Стивън Бруст
Джегала (15)

14.

СЪДИЯТА: Така става, когото всеки действа в свой личен интерес.

БОРААН: В чий интерес би трябвало да действа всеки, милорд?

СЪДИЯТА: Ами, в мой, разбира се.

ЛЕФИТ: Някои хора са наистина егоцентрични.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие IV, Пета сцена

Михай изглеждаше неоправдано впечатлен от това, че можех отново да се храня сам, при положение че вече го бях направил веднъж. Би трябвало да се почувствам обиден, но и аз не знам защо не бях. Все пак той ми помагаше и се дразнех, че трябва да се чувствам благодарен на него и на графа. В усилието си да отвлека и неговото, и моето внимание от това (заклевам ви се, нищо друго не правех) казах:

— От голямо семейство ли си?

— Доста голямо. Три сестри, четирима братя. Живи, имам предвид.

— Ферма?

— Да. Сега на графа.

За малко да го пропусна това, но отчаяно исках да говорим за нещо, за каквото и да е.

— Сега ли?

— Е, откакто се помня.

— А преди това?

— На стария барон, разбира се. — Сниши глас. — Много зъл човек. Къпел се в кръвта на млади девици. — И кимна най-сериозно.

— Е, да. Това определено се брои за зло, макар да ми е малко трудно да си представя, че му е било приятно.

Коментарът ми май го озадачи, понеже не каза нищо.

— Какво е станало с него? — попитах.

— Имало голяма битка между графа и барона и накрая графът го завлякъл в ада.

— Къде точно е адът? Често съм се чудил.

Погледна ме да види дали не му се подигравам, което всъщност правех, но ме беше малко срам, тъй че запазих лицето си невъзмутимо.

— Под земята — рече той най-сетне.

— Трябва да е било яка битка.

Той кимна въодушевено, сякаш е бил там.

— Баронът призовал демони и дяволи и всички вещери на светлината се сбрали, за да ги прогонят.

Измърморих уклончиво, зачуден дали има някакви трохи истина някъде из това.

— Доста отдавна трябва да е било.

— О, да. По времето на прапрадядо ми.

Ама разбира се.

— Аха. Трябва да било някъде по времето, когато са отворили хартиения завод.

Михай кимна.

— Да. Графът е открил завода, знаеш. Брат ми и чичо ми работят там.

— Старият граф. Тогавашният. Не сегашният, нали?

— А, не! Оня щеше да е над сто години.

Кимнах и казах:

— Този му е внук значи?

Той се намръщи.

— Мисля, че да.

Май не беше свикнал да държи сметка за смяната на господарите.

— Значи, имало е велика битка на добра магия и зла магия и храбрият граф победил злия барон, взел владенията му и покрай това открил завод за хартия.

— Мм, май да.

По това време отново бях на леглото, но умът ми работеше толкова трескаво, че почти не усещах тялото си.

— Кой би могъл да знае подробности за това?

— Подробности ли, лорд Мерс?

— Да. Разказът ти ме заинтересува. Бих искал да науча повече. Имената на всички участници от двете страни и как се е водила битката, всичко. Може би ще напиша история за това.

Изгледа ме стъписано.

— История? Наистина ли ще напишете история за това?

— Бих могъл. Но за да го направя, трябва да познавам някой, който знае всичко за тези събития. Кой би могъл да е той?

— Отец Нойдж.

— Точно така. Разбира се. Отец Нойдж. Ще бъдеш ли така добър да помолиш отец Нойдж да намине да ме посети, когато има възможност?

— Разбира се!

Мисля, че беше въодушевен да съдейства на човек, който пише история.

— Не му казвай за какво става дума. Бих предпочел да го запозная с темата лично.

Той кимна възторжено и изхвърча навън, а аз се отдадох на размисли. Не ми остана много време за тях, понеже Михай се върна задъхан и сияещ.

— Каза, че ще се отбие още тази вечер.

— Хубаво. — Осъзнах, че без усилие говоря с нормален глас. Оправях се. Може би след година-две щях да мога и да ходя.

Спирам да споменавам, че ме заливаха вълни на безсилие, на отчаяние или на гняв. Можете просто да приемете, че идваха, една след друга, по-кратки или по-дълги, по-слаби или по-силни, и да ги забравите. Не са важни. Когато трябва да правиш нещо, не с важно какво изпитваш, докато го правиш, важното, че го правиш.

— Е, Михай, как те избраха за това?

— За кое, лорд Мерс?

— Да се грижиш за мен. Защо тебе?

— Не знам. Силен съм, сигурно затова.

— Спор няма.

— И мисля, че искаха и да е някой тъп.

— Тъп — повторих тъпо.

— Ами, щото съм силен, си мислят, че трябва да съм и тъп.

— Аха. Разбирам. Да.

Той се ухили.

— И вие си мислите, че съм тъп. Всичко е наред, нямам нищо против. — Изведнъж се намръщи. — Може и за това да ме избраха, щото нямам нищо против, нали разбирате.

Не знаех какво да отвърна на това и си замълчах. Той се поклони и рече:

— Дръпнете звънеца, ако ви потрябва нещо, лорд Мерс.

— Наричай ме Влад.

Щом си отиде, позяпах малко тавана да видя дали ще направи нещо интересно. Не направи.

Лойош докладва, че няма какво да докладва, а после поспах малко, след това ядох още хляб и бульон. Този път ми дадоха и малко бренди, за което бях възмутено благодарен. После имаше някакво потропване на вратата и явно съм казал: „Влез“ достатъчно високо, защото вратата се отвори и ето ти го отец Нойдж. Влезе и щом ме видя, усмивката му изчезна.

— О! Не знаех. — Без никаква явна причина изведнъж ми напомни за Ноиш-па. Казах си строго да не разчитам на това чувство.

— Седнете — поканих го.

Седна, без да откъсва очи от мен. Не бих могъл да определя всички чувства, които пробягаха по лицето му, но най-малкото беше притеснен. Което можеше да означава всичко.

Отпусна се на стола и отпусна ръце в скута си.

— Какво желаете от мен, лорд Мерс?

— Вие говорите, аз слушам.

— Говоря за…

— За история, отче. Не толкова древна история.

— История за…?

— За граф и барон, които тръгнали на война за това дали селяните да работят земята, или да работят в хартиена фабрика.

Веждите му подскочиха.

— Изглежда, вече знаете много за това.

— В смисъл, повече от тези, които вярват в приказки за призоваване на демони и за великата война между доброто и злото, и за барони, които се къпят в кръвта на девици?

— Е, да. — Усмихна се. — Тия истории не вървят много пред вас, нали?

— Не вярвам в девици.

— Да, това с девиците май идва в повече.

— Та какво всъщност е станало?

— Повечето вече сте го научили.

— Какво е останалото, отец Нойдж?

— Ами, не са призовавани никакви демони.

— Подозирах.

— Много е просто. Старият Секереш — дядото на сегашния граф Секереш — открил метод за правене на хартия и решил да направи фабрика.

— И?

— За да стане, трябвало да го задвижи в голям мащаб. Това означавало, че трябвало да намери работници, да не говорим за дървосекачите. Много и много дървосекачи. Наричаме ги фаваготи.

— Дотук ясно.

— Тъй че се преместил в този район, защото…

— Чакайте. Преместил се тук? Откъде?

— Не мога да кажа точно. Някъде от Изтока.

— Добре.

— Преместил се е заради реката тук, и заради гората.

— Да. Макар да съм изненадан, че все още е останала някаква гора.

— Старият Секереш бил нещо като вещер и, доколкото разбирам, много загрижен за опазването на природата. Грижел се да се засаждат нови дървета, докато изсичал старите.

— Много благородно от негова страна.

Той сви рамене.

— Тъй че дошъл тук и, да, подготвил си нещата. После за една седмица избил барон Ниали и всичките му хора.

— Всичките?

— Почти.

— Понеже няколко вещери, верни на стария барон, се спасили, нали?

Той кимна.

— Повечето оцелели са напуснали — казах. — Защо не всички?

— Вашият род ли?

— Да.

— Не знам точно. Знам, че старият Саабо имал…

— Саабо?

— Така се наричала фамилията тогава. Та значи той имал малко земя и искал да си я запази. Мисля, че е гледал на това, все едно че един, мм, един…

— Кучи син?

Той кимна и продължи:

— … е заменил друг. Както и да е, тримата му синове отишли да работят в завода. Най-големият си сменил името. Предполагам, че е искал по някакъв начин да остави миналото зад себе си.

— Значи старият барон, както го наричате, не е заслужавал кой знае каква лоялност?

Отец Нойдж разпери ръце.

— Не съм чул за него нищо, което да сочи, че е бил по-добър или по-лош от всеки друг от неговия тип.

Кимнах и попитах:

— А другите синове? Останали ли са някакви Саабо в района?

— Има едно семейство, да.

— И предполагам, че са доволни да съм колкото се може по-далече от тях.

Той наведе очи.

— Не мисля, че знаят за вас, лорд Мерс. Все пак всичко това е било преди няколко поколения. Знаят, че са в някаква роднинска връзка с фамилията, която беше, тоест с тези, които бяха, ъъ…

— Изклани — довърших аз.

— Да. Мики ми каза. Каза: „Отче, знаехте ли, че сме свързани с фамилията Мерс? Какъв ужас!“ — Разпери ръце. Изглежда, беше любимият му жест. — Те не разбират.

— А и вие не ги просвещавате, разбира се.

— Не. Те са прости хора.

— Да. Като Михай.

Кимна. Май не го биваше много с иронията.

— Добре. Значи не е било толкова война, колкото, как го казахте? Избиване.

Той се покашля.

— Видите ли, имам дневника на своя предшественик, и на неговия, и на неговия, както моят приемник ще има моя. Прочел съм ги, защото исках да разбера как това градче…

— Като стана дума, кога се е сменило името на градчето? Трябва да е било след откриването на завода.

— Да. Синовете на стария Секереш сменили името, след като наследили собствеността. Наследили я, сменили името и се върнали на изток. Било тежко време за хората тук. Нямало никакъв закон, никакви…

— Гилдията — прекъснах го. — Точно тогава Гилдията започнала да ръководи, нали?

— Все някой е трябвало да го направи.

— Като стана дума за ръководене, къде е зяпал кралят?

— Извинете?

— По времето на голямото клане. Кралят нищо ли не е предприел?

— Не. Не знам защо. Чувал съм да разправят, че кралят бил слаб тогава, и стар, и притеснен от свои неприятности.

Кимнах. И императори е имало такива, както съм чувал и чел.

— И всички тези приказки за вещери на мрака и вещери на светлината, това е просто… какво?

— Глупост всъщност.

— Да, това го схванах и сам. Но откъде е дошло?

— Не съм сигурен. Имало няколко вещери, които били убити от стария Секереш. Предполагам, че отчасти е трябвало да има спомен за това, а отчасти се е разраснало само.

Поклатих глава.

— Тук има нещо повече.

— Имате предвид Гилдията?

— Да.

— Не смятам, че те са го измислили. Съмнявам се дори да са го окуражавали съзнателно.

— Но?

— Удобно е за целите им да има глупави и невежи хора, които вярват в такива неща.

Говоренето му за глупави и невежи започваше да ме ядосва. Разсъждаваше като мен, а само Лойош има право да разсъждава като мен. Не, не беше това — имаше нещо в поведението му, все едно че двамата сме някакъв елитен клуб, който е над простолюдието. А отецът не беше достатъчно елитен, за да е в моя клуб.

— И какви са тези цели?

— Гилдията… водачите на Гилдията, искам да кажа, Чайор и помощниците му, искат всичко да е, така да се каже, тихо и мирно. Не обичат конфликтите.

— Какъв конфликт по-точно се опитват да избегнат?

— Е, с граф Секереш, разбира се.

— Тук нещо ми се губи — казах. — Защо трябва да има конфликт със Секереш? — Отец Нойдж май се почувства малко неловко от това, че говоря за графа, като пропускам титлата му. Това ме удовлетвори и реших да го направя отново.

— Интересите на Гилдията и на графа невинаги съвпадат, видите ли. Гилдията обича цените да са високи, графът ги харесва ниски. Гилдията иска търговия с останалите части на страната, графът иска нещата да се въртят на място. В интерес на всички е конфликтът да бъде удържан. Видите ли… — Помълча малко, търсеше подходящите думи, предполагам. — Тук имаме нещо като баланс. Имаме Гилдията и негово благородие, разбира се. И работниците в завода, и фаваготите, и селяните, които обработват земята.

— И изхранват всички.

— Точно така. А другите осигуряват на селяните някакъв доход. Но ако една фракция стане неспокойна или недоволна, това срутва всичко, разбирате ли?

— Да, разбирам. Та значи, затова е историйката?

— Коя историйка?

— За девиците, за демоните и…

— Това се случва, видите ли. Има зло — чисто зло — на света. И хора, които вършат зли дела.

— Това ясно. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Защо е трябвало да се измислят тези глупости?

— Не е измислено, в смисъл не точно. И, разбира се, аз лично нямам пръст в това. Аз съм жрец на Вийра, не разказвач на приказки. Просто през годините на някои части от онези събития се е придало по-голямо значение, докато други са били омаловажени. Самите селяни си измислят какво ли не и добавят най-различни подробности.

— А вие не правите нищо, за да ги разубедите или да им помогнете да разберат истината.

Той сви рамене.

— Ами да.

— Защо?

— Знаете ги селяните.

Спомних си един текла, с когото се бях запознал наскоро, и рекох:

— Не толкова, колкото си мислех. Какво ще ми кажете за тях?

— На тях не им трябва да знаят как точно стоят нещата. Това не ги прави по-щастливи, видите ли.

— Хмм. Ясно. И получава ли се? Измислянето на небивалици само за да ги държите объркани?

— За известно време.

— А след това?

— С малко късмет, ще е, след като аз си ида.

— Хмм. И така, защо?

— Моля?

— Какво получавате от това?

— Позволява ми да се грижа за хората си, да удовлетворявам нуждите им.

— Като ги лъжете?

— Понякога, да. Ако не го правех, щеше да ме няма и тук щеше да е някой друг, който нямаше изобщо да го е грижа за тях.

— Аха.

— Не смейте да ме съдите, Мерс Владимир.

Това го пропуснах покрай ушите си. Беше безсмислено. Говоренето повече с него беше безсмислено, ако става въпрос. Имах да свърша много по-важни неща, например да ям рядък бульон. Въпреки че докато си тръгваше не можах да се сдържа да не го попитам дали някога е имал истински контакт с богинята демон.

Той се поколеба, намръщи се и отвърна:

— Не, доколкото мога да съм сигурен.

— Голяма кучка е — уведомих го.

Той се измъкна набързо, а аз поразмишлявах над онова, което бях научил. Не за него — той не си заслужаваше размишленията. Но за тукашната история и как тя се вмества в нещата, които знаех, и нещата, които все още не знаех. Осъзнах, че е станало късно, и казах на Лойош, че е по-добре да се откаже за нощта. Когато се върна, му описах разговора си с отец Нойдж. Лойош направи няколко нелицеприятни коментара за характера на онези, които избират да служат на моята богиня демон. Можех да му изтъкна, че не съм в положението да се изказвам по въпроса, но бях съгласен с него, тъй че не го направих.

„Дава ли ни нещо това, шефе?“

„Не пряко. Може би, след като досглобя картината“.

При следващата си поява Михай беше разцъфнал в усмивка и носеше димяща купа с нещо, което не беше бульон. Оказа се всъщност вариантът агнешка яхния на „Мишката“, само че за мен я бяха приготвили без месо, картофи и така нататък, но все пак беше по-скоро яхния, отколкото бульон, и дойде с хляб и малка чашка вино, и беше едно от най-добрите ястия, които съм ял.

Докато ядях, той ме попита за отец Нойдж. Опитах се да му отговоря със сумтене, но такива не му минаваха. Толкова беше въодушевен от цялата работа, че беше болезнено като… е, не чак толкова, но беше болезнено. Накрая казах:

— Виж, повечето от онова, което си мислиш, се оказва погрешно, разбираш ли? Не е имало зъл барон и благороден граф, не е имало никакво къпане в кръв на девици и призоваване на демони, нито геройски битки. Просто двама кучи синове са искали едно и също и накрая се хванали за гушите. Всичко след това е било измислено, за да се оправдае резултатът. Попитай отец Нойдж. И ми кажи какво казва той, защото съм любопитен дали ще ти даде същите отговори като на мен.

Последното беше грубо и Михай изглеждаше нещастен, тъй че го запитах хвърлил ли е око на някои момичета, и да, беше хвърлил, и когато се почна с изчервяването, това надделя в разговора, и на тръгване той се чувстваше по-добре.

Видите ли, не съм чак толкова лош тип. Наистина.

През нощта спах по-добре, отколкото откакто бях излязъл от строя, будих се само три-четири пъти и след това веднага отново заспивах. И най-лошият сън бе онзи старият, дето ме преследва нещо, което не мога да определя. Голямо подобрение. Готов бях да поема света, стига светът да беше агнешка яхния. Истинска.

На заранта Айбрамис дойде с един вещер — най-младия от всички — и се заловиха с онова, което вече се превръщаше в ритуал. Айбрамис цъкаше с език, клатеше глава, изглеждаше общо взето притеснен и нещастен и ми каза, че се оправям чудесно. Вещерът смъкна превръзките ми и си пошепна със знахаря. Хубаво беше, че ги виждам да работят заедно. После отново ми сложи превръзките и обяви, че изгарянията, изглежда, „реагират на процедурите“, което прозвуча, сякаш се оправят, само че ако беше така, защо не го казаха? Знахарят остана доволен, че съм в състояние да се храня сам, макар да ме предупреди да внимавам със свръхизтощението, което не знам защо ми се стори смешно.

Попитах дали ще мога да ходя скоро и той ме изгледа, все едно че имам мозъчно възпаление. Не ми се стори смешно.

Щом си отидоха, Лойош продължи веселия разговор.

„До този момент джерег вече трябва да знаят, че Махкет е мъртъв, и някой друг трябва да е тръгнал насам. Ако използват някое от онези места за професионален телепорт, където може да те прехвърлят навсякъде, може да е тук до ден-два“.

„Тази информация върви ли с предложение?“

„Графът вероятно би могъл да уреди да те прехвърлят на безопасно място“.

„Това върви ли с друго предложение?“

„Шефе, исках да се махнем оттук, нали? Бях прав, нали?“

„Да“.

„Добре, пак искам да се махнем оттук“.

„Добре е, че си свикнал с участта си да си прав“.

„Шефе…“

„Иначе щях да съм леко притеснен“.

„Шефе…“

„Забрави“.

„Добре тогава“. — Каза го, както аз бих казал „Тогава ще взема кафявите“, ако са им свършили черните. А всъщност сърцето ми ще се къса за черните.

Въздъхнах. Не че можех да го виня.

„Тежко беше и за двама ни, Лойош. А ни чака още дълъг път. Приеми, че съм влязъл в това и че ти си вътре с мен, и дай да направим най-доброто, което можем“.

Последва кратко мълчание, а след това ми отвърна:

„Добре, шефе. По един или друг начин все някак ще се измъкнем“.

„Благодаря ти“.

„Да ида ли пак да пробвам да пипна Орбан?“

„Да. Този път с Роуца, за да можете да наблюдавате и къщата му едновременно“.

„Шефе… Е, добре“.

Михай влезе и си излезе, като се погрижи за това-онова — неща, които не си струва да обсъждаме. Хапнах още малко и май този път не се уморих толкова. Или може би просто исках да се самоубедя, че не съм се уморил. Трудно е да прецени човек такива неща.

Тъкмо довършвах обяда си, когато Лойош съобщи:

„Намерих го, шефе! Напуска съвета на Гилдията“.

„Добре. Сега да видим какво става“.

„Може ли да върна Роуца при тебе?“

„Съгласен“.

След няколко минути тя се върна през прозореца и кацна на леглото. Изви врата си, сякаш за да ме погледне в очите, след което много нежно ме клъвна над носа. После се сгуши до ухото ми. Когато Лойош не беше зает, щях да го попитам какво означава това.

„Излиза от града и тръгва на изток, шефе. Върви небрежно. Странно е. Все едно е излязъл на разходка, да се порадва на хубавия ден. Нищо чудно и да е така“.

Погледнах към прозореца да видя що за ден е навън. Изглеждаше светъл, а ветрецът, който лъхаше през прозореца, не бе много топъл или студен.

„Възможно ли е да те е забелязал?“

„Не“.

„Някой друг наоколо?“

„Не засега. Близо е до мястото, където с Дани проведохме онзи разговор“.

„Гората не се ли набутва в пътя точно там някъде?“

„Точно напред“.

„Две умрели текли срещу един искрен комплимент, че ще свие в гората“.

„Никакъв бас. Не мога да си позволя да загубя. И… да, натам отива, вляво. Тук е по-трудно да се задържа с него, но пък шансът да ме види, е по-малък“.

„Добре. Просто трябва да знам“.

„Да знаеш? Шефе, с убиец ли ще се срещне?“

„Надявам се, че не. Първо, не ми се ще убиец вече да е стигнал толкова близо. По-важното: това ще означава, че всичко, което съм предвидил, е сбъркано. Не би трябвало да е възможно да се свързва с джерег“.

„Тогава какво ще направи, шефе?“

„Почакай и ще видиш“.

„Така ли се отнасяш със своя познайник и най-добър приятел?“

„Очевидно“.

Използва няколко епитета, които знаеше от отдавна, и няколко ругатни, които не бях забелязал, че е научил. Усетих, че се усмихвам за първи път от не знам колко време.

„Добре, сега се озърта и аз съм много потаен и така нататък, тъй че няма да ме види и мога да изпълнявам заповедите ти, което едва ли заслужаваш“.

„Страшно си добър в това“.

„Ще разбереш колко добър съм и в… Ей! Изчезна!“

„Огледай внимателно. Би трябвало да има пещера или, не знам, някакво скривалище“.

„Не знам, шефе. Просто изчезна“.

„Продължавай да оглеждаш“.

След малко:

„Намерих го. Пещера е, с много храсти наоколо. Не мога да влетя вътре, но мога да пропълзя“.

„Не знаех, че пълзиш“.

„Пестя го за специални случаи“.

„Внимавай“.

Малко по-късно каза:

„Това място щеше да е лошо за някой с лошо нощно зрение“.

„Можеш ли да видиш нещо?“

„Докато идва светлина отвън. След това не съм сигурен“.

„Можеш ли да надушиш нещо?“

„По дяволите, шефе, аз съм джерег, не съм псе“.

„Извинявай“.

„Виждам сандък с факли, но тук се явява проблемът с хватателния палец. За запалването им да не говорим. Аз… чакай. Нещо току-що… аха, има врата в другия край. Само платнище. Зад него има хора“.

„Внимавай много“.

„Нямай грижа, шефе. Има място точно над входа, където мога да кацна и да слушам, ако има нещо за слушане“.

Малко по-късно попитах:

„Става ли нещо, Лойош?“

„Гласове, шефе. Не мога да схвана какво говорят“.

„Нещо от тона?“

„Просто си говорят, шефе. Поне шест-седем гласа са и те… ами просто бърборят“.

„Няма да е задълго. Стой там“.

„Шефе, какво…“

„Просто изчакай. Трябва да се уверя“.

„Добре… Сега затихнаха“.

„Мда.“

„Добре, сега чувам… Шефе! Това е сборище!“

„Така трябваше да е“.

„И Орбан…“

„Мда. Орбан“.

„Как го разбра?“

„Не съм“.

„Значи ли това, че той…“

„Не, той не е зад всичко това. Никой не е зад всичко това. Тук действат твърде много различни интереси, та зад всичко това да е само едно лице. Познавам повечето от тях, и ти също. Единственият въпрос е как се напасват. Току-що се докопахме до късче от картинката“.

„Добре, шефе. Както кажеш. Сега какво да правя?“

„Вече е почти време за вечеря. Върни се и я сподели с мен“. „А ако почнат да ти разрешават да ядеш свястна храна?“ „Тогава няма да получиш чак толкова много“.