Стивън Бруст
Джегала (12)

11.

БОРААН: Скъпа, чудила ли си се някога защо като че ли продължава толкова ужасно дълго?

ЛЕФИТ: Едва ли щеше да е наказание, ако беше късо. БОРААН (озърта се към публиката): Точно така.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие III, Четвърта сцена

Движението е безсмислено без времето. Движението, както ми обясни веднъж един атира, означава, че или си на две места едновременно, или, да го кажем другояче, едновременно си и не си на едно място. В този смисъл не се движех, защото не съществуваше никакво време и изобщо не бях никъде. Странното е, че го имаше усещането за движение; онова трополене, друсане и търкаляне. Но понякога не можем да се доверим на възприятията си.

Гърбът ме сърбеше, а ушите ми бръмчаха и бръмченето не спираше. Исках да се почеша по гърба, но не можех да стигна до него.

Бедрата и гърбът ме боляха.

„Конят — помислих си. — Оная проклета кобила. Хвърлила ме е от седлото“.

Отворих очи, но бръмченето в ушите ми продължи. Не можах да разбера защо не спря, когато отворих очи. След сякаш безкрайно дълго време осъзнах, че е защото очите ми всъщност не са отворени. Логично беше. Опитах се да разбера дали ми се гади, но изискваше твърде много концентрация, а и все едно, не изглеждаше важно.

Бръмченето се усили и някой произнасяше името ми, и бръмченето утихна, и няколко „някой“ произнасяха името ми с различни тонове и по различен начин, и не изпитвах и най-малкия подтик да отговоря на който и да било от тях; единственото, което исках, бе да отворя очите си, защото знаех, че това ще накара бръмченето да спре. Не че бръмченето беше болезнено, просто не искаше да спре и започвах да се дразня.

После някой с тих, почти мелодичен глас, който не ми беше познат, ми задаваше въпроси и който и да беше той, изглеждаше много дружелюбен, и щях да отговоря, ако въпросите имаха някакъв смисъл. После отново настъпи тишина, освен бръмченето в ушите ми, а след това още безсмислени въпроси. Едва по-късно — часове или дни — можах да си спомня въпросите и да ги проумея донякъде. „За кого работиш?“ беше най-честият. А после имаше списък от имена, които звучаха като на фенарийски благородници, но не познавах никого от тях. А веднъж попита: „Как смяташе да отвориш съкровищницата?“, което бе достатъчно, за да го проумея, по-късно, когато можах да го проумея.

Можеш да научиш много от въпросите, които задава някой. Като че ли бях стигнал до това наблюдение съвсем наскоро. В този случай беше лесно да сглобя картината, след като умът ми се проясни. Не че помогна особено. В онзи момент осъзнах само, че не бих могъл да им отговоря, защото бяха безсмислени, и че трябва да се опитам да обясня това. Исках да го обясня. Беше ужасно обезсърчаващо, че като че ли не можех да намеря подходящите думи.

Знам, че някъде по това време повърнах, и помня, че останах доволен, че стомахът ми се почувства по-добре, въпреки че нещо около това изглеждаше необичайно. А проклетото бръмчене в ушите ми не искаше да се махне, което беше най-лошото. В смисъл, не беше, но все пак беше.

Нещо сграбчи главата ми, не особено нежно, и наляха вода в устата ми. Изпих я и забелязах, че треперя. Не бях болен, просто ми беше студено. Добре, няма проблем. Ще се завия веднага щом успея да намеря одеяло. Коути сигурно пак бе отмъкнала проклетото одеяло. Е, не, защото в такъв случай щеше да ме топли, а ако ме топлеше, бръмченето в ушите ми щеше да спре, нали? Тъй че къде беше тя все пак? Трябваше да е тук и да ме топли, и да спре бръмченето в ушите ми. Аз щях да спра бръмченето в нейните уши, ако трябваше.

Детски глас прошепна „Съжалявам“ и нямах представа какво ме кара да мисля, че е детски глас — как можеш да го разбереш от шепот? Но така си мислех в момента и се чудех какво е направила. Но гласът като че ли ме стопли някак и престанах да треперя. „Шефе?“

„Какво, по…“

„Шефе, не позволявай да разберат, че си се свестил!“

„Да позволя…“

„Прави се на умрял!“

Лойош рядко говори заповеднически, а когато говори, го слушам, и точно тогава, докато тъкмо започнах да осъзнавам, че тъкмо започвам да осъзнавам, и нямах никаква представа как или какво или къде, или нещо такова, изглеждаше добра идея да го послушам, тъй че останах неподвижен.

„Какво…?“

„Шефе, Роуца е ранена“.

„Много ли е лошо?“

„Не знам. Не иска да ми каже. Страх я е, че ако си помисля, че е ранена лошо, ще си намеря нова самка“.

„Така ли правят джерегите?“

„В дивия свят“.

„Обясни ли й, че си цивилизован?“

„Не ми вярва“.

„Не те познава много добре, нали?“

„Това е нещо като инстинкт“.

„Добре. Направи каквото можеш за нея. Някаква идея какво стана?“

„Онази жена. Използва някаква стреличка. Орбан се опита да ме докопа, но го очаквах“.

„Очакваше го“.

„Когато те сграбчиха, шефе. Веднага щом те сграбчиха…“

„Кой ме е сграбчил?“

За щастие точно тогава разполагах с малко време. Лойош ми го обясни по най-добрия възможен начин и постепенно паметта ми се задвижи и ме доведе до момента, до който вече ви доведох. След това, надявам се, че сте объркани какво стана, защото ако не сте, значи не съм го обяснил добре.

В този момент вече знаех, че съм гол, лежа на гръб, със завързани очи, и не мога да движа ръцете и краката си. Изглеждаше много вероятно тези, които ме бяха хванали, да се канят да ми направят неприятни неща. Това вече ми се беше случвало веднъж и не се бях справил добре, нито в момента, нито след това. Бях ли научил последния път нещо, което можеше да е полезно сега? Не всъщност. Знаех, че предчувствието е част от това — искаха да съм уплашен, да се доизнервям. А споменът за случилото се преди ги улесняваше. Знаех това.

Удивително колко малко ми помагаше това, че го знам.

С Лойош продължихме да си говорим. Описа ми подробно нападението и каза, че се надявал, че Роуца не е пострадала много лошо, и си поговорихме колко грижливо е подготвено, и направих няколко забавни — поне като намерение — бележки как са можели да го направят още по-добре. Накратко, познайникът ми ми запълваше времето, докато чаках да се случи нещо.

Лойош обнадеждено предположи, че щом не са ми направили нищо ужасно досега, може би няма и да ми направят.

Досега?

„Лойош, колко време съм така?“

„Три дни, шефе“.

„Три… Лойош, какво съм правил три дни?“

„Не знам, шефе! Няма как да разбера!“ Ако беше човек, щеше да прозвучи все едно е на ръба да заплаче.

„Добре, приятел. Спокойно. Ще се измъкнем от това. Действието на опиатите отминава. Вече мога да мисля“.

Лойош продължи с духовитостите, които може би ръсеше заради себе си.

Започвах да мога да виждам и по-важно, умът ми вече бе достатъчно прояснен, за да разбера, че са ме упоили. Инквизиторът ми носеше сива качулка, дръпната над лицето. Неволно се зачудих дали се опитва да скрие чертите си, или го прави просто за ефект. Иначе имах чувството, че помещението, в което се намирам, е нещо като килер или малък склад. Във всеки случай беше малко, не по-голямо от нужното, за да побере масата, на която бях завързан. Бях завързан доста добре, между другото, и масата беше стабилна.

Мъжът ме изгледа изпод качулката си и рече:

— Както вече несъмнено си разбрал, познайниците ти ги няма повече.

„Чу ли, Лойош? Няма те повече“.

„Вярно, шефе. И по-малко също“.

„Смешник“.

— Помолиха ме да получа информация от теб. Ще ми кажеш каквото искам да науча. Колко ще пищиш, преди да ми дадеш информацията, зависи от теб.

Покашлях се, зачуден дали мога да говоря.

— Би могъл просто да попиташ. Знаят ме като отзивчив.

— О, първо ще те попитам, разбира се. Но ако не ми харесат отговорите ти, ще те заболи. Много. Ако и това не подейства, позволи ми да ти напомня, че имаш десет пръста на ръцете, десет на краката, две очи, две уши и разни други части и парчета, които може да се третират поотделно. И също така не забравяй, че ми е все едно в какво състояние ще си, когато приключа.

— Ако се опитваш да ме сплашиш, получава се.

— Мога да направя доста повече от едното сплашване.

Откъде ги намират такива?

— Мм, ако мислех, че можеш само да ме сплашиш, нямаше да можеш да ме сплашиш, ако разбираш какво имам предвид.

— Ще видим колко ще си забавен след малко.

Лично аз също бях леко любопитен.

Тогава, и после, и сега.

Тогава всичко беше до мига; всеки един миг преход от ужас към осъзнаването му, почти като облекчение; а после обратно. Но всеки един изолиран, уникален, индивидуален.

После беше остро като нож, чисто като небето в Изтока, ясно откроимо като лицето на любима. Всяко едно събитие беше чисто и миговете течаха заедно като река, където никоя капчица няма значение, освен като част от тези около нея, и целостта се движи по своя собствена логика, независимо от късовете плавей, които може да се задържат от мигновен въртоп.

Сега е онова, което е останало като спомен. Една ивица плат напомня за дрехата, от която е откъсната, но все пак не мога от няколко мръсни парчета да ви предам кройката, формата и съчетанието на цветовете. Напомнянето трябва да остане напомняне, защото паметта съхранява и защитава, и като прави това, избира си по свои собствени основания, тъй че ако ви давам накъсани дрипи, то е защото това ми е останало. Може би съжалявате за това. Аз — не.

„За кого работиш?“

Заля ме невероятен, ослепителен блясък.

— Каква беше мисията ти?

Високо в един горен ъгъл на стаята имаше паяк, твърде малък, за да мога да го видя ясно, но паяжината му растеше пред очите ми, нишките се заплитаха в шарки, които ми напомняха за нещо, което бях видял веднъж, нещо свързано с огромни количества вода. Помъчих се да си спомня какво беше. Паяците по природа са много търпеливи. Потокът на времето не означава нищо за тях.

— На кого докладваш?

Стаята светва и угасва, светва и угасва, мъча се да се съсредоточа върху паяжината, ядосан, че непрекъснато чезне в бледа мъгла.

„Как е Роуца?“

„Свадлива и сприхава, шефе“.

„Добър знак ли е това?“

„Де да знаех“.

— За Империята ли работиш?

— Не — казах. Това го помня. Казах: — Не.

— Добре. Ще го приема временно, въпреки че всъщност не ти вярвам. Но ще ти дам шанс. За кого работиш?

— За никого. Дойдох тук да потърся фамилията си.

— А, не. Това няма да мине.

— Съжалявам — отвърнах. И честно казано, наистина съжалявах.

А в главата ми пърхаха накъсани парчета паяжина и знам, че е невъзможно да скърцаш със зъби, когато устата ти е отворена широко. Защо си спомням тогава, че правех точно това?

Острови на спокойствие в море от болка, небе от страх загръща всичко.

Знам, че имаше моменти, когато бях себе си. Не знам кой бях през останалото време и се радвам, че е така.

— Знаем какво правиш тук, просто не сме сигурни за кого го правиш.

— Е, добре. Ще се радвам да кажа каквото ти харесва. Ако само ми дадеш име…

— Не си играй с нас, лорд Мерс, или който и да си.

Не отговорих на това.

— Искаш ли вода, лорд Мерс?

— Не знам. С опиат или без опиат?

— О, без. Искам умът ти да е съвсем ясен.

— Тогава с удоволствие.

Задържа внимателно главата ми, докато пиех. Очите му бяха кафяви и всъщност изглеждаха съвсем дружелюбни, дори грижовни. Това показва колко благонадеждни са очите, предполагам. Сложи ми лед под мишниците. Не съм сигурен какво трябваше да постигне това. Усещането беше приятно обаче.

Даде ми няколко минути отдих, сигурно за да премисля нещата.

— Добре — заговори след това. — Хайде да обсъдим следното. Работиш или за Империята, или за частен предприемач. Във втория случай е въпрос на пари. В първия би могло да е лоялност. Ако са пари, колко болка може да струват парите, да не говорим за невъзможността да се похарчат? Ако е второто, нима императрицата би искала да изтърпиш толкова болка за нещо, което би трябвало да е съвсем дребен проект за нея?

Имаше право. Добре, ако кажех, че е индивид, щеше да поиска име, а не разполагах с добро име, което да му дам.

— Добре — отвърнах. — Империята е.

Той се усмихна.

— Добре. На кого докладваш?

Не помня какво казах тогава, нито следващите въпроси, но по някое време трябва да ме е хванал в противоречие, защото помня, че каза:

— Защо трябва да лъжеш за нещо такова? Признавам, озадачаваш ме.

— Би трябвало да съм доволен, нали?

И… дни? Часове? Години?

Какво е времето за една кетна? Извинете, лична шега. Все едно, наречете го празно пространство с известна продължителност.

Подпрях се на черната стена на малка стая, разтривах китките си и оглеждах веригата на глезените ми и там, където бе свързана с пода. Дървен под. Трябваше да има начин да се изтръгне халката, стига да ме оставеха на мира за известно време. Чувствах се изтощен — най-вероятно от липсата на храна — но мислех, че все още бих могъл да го направя.

Мисля си за това, как точно да го направя, съсредоточен съм върху…

Паяжината вече бе по-голяма, по-заплетена.

— Бъди разумен — заговори той. — Не че искам да те нараня. Не го искам. Просто има неща, които трябва да научим. Принуждаваш ме да правя неща, към които изпитвам отвращение.

— Надявам се, че това не ме прави лош човек — отвърнах. Гласът ми, в собствените ми уши, бе лишен от онази напереност и живост, която исках да вложа.

Потта ми вонеше.

„Шефе?“

„Как е Роуца?“

„Мисля, че ще се оправи“.

„Чудесно!“

„Не знам какво да правя, шефе“.

„Грижи се за Роуца и не се показвай“.

Онзи бършеше челото ми с хладен парцал. Трябва да призная, че беше приятно.

— Упорит си — каза. — Това е впечатляващо качество.

— Ако се опитваш да ме ухажваш, хвърлил съм вече око на един. Но благодаря.

Какво все пак искаше да му кажа? Въпросите му бяха безсмислени. Дори се опитах да му го обясня веднъж-дваж, но той просто си беше набил тази идея в главата и тя не помръдваше. Много хора го имат този проблем, забелязал съм: набива им се някаква идея в главата и отказват да я преразгледат в светлината на нови факти.

„Шефе!“

„Лойош, не можеш ли да разбереш, че се опитвам да говоря на този мил човек?“

„Какъв мил човек?“

„Този, дето задава въпросите“.

„Ти си съвсем сам, шефе“.

„О, вярно. Сигурно съм задрямал. Той е един досаден тип всъщност, макар и добронамерен“.

„Надявам се, че това е сарказъм“.

„Предпочитам да го нарека лека ирония, но общо взето, да“.

„Ако се отвори възможност, шефе, ще можеш ли да излезеш оттам?“

„Защо да не мога?“

„Шефе“.

„Ммм?“

„Виж дали можеш да ходиш“.

„Добре, ако това ще те зарадва“.

Опитах се да стана.

„Добре, май се оказа прав, че трябваше да проверя. Трябва и да ги се оплача от яденето в това заведение. Очевидно има някакъв недостиг в диетата ми“.

„Шефе, знаеш ли къде са сложили нещата ти?“

Като че ли му беше трудно да запази спокойствие. Съжалих, че не мога да измисля начин да го уверя, че всичко е наред.

„Боя се, че не. Не че ме притеснява особено, честно казано. Повечето неща са заменими, а не знам колко би помогнал Маготрепача при тези обстоятелства“.

„Мисля за амулета, шефе. Джерег може да те проследят“.

„О, амулетът си е с мен. Някак се е лепнал за мен. Трябва да са се сетили, че ако не е на мен, мога да направя магия и ще им е трудно да ме задържат тук“.

„Можеш ли да го махнеш?“

„Мм, не“.

„Ще трябва да измислим нещо, шефе. Не знам колко дълго още можеш да издържиш там“.

„От колко време съм тук?“

„Вече цяла седмица“.

„Нима? — Изглеждаше странно, но не и ужасно важно. — Как е Роуца?“

„Шефе, тя е добре! Просто…“

„Какво?“

„Нищо, шефе“.

— Лорд Талтош — заговори той — трудно ми е да разбера защо се представихте под името Мерс. Дори да повярвам на версията ви защо сте под друго име, защо това име? Не, не. Съжалявам, но това е нелепо. Бих искал да кажете истината. Да, убеден съм, че графът сгреши в първоначалното си мнение за вас. Но наистина не бива да сте толкова упорит — казах ви какво искам.

„Открил е името ми, Лойош“.

„Ти му го каза, шефе“.

„Аз ли? Защо е трябвало да го правя?“

„Трябва да те измъкнем оттам, шефе“.

„Хм, добре, пиши ме «за». Знаеш ли поне къде съм?“

„Не. Ти знаеш ли?“

„В подземие на хартиения завод“.

„От колко време знаеш това?“

„Току-що го сглобих. Не знам. Миризмата. И звуците. Дори не знаех, че разпознавам звуците. Не е ли странно, че…“

„Добре, шефе. Но как да те измъкна? Няма никой, с когото мога да говоря“.

„Знам. Странно обаче как работи умът…“

„Как да те измъкна, шефе?“

„Намираш Дани, разбира се“.

„Шефе?“

„Намери го“.

„Но как да му кажа?“

„Няма да трябва“.

„Как става това?“

„Той е умен и те познава. Ще те види, ще пита за мен, ти няма да отговориш, той ще се сети. Може да му отнеме малко време. Съжалявам, че няма да съм там да гледам“.

„Смяташ, че той ще помогне?“

„Ще помогне“.

„Защо?“

„Ще помогне“.

Не изпитвах желание да казвам на Лойош как го знам. Щеше да ме засипе с възражения, а точно в момента не можех да се оправя с тях.

— Уважаеми лорд Талтош, трябва само да ми кажете няколко прости неща и всичко това ще спре. Какво е името на предателя, какво замисля кралят и кога ще направи хода си?

Кралят? И крале ли бяха замесени в това? Къде бях, между другото? В Изтока? О, да, в Изтока. Е, добре, май беше логично да са замесени крале. Само поклатих глава. В този момент нищо не можех да кажа.

— Опасявам се, че ми се налага да стана сериозен — каза той.

— Щом се налага. Макар че несериозната част ми беше приятна.

— Не се съмнявам.

— Само едно нещо, преди да станеш прекалено сериозен.

— Да?

— Нещо против да ми кажеш името си, за да мога да те споменавам в молитвите си?

Той само поклати глава. Изведнъж си спомних детския шепот, който бях чул, и ми хрумна, че детето — момичето? — не се беше извинявало, беше изразявало съчувствие. Почувствах се много доволен, че го разбрах.

„Шефе? Идваме. Можеш ли да издържиш само още малко?“

„Никакъв проблем, Лойош. Опитвам се да го накарам да ми каже името си. Ще видя дали ще мога да го измъкна от него, преди да се появите“.

Паяжината бе довършена. Това ме натъжи, макар да допускам, че паякът извличаше някакво удоволствие от това.

Инквизиторът ми продължи и всичко се превърна в нещо като забавна игра: той ми задаваше въпроси, на които не можех да отговоря, аз го питах за името му.

Така и не ми го каза. Продължи да не иска да ми го каже чак до момента, в който върхът на един нож изведнъж изникна от гърлото му.