Стивън Бруст
Джегала (4)

3.

СЪДИЯТА: Кое първо привлече вниманието ви към него?

ЛЕФИТ: Изявлението му, че започва оздравителния процес.

БОРААН: Когато властимащите започнат оздравителния процес, милорд, това означава, че има неща, за които не искат да разбереш.

ЛЕФИТ (припряно): Присъстващите са изключение, разбира се!

БОРААН: О, да, несъмнено.

ЛЕФИТ: Може ли да предложим на ваше благородие ойшка и вода?

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие IV, Пета сцена

Миризмата не беше толкова лоша. Имаше вятър от запад и бе студено, твърде студено за разгара на пролетта. Придърпах наметалото около себе си и помислих да се върна в стаята си да взема по-дебелото, но тогава щеше да се наложи да изтърпя коментарите на Лойош й като че ли не си заслужаваше.

„Шефе?“

„Да?“

„Сега какво?“

„Сега намирам някой, който е навит да говори с мен“.

„Значи не му вярваш?“

„Да. Не. Не знам. Трябва да науча повече. И, проклятие, искам да ги намеря“.

„Защо?“

„Лойош…“

„Не, шефе, наистина. Когато прехвърлихме планината, все пак правехме нещо, след като бездруго идвахме тук. А сега въпросът е нещото, което трябва да направим. Защо?“

Част от работата му беше да ми задава трудните въпроси.

Докато се мъчех да измисля добър отговор, краката ми ме понесоха към кея. Ако сте изтървали нишката, беше някъде по пладне. Фабриката оттатък реката бълваше сив дим. Вятърът идеше откъм планините (казвали са ми, че е необичайно), тъй че вонята поне беше поносима. По улиците вървяха хора — не много, предимно майки с деца на ръце. Те не ме притесняваха, понеже Лойош…

„Някой идва насам, шефе. Жена. Не изглежда опасна и като че ли не идва точно към теб“.

„Добре“.

Не се обърнах и след малко чух стъпки зад мен и вдясно. Обувки с меки пети, шумоляха тихо, може би от кожа на дарр или нещо подобно. Зърнах я с крайчеца на окото си, на десетина стъпки назад, обърнах се и кимнах. Отвърна ми с кимване. Беше някъде на моята възраст, може би малко по-голяма. Очите й, които забелязах най-напред, бяха интригуващо сиви. Черна коса — подозирах, че е боядисана, — падаща на дълги къдрици много под раменете. Носът й беше прав, фигурата й — много приятно закръглена. Преди време щеше да ме заинтересува и тази част от мен явно все още не беше умряла напълно, иначе нямаше да го забележа. Носеше дълги сребърни обеци и доста пръстени. Роклята й беше тревистозелена, с дълбоко четвъртито деколте и натрапващи се връзки на предницата. Не стигаше съвсем до глезените, така че червените дипли на флейсъл^[1] леко се показваха под полите. Носеше чехли в същия цвят като очите.

Обърнах се отново напред и се загледах в пушека от фабриката. Тя като че ли правеше същото. След малко каза:

— Търсиш ли си малко забавление?

— Не, благодаря — отвърнах. — Мразя забавленията. Никога не съм ги искал. Още като дете бягах и се криех, щом ми се стореше, че някой иска да се забавлявам. Доволен бях, като пораснах, защото сега мога да прекарам остатъка от живота си без никакви забавления.

Тя се засмя, въздъхна и отново се загледа към фабриката. Предположих, че работният й ден сигурно ще започне, след като вечерта я затворят.

— Гилдията и за твоята професия ли взима такса? — попитах.

Никога не знаеш как ще реагират въртиопашките на въпроси за работата им. Понякога говорят за нея така, както се говори за следващата Жътва, в случай че не падне слана; понякога ще те изгледат надуто, сякаш си мислят, че се възбуждаш, като питаш; понякога се ядосват все едно всякакъв въпрос около това как си изкарват хляба е по-личен дори от самия акт — което може би е така всъщност.

Тя каза просто:

— Гилдията движи всичко.

— И аз съм със същото впечатление. Казвам се Влад.

Погледна ме, после отново се загледа над реката.

— Приятно ми е, Влад. Аз съм Тереза. Какво, в името на Трите сестри, те е довело в това скапано градче?

Имаше бръчки в ъгълчетата на очите и на челото, които не бе успяла да прикрие с грима, но предполагам, че от грима не се очакваше да действа на пълна светлина. Бръчките всъщност я правеха по-привлекателна.

— Дойдох заради аромата.

По устните й пробяга усмивка.

— Всъщност — продължих — стоя тук и си задавам същия въпрос. Предимно минавам оттук, на път за някъде другаде. Или отнякъде другаде, така да се каже. Имам роднини някъде наоколо и бих искал да ги намеря.

— О. Кои?

— Мерс.

Тя извърна глава и ме изгледа дълго и преценяващо. Изчаках.

— Не мога да ти помогна — каза накрая.

Кимнах и казах:

— Започвам да подозирам, че изобщо не живеят тук. — Една добра лъжа развързва езиците по-добре от една лоша истина.

— Знам кой би поискал… в смисъл, би могъл да ти каже много неща за това градче — рече тя.

— О? Е, това е най-обнадеждаващото, което съм чул днес.

Тя помълча малко и каза:

— Но струва пари.

Зачаках търпеливо.

Тя въздъхна.

— О, добре. Има една кръчма, „Мишката от зимника“.

— Да, видях я.

— От задната й страна има конюшни. Повечето нощи там можеш да намериш един, казва се Золи. Той е кочияшът на граф Секереш. Знае всекиго и всичко и е кочияшът на графа, тъй че никой не може да го пипне. Или поне той си мисли така. Напий го и ще ти каже всичко.

Извадих един империал, пристъпих към нея и го пъхнах в шепата й. Тя направи онова, дето го правят някои, за да преценят тежестта на монетата, и попита:

— Злато ли е?

— Чисто. Не го харчи наведнъж.

Тя се засмя и ме целуна по бузата. Беше висока почти колкото мен. Беше много по-привлекателна, когато се усмихнеше. Погледах след нея, докато се отдалечаваше. Хубава походка, гъвкава.

Малко след това се изнесох до „Мишката от зимника“, която се оказа почти същата като „Острата шапка“ (така бях започнал да наричам другата кръчма в ума си), само дето помещението бе малко по-дълго и таванът — малко по-висок. Всички маси бяха малки и кръгли. След обичайните сдържани, но не и недружелюбни кимвания отнесох чаша вино до една масичка и се настаних да я ухажвам до вечерта.

Щом се стъмни, заведението започна да се пълни бързо, предимно с мъже, които имаха и вида, и миризмата на фабриката оттатък реката. Имаше и няколко момичета, всичките с рокли с набиващи се на очи връзки отпред и непокрити глезени. От време на време някое от тях тръгваше с някой от работниците към вратите в дъното. Две ме погледнаха, но никоя не се приближи.

Поради липса на друга работа гледах хората и се стараех да запомня лицата без никаква особена причина, освен че бе добро упражнение. По някое време излязох и заобиколих отзад, към конюшнята. Беше оградена с нещо като стобор, зад който имаше висока карета с някакъв знак, изрисуван на вратата, но нямаше впрегнати коне. Където има карета, трябва да има и кочияш. А където има кочияш, има и истории за разказване. А където има истории за разказване, има отговори на въпроси, и може би правилните отговори при това.

Влязох.

Миришеше на прясно сено, старо сено, мокро сено, мухлясало сено и тор. Беше си голямо подобрение, в смисъл откъм миризмата. Имаше десет ясли, четири, от които бяха заети от коне, различни на цвят и размер, а петата — от мършав тип, облечен в черно, с високо изпъкнало чело над дебели вежди, което му придаваше, мм, малко нелеп вид. Беше сплел пръсти на корема си. Ръцете му бяха нашарени със странни бели белези. Седеше на ниско трикрако столче и очите му бяха затворени, но щом приближих, се отвориха. Не видях следа от сън в тях, нито някакъв знак от пиянство — последното бе необичайно, ако човек вярва на всичко, което е слушал за кочияши.

— Ако си дошъл да се повозиш до имението — заговори той с много ясен глас и малко по-пискливо, отколкото можеше да се очаква от вида му — закъснял си. Ако си дошъл за приказки, си подранил. Ако си дошъл да ми купиш пиене, дошъл си в най-подходящия момент.

— Дошъл съм с въпроси и пари — казах.

— Превърни парите във вино и ще ти отговоря на въпросите.

— Става. Какво вино?

— Бяло. И колкото е по-добро, по-добри ще са отговорите.

— Връщам се моментално.

Той кимна и затвори очи.

Отвори ги пет минути по-късно, когато се върнах с бялото и с някакво червено за мен. Той подуши чашата, отпи, кимна и рече:

— Сядай.

Имаше няколко ниски трикраки столчета, на каквито седят обущарите. Взех едно и седнах срещу него. Конете се размърдаха и един ме изгледа подозрително, докато минавах пред него. Или може би гледаше Лойош и Роуца?

Седнах и казах:

— Аз съм Влад.

— Аз съм Золи, Качиш или Чиш. — Отпи още глътка. — Добро е. Добре, Влад. Та значи имаш въпроси?

— Много, много, много.

Усмивката му беше приятелска. Вярвах й, временно. Та откъде да започна?

— Познаваш ли някои Мерс?

— Разбира се — отвърна той. — На пет мили на север, по пътя покрай орехите. Голяма бяла къща, изглежда сякаш е пристроявана много. Освен ако нямаш предвид братовчедите. Те заминаха преди години. Не знам къде, но сигурно във Фенарио. В града имам предвид.

— Благодаря.

— Около половин час езда е.

— Не яздя.

Изглеждаше искрено изненадан.

— Никога ли не си се качвал на кон?

— Качвал съм се. Точно затова не яздя.

— Хмм. Добре. Какво друго?

— Защо никой не иска да отговори на въпроса ми за тях?

— Страх ги е от Гилдията.

— Мда. Гилдията. Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Това е въпросът на всички. Моят също. Никой не е съвсем наясно как стана тая работа.

— Все трябва да знаеш историята донякъде.

Довърши виното си и ми подаде чашата си.

— Донякъде.

— Задръж я — казах му. — Ще донеса кана.

— Тука съм си.

Заведението се беше понапълнило, тъй че ми отне десетина минути, докато се върна. Подадох му каната и седнах.

— Така. Гилдията.

— Да. Гилдията. — Изгледа ме замислено. — Защо този интерес?

— Непрекъснато се натъквах на тях, докато се опитвах да науча за фамилията Мерс.

Изгледа ме още по-замислено. Дори преценяващо.

— Роднини са ти, нали?

— Винаги съм мислил, че съм се метнал на баща си.

— Начина, по който ти се разширяват ноздрите. То си е наследствено. Това ли те доведе в Бурз?

— И да, и не — отвърнах.

Изчака ме да продължа и след като не го направих, вдигна рамене.

— Фенарио е старо кралство, Влад. Много старо. Две хиляди години, представяш ли си? Един народ на една земя. Две хиляди години!

Не коментирах колко къс срок са две хиляди години за Мороулан или Алийра, да не говорим за Сетра. Само кимнах.

Той продължи:

— Границите са се изместили малко през вековете, и други неща са се променили. — Кимнах, защото май очакваше да го направя. — През последните няколкостотин години кралете не са били особено загрижени за външните провинции. Правили са каквото трябва, за да подсигурят границите, но иначе са оставяли графовете да правят каквото намерят за добре.

— Освен за данъците, предполагам.

— Понякога да, понякога — не.

— Хм.

Золи вдигна рамене.

— Ако искаш, вярвай. Най-често кралят като че ли не се интересува дали данъците се събират. Поне тук, далече на запад. Предполагам, че ако е по-настоятелен, това просто ще окуражи контрабандата.

— Ясно.

— Тъй че когато станала тая история, са ни оставили да се оправяме сами.

— Каква история?

— Според приказките графът, старият граф, дядото на господаря ми, се побъркал. Започнал да си въобразява, че всички вещери се опитват да го убият или нещо такова.

— А те опитвали ли са се?

— След време — да.

— Хм.

— Не знам цялата история, разбира се. Никой не я знае. Но тукашните вещери май се разцепили. Едните искали да се крият от графа, докато лудостта му мине, а другите искали да предприемат нещо.

— Нещо като?

— Не знам. Да го убият? Да го изцерят? Каква е разликата?

— Напомняш ми за някои мои познати.

Той си наля още вино.

— Тъй че имало дълъг период — десет, двайсет, трийсет години? — през който графът не правел нищо друго, освен да се бори с вещерите. Има песни, в които се изброява от какви болести се разболял и как се изцерил. Сигурно и те не са верни, но изглежда е бил доста зает. Все пак нещата трябвало да се движат, тъй че накрая Търговската гилдия се наложила.

— Добре, а по-късните графове? Не са ли имали дума по въпроса?

— Както разбирам, синът на стария граф уредил нещата окончателно.

— Как?

— Споразумял се. Вие няма да ми вредите, аз няма да ви закачам. По принцип графът е доволен да си получава среброто, да си седи вкъщи и да се оплаква от бракониерите.

— Странно.

— Градчето е странно.

— Мда. Не е трудно да го надуши човек.

Той кимна.

— Селяните не харесват вонята от фабриката и не им харесва всичките им синове да оставят земята, за да работят в нея, но фабриката носи среброто на графа, тъй че търговците гледат нищо да не я застрашава. Не искат графът да се оплаква във Фенарио, защото може някой ден да има крал, който сериозно да се поинтересува какво става тук.

— Странно градче — повторих. — Каква е разликата между вещерите, опълчили се на графа, и другите?

— А?

— Питам, как се е променило това?

— О. Не знам. Никой, освен вещерите не говори за това, а аз така и не съм учил Изкуството. Според някои верните на графа имат само птици и мишки за познайници. Не знам колко е вярно.

— Има ли изобщо нещо вярно в това, което ми разказа?

Той помисли малко.

— Разправям ти приказки. Ако търсиш факти, иди на друго място. Не знам дали е вярно. Ние, кочияшите, само ги предаваме от ухо на ухо тия неща.

— Значи нищо от това, което ми разказа, може да не се е случило, така ли?

— Сигурен съм, че поне част от него някак си е свързана със случилото се.

Забелязах, че не съм пил от виното си от доста време, тъй че почти го довърших, докато премисля чутото.

— Ако разбирам добре, фамилията Мерс е свързана с, мм, тъмните сили на Изкуството, така ли?

Золи кимна.

— Хмм. И въпреки това още се намират от тях.

— Неколцина. Упорити са.

Усмихнах се. Това ме зарадва. Той добави:

— Общо взето си живеят сами. Не се мешат с други и никого не обиждат.

— Също като мен — подхвърлих сухо.

Той или не схвана иронията, или я пренебрегна.

— Е, Влад, отговорих ли на всичките ти въпроси?

Засмях се.

— Определено. И породи други сто.

— Така става обикновено.

— Графът… как му викат?

— Милорд е достатъчно.

— Не, не. Името му.

— А. Веодрик. Фамилното му е Секереш.

— Благодаря. Кажи ми, Золи, ти защо си тука?

— Тук съм роден.

— Не, имам предвид защо си в хана, а не в имението с милия граф Секереш Веодрик?

Той се засмя.

— Милият граф Веодрик, освен че е едно сприхаво глезено дете, което не може да говори за нищо друго, освен за болките и болежките си, е на осемдесет и три години. Веднъж в годината напуска имението, за да присъства на Празника на сеитбата, и веднъж в годината ходи да съдийства на Конния панаир. Днес не е от тия дни, а компанията тук е по-добра.

Огледах конюшнята.

— Конете ли? А. Очакваш някого?

— Рано или късно. — Усмихна се и ми намигна.

— Тогава те оставям с виното и благодарностите ми.

— За мен беше удоволствие, Мерс Влад. Вярвам, че ще се видим пак.

— Надявам се. Ще имам още въпроси, след като обмисля нещата.

— И още вино, надявам се.

— И още вино.

Беше станало късно и ханът като че ли бе затихнал. Тръгнах обратно през селцето. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, защото изведнъж нервите ми се бяха изпънали. Нищо особено не се случи. Върнах се и съдържателят на „Острата шапка“, Инчай, ме изгледа кисело (гостилницата беше празна; предполагам, че се канеше да си ляга).

„Е, полезно беше, а, шефе?“

„За какво е този сарказъм сега? Полезно беше“.

„С какво? Той каза, че всичко, което ти разправя, може да е измислица!“

„Вярно или не, много хора го вярват“.

„О, добре, всичко е разрешено значи“.

„Каза също, че има някаква истина зад приказките“.

„Късмет в търсенето й ти пожелавам“.

„О, я млъкни. Изморен съм“.

Някои удоволствия никога не остаряват и смъкването на ботушите в края на дълъг ден е едно от тях. Смъкнах наметалото си и горните дрехи, сетих се да затворя кепенците и се проснах на леглото. Радвах се, че не бях имал повод да съжаля, че си бях оставил сабята тук, и реших да не го правя повече.

„Е, шефе, дано да е напредък. Ще ми се да приключим тук и да се махаме“.

„Това градче те изнервя, нали?“

„Що, тебе не те ли изнервя?“

„Да, май си прав. Лека нощ“.