Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни асове (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017)
Допълнителна корекция
Андрей Христов

Издание:

Автор: Андрей Христов

Заглавие: Звездни асове

Издание: Първо

Издател: СКОИ „Дивинитас“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Българска

Редактор: Николай Калчев

Художник: Николай Калчев

Художник на илюстрациите: Николай Калчев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2927

История

  1. — Добавяне

Глава 32
Клопка

Силвия се събуди от силен и глух тътен. Отвори очи, все още стоейки под завивките. Изминаха няколко секунди, докато първите спомени изплуват в съзнанието й. Погледна часовника. Преди два часа се бяха разделили с Алекс. Тя му каза, че е твърде уморена и иска да си почине. Глухият тътен не спираше. Спомни си, че като дете, преживя земетресение, докато беше на почивка с родителите си на Земята. Тътенът звучеше по същия начин, но трая само десетина секунди. Сега пода под краката й не се тресеше, но звукът продължаваше необичайно дълго. Изведнъж се чу мощна експлозия, стъклата на прозореца се пръснаха и завесите започнаха да се веят навътре в стаята пропускайки, ярка светлина. Този път подът се разтресе и Силвия разбра, че нещо наистина не е наред. Рязко отметна завивката и се изправи. Бе облечена само по къса ефирна нощница. Тръгна към разбития прозорец, внимавайки да не настъпи някое стъкло с босите си крака. Отмести веещите се завеси и погледна навън. Не можеше да повярва на очите си. Небето бе прорязано от гигантски тъмен обект с неправилна форма. Около него летяха стотици изтребители — флотски и… аркусиански? Пространството се изпълваше от експлозии и плазмени откоси. Вятърът, нахлуващ в стаята, развя огненочервените й коси, носейки миризма на битка. Някои аркусиански кораби успяваха да се промъкнат през защитата и нанасяха въздушни удари по наземни цели с бръснещ пикиращ полет. Още една експлозия отекна съвсем наблизо, докато два аркусиански изтребителя прелетяха над сградата. Силвия се наведе, като само очите й се подаваха над ръба на прозореца. В следващия момент се озова на пода. Попадението беше върху общежитието и всичко се разтресе. Когато дойде отново на себе си, забеляза големи пукнатини по стените и тавана, в стаята се носеше миризма на пушек. Бързо се изправи, усещайки ушите си заглъхнали от експлозията. Слухът бавно започна да се възвръща, а с него и ужасът на разиграващите се събития. Последва второ попадение върху сградата, този път калибърът на оръжието беше по-малък. Подът отново се разлюля, върху косата й се посипа мазилка, но успя да се задържи права. След като подът се успокои, тя реши да напусне стаята. Навън коридорът преливаше от паникьосани кадети. Бомбардировката свари повечето от тях по леглата им. Мнозина се бутаха в опит да избягат, но стълбището беше срутено.

— Силви! — чу се познат, приятелски глас. Тя се обърна и видя Мегън. Зак я държеше за ръка и я водеше през тълпата. Двамата скоро стигнаха до нея.

— Теб търсехме! — каза Зак. — Стълбището е паднало, тук е опасно да влезем вътре!

Тримата нахлуха обратно в стаята на Силвия. Още една експлозия отекна в близост до общежитието.

— В капан сме! Не можем да слезем по стълбите, а сме на седмия етаж! — извика почти панически Мегън.

— По-добре да стоим тук. Паникьосаната тълпа отвън е по-опасна от снарядите! — предложи Зак. — Да се надяваме, че сградата ще издържи!

В този момент, сякаш за да опровергае думите му, общежитието отново се разтресе. Този път трусът продължи твърде дълго. Силвия се зачуди какво го причинява, тъй като експлозия нямаше. През прозореца нахлу ярка, ослепителна светлина и трусът се засили. Тримата паднаха на пода, Зак държеше двете момичета притиснати до себе си. Пукнатините в тавана и стените се разширяваха. Бетонните парчета се раздалечаваха едно от друго, но вместо да паднат надолу, те започнаха да се издигат, а през дупките нахлуваше златистобяло сияние. Скоро цялото помещение се разпадна на парчета, които излетяха нагоре. Силвия почувства как тялото й олеква, теглено от невидима сила и скоро изгуби пода под краката си. Летеше нагоре, а около нея се рееха отломки от сградата и други човешки фигури, мятащи се безпомощно в пространството. За момент си помисли, че е мъртва и че така изглежда отлитането на душата от тялото. Просто олекваш и се издигаш към ярката светлина отгоре. Всичко обаче бе твърде физическо, чуваше писъците, усещаше Зак, който държеше ръката й толкова силно, че почти й причиняваше болка, видя и Мегън, хваната за лявата ръка на Зак, косите й се развяваха във всички посоки. Не, не беше мъртва и не сънуваше, това се случваше наистина. Продължаваше да се издига, без да знае накъде. В началото около тях летяха отломки от сградата, мебели и всякакви предмети. Скоро предметите и отломките постепенно изчезнаха и във фурията от светлина останаха само човешки фигури. В един момент усети, че яркостта на светлината намалява. Погледна нагоре и видя голямата мрачна структура, към която се издигаха. Лъчът светлина водеше началото си от отвърстие в мрачната грамада закриваща небето. Тъмният обект се приближаваше все повече и Силвия се чувстваше напълно безсилна да направи каквото и да е. След по-малко от минута тя, заедно с останалите кадети, премина през огромния отвор. Озоваха се в мрачно помещение. Светлината от лъча я заслепяваше и тя не можеше да види нищо отвъд него, само тъмнина. Зак продължаваше да държи нея и Мегън за ръце. Бяха спрели да се издигат, стояха неподвижни сред осветеното пространство. Изведнъж усети как някой я хваща за глезените. Понечи да се отдръпне, но захватът бе прекалено силен. Някакъв особен вид механични ръце я държаха. Зак и Мегън също бяха хванати, тя видя как двамата се борят да се измъкнат, без да се пускат един друг. Скоро обаче ръцете започнаха да ги дърпат все по-силно, те се изпуснаха и Мегън изчезна в мрака.

— Неее! — крещеше Зак, все още протягайки се към мястото, където Мегън изчезна.

След секунди той изпусна и ръката на Силвия и тя почувства как механичните клещи я издърпват към тъмнината. Чуваше писъците на кадетите около себе си, които споделяха същата участ. В момента, в който беше издърпана извън осветеното пространство, гравитацията моментално започна да действа с пълната си сила и тя се тръшна върху приготвеното за нея легло. Опита се да се надигне, но два чифта мощни и груби ръце я притиснаха. Погледна нагоре и видя масивни, нечовешки лица на аркусианските войници. Механичните клещи я стискаха за глезените, докато ръцете й бяха хванати здраво от аркусианците. Отстрани на леглото имаше заключващи устройства, подобни на окови, за които те заключиха китките й. След това освободиха краката от механичните клещи и по същия начин ги заключиха към леглото. Опитваше се да се бори, но физическата й сила бе в пъти по-малка от тази на аркусианците, които сякаш без много усилия преодоляваха яростната й съпротива. Крещеше и викаше за помощ, макар и да знаеше, че е безсмислено. Когато крайниците и се оказаха заключени за оковите на леглото, двамата аркусианци го поставиха на нещо като поточна линия. Успя леко да се надигне и видя пред себе си Зак и Мегън, които също бяха приковани, подобно на нея. По цялото протежение на поточната линия имаше десетки кадети. Те всички се движеха бавно към малък отвор в стената. Преминавайки през отвора, се озова в тесен улей с метални стени и зеленикаво осветление. Имаше чувството, че тъпанчетата на ушите й няма да издържат, тъй като виковете на останалите пленници кънтяха по ужасяващ начин в затвореното пространство. За щастие скоро се озоваха в малко по-широко помещение. Автоматични дюзи впръскваха някакъв препарат върху кадетите. В първия момент Силвия се ужаси, защото си помисли, че е някакъв вид отрова, но после миризмата я накара да предположи, че по-скоро това е дезинфектант. В края на помещението за дезинфекция имаше отново тесен отвор, вероятно продължаващ в друг тесен улей. Изведнъж се случи нещо, което най-малко бе очаквала. Една решетка в стената се отмести и от нея изскочиха Алекс и Габриела. За момент си помисли, че халюцинира. Може би препаратът, който впръскаха, все пак не беше дезинфектант, а някакъв вид приспивателно, предизвикващо халюцинации. Тя обаче не се чувстваше замаяна. Надигна се, доколкото оковите й позволяваха, и погледна напред. Алекс и Габриела бяха облечени в пилотски костюми. С помощта на лазерни ножчета, те прерязваха оковите на Зак.

— Алекс! — гласът й беше изнемощял от борбата и се заглушаваше от виковете на останалите кадети. — Алекс! — извика тя. Защо ли той не я поглеждаше? Стоеше съсредоточено и режеше оковите на Зак. Двамата с Габриела успяха да прережат тези на ръцете и Зак застана в седнало положение. Носилката, на която се намираше, почти бе достигнала до отвора, те нямаха много време. Силвия продължаваше да наблюдава. Вече знаеше, че няма да успеят да освободят и нея, тъй като в момента, в който приключат със Зак, тя щеше да е твърде близо до отвора. Все пак искаше да погледне Алекс в очите и да може да разменят поне две думи:

— Алекс! — извика отново, колкото й позволяваха силите.

В последния момент те прерязаха белезниците на глезените и Зак скочи от леглото. Тогава Алекс се надигна и я погледна. Тя разбра по погледа му, че през цялото време я е чувал и е знаел, че се намира на няколко крачки от него. Наведе се над нея и я целуна, галейки я с една ръка по лицето.

— Ще се върна за теб! Обещавам, Силвия, ще се върна! — продължаваше да чува гласа му докато потъваше в тесния отвор.

— Няма да те оставя, Мегън! — крещеше Зак.

Когато вече се намираха в улея, този път обагрен в синя светлина, Силвия вече не беше изпълнена от отчаяние и ужас. Все още се страхуваше, но знаеше, че дори тук, на това враждебно място, има приятели, които са на нейна страна и са на свобода. Мисълта я изпълваше с надежда. Усети се, че плаче, но това не бяха сълзи на страх и болка, а на благодарност. Надигна се и погледна носилката пред себе си, където се виждаха златните къдрици на Мегън. Останалите кадети продължаваха да се мятат в безумна паника и да крещят от ужас, докато Мегън лежеше спокойно, отпусната на леглото. След синия улей попаднаха в ново помещение. Силвия видя пред себе си роботизирани ръце, които се навеждаха над леглата на кадетите и правеха нещо, след което се издигаха отново. След всяко навеждане се чуваше силен крясък на някой от кадетите. Кръвта на Силвия отново се изпълни с адреналин, усети как неволно мускулите й са се стегнали и се опитват да се борят с оковите. Една механична ръка със странен остър инструмент в края си се наведе над Мегън и я докосна по крака. Чу се пронизителен крясък. Силвия видя как тялото на Мегън се гърчи от болка, доколкото оковите му позволяваха. С ужас осъзна, че сега е неин ред. Ръката се наведе и допря странно изглеждащият инструмент до крака й. Остра прорязваща болка премина като електрически ток през цялото й тяло, започвайки от глезена, където ръката се беше докоснала. Силвия извика с все сила, а тялото й се мяташе, опитвайки се да се освободи от оковите. След няколко секунди болката започна да преминава и тя бавно се отпусна. Китките и глезените я боляха, тъй като в борбата си ги беше наранила. Погледна надолу към мястото, където машината я докосна. Малко над глезена й имаше татуирана някаква дума, състояща се от пет непознати символа. Това — помисли си тя — сигурно са аркусиански букви. Леглото, на което бе прикована, навлезе в нов улей, осветен от жълто-оранжева светлина. Измина около половин минута, в която носилката се придвижваше през улея. Силвия изпитваше силно тревожно чувство. Какво ли следваше сега? Можеше ли да е по-лошо от татуирането? Краткото пътуване през улея й даде възможност да се замисли за причината аркусианците да отвлекат нея и толкова много други хора. Каква ли бе целта им? На какво ли щяха да ги подложат? Със сигурност един въпрос скоро щеше да намери своя отговор и той беше какво следва след края на този улей? Озова се в доста голямо помещение. Забеляза, че таванът се намира нависоко, откъдето се спускаха множество прозрачни маркучи. Изведнъж усети как леглото, на което се намира, се изправя. В един момент то застана вертикално, което й причиняваше болка, защото сега тя висеше на оковите, хващащи глезените и китките й. Забеляза, че и останалите носилки са се изправили и всички кадети висят в това положение. Погледна надолу, където под нея се виждаше нещо като прозрачен мехур от дебела, еластична мембрана. Такъв имаше под всеки пленник. Това определено изглеждаше притеснително. В един момент се чу силен шум от едновременното отключване на стотици окови. Силвия усети как се изплъзва от леглото и започва да пада свободно надолу. След секунда падането й бе спряно от еластичното дъно на мехура, в който попадна. Мигновено горната част, през която беше влетяла се затвори, издавайки лигав звук. Мехурът имаше само два отвора, от които излизаха еластични тръби, единият беше в дъното, а другият — точно над главата й. Отворите бяха с размерите на юмрука й. Тя седеше свита в единия край на сферичния балон, разтърквайки китките и глезените си. Чувството, че отново е възвърнала свободата на движение на собственото си тяло й се стори приятно.

 

 

Това поне не болеше — помисли си, — можеше да е много по-зле. В този момент силен клокочещ звук, идващ отдолу, отново я накара да изтръпне. Изправи се на крака, като се опита да запази баланс, защото меката основа под краката й се местеше при всяко нейно движение. С ужас забеляза, че през долния отвор започва да навлиза течност, която бързо започна да изпълва тясното пространство. Първо покри глезените й, след това стигна до коленете, после до ханша. Силвия крещеше и удряше с юмруци по стените на мехура, които просто се огъваха и пак възвръщаха формата си. Течността достигна до гърдите й, тя се опитваше да скъса еластичната стена с нокти, но материята беше непробиваема. Чувстваше се в капан и напълно безпомощна. Сега наистина изпитваше страх за живота си. Що за сложен и извратен начин да я убият? Можеха да я умъртвят много по-рано, защо им беше на аркусианците да си дават целия този труд, само за да я удавят по такъв садистичен начин? Течността достигна до шията, малка плиска влезе в устата й и за първи път усети вкуса. Беше солена, като морска вода. Скоро нивото достигна до брадичката. Тя се надигна на пръсти, долепяйки лицето си до горния отвор на мехура в опит да си осигури още няколко последни вдишвания. Течността обаче неумолимо измести и последното количество въздух и започна да излиза през горния отвор. Силвия се опитваше да не диша. Беше силно задъхана от борбата и в момента много трудно задържаше дъха си. Инстинктивно запуши устата и носа си с ръце, но скоро започна да усеща как корема и гръдният й кош правят конвулсивни движения в опит да поемат въздух. Краката й ритаха, сякаш искаше да изплува на повърхността, но над нея бе само еластичната преграда. Изпусна част от въздуха си, което й даде временно облекчение, но скоро желанието й да диша стана непреодолимо. Най-накрая се предаде, дробовете й вдишаха, но през дихателните й пътища нахлу не въздух, а солената течност. Това я накара да се закашля, но по този начин само изкара последните балончета въздух от дробовете си и ги замести с още от течността. Усети как й причернява и започна да губи съзнание, след което всичко потъна в мрак. Краят настъпи — мислеше си тя. Алекс обеща, че ще се върне за нея, но не успя. За първи и за последен път нарушаваше обещание, дадено към нея, и със сетните проблясъци на съзнанието си тя реши, че ще му прости това прегрешение…

Отвори очи. Всичко пред погледа й беше размазано. Осъзна, че не е мъртва. Нямаше представа колко време е прекарала в безсъзнание. Погледна ръцете си. По-отблизо те не изглеждаха размазани, можеше ясно да ги види. Намираше се в балон, пълен с течност. Усещаше соления й вкус. Тя дишаше тежко, но не въздух, ами странната течност изпълваща дробовете й. Необичайно състояние на живот. И все пак беше по-смислено, отколкото ако аркусианците я бяха отвлекли, само за да я удавят в солена вода. Пространството около нея се изпълваше от жълто-зеленикава светлина, идваща някъде над горната стена на мехура. Оттласна се с ръце и долепи лицето си до еластичната стена. Така можеше относително ясно да вижда какво има отвън. Намираха се в мрачен хангар. Десетки, може би дори стотици мехури като нейния бяха подредени на колички един до друг. Под тях имаше сложна апаратура с множество тръбички и кабели. Силвия дори успяваше да различи човешки силуети в някои от еластичните контейнери. Нямаше как да измерва времето, но й се стори, че е минал около час, когато неустоимо й се доспа. Когато отново се събуди, не знаеше колко време е спала. Мина още известно време преди сънят отново да я налегне. Това се повтаряше много пъти. В един момент си даде сметка, че в течността се инжектира някакъв вид упойващо вещество на определен интервал от време. Скоро дори се научи да долавя леката промяна във вкуса на течността, когато приспивателното се вкарваше. Докато беше будна, понякога виждаше едри сенки да преминават покрай нея. Тогава се залепяше за стените на мехура и успяваше да види аркусианците. Случваше се да са тежковъоръжени войници, но често пъти бяха невъоръжени, може би учени със светли униформи. Научи се да разпознава един от тях — висок със светла, може би бежова униформа и за разлика от останалите имаше няколко сребристи ленти по ръкавите. Вероятно това означаваше някакъв ранг. Той често обикаляше около мехурите и се вглеждаше в съдържанието им. Веднъж се наведе над нейния контейнер, в момент, когато лицето й се намираше в близост до стената. Тя успя да види очите му, златисто — жълти, дълбоко вкопани в масивните скули и вежди. Аркусианецът също се вгледа в нейните и тогава тя се отдръпна от стената.

Измина много време. Може би дни, които прекара киснейки в контейнера. Често пъти я спохождаха отчаяни мисли, че ще прекара остатъка от живота си, може би години, плувайки в този разтвор, като препарирано животно. През по-голямата част от времето просто лежеше сред течността апатично, но понякога в пристъп на отчаян гняв риташе и блъскаше по стените на контейнера, въпреки че знаеше, че няма шанс да се освободи. Периодите на буйство траеха по няколко минути, след което отново изпадаше в апатия.

Нямаше представа от колко време е в мехура. Може би два или три дни. Тъкмо се събуждаше, след като поредната доза от упойващо вещество беше спряла да действа. Забеляза, че в склада влизат няколко аркусианци. Те за първи път започнаха да местят контейнерите. Долепи лице до стената, стараейки се да не привлича внимание и започна да наблюдава. Петимата аркусианци преместиха контейнерите извън склада. Къде ли ги караха? Какво ли щеше да се случи, ако пренесат нейния? След малко петимата се върнаха и взеха още пет контейнера. Това се повтори много пъти. Очевидно всички щяха да бъдат преместени. От една страна това я плашеше, но от друга всякакво разнообразие беше за предпочитане пред вегетирането, на което я подлагаха. В един момент, когато за пореден път аркусианците напуснаха помещението със своя товар, тя видя три сенки да излизат от стената. Сенките бяха приведени и бързо се прикриха зад контейнерите. Тя се съсредоточи и успя да различи познати силуети. Бяха Алекс, Габриела и Зак.

— Алекс! — извика тя, но глас не излезе от гърлото й. Гласните й струни се нуждаеха от въздух, за да произведат звук. Започна отчаяно да блъска по стената, но никой не я забелязваше. В един момент Алекс се шмугна точно под нейния контейнер. Сърцето й заби лудо, гмурна се към дъното, за да го види. Той обаче беше легнал настрани и втренчено наблюдаваше нещо. Опита се да привлече вниманието му, удряйки по еластичната стена, но това не произвеждаше звук или може би тихият шум се заглушаваше от бръмченето на апаратурата под нея. Реши да погледне в посоката, в която гледа Алекс и забеляза какво не е наред. Зак се бореше да се скрие, но беше твърде едър. Видя как Алекс излиза от убежището си и започна да му помага. Усетът й подсказваше, че аркусианците ще дойдат всеки момент. Не можеше да си представи, че ще хванат нейните приятели! Единствено мисълта, че те са на свобода, я крепеше през няколкото ужасяващи дни, прекарани в този нечовешки затвор. Видя как Алекс успява да помогне на Зак и после се скрива под нея в последния момент. Аркусианците пристигнаха. И тъкмо тогава ужасяващо чувство я накара да изтръпне. Отново се появи сладникавия вкус на приспивателното, което беше инжектирано за пореден път в течността. „Не точно сега!“ — помисли си тя. Усети как мускулите й се отпускат и движенията й изискваха все повече усилия. Клепачите й натежаваха, тя искаше да се бори, опитваше се да се задържи будна, но беше невъзможно. Сънят я пребори.

Отново отвори очи. Нямаше представа колко време е спала. Чувството беше подобно на това да се събудиш сутрин и да осъзнаеш, че си пропуснал да чуеш алармата на старфона си. Не знаеш дали и колко си закъснял, дали си пропуснал най-важното. Опита се да се разсъни бързо. Направи опит да се раздвижи, като в началото крайниците й извършиха няколко конвулсивни движения. Скоро постепенно възвърна контрола над тялото си. Можеше да извършва плавни и премерени движения. Обърна се с лице към дъното на контейнера и с едно загребване се оказа до прозрачната повърхност. Вгледа се внимателно, той лежеше под нея. Лицето му изглеждаше стъписано. Успя да хване момента в изражението, когато я разпозна. Двамата допряха ръцете си през преградата, след което и лицата си и се целунаха. Беше най-прекрасното нещо, което й се беше случвало, откакто попадна на това ужасно място. Усети топлина, обгръщаща цялото й тяло, почувства се обичана и защитена. Близостта с Алекс, беше най-силното лекарство, от което се нуждаеше в момента. Не можеха да се докоснат наистина, но само мисълта, че той е до нея беше достатъчна, за да компенсира мъчителните часове и дни, прекарани в затворения мехур. Този миг на блаженство не продължи дълго. Изведнъж всичко се разтресе. Тя се издигна към по-горната част на контейнера. Вратата на товарното отделение се отвори и петима аркусиански пехотинци влязоха вътре. Отпусна се неподвижна, в никакъв случай не искаше да привлича вниманието им към себе си. Страхуваше се, че може да забележат Алекс и тогава всичко свършваше. За неин най-голям ужас, един от войниците се насочи тъкмо към техния контейнер. Застана зад него и започна да го бута напред. Течността се клатеше леко от движението на количката. Продължаваше да лежи отпусната със затворени очи. Усети силната дневна светлина, когато напуснаха кораба. Чувството на слънчевите лъчи, галещи кожата й беше приятно. Изведнъж движението спря. Бавно отвори очите си и видя войника да се отдалечава. С периферното си зрение забеляза сянка, която се измъкна изпод контейнера и избяга към близката гора. Алекс беше спасен! Тя не знаеше какво й предстои оттук нататък, но тази мисъл щеше да й дава надежда и упование.

След малко войниците се върнаха и натовариха контейнерите, включително и нейния, в голяма транспортна машина. Не можа да види много добре точно как изглежда машината. Малко след като попадна в товарното отделение, усети за пореден път сладникавия вкус на упойващото вещество. Секунди по-късно се унесе в дълбок сън.

Още със събуждането си разбра, че този път се случва нещо различно. Огледа се, стените на помещението бяха бели, а осветлението — силно. Усети странен вкус в течността, нещо подобно на амоняк навлизаше в тялото й. Веществото имаше възбуждащо действие, тя се разсъни много по-бързо от обикновено. Изпита прилив на сили. Почуди се защо, след като аркусианците я успиваха дни наред, сега решиха да инжектират стимулант в течността? Изведнъж дясната част на преградата се разкъса от само себе си. Течността я понесе като вълна с голяма скорост. Преди да осъзнае какво става, се озова просната на пода в помещението. Повърхността беше бяла и твърда като порцелан. Силвия издиша течност и вдиша въздух. Чувството беше повторение на удавянето, когато я поставиха в мехура, само че този път въздух изместваше течността от дробовете й. Тя кашляше мъчително, свита на пода, опитвайки се да изкара каквото може от дихателните си пътища. Агонията трая няколко минути, докато най-сетне започна да си поема дъх малко по-нормално. С мъка се надигна и тогава осъзна, че не е сама в стаята. На няколко метра от нея се чуваше задъханото дишане на някой друг. Силвия се обърна и видя на пода свитото тяло на Мегън, която дишаше тежко, като от време на време кашляше. Изглежда я бяха изхвърлили от контейнера по същия начин. С голяма мъка, влачейки се на четири крака, Силвия стигна до нея.

— Мегън, добре ли си?! Мегън, аз съм! — Мегън бавно се надигна. Продължаваше да кашля и когато най-сетне се успокои, каза:

— Ще оживея, само ти ли си тук?

— Да.

— Ами останалите?

— Не знам, сигурно са ги преместили на друго място. Тук сме само двете.

— Ох, толкова се радвам да те видя — и Мегън я прегърна, обливайки се в сълзи. Силвия също не издържа и зарида. Двете стояха прегърнати и плачеха, давайки воля на емоциите, които се бяха трупали през дългите дни на мъчително съществуване.

Изведнъж двете замлъкнаха и погледнаха едновременно към вратата, откъдето се чуха тежки стъпки. Вратата автоматично се отвори и в помещението нахлуха четирима едри войници. Те безцеремонно хванаха всяка една от тях под мишниците и ги завлачиха навън. Силвия нямаше сили да се съпротивлява, усещаше как краката й се влачат по циментовия под. Коридорът беше слабо осветен, с не облицовани бетонни стени. На места имаше закачени командни дисплеи, осветлението беше изключително пестеливо.

Помещението, в което ги вкараха обаче, се различаваше чувствително от останалата част на сградата. Стаята изглеждаше светла и добре обзаведена. Имаше килим, две легла с нощни шкафчета, библиотека и кресла. Най-шокиращо й се видя това, че мебелите изглеждаха съвсем като извадени от някой каталог, който можеше да се намери на „Оазиса“. Това не можеше да бъде обзавеждане на аркусианци, а точно копие на стая в човешки стил. Войниците ги оставиха на пода и излязоха. Двете все още не бяха в състояние да ходят. Дните, прекарани в обездвижено състояние си бяха казали думата. С мъка Силвия се добра до леглото и легна, Мегън направи същото. Те останаха така дълго време, докато съберат сили. Донесоха им вечеря. Представляваше кафява каша, която обаче им се стори изключително вкусна, все пак не бяха слагали нищо в устата си от дни. След тази първа аркусианска вечеря, те направиха първите си неуверени крачки, разглеждайки новото си жилище.

— Странно наистина. Държаха ни като консервирани риби в продължение на дни, а сега се стараят да ни е удобно — учуди се Мегън, докато разглеждаше идеално обзаведената баня.

— Да, наистина, каква ли е целта на всичко това? — отговори Силвия, тъкмо установявайки, че библиотеката е пълна с безразборно подбрани човешки книги.

Прозорецът беше широк и нямаше решетки, но нещо й подсказваше, че стъклото е невъзможно за строшаване. Изгледът идваше откъм поле, наподобяващо на тренировъчен полигон с множество препятствия, разположени по него.

Скоро двете забелязаха, че на нощните шкафчета са оставени чисти бели дрехи.

В следващите два дни не се случи нищо. Само идваха да им носят храна, която в началото се състоеше от супи и каши, но после започна да става по-нормална, съдържаща и плодове, месо и други продукти приготвени по землянски рецепти. Явно аркусианците се грижиха в началото да не претоварят стомасите им, които за няколко дни бяха оставени без работа. Всичко това безкрайно ги озадачаваше. Те често си говореха за предполагаемата причина, поради която аркусианците ги държаха и за съдбата на останалите пленници, с които нямаха възможност да се видят. Много пъти на Силвия й се искаше да спомене за Алекс, Зак и Габриела, но се страхуваше, че може би аркусианците ги подслушват и имат начин да преведат езика им. Тогава тази информация щеше да се окаже фатална. Мегън също не споменаваше нищо, двете се държаха така, сякаш никога не са виждали как Габриела и Алекс спасиха Зак в дезинфекционното отделение.