Стивън Бруст
Джегала (1)

Пролог

ЛЕФИТ: Но, скъпи мой, какво прави той?

БОРААН: Ами нищо, разбира се. Просто си лежи там. В това е чарът му.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие ІІ, Четвърта сцена

Има едно място в планината Сестара, където, според местните, можеш да погледнеш на изток и да видиш миналото, и да погледнеш на запад и да видиш бъдещето. Предполагам, че произходът на това твърдение е в някакво праисторическо преселение или може би нашествие, или някоя мистична дивотия, сътворена от редкия въздух — във всеки случай в планините е пълно с него. Не знам, но местните, изглежда, го вярват.

И вярно, връщах се назад. Загледан на запад, си спомнях болезненото лутане по многобройни лъкатушещи нагоре пътеки, направени от или за планински кози. Загледан на изток, предусещах още от тях, лъкатушещи надолу.

Далече зад мен имаше езеро, наречено Шурке, в края на една гора. Притежавах езерото, част от гората и едно голямо имение с благоволението на Империята и благодарение на своята „изключителна служба“. Смях. Не смеех да остана там поради неблаговолението на дома Джерег и благодарение на моите „изключителни гафове“. Последното не е толкова смешно.

Бях назначил дядо си за временен управител. Както му казах, „предпочитам непотизма пред деспотизма“. Не му беше до смях. Никак не му допадаше идеята самият той да стане деспот, след като винаги беше мразил аристокрацията с някаква кротка, спокойна омраза, чийто произход бе в едно минало, за което така и не бях чул нещо повече от смътни намеци.

По време на гостуването ми и двамата бяхме притеснени. Той бе притеснен, защото бракониерството в неговата част на гората бе излязло извън контрол — бракониерите бързо бяха разбрали, че сърце не му дава да приложи закона срещу тях. Аз бях притеснен, че джерег може да са ми толкова ядосани, че да си го изкарат на него. Не мислех, че ще го направят — стореното от мен не бе чак толкова лошо, колкото, да речем, да дам показания на Империята, — но все пак изпитвах известна загриженост.

Говорихме за това и Ноиш-па не се разтревожи. Джерег бяха в състояние, може би, да се възползват от човешко вещерство, колкото и да презираха магията на източняците, но щеше да им е доста трудно да намерят толкова опитен вещер като дядо ми. А останеше ли му малко повече време с всичките животни, че даже и дърветата и растенията в този район, щеше да създаде мрежа за сигурност и отбранителен периметър, каквито и Марио едва ли щеше да може да пробие.

Поговорихме дълго за неприятната ситуация, в която бях изпаднал, за неговите неприятности с бракониерите (които се свеждаха до неприязън да му се налага да казва на хората кой какво да прави) и къде ще замина след това. Не искаше да го знае, защото смяташе, че ако не го знае, джерег няма да могат да го принудят да им каже. Бих му обяснил, че джерег не правят нещата така, но всъщност го правеха понякога.

Поиграх си с Амбрус, неговия познайник, а Ноиш-па и Лойош, моят познайник, отново се запознаха. Задържах се седмица и той ми готвеше, и си приказвахме за много неща, особено за това как би могъл да продължи като управител, без всъщност да му се налага да управлява каквото и да било. Стигнахме до някои идеи поне за свеждане до минимум на заповедите, които трябваше да дава, и той изглеждаше доволен.

Една нощ над фенарийско бренди попитах:

— Ноиш-па, има ли нещо, което можеш да ми кажеш за мама?

Той въздъхна.

— Тя изучаваше Изкуството, Владимир, а това правеше нещастен сина ми, дано да намери мир. Тъй че я виждах малко.

— Мм, защо?

— Знаеш как се отнасяше баща ти към Изкуството, Владимир. Не искаше двамата да говорим за това. Почти не виждах сина си след брака му, освен когато те водеше при мен, след като майка ти почина. Съжалявам, че не бих могъл да ти кажа повече за това как изглеждаше тя, Владимир. Помня, че имаше мило лице и нежен глас, да.

Кимнах. Това поне бе малко повече, отколкото знаех преди.

Той каза:

— Знаеш, че също като мен и тя не беше родом от тази земя на елфи. Аз дойдох от Фенарио, когато… когато трябваше да напусна. Но баща й е дошъл или преди тя да се роди, или когато е била невръстно бебе.

— Той защо е напуснал?

— Тя така и не ми каза.

Кимнах и попитах:

— Как се казваше? В смисъл, преди да се омъжи?

— Не знам — отвърна той. — Не… — После се намръщи. — Да, всъщност май знам. Един момент, Владимир, да потърся.

Излезе от стаята — уютен малък алков, който бе превърнал в своя библиотека — и се забави някъде за около половин час. Когато се върна, държеше къс пергамент. Каза:

— Пазя тази бележка от нея.

Взех я. Миришеше както замирисва плат, когато е стоял в скрина години наред; беше малко пожълтял. Огледах го и се намръщих.

— И ти ли не можеш да го прочетеш?

— О, мога да го прочета, Владимир. Руническо писмо, което е много, много старо във Фенарио. Според някои е съществувало още преди фенарийците да се заселят там. Все още се намира понякога в старите томове за Изкуството, затова го изучих. Трябваше да те науча и теб.

— Е, щом можеш да го прочетеш, каква е загадката?

Усмихна се с така познатата ми усмивка: очите блещукат с тайни, които са весели, вместо с тайни, които могат да наранят. Взе пергамента, но се наложи да го държи малко по-далече от очите си, отколкото преди няколко години. Покашля се и зачете:

— Татко, храната беше хубава и вечерта чудесна. Приеми моята благодарност, от мен и Пища. Двамата с нетърпение очакваме да те видим отново. С обич, Маришка Мерс Талтош.

— Мерс — повторих.

Той кимна.

Намръщих се.

— Чакай. Какво му е загадъчното в това?

— Е, Владимир? Ти ми кажи. — Очите му заблещукаха отново.

— Хмм. Добре, това ли е, което изглежда? Искам да кажа, след вечеря ли дойде?

Той кимна.

— Тогава какво… О. — Отне ми малко време, но го сглобих. Едно парче, после друго. — Първо, защо е използвала първото си име, пишейки благодарствена бележка? Второ, защо пише благодарствена бележка на древно руническо писмо?

— И аз се чудя.

Попитах:

— Помниш ли вечерята?

— О, да. Баща ти рядко ме навестяваше по онова време.

— Ноиш-па?

— Мм?

— Майка ми беше ли бременна, когато е написала това?

Той се намръщи, присви очи, позамисли се и след малко кимна.

Усмихнах се.

— Било е предназначено за мен, Ноиш-па. Да отговори на въпросите ми, ако съм жив, а тя е починала. Знаела е, че баща ми…

Той се усмихваше широко и кимаше.

— Да. Това трябва да е!

— Откъде ли е родом?

Той се замисли.

— Мерс. Не е често име. Знаеш ли откъде трябва да идва? От производството на хартия.

— Тъй ли? Не знаех.

Ноиш-па поклати глава и се намръщи.

— Знам за едно градче, откъдето идва много хартия. В западната част на Фенарио, където Феята е млада и силна. Бурз се казва.

Засмях се.

— Бурз? Нарекли са града си Бурз? Толкова ли вони, Ноиш-па?

— Мм, може би правенето на хартия причинява не особено приятна миризма.

— Може би.

Градче, наречено Бурз, с фабрика за хартия и лоша миризма, на Реката… оттам можеше да е дошла майка ми. И аз, на когото не му оставаше нищо, освен да стои колкото може по-далече от ноктите на джерег. Щеше да има всякакви предимства в това да отида на Изток в родината на майка си и баща си. Първо, един драгар щеше да изпъква там дори повече, отколкото аз изпъквах сред драгарите. Второ, имах силното чувство, че ще използват срещу мен моргантско оръжие. А внасянето на такова оръжие сред вещици щеше да вдигне нащрек всяка на четвърт миля околовръст. Има специални ножници, направени, за да прикрият въздействието на такова оръжие от чародей — знаех го, бях ги използвал два пъти. Но дори да бе възможно да се изработи ножница, която да скрие психичните излъчвания, доловими за една вещица или вещер, джерегите нямаше да знаят за това. Всъщност може би дори нямаше да се сетят, че им трябва.

Несъмнено за мен щеше да е по-безопасно в Изтока.

И можех да намеря семейството на майка ми.

Разговорът се прехвърли на други неща и аз така и не му казах, че ще замина на Изток. Но през следващите няколко дни изслушах лекции, със същия тон, който помнех от времето, когато изучавах Изкуството, за източните обичаи, политическите устройства на Фенарио и културата. Също тъй ми заговори на фенарийски и настоя и аз да го говоря. Много го дразнеше произношението ми и още повече — акцентът.

Гилдии и вещерски сборища.

Много говорихме за гилдии и вещерски сборища. И добре, че го направихме… но не, ето че се разбързах. Все пак ще ви кажа малко за това сега, за да разберете по-натам. Най-малкото да разберете колкото разбирах аз, което не беше много.

Гилдиите, както ми се обясни, били по занаяти и за занаятчиите до известна степен средство за самозащита срещу едрите търговци, които често продавали стоките си като комисионери. В някои части на Фенарио занаятчиите продавали изделията си направо, тъй че имало по-малко гилдии. В други части имало гилдии, които обхващали големи райони (е, относително големи; самата Фенарир е доста малко кралство според моите мерки).

И почти всяко градче, колкото и малко да е, си имало свое сборище, понякога открито, но по-често членовете му се пазели в тайна. Сборището действало като гилдия за вещици и вещери, като понякога обединявало силите им в общи заклинания, понякога просто прибягвало до заплаха с уменията им, за да пази интересите на членовете си.

Попитах го:

— Всички ли вещери и вещици влизат в тези сборища?

— Владимир, във Фенарио, ъъ, ами почти всички селяни знаят по някое малко заклинание.

— Тогава кой се включва в сборището?

— Тези, които боравят много с Изкуството. Мнозина от тях продават услугите си. И други, които събират и приготвят билките.

— Като тебе. Щеше да си в сборище, ако беше останал там, нали?

— На много места това е неизбежно. Онези, които не се включват, а са длъжни… — Замълча, оставяйки на въображението ми какво би могло да направи едно сборище на отделен вещер, който не им хареса.

— Има ли повече от едно сборище на едно място?

— Не задълго — отвърна той.

Гилдии и сборища, сборища и гилдии. Мда, добре беше, че задели време да ми пообясни за тях.

Пихме още бренди и ядохме още храна, а накрая, в деня след пролетното равноденствие, го прегърнах и се сбогувахме. Ето така се озовах тук, в прохода на Сестара, стоях и поглеждах назад към бъдещето си и напред, към миналото си.

Долу някъде, в една смътна точка, бе краят на Империята и границата на Фенарио, земя на невежество и знание, на суеверие и наука. Е, добре, на науката — може би не чак толкова. Но как да го наречеш, когато суеверията може да се окажат истина?

С Лойош на дясното ми рамо и Роуца на лявото заслизах от планината.