Стивън Бруст
Джегала (11)

10.

ПЪРВИ УЧЕНИК (шепнешком): Мисля, че домакините ни са пияни.

ВТОРИ УЧЕНИК (шепнешком): Какво да правим? ГЛЕДАЧКАТА: Първо, престанете да шепнете. Дразни ги, когато са поркани.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие III, Втора сцена

Трябва да му го призная на Лойош: дори никой да не се канеше да ме фрасне по главата, ако бях останал в „Шапката“, вероятно съм се притеснявал от това, защото тази нощ си починах и спах като къпан почти до обед. Същият сив дребосък в почти същото облекло ми донесе гореща вода и кафе, без изобщо да коментира дългото ми спане.

Това, че ми донесоха пълно кафениче, бе толкова приятно, че почти компенсира факта, че е кафе. Изпих го всичкото, зазяпан в две гонещи се на улицата псета. По някое време се облякох, после слязох долу и гостилничарката беше там, бъбреше с двама господа на средна възраст, у които имаше от онова неопределимо нещо, дето ти подсказва, че не са оттук. Усмихна ми се, показвайки ми няколкото си неокапали зъба, и рече:

— Добро утро, лорд Мерс.

— Добро утро — отвърнах и подуших. Джинджифил. — Нещо ми мирише хубаво. Обяд?

Тя кимна.

— Свински вкуснотийки. Няма други, които да ги правят като нас.

— Значи ще се върна да ги опитам. — Докоснах челото си с четирите си пръста и излязох вън на светлото. Първо трябваше да посетя „Шапката“ и да видя дали са дошли някакви съобщения за мен. Никакви съобщения, освен ако замисленият поглед на съдържателя не беше някакво съобщение за неблагоприличието да прекарам нощта навън. И да беше така, пренебрегнах го. Агнешката яхния миришеше добре, но вече бях предан на друго. Просто съм непостоянен, предполагам.

Върнах се в „Мишката“ и си поръчах обяд. Беше вкусно, въпреки че аз лично щях да сложа по-малко джинджифил. Но си похапнах, без да бързам, като оставих наученото от предната нощ да подрънчи из главата ми, докато се мъчех да реша колко и на кого да вярвам. Всъщност се чувствах доста добре. Гнева все още си го имаше, но знаех, че рано или късно — вероятно скоро — ще спипам онзи, който бе причинил този гняв. Нещата не се бяха наместили, но вече разполагах с достатъчно парчета, за да видя как ще се напаснат.

Поръчах си още една чаша вино — стипчиво червено, с по-добър вкус, отколкото му се полагаше — и го изпих бавно.

След около час мислене, което не ме доведе доникъде, се върнах в „Шапката“ и още докато влизах, съдържателят ме погледна намръщено и каза:

— Имаш съобщение.

Явно за него беше някак доста подозрително, че тази сутрин съм попитал има ли съобщение за мен, а следобеда вече са го донесли. Явно кроях нещо.

Върнах се в „Мишката“, намерих си един грозен кафяв стол и седнах. Счупих печата, разгънах дебелия розов пергамент и зачетох. За разлика от последното писмо, това беше простичко и много конкретно, без излишни думи. Предлагаше ми се да посетя негово благородие утре рано следобеда.

„Изглежда, имаме сделка, Лойош“.

„Или капан“.

„Или капан. Точно в момента ще се радвам да е капан. Ще имам нещо, от което да се измъквам. Няма нищо по-лошо от това да няма стена, в която да си блъскаш главата“.

Почна да ми изброява неща, които са по-лоши, докато не му казах да млъкне. Няма нищо по-лошо от умник, който се прави, че не разбира от метафори.

По-важният въпрос беше: има ли някакъв начин да се защитя, в случай че наистина се окаже капан? Можеше ли да се вземат предпазни мерки?

„Иди въоръжен, шефе“.

„Умно“.

След малко забелязах, че заведението почти се е опразнило. Гостилничарката, казваше се Мари, дойде при мен с още една чаша вино и попита безпокои ли ме нещо.

— Не — отвърнах. — Просто кроя планове за една работа, която трябва да свърша утре.

— Планове?

Кимнах.

— Дотук съм си избрал коня, който ще яздя.

— Е, дано да успеете.

— Дано. — Бутнах една монета на масата. — Пий с мен за късмет.

Усмихна се широко, кимна и отиде зад тезгяха. Наля си нещо златисто в малка чашка, вдигна я към мен и пи. Аз също.

— Е, мислете си за плановете — каза тя. — Няма да ви притеснявам.

— Оценявам го.

Обикновено подобни уверения се оказват прелюдия към нескончаем поток от притеснения, но тя се оказа вярна на думата си и не каза нищо повече, докато си седях там и блъсках срещу вятъра, както казват орките. Което повдигна въпроса дали и тя е „вътре в играта“. Всъщност не смятах, че е (и само за протокола, оказа се, че не е), но искам да ви дам представа как работеше мозъкът ми в момента.

По някое време въздъхнах и вдигнах чашата си за още вино. Не можех да измисля никакви стъпки да го направя по-безопасно. Просто трябваше да го направя. Щом ми донесе виното, я попитах:

— Познаваш ли един светлокос луничав чужденец на име Дани?

Тя кимна.

— Бил е тук няколко пъти.

— Вярваш ли му?

Жената се намръщи. Имах чувството, че е от онези хора, които вярват на всеки и не разбират защо човек не бива да го прави.

— Не ви разбирам.

Усмихнах се.

— Той ми направи едно делово предложение и се чудя дали е от хората, на които може да се разчита, че държат на уговореното.

Въпросът, изглежда, я разстрои, сякаш не искаше и да си помисли, че отговорът може да е „не“.

— Боя се, че не го познавам много добре.

— Какво си чувала?

— Какво да съм чувала?

— Клюка някаква? Слухове?

Тя се смути още повече.

— Не знам дали е добре да казвам нещо.

— Ще го приема за добрина.

— Не е хубаво да се разнасят клюки.

— Този път ще е.

Изгледа ме мълчаливо и тъмнокафявите й очи се присвиха притеснено. Най-сетне заговори.

— Ами… според някои работел за негово благородие графа.

Имах чувството, че това само по себе си не е непременно нещо, за което би говорила с неохота пред някого, тъй че просто кимнах и изчаках.

— Ами, някои казват, че… знаете, че графът вече е стар човек…

Кимнах, след като не само бях чул, но го бях и видял.

— Ами, той… — Покашля се и забелязах, че се изчервява. Изведнъж се почувствах убеден, че каквото и да предстои да чуя, няма изобщо да ме интересува.

— Ами, не казвам, че има нещо лошо, нали, но разправят, че му водели момичета, нали разбирате. И Дани, казват, че той му ги намирал.

Приключи бързо, силно изчервена, но се зарадвах, като разбрах, че инстинктите ми все още са непокътнати. Вложих цялото си усилие, всичките си сили, цялата си воля, закалена в пламъците на смърт и злодеяния… и не се разсмях.

— Благодаря ти — казах. — Това е от огромна важност за мен и ти наистина ми направи голяма добрина. Уверявам те, никой няма да го чуе от мен.

Тя кимна и се върна при тезгяха.

— Обаче, добра стопанке…

— Милорд? — попита тя разтревожено.

Вдигнах чашата си.

— О! — Изчерви се още повече, доколкото беше възможно, и бързо ми я напълни. — Това е от мен — добави с глуповата усмивка.

— Благодаря — отвърнах и й подадох монета. — Приеми го като бакшиш тогава.

Взе я с благодарност и си намери някаква работа в задната стая, докато се съвземе от притеснението.

„Адски добре е, че съм толкова опитен в разследванията, Лойош. Някой друг изобщо нямаше да разкрие тази съдбоносно важна информация“.

„Казваш го само защото ако не го кажеш, ще го кажа аз, нали, шефе?“

„Виждаш ли? И ти имаш данни да станеш опитен следовател“.

Ако можете да си представите психичния еквивалент на звука, който издава кон, когато издиша шумно през ноздрите си, точно това получих в момента.

Пиех си виното и мислех за много неща, нито едно, от които не беше свързано с любовния живот на графа. По някое време се запътих обратно към „Шапката“, говорих с конярчето и казах, че искам Марси да е на разположение утре. Съгласи се Марси да е готова и почти ми се стори, че забелязах в очите му нещо като насмешлив блясък. Ако бях сигурен, щях да го намразя. Не че се подиграва на мен, а че косвено обижда Марси, това чудесно, направо прекрасно животно.

„Е, това ли е, шефе? Това ли е всичко, което ще направим?“

„Отворен съм за предложения“.

Той измърмори нещо.

Намерих друг търговец, този път книжар, с надеждата да си намеря нещо, с което да убия времето до утре следобед. Бях оставил всичките си книги при Коути. Липсваха ми. Липсваше ми това да седим с нея и да четем; да слушам кикота й, докато задоволява слабостта си към фриволната поезия; да си четем пасажи един на друг.

Нямаха нищо добро, тъй че излязох и обикалях из града, после се върнах в „Мишката“ и си легнах. Вече бях почти седмица в Бурз, центъра за производство на хартия във Фенарио, ако не и в света. Бях дошъл тук, за да намеря роднините си, и в буквален смисъл ги бях намерил наистина.

На сутринта мислите ми не бяха особено весели. Но все пак ми хареса частта с донасянето на гореща вода и кафе в стаята ми, щом дръпна звънчето. Реших, че бих могъл да свикна с това. Зачудих се защо с Коути така и не си бяхме наели слуга. Можехме да си позволим и от време на време деликатно бях поставял въпроса. Опитах се да си спомня реакцията й в тези случаи и как темата бе изтласквана настрана, но не можах.

Докато си пиех стипчивата горчива пиячка, извадих камите и метателните ножове, които носех по себе си, измъкнах бруса (почти нов, бях си го купил на тръгване от Адриланка) и горчиво ги наточих един по един, след което и сабята. Имах чувството, че ще се окаже ден за ножове и сабя. Драконите като че ли не се грижат много да докарат ръба на оръжието си остър. Предполагам, че е защото с техния стил на бой по-скоро ще те прегазят, отколкото да те резнат. Моят подход е по-изящен и прецизен. А елегантността и прецизността са важни, защото, хм, защото са важни.

Мда.

Добре зареден с кафе, почистен, облечен и въоръжен, слязох по стъпалата, готов да се опълча на всичко, което светът хвърли срещу мен. Това е повече хипербола, в случай че се чудите. Лойош беше на лявото ми рамо, Роуца на дясното и двамата зорко огледаха помещението за убийци, враждебно настроени граждани или парчета наденица, останали по пода. Появата ни бе доста драматична. Толкова по-зле, че помещението беше празно.

Излязох на улицата, минах покрай двете познати вече псета, които приличаха на безроги лиорни, и завих наляво към „Шапката“. Днес имаше много хора, много от които като че ли работеха в завода, което бе странно, защото беше неделник. Тук изглежда неделникът им беше в друг ден. Защо не, след като и всичко останало бе странно.

Спрях при кейовете и погледнах над реката. Да, онова нещо отсреща не бълваше дим и всички лодки бяха вързани на отсамния бряг. Всички дюкяни бяха оживени, дори на книжаря. Гилдията, каквото и да представляваше, явно процъфтяваше днес. Странно беше колко добре се вмествах сред всичките минувачи. Не бях свикнал с това.

„Колко време ми остава горе-долу, преди да тръгна за имението на графа?“

„Шефе, ти имаш по-добър усет за времето от мен. Как да знам, щом ти не знаеш?“

Ноиш-па ми беше казвал, че обикновено можел да погледне разположението на Пещта и да прецени часа до пет минути. Озърнах се нагоре и погледнах сенките. Мда, определено беше денем.

Помислих да питам някого, но имах чувството, че ще прозвучи идиотски, а ми е доста неприятно да се чувствам като идиот. Измърморих под нос, тръгнах обратно към „Мишката“ и заварих гостилничарката на мястото й. Поздрави ме с топла усмивка. Явно не хранеше лоши чувства, че я бях принудил да разкрие дълбоки, мрачни и съдбоносни тайни за един от покровителите й. Казах:

— Извинете, добра стопанке, но случайно да знаете колко е часът?

Тя погледна към прозореца и отвърна:

— Почти дванайсет и половина.

Благодарих й, взех си още кафе и седнах да го изпия.

— По-рано изобщо не ги интересувало, разправят.

Вдигнах очи. Ръцете й бяха скрити под тезгяха. Предположих, че почиства нещо.

— Часът изобщо не бил важен по-рано, така разправят.

— О?

— Преди завода, искам да кажа.

— Разбрах, че е било много, много отдавна.

Тя кимна.

— Да, светът тогава бил съвсем различен. Но разправят, че времето започнало да става важно едва когато отворили завода и се налагало човек да е някъде в определено време и да се съобразява с много други хора. Тук наоколо са селяни и свободни стопани, които все още не ги интересува колко е часът. Някой работник в завода например се разбира с някой селянин да се срещнат в определено време и селякът ще закъснее с час-два, а работникът ще се обиди, че са го накарали да чака, и селякът няма да го разбере. До бой се е стигало. Виждала съм го.

Кимнах, зачуден дали клони към нещо, или просто й се говори. Тя се премести покрай тезгяха и продължи с шетнята си.

— Разправят, че и реката замърсява. Граф Нойжлаб, надолу по реката, непрекъснато се оплаква, че стоката на хората му измира. И заради това е имало свади. И мирише. Градчето са го нарекли Бурз, след като е построен заводът, ако не знаете.

— Май е лошо за всички наоколо.

— И да, и не. Хората сега се хранят по-добре, а свободните стопани и даже селяните взимат по-добри цени. Хем е добре, хем е лошо.

— Но е така от стотици години.

— А, не толкова. Около осемдесет, мисля. Било е по времето на баба ми.

— Значи грешно са ме информирали. И тогава ли са започнали всички тия приказки за странните форми на вещерство и за едните, че не харесват другите?

— Нищо не знам за това — отвърна тя.

— А Гилдията?

Жената изсумтя.

— О, те ли…

— Какво искате да кажете?

— Ами, и аз съм член, като всички. Но не мога да кажа, че ми харесват много.

— Защо така?

— О, знаете ги как са.

— Всъщност не знам. Но съм любопитен.

— Ами, човек трябва всичко да прави, както те кажат. Да им даваш отчети и всички тия глупости. И те ти казват от кого да купуваш и на кого трябва да продаваш. Всичко е такава тъпотия…

Всъщност започваше да звучи познато. Усмихнах се и кимнах. Попита ме дали искам от свинската гозба. Отказах, но приех малко пресен хляб от одобрен от Гилдията пекар надолу по улицата, който си вършеше работата добре. Толкова по-зле, че градската воня беше заляла пекарната му, иначе сам щях да го намеря. Хляба ми го поднесоха с много масло и мед, какъвто не бях опитвал досега, с лек орехов привкус, който много ми хареса. Взех си още една чаша кафе и престанах, защото не държах да изкарам цялата езда в спиране да се облекча.

Заприиждаха хора и стопанката започна да се занимава с тях, тъй че станах и тръгнах към „Шапката“.

Беше доста оживено, но съдържателят намери време да приеме плащането за още седмица квартира и да попита, с много предпазлив тон, къде съм бил. Това малко ме стъписа. Прозвуча изненадващо открито. Да не би най-сетне да вадеха ножа от канията? Да не би скритият ми враг най-сетне да беше решил, че няма смисъл повече да се крие?

— Защо искаш да знаеш? — попитах на свой ред.

— А? Не че нещо, просто приказка да стане.

— Приказка да стане. Разбирам.

Той отиде в другия край на тезгяха и отвори бутилка вино за някого. Загледах го. Списъкът на хора в това градче, които ме съмняваха, вече бе твърде дълъг, за да ми върши работа. Малко по-късно съдържателят се върна и го попитах:

— Да си виждал Орбан напоследък?

— Непрекъснато питаш за него.

— А ти непрекъснато не ми казваш къде е.

— Защо искаш да знаеш?

— Не че нещо, просто приказка да стане.

Изгледа ме.

— Не съм го виждал от няколко дни. Сигурно е заминал с доставка.

— Сигурно.

— Е — изсумтя той — хареса ли ти недовареното свинско в „Плъха“?

Изгледах го замислено.

— Платено ти е. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. — Леко се намръщи. — Просто се чудех.

— Свинската гозба е чудесна.

— А бълхите в кревата добра компания ли са?

— Не толкова, колкото се надявах. Тъкмо купонът взе да става хубав и трябваше да си ходят да учат за изпити.

Той само изсумтя.

— Един чужденец трябва да завърти повече връзки, не мислиш ли? — продължих. — Особено ако се кани да завърти търговия, между другото. Създай си приятели навсякъде: това ми е мотото.

— Да завърти търговия?

— Аха.

— Тук?

— Обмислям го. Хубаво градче. Харесва ми.

— Каква… извинявай. — Отиде да обслужи друг клиент и след малко се върна. — Каква търговия? Да не мислиш да отваряш друг хан?

— Хайде сега, приличам ли ти на ханджия?

Той сви рамене.

— Откъде да знам?

— Не, бизнесът ми е съвсем друг.

Той се намръщи.

— И какъв ще да е, по-точно?

— Предпочитам да те изненадам — отвърнах с усмивка.

— Това, че ще ме изненадаш, добре. Но тука си имаме гилдия и са много придирчиви кого да пуснат.

— Сериозно? Изобщо не подозирах.

Все едно че мина покрай ушите му.

— О, придирчиви са, и още как. Вярвай ми. Ще поръчаш ли нещо?

— Случайно да имаш свинска гозба?

Намръщи се и замълча, тъй че си поръчах бира, за да му пооправя настроението, после седнах на любимата си маса и пих бавно.

Всъщност никак не беше зле като за бира, да ви кажа.

Когато реших, че е изтекло достатъчно време, бавно се запътих към конюшнята, като продължавах да обмислям всичко. Нещата вече ставаха много бързо — прекадено бързо, за да ми остане време да ги преценя грижливо. Ако някой дирижираше всичко това, можеше да съм в сериозна беда. Изпадал съм в беди. Не ги обичам.

Конярчето ми кимна, изведе Марси и я оседла. Работеше бързо и ефикасно, все едно беше правил това хиляда пъти. Сигурно беше. Какъв живот. Марси успя да сдържи ентусиазма си от това, че ме вижда отново. А може би не — вдигна за миг глава и това за нея можеше да е ентусиазъм. Конярчето огледа всичко грижливо, затегна това-онова, а после кимна и пъхна юздите в ръката ми.

Изведох милата Марси от конюшнята и, с помощта на конярчето, се качих на гърба й. Отново бях поразен от усещането за високо — като гледаш един кон, не мислиш, че трябва да се чувстваш толкова нависоко, щом се качиш на него. Зачудих се дали това обяснява поведението на Конната гвардия — най-противната част от гвардията Феникс, с която може да си имаш работа.

От своя страна, Марси изглеждаше отегчена. Хванах юздите с две ръце, докоснах хълбоците й с пети и един вид я подканих да тръгне с бедра. Не можах да видя достатъчно добре физиономията й и не знам дали завъртя очи с досада, но закрачи бавно напред.

„Шефе!“

„Какво има, Ло…“

„Зад теб!“

Обърнах се в седлото, което не беше толкова лесно, колкото трябваше да е. Марси спря. Погледнах. Имаше няколко души по улицата, но никой близо до мен.

„Какво? Къде?“

„На четирийсет крачки, северната страна на улицата, под сенника, вече се отдалечава. Син елек“.

И ето го, лесно различим сред другите, дори и в гръб. Точно сега беше чудесен момент да се появи. Понечих да обърна Марси. Предполагам, че направих нещо не както трябва, защото изглеждаше объркана. Но после премислих. Какво щях да направя? Можех ли да спра точно сега и да проведа дълъг разговор с него, и да пренебрегна поканата, която уж трябваше да ми изясни какво става? Да се уговоря да се срещнем по-късно? А ако не иска да говори с мен?

По дяволите.

„Лойош, оставаш с него“.

„Не ми харесва да те оставя точно сега, шефе“.

„И аз не умирам от желание, но трябва да видя графа, а не искам да го изтърва пак тоя хлъзгав кучи син. Тръгвай“.

Той измърмори недоволно в ума ми, но отлетя. Накарах Марси да тръгне в правилната посока и скоро стигнах края на града.

„Къде отива, Лойош?“

„Май към «Шапката», шефе, абсолютно безгрижен“.

„За жалост ти не можеш да влезеш там. Искам да видя дали се среща с някого. Проклятие“.

„Ако има отворен прозорец, мога да пъхна през него змийската си глава“.

„Да, това май ще е най-доброто, което можеш да направиш“.

Продължих мудната си езда извън града.

„Опаа, май съм сбъркал, шефе. Не влиза в хана, отива зад него“.

„Виж, това е интересно“.

„Към конюшнята“.

„Добро място за намиране на кон“.

„Говори с конярчето“.

„Можеш ли да се приближиш достатъчно, за да подслушаш?“

„Ще опитам… Да. Шефе, пита за тебе. Къде си заминал и преди колко време“.

„Получава ли отговори?“

„Не. Чакай. Дава пари. Да, получава отговори“.

Сериозно помислих да се върна веднага, но пък все пак получавах информация и трябваше да се примиря и само с това. Гостуването при графа бе твърде важно, за да се откажа от него.

„Приключи разговора с конярчето. Тръгва през града“.

Беше приятен ден за езда, сериозно. И Марси беше великолепна, както винаги. Роуца, изглежда, се смяташе на пълно дежурство. Непрекъснато оглеждаше наоколо, а от време на време напускаше рамото ми, за да полети в широк кръг отгоре.

„Спря пред един склад близо до кейовете, под навеса над входа. Като че ли чака някого“.

„Добре“.

Още живописна природа остана зад мен. Птици запяха и подминах стадо овце — пасяха си на едно ниско хълмче, без никакъв пастир да се мярка край тях. Беше кротко, мирно и пасторално и разхлабих сабята в ножницата, защото не вярвам на мирното, кроткото и пасторалното.

„Олеле, шефе! Няма да се сетиш кой се появи току-що на среща с него“.

„Императрицата?“

„Много смешно“.

„Казвай“.

„Помниш ли онази въртиопашка, която ти каза за кочияша? Е, не е напуснала града“.

Хм. Хм.

Добре, а това как точно ще го наместя в изчисленията си?

„Е, шефе? Как точно ще наместиш това в изчисленията си?“ „Тъкмо работя по това, Лойош. Можеш ли да се доближиш достатъчно и да чуеш какво си казват?“

„Няма начин, шефе. Точно над тях съм и говорят твърде тихо, за да ги чуя“.

„Проклятие. Добре, можеш ли да кажеш на Роуца да проследи един от тях, а ти другия? Наистина искам да знам къде отиват двамата“.

„И да те оставим без защита?“

„Въоръжен съм. Може ли да го направи?“

Той се поколеба и останах с чувството, че не иска да отговори. Но накрая каза:

„Ако разговорът продължи достатъчно дълго. Ще й отнеме поне половин час, докато се върне тук“.

„Да го опитаме, Лойош“.

„Шефе…“

„Направи го“.

Роуца излетя от рамото ми и се понесе към града.

Едва не загризах нокти. Много исках Роуца да стигне навреме. Много исках да разбера за какво си говорят. Марси прихвана безпокойството ми и стана малко плашлива, тъй че я потупах по шията и се опитах да я успокоя.

„Сигурен ли си, че няма начин да чуеш какво говорят?“ „Съжалявам, шефе. Просто няма къде да си пъхна змийската глава, без да я видят“.

Имах идея къде може да си пъхне змийската глава, но си го премълчах.

Тъкмо когато пристигах в имението на графа, Лойош се обади: „Роуца е тук, шефе, и още си говорят, за каквото там си говорят“. „Добре. Стойте с тях“.

„Разбрано, шефе. Внимавай“.

„Винаги“.

Докато се приближавах към входа, конярят май ме позна, или поне Марси. Тръгна напред с протегната ръка да ми помогне да сляза. Кимнах му хладно. Щом стъпих отново на земята, той взе юздите и рече:

— Очакват ви, милорд.

Постоях така и изчаках, докато краката ми заработят отново, което отне две минути. Прекарах ги, като оглеждах терена наоколо и се правех на разсеяно любопитен.

След като можех отново да се движа, без да залитам, изкачих ниското стълбище до входната врата. Дръпнах въженцето, тихият гонг вътре прозвуча и след малко вратата се отвори широко.

Същият иконом, със същия поклон.

— Добре дошъл, лорд Мерс. Негово благородие ви очаква.

Срещнахме се в същата стая и ми предложиха същия стол. Настаних се на друг, отчасти за да им направя напук, отчасти защото бях леко изнервен. Икономът се престори, че не забелязва. Графът ме изгледа особено, но не коментира, а каза:

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим.

— Напротив — отвърнах. — Аз ви благодаря.

Той се усмихна.

— Бренди? Ейл? Вино?

— Вино.

Той кимна на иконома и той замина да донесе поръчките.

— И тъй — заговори графът, леко отпуснат назад и сплел пръсти на корема си. — Имаме нещо общо.

— Общ враг, изглежда.

Той кимна, а икономът ми връчи виното, а на графа връчи чаша със същата кехлибарена течност като преди. Той я вдигна, аз вдигнах моята, отпихме. Виното беше малко по-сладко от предишното и с приемлив аромат.

„Добре, шефе. Разделиха се. Аз оставам с него“.

„Хубаво“.

— Предложението ми е просто — каза графът. — Разменяме информация. Подозирам, че знаете неща, които ще ми помогнат да проследя лицето, което е стояло зад убийците, и съм сигурен, че бих могъл да ви дам информация, която ще ви е от полза.

Кимнах.

— Звучи разумно и съм склонен да се съглася.

— Склонен?

— Има някои неща, които бих искал да разбера първо, милорд, преди да приема каквито и да било споразумения.

— Например?

Отпих още глътка и се помъчих да измисля как да подходя. Това беше деликатната част.

— Каква точно информация си представяте, че имам, милорд? — попитах.

— Ами, явно е, че разследвахте сам. Открихте ли нещо?

— Колкото до това — може би. Но знаете ли, нямам особени умения в тази област. Просто разпитвам тук-там, както би го правил всеки.

— Нима?

По тона му не можах да преценя дали просто е скептичен, или знае, че лъжа, а точно това трябваше да разбера.

— Да — отвърнах. — И точно това ме озадачава. Ще бъда откровен: каква помощ изобщо бих могъл да ви предложа?

— Ами… — Той отново отпи. Облиза устни. — Трудно е да се отговори на този въпрос. И е доста дълго.

Кимнах, че имаме време, отпих глътка вино и си нагласих невинно любопитното изражение.

— Предполагам, че това ще изисква малко биографично обяснение — почна графът.

— Слушам ви.

— Заводът е основан от дядо ми преди около осемдесет години…

И продължи, но аз всъщност вече не го слушах.

„Шефе?“

Прииска ми се още вино, защото устата ми бе пресъхнала, но чашата не беше в ръката ми, което бе странно.

„Шефе?“

И също така не можех да раздвижа ръката си, а гласът на графа бръмчеше в ушите ми, и подът бе твърде корав на бузата ми.