвия.

— Е и? Какъв е проблемът?

— Да, пич, какъв ти е проблемът?! — намеси се Зак, който не разбираше за какво става дума. Направи крачка напред, но веднага беше пресрещнат от Стефан Петрович, който застана на пътя му и носовете им почти се допряха. Ако можеше Зак да изглежда дребен пред някого, то това определено беше Стефан.

— По-добре не заставай на пътя на пехотинец от „Перперикон“! — каза заплашително Зак.

— Освен ако не си пехотинец от „Мадара“. Както всички знаят ние сме най-добрите! — наежено отговори Стефан и се доближи още повече до Зак.

— Хайде, пак се почна… — промърмори Силвия.

— Кое се е почнало? — попита в недоумение Габриела.

— Зак, зарежи, дай да си ходим! — каза съвсем сериозно Алекс. Никак не му се искаше да отстъпва пред Стийв, но се чувстваше отговорен и предпочиташе да не намесва приятелите си в това. Мегън също се опита да дръпне Зак настрана, докато Силвия направи същото със Стефан. Двете групи се отдалечиха, като Силвия погледна към Алекс и прошепна: „Извинявай…“.

През следващите десетина минути Зак не спираше да се гневи:

— „Мадара“ били най-добрите! Ще ги видим на военните игри в края на годината, само да ми паднат!

Скоро обаче четиримата се разделиха, защото Зак и Мегън си бяха взели билети за кино, а пък Габриела желаеше да пазарува.

— Трябва да изпратя някакви подаръци на нашите — каза тя.

— Искаш ли да ти правя компания? — попита Алекс. Не желаеше да се прибира сам на „Перперикон“.

— Естествено! — отвърна Габриела. Двамата се запътиха към коледния базар. Тя отново се върна на случката отпреди малко:

— Единия от двамата май те познаваше. Попита Силвия защо не му е казала, че ти си в клуба. За какво става дума?

— Да, това е Стийв — нейният приятел…

— Аха…

— Още като се запознах с нея на първата лекция, той веднага довтаса. Крайно ревнив е и се държи агресивно спрямо потенциални съперници.

— Доста неприятно — констатира Габриела — а има ли основание да се притеснява? — Алекс се замисли, преди да отговори.

— Донякъде има…

— Ти харесваш Силвия…

— Смятам я за наистина чаровна и интересна… и освен това Стийв е кретен. Не бих тръгнал да се занимавам с момиче, което си има приятел, против принципите ми е, но в този случай мисля, че ми е позволено!

Габриела се засмя.

— Кое му е смешното?! — Алекс прозвуча леко раздразнен.

— Ами звучи малко като оправдание, но все тая, в любовта правила няма, така че…

— Надявам се сега, след този нелеп скандал, Силвия да не се откаже от тренировките заради Стийв.

— О, това би било голямо падение! — отвърна Габриела — Не ми изглежда като човек, който ще се остави да му казват къде може да ходи и къде не.

— И аз на това се надявам!

— Обаче, Алекс, като приятел съм длъжна да ти кажа, че да се захващаш с нея при тези обстоятелства не е добра идея.

— Знам, че не е добра идея.

— Ще си създадеш купища главоболия, а и изобщо не е сигурно, че тя ще скъса със Стийв и ще тръгне с теб…

— Засега просто искам да можем да общуваме нормално, пък ще видим…

— Аз пък точно, къде съм тръгнала да ти давам акъл…

— Какво имаш предвид? — учудено попита Алекс.

— Ох… — въздъхна Габриела — обещай да не казваш на никого!

— Обещавам!

— Дори на Мегън не съм казала. Много добра приятелка ми е, но все се изпуска и не може да не се разприказва.

— Е, спокойно де, няма да кажа на никого.

— Излязох един-два пъти с Арвин…

— Кой Арвин?

— Арвин Кант, лейтенантът — отговори Габриела. Алекс не беше крайно изненадан от този отговор, тъй като веднъж заедно с Джери ги засякоха. Още тогава Джери изрази съмнение, че двамата може би ходят.

— Но засега не е нищо сериозно, така ли?

— Да, още нищо не се знае и затова не искам да се приказва.

— Хубаво е, че поне и двамата знаем какво искаме за Коледа — каза шеговито Алекс и двамата се засмяха.

По-късно същата вечер, Алекс получи неочаквано съобщение по спейсбук от баща си адмирал Юлиян Стаматов, който го канеше да прекарат празничната вечер заедно след два дни. В действителност на Алекс не му бе хрумнала подобна възможност. Дори обмисляше какво точно ще прави в коледната нощ. През целия си живот не бе поддържал особено близки отношения с баща си, виждаха се само няколко пъти в годината, и разполагаше с повече информация от публикувани материали, отколкото от първа ръка. Даже откакто постъпи във флота се засече с него само веднъж и тогава дори не си обелиха една дума. Така, че не знаеше точно какво да очаква.

Междувременно, наближаващите коледни празници не спестиха прилив от емоции и на останалите кадети първокурсници. Те за първи път щяха да прекарат този празник на десетки светлинни години от дома. Най-добре го приемаха Зак и Мегън, тъй като щяха да са заедно и това ги правеше щастливи. Алекс забеляза, че Габриела изпада в не характерно за нея униние:

— Няма ли да се видите с Арвин?

— Той каза, че тогава може да е зает… — отговори намусено Габриела.

— На Коледа?

— Да, непрекъснато му възлагат някакви секретни мисии…

— Я, много интересно! — възкликна Алекс. За него Арвин Кант беше живото въплъщение на това, което той самия искаше да стане един ден.

— Или пък просто си търси оправдание да ме разкара… — промърмори Габриела.

Това, което вълнуваше Алекс повече и от срещата с баща му, бе какво се случваше със Силвия. Тя сигурно щеше да прекара празника с онзи кретен Стийв — мислеше си той — което трябва да е истинско наказание. Но пък това не беше единственият случай, в който страхотно момиче си хваща за приятел някой напълно неподходящ. Момичетата непрекъснато го правеха — продължаваше да разсъждава Алекс.

Неусетно дойде и Бъдни вечер. Алекс започваше да става все по-нервен, мислейки за предстоящата среща с баща му. Освен това се чувстваше самотен. Зак и Мегън се запиляха някъде, по всяка вероятност прекарвайки си романтично. Алекс искаше да се възползва от рядката възможност да кара зимни кънки на „Оазиса“ и покани Габриела да му прави компания, но тя отговори, че е заета и не може да дойде. Най-вероятно тя все пак ще се види с Арвин. Последен в списъка с приятелите беше Джери и му написа съобщение в Спейсбук. Джери се съгласи. По време на краткия полет с транспортна совалка от „Перперикон“ до „Оазисът“, Джери не спираше да говори за Габриела. Сякаш знаеше наизуст всичките й статуси в Спейсбук за последния месец.

— Кажи ми, мислиш ли, че е възможно да ходят с Лейтенант Кант? — попита го накрая той, докато слизаха от совалката и стъпваха на заснежената повърхност. Алекс естествено имаше вътрешна информация, но нямаше намерение да издава това, което Габриела му сподели, затова просто отговори:

— Не знам, човече, ще доживеем и ще видим.

— Как все така става, че момичетата се хващат с възможно най-неподходящия… — разсъждаваше на глас Джери. Това леко стресна Алекс. Мислеше си същото за Силвия. Очевидно, случая с Габриела се различаваше! Арвин беше готин и определено нямаше какво лошо да се каже за него. Докато Стийв — тъкмо обратното. И все пак, дали Алекс не се самозаблуждаваше…

Двамата с Джери пристигнаха при ледените пързалки и след кратко търсене избраха тази, на която имаше най-много място. Джери призна, че не е особено добър в този спорт. И действително, докато Алекс се рееше свободно из ледената повърхност, Джери имаше проблеми със завиването и често пъти спираше в загражденията или в други хора.

Алекс се плъзгаше по леда с кънките си все по-бързо. Мислеше колко би било хубаво, ако можеше в този момент да завърти и огнения си пой. Това разбира се щеше да му навлече големи неприятности. Изведнъж погледа му засече нещо познато, което за секунда успя да му привлече вниманието. Като че ли видя яркочервена коса на десетина метра от леденото езеро, обаче летеше прекалено бързо с кънките си и отмина, преди да успее да види кой точно стои там. Дали не му се беше сторило? Потокът от кънкьори се въртеше в посока обратна на часовниковата стрелка, като гигантска въртележка и трябваше да направи цял един пълен кръг на пързалката, за да може да излезе отново на позиция, от която да има видимост към същата точка. Засили се още повече, опитвайки да изпреварва колкото може повече хора. Скоро, наближавайки, забави скоростта. Да, това наистина трябваше да е тя, но не можеше да види лицето й. Момичето, облечено в зимно яке, седеше на снега с глава, подпряна на коленете и закрито лице. Само червената коса се виждаше и по нея Алекс съдеше, че няма кой друг да е, освен Силвия. Щеше да се почувства неудобно, ако се окажеше, че се е припознал, но това не го спря. Напусна ледената пързалка, остави кънките си и се насочи към нея. Тя продължаваше да седи на снега, а около й преминаваха весели компании от кадети, насочващи се към ледената пързалка или пък тръгващи си от нея. Той се приближи до момичето, надвеси се над него и внимателно попита:

— Силвия? Добре ли си?

Тя надигна глава. Алекс не се излъга, наистина беше Силвия. Обаче веднага разбра, че нещо не е наред. Лицето й беше почервеняло и подпухнало, а очите й преливаха от сълзи.

— Не съм добре! — отвърна тя с хлипащ глас. Алекс приклекна до нея и отново попита:

— Какво има? Нещо случило ли се е?!

Тя започна да идва на себе си, сякаш присъствието на друг човек я караше да се вземе в ръце. Избърса сълзите си, след което отговори с не толкова хлипащ глас:

— Просто съм ужасно тъпа…

— Не говори така! — скара й се Алекс — Какво толкова е станало?

— От година и половина ходя със Стийв, още отпреди да постъпим във флота и сега това… — тук Алекс започна да се досеща за какво става дума. Усети съвсем лека вина за това, че първото чувство, което изпитът беше щастие…

— … видях го преди един час да се натиска със Саманта Хъджис, тя учи за медик на „Мадара“.

— Кофти работа… — продума Алекс, макар че вътрешно се радваше.

— Той се опита да ми обясни, че не било нищо сериозно и че всъщност държал на мене, но аз му казах, че между нас всичко вече е приключило!

— Добро решение!

— Как може да съм толкова глупава?! — отново въздъхна Силвия. Алекс понечи да развие теорията си за това, че всъщност е нормално за повечето момичета да се хващат с момчета, които има възможно най-голям шанс да ги наранят, но в последния момент се отказа и вместо това продума:

— Хайде да отидем да пийнем по нещо топло, а? — тя повдигна глава и го погледна с блестящите си сини очи. — Ела, ще настинеш, ако продължаваш да стоиш на този сняг — и той й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.

Тя продължаваше да го гледа, сякаш се колебаеше какво да направи, но след секунда пое ръката му и стана, изтупвайки се от снега. В този момент към тях се присъедини Джери. Алекс съвсем беше забравил за него.

— Запознайте се! — каза той.

— Аз съм Силвия — тя вече напълно се владееше и дори се усмихна учтиво, докато подаваше ръка на Джери. Той пък от своя страна леко притеснено промълви:

— Ъъъ, Джери, приятно ми е… — макар и да изглеждаше леко смутен, Джери се държеше далеч по-нормално със Силвия, в сравнение с пристъпите на паника, които го обхващаха, доближеше ли се до Габриела. Алекс от своя страна се радваше, че Джери е тук в този момент. Силвия току-що беше скъсала със Стийв и Алекс не искаше да изглежда така, сякаш веднага се опитва да се възползва от ситуацията, като я кани на среща. В присъствието на трети човек, тя щеше да се отпусне повече и да се чувства по-спокойна.

Тримата се запътиха към „Млечния път“. Преди две седмици това заведение представляваше коктейлбар с маси и сепарета на открито, близо до изкуствен сърфинг и плаж. Сега басейнът за изкуствен сърфинг се беше превърнал в ледена пързалка, а „Млечният път“ имаше вид на високопланинска хижа. Тримата влязоха вътре, където цялото помещение беше облицовано в дърво и камък, а в дъното гореше камина. Обзавеждането се състоеше от маси и столове, също изградени от грубо дърво.

— Направо не можеш да познаеш това място! — възкликна Алекс. Заедно със Зак, Мегън и Габриела често пъти посещаваха „Млечния Път“.

Алекс и Силвия си поръчаха греяно вино, докато Джери реши да пие чай. Той намръщено заяви, че не пие алкохол, с такъв тон, сякаш това беше възможно най-долното падение. Скоро сървисботът, който обслужваше заведението, донесе поръчките им.

Тримата разговаряха предимно за пилотирането на учебните хигруси. Упражненията ставаха все по-сложни и маневрите, които изпълняваха, все повече заприличваха на тези, използвани при истински космически бой. Не мина, без да се засегне и темата за аркусианците и тяхната засилена агресивна активност в последно време.

— Според мен повечето кадети не си дават сметка, но живота ни е застрашен дори само намирайки се на кораб от Седми флот — коментира Силвия.

— Така е — съгласи се Алекс — Всички подписваме декларации при постъпването си във флота, че съзнаваме рисковете, които това носи, но според мен повечето кадети живеят с идеята, че никога или поне не в обозримо бъдеще, могат да попаднат в застрашаваща живота им ситуация!

Джери стигна дори по-далеч в разсъжденията си:

— Аз още от шести клас се интересувам от аркусианците. Непрекъснато събирах материали за тях. Според мен, не само хората от флота и тези в пограничната зона, но и човечеството като цяло не осъзнава, че нов мащабен сблъсък с аркусианците е само въпрос на време.

— Така ли мислиш? — попита Силвия с леко съмнение в гласа.

— Затова реших да стана пилот от флота! Искам да имам шанса да се бия, за да защитя себе си, тези, които обичам и човечеството като цяло, а не просто да бягам, да бъда безпомощен и да се крия, както правеше моето семейство по време на войната.

Тримата продължиха да разговарят около час. На излизане от „Млечния път“, Алекс предложи да изпратят Силвия до докинг станция седемнадесет, откъдето излитаха редовните совалки от „Оазиса“ към кръстосвача „Мадара“. После щяха да хванат друга совалка от док двадесет и три за „Перперикон“.

Джери обаче заяви, че направо ще се прибира, защото имал малко работа. Така Алекс отново остана сам заедно със Силвия. Двамата ходеха бавно по алея, водеща към докинг станцията. Алеята беше застлана с каменни плочи, а отстрани имаше вечнозелени храсти, които сега светеха с коледна украса. Тъй като ставаше късно, по алеята нямаше много хора. Двамата разговаряха още малко за пилотирането, аркусианците и огнения клуб „Инсиниум“. Когато наближиха докинг станцията обаче, Силвия каза:

— Мерси, че ме изпрати…

— Няма проблем…

— Днес наистина ме накара да се почувствам по-добре. Радвам се, че те срещнах…

— Ами… — Алекс се чудеше какво да отговори — Хе-хе… надявам се скоро да се видим пак.

Двамата се разделиха. Алекс направо преливаше от радост докато ходеше към своята докинг станция. Това беше най-добрият коледен подарък — възможността да спечели Силвия. След като тя се раздели със Стийв, нещата изглеждаха далеч по-прости. При това Алекс успя да я извади от лошото й настроение, така че сега не се чувстваше особено виновен, задето се радва толкова много, че двамата със Стийв са се разделили. По пътя до докинг станция двадесет и три Алекс буквално подскачаше от време навреме от радост.