Стивън Бруст
Джегала (18)

17.

БОРААН: Е, хайде, хайде, скъпа. Не го взимай толкова навътре. Знаеш, че винаги ще има друг труп.

(Завеса).

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие IV, Шеста сцена

Осъзнах, че Михай е дошъл и ми говори от известно време.

— Извинявай — казах му. — Бях се разсеял.

— Разказвах какво се случи.

— Графът е разбил Гилдията и е арестувал водачите й. Чайор е мъртъв, явно убит с вещерство. Готови ли сме вече за тръгване?

Той ме зяпна.

Обичам да правя това на хората. Слабост ми е.

— Как раз…?

— Готови ли сме да тръгваме?

— Почти — рече той. — Чакам само отец Нойдж да ми съобщи, че лодката е готова. Как научи за станалото?

— Имам източници — отвърнах му. — Подозирам, че някои хора търсят и Сборището.

Той кимна, все така ококорил очи.

— Някой в тълпата навън дали ще иска да знае къде са в момента водачите на Сборището?

Очите му се разшириха още повече, но кимна отново.

— Източно от градчето, на около три четвърти миля, където пътят изведнъж рязко завива надясно, ако продължиш направо, има пътека, която води надолу по един склон до поток.

— Потокът Остафа — рече той.

— Минаваш през потока и хващаш наляво около триста крачки. Щом потокът завие наляво, гледаш отдясно за група храсти. Отместваш ги и в земята има дупка със стълба.

Хвърли ми поглед, който не можах много да разбера, и излезе.

Вече чувах врява от улицата долу. Предполагам, че бяха изпаднали в паника дюкянджии, събрали се да решат какво да правят, и майки, струпали се да поклюкарстват за случилото се, което вече започваше да се превръща от новина в история, че и мит. След петстотин години щеше да се разправя за грандиозна битка между Вещерите и Злата гилдия, сблъсък, който щял да опустоши целия район, ако Младия граф, яхнал пред войската си, не бил пристигнал в сюблимния момент.

Името ми изобщо нямаше да се появи и точно така трябваше да бъде. Ние, убийците на свободна практика, не се появяваме много в описанията на събития в исторически книги.

Улицата затихна.

Михай се върна и каза:

— Заминаха. Тръгнаха за…

— Ние готови ли сме да тръгваме?

— Малко ще се забавим.

— Защо?

— Отец Нойдж се опитва да ги убеди да не ходят да видят Сборището.

— Аха. И успява ли?

— Изобщо не го слушат. Трябва да дойде всеки момент.

Кимнах и се опитах да изчакам търпеливо. Не беше по-трудно, отколкото трябваше да е. Но беше моментът, когато ако нещо щеше да се обърка, щеше да се обърка. А да съм безпомощен никога не е стояло високо в списъка ми на любими неща.

Слушах дъха си и чаках, без да мисля кой знае колко за каквото и да било. Краката ме сърбяха. Казват, че това било признак за оздравяване.

„Шефе, току-що пристигна тълпа. Трийсетина души“.

„Добре. Връщай се“.

„Не искаш ли да погледаш?“

„Видях достатъчно“.

„Идвам тогава“.

Роуца, забелязах го едва в този момент, вече беше тук. Върнала се беше, докато гледах през очите на Лойош.

Полезно е да можеш да го правиш — наистина да виждаш през очите на познайника си — и е нещо, което много малко вещери са успявали да овладеят. Но може и да е опасно, защото губиш представа какво става около теб.

Мина около четвърт час, преди да се върне и той, през което време Михай изрази загриженост за отец Нойдж и за ставащото. Посъветвах го да го намери и той излезе да го търси. Докато го нямаше, Лойош се върна.

„Чакаме отец Нойдж“ — уведомих го.

„Видях го с тълпата, шефе. Мисля, че се опитва да ги спре“.

„Хмм. Упорит кучи син. Не мислех, че наистина го е грижа тоя мръсник“.

„Лошо ли е това?“

„Вероятно не. Само ни забавя. Малко, надявам се“.

Не, всъщност не можех да видя някаква опасност. Но бях разчел нещата във времето до минутка, а това носеше възможност нещо да се обърка: не исках например графът да настоѝ да ме види и да почне да ми задава смущаващи въпроси. Или знахарят, между другото. Можеше да доведе до усложнения.

В крайна сметка след два часа отец Нойдж влезе посърнал заедно с Михай и каза:

— Обесиха шестима вещери. Водачи на Сборището.

Направих се на изненадан и възкликнах изумено:

— Какво?!

Което ми спечели още един „поглед“.

— Кои бяха? — попитах.

— Членове на Търговската гилдия предимно.

Кимнах и попитах:

— Сред тях имаше ли един на име Орбан?

— Той беше първият.

Почти съжалих, че не бях накарал Лойош да се задържи и да видим това, но както му бях казал, бях видял достатъчно.

В този момент в стаята влезе човек, когото не познавах. Стегнах се, докато Михай не го представи като по-големия си брат. Беше всъщност по-малък от Михай, но пак си беше доста голям.

Отец Нойдж лично взе нещата ми, които ми бяха взели, когато… а бе, когато ми ги бяха взели. Стиснах амулета в едната си ръка, а Маготрепача в другата. И да се случеше нещо с багажа ми, щях да се оправя.

Изохках, когато се захванаха да ме вдигат. Михай пъхна ръцете си под мишниците ми, брат му ме хвана за краката. Не ме заболя. Явно се възстановявах. Това са то бонусите от добродетелния живот.

Като стана дума за добродетелен живот, тия двамата бяха адски силни! Изнесоха ме през задното стълбище, затруднени само от теснотията му и от ширината ми. Теглото ми, доколкото можах да преценя, изобщо не забелязаха.

По-важното бе, че доколкото Лойош, Роуца и аз можехме да преценим, никой не ни видя.

Отново навън във вонята, а след това лежах в един фургон. Михай се качи на капрата и хвана поводите. Отец Нойдж се намести до него, а братът на Михай скочи горе при мен. Михай плесна с юздите и конете тръгнаха. Лойош и Роуца литнаха високо да наблюдават.

Возенето мина добре. Много се друсах, но не болеше чак ужасно.

Разтовариха ме като чувал и ме натовариха в някаква малка лодка. Не можах да я видя добре. Поставиха ме в хамак, което се оказа много по-удобно, отколкото си бях мислил. Отец Нойдж си тръгна, без дума да каже, без да ме погледне дори. Чувах стъпки около себе си и над главата си.

Лойош и Роуца бяха напрегнати и изнервени, но аз не, защото ако нещо се объркаше, не можеше да се направи нищо. В тази работа е нужен известен фатализъм, иначе ще се побъркаш от прекадено много тревоги за неща, които не зависят от теб.

Усетих как бутнаха лодката и течението ни пое и се отпуснах, решил, че съм в безопасност.

Всъщност бях, общо взето.

Плавал съм малко по океана и не ми харесва особено. Но това бе съвсем различно преживяване. Ако можеше, мисля, че бих живял на лодка по реката, просто за да мога да спя там. Не успях да видя как оставяме Бурз зад себе си, но можех да си го представя и го направих. Сънищата ми бяха приятни тази нощ.

Пътуването с лодка продължи три дни, през което време изобщо не видях лодкар нито който и да е друг всъщност, освен Михай, който ми носеше храна и ми помагаше да се обслужа в някои други отношения. Говореше малко, за което нямах нищо против. Самият аз не се чувствах особено разговорчив.

Попитах го как напредваме и ми отвърна, че би трябвало да пристигнем на другия ден. Попитах го дали е бил преди във Фенарио и ми отвърна, че не бил. Попитах го дали изпитва възбуда, че ще го посети, и не ми отвърна. Имах чувството, че нещо го гнети, но не смятах, че съм в положението да го питам, щом не иска сам да го каже.

Същата вечер дойде с поднос с кафяв хляб и купа люта свинска яхния, каквато ми даваха всяка вечер. Когато се приближи с храната, Лойош прелетя, кацна на постелята ми между мен и него и изсъска.

Михай спря, погледна го, погледна ме и рече:

— Той как разбра?

Не знам дали ченето ми увисна, но като че ли трябваше.

— Че ще се опиташ да ме убиеш ли?

— Мислех за това — отвърна той и ме погледна право в очите без никакво изражение, доколкото можах да преценя. Извърна се, повдигна ризата си и видях дръжката на много дълъг, много голям нож, затъкнат в кания на кръста му.

Зяпнах го удивено.

— Защо?

— Виж какво направи. Ти си един зъл човек.

— Добре де, какво съм направил?

— Заради тебе убиха майстор Чайор, заради теб арестуваха хора от Гилдията, ти трябва да си и зад онова, което сполетя вещерите. Не знам. — Продължаваше да ме гледа. — Колко души уби?

Беше странно. Гласът му бе толкова спокоен. Заклевам се, дайте ми половин година с това хлапе и ще го направя професионален убиец.

— С пръст не съм пипнал никой от тях.

— Колко?

— В Бурз ли? Седем.

— Уби седем души. Просто така.

— Може би не трябва да ме убиваш — казах му. — Ще станеш лош като мен. Не че смятам, че съм толкова лош всъщност. И освен това… — Кимнах към Лойош и Роуца. — Имам си защитници.

— Не знам дали щях да го направя — рече той.

— Как го разбра?

— Ти как го разбра?

— Ами… винаги съм смятал, че такава открита игра може да ми навлече неприятност. Добре, имаш ли някаква представа защо го направих?

Той поклати глава.

— Искаш ли да ти кажа?

Поколеба се, после кимна мълчаливо.

— Отдръпни се тогава на няколко стъпки, за да може Лойош да се поотпусне.

Отдръпна се и седна.

— Напуснах дома си — започнах — по причини, които не те засягат. Домът ми е в Запада, в Империята. Но семейството ми е от Фенарио. Баща ми…

— Но ти си човек.

— Да, но вече съм повече драгар, отколкото човек. Все едно. Баща ми умря, когато бях малък, майка ми е умряла, когато съм бил още по-малък. Така и не я помня. Исках да науча коя е била. Можеш ли да разбереш това?

Кимна едва-едва. Лицето му не издаваше нищо.

— Научих, че фамилията й е Мерс.

— Научил си?

— Това не е моето име. Макар че можеше и да е. — Свих рамене. — Все едно, исках да намеря роднините й моите роднини. Научих за това градче, с този завод за хартия, и изглеждаше добро място, откъдето да започна търсенето си, след като бездруго напусках дома си. Тъй че дойдох тук без нищо друго наум, освен да видя близките си, да им се представя и може би да се поопознаем малко.

Изсмях се късо.

— Да, това беше планът. Тъй че поразпитах тук-там и никой не поиска да ми каже нищо за тях. Името като че ли ги притесняваше. Срещнах Орбан и той… все едно, няма значение. Имах подозрения към него обаче. Та той ме предупреди за Гилдията и отрече да знае къде е фамилията Мерс. Възможно беше, но все пак в такова малко градче не го вярвах. Фамилия толкова известна, че търговците да приемат името като заплаха, и той да не знае за тях? Не на мене тия.

Михай кимна мълчаливо и продължи да слуша.

— След това намерих Золи, който бе готов да ми каже за Мерсови. На другия ден отидох да ги видя и бяха избити. И научих, че лицето, което ми даде сведението, също е мъртво. Най-интересното, някой го беше отровил и се бе опитал да прехвърли вината на Вещерското сборище.

— Знаел си за Сборището?

— Не знаех. Предполагах. В градче като това обикновено има сборище, дядо ми го каза. Действат също като занаятчийска гилдия, вещерите имам предвид.

— Какво е занаятчийска гилдия?

— Като Търговската гилдия, но без болестта.

— Болест ли?

— Гилдията в това градче е болна, извратена, покварена и алчна.

„Казваш го, все едно че е нещо лошо, шефе“.

„Лошо е, когато се пречкат на пътя ми, Лойош“.

Продължих:

— Една занаятчийска гилдия е като, да речем, организация на хора от един занаят. Всички калайджии, да речем. Или всички зидари. Или джамджиите.

— Какво е джамджия?

— Няма значение. Възможно беше да не съществува сборище, тъй като нямаше и други гилдии. Но винаги има вещери и те един вид понякога трябва да се съюзяват, тъй че е трудно да няма.

— Вече няма — подхвърли той обвинително.

— Пак ще има. Един сезон най-много, не повече. Виждаш ли, в градче като това… — Прехапах език, за да не изтърся нещо за суеверни селяни. — В градче като това, ако нещо тръгне накриво, е много лесно да се обвинят вещерите за него. Тъй че практикуващите Изкуството трябва да имат някакъв начин да се свързват, за да се защитят и за да не може никой да насъсква вещерите едни срещу други. Тъй че предположих, че има сборище и че някой иска да прехвърли на вещерите вината за смъртта на Золи.

— Как разбра, че не са го убили те?

— Червени устни? „Вещерският знак“? Има хиляда начини да убиеш някого с помощта на Изкуството. Защо ще изберат точно този, който сочи право към тях?

Той кимна, а аз продължих:

— Кой искаше смъртта на Золи? И кой искаше Сборището да бъде обвинено за нея? Този, който се вместваше в това, почти със сигурност беше убиецът на близките ми.

Той наведе очи.

— Само че грешах — казах.

— Нима?

— Да. Ще се опитам да обясня как разсъждавах. Първата ми идея беше Гилдията, просто защото ми заповядваха — посредством Орбан — да стоя настрана.

— Той ти е казал, че е с Гилдията?

— Не. Опита се да ме убеди, че не е. Не му повярвах.

— О.

— Продължавах да се връщам на въпроса „защо“. Мерсови са живели тук през целия си живот, от поколения, а после се появявам аз и ги убиват. Какво бях направил? Какво бях казал? Кой си мислеха, че съм?

Въздъхнах.

— Видях се с графа и не получих нищо, освен покана да посетя завода. Изпробвах го с версия, че идвам изпратен от Империята, за да видя дали е от алчния тип, и се оказа, че е. Поканата ме уплаши. Не я приех. Прав бях да се уплаша, но това не помогна.

Помълчах малко. Не си бях давал сметка, че говоренето за това ще ме порази така силно. Михай чакаше да продължа, без да ме поглежда. Вдишах дълбоко и бавно издишах.

— Имах си цял план как да изтръгна информацията, която ми трябваше, от тези, които разполагаха с нея. Той ме доведе до първия ми контакт с Гилдията. Виждаш ли, те знаеха името ми.

Той най-после ме погледна.

— Истинското ти име?

— Да.

— Как са могли да го научат?

— Името ми е минало през главата ми по време на заклинанието, тъй че ако някой ме е наблюдавал, е могло да стане.

— Какво заклинание?

— Най-обикновено. Не е важно. — Тази част беше малко смущаваща.

— Щом казваш.

— Тъй че следващият въпрос бе защо Гилдията ме наблюдава толкова внимателно? До този момент бях до голяма степен убеден, че те са убили роднините ми и Золи, но сега се появиха неща, които не пасваха. За да се доберат до името ми, трябваше да са наели вещер. Какво точно бе отношението между Гилдията и Сборището? Трябваше да са врагове, защото Сборището бе единственият занаят, който Гилдията не бе погълнала. Но ако работеха заедно със Сборището, защо ще се опитват да прехвърлят на тях вината за смъртта на Золи? Ами граф Секереш? Золи смяташе, че под неговата закрила животът му е в безопасност. Защо беше сгрешил? Тъй че не бях достатъчно сигурен, за да действам.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Голяма каша беше.

Михай кимна.

— До този момент бях понаучил историята — продължих. — Ти също трябва да го направиш някой ден. Намери отец Нойдж и го потормози, докато не ти каже истинската история. Трябва да я знаеш.

Той се намръщи, понечи да отвърне нещо, но се отказа.

— Тъй или иначе, научих, че Мерс са били част от група вещери или с различно сборище от оцелялото през годините, или без никакво сборище. Вещерски сборища като това гледат с неприязън на независимите вещери, тъй че те или умират, или напускат, или се отказват да практикуват Изкуството, освен може би тайно. Фамилията Мерс отчасти бяха вършили всички тези неща, включително смяната на името си на Мерс.

Продължих:

— И е имало нещо повече, което ни връща към времето, когато някой нещастен кучи син намерил древен, много древен ръкопис или гравюра, или все едно какво, което описвало как да се прави евтино висококачествена хартия, в големи количества. Дотогава съществували различни гилдии, както е на повечето места. Но с отварянето на хартиения завод повечето от хората в гилдиите почнали да работят за графа за пари. А останалите се обединили в Търговската гилдия, както за да е по-лесно на графа да се пазари с тях, така и да имат повече тежест в пазаренето си с него. В крайна сметка Гилдията започнала да действа като градско управление.

Борила се с графовете Секереш поколения наред — за закони, които подпомагат търговията, спрямо закони, подпомагащи промишлеността, и за това кой над кое има правомощия. Всички търговци са в Гилдията, която им дава някаква власт. Заводските работници си имат негово благородие за свой закрилник и враг едновременно. Странна ситуация, разбира се, но колкото по-евтино успее той да убеди търговците да определят цените, толкова по-малко трябва да плаща на работниците. Трябва да ги защитава, защото има нужда от тях. А селяните са заклещени по средата, защото граф Секереш всъщност не се нуждае повече от тях. Получава повече пари от завода, отколкото някога от поземлената рента. За него те са просто удобен начин да изхранва работниците си. Гилдията пък изобщо не се интересува от тях. Когато влязох в един дюкян и ме взеха за селянин, се отнесоха с мен като с крадец.

Поклатих глава.

— Каква бъркотия. В крайна сметка единствените, към които селяните са можели да се обърнат, се оказаха отец Нойдж и Сборището. — Свих рамене. — Това е довело до всевъзможни конфликти между работещите в завода и хората, които все още се препитават със земеделие…

— Затова ли ме разпита тогава? Да разбереш…

— Да.

Изглеждаше посърнал. Свих рамене.

— В миналото — още когато това е започнало, се е стигнало до конфликти, до разпадане на старото Сборище и учредяването на ново. И е приключило с тристранен баланс на силите. Три групи, които не си вярват, които кроят заговори, опитват се да се наложат едни на други и се нуждаят едни от други.

— Нуждаят се едни от други?

— Всяка група се нуждае от друга, за да държи под контрол третата.

Оставих го да помисли малко над това. Виждах го как прехвърля в ума си неща, които знае, и ги оглежда от тази перспектива. Накрая кимна колебливо.

— И това е ситуацията, в която аз, най-подозрителният на вид тип, който този град е виждал от сто години, влязох съвсем невинно. Михай, знаеш ли какво означава „параноик“?

Той поклати глава.

— Това е болест на ума — обясних. — Когато си мислиш, че всичко, което става, е заговор срещу теб.

Той се позамисли, после попита:

— И ти вярваше в това?

— Не достатъчно. Но в това вярваха всички те.

— Не разбирам.

— Графът вярваше, че съм дошъл в града, за да открадна тайната за правенето на хартия. Гилдията, като видя познайниците ми, предположи, че съм със Сборището. А Сборището, след като разбраха, че вещерството не действа върху мен, стигнаха до извода, че работя за графа.

— Аха. А ти как разбра всичко това?

— От въпросите, които ми задаваха. Графът ме хвана първи, а инквизиторът му ме упои и ме пита за неща, които издаваха, че според него съм тук, за да открадна тайната. — Изсумтях.

— Но ти не си могъл да им кажеш нищо!

— Именно. И инквизиторът накрая го повярва, след което ме предаде на Гилдията. Поначало беше работил с тях, за да ме хванат.

— Как научи това?

— Орбан беше част от заговора. Както и Тереза. И двамата работеха за Гилдията.

— Но ти каза, че Орбан е работил и за Сборището.

— Да, донасяше им, но не участваше в съветите им, беше само платен шпионин в Гилдията. Но така научи, че вниманието на моите джереги трябва да бъде отвлечено и че амулетът, който нося, трябва да остане на мен.

— Значи, негово благородие е работил с Гилдията?

— До известна степен. Сделка. Вероятно нещо от рода на: „Вие помагате, аз го хващам, разпитвам го и ви казвам какво съм научил“. „Ами ако не научиш нищо?“ „Тогава може да го вземете, мен не ме интересува“. И така нататък в този дух. Той всъщност изпълни уговорката. Инквизиторът на Гилдията ме получи, след като човекът на Секереш приключи с мен.

Михай извърна очи. После попита:

А Гилдията?

— Отначало ги беше страх, че съм пратен от краля. Че кралството най-сетне се е заинтересувало какво става тук на запад. После се объркаха и се опитаха да разберат какво точно става. Разбира се, не вярваха, че съм дошъл просто да посетя роднините си. Кой ще повярва на такава неубедителна версия? И колкото повече държах на нея, толкова повече се плашеха.

Той кимна.

— Другото, което ми помогна да сглобя нещата, бе просто начинът, по който ме хванаха. Включваше всички: Секереш, който да ме примами там, Гилдията да изиграе една комедийка, за да отвлече Лойош и Роуца, и Сборището, макар и неволно, да дадат на Айбрамис упойващите капки, които да пусне в чашата ми.

Михай ме зяпна.

— Знахарят това?

— Да. Издаде се с едно изчервяване, когато го хванах. И разбрах, че Сборището не е замесено пряко, защото нямаше да направят грешката да ми кажат, че познайникът ми е мъртъв, без да са го потвърдили. Но на някакво ниво със сигурност беше замесен вещер, защото разбраха поне отчасти какво прави амулетът ми и се погрижиха да не мога да го сваля. Все едно, след това бе само въпрос на потвърждаване и оправяне.

— Оправяне — повтори той.

— Да. Разиграх малка комедия. Негово благородие не е лош човек всъщност и когато видя какво са ми причинили, нещо, което той изобщо не беше предвиждал, наистина поиска да ми помогне да се изцеря. Гилдията не смееше да направи нищо, защото Секереш ги наблюдаваше и бе готов да прати войниците си. Сборището не можеше да направи нищо, защото всички ги подозираха за смъртта на Золи и ако аз също издъхнех, нещата можеше да станат гадни за тях. Пратиха най-младите си вещери да помагат на Айбрамис. Вещери, които не знаят достатъчно, за да се питат защо Изкуството не ми действа, но…

— Защо не ти действа?

Поклатих глава.

— Това е дълга история. Все едно. Но вещерите дадоха всичко от себе си, за да ме изцерят, а Гилдията остана настрана и всички се надяваха, че всичко просто ще се размине и че нещата пак ще се върнат към нормалното. Е, не стана. Както казах… в смисъл, беше като столче с три крака, нали разбираш? Изритваш единия и столчето пада.

Той се замисли. После попита:

— Защо граф Секереш не е унищожил Гилдията преди това?

— Защото вещерите са я защитавали.

— Но нали Гилдията не обича Сборището?

— Не се обичат, но имат нужда едни от други, за да отбиват граф Секереш. Секереш е можел да премахне Гилдията, но той знае фамилната си история. Дядо му е имал много неприятности с вещери и той не искаше да си навлече същите неприятности.

— Добре, но защо Сборището се нуждаеше от Гилдията?

Усмихнах се.

— Не точно се нуждаеха от тях. Гилдията знае, че — извини ме за това — че селяните, дори когато практикуват вещерство, не вярват на сборища. Те, вие, тоест, сте склонни да ги обвинявате за най-различни неща. Според дядо ми тъкмо затова водачите на повечето вещерски сборища крият какви са — защото рано или късно ще има лоша година за реколтата и вината ще се припише на сборището. И значи Гилдията е успяла да разкрие поне някои от водачите на Сборището и ги е контролирала с това. Щом е трябвало да дръпнат юздите на Сборището, някой е умирал с „вещерски знак“ на устата.

— Но ти…

— Да. Сложих си сам вещерския знак, точно както Гилдията го е направила на Золи. При това най-вероятно по същия начин.

— Значи използва мен, за да…

— Да.

Погледна ме с неразгадаемо изражение. След това поклати глава и попита:

— Как научи всичко това?

— Потвърдих го по различни начини, в разговори с различни хора. Не бях сигурен за връзката между Гилдията и Сборището, докато не научих, че има определени болести, обичайни за проститутки, които тук не са проблем. За да се предотвратят, е необходим вещер. Ето ти основата за едно делово споразумение.

— Но кой, искам да кажа онзи, който всъщност… тоест кой…?

— Кой уби близките ми? Кой запали пожара? Беше вещерство. Естествени пожари не горят така. Не бих могъл да кажа кой е свършил Работата. Може би Орбан. Беше Сборището обаче.

— Но защо?

— Защото не си вярват едни на други. Вечно дебнене, търсене на шпиони, всяка страна напира за надмощие и внимава другите да не получат предимства. И ето че аз идвам тук с явната лъжа, че уж търся близките си, и всички решават, че не съм дошъл за добро. И това беше добре, защото просто ме следяха и никой не смееше да ме докосне, докато не разберат на чия страна съм. Можеше в края на краищата да съм пратен от краля, а да побеснее кралят срещу тях не е в ничий интерес.

Гледаше ме, впил очи в лицето ми, и слушаше мълчаливо.

Продължих:

— Когато започнах да разпитвам за фамилията Мерс, са помислили, че е само за заблуда, и са продължили да ме наблюдават, за да видят какво ще направя. Но след това… добре, тук само разсъждавам, но изглежда логично. Гилдията ме насочи към Золи. Беше проверка, мисля — искаха да разберат докъде ще продължа с прикриващата си версия или да видят какво ще направя, щом я изразходвам, като ги намеря. Затова нагласиха да се видя със Золи, за когото знаеха, че ще ме упъти към семейство Мерс и ще отговори на въпросите ми. И значи Сборището чува за това чрез техния шпионин, Орбан, и се уплашва. Мерс, в края на краищата, от много години са техни врагове, а сега един човек, когото не могат да пипнат, нито да проучат с вещерство, се кани да се свърже с тях. И понеже не знаят какво кроя, но са убедени, че не може да е добро, се задействат.

Той кимна и попита:

— А Золи?

— Гилдията.

— Защо?

— По същата причина, поради която след това убиха Тереза. След Мерсови изпадат в паника. Още ги е страх да ме пипнат, но знаят, че ще се върна при Золи и ще задам още въпроси. Вече са напълно убедени, че работя за краля и че съм искал да се видя със семейство Мерс, за да науча историята на района — а те не искаха да я науча, нали разбираш. Защото историята разкрива мръсните им тайни. Тъй че поръчват убийството на Золи и се постарават да изглежда уж че го е направило Сборището. Не, за да заблудят граф Секереш, а за да заблудят, ами, тебе.

— Мене?

— Хората. Селяните. Работниците в завода.

— Че какво можем да им направим ние?

— Първо, бихте могли да направите нещата неудобни за търговците. Второ, винаги сте заплаха за Сборището, тоест добра възможност да го озаптяват чрез вас.

— Как се сети за всичко това?

— Би трябвало да попиташ защо не се сетих по-рано. Не знам. Може би защото съм живял толкова време сред драгари, а те…

— Какви?

— Елфи.

— О.

— Не мислех, че моят народ — хората — ще са сериозна заплаха. Цяло семейство е мъртво, защото не започнах да задавам правилните въпроси навреме. Трябва да се примиря с това. Смяташ, че съм лош, защото убих виновниците. Аз смятам, че съм лош, защото не ги убих по-рано.

— Какво ще правиш сега?

— Ами, ако не ме убиеш, ще се укрия, докато не се оправя поне малко.

— Ще се криеш? От кого?

— От едни, които ме преследват отдавна.

— Кои са те?

— Превърнах в свой враг една голяма престъпна организация при елфите. Искат главата ми.

— О.

— Тъй че ще се крия известно време, а когато отново мога да се движа, ще се върна там, където ми е мястото, където знам правилата, където единствените хора, чиято смърт причинявам, са тези, които го заслужават. Ще бъда лош човек сред други лоши хора.

— Няма да те убия — рече той.

— Приятно ми е да го чуя. Защото можеше да го направиш сега, а не са много тези, на които съм казвал това.

— Но това, което направи, все пак е лошо.

— Нима? Защо? Кой казва, че на някого е позволено да ме наранява безнаказано?

— Лошо е да носиш омраза в себе си.

Не я нося. Отървах се от нея. Използвах я добре.

— А всички тези хора, които уби?

— Какво искаш да кажеш?

— Те имаха семейства. Майки. Братя. Любими. Хора, които държаха на тях и които не са ти направили нищо, и които ти нарани.

— Нека ме подгонят, ако искат да опитат. След поне година обаче.

— Не това е проблемът.

— Знам.

Тук замълчах, защото нямах добър отговор. Още нямам. Няма да ставам лицемерен и да пробутвам боклуци за това как понякога страдат хора и това просто е неизбежна част от цената. Не знам, не ме интересува. Знам, че онези копелета не момееше да се измъкнат след онова, което направиха, и не се измъкнаха, и към щастлив от това. Това, което ме прави какъвто съм, ме прави какъвто съм. Вие решавайте. Няма да мисля повече за това.

— Искаш ли нещо за ядене?

— След малко. Точно сега искам само да затворя очи.

Така и направих, а малко по-късно чух стъпки и след това вратата се затвори.

„Вярно ли беше това, шефе?“

„А? Повечето“.

„Не, това, че ще се криеш около година и после ще се върнеш“.

„А, това ли? Почти“.

„Почти?“

„Не съм съвсем приключил с градчето Бурз. Още го има Секереш“.

„Шефе…“

„Успокой се. Ще е поне след половин година, вероятно повече, докато си върна формата. И вече познавам градчето. Никой няма да ме види дори“.

„Добре, шефе. Ако трябва да го убиваш, добре. Но…“

„Няма да го убивам, Лойош. Това би било прекалено милостиво“.

После трябва да съм заспал. Когато се събудих, бяхме пристигнали в големия град.