Андрей Христов
Звездни асове (17)

Глава 17
Десантът

Този ден Алекс се събуди по-късно от обикновено. Закуси набързо и излезе, за да не изпусне следващата совалка за „Оазиса“. Трябваше да отиде на лекцията по Основи на Бойното Пилотиране. На нея присъстваха всички пилоти първокурсници от Седми флот и Алекс тайно се надяваше да засече Силвия. Знаеше, че желанието му е лишено от всякаква логика. Дори да я видеше, тя най-вероятно щеше да е със Стийв, както обикновено. Нямаше да има смисъл изобщо да се доближава до тях. Тези мисли го тормозеха, когато на докинг станцията се засече с Джери. Двамата се поздравиха и влязоха заедно в совалката:

— Мерси, че ми помогна вчера. Мисля, че се справям много по-добре! — каза Джери.

— Да, така е, но имаме още много работа. Съветвам те да се срещаме поне по веднъж в седмицата и да тренираме допълнително!

— Аз съм абсолютно „За“!

Двамата бяха упражнявали бойни маневри предната вечер, като част от ангажимента, който Алекс пое пред Габриела, че ще се постарае Джери да влезе във форма за следващата битка. Габриела остана скептично настроена към този план, но Алекс просто не виждаше начин да изгони Джери.

Докато траеше пътуването, двамата продължиха да си приказват за пилотиране и любимата тема на Джери — Габриела. Когато вече се намираха пред залата на ректората и оставаха броени минути до началото на лекцията, Алекс стана неволен свидетел на странна сцена. Вървейки заедно с Джери той забеляза, че в дъното на коридора, в сянката на една колона, Стийв и Силвия водеха интензивен разговор. И двамата жестикулираха и ръкомахаха и си личеше, че се карат. Алекс не можеше да чуе какво си говорят заради шума от многото кадети в коридора и реши, че е по-добре да не се приближава. Ето защо зае мястото си в голямата аула заедно с Джери. Докато чакаха лекцията да започне, не отместваше поглед от входната врата, откъдето непрекъснато влизаха кадети в униформите на различните кръстосвачи. Почти последен влезе Стийв, лицето му бе почервеняло, изглеждаше бесен. Алекс изчака още малко. Мозъкът му работеше на бързи обороти. Дали Силвия щеше да се появи на лекцията или пък беше твърде разстроена и нямаше да присъства. Тогава — Алекс мислеше трескаво, — може би трябваше да напусне аулата и да я потърси? Той стана.

— Хей, къде хукна? Започваме всеки момент! — извика Джери, но Алекс сякаш изобщо не го чу. Опита се да си проправи път през редовете, но в този момент влезе лекторът — капитан Джордж Пиърс. Възцари се тишина и всички насядаха. Алекс нямаше избор, освен да се върне на мястото си. През цялата лекция изобщо не можа да се съсредоточи. Пиърс обясняваше за основни положения при понасяне на различни видове повреди, причинени от вражески огън и как трябва да се реагира най-правилно. Мислите на Алекс обаче препускаха другаде. Силвия със сигурност е била много разстроена — разсъждаваше той. Тя никога не пропускаше тази лекция. Къде ли се намираше в момента? Дали си беше отишла на „Мадара“ или все още се намираше на „Оазисът“? В последните минути на часа му хрумна идея. Отвори старфона си и потърси функцията за локализиране на приятели. Ако собственикът на старфона не изключеше тази функция, тя правеше възможно, останалите му приятели да разберат къде точно се намира. В този момент пръстите на Алекс, трескаво работеха с интерфейса, с надеждата Силвия да я е оставила включена. За негова голяма радост, името се появи на картата на „Оазисът“. Според старфона му, тя се намираше на някакво място, където той не бе ходил до сега — почти необитавана част от парка до малка изкуствена река. Алекс едва дочака часа да приключи. Имаха още два часа, но той, без да дава обяснения възможно най-бързо си събра нещата и се насочи към изхода.

— Хей, къде тръгна? — попита го учуден Джери.

— Имам работа… — отговори лаконично Алекс. Пробивайки си път през пълните с кадети коридори, правеше всичко по силите си да напусне колкото може по-скоро сградата на ректората. След като се озова на открито, се затича към предполагаемото местоположение на Силвия. Някои хора нарочно настройваха старфоните си да показват погрешно местоположение. Алекс си помисли, че ще се почувства като пълен идиот, ако се окажеше, че е пропуснал лекцията, си, за да се озове сам в средата на гората. Навлезе в една от частите на „Оазисът“, където природата изглеждаше най-непокътната. Тук не се срещаха никакви постройки или друга форма на цивилизация. Единствено павираната алея издаваше намесата на човешка ръка, но дори тя беше почти напълно покрита с борови иглички. Алекс навлизаше все по-надълбоко в гъста иглолистна гора. Въздухът с аромат на смола изпълни дробовете му. Стори му се, че е ходил достатъчно и би трябвало вече да е наближил мястото, затова провери отново картата на старфона си. Иконката с надпис „Силвия“ продължаваше да седи самотно някъде навътре в гората. Оказа се, че за да достигне до нея, Алекс трябва да напусне алеята и да върви директно през дърветата и храсталаците. Само минута пробиване на път през гъстата растителност беше достатъчна, за да се осъмни дали изобщо бе възможно Силвия да е минала от тук. За щастие скоро растителността се разреди и Алекс се озова на открито пространство. Не много стръмен склон се пресичаше от поречието на малка бавно течаща рекичка. Свери посоката си още веднъж с картата и продължи нагоре по брега. Силвия трябваше да е там някъде. По-надолу, реката се вливаше във вирче спускайки се по малък скалист водопад. Точно там Алекс забеляза червена коса, която съвсем леко се повяваше от вятъра. Силвия седеше на скалите до езерцето съзерцавайки замислено водопада. Той се приближи. Шумът от стъпките му по чакълестия бряг, трябваше да я извести, че не е сама, но тя с нищо не показваше, че е забелязала присъствието му. Продължаваше да гледа към водопада, а Алекс още не виждаше лицето й. Когато се приближи на достатъчно разстояние, той каза:

— Нямах какво да правя и… реших дали не мога да намеря някой приятел с помощта на старфона си.

Силвия не отговори.

— Странното е, че обикновено не държа тази опция включена.

В този момент Силвия се обърна с лице към него, сякаш за първи път усещаше, че не е сама. Очите й изглеждаха зачервени.

— Аз също обикновено не държа тази опция включена! — каза тя, едва сдържайки сълзите си. Алекс разбра. Силвия желаеше някой да я открие на това уединено място. Но кой? Дали очакваше него или пък се надяваше, Стийв, да се появи и да пожелае да се сдобрят? Алекс нямаше идея. Не знаеше дали е добре дошъл. Но така или иначе вече се намираше тук и връщане назад нямаше. Седна до нея на брега на вирчето, но не твърде близо. Знаеше, че има вероятност да прозвучи тъпо, но не се сещаше какво друго да каже:

— Днес май не си много в настроение, а?

Последва кратко мълчание, след което Силвия изрече:

— Не е за вярване, че този красив водопад е дело на човешка ръка… че не сме сред гората на някоя планета, а всъщност се намираме на космически кораб!

Гласът й звучеше отнесено, а думите и нямаха връзка с въпроса, който Алекс й зададе:

— Израснах на различни кораби и станции, но въпреки това не мога да не се възхитя от това място.

— Аз пък — започна Алекс — израснах на планета, където имаше много естествени гори и езера, и сега, когато се озовах тук, наистина се чувствам все едно съм сред природата…

— Допуснах ужасна грешка, Алекс… — Силвия внезапно се върна на въпроса. Гласът й звучеше някак по-дълбоко при последните думи. Той не отговори нищо, а след малко тя сама продължи:

— Ще ми простиш ли някога… — Алекс не очакваше да чуе подобно нещо. Вгледа се във влажните й сини очи, които сякаш се опитваха да кажат толкова много. Едва забележимо, Алекс се приближи до нея и я целуна съвсем леко по устните. След това той отметна с ръка кичура коса, паднал на лицето й, и я целуна още веднъж, този път по-силно. Този така жадуван момент най-сетне настъпи, и то по най-неочакван начин.

— Значи най-сетне се забихте? — попита Зак. Алекс, Зак, Мегън и Габриела закусваха заедно в столовата на „Перперикон“, и Алекс тъкмо им обясни защо предния ден отсъства от последните два часа по Основи на Бойното Пилотиране.

— Това е чудесно, Силвия е много готина! — допълни Мегън.

По-нататък разговорът промени посоката си и четиримата започнаха да обсъждат предстоящото днес състезание между първокурсниците пехотинци от „Перперикон“ и тези на кръстосвача „Дунав“. Зак и Мегън бяха много развълнувани. Зак трябваше да командва единия от общо трите взвода, а на Мегън й предстоеше да пилотира един от десантните кораби.

— Нашето състезание е много интересно! — започна развълнувано Зак. — Първо десантните кораби трябва да ни спуснат на определено място върху непозната космическа платформа…

— Задачата ще се усложни допълнително от факта, че мястото за кацане ще се охранява от три противовъздушни установки, командвани от кадети на „Дунав“ — допълни Мегън. — Ние, пилотите, трябва да преодолеем тази пречка, за да приземим успешно корабите и да осъществим десанта.

— Така е, вашата работа е най-отговорна — ако ви свалят, преди да сте ни спуснали, ще загубим още преди да сме започнали — продължи Зак. — Едновременно на противоположния край на платформата Дунавци също ще се опитат да десантират на защитаван от наши кадети сектор. Общо взето, който от двата отбора успее да приземи успешно повече кораби, ще има числено превъзходство на бойното поле.

— А какво ще правите, след като кацнете, просто ще започнете да се стреляте ли? — попита Габриела.

— И аз това си помислих първоначално, но се оказа, че са го измислили малко по-интересно — обясняваше Зак. — В центъра на платформата има ценен предмет. Ще се ориентираме с помощта на електронна карта. Предметът има предавател, така че и двата отбора ще знаят къде се намира през цялото време. Целта на всеки отбор ще е да вземе предмета и да го занесе на борда на своя кръстосвач, използвайки десантните кораби, с които сме дошли.

— А какъв е предметът? — поинтересува се Алекс.

— Нямаме представа! — обясни Мегън. — Но има и друго. Всеки отбор трябва не само да вземе предмета, но и в същото време да не допусне да превземат всичките му кацнали десантни кораби. Ако това се случи отборът губи, защото дори и да сложи ръка на предмета, няма как да го отнесе от платформата.

— Стискам ви палци! — каза Габриела.

— Всичко ще бъде предавано пряко по канала на Седми флот в Старнет, така че ще гледаме през цялото време! — обеща Алекс.

След закуската Мегън и Закъри отидоха да се подготвят заедно с останалите от отбора на „Перперикон“. Състезанието щеше да започне след два часа. Алекс реши да използва това време, за да си припомни последните лекции по Основи на Поддръжката на Ягуар 7. Тази дисциплина му беше най-трудна и неразбираема от всичките и й отделяше време с най-малко желание. Скоро обаче предстоеше изпит и той нямаше как да го отлага повече. Изминаха едва пет минути от момента, в който зачете записките си, и старфонът му иззвъня. С раздразнение погледна дисплея и тогава разбра, че го търси Силвия. Не се бяха чували от вчера:

— Здрасти, какво става? — попита с жизнерадостен тон Алекс, но почти веднага забеляза тъжната и унила физиономия, която го гледаше отсреща.

— Може ли да дойда при теб? — попита тя с немощен глас.

— Да, случило ли се е нещо?

— Дълга история, ще ти обясня като се видим.

Двамата си уредиха среща в едно от кафенетата в централната зала на „Перперикон“. Когато се видяха, Алекс я прегърна и целуна. Тя се зарадва, че го вижда, но продължаваше да има умърлушен вид.

— Какво има?

— Стийв… — при споменаването на името, Алекс изтръпна. Нали тя нямаше намерение да му изтърси ей сега, че отново възнамерява да се върне при него?

— Какво за Стийв? — попита Алекс, стараейки се да звучи загрижен, а не уплашен.

— Няма да ме остави на мира така лесно.

— Какво имаш предвид?

— Не знам дали е разбрал или просто предполага, но е пуснал сред приятелите си слуха, че аз и ти ходим.

— Еми… ние наистина ходим, така че рано или късно щяха да разберат — поясни Алекс. Някак му олекна, като разбра, че Силвия няма намерение да се връща при предишния си приятел.

— Не е там въпроса. Той настройва приятелите си срещу мен. Непрекъснато натяква за това, че съм го зарязала заради момче от „Перперикон“, че двата кръстосвача били съперници на игрите и че едва ли не съм извършила ужасно предателство.

— Това са пълни глупости!

— Още по-тъпо става, защото аз съм приета в отбора на „Мадара“, заедно със Стийв, който е капитан. Той се опитва да убеди останалите пилоти и командира, че ако се стигне до пряк двубой между „Мадара“ и „Перперикон“, аз съм „неблагонадеждна“ тъй като съм щяла да издам на тебе тайните на отбора.

Алекс отлично разбираше какво става. След като не можеше да я има, Стийв се опитваше всячески да вгорчи живота на Силвия.

— Не бива да се поддаваш! Този човек постъпва като подлец и жалък страхливец!

— Знам, но не мога да игнорирам това, което се случва. Неговото влияние сред останалите е по-силно. Чувствам се като черната овца.

Алекс се замисли. Очевидно тя страдаше и бе дошла при него за съвет. Той не беше сигурен какво е правилно да я посъветва, затова помисли малко, докато я прегръщаше, след което каза:

— Според мен има два варианта…

Тя го погледна. Дълбоките й сини очи, отново бяха навлажнени от сълзи.

— Единият е цялата работа да отшуми за седмица-две най-много. Ако обаче видиш, че не можеш да издържаш, единственото, което остава, е наистина да ги зарежеш.

— Как точно да ги зарежа?

— Подай молба за трансфер на „Перперикон“. Успехът ти е добър, така че няма причина да ти откажат. Пък и обикновено хората се бутат да се местят от другите кръстосвачи на „Мадара“, а не обратното, така че би трябвало да не е проблем.

Силвия се замисли за момент после отвърна:

— И на мен това ми мина през ума. Но имаше неща, които ме спират.

— Ще може да се виждаш с Бен и Беки на тренировките. Знам, че сте близки.

— Не е само това. Участвам в отбора на „Мадара“. Ако се преместя в средата на годината ще изпусна игрите.

— Разбирам те. Аз самият съм супер щастлив, че ме избраха в отбора и ще мога да представя моя кръстосвач.

— Освен това е важно за кариерата на всеки пилот! Участниците в отборите получават после най-добрите назначения!

— Виж… така е, но от друга страна ако средата е непоносима за теб това ще се отрази и на представянето ти.

— Знам! Какво да правя?

— Ако нещата не се подобрят премести се на „Перперикон“. Може да пропуснеш тази година, но във втори курс отново ще имаш шанс да се класираш в нашия представителен отбор.

Дойде време за началото на състезанието между кадетите първокурсници от пехотата на „Перперикон“ и на „Дунав“. Алекс, Силвия, Габриела и лейтенант Арвин Кант се събраха в апартамента на Арвин, за да гледат играта. Лейтенантът имаше на разположение малко по-просторно и добре оборудвано жилище в сравнение обикновените кадети. Освен това той разполагаше с триизмерен холографски екран, където можеха най-добре да наблюдават състезанието в реално време. Холографският екран се поставяше хоризонтално на маса, за разлика от обикновените монитори, които се закрепяха вертикално. Върху него се проектираха триизмерни изображения на това, което се предаваше в момента по канала в Старнет.

Междувременно Мегън се намираше в кабината на десантния кораб от типа „Страйкър 16 Е“. Това беше малък и доста маневрен космически съд, с леко въоръжение и товарно отделение, в което можеше да се побере един взвод войници. Страйкърите бяха по-малки и по-маневрени в сравнение с транспортни кораби TS-7 и изискваха доста бързи реакции при управление. Кабината разполагаше с по-малко пространство в сравнение с командната зала при транспортерите, имаше три седалки, две се намираха отпред една до друга — на първия и втория пилот, а третата, малко по-назад, беше на стрелеца. Първият пилот действаше като командир на екипажа и предимно управляваше корабът, докато вторият пилот сигнализираше за наближаващи опасности и в случай на нужда можеше да поеме контрола над полета. Мегън беше първи пилот, Алиса Бруни втори, а Кобе Лий — стрелец. Освен тях, още два страйкъра от отбора на „Перперикон“ се намираха на докинг станция номер три, чакащи да им бъде дадено разрешение за излитане.

Зак, заедно с целия си отряд, се намираше на няколко метра зад гърба на Мегън. Разделяше ги метална преграда. Пехотинците шумно разговаряха. В по-голямата си част, бойната група се състоеше от оцелелите кадети след инцидента на планетата Зария 20. Тогава те, заедно със Зак, участваха в истинска битка с аркусианците. Сега единствено тримата, дошли на мястото на загиналите, не бяха помирисвали истинско сражение. Ето защо Зак и останалите се чувстваха уверени, че колкото и добри противници да са пехотинците на „Дунав“ не притежаваха закалката, която те по неволя бяха придобили. Чу се засилване на двигателите, последвано от леко разтрисане на корпуса. Корабът излиташе. Скоро трите страйкъра се понесоха в космическото пространство по посока на платформата. Вътре в кабината Мегън чу по радиостанцията познат глас:

— Говори вицеадмирал Лао Ян до екипи „Ехо“. Получихте точните координати на мястото за атака. Предвиждаме първоначална съпротива от няколко ракетни установки. Отстранете ги и кацнете на повърхността, където са указаните координати. „Перперикон“, край!

— „Ехо 1“, разбрано!

— „Ехо 2“, тъй вярно, сър!

— „Ехо 3“, прието! — отговори Мегън на свой ред. Тя стисна здраво щурвала с една ръка, а с другата натисна дросела, увеличавайки тягата. Нямаха време за губене. Трябваше първи да се справят със защитата и да кацнат на платформата. Това щеше да им даде преднина пред Дунавци. Скоро Мегън и останалите в кабината на „Ехо три“ установиха визуален контакт с платформата, която приличаше на самотен отломък, реещ се в безкрайното космическо пространство.

— Съвсем скоро очаквам да попаднем в обсега на ракетните установки! — предупреди Алиса Бруни.

— Лий, бъди готов! — каза Мегън. — Най-вероятно те ще стрелят първи, защото обхватът им е по-голям, но веднага след това трябва да сме подготвени да отвърнем на огъня!

— Разбрано!

И действително, минута по-късно червената лампа на таблото пред Алиса светна и се чу алармен сигнал.

— В обсега на радарите им сме! Изстреляха ракета… не, две! — алармира Алиса. Това разбира се не бяха бойни ракети, а учебни, но докоснеха ли се до корпуса на някой от страйкърите, това означаваше, че корабът, заедно с целия му екипаж, е вън от състезанието. Мегън веднага увеличи скоростта и се насочи право към платформата, откъдето идваха ракетите. Целта й беше да ги размине с максимална скорост, за да имат по-малък шанс да се извърнат и да продължат да я преследват. Другите два кораба обаче предпочетоха друга тактика, правейки обходни маневри, надявайки се, че горивото на ракетите ще свърши, преди да са ги доближили.

— Обектите ни приближават едновременно от два и от десет часа! — отново извика Алиса Бруни. Кобе Лий стоеше зад тях с лице обляно в пот. Мегън гледаше съсредоточено дисплея пред себе си и държеше здраво щурвала с две ръце. Самонасочващите снаряди вече можеха да се видят и през стъклото, като малки светещи точки, приближаващи с голяма скорост. Секунда преди сблъсъка, Мегън направи остър завой надясно и нагоре, разминавайки се на милиметри с двете ракети. Рязката смяна в посоката създаде такова „G“ пренатоварване, с каквото пехотинците, намиращи се в товарното, не бяха свикнали. Това накара неколцина от тях да повърнат обяда си. Междувременно, другите два кораба не се справяха толкова добре. „Ехо 1“ беше застигнат от ракетите и не можа да им избяга. Една от тях се удари в корпуса му и отскочи в страни.

— „Ехо 1“ е свален! Повтарям „Ехо 1“ е извън играта! — чу се по радиостанцията. След дълга борба, „Ехо 2“ успя да се измъкне, но беше много изостанал. Така Мегън се оказа сама срещу трите ракетни установки на Дунавци. Вече се намираха на достатъчно близко разстояние и Кобе Лий изстреля няколко насочващи се снаряда по целите пред тях. Установките пък им отвърнаха със залп от късо обхватни ракети. Последва нова серия от резки маневри, за да може Мегън да избегне ударите. Снарядите на Кобе поразиха една от ракетните установки, изваждайки я от състезанието. Останалите две обаче продължиха да обстрелват кораба, управляван от Мегън, отнемайки й възможността за втора атака. В този момент „Ехо 2“ се приближи достатъчно много и на свой ред стреля, изкарвайки от строя втората ракетна установка. Единствената оцеляла прехвърли огъня си от Мегън към съотборниците й, които се бяха приближили твърде много. Те не успяха да реагират навреме.

— „Ехо 2“ е свален! — съобщи се по радиото.

— Дявол да го вземе! — изруга Кобе Лий. — Останахме само ние!

Мегън направи захождаща маневра и отново позиционира кораба така, че Кобе да може да се прицели. Те стреляха, но в същия момент от ракетната установка на Дунавци също полетяха две нови ракети. Мегън предприе поредната избягваща маневра. Ако ги уцелеха, състезанието щеше да приключи още преди пехотинците на „Перперикон“ изобщо да са стъпили на платформата. За щастие, Мегън успя и този път да избегне удара, и с облекчение узна от Алиса, че последната ракетна установка е била поразена. Сега вече можеха спокойно да кацнат на указаното място. Когато това най-сетне стана, Мегън бързо отвори люка, разделящ пилотската кабина от товарното отделение, и с две крачки се озова при пехотинците. Те бяха в неведение относно случващото се и тя имаше да им съобщи неприятни новини. Преди това обаче, още с отварянето на люка, я удари острата миризма на повърнато.

— Какво, за Бога, е станало тук? — попита, докато държеше ръка пред лицето си.

— Ами ние се чудехме, да не би да си полудяла или пък нещо с управлението на кораба да не е наред. Що за пилотиране беше това?! — възмути се Зак.

— Съжалявам, но трябваше да правя маневри, за да се измъкна от вражеския огън!

— Не очаквахме да е толкова трудно!

— Нищо не знаете! Другите два кораба са свалени!

— Какво?! — удиви се Зак и останалите пехотинци също зяпнаха.

— Да, радвайте се, че не се върнахме на борда на „Перперикон“ преди изобщо да сме достигнали до платформата, като останалите.

— Искаш да кажеш, че само нашият взвод трябва да изпълни задачата?! — възкликна Зак.

— Ами, няма кой друг — потвърди Мегън. В този момент от кабината се чу гласът на Алиса Бруни:

— Все пак не знаем колко от корабите на „Дунав“ са кацнали успешно. Ако нашата защита се е справила добре със задачата си, възможно е те също да са приземили само един кораб.

— Добре, нямаме време за губене, трябва да обсъдим как ще действаме оттук нататък! — каза решително Зак. Той знаеше, че нещата вече зависят от него, пилотите си бяха изпълнили задачата. Действията на отбора по-нататък щяха да се определят от неговите решения.

Междувременно, Алекс, Габриела, Силвия и лейтенант Арвин Кант, които наблюдаваха развитието на състезанието на големия триизмерен екран в дневната на Арвин, знаеха отговора на въпроса, който мъчеше Зак и останалите от отбора на „Перперикон“. Истината бе, че отборът на „Дунав“ се справи по-добре с неутрализирането на защитата на „Перперикон“ и цели два страйкъра кацнаха на другия край на платформата. Така Дунавци разполагаха с два взвода — общо двадесет и четири пехотинеца, докато отборът на „Перперикон“ се състоеше само от един взвод — дванадесет пехотинци. И двата отбора обаче не знаеха това и можеха само да предполагат пред какво са изправени.

— Шансовете на нашите хора доста намаляха! — коментира Арвин, а Силвия и Габриела го погледнаха с натъжени физиономии. Те наблюдаваха малкия самотен кораб, кацнал в единия край на платформата, докато вътре кадетите все още обсъждаха ситуацията.

— Вярвам, че ще се справят! — каза Алекс. Повечето от тях вече участваха в истинска битка на Зария 20. Може да са по-малко, но със сигурност са по-добри от съперниците си!

В този момент Зак избистри стратегията, която щяха да се опитат да приложат:

— Така, ние сме петнадесет бойци…

— Всъщност бойците са само дванадесет! — опита се да го поправи Мегън.

— Като се имат предвид обстоятелствата, включвам и вас тримата — и той посочи пилотския екип.

— Но, Зак, ако ни елиминират, няма кой да пилотира кораба обратно до „Перперикон“. Не забравяй, че печели този, който отнесе предмета на своя кръстосвач.

— Да, така е! Вашата задача ще е свързана с охраната на кораба — останалите го погледнаха учудено.

— Преди да кацнем, разчитах, че поне още един взвод ще кацне успешно. Тогава ми хрумна тази стратегия. Вместо да пращаме всичките си пехотинци да търсят предмета, щях да пратя една по-малка група да нападне тила на противника, т.е. неговите кораби. Щяхме да превземем корабите на „Дунав“ докато са кацнали, така че да не могат да излетят оттук. По този начин щях да си гарантирам, че дори да ни избият до крак, няма да могат да занесат предмета и следователно никой няма да спечели. Смятам, че е възможно този, който командва пехотинците на „Дунав“ да се е сетил за същото и да се опита да ни изненада по този начин. Затова, трябва да оставя охрана тук, където ни е корабът. Ако бяхме повече, щях да оставя няколко пехотинци на добре защитени позиции, но сега трябва да разчитам на вас тримата да опазите транспорта ни. Останалите ще се бием за предмета.