Андрей Христов
Звездни асове (7)

Глава 7
Промяна в курса

Измина една седмица, откакто Габриела качи сайта на новия огнен клуб „Инсиниум“ в старнет, с което на практика се даде началото на неговата дейност. Въпреки че все още нито един човек не се беше свързал с тях, четиримата приятели провеждаха всеки вторник и четвъртък по едно и също време тренировки в тяхната нова зала. В свободното си време Зак и Алекс бяха успели да монтират големи огледала на една от стените и сега складът вече приличаше на истинска зала за тренировки.

Мегън изглеждаше силно ентусиазирана от новото си хоби. Беше първата ученичка в клуба. Останалите я учеха да върти пой и тя се справяше много добре. За целта използваше тренировъчен пой, направен от три четвърти чорапи, пълни с малко леща в края за тежест.

Беше вторник и точно в единадесет часа сутринта започваше тренировката. Това се оказа единственото удобно време, тъй като после всички имаха някакви занятия. Пред входа на заключения склад вече чакаха Габриела и Алекс. Закъри, у когото стоеше картата, винаги идваше точно в единадесет. Нямаше как да дойде по-рано, защото преди това имаше упражнение по стрелба с пехотинците. Когато най-сетне се появи, носеше голям кашон със себе си.

— Това да не би да е доставката от „Планетата на поя“? — попита с жив интерес Алекс.

— Точно така! — извика Зак, като стовари кашона на пода. „Планетата на Поя“ се славеше като най-добрия и най-известния онлайн магазин за продажба на огнени уреди в цялата галактика. Четиримата трябваше да си поръчат, тъй като Габриела, Зак и Алекс оставиха своите у дома преди началото на учебната година, а пък Мегън никога не бе притежавала подобни неща. Поръчката беше внушителна. Първо от кашона излязоха четирите чифта пойове от кевлар — за всеки по един. Зак и Алекс си бяха поръчали и по един стаф (тояга). Алекс не въртеше този уред, но смяташе да започне да се учи, за да направят огненото шоу по-разнообразно. За Габриела и Мегън пък имаше по чифт огнени ветрила. Ветрилата представляваха изящни конструкции от извит във формата на лотос олекотен метал. В края на петте „листчета“ на лотоса имаше по една кевларена факличка. С разходите за огледалата и тази поръчка, четиримата изчерпаха възможностите си да инвестират джобни поне за месец напред.

— Дано скоро привлечем поне няколко желаещи да се обучават в нашия клуб! — въздъхна Габриела. Очевидно не се чувстваше никак щастлива от факта, че вече една седмица никой не се записа клуба им. Надяваше се да се появят поне няколко желаещи да тренират огнените изкуства, за да имат някакви приходи. За предлагане на огнено шоу пък още беше прекалено рано да се говори. Габриела искаше всички, които ще участват в шоуто, да са много добре подготвени, а не да се излагат като онези от групата „Огнени Звезди“.

— Хората още не знаят за сайта ни — предполагаше Зак — рано или късно ще научат за нас.

През последвалата тренировка Зак учеше Алекс да върти стаф, Алекс преподаваше движения с пой на Зак, а Габриела показваше движения на Мегън с ветрилата.

Мегън остана очарована от новия уред. Беше изключително красив и женствен, и това й допадаше страшно много. Освен това схващаше движенията още по-бързо отколкото тези с пой. За разлика от поя ветрилата изискваха по-малко техничност и много повече грация и елегантност. Нещо, което явно й се отдаваше.

След края на тренировката четиримата приятели се разделиха. Алекс и Габриела имаха упражнение по „Реагиране при аварийна ситуация“, докато Зак и Мегън тръгнаха заедно към докинг станция четиринадесет, където за първи път щяха да участват в съвместно упражнение. Ставаше дума за трениране на десант на необитаема планета. Упражнението щеше да се извърши с помощта на транспортен кораб TS-7, носещ името „Виктория“ Мегън се упражняваше да пилотира именно този кораб вече два месеца, откакто беше постъпила във флота. Зак пък заедно с взвода, който вече командваше, щеше за първи път да упражнява десант със същия кораб. Упражнението от страна на пехотинците щеше да бъде ръководено от майор Мартин Зафиров.

След като се озоваха на докинг станцията, Зак и Мегън бързо се целунаха и се разделиха. Зак се насочи към групата пехотинци, намиращи се до задния вход на кораба, докато Мегън се качи през входа, водещ до мостика. Докато се отдалечаваше, тя нямаше как да не чуе одобрителните възгласи и подсвирквания от страна на приятелите на Зак. Те досега не го бяха виждали заедно с приятелката му и бяха видимо развълнувани.

Когато Мегън се качи в кабината, там вече се намираха Алиса Бруни и Кобе Лий. Двамата също бяха кадети първи курс. Алиса — средно високо тъмнокосо момиче, се обучаваше за пилот също като Мегън, а Кобе — висок и късоподстриган чернокож се обучаваше за офицер по сигурността. Тримата бяха в един екип от началото на учебната година. Мегън тъкмо застана на мястото на първия пилот, когато на мостика се появи най-дразнещия за нея индивид в целия Седми флот — нейният пряк инструктор Лейтенант Гари Ламбърт. Той набързо поздрави Алиса и Кобе, след което се обърна към нея:

— Здрасти Мегън, как сме днес? Предстои ни вълнуващо пътуване, а?

— Ще бъде полезно изживяване — отговори равнодушно Мегън.

— Когато придобиеш години опит, като мен, космическите пътувания ще ти се струват като детска игра. Между другото довечера след упражнението можем да се видим за малко, за да ти разкажа няколко интересни истории.

— Много мило, лейтенант Ламбърт, но тогава имам среща с моя приятел — Мегън едва забележимо натърти на последната дума. Имаше нещо, което я дразнеше повече от некомпетентността на Ламбърт, и то беше опитите му да я ухажва.

За щастие разговорът беше прекъснат от влизането на капитана.

— Здравейте всички! — поздрави бодро Мелинда Майерс. За разлика от Ламбърт, Майерс беше нещо като идол за Мегън. На видима възраст около петдесет и пет години, с прошарена руса коса вързана на кок, униформа стояща перфектно опъната, по все така стройното й тяло и лице — изпито, с остри черти — издаващи строгост и достолепие, Майерс беше авторитетна и волева жена. Участвала като капитан на транспортен кораб по време на войната с аркусианците тя притежаваше десетки бойни отличия. Най-важното обаче, Мелинда Майерс беше отличен преподавател.

— Днешното упражнение, кадети, ще бъде по-различно от всички до сега с това, че ще достигнем до реално небесно тяло — планетата Зария 37. Временно ще се установим на ниска орбита. Алиса, ти ще трябва да бъдеш втори пилот в това упражнение. Ще имаш за задача да сканираш повърхността за търсения от нас обект — в случая катастрофирал кораб. Задачата ти е жизненоважна за успеха на симулираната спасителна операция. Предполага се, че при нея има много пострадали и вражески части, които напредват към мястото на инцидента. Времето е от решаващо значение, така че трябва да откриеш обекта бързо. Ще получиш и бонус точки, ако успееш да дадеш повече информация за вражеските формирования — Алиса кимна в знак на съгласие. Капитанът продължи:

— Кобе, ти ще се наложи да неутрализираш поне три вражески самоходни машини. Ще ти подскажа, че трябва внимателно да избираш оръжията, които използваш. Мощните снаряди ще поразят мишената дори при по-малка прецизност на стрелбата, но могат да нанесат щети и на хората, които искаме да спасим — Кобе също кимна показвайки, че разбира.

— След като открием мястото на катастрофата и неутрализираме зададените ни вражески цели, е ред на кацането. Мегън, това ще е нов елемент за теб. Тренирали сме го на симулатора, но на живо е много различно. Внимателно избери мястото, където да кацнем! Вторият пилот ще ти помага. Трябва да е удобно, но не бива да е прекалено далече от мястото на катастрофата! Получаваш бонус точки, ако успееш да приземиш на по-малко от сто метра. Атмосфера на тази планета няма — както знаете, ще упражняваме кацане на планета с атмосфера втория семестър. Е, ясно ли е всичко, кадети?

— Да, госпожо капитан! — отговориха и тримата в един глас.

Междувременно майор Зафиров също инструктираше своите кадети:

— След като птичката кацне — говореше той — излизаме бързо, като очакваме да ни посрещне вражески огън. Все пак тренираме евакуация на кораб, свален близо или зад вражеската линия. Взвод Алфа, ръководен от Закъри, ще отцепи периметъра около кораба, за да не позволи на вражеските единици да напреднат. Взвод Делта, командван от Тейлър, ще евакуира пострадалите.

— Не е честно! — възропта Тейлър Сайрът. Той, като повечето пехотинци имаше едро телосложение. Косата му беше подстригана първи номер.

— Съжалявам, Тейлър, след един месец пак ще имаме десант. Тогава взвод Делта ще стреля и ще хвърля гранатите. Засега обаче това е положението. А и не забравяйте да проверите херметизацията на бойните си костюми! Кацаме на планета без атмосфера и това не е наужким!

Време беше за излитането. Мегън спази точно протокола при искане на разрешение за излитане. След като го получи, тя сръчно направи маневрата, при която насочи кораба така, че той се оказа на правилна позиция за излитане през тунела. С големия транспортен кораб това беше значително по-трудна задача, отколкото излитанията с хигрусите, които бяха малки и маневрени.

Мегън обаче вече имаше опит с тази операция и я извърши със завидна бързина и прецизност. На няколко пъти Гари Ламбърт, който стоеше на специалното трето инструкторско пилотско кресло, се опита да я накара да действа по-бавно, за да не удари кораба в някоя от стените на докинг станцията, но Мегън беше уверена в това, което прави. Накрая тя ускори през тунела за излитане и след секунди, без да се усети никакво раздрусване, корабът вече летеше в открития космос.

— Добро излитане, Паркър! — отбеляза Капитан Майерс. — Мегън, ускори до четвърта светлинна скорост. Корабът „Виктория“ скоро напусна пограничният сектор, където беше разположен Седми флот. Упражнението нямаше как да се проведе там, тъй като адмирал Стаматов беше разпоредил транспортните кораби да се движат минимум по осем в конвой, както беше предложено на срещата по-рано. Ето защо упражнението щеше да се проведе в район, където аркусианци не бяха припарвали от войната насам. Полетът обаче щеше да трае няколко часа.

— Знаете ли, че нашият екип е в челната тройка по точки от всички учебни мостик екипи на „Перперикон“? — каза Кобе. През по-голямата част от полета кораба се движеше по предварително зададените координати и те нямаха особена работа.

— Да! — въодушевено отговори Алиса. — Почти сигурно е, че ще участваме във военните игри.

— Ще е супер! — съгласи се Мегън.

— Крайно време е да спечелим игрите — намеси се капитан Майерс. — „Перперикон“ не е печелил от доста години, все малко не ни достига.

— Тези игри са глупост, само противопоставят хората, които реално служат в един флот! — възропта лейтенант Ламбърт. Той никога не споделяше ентусиазма на всички около желанието им „Перперикон“ да спечели.

— Стига, Ламбърт, игрите са важни, защото стимулират кадетите да дават най-доброто от себе си! — сряза го Майерс. Останалите не казаха нищо, но навсякъде се носеше мълвата, че Ламбърт мрази игрите, защото когато е бил кадет никога не е успявал да се дореди до представителния отбор на „Перперикон“.

В следващия един час разговорите продължаваха да се въртят около игрите, изпитите, упражненията и други неща, вълнуващи кадетите. Лейтенант Ламбърт от време на време вмяташе по някой ядлив коментар относно факта, че Мегън си е избрала за гадже пехотинец. Злобните му намеци бяха свързани с това, че пехотинците не се отличавали с особено голям интелект и че по време на война измирали в най-големи количества. Мегън като цяло игнорираше коментарите му и се сдържаше да не се заяжда с него, тъй като той все пак й беше инструктор. Изведнъж Алиса извика:

— Капитане, имаме сигнал за бедствие!

— Странно, това го нямаше преди, явно тази година са се постарали. Пуснете да ги видим! — в този момент Алиса пусна сигнала на главния екран. Картина почти не се виждаше, чуваше се гласа на човек, който крещеше, а думите му се заглушаваха от силни смущения и тътен от експлозии.

— Опитай се да го пречистиш! — изкомандва капитан Майерс. Скоро картината и звука се поизбистриха. Виждаше се мъж с униформа на капитан от флота, също като Мелинда Майерс. Той беше изпотен и изглеждаше силно развълнуван. Чуваха се приглушени думкания, вероятно от експлозии.

— Тук е капитан Евтимов от военнотранспортен кораб TS-7 „Тракия“. Намираме се под тежка атака от аркусиански щурмови кораби! Координатите ни са 46584/75844/5754, в близост сме до планетата Зария 20!

— Зария 20 ли? — зачуди се капитан Майерс. За момент си помисли, че става някаква грешка, тъй като упражнението на пехотинците трябваше да е на планетата Зария 37, която се намираше в съседната звездна система. Майерс се обърна към човека, изпращащ сигнала за бедствие.

— Капитан Евтимов, говори капитан Майерс от TS-7 „Виктория“ — Седми флот. Това част от учение ли е?

— Никакво учение не е! — гласът звучеше гневно и същевременно отчаяно. — Под жестока атака сме, прекалено много са, за да им удържим! Имам сто и петдесет души на борда, пратете веднага помощ!

— Веднага ме свържи с адмирал Стаматов, въведи кодовете за съобщения от най-висок приоритет! — изкомандва Майерс. Алиса с треперещи ръце изпълни заповедта. Мегън, Кобе и даже Гари Ламбърт гледаха облещени с отворена уста. Как, за бога, аркусианците бяха успели да осъществят атака толкова надълбоко в пространството на Земния съюз!?!

— Майор Зафиров, явете се веднага на мостика! — беше следващата команда на капитана. Тя имаше нужда от всичките си офицери в този момент. Зафиров се качи незабавно и тя набързо му обясни ситуацията.

— Дяволите да ги вземат, как са стигнали чак до тук?! — изруга майорът. В този момент се осъществи връзката с адмирала.

— Здравейте, капитане, ние също получихме сигнала за бедствие. Изпратили сме кръстосвача „Перперикон“, но за съжаление той ще пристигне най-рано до час, при максимална скорост. Нямаме други близки единици, освен вас!

— Ние можем да достигнем координатите до десет минути! — отговори Майерс.

— Капитане… — опита се да възрази Ламбърт, но беше прекъснат:

— С какво разполагате, Майерс? — Стаматов знаеше, че те изпълняват учебна мисия.

— Аз, Ламбърт и Зафиров сме, останалите са кадети на обучение.

— Не е добре… — промълви адмирал Стаматов и прокара ръка по челото си.

— Мислите ли, че могат да се справят? — попита той. Мелинда за момент се замисли и огледа тримата, сякаш ги преценяваше. Решението й щеше да е съдбоносно. Ако се съгласеше да се намеси с този неопитен екипаж, рискуваше да загуби целия кораб, ако пък решеше да не се намесва, тогава почти сигурно „Тракия“ щеше да попадне в ръцете на аркусианците.

— Не можем да ги оставим, сър! Искам разрешение да задам курс към бедстващия кораб и да атакувам противника! — преди да дочака отговор, Гари Ламбърт извика:

— Възразявам, адмирале! Това е самоубийство!

— Млъкни, Ламбърт, ние сме воини, забрави ли?! — отговори му майор Зафиров. В този момент адмиралът продължаваше да мисли. Сега вече решението беше негово. През главата му минаваха същите мисли като на Майерс, но тя вече беше взела своето решение.

— TS-7 „Виктория“, оторизирам ви да окажете подкрепа на TS-7 „Тракия“ незабавно! Позволявам ви единствено да им помогнете да отбият вражеската атака и да им окажете техническо съдействие, ако е необходимо. Забранявам да преследвате противника или да влизате във всякакви други бойни действия, освен необходимите, за да защитите „Тракия“, ясно ли е?

— Да, сър! — отговори Капитан Майерс.

— Координати 46584/75844/5754, пълна скорост! Кадет Лий, заредете оръжията!

— Тъй вярно, мадам! — отговори отсечено и с ясен глас Кобе Лий. След тези думи Ламбърт не се помръдна, но Мегън веднага въведе координатите и устреми кораба в желаната посока. Кобе Лий трескаво преглеждаше оръжията, а Алиса Бруни се бореше с настройките на дълго — обхватният скенер, за да засече колкото се може по-бързо „Тракия“ и нейните нападатели.

Минутите се точеха като часове. Кръвта на Мегън бе изпълнена с адреналин. Тя управляваше кораб, който всеки момент щеше да влезе в битка, това наистина надхвърляше всичко, което си бе представяла. Имаше опасност обаче да пристигнат твърде късно. Пет минути преди да доближат указаните координати, всички на мостика чуха последните думи на капитана на „Тракия“, преди връзката да се разпадне:

— Не можем да удържим, ще поддадем всеки момент! Единственото ни спасение е да опитаме аварийно кацане на планетата Зария 20. Повтарям, кацаме на Зари… — тук връзката прекъсна.

— Дали ще успеят да кацнат…? — попита с развълнуван глас Алиса.

— Ако кораба им е сериозно повреден, по-скоро ще се разбият! — промълви майор Зафиров.

— Ще разберем скоро! — каза капитанът. Всички бяха затаили дъх, докато се отброяваха последните минути до пристигане на координатите. Изведнъж Алиса Бруни съобщи с висок, но треперещ глас:

— Капитане, засичам шест неидентифицирани леки съда, да установя ли контакт с тях?

— Кадет Лий, прихванахте ли мишените? — попита веднага капитана.

— Да…

— Изстреляйте далекобойните ракети „Хеликс 23“! — нареди тя. — Огън!!! Кобе Лий трескаво изпълни заповедта. Усети се леко раздрусване на корпуса, когато шестте самонасочващи се ракети „Хеликс 23“ с дълъг обсег бяха изстреляни и полетяха към аркусианските бойни кораби. Аркусианците от своя страна незабавно предприеха избягващи маневри, опитвайки се да се изплъзнат от най-силното оръжие, с което разполагаха корабите от клас TS-7. Още преди да е ясен резултата от първия залп, капитан Майерс нервно нареди:

— Хайде, Лий, продължавай да изстрелваш ракети, те могат да се измъкнат от тези!

— Капитане, нямаме повече! — отговори Кобе, а гласът му звучеше хриптящ от страх. За момент Мелинда Майерс се бе пренесла във войната с аркусианците преди две десетилетия забравяйки, че се намира на кораб, подготвен за учебна мисия. Нормално беше да няма значително количество тежки муниции.

— Потвърдени два удара! Два аркусиански кораба са унищожени, капитане! — съобщи Кобе Лий.

— С какво разполагаме?! — попита бързо Майерс.

— Можем да стреляме с големите плазмени оръдия на куполите и с предните две плазмени оръдия, но нямаме никакви самонасочващи се ракети.

— Дори с къс обсег ли?

— Да, капитане…

Малките две плазмени оръдия, намиращи се на носа на кораба, се прицелваха от пилотите по време на полет. Имаше и две големи двуцевни плазмени оръдия, всяко разположено във въртящ се купол на покрива на кораба. Тези куполи обаче се управляваха от стрелци, каквито не бяха предвидени в екипажа.

— Майор Зафиров, вие и най-добрия ви пехотинец трябва да се качите в куполите и да поемете стрелбата с оръдията. Само така можем да се справим!

— Тъй вярно! — извика Зафиров и се втурна към задната част на кораба, където се намираха останалите кадети. Той влетя в помещението и извика:

— Закъри Горан, ела с мен! — Зак тръгна с майора, без да знае за какво става дума, тъй като никой не си беше дал труда да уведоми намиращите се в товарния отсек пехотинци.

— Слушай, Зак, загазили сме го! — започна да му обяснява Зафиров, докато се катереше по стълбите нагоре. — Влязохме в неочаквана битка с аркусиански кораби и сме неподготвени. Трябва да поемеш управлението на едната оръдейна установка. Ще се справиш ли? — Зак имаше опит в стрелбата с подобни установки, още от училище, но естествено остана напълно шокиран от факта, че ще трябва да влезе в реални бойни действия. До преди минути стоеше и си разказваше весели истории с останалите в товарното отделение, а сега щеше да се наложи да се бори за живота си.

Не след дълго Зак се озова в кабината на оръдейната установка. Управлението й не беше просто. Имаше два големи лоста с разширения, където Зак си пъхна ръцете. С тяхна помощ двойното оръдие се местеше в четирите посоки (нагоре, надолу, наляво и надясно), докато в краката си Зак имаше педали, с които направляваше въртенето на купола. В този момент аркусианските щурмови кораби вече бяха достигнали ефективния обсег на своите оръжия. Четирите оцелели кораба изстреляха залп от самонасочващи се ракети. Зак от своя страна незабавно се прицели и откри огън. Плазмените снаряди летяха срещу противниците, описвайки огнени дири подобно на трасиращи патрони. Първата вълна от ракети достигна кораба. Автоматичните лазери успяха да унищожат част от тях, но останалите се стовариха върху „Виктория“ с цялата си унищожителна мощ. Корабът силно се разтресе. Капитан Майерс веднага усети ужаса в очите на кадетите и дори на лейтенант Ламбърт.

— Спокойно, това бебче е доста дебелокожо! — каза тя, след което попита:

— Докладвай щетите, Паркър! — капитанът директно се обръщаше към Мегън, защото в този момент Гари Ламбърт изглеждаше по-неадекватен и уплашен от нея.

— Двете кули не са засегнати! — докладва Мегън.

— Слава богу! — въздъхна Майерс.

— Двигателите също са наред, явно корпусът е поел ударите! — довърши доклада си Мегън. В този момент и Кобе Лий се обади:

— Капитане, току-що поразихме единия от аркусианските кораби!

— БРАВО! — извика Майерс. И действително, майор Зафиров беше успял да вкара няколко плазмени снаряда право в целта, раздробявайки на части един от нападателите. Междувременно другите три се готвеха за нова атака. Преди да успеят да стрелят обаче, Зак също засече един от тях с откос на плазменото си оръдие. Снарядите откъснаха задната част на щурмовия кораб, който полетя като горяща комета и след кратък неконтролиран полет експлодира. Така останаха само два, които на свой ред изстреляха втори залп от ракети.

— Браво, момчето ми! — изкрещя Зафиров, но гласът му беше заглушен от последвалата поредица експлозии. Корабът издържа и на тях, и в този момент оцелелите два аркусиански кораба решиха, че нямат шанс и предприеха маневра за оттегляне. Следвайки заповедите на адмирал Юлиян Стаматов, Мелинда Майерс нямаше намерение да ги преследва, а се зае веднага с издирване на кораба „Тракия“, с който бяха изгубили връзка.

— Не може да са били само шест кораба! — мислеше на глас Капитан Майерс. — Иначе „Тракия“ щяха да се справят с тях и сами.

— Може би са били повече, но сега част от тях са се спуснали на повърхността на планетата, за да преследват „Тракия“ — предположи Мегън.

— Точно това ме притеснява! Паркър, установи ниска орбита! Когато това стане, Бруни, започни да сканираш повърхността за кацналия транспортер! Също както бяхме планирали учението, деца, само че наистина! — след тези думи на капитана Мегън предприе маневра за установяване на ниска орбита. Беше правила това само на компютърен симулатор, а сега за първи път щеше да извърши маневрата в реални условия. След като два пъти проверяваше всичко, преди да го изпълни, най-сетне успя да приведе кораба в желаната, най-подходяща за наблюдаване на повърхността орбита. Алиса пък се зае със сканирането. Не след дълго имаха положителен резултат.

— Открих кораба, г-жо капитан — извика Алиса.

На големия екран се виждаше неясен образ на падналия в нещо като котловина кораб. Наоколо се виждаха спорадични отблясъци.

— Увеличи приближението и се постарай да филтрираш картината, за да имаме по-ясна представа какво става! — изкомандва капитана. Алиса се справи със задачата и те скоро имаха наблюдение от птичи поглед на случващото се долу. Корабът се намираше на не много високо, скалисто плато, полегнал на една си страна. Екипажът беше установил защитен периметър и ожесточено се бранеше от приближаващите сухопътни сили на аркусианците, които бяха дебаркирали от корабите си, кацнали на около километър и половина северно от „Тракия“. След по-задълбочено наблюдение, капитан Майерс и останалите на мостика забелязаха, че аркусианците разполагаха дори с няколко танка, напредващи към позициите на хората.

— Това ще бъде касапница! — заяви капитана. — Ако не им окажем помощ, няма да имат никакъв шанс.

— Съгласен съм, капитане, длъжни сме да им помогнем! — беше гласът на майор Зафиров, който се включваше в разговора чрез комуникационната система. В действителност продължаваше да се намира в едната стрелкова установка.

— Какво предлагате да направим? — попита ужасен лейтенант Ламбърт, който изглеждаше бял като платно.

— Ще се снижим до повърхността на планетата и ще нанесем въздушни удари, с цел да неутрализираме първо танковете, а после и пехотата на аркусианците. След като е безопасно ще кацнем и ще евакуираме екипажа на „Тракия“.

След тези думи Ламбърт събра целия кураж, който имаше, изправи се на крака и извика:

— Това е безумие! Аз няма да изпълня тази заповед!

— Тогава сте отстранен. Имам си пилот, който да свърши работата! — отговори Мелинда Мейерс. След което извика:

— Майор Зафиров, явете се незабавно на мостика! — Зафиров се появи след около минута.

— Поставям лейтенант Ламбърт под арест за неподчинение, докато трае този полет! Отведете го!

Самият Зафиров изглеждаше за момент учуден как се е стигнало чак до там, но изпълни заповедта на капитана и прикани Ламбърт да го последва. Последният не оказа съпротива, но лепна възможно най-възмутения вид на лицето си, като по този начин дори не изглеждаше чак толкова уплашен.