Иван Ефремов
Часът на Бика (12)

ГЛАВА ДЕВЕТА
ОКОВАНАТА ВЯРА

Вир Норин и Евиза Танет, които пристигнаха в Кин-Нан-Те със самолет, завариха цяла войска от „Лилави“. Купчината развалини от рухналата кула вече беше разчистена, труповете на „оскърбителите“ махнати, оцелелите — изчезнали.

Телата на тримата земляни лежаха в гробищата в една беседка от червен камък. Тивиса и Тор докрай бяха останали прегърнати. Оцелелите им лица бяха запазили отражението на предсмъртния порив на безгранична нежност. Ген Атал разпознаха само по скафандъра.

Евиза и Тор ги освободиха от защитното облекло, което изследователите все пак не можаха да свалят, и пристъпиха към погребалния обред. Една много силна искра от СДФ — и на каменната плоча останаха само контурите на телата, очертани от слой фина пепел. С няма тъга Евиза и Вир събраха и смесиха пепелта: загиналите земляни се сливаха завинаги.

Платинената урна и трите СДФ със следи от несполучливи опити за разбиване по капаците бяха откарани на „Тъмен пламък“.

Родис получи покана от Съвета на Четиримата. Властелините на планетата й изразяваха съболезнование по повод гибелта на тримата гости от Земята. Случайно или преднамерено, Съветът се събра в черната зала, наречена от земляните Зала на мрака.

Безстрастна и неподвижна, Родис изслуша права кратката реч на Чойо Чагас. Председателят на Съвета на Четиримата очевидно очакваше тя също да му отговори с реч, но Родис мълчеше. Никой не се решаваше да наруши тревожната тишина. Най-сетне Фай Родис се приближи до Чойо Чагас.

— Много неща научих на вашата планета — каза тя сдържано — и сега разбирам как може да лъже човек, когато е принуден от застрашителното положение. Но защо лъже оня, който е облечен с могъществото на голямата власт, със сила, която му се дава от цялата пирамида на човечеството на Ян-Ях, на чийто връх се намира той? За какво му е това? Или цялата система на вашия живот толкова е пропита от лъжата, че дори властелините са нейни роби?

Чойо Чагас стана, пребледнял. Разтегли здраво стиснатите си устни и изсъска:

— Какво?! Как се осмелявате…

— Ръководена от достойни намерения, аз се осмелявам на всичко. Вие ме уверихте, че самолетите са изпратени, и ми напомнихте, че вашите заповеди се изпълняват безпрекословно. На второто обръщение ми отговорихте, че самолетите били забавени от бурята и си пробивали път през нея. Моето невежество в планетографията на Ян-Ях ме накара да ви повярвам, но Ген Атал и Тор Лик са изследвали атмосферата, отгатнали са лъжата и успяха да ни предупредят, преди да загинат.

Родис млъкна. Лицето на Чойо Чагас се разкриви. Той извика с фалцет така, че залата екна;

— Ген Ши!

— Слушам, велики председателю!

— Да се изясни кой е пилотирал самолетите, кой е съобщил за бурята и кой е командувал операцията. Всички да бъдат доведени тук! Аз лично ще проведа разследването!

— Моля ви, председателю на Съвета! — Фай Родис долепи длани и приведе глава. — Не са нужни повече жертви — те и без това са много. Вашите стражи избиха много хора в град Кин-Нан-Те, а ние — Родис за пръв път трепна — загубихме нашите близки.

— Вие не разбирате — злобно й възрази Чойо Чагас, — че виновниците безчестят мен, Съвета и всички нас, представяйки ни като лъжци и лицемери.

— Но какво ще се промени, ако те бъдат наказани?

— Всичко! Нарушителите на заповедта ще получат заслуженото, вие ще се убедите в искреността на нашите намерения и в правдивостта на нашето лице.

Фай Родис гледаше замислено Чойо Чагас.

Немият упрек на Фай Родис стана непоносим за властелина на Торманс. Той се отпусна на креслото, приведе се от неудобство и разпусна Съвета с махване на ръка.

Фай Родис се изкачи по стълбата до „земното“ крило на двореца, готвейки се за мъчителен разговор с Гриф Рифт. Командирът настояваше това да стане на четири очи. Родис разбираше, че тази молба е предизвикана единствено от неговото желание да съсредоточи волята си само върху нея.

Те се озоваха лице срещу лице, както ако Родис влезеше в пилотската кабина и седнеше между стената и пулта. Невидимата граница на контакта на фронталните страни на стереопрожекциите побираше в себе си цялото разделящо ги разстояние. Рифт и Родис, както и всички земляни с развита и тренирана психика, се разбираха почти без думи — думите служеха само за потвърждаване на чувствата.

И когато срещна погледа на Гриф Рифт, съзерцаващ с упрек „сигналите на живота“ — зелените светлинки, които бяха вече само четири, Фай Родис каза твърдо:

— Това е невъзможно, Рифт. Бягството, отстъплението, наричайте го както искате, е невъзможно. Невъзможно е, след като ние посяхме надежда, след като от тази надежда започна да покълва вяра!…

Командирът на звездолета се надигна тежко. Стиснал едрите си юмруци, леко изгърбен, той гледаше втренчено право в зелените очи жената, която не можеше да не обича. После се изправи, пое си дъх. Цялото му същество изразяваше възмущение.

— Проклетата планета не заслужава и една хилядна от нашите загуби. Тук още не са готови за нищо добро! Ние не можем да допущаме такива жертви! — Рифт посочи с ръка угасналите завинаги „сигнали на живота“.

Родис се приближи чак до границата, която разделяше проекциите им.

— Успокойте се, Гриф — каза тя меко и тихо, вдигайки към него печалното си лице. — Ние, двамата, след като сме осветени в знание, за каквото тук нямат дори и представа, не можем да живеем и да бъдем свободни, докато съществуват нещастни. Как да прекрачим прага на висшата радост, когато тук цяла планета се намира в инферното, заляна от море от мъки? Какво са в сравнение с това моят и вашият живот, животът на всички ни? Попитайте тримата ми спътници!

— Знам какво ще кажат — отговори Гриф Рифт, избягвайки да гледа Родис. Той вече беше се овладял. — Ще кажат, че самото им присъствие е необходимо, че то дава на хората от Торманс идеал и вяра и по този начин ги обединява в техния стремеж към целта.

— Ето че вие дадохте отговора, Рифт! Знаете, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-добре ще е за тях. Независимо от цялото си несъвършенство за тях ние сме живо въплъщение на всичко, което донася на човека комунистическото общество. Ако ние избягаме, тогава гибелта на Тивиса, Тор и Ген наистина ще бъде напразна. Но ако тук се образува група хора, притежаващи знание, сила и вяра, тогава мисията ни е оправдана дори да загинем всички до един.

— Легендата за седемте праведника. Но цялата планета не е градче, а ние сме твърде малко! — мрачно се усмихна командирът на звездолета.

— И пак забравяте, че с нас е Земята, нейните знания, нейният образ в толкова успешно прожектираните от вас стереофилми. А освен това нашите лекции и разкази, ние самите. Скоро Чеди, Вир и Евиза ще слязат в града, ако разговорът ми с властелина мине успешно.

— Таел каза ли ви, че чиновниците от Съвета са били възмутени от прожекцията на филмите? — попита Гриф Рифт.

— Още не е. Аз го очаквах. Надявам се да се споразумея с властелините да не пакостят на онези, които са ги гледали и ще ги гледат. И не стойте така вдървен, мили!

Гриф Рифт разпери безпомощно ръце, избягвайки погледа на Родис. Изведнъж той забеляза на стената зад нея цветните контури на някакви изображения: по-рано ги нямаше. Родис премести фокуса на екрана, а самата тя се дръпна настрана.

Цялата стена на стаята й беше изрисувана с ярките възгруби бои на Ян-Ях. Току-що завършената фреска, както веднага разбра Гриф Рифт, символизираше излизането от инферното.

По главоломни стръмнини, помагайки си едни на други, с последни сили се катереха хора. Долу, на мазната трева, се тълпеше разнородно сборище и презрително сочеше покритите с пот, жалки и бледи пълзачи по скалите. По-настрана стояха групички, уверени в своето превъзходство, и гледаха отчуждено и равнодушно.

Това изкачване изглеждаше трагично безнадеждно. Високо горе, почти на гребена на стената, която ограждаше просторната низина, като остър клин стърчеше една издатина — последното стъпало от изкачването. От сянката се излъчваше синкаво сияние и се отразяваше в скалата. На самия край на издатината, окована с блестяща верига, стоеше на колене една жена, китките на ръцете й с жестока сила бяха извити на гърба и стегнати с третата примка на веригата, която минаваше през корема и дясното й бедро. Брънките на веригата се впиваха в голото тяло, едва прикрито на гърба от черните вълни на косата. Вързана, лишена от възможността да подаде ръка на катерещите се и дори да им направи ободряващ знак, тя все пак беше символ: непоколебимата увереност на знанието! Тя сякаш концентрираше в себе си всички радости на утехата и надеждата. Окованата вяра изглеждаше независима и свободна, сякаш не съществуваха жестоките вериги, смъртта и страданията.

Случайно или преднамерено, Окованата вяра приличаше на Чеди…

— Какво търси тя тук? — усъмни се Гриф Рифт. — Ще я разберат ли?

— Ще я разберат — уверено каза Родис, — искам да оставя в двореца спомен от нас.

— Те ще я унищожат!

— Може би. Но преди това нейните репродукции ще залеят планетата.

— Всеки път се оказвате по-силна от мен… — Рифт млъкна и се загледа в Родис като преди раздяла.

Тя се наведе над самата граница на фокуса и му махна с ръка успокояващо и нежно.

— Започна да ми се присънва Амрия Мачен, най-високата планина в Азия. На планинското плато, където гората от хималайски ели граничи с голия хълм, се издига древен будистки храм — подслон за изморените. В този храм — място за почивка и размишление пред властния порив на планините към небето — на разсъмване и в часовете преди залез звучат огромни гонгове от танталовомедна сплав с цвета на чисто злато. Провлачените могъщи звуци се устремяват към безкрайната далечина и всеки удар дълго отеква в околната тишина.

Същото усещане будят камбанариите на древните руски храмове, възстановени и снабдени с титанови камбани. Тези сребристи камбани звънтят със същите дълги ноти с особено чист тон, които те привличат отдалеч с вълшебен непреодолим зов. И аз като че ли тичам, подмамена от този зов, през рядката утринна мъгла в сребристия изгрев… А тук изгревът донася мрачно напомняне за недовършеното. И тича само времето…

Родис бързо се сбогува и изключи ТВФ. В съседната стая Евиза Танет оглеждаше критично Чеди и Вир Норин, облечени за излизане извън границите на Градините на Цоам, долу, в кипежа на живота на столицата, която според земните представи беше заселена невероятно гъсто.

— Нищо не излиза, Чеди — решително заяви Евиза, — от цял километър личи, че сте земна жена. Ако тукашният народ наистина е зле възпитан, подир вас ще се помъкне цяла тълпа.

— Добре, ами вие?

— Аз нямам намерение да скитам сама из улиците като вас с Норин, мен ще ме съпровождат местните колеги. Те ще ме снабдят със специални лекарски дрехи с канарчев цвят.

Затова панталонът и блузката ми стигат.

— Изходът е един — каза астронавигаторът, — нека Таел ни откара, без да привлича ничие внимание, при своите приятели и те ще ни помогнат да се облечем.

— Ако на него му позволят, а нас ни пуснат. В двореца нищо не може да се прави без специално разрешение. Това поне добре го усвоихме. — Чеди мушна ръце под коланчето си, изпъчи се и направи гримаса на високомерно недоброжелателство, присъща на всички „змиеносци“ на Торманс. Приликата беше толкова голяма, че Вир и Евиза се усмихнаха и поразсеяха малко рядкото за земляните състояние на жестока печал, причинено от трагедията в Кин-Нан-Те.

Хората от Ерата на срещналите се ръце не се страхуваха от смъртта и твърдо посрещаха неизбежните случайности на живота, изпълнен с активен труд, пътешествия и остри и смели развлечения. Но безсмислената гибел на тримата им другари на жестоката планета се понасяше по-тежко, отколкото ако това беше се случило в родината им.

Не са ли те твърде малко за Торманс? Ако се позамисли човек, не са. За малобройна група е по-просто да установи контакт с хората на планетата, по-лесно е да почувствува нейната психическа атмосфера, да намери правилния начин на държане и да разбере по-дълбоко тормансианите. Една по-голяма експедиция би се изолирала от света на Торманс със собствения си бит и живот. Биха били необходими десетки години, докато двата свята на братя по кръв, но толкова различни по своите представи и отношението си към света, се разкрият един пред друг. Те постъпват правилно, като се гмурнат в човешкото море на Ян-Ях и се разтварят в потока на нейния живот.

Подобни мисли караха земляните да се тренират в особено сурова концентрация на силите и чувствата.

Те бяха вече само четирима, по-точно трима, за връзка с народа на Торманс, Родис ще остане пленница в двореца и нейната голяма душевна сила няма да влезе в допир с хората от Ян-Ях. Вероятно тъкмо това иска да избегне далновидният Чойо Чагас. Дали ще им разреши той да живеят в града?…

Точно за това си приказваха Чеди, Вир и Евиза, когато Родис влезе при тях. Родис беше побледняла от безсънните нощи край картината, с която се стараеше да се разсее.

Евиза й посочи едно кресло, но Родис поклати отрицателно глава.

— Тук и без друго твърде много седят, както едно време у нас на Земята, когато човекът — бегач и пътешественик по природа — солидно се наместил зад бюрата или в креслата на транспортните машини и затлъстял физически и духовно.

— Да, вярно е — съгласи се Евиза, която беше се замислила за нещо, и неочаквано попита: — Фай, не ви ли се струва, че тази планета вече не може да бъде измъкната от инферното? Че болестта е твърде напреднала и е отровила хората с увредена наследственост — с дисгеника? Че хората на Торманс вече не са способни да вярват в нищо и се грижат само за елементарните удоволствия, заради които са готови на всичко? — Евиза погледна въпросително Родис, тя й кимна ободряващо и Евиза продължи: — Ако по планетата скитат подивели тълпи, ако пустините настъпват и поглъщат плодородните почви, ако са изразходвани минералните богатства, ако деградацията личи навсякъде и особено в душите на хората, тогава какво, коя сила ще го изправи на крака? Когато на жените на Торманс преди три века им предложили да ограничат раждането на деца, те преценили това като посегателство върху най-свещените права на човека. Какви права? Не права, а обикновени инстинкти, присъщи на всички животни, инстинкти, които са в разрез с нуждите на обществото. И до ден-днешен тук не могат да разберат, че свободата може да дойде единствено от голямото разбиране и отговорността, В цялата вселена не съществува никаква друга свобода. За тормансианите съвсем не е важно да знаят, че децата им ще бъдат здрави, умни и силни, че ги чака достоен живот. Те се подчиняват на минутното желание, без изобщо да мислят за последиците, за това, че захвърлят в мизерния неуреден свят един нов живот и го обричат на робство, на ранна смърт. Нима може да се очаква, че детето ще се роди велик човек, когато знаем, че тази вероятност е нищожно малка. Възможно ли е да се отнасят толкова лекомислено към най-важното, най-святото?

Родис целуна Евиза.

— Сериозни въпроси са възниквали и при нас, на Земята, Евиза. През критичната Ера на разединения свят, когато започнало рушенето на капиталистическата европейска цивилизация… (Следва пропуск в текста) не били просто поразителни. Естествено, от тях израствали хопи, които обитавали една пустиня в югозападната част на Северна Америка. Те живеели в условия, много по-лоши, отколкото на Торманс, и независимо от това създали особено общество, по много признаци близко до комунистическото, само че на ниско материално равнище. За учените от ЕРС Хопи представлявали пример и надежда: свободните жени, колективната грижа за децата, възпитаването на самостоятелна трудова дейност още от най-ранно детство довели Хопи до висока интелигентност и психическа сила. За учудване и смущение на учените-европейци след петнайсет века живот в сурови и трудни условия способностите на децата на Хопи се оказали по-големи, отколкото на надарените бели деца. Високата им интелигентност, наблюдателността им, тяхното сложно и отвлечено мислене били просто поразителни. Естествено, от тях израствали хора, които приличали на съвременните земляни. Те се ръководели от вътрешното съзнание за необходимост. И физически Хопи били по-съвършени от заобикалящите ги народи. Спомням си снимката на едно момиче, то много приличаше на Чеди…

— Следователно бедността на Торманс няма да попречи за издигането му, така ли? — попита оживено Чеди.

— Убедена съм в това — решително каза Родис. — А що се отнася до генетиката, съпоставете периода на увреждане на генетичния фонд с натрупването на здрави гени през време на оформянето на човека на нашата планета: няколко хиляди години — и два милиона. Отговорът е ясен.

— А какво да правим с безнадеждно похабената психология? — попита Евиза.

— Вие повтаряте грешката на психолозите от ЕРС, включително и на прочутия тогава Фройд. Те смятали психиката на човека за статична от рождение и за определяща всички прояви на неговия живот. А в действителност психиката лесно се координира чрез възпитанието. Когато тази проста истина била разбрана, започнал повратът от психологията на собственика и егоиста от капиталистическото общество към комунистическото съзнание. Неочаквано се оказало, че високото равнище на възпитанието прави чудеса в душите на хората и в устройството на обществото. Започнала тригерна реакция — лавина от доброта, любов, самодисциплина и грижа за другите, която веднага издигнала и производителните сили. Хората биха могли да предвидят своя възход, ако биха се замислили колко силни и неописуемо прекрасни са предчувствията на младостта — доказателство за вродената красота на чувствата, която ние сме носили в себе си и много малко сме реализирали през предишните епохи.

— Но нали тук липсва вярата в хората, в по-доброто бъдеще? — застъпи се за Евиза астронавигаторът.

— Точно затова тормансианите са стигнали до мистицизма — каза Родис. — Когато му липсва опора в обществото, когато него не го закрилят, а само го заплашват и той не може да разчита на закона и справедливостта, човек стига до вярата в свръхестественото — последното убежище. В края на Ерата на разединения свят мистиката се засилва и в тираниите на държавния капитализъм, и в страните на лъжесоциализма. Лишените от образование невежи маси загубили вяра във всемогъществото на диктаторите и прегърнали сектантството и мистицизма. Следващият завой на историческата спирала върнал болшинството от човечеството към атеизма на познанието. Ако направим аналогия, то сега е най-изгодният момент да се вдъхне в народа на Торманс нова, истинска вяра в човека.

— Кога се е разпространил на земята мистицизмът? — попита Евиза,

— През синия цикъл на седемнайсетия кръг. За онези времена историците използуват периодизацията, приета в хрониките на манастира Бан Тоголо в Каракорум. Уединилите се там летописци безпристрастно регистрирали световните събития от ЕРС, използувайки двуколонната система за съпоставяне на противоречивите радиосъобщения. Уединеността на будисткия манастир е причина там да се запазят летописите — през онези времена голям брой исторически документи в другите страни били унищожени. В Бан Тоголо оцеляла най-пълната хронология и ние използуваме нейния календар.

— Великото сражение между Запада и Изтока, или битката на Мара, също ли е било през седемнайсетия кръг? — попита Чеди.

— През годината на червената или огнената кокошка от седемнайсетия кръг — потвърди Фай Родис — и е продължила до годината на червения тигър.

— Забавна хронология! — каза Евиза. — Звучи архаично нелепо.

— Тя не е чак толкова нелепа, както изглежда на пръв поглед. Всеки кръг съответствува на средната продължителност на човешкия живот и затова се възприема не само разсъдъчно, но и емоционално.

— А в Бан Тоголо запазили ли са се летописи от по-ранен период? — попита Евиза.

— Те стигат далеч в дълбочините на времето, отвъд Ерата на смесването на формациите.

— През Тъмните векове? Тогава те се падат между петия и тринайсетия кръг. ЕРС е започнала през петнайсетия — бързо пресметна Чеди.

— А е завършила през черния цикъл на седемнайсетия кръг — добави Родис.

— Не е ли време да прекратим изследванията, в който и кръг да се намираме? — предложи Евиза. — Измъчихме Фай.

— През годината на синия кон от петдесет и първия кръг — разсмя се Родис. — Елате при мен. Напоследък ние много размишляваме. И дори забравяме да потанцуваме…

Една седмица по-късно при Родис дойде пратеник на Чойо Чагас — самият началник на „лилавите“ Ян-Гао-Юар, или съкратено Янгар: едър човек с резки черти на голямото лице. Дори само името му караше инженер Таел да се озърта предпазливо.

Изпод притворените като от умора клепки втренчено, в упор гледаха ясните, нищо не изразяващи очи на хищна птица, безмилостни и безстрашни. По-късно инженер Таел обясни, че началникът на „лилавите“ винаги гледа така, сякаш се цели. Той беше прочут по цялата планета стрелец с куршумени пистолети, каквито имаха офицерите от стражата и сановниците на Ян-Ях.

Дръзко разглеждайки гостенката от Земята, която за пръв път виждаше отблизо, Янгар й предаде поканата на властелина. Фай Родис обеща да дойде след няколко минути, но началникът на „лилавите“ не си отиваше.

— Заповядано ми е да ви съпровождам.

— Аз знам пътя за зеления кабинет.

— Не там! И ми е заповядано да ви съпровождам!

„Обстоятелствата са се променили“ — помисли си Родис. Тя влезе в стаята си и замря за няколко минути, за да се съсредоточи и да събере енергия.

Началникът на „лилавите“ вървеше на една крачка зад Фай Родис и не й позволяваше да изпробва психическата му устойчивост.

Очаквайки ги, Чойо Чагас се разхождаше по червените килими. Високите и тесни прозорци пропущаха малко светлина и създаваха любимия на тормансианите розов полумрак. Този път властелинът не предложи на гостенката си да седне. Понеже не видя подходяща мебел, Родис кръстоса крака и се отпусна направо на килима. Чойо Чагас вдигна вежди, освободи със знак Янгар, разходи се напред-назад по залата и се спря пред Родис, гледайки я подозрително и гневно отгоре надолу.

— Ние прожектирахме филмите само на онези, които жадуваха за знание и преодоляваха неудобния път до звездолета и риска да бъдат заловени от вашите кордони — каза Родис, без да дочака въпроса.

— Аз забраних обществените прожекции! — дума по дума изрече властелинът. — И ви предупредих да не се бъркате в работите на нашата планета!

— Обществени прожекции не е имало — твърдо отговори Родис. — Изпълнявайки желанието ви, ние не демонстрирахме филмите на цялата планета. Вероятно имате причини за това.

— Аз ви забраних да ги показвате на когото и да било!

— Такова право няма нито една държава, нито една планета във вселената. Свещен дълг на всеки от нас е да нарушава това безподобно потисничество. Кой смее да препречва пътя към опознаването на света от мислещите същества? Фашистките диктатури от миналото на Земята и на други светове са извършвали подобни престъпления и са причинявали неимоверни бедствия. Затова, когато във Великия пръстен се открие държава, която прегражда пътя към знанието на своите хора, тя се унищожава. Това е единственият случай, даващ право за пряка намеса в работите на чужда планета.

— Може ли да прецени някакъв си Пръстен конкретната вреда или полза в чуждия живот?! — извика вбесен Чойо Чагас.

— Не може. Но ние няма да допуснем да се забранява опознаването на изкуството, науките и живота на другите планети. За да установим с вас приятелски отношения и разбирателство, ние направихме отстъпка и не настояхме за общопланетни демонстрации на филмите.

Чойо Чагас издаде неразбираем звук и още по-бързо се заразхожда из залата.

— Съжалявам — тихо каза Родис, — че вие не оценихте донесените от нас стереофилми. В противовес на потискащия ад, събран от вашите прадеди там долу, те доказват окончателната победа на човешкия разум.

— А контролът? Кой ще гарантира пълната безвредност на вашите филми? Това е пропаганда на чужди идеи! Измама!

— Комунистическото общество на Земята не се нуждае нито от пропаганда, нито от измама. Разберете, владетелю на планетата! — Родис скочи на крака. — За какво й е това на Земята? Вие сте умен човек, колкото и да ви ограничават диктаторските условия! Нима не чувствувате, че единственото ни желание е, преди да потеглим назад, да ви дадем колкото може повече, да помогнем на вашите хора да намерят пътя към друг живот… Безвъзмездно! Разберете, че за човека няма по-голяма радост от тази да дава и да помага!

Тя замря на половин крачка от Чойо Чагас, наклонена напред като възпитателка или майка на тъпо дете, напрегнато вкопчила ръце пред лицето си.

Страстната убедителност на думите на Фай Родис направи впечатление на властелина. Той се загледа дълбокомислено в пода и поведе мълком Родис към постоянното място на техните срещи — зелената стая с черните мебели и топката от планински кристал. Там той взе лулата си и всмукна от нея дима с добре познатата на Родис остра миризма.

— Хората — каза Чойо Чагас, прикривайки с клепачите тесните си очи — са сенки, които нямат значение в историята. Живеят само делата им. Делата са гранит, а животът — пясък. Такава е древната максима…

— И аз я знам — от общите ни прадеди… Но си припомнете, че тълпата и властелинът представляват диалектическо единство на противоположностите, поотделно те не съществуват. И двете страни са невежи, садистично жестоки, озлобени една срещу друга, особено когато назрява противоречие между социалната сложност и духовната нищета.

— Тогава мен ме учудва защо вие се грижите толкова за безименните тълпи на Ян-Ях. Това са хора, с които можете да направите каквото си искате! Да ги ограбите, да им отнемете жените и възлюбените, да ги изгоните от удобните им домове. Трябва само да приложите стария като нашия и земния свят похват — да ги възхвалявате. Крещете им, че са велики прекрасни, храбри и умни, и те ще ви позволят всичко. Но опитайте се да им кажете какво представляват в действителност: невежи, глупави, тъпи и безпомощни изроди, и негодуващ рев ще заглуши всяко разумно обръщение към тях, въпреки че те цял живот понасят и много по-жестоки унижения.

— Очевидно от докараните от Земята филми вие сте възприели най-лошия от начините за управляване на хората — с укор каза Родис. — Но още тогава нашите прадеди вече са прилагали друг един метод: апелирането към здравия разум на хората, стремежа да им се обяснят причините на действията и да им се докажат последиците. Тогава благодарение на дълбоко заложеното в нас чувство за справедливост и усет за правотата ние ще направим много повече и ще се съгласим на трудни изпитания, което е било доказано от хората на миналото. Не бива да се избира винаги най-лекият път — по него може да се стигне до безизходно инферно.

— Трудният и плодотворен път е немислим при голям брой хора.

— Колкото повече са хората, толкова по-голям е изборът на умове, чиито обединени усилия са дали на Земята нейната могъща и чиста ноосфера. Съвременният човек е резултат от сливането на различни кръстосващи се в продължение на милиони години клонове. Затова и наследствеността му съдържа голям брой психологически същности и разликата между индивидите е много голяма. В това се състои ключът към усъвършенствуването на човечеството и пречката за превръщането му в мравешко общество. Сливането на различните типове психологически структури, които винаги ще се държат по различен начин в общия поток на културата, представлява просто чудо и е доказателство за прекрасните качества на човека в насочващите рамки на общественото съзнание.

— А милиардите глупаци и психопати, които раздробяват истината на дребнави откровения и създават страхотна бъркотия на мненията? Един мъдрец е писал за знанието като за тлъстина, която замърсява мозъка. У тях е така. Защо тогава да живеят и да хабят последните ресурси на планетата?

— Вие вече сте постигнали неотклонно спадане на раждаемостта сред вашата интелигенция. Вие се стремите да избавите хората от всякаква привързаност, за да ги превърнете в оръдие на потисничеството и властта! Няма що, това е естествен резултат от тираничното отношение към хората.

— Тези сведения сте получили от инженер Толо Фраел! — възкликна Чойо Чагас, сякаш разобличаваше Родис. — Между другото той знаеше ли за предаванията на стереофилми?

На нея започна да й се гади от чувството, че сега ще трябва да излъже. В света на Торманс неотклонното спазване на законите на Земята винаги можеше да доведе до тежки последици.

— Аз отдавна съм се досетила, че той е задължен да доносничи — уклончиво отговори тя.

Чойо Чагас неправилно изтълкува мярналото се по лицето на Родис отвращение и се ухили самодоволно. Родис разбра, че заплахата е отминала Таел. Тя сведе очи, за да скрие и най-малкия нюанс на емоциите си от зорко наблюдаващия я

Чойо Чагас.

— Отговорете ми откровено, бихте ли могли да ме убиете? — попита той изведнъж.

Родис вече не се учудваше от внезапните скокове на мислите на Чагас.

— Защо? — спокойно попита тя.

— За да ме отстраните и да отслабите властта.

— Да ви отстраним! На вашето място мигновено ще се окаже друг, още по-лош. Вие поне сте умен…

— Поне! — гневно извика властелинът.

— Вашата обществена система не осигурява идването на власт на умни и порядъчни хора, в това се състои основната й слабост. Нещо повече, според един закон, открит още в Ерата на разединения свят от Питер, в тази система съществува тенденция за увеличаване некомпетентността на управляващите кръгове.

Чойо Чагас искаше да й възрази, но се сдържа и попита с престорено простодушие:

— А технически бихте ли могли да ме убиете? И с какво?

— Всеки момент. Като ви заповядам да умрете.

— И аз мога да ви избия на минутата!

Родис сви рамене с чисто женско презрение.

— В такъв случай командирът на нашия звездолет ми е обещал да прекопае повърхността на цялата Ян-Ях на един километър дълбочина.

— Но вие не вършите убийства! И сигурно ще му забраните!

— Тогава аз няма да съм между живите — усмихна се Родис, — а той е командир!…

Чойо Чагас почука замислено с пръсти по масата и сякаш в отговор тихо звънна невидима камбанка.

По това, колко се разтревожи председателят на Съвета на Четиримата, на Фай Родис й стана ясно, че сигналът съобщава за нещо много важно. Тя се изправи, но властелинът, който гледаше апарата, закрит от Родис с една преградка с дърворезба, й посочи заповеднически креслото.

— Вика ви вашият кораб. Към Ян-Ях се приближава звездолет. От Земята ли е?

— О, не! — възкликна Родис с такава увереност, че властелинът я изгледа подозрително. — Не го чакам толкова скоро — добави тя, когато разбра мислите му.

— А вие можете ли да се свържете с този нов пришълец?

— Разбира се, стига планетата им да влиза във Великия пръстен.

— Искам да присъствувам!

Родис достатъчно беше опознала обичаите на Торманс. Никой не можеше да кани властелина нито у себе си, нито на друго място. При него се явяват само по негово повикване.

Дотича Вир Норин с два СДФ. В зелената стая с неизменно смайващата тормансианите реалност се появи кабината на „Тъмен пламък“ с астронавтите, които бяха се събрали по тревога. Ола Дез манипулираше със селектора на вълните. Сигналите на приближаващия се кораб бяха извън спектъра на Великия пръстен. Ето че Ола Дез издърпа към себе си черния лост в горната част на пулта и същевременно натисна с крак червения педал, включвайки и изчислителната, и паметната машина, за да пресметнат необикновения спектър на предаването.

Кабината се изпълни с проточения трепкащ звън на ненастроена носеща вълна. На големия екран в кабината на звездолета се замяркаха, подреждайки се и разпадайки се, части от образи. Чойо Чагас затули очи, за да не му се завие свят. Трептенето се забави, частите от раздробената картина започнаха да се задържат на екрана също като хванати в мрежа. Най-сетне от тях се оформи образът на необикновен кораб. Той имаше четири плоскости от няколко слоя грандиозни тръби, които пресичаха един гигантски надлъжен цилиндър като четири музикални органа, съединени почти на кръст. В тръбите пулсираше бледен пламък, който обгръщаше като ореол цялата конструкция.

Образът на звездолета порасна, погълна целия екран, разтвори се в него. Остана само сърповидната издатина на надлъжния цилиндър на фона на бездънната чернота на Космоса. От полулунната вдлъбнатина излитаха и се втурваха напред светещи, наподобяващи осморки знаци. Те бяха ориентирани ту вертикално, ту хоризонтално и се движеха или на отделни групи, или в непрекъсната верига. Видението продължи не повече от минута и се смени от образа на вътрешното помещение на кораба. Трите плоскости се пресичаха под различни ъгли — чуждата архитектура трудно се долавяше в ракурса на предавателя.

Вниманието му привлякоха шест неподвижни фигури, потънали в дълбоките седалки пред една наклонена, лъскава като черно огледало стена във формата на триъгълник. Зигзагообразни потоци от сребристолилава мътна светлина преминаваха по наклонените плоскости на тавана. Помещението ту потъваше в здрач, ту пламваше със заслепяваща светлина, без сенки и преходи. Пулсацията на осветлението пречеше да се различат подробности.

И шестте фигури седяха неподвижно, по човешки, облечени с нещо като тъмни наметала със заострени капишони, които закриваха лицата, разбира се, ако тези тайнствени същества имаха лица!

Земляните не можеха да преценят какви са размерите на кораба. На екрана не се появи нищо, което да има поне далечна прилика с космическия опит на Великия пръстен.

Редките избухвания на светлината, застиналите тъмни фигури, странно начупените и разкривени подпори на корпуса — всичко това действуваше потискащо. Непонятна сила се носеше от дълбините на вселената. Корабът явно се приближаваше. С всяка пулсация на осветлението нарастваше вибриращият стон, подобен на звука на разрязван метал. Този звук, който заглъхваше и се възраждаше с нова сила при всяка светлинна експлозия, караше човек да трепва от необяснимо отвращение.

Цялата разтреперана — тя не би могла да изрази какво усещаше през тези минути, — Ола Дез заглуши звуковия фон и включи предавателя на „Тъмен пламък“. За няколко секунди машините определиха целта и насочиха към нея лъча, повтарящ известния по цялата Галактика сигнал на Великия пръстен.

Нищо не се промени в предаването от неизвестния звездолет. Пак продължиха да се редуват сребристите експлозии, пак така неподвижно и мрачно седяха фигурите с непроницаеми капишони.

Ола Дез засилваше сигнала на същата вълна, която използуваше чуждият звездолет. Стълбчето синя светлина — показателят за мощността на каскадата — се издигна до края на тръбичката. Ола Дез отвори малко звуковия канал и веднага го намали до минимум — този печален стон не можеше да се слуша.

„Тъмен пламък“ сигнализираше, преминавайки на различни кодове. Стенещият звук постепенно отслабваше. Стана очевидно, че чуждият звездолет се отдалечава, без да обръща внимание на сигналите. Известно време на екрана се виждаше кръстатият силует на кораба, но и той се сля с мрака на Космоса.

С весел звън в редицата на индексите на главния локатор се втурна верижка от цифри.

— Курс 336–11 по северния лимб на Галактиката, ниво четвърто, скорост 0,88 — съобщи Див Симбел.

— Движи се напреко на Галактиката, приблизително откъм Косите на Вероника, над равнището на главните струпвания — каза Гриф Рифт.

— Чудното е, че се движи в обикновеното пространство. Скоростта му е малка. За прекосяване ще му трябват над сто хиляди земни години — високо се обади от двореца на властелина Вир Норин.

От изненада Чойо Чагас и неколцина присъствуващи сановници рязко се обърнаха към него.

— А живи ли са онези в кораба? — Мента Кор зададе въпроса, който, изглежда, измъчваше всички астронавти.

— И звездолетът безкрайно ли ще се движи? — попита Чойо Чагас, обръщайки се към Фай Родис. Вместо нея отговори Мента Кор:

— Докато не се изтощи запасът от енергия за автоматите, които коригират курса, звездолетът е неуязвим. Но и след това в разредената зона на четвъртото ниво шансовете за среща със струпване на материя са толкова незначителни, че той може да прониже цялата Галактика и да лети още милиони години.

— Милиони години — бавно произнесе Чойо Чагас, сепна се и се навъси. — Нима на Земята е прието да отговаряте, когато не ви питат? — каза той заплашително, гледайки само Родис. — И то в присъствието на старши?

— Прието е — отговори му Родис. — Ако разговорът се води от няколко души, отговаря оня, който пръв е формулирал отговора. Старшинството няма значение. Аз имам предвид възрастта.

— А званието също ли няма значение?

— При обсъждането на въпроса — никакво.

— Анархисти! — промърмори Чойо Чагас и стана. По знак на Родис Ола Дез изключи връзката. Прекратиха мекото си бучене прожекционните апарати на СДФ.

Драпираната с ярки тъкани зала на двореца придоби обикновения си вид, сякаш изобщо не беше се появявал мрачният призрак на кораба, който профуча покрай планетата, изпращайки в пространството неразбираем стенещ зов.

Земляните бяха потресени от срещата с междузвездния скитник. Нещо безизходно, инфернално имаше в трептенето на светлината сред остро кръстосаните метални плоскости на празната зала на кораба.

Гнетящата мъка, изглежда, бе обзела не само земляните.

Чойо Чагас не каза нито дума и се запъти към покоите си с неприсъща за него изморена походка. Зад него вървяха безшумно двама „лилави“, които поглеждаха презрително движещата се на разстояние групичка приближени.

Фай Родис напразно се страхуваше, че спътниците й ще бъдат бавени още няколко дена. Инженер Таел връчи на Чеди, Евиза и Вир Норин парченца гъвкава пластмаса, изпъстрени със ситни знаци и покрити с прозрачна ципа. Тези карти им даваха правото да влизат във всички учреждения и институти, да присъствуват на всички събрания в град Средище на Мъдростта. За голямо учудване на земляните се оказа, че подобно право притежават малцина от жителите на столицата. Повечето имаха други карти, които ограничаваха правата на притежателите им. Човек без карта се смяташе за поставен извън закона. Арестуваха го и след разпит или го интернираха в друга област на планетата, където имаше нужда от физически труд, или пък, ако липсваше такава потребност, го обричаха на „лека смърт“. Таел изпрати тримата земляни заедно с техните СДФ извън границите на забранената зона на Градините на Цоам, предаде ги на придружителите и се върна. Той намери Фай Родис до прозрачната стена на хола, от който се влизаше в опустелите стаи. Без скафандъра, по къса широка пола. с корсаж, тя беше станала по-близка, по-делнична.

Родис се оглеждаше в градината, където трепкаха клоните на дърветата. Те жадно бяха проточили към небето фуниите на своите клони. Таел изведнъж си помисли колко ли чужди трябва да се струват на земляните тези мили за сърцето му растения. И самотната Родис с нейната лекомислено младежка според представите на Ян-Ях дреха му заприлича на тъгуваща и беззащитна пленничка.

Инженерът забрави за всичко. Дълго сдържаното чувство избликна с неочаквана за самия него сила. Той подви едното си коляно и заприлича, без самият да подозира, на древните рицари на Земята. Сграбчи отпуснатата ръка на Фай Родис и започна да й разкрива любовта си пламенно, изразително и трескаво.

Родис го слушаше, без да се помръдне и без да се учудва, сякаш всичко, което казваше тормансианинът, отдавна й беше известно.

Таел я гледаше в очите и се стараеше да прочете или поне да отгатне отговора. Сияещите като на всички земляни приказни зелени очи на земната жителка криеха под външната си ласкавост непоколебима смелост и бдителност, стояха на стража на нейния вътрешен свят. И разбивайки се в тази невидима стена, гаснеха мечтите и любовните думи, които бяха издигнали инженера на едно равнище с Фай Родис. Таел наведе глава и млъкна, продължавайки да стои в краката на Родис в поза, която вече му се струваше смешна.

Фай Родис стисна долепените му длани и ги приближи до себе си. Тя поиска да сложи ръце на рамената на Таел, но той знаеше успокоителната им сила и се отдръпна, почти негодувайки. По известния човешки закон, еднакъв за Земята и за Торманс, мъжът, който моли за любов, можеше да понесе по-лесно отказа, отколкото приятелското съчувствие. Не съжаление, тормансианинът в никакъв случай не почувствува съжаление към себе си и затова беше благодарен на своята избраница, която не се отстрани от него и в същото време беше толкова невъзможно далечна.

— Простете ми — с достойнство каза Таел, — аз се замечтах и ми се стори… с една дума, забравих, че вие не можете да изпитвате любов към нас, низшите същества на една залутана планета.

— Можем, Таел — тихо му отвърна Родис.

Инженерът стисна до болка пръстите на сложените си зад гърба ръце. Опасната сила на земната жена пак го завладя, сломявайки волята му и стягайки гърдите му.

— Тогава… — промърмори той и пак се обнадежди.

— Погледнете с очите на Земята, Таел. Вие видяхте нашия живот. Намерете ми място във вашия, защото любовта за нас е единствено в съвместния път. Иначе това е само физическа страст, която се реализира и отминава, след като изпълни предназначението си. Нейните периоди не са чести, защото изискват такъв подем на чувствата и напрежение на силите, че представляват смъртна опасност за неравния партньор.

За инженера менторският обрат, който придоби неговото обяснение, започна да става непоносим и обиден, макар той отлично да разбираше, че Фай Родис говори с него доверчиво и прямо, и най-важното, като с равен.

Инженер Таел се сбогува и тръгна към изхода, стремейки се да се държи с независимостта и достойнството на землянин. Фай Родис погледна огорчено след него и изведнъж го повика.

— Върнете се, трябва да ви кажа нещо важно.

Родис го заведе в стаята си и затвори добре вратата. Забръмча СДФ. Родис включи защитното поле и му разказа за разговора си с Чойо Чагас.

Тормансианинът я слушаше със слаба усмивка, която при обитателите на планетата Ян-Ях прикриваше мъката на безсилието.

— Вие сте казали, че аз съм длъжен да доноснича? — попита той.

Родис кимна.

— Но това е самата истина! И аз доносничех през цялото това време, за мен друга възможност нямаше.

— Защо?

— Един ден без донос — и аз вече нямаше да мога да ви видя. Никога.

— И какво доносничехте?

— О, това е опасна игра. Да разкажеш истината, която няма да ви навреди, да премълчиш важното, да измислиш полуистина. Имаш работа с умни врагове, но полуистината, изобретена за политическа измама, може да се използува като оръжие срещу самите тях.

— Защо сте се впуснали в подобна игра?

— Как защо? Ами десетките хиляди хора от Ян-Ях, които видяха комунистическата Земя? Ами знанието, с което ни въоръжихте вие? Ами радостта от общуването с вас? Аз дори не съм мечтал за такъв щастлив жребий! Да видя друг, приказно щастлив живот, да стоя на границата между два свята. Да разбера, да повярвам, да се убедя, че за народа на Ян-Ях съществува изход!

— Простете ми, Таел — с почит като на по-възрастен каза Фай Родис, — аз знам още толкова малко и правя обидни грешки…

— Не говорете така, звездо моя! — възкликна потресен Таел и тръгна заднишком към вратата.

Родис насила го дръпна за ръката и го накара да седне на голямото канапе — на него много пъти бяха сядали земляните.

Инженерът бе обзет от странното чувство за абстрахиране от всичко. Сякаш всичко това ставаше с някой друг, а той беше страничен свидетел на разговора между обитателите на различни светове.

Фай Родис се покатери на канапето, подви крака и прегърна с ръце голите си колена. Сега тя гледаше на тормансианския инженер по-другояче, разбирайки откъде идват дълбоките бръчки, набраздили челото му; защо страдалчески и завинаги непреклонно бяха смръщени веждите над светлите му и зорки очи на мислител; защо се бяха врязали толкова дълбоко бръчките, започващи от ноздрите и отиващи далеч по бузите му, отминавайки крайчетата на пълните, винаги стиснати устни; защо тук-таме в брадата и мустаците му толкова рано се бяха появили бели косми.

Както обикновено, Фай Родис беше сложила пръстите си върху ръката на инженера, установявайки телесния контакт. който й помагаше да чувствува този толкова далечен по навиците и толкова близък в стремежите си човек.

Таел гледаше замислено и тъжно. Много пъти изпитваното чувство за космическите бездни, които сякаш зейваха зад Родис, пак го обзе и тормансианинът трепна.

Родис притисна още по-силно ръката му и го попита тихо:

— Бъдете откровен с мен, Таел. Какво ви заплашва, какво е надвиснало над вас и очевидно над всеки жител на Ян-Ях?

— Зависи от провинението. Ако наруша задължението да доноснича, чака ме изгнание. Ще трябва да замина за някой далечен град, защото в столицата няма да има работа за мен.

— Ами ако се разкрие, че сте се възползували от общуването с нас, за да предавате на приятелите си нашата информация?

— Ще ме обвинят в държавна измяна. Ще ме арестуват и ще ме изтезават, за да издам съучастниците си. На свой ред и те ще бъдат изтезавани, ще издадат останалите и още неколкостотин невинни просто за да се отърват от непоносимите мъки. После всички ще бъдем унищожени.

Родис изтръпна, макар че всичко това й беше известно. Но сега пред нея се разгръщаше не историята, не потъналите в хилядолетията преживявания на древните хора на Земята. Самият живот на Торманс в образа на инженер Таел я гледаше кротко и печално. В това спокойствие имаше повече трагизъм, отколкото в отчаяния вик. И екранираната от тихо бръмчащия СДФ стая заприлича на Родис на малък, несигурен сал във враждебен океан, където брегът във всички посоки е еднакво далечен и непостижим.

— Аз не се страхувам от тях — каза Таел, — и то не защото съм сигурен в силата си. Никой не може да устои. Онова, което се разказва в легендите за несломимите хора, или е лъжа, или свидетелствува за недостатъчно умение на палачите. Съществуват хора с изключителен героизъм, но ако спрямо тях се приложат достатъчно продължителни и достатъчно силни мъчения, те също ще се пречупят, от хора ще се превърнат в наплашени, полумъртви животни, изпълняващи в полусън всяка заповед.

— Тогава на какво се надявате?

— На слабостта си. Палачите първо смазват човека физически. Второто стъпало е психическото пречупване. Аз ще умра на първото стъпало и те нищо няма да изкопчат от мен!

Фай Родис въздъхна и се изправи. Тормансианинът не можеше да вдигне поглед от нейните високо вдигнати гърди. Това беше неприлично и срамно според морала на Ян-Ях, но жената от Земята прие погледа на инженера като естествена проява на мъжкото му влечение.

Фай Родис си мислеше, че природата въпреки последователната жестокост на процеса на еволюцията все пак се оказва по-хуманна от човека. Човекът, който изобретил тънките, проникващи дълбоко в тялото оръжия — стрелите, копията, куршумите, — рязко е увеличил инферното на мъченията на Земята, отхвърляйки бойната тактика на хищния звяр, изградена върху шока на първия удар, разкъсването на големите кръвоносни съдове и безболезнената смърт от загуба на кръв. Жертвите на човека започнали да загиват в ужасни мъки от дълбоки вътрешни възпаления. А когато психически непълноценните стигнали до садизма, те създали адска техника за измъчване, която незабавно била използувана за политически и военни цели.

И ето че децата на Земята бяха се върнали в един подобен свят, отдавна изтрит от лицето на тяхната планета. Фай Родис прокара ръка по косата на инженера.

— Вижте какво, Таел! Продължавайте да ги информирате, вие знаете, че нямаме тайни. Ние ще ви вземем в „Тъмен пламък“, ще ви излекуваме, ще ви дадем здравина на тялото и психическа тренировка. Вие ще се научите да управлявате тялото си, чувствата си, да карате хората да ви се подчиняват. ако това потрябва за вашето дело. И вие ще се върнете тук друг човек. Ще ви трябват само два-три месеца!

Тормансианинът стана от канапето и решително завъртя глава.

— Не, Родис — той произнесе земното име непривично за резкия език на Торманс, напевно и нежно, — аз не мога да стана идеално здрав сред болнавите хора на моята планета. Не мога, защото знам колко много време и сили трябва да изразходвам за себе си, за да се задържа на това равнище. Все пак аз не съм получил идеално тяло като наследство от прадедите си. Само доближаването до вашата сила ще изисква да посвещавам на себе си толкова време и внимание, че няма да ми остава нищо за по-важното: за добрината, любовта, състраданието и грижата за другите, което аз смятам за мой дълг. Малко любов и добро има в нашия свят! Малцина надарени не са пропилели душевните си сили за глупости от рода на кариерата — за богат в материално отношение живот или за власт. Аз съм се родил слаб, но с любов към хората и не трябва да напущам този път. Благодаря ви, Родис!

Родис помълча малко, загледана в инженера, после „звездните“ й очи угаснаха, прикрити от спуснатите клепачи.

— Добре, Таел! Подбудите ви са прекрасни. Вие сте наистина силен човек. Бъдещето на планетата е в ръцете на такива като вас. Но приемете от мен само един дар. Той ще ви освободи от страха от възможните мъчения и ще ви постави извън властта на палачите. Ако намерите за нужно, можете да го предадете и на други…

Тя пак погледна инженера: разбира ли?

— Да, познахте. Аз ще ви науча на умението да умрете мигновено, в който поискате момент, по собствена воля, без да използувате нищо друго освен вътрешните сили на организма. Открай време всички тирани са мразели най-много хората, които самоволно се изплъзвали от тяхната власт над живота и смъртта. Правото да се разпорежда с живота и смъртта станало притежание единствено на господаря. И хората повярвали в този фетишизъм, подкрепен от християнската църква. През хилядолетията на преминалите на Земята цивилизации те не измислили нищо друго освен мъчителни начини за самоубийство, достъпни и за животните. Само индийските мъдреци рано разбрали, че като правят човека господар на собствената му смърт, те го освобождават от страха от живота… — Родис помисли малко и попита: — Но може би с вашия дълг на „ранната смърт“ всичко това не е толкова съществено, колкото в древността на Земята?

— Много е важно! — възкликна Таел. — „Нежната смърт“ също изцяло се намира в ръцете на олигархията и без разрешение никой не може да влезе в нейния дворец. А за нас, образованите дългожители, зависимостта на живота и смъртта от властелините е абсолютна.

— Изберете времето — решително каза Родис, — при вашата психическа нетренираност ще ни трябват няколко занятия.

— Толкова много?!

— Това не може да се усвои без опитен учител. Трябва да знаете как да спрете сърцето си в момента, в който пожелаете. Щом обикновеният човек от Ян-Ях започне да забавя сърцето си, мозъкът му, който престава да получава ежесекундно нужния кислород и храна, веднага ще го пришпори. Затова, за да се спре сърцето, трябва да се приспи мозъкът, но тогава се загубва самоконтролът и „урокът“ завършва със смърт. Задачата ми е да ви науча да не губите самоконтрола до последната крачка в живота.

— Благодаря ви, благодаря ви! — радостно възкликна

Таел. Той смело сграбчи и двете ръце на Родис и ги покри с целувки.

Тя издърпа ръцете си, вдигна главата на инженера и сама го целуна.

— Никога не съм могла да си помисля, че ще дам на влюбен в мен човек дарбата да умре. Колко безкрайно странен и печален е животът в оковите, на инферното!…

Когато забеляза, че Таел я гледа смаян, тя добави:

— В една от древните легенди на Земята се говори за богинята на скръбта, която утешавала смъртните с отровно вино.

— Аз си спомням тази легенда и сега знам, че тя е дошла от общите ни прадеди! Обаче ние казваме, че виното било направено от лози, израснали над гроба на любовта. И при вас ли е така?

— И при нас.

— Това е вярно, богиньо на скръбта! До утре? Нали?

Инженер Таел сам изключи екранирането и без да се обърне, излезе, като затвори внимателно тежката и висока врата.

Фай Родис легна на канапето и подпря брадичка на кръстосаните си ръце. Тя се замисли за двойнствената си роля на планетата Ян-Ях. С това, че я превърна в негласна пленница на своя дворец, умният властелин беше я изолирал от хората на Ян-Ях. И в същото време и той неволно й беше дал възможност да проникне в самата същина на властта над планетата, да изучи олигархическата система, която един човек от комунистическото общество много трудно би могъл да разбере. На пръв поглед основата на олигархията беше извънредно проста и открай време бе практикувана на Земята, приемайки различни форми — от тираничните диктатури в Асирия, Рим, Монголия и Средна Азия до най-последните видове национализъм в капиталистическия Запад, които неизбежно водели към фашизъм.

Когато някои хора провъзгласяват единствено себе си във всички случаи — за прави, това автоматично води до изтребването на всички, които заявяват, че не са съгласни, тоест на най-интелигентната част от народа. За да не допуснат възраждането на свободата, олигарсите си поставяли за цел да сломят волята на своите поданици, да ги осакатят психически. И навсякъде за осъществяването на тази задача се опитвали да привлекат учените. За голямо щастие деградацията на биологическите науки на Торманс не беше позволила на „учените“ от подобен род да постигнат сериозни успехи в онези зловещи отрасли от биологията, които на времето в отделни страни на Земята едва не довели до превръщането на мнозинството от народа в тъпи евтини роботи, покорни изпълнители на всяка воля. Тук, на обеднялата планета, средствата за духовно пречупване бяха елементарни: терор и глад плюс пълен произвол в образованието и възпитанието. Духовните ценности на знанието и изкуството, трупани от народите в продължение на хилядолетия, се изваждаха от обращение. Вместо тях се внушаваше гонитбата на мними ценности, на предметите, ставащи все по-долнокачествени успоредно с разрушаването на икономиката, което е неизбежно при упадъка на морално-психическите качества на хората. На Земята поради разнообразието на страните и народите олигархията никога не беше се домогвала до толкова неограничена власт, както на Торманс. В който и да е момент на което и да е място на планетата властелините можели да направят всичко, каквото им скимне, промълвявайки само няколко думи. Разясняването на необходимостта или обясняването на станалото се предоставяло на учените слуги. Тази абсолютна власт често пъти попадала в ръцете на психически ненормални хора. Едно време на Земята именно параноиците с тяхната дива енергия и фанатична убеденост в собствената им правота ставали политически или религиозни вождове. В резултат на това в средата на физически по-слабите рязко се увеличавал броят на хората с маниакалнодепресивна психика, основа на живота им ставал страхът: страхът от наказанието, дамоклевият меч на хроническото опасение — да не би случайно да сгрешат и да извършат наказуема постъпка.

На Торманс властелините не се страхуваха от съпротива и за щастие бяха лишени от параноидален комплекс и мания за преследване и това обстоятелство без съмнение беше спасило живота на милиони хора.

„О, тези сънища за небеса златисти, о, кейове за кораби с крила“ — спомни си Родис стихотворението на един древен руски поет: тя обичаше най-много руската поезия от онова време за нейната чистота и вярност на човека. Сънищата бяха се сбъднали съвсем не така, както е мечтал поетът. С развитието на техническата цивилизация все по-голям брой хора се изключвали от активното участие в живота, понеже действували в много тясната сфера на специалността си, без да смеят и да знаят нещо повече.

Преди Ерата на разединения свят средният човек на Земята бил доста разностранно развита личност — Със собствените си ръце той можел да построи жилище или кораб, знаел да управлява кон и каруца и обикновено винаги бил готов да се сражава с меч в ръка в редовете на войската.

А после, когато станали повече, хората се превърнали в нищо незначещи придатъци към своите тесни и нищожни професии, в пасивни пътници на разнообразните превозни средства.

Ако си представим човечеството във вид на пирамида, то колкото по-висока е тя, толкова по-остър — по-малоброен — е върхът й, състоящ се от активната част от хората, и по-дебела е основата. Ако по-рано отделната личност била разностранна и здрава, то с израстването на пирамидата, със загубването на интереса към живота тя ставала все по-слаба и по-неспособна. Мнозина мислители от ЕРС смятали скуката, загубата на интерес към живота за по-опасни от атомната война! Какъвто и да бил елитът на горните слоеве, все по-тежко ставало положението на долните и инферното се задълбочавало. При такава тенденция цивилизацията, израснала от технократическия капитализъм, трябвало да рухне — и рухнала! Родис си представяше йерархичната пирамида на властта на Торманс като стъпаловидно натрупване на рязко разширяващи се надолу слоеве. То се крепеше върху широка „основа“ — милиардите „кжи“, необразовани, с ограничени способности, удостоени с „щастието“ да умрат млади.

„Нашите учени и моят Кин Рух бяха съвсем прави — помисли си Родис, — когато говореха за увеличаване на инферното, щом няма изход за долните слоеве на пирамидата. Тя трябва да бъде разрушена! Но нали пирамидата е най-устойчивата от всички постройки?! Премахването на върха й не решава нищо: на мястото на свалените веднага ще се появи нов връх от по-долния слой. Трябва да се разкърти основата на пирамидата, а за тази цел е необходимо да се даде нужната информация именно на «кжи».“

Родис повика „Тъмен пламък“ — тя искаше да се посъветва с Гриф.

Гриф Рифт се появи пред нея на три, уви, непреодолими крачки — той беше зарадван от извънредната среща.

Родис му разказа за пирамидата и Гриф Рифт се замисли.

— Да, това е единственият изход. Между другото, такава е отколешната методика на всички истински революции. Идва часът и пирамидата рухва, но само когато отдолу се натрупат сили, способни да организират друго общество. Нека вашият инженер разбере, че за целта е нужен съюз между „джи“ и „кжи“. Иначе Торманс няма да излезе от инферното. Разривът между „джи“ и „кжи“ представлява осовата опора на олигархията. Тя не може да мине и без едните, и без другите, но дължи собственото си съществуване на тяхната разединеност. „Кжи“ и „джи“ еднакво се блъскат в извънредно здравата клетка, създадена с усилията и на двете класи. Колкото по-силно враждуват те, толкова по-трайна и по-безизходна е клетката. Ние трябва да ги снабдим не само с информация, но и с оръжие.

— Не бива да раздаваме оръжието слепешката — каза Родис, — а всеобщата информация действува твърде бавно! Сега за тях най-важни са средствата за отбрана, а не за нападение, по-точно, средствата за защита от деспотизма. Два мощни инструмента: ДПА — разпознавателят на психологията, и ИКП — инхибиторът на късата памет, ще защитят зараждащите се групи от шпионите и ще им позволят да израснат и узреят.

— Съгласен съм. Но информацията трябва да се разпространява иначе — каза Рифт. — Ние започнахме наивно и създадохме опасно положение. Съветвам ви да заявите на властелините, че прекратяваме прожекциите на филми. Вие ще кажете истината, а ние ще изработим един милион патрони, стотина от които незабележимо ще се побират във всеки джоб. Вместо сеансите на стереофилми ще започнем да раздаваме патрони с видеоинформация на всички необходими теми. Онези, които са гледали филмите, ще потвърдят, че информацията е реална истина, подбрана за блуждаещите в мрака.

— Днес аз разбрах, че освен от ДПА те имат нужда и от психологическа тренировка, за да бъдат освободени от страха от преследване и от фетишизирането на властта. Тук отношенията между хората и държавата са се раздалечили прекалено много. Тя стои над тях като зла и всемогъща сила. Време е те да разберат, че в правно отношение всеки индивид и народът са еднозначни, а не антагонисти. Преминаването на единичността в множественост и обратно е абсолютно неясно за тях, защото те бъркат целта със средството, техниката с познанието, качеството с количеството.

Гриф Рифт се усмихна мрачно.

— Не разбирам защо тази цивилизация още съществува.

Тук всъщност е нарушен законът на Синед Роб. Ако са се добрали до висока техника и малко им остава да пристъпят към овладяването на Космоса — а не са се погрижили за моралното благосъстояние, което е значително по-важно от материалното, то те не са могли да прекрачат прага на Роб! Нито едно ниско по морално-етичното си равнище общество не може да го прекрачи, без да се самоунищожи — и все пак те са го прекрачили!

— Как не сте се сетили, Рифт! Тяхната цивилизация от самото начало е била монолитна, също както и народът, на каквито и държави да са се разпадали временно. Железният капак на олигархията е похлупил цялата планета, премахнал е заплахата от прага на Роб, но в същото време е унищожил и възможността за излизане от инферното.

— Съгласен съм! Но тогава какво ще правим със Стрелата на Ариман?

— Ще видим… — Родис трепна и добави бързо: — Някой идва насам. Довиждане, Гриф! Гответе патрони с информация, а за темите ще помислим, когато съберете всички ни на съвет. И направете повечко ДПА и ИКП! Всички сили за тях!

Родис изключи СДФ и седна на канапето, чувствувайки приближаването на чужд човек.

На вратата се почука. Появи се висок и слаб стар „змиеносец“.

— Великият председател кани владетелката на земляните да прекара вечерта в неговите покои. Той ще ви чака след… — Сановникът вдигна очи към стената, където на големия часовник осцилираха кръгови светещи ивици, и видя картината на Фай Родис. Старецът забрави за тържествения тон, с който бе започнал, и бързо изрече: — След два пръстена време.

Родис благодари и освободи пратеника. „Пак нещо ново“ — помисли си тя, приближи се до огледалото и огледа критично скромната си дреха.

Жените от Земята, родени артистки, обичаха да си играят на превъплъщаване. Когато променяха облика си, те се пренастройваха в съответствие с приетия образ. Докато пътуваха със звездолета, Ола Дез се превъплъщаваше в маркиза от края на феодалната ера, Нея Холи ставаше лудетина от ЕРС, а Тивиса Хенако — гейша от древна Япония. Мъжете по-малко се увличаха от това поради бедността на въображението си и чисто мъжката си немарливост в изпипването на подробностите.

Родис доста се повъртя пред огледалото, докато прехвърли подходящите видове външност, и се спря на жената от стара Индия — махарани. Облеклото на индийската жена — сарито — подхождаше за случая; и по простотата на изпълнението си, и по това, че никоя друга дреха не се слива толкова много с жената, която я носи. Сарито точно предава настроението и чувствата на жената. То може да се превръща и в непроницаема броня, и просто да се разтапя върху тялото, откривайки всичките му линии,

Родис изкусно се възползува от малкото средства, които имаше на разположение.

Тя настрои СДФ, взе йонен душ, направи си електрически масаж и след това подсили пигментацията на кожата си до цвета на златистокафявия плод тинга. Късата коса, разделена на темето от път и силно стегната на тила, образуваше голям кок. Родис начупи един къс полирана до огледален блясък титанова жица и я превърна в обръчи, които сложи като звънтящи гривни на китките и глезените си. Парче белоснежен плат, украсен със сребърни звезди, се превърна в сари, по-късо, отколкото едновремешните. Сложи си тъмна точка между веждите, поразходи се из стаята, за да пригоди движенията си към костюма. Съжали, че не е взела със себе си красиви обеци.

Оставаше около половин час. Тя се съсредоточи, извика във въображението си бавно плуващите картини на древна Индия…

Весела, малко възбудена, дрънкайки тихо с гривните си, тя влезе в зеления кабинет и разпространи около себе си приятната, едва доловима миризма на здраво тяло, освежено от тонизиращ въздушен поток.

Чойо Чагас стана малко по-припряно от обикновено. Той поздрави Родис насмешливо както винаги, но явно й се зарадва. Само дълбоко в тесните му очи се криеше обикновената му недоверчива напрегнатост.

Зет Уг и Ген Ши седяха край масата в черните кресла, а до драперията стоеше високият и слаб „змиеносец“, който бе повикал Фай Родис. При появяването й той въздъхна с облекчение и се отпусна на тежкото столче с чудновати крачета. Иззад завесата, която затуляше вътрешната врата, се появи една много висока и стройна жена и уверено се запъти към средата на стаята. По това, как я поздравяваха членовете на Съвета, Фай Родис прецени положението на непознатата в сложната йерархия на Торманс. Тя беше значително по-висока от Родис, с дълги, може би прекалено тънки крака, с атлетически рамене и царствена осанка. Фино и твърдо лице, остри дръпнати очи под правите вежди, висока копа черна коса. Единствено украшение на непознатата бяха обеците й, всяка от по десет пламтящи с червени светлинки топчета, които хвърляха въздиви отблясъци върху малко хлътналите бузи и широките скули на жената. Рамената и гръдта й бяха силно разголени. Две тесни лентички се врязваха в нежната кожа и поддържаха роклята. В ежедневния живот на Торманс в никакъв случай не се позволяваше пълно разголване на гръдта. Жена, която откриеше гръдта си дори без да иска, се смяташе за опозорена. Същевременно вечер на жените, кой знае защо, се разрешаваше да се показват едва ли не съвсем голи. Родис още не можеше да проумее тази морална сложнотия.

Фай Родис хареса свирепата красота на непознатата и нейното артистично умение да се показва: всяка къдрица на небрежно сресаната й коса бе разположена така, че да предизвика определен ефект.

Жената спокойно огледа земната гостенка, едва присвила студените си очи и отворила малко едрата си, добре очертана, злобна уста.

Чойо Чагас изчака няколко секунди, сякаш искаше да остави жените да се разгледат взаимно, а всъщност ги сравняваше безцеремонно.

— Ер Во-Биа, моя приятелка и съветничка в държавните работи — провъзгласи той най-сетне, — а владетелката на земляните е известна на цялата планета.

Приятелката на Чагас се усмихна и вирна гордата си глава, сякаш казваше: „И аз съм известна на цялата планета!“

Тя подаде ръка на Фай Родис, която по обичая на Ян-Ях й протегна своята. Здравата гореща ръка на жената силно стисна пръстите й.

— Аз мислех, че пътешествениците из Космоса се обличат другояче — каза тя, без да скрива учудването си от тоалета на Родис.

— През време на пътешествията, разбира се. А в обикновения живот — както ни хрумне.

— И днес тъкмо този тоалет ли ви хрумна? — попита Ер Во-Биа.

— Днес ми се дощя да бъда жена от древните народи на Земята — отговори Родис.

Ер Во-Биа вдигна рамене, сякаш казваше: „Ясни са ми вашите хитрости“.

Чойо Чагас настани жените до масата, на която вече бяха сложени пъстри чашки с ароматно ободряващо питие.

Председателят на Съвета на Четиримата беше в добро настроение. Той дори лично подаде на Родис чашката й.

Фай Родис реши да използува момента. След разговора с Таел и Рифт не й даваше мира мисълта за лекомислието, с което те бяха се заели да прожектират филми въпреки забраната на олигарсите. Наистина могъщите пришълци от Земята не се страхуваха от властите на Торманс. В тяхната сила се разбиха опитите на властите да попречат на народа да научи за прекрасната си прародина. И в същото време мъдрите диалектици от Земята бяха забравили за другата страна — за онези, на които предаваха забранената информация, карайки ги по този начин да извършват престъпление. Колкото и дивашко да изглеждаше това в очите на хората от комунистическия свят на Земята, жадуващите за знания подлежаха на сериозно наказание. И те, астронавтите, бяха провокирали тази опасност! Оставайки неприкосновени, те изправяха беззащитните хора на Торманс лице срещу лице със страшния апарат на властта, потисничеството, предателството и шпионажа.

— Аз и доите приятели обмислихме постъпките си след моя разговор с вас — тихо започна Родис.

— И? — намръщи се нетърпеливо Чойо Чагас, който, изглежда, не искаше да говори тук по работа.

— И стигнахме до заключението, че не сме били прави. Ние прекратихме предаванията и ви поднасяме извинения.

— Така ли? — учуди се и омекна Чойо Чагас. — Приятна новина. Виждам, че разговорите ни не отиват на вятъра.

— О, не! — възкликна Родис с неподправен ентусиазъм и съвсем искрено, с което достави на властелина още по-голямо удоволствие.

Чойо Чагас попита Родис как върви картината. Тя се учуди само за миг. Другояче не можеше и да бъде. За нейната работа сигурно беше „докладвано“ много пъти.

— Въобразявах си, че съм я завършила, но в действителност ще трябва да я преправям. Концепцията е погрешна! За да се намери изход от инферното, трябва преди всичко Мяра, а не Вяра.

— Жалко — равнодушно каза Чагас, — аз разчитах да я видя… тези дни.

Ер Во-Биа изведнъж се изчерви, очите й светнаха.

Внезапно и безцеремонно в стаята влезе началникът на „лилавите“ Янгар. Той се приближи до властелина и тихо започна да му говори нещо. Фай Родис стана, отиде до едно шкафче и взе да се любува на майсторството на старинния рисунък. Чойо Чагас отстрани недоволния Янгар и попита защо се е отдалечила Родис. Властелинът на планетата не обичаше хората да стават без разрешение в негово присъствие.

— Не исках да ви преча. На планетата Ян-Ях всичко е спешно и всичко е поверително.

— Напразно. Нищо важно — недоволно каза Чойо Чагас, докато Янгар се втренчи в земната гостенка, разчитайки да я смути със студения си поглед на съдия и палач.

Чойо Чагас отпрати с рязък жест Янгар, а самият той се подпря на дръжката на креслото по-близо до Родис.

Ер Во-Биа продължаваше да наблюдава Родис изпод вежди и изведнъж не се сдържа и я попита безцеремонно къде и как учат на Земята изкуството да прелъстяват.

— Ако подразбирате умението да се държим и да се харесваме на мъжете във възхитителната игра на взаимното влечение — то от деца. Всяка жена на Земята умее да подчертава в себе си онова, което е оригинално, интересно и красиво. Струва ми се, че „прелъстяването“, което имате предвид вие, е нещо друго.

— Това е умението да накараш един мъж да се влюби в теб — каза тормансианката.

— Тогава аз не виждам разлика. Може би това е не само умение, но и вродена способност. Отначало ми се стори, че вие казахте тази дума с осъдителен оттенък, като за нещо лошо.

— Прелъстяването винаги е до известна степен измама, фалш. Аз ви виждам за пръв път, но са ми казвали, че вие не сте такава.

— Всички присъствуващи освен вас ме познават и в други… различни образи.

— И все пак кой е истинският?

— Оня, в който се показвам най-често. Тук, на планетата Ян-Ях, аз нося образа на началничка на земната експедиция, историчка. Но този образ също е непостоянен и след време ще се промени. На Земята аз ще съм друга, съвсем друга! — мечтателно завърши Родис.

Ер Во-Биа поднесе пъстрата чашка до устните си, отпи малко и тихо каза нещо на Зет Уг. Приятелката на Чойо Чагас външно беше по-ефектна от Родис. Писателите и придворните поети на Ян-Ях пишеха, че привлекателността й действувала като електрически ток. Женската й същност просто крещеше. Литераторите на Ян-Ях отбелязваха, че тя буди такова страстно желание, че дори вързано животно, когато я види, е способно да разкъса синджира, Ер Во-Биа излъчваше тайнственост. Тя сякаш стоеше на чертата, отвъд която започваше забранената област. Хилядолетия наред тази женска тайна обещаваше значително повече, отколкото даваше, и все пак продължаваше да е привлекателна дори за опитните хора.

Ер Во-Биа се усмихна и внезапно върху младата й гладка кожа се появиха тънки бръчки, които издадоха, че тази необикновена жена е трябвало да понесе доста изпитания по женския си път.

Независимо от маската на махарани Фай Родис си оставаше същата пряма, открита и безстрашна жена, която беше поразила властелина още от първата им среща. В нейния вътрешен свят очевидно господствуваха равновесието и умението бързо да възстановява покоя в себе си. Качества, които бяха възможни само при изобилие на психологическа здравина и воля. Именно затова, поради контраста с увредената психика на тормансианите, тези нейни блестящи човешки качества — пълната липса на неприязън, подозрителност или самодоволство — все пак не привличаха към нея тормансианите. Неизменна си оставаше пропастта между нея и всички други, това важеше дори за самия Чагас. „Дори и за него, великия и всемогъщия!“ — с негодуване признаваше властелинът. Той си припомни един откъс от разговор между инженер Таел и Фай Родис — бяха му докладвали за него на времето. Родис обясняваше на Таел, че на планетата Ян-Ях изцяло липсва един от много важните психологически устои на творческия живот — съзнанието за безкрайността на пространството с неговите недостижими граници и неизброими, още неоткрити от човека светове. Бездънни дълбини на Космоса съществуват дори извън знанието на Великия пръстен и в най-неочаквани комбинации от законите на материалния свят. Инженерът беше й отговорил, че самата Родис представлява за него въплъщение на тази безграничност и че нейната душа се различава от тяхната психика толкова, колкото безкрайността от затворения и скучен свят на Ян-Ях, главна опора на който е строгата йерархия.

„Моят инженер е направил умен комплимент — мислеше си властелинът, — но има нещо друго, за което той, горкият, сигурно не смее и да помисли. Тя е жена като всички останали и затова неизбежно трябва да се подчини на волята и силата на мъжа. Впрочем не мисля, че тази студена, весела и самонадеяна дъщеря на Земята ще бъде толкова добра любовница като моята Ер Во-Биа. Но все пак това трябва да се изпробва!“

И като всички владетели от всички времена и светове председателят на Съвета на Четиримата, без да отлага, се зае с осъществяване на намерението си.

Щом той стана, станаха Зет Уг и Ген Ши. Ер Во-Биа продължи да седи, преметнала крак върху крак, поклащайки пантофката си, с монтирано в нея звездоподобно фенерче. Вертикално насочените лъчи на фенерчетата осветяваха стройните крака на тормансианката и ги обрисуваха в цялата им дължина под тънката тъкан на роклята.

Фай Родис сметна, че приемът е свършил, и също стана. Тя мислеше за картината в стаята си. След разговора с Таел й се искаше още днес да грабне четките и боите. Но Чойо Чагас заяви, че незабавно трябва да обсъди с нея един важен въпрос. Двамата членове на Съвета се поклониха и изчезнаха, напущайки по преценката на Родис председателя си с удоволствие. Ер Во-Биа се надигна и хвърли поглед към Чойо Чагас, задавайки му ням въпрос. Тя дишаше развълнувано, разтеглила в престорена усмивка едрите си синкави устни. Но Чойо Чагас сякаш изобщо не забеляза нейния призив. И тогава Ер Во-Биа тръгна към изхода, без да се сбогува и без да се озърне, оскърбена, прекрасна и злобна.

Чойо Чагас се разсмя за пръв път в присъствието на Родис и тя се учуди от това, колко грубо прозвуча смехът му. Властелинът отмести средната завеса и въведе Родис в един ослепително светъл коридор, където на пейки един срещу друг седяха двама стражи със зелени дрехи. Без да им обръща внимание, Чойо Чагас се запъти към вратата в края на коридора и извърши някакви манипулации с ключалката. Дебелата врата се отвори и Родис влезе в личната, недостъпна за никого стая на властелина, скрита в дебелите стени на двореца.

Една гигантска кристална призма служеше за прозорец и отразяваше пламтящ от залеза хоризонт. Чойо Чагас натисна едно лостче, призмата се завъртя, показа се възтъмното небе на Торманс, а в стаята автоматично се запалиха оранжевите светилници. Голямото петоъгълно огледало отрази сребърнобялата махарани и до нея властелина с черна, извезана със сребърни змии дреха.

Чагас понечи да пристъпи към широкото канапе, постлано с мъхест килим с шарки от преплетени пръстени, но се спря зад гърба на Родис и погледна през рамото й нейното отражение в огледалото. Тя разбра какво ще последва. Започнатата игра трябваше да се довърши, без да се създават заплетени противоречия, Родис отвърна на властелина с равнодушен и снизходителен поглед. Големите ръце на Чойо Чагас обгърнаха тънката й талия. Още един миг и Родис ще го докосне с гръб, ще сложи глава на рамото му… Нищо подобно не стана. Неизвестна сила отхвърли ръцете му, неговата самонадеяност се изпари за един миг и той дори се отдръпна от нея, сякаш изобщо не беше изпитвал желание — толкова поразително беше това.

— По-добре нека се върнем към предишния си разговор — тихо каза Родис.

Чойо Чагас рухна на канапето и като в просъница започна да търси на нощната масичка принадлежностите си за пушене.

Фай Родис спокойно и мълчаливо седна на крайчеца на канапето. Смаяният Чойо Чагас запуши. За пръв път от много години той не знаеше как да постъпи. Да се престори, че нищо не е ставало, или да се разгневи?

Родис му се притече на помощ. Играта беше свършила, от махарани беше останало само бялото сари.

— Нима властелинът на планетата е също такъв роб на инстинктите, както и най-невежият „кжи“? — попита тя, усвоила добре терминологията на Ян-Ях.

Чагас с негодувание отхвърли това предположение.

— Аз се поддадох на очарованието ви и не се обясних, както би трябвало да направя, но за това сте виновна самата вие!

С целия си вид Родис изрази мълчаливо недоумение.

— Нима за вас е достатъчно да се срещнете няколко пъти с една жена, която не прилича на другите, за да пламнете от неудържима страст? — попита тя със замислен тон, който най-силно действуваше на властелина. — Мога да разбера хората, които малко са видели, които стоят ниско във вашата йерархическа система, притеснени са от мизерния живот. За тях това като че ли е дори неизбежно, но вие!

За минута лицето на властелина придоби лилав оттенък.

Но той веднага се овладя.

— Говорите така, защото не разбирате истинските ми подбуди. Аз исках да се убедя в привлекателността ви за мен, преди да ви помоля за нещо много сериозно!

— И какво, убедихте ли се?

— Убедих се! — Злобна усмивка обезобрази за миг лицето на властелина, той я прогони с привично усилие на волята.

— Знаете ли, за пръв път ми се случва да моля, а не да заповядвам…

— Жалко. Подобно самовластие неизбежно разваля хората. Нима през детството и юношеството си вие само сте заповядвали? Нали властта при вас не е наследствена?

— За нещастие не е. Спомените за униженията през детството и младостта ми, макар и избледнели от годините, понякога ме изгарят като огън!

— Естествено! Комплексът за обида и отмъщение е неизбежен за всеки, който се е докопал до властта. Но нима всяка молба е унизителна? Нима не ви се е случвало да молите майка си, баща си, учителите и наставниците? Първата си възлюблена?

— Отклоняваме се. Нека се върнем към моята молба — сухо каза властелинът. — Вие с вашата бездънна интуиция и мека симпатия ми се струвате най-гениалната от всички жени, които съм виждал. Да не говорим за знанията, за психологическото могъщество и най-сетне за красотата ви, което също е много важно.

— Аз помня разговора за възхвалата — засмя се Родис, — с какво се каните да ме унижите?

— Да ви унижа? Велика Змийо! Аз искам да ви извися над цялата планета Ян-Ях, искам да ми се отдадете!

Фай Родис се изправи. Чойо Чагас продължи невъзмутимо:

— За да ми родите син. Надявам се, че на Земята са се научили да управляват генетиката и вие ще можете да ми родите дете от нужния пол?

— За какво ви е син от мен? Имате на разположение половин милиард жени на Торманс!

— Те стоят по-ниско от вас по здраве и по съвършенство на тялото и душата. Вашият син ще бъде първият наследствен владетел на планетата Ян-Ях, или както му хрумне да я нарече. Може би той ще й даде вашето име!

Червенината на негодуванието не пролича върху мургавата кожа на Родис.

— Значи вие мечтаете за наследствена власт? Защо?

— Целта е ясна; За да се подобри животът на планетата. Постигането на тази цел преминава през укрепването на властта до пълната й абсолютизация. Владетелят трябва да стои неизмеримо по-високо от всички, да бъде бог на планетата и народа й!

— Струва ми се, че вие сте преуспели в тази насока — каза, сдържайки възмущението си, Родис, — вие и вашите помощници стоите толкова високо над масата на населението на Ян-Ях, колкото е било възможно само в най-древните държави на нашата Земя.

Чойо Чагас се намръщи и изведнъж зашепна на събеседничката си, като се наведе интимно към нея:

— Разберете, че аз нямам толкова всеобхватен ум, та всичките ми поданици искрено да се прекланят пред него!…

— Но вие сте достатъчно умен, за да разберете това! Да разберете, че не е възможно един човек да обхване колосалната сума на знанията, която се изисква за научното управляване на планетата. Но вие имате учени, те ще ви помогнат. Жалко, че не им вярвате, впрочем на кого ли вярвате вие?…

— Да, да! Аз не мога да мина без тях, без тези „джи“, не не им вярвам. Учените са измамници, страхливци и нищожни слуги. Поколения наред те са лъгали управниците и народа на Ян-Ях и, доколкото знам, така е било едно време и на Земята. Те обещавали, че планетата ще може да изхрани неограничен брой хора и изобщо не взели под внимание, че земята ще се изтощи много преди посочената от тях пределна цифра. Те не предвидили и вредата от химическите торове, които отровили растенията и почвите, не се съобразили с необходимостта от определено жизнено пространство за всеки човек. Въпреки че не разбирали всичко това, те не се посвенили да дават категорични заключения. И в резултат предизвикали страшна катастрофа. Осемдесетте години на Глад и Убийства! Наистина те си платили за грешките и нахалството. Хиляди учени били обесени надолу с главите на градските порти или пред научните им институти. Учените винаги са лъгали нас, властелините, и особено математиците и физиците, в чиито реални успехи не може да се ориентира никой освен самите те. Така са постъпвали жреците и маговете на Земята. Не, аз не обичам учените. Жалки, славолюбиви хорица, разглезени от лекия живот, а мислят, че знаят тайната на съдбата.

Заинтригувана от откровеността му, Фай Родис се усмихна замислено.

— Цялата им вина се състои в липсата на двустранно мислене, на истинска диалектика. Те не са разбрали, че при необятното разнообразие на света математическите методи приличат на езика. Та езикът също е една от най-логичните постройки на човешката мисъл. С думите човек може да си играе и да доказва каквото си поиска, могат да се подберат и математически доказателства за каквото поискате. Учените на Земята често се забавляват с такива шеги.

— Безнаказано ли?

— Кой наказва за шега? Недейте я взема сериозно, не бъдете толкова дребнаво обидчив. Впрочем самите вие приличате на математиците, когато издавате декрети и заповеди и вярвате, че думите могат да променят развитието на обществото и хода на историята.

— Че кой тогава може?

— Единствено самите хора!

— Точно за това ние въздействуваме на хората!

— Не така! Всяко насилие непременно поражда контрасила, която неумолимо ще се развива и ще се прояви не веднага, но неизбежно и понякога от неочаквана страна.

— Разполагате ли с примери?

— Предостатъчно. Вземете издигането на хората в едно общество, изградено върху чиновете и званията. Такава система автоматически и неизбежно поражда некомпетентност на всички нива на йерархията.

— Тъкмо затова аз искам да укрепя цялата система, започвайки от върха й. Заговорих за учените, за да разберете колко искам да дам на Ян-Ях един владетел, надминаващ по силата на ума си съвременните учени-подмазвачи. Те измъкват от мен огромни средства, обещавайки високи технически постижения. На практика излиза, че всяка крачка по пътя към големите открития е чудовищно скъпа и става все по-непосилна за планетата. Не случайно у нас са забранени космическите полети. Науката води до задънена улица, а аз не мога да я унищожа и не е по силите ми да предвидя нейните грешки и лъжи. Мога само да поддържам сред учените си слуги страха, че всеки момент ще хвърля срещу тях масата „кжи“, които ще се разправят с тях толкова безмилостно, че това ще има да се помни с векове.

— Подобни спомени вече са останали и на Ян-Ях, и на Земята след китайския лъжесоциализъм — вметна Родис,

— Историята се повтаря.

— Вие сте я повторили. Но нали ви е ясно, че това е грешка на човечеството? Защо, след като е била допусната веднъж, вие искате да я повторите?

— За да постигна онова, което не са постигнали прадедите ми.

— И мечтаете за син с изключителен ум, на когото да поверите планетата ли? — тихо попита Родис.

— Точно така! Благородна цел! Вие ме уверявате, че сте пристигнали тук за благото на моите хора. Ето ви възможност реално да създадете благо! — И Чойо Чагас облиза устните си, искрено развълнуван.

— Колко сте наивен, владетелю на планетата! — изведнъж каза високо Фай Родис.

— Какво?!

Родис протегна към него ръка с успокояващ жест.

— Простете ми за моята несправедлива острота. Вие не можете да излезете от ноосферата на Ян-Ях. Всички предразсъдъци, стереотипи и присъщият за човека консерватизъм на мисленето тегнат над най-високопоставения човек в държавата. Мислите, разсъжденията, мечтите, идеите, образите се натрупват в човечеството, те се спотайват в нас и с хилядолетия въздействуват на редица поколения. Освен светлите образи на учените, творците на красотата, рицарите на крал Артур или руските богатири тъмната фантазия е създала и демони-убийци, сатанински жени и садисти. Съществувайки във вид на устойчиви клишета, на мислени форми в ноосферата, те са могли да създават не само халюцинации, но и да пораждат реални резултати, въздействувайки чрез психиката върху поведението на хората. Прочистването на ноосферата от лъжата, садизма и маниакалнозлобните идеи е коствало на земното човечество огромни усилия. Тук, при вас, аз физически чувствувам бодливата ноосфера на грубостта и озлоблението. Вероятно за това са виновни и учените, които вие толкова мразите. Опитвайки се да заместят човека с машина, те са изпаднали в опасна грешка и са разпространили в ноосферата едностранчивото линейно-логическо мислене, смятано за същина на разума.

— Нека е така! Тогава още по-голяма е нуждата от свръхчовек!

— Не! Мозъкът на човека физически се променя бавно,

Продължителността даже на нашата земна цивилизация е нищожна и затова тя не е довела до съществени промени в него. Всяко развитие се определя изцяло от обстоятелствата.

— От околната обстановка ли?

— Не само. Милиони способни хора са загинали, без да дадат на света, каквото са могли, само защото задачите на обществото и равнището на времето не са били в съответствие с техните способности. Ето защо аз не мога да си представя моя син в ролята на властелин при такова ниско равнище на съзнанието.

— Защо ниско?!

— Да, председателю, стремежът да господствуваш, да се издигаш над другите, да командуваш хората — е един от най-примитивните инстинкти, изразен особено ярко при мъжките павиани. Емоционално това е най-ниското и най-тъмното стъпало на чувствата!

— Искате да кажете…

— И ще добавя още, че ако един ден вие наистина имате син — бъдещ наследствен владетел — с изключителен интелект, това непременно ще причини беда. Според закона на Стрелата на Ариман…

— Каква е тая Стрела?

— Така наричаме условно тенденцията на зле уреденото общество с морално тежка ноосфера да увеличава злото и мъката. Всяко действие, дори ако то външно е хуманно, се превръща в бедствие за отделни хора, цели групи и за цялото човечество. Идеята, провъзгласяваща доброто, има тенденцията в процеса на своето осъществяване да донася все повече злини, да става вредна. Обществото от низшия, капиталистическия тип не може да мине без лъжата. Целенасочената лъжа също създава своите демони, изопачавайки всичко: миналото, по-точно — представата за него, настоящето — в действията, и бъдещето — в резултатите от тези действия. Лъжата е главното бедствие, което разяжда човечността, честните стремежи, светлите мечти.

Виждам, че у вас нищо не е направено за създаването на предпазни системи срещу лъжата и клеветата, а без подобни мерки моралът на обществото неотклонно ще пада и ще създава почва за узурпиране на властта, за тирания или фанатично и маниакално „ръководство“. Още нашите общи прадеди са открили закона за неблагоприятните съвпадения, или закона на Финеган, както била наричана полушеговито сериозната тенденция на всички процеси в природата и обществото да се превръщат в несполука, грешка и разрушение — от гледище на човека. Разбира се, това е само частно отражение на великия закон на осредняването, според който ниските и повишените структури се отхвърлят от процеса. А човекът непрекъснато се опитва да постигне повишаване на структурите, без да е създадена база за това, стреми се да получи нещо за нищо. Развитието на живата природа е изградено върху сляпата игра на проби. Сто хиляди проби за един успех, една печалба при хиляда хвърляния на заровете. Колкото по-тесен е коридорът на съвършенството, по който трябва да се мине, толкова по-силно действува законът на Финеган, превръщайки се в насочената тенденция на Стрелата на Ариман. В природата тя се преодолява посредством подбор в огромни интервали от време, защото природата се справя с него, създавайки в организмите многократно повтарящи се предпазни приспособления и запаси от здравина.

В човешкото общество превръщането на закона на Финеган в Стрела представлява бедствие, защото бие именно по висшите прояви на човека, по всичко, което се стреми нагоре, по онези, които тласкат прогреса — аз подразбирам истинския прогрес, тоест изкачването от инферното…

— А вие как преодолявате Стрелата?

— С помощта на най-грижливо предварително претегляне и обмисляне на всяка работа, на предпазване от сляпата игра. Вие трябва да започнете с възпитанието, като подбирате хора, закриляте ги и създавате предпазни системи.

Чойо Чагас поклати глава.

— Невъзможно е. Прекалено е напреднало издребняването на хората от Ян-Ях. Увреждането на генетичния фонд е довело до физическа слабост и до духовен конформизъм. В нашите условия е необходим бърз оборот на поколенията. Вие сама казахте: колкото по-често хвърляш заровете, толкова по-сигурна е печалбата.

— Природата не държи сметка за жертвите при постигането на целта. Един мъдър човек не може да постъпва така. — фай Родис видя, че разговорът е безполезен, и стана.

— Значи вие ми отказвате? — Във въпроса на Чагас прозвуча заплаха.

— Разбира се. Ако това можеше да промени съдбата на човечеството на Ян-Ях, аз бих била готова да му дам моето дете, колкото и тежко да е за една майка да остави рожбата си в чужд и далечен свят. Но да дам живот на един бъдещ владетел, потисник и нещастен човек — никога!

Чойо Чагас се изправи бавно, сякаш преценяваше как да постъпи по-нататък.

— Довиждане, председателю! — каза Родис, която пак прочете мислите му. — Винаги съм готова да ви разказвам за сравнението между нашите две планети, да ви съветвам, да ви прожектирам които поискате филми. Докато моите приятели са в града, докато аз съм тук — виждате ли, вие дори не можахте да минете без заложници, — сам направете заключение за равнището на вашата държава. А сега нека сложим край на излишните неща!

Чойо Чагас се отпусна на канапето и задими с лулата си. Родис се обърна гърбом към него и отиде до вратата. Само две минути й бяха достатъчни, за да разбере тайната на ключалката. Вратата се отвори и Родис тръгна по коридора към зелената стая. Двамата стражи не се помръднаха, те гледаха през нея като в празно пространство.

Чагас я гледаше от сумрачното си обиталище. Той физически усещаше походката на Родис. Със сияещото бяло сари, през чиито гънки се обрисуваше тялото й, Фай Родис му се стори недостигаема, а себе си той видя унизително смешен. Вбесен, Чойо Чагас се втурна към коридора. Стражите скочиха и изблещиха уплашени очи, с което още повече ядосаха властелина. Той започна да ги удря по страните, докато болката в дланите не го отрезви. Когато се овладя, той влезе в зеления кабинет, сега завинаги свързан с образа на владетелката от Земята, седна до масата и подпря главата си с ръце. Той чувствуваше около себе си онази безнадеждна празнота, която неизбежно се образува, когато човек премахва или отстранява от обкръжението си порядъчните хора, винаги несъгласни с несправедливостта. Неумолим е процесът на заместването им с нищожества и невежи, готови да възхваляват всяка постъпка на властелина. Съветниците, охраната — всичко това е човешки измет. Верността им се осигурява само с помощта на подаръци и привилегии. Приятели нямаш, душевна опора не намираш в никого, все по-често те наляга страхът пред възможен заговор.

От време на време гребенът на терора прочистваше маси те на „джи“, сановниците-„змиеносци“, учените — очите на властелина, и оставяше незаличим ужас. Страхът от отговорност лишаваше хората от инициатива. Страхът от всякакъв риск и изнамирането на оправдания за абсолютно всяка стъпка бяха едва ли не главното в работата на тези хора. Те бяха се превърнали в негоден човешки материал, подобно на хора, преживели катастрофа, които повече не могат да водят борба с никакви трудности, понеже предишните изпитания са парализирали мозъка и волята им.

Чойо Чагас мразеше антуража си, но не можеше да намери изход от задънената улица, до която беше го довело провеждането на старата политика на Мъдрия отказ.

Чойо Чагас тропна по масата с тясната страна на дланта си. А за какво му е изобщо да търси изход? Объркването донесоха със себе си явилите се от далечната му прародина хора. Земята е безкрайно отдалечена в пространството и времето — всъщност тя е недосегаема. Скоро звездолетът ще си замине, всичко ще стане както преди. Те да си губят безплодно времето, щом искат, и нека си вървят час по-скоро! Днес той беше се размечтал съвсем като глупав „кжи“, и то не за първи път! Красотата, а не нещо необяснимо в тази вещица пречупва неговата воля… „Стига? Какво си мисли тая заложничка?! Достатъчно е да натисна сигналното копче… не, на морския нос стои дяволският звездолет и още един е повикан на помощ. Да я изпратя в града? Това едва ли е разумно. С извънредно острия си ум и със сатанинската си прелъстителност тя ще предизвика брожение на умовете. Ще заповядам на Таел да я откара в Хранилището на историята. Нека се рови в купищата документи, докато помощниците й прекарат в града разрешения срок. Хранилището се намира в един стар храм, заобиколен с градина и стена, и «очите на властелина» заедно с Таел ще се погрижат тя да не напуща определеното й място. Таел. ами ако и той бъде покорен от тая? Глупости, той е твърде жалък, за да си въобрази, че може да стане приятел на Родис. Впрочем нека и двамата бъдат следени. Нещо вече я е стреснало. Може би Таел? Щом тя заяви, че се отказват от филмопредаванията, значи земляните са започнали да разбират кой е господарят тук!“

Чойо Чагас протегна ръка към шкафчето, напипа тайната пружина и извади от изскочилото чекмедженце едно топче ароматно черно вещество. Сложи го в устата си и започна да го дъвче бавно, загледан в дълбочината на кристалната топка.

В същото време Фай Родис, недоволно намръщена, се разглеждаше в огледалото. Тя чувствуваше присъствието на тайни наблюдатели. Това постоянно надзъртане започваше да я дразни. Тя включи екранирането и помилва черния си СДФ като единствено близко и вярно същество.

„Стига съм си играла!“ Дрехата на махарани беше прибрана под капака на деветоножката. Фай Родис се обля с йонен душ, избавяйки се от усещането, че се е омърсила. Тя пак облече удобната рокля с възкъса широка пола и с облекчение се качи на подиума. Взе четката, постоя няколко минути, загледана във фигурата на жената — и остана крайно недоволна от работата си.

Прозвуча сигналът за повикване от „Тъмен пламък“.

— Изморена ли сте, Родис? — попита Гриф Рифт.

— Не, Просто съм недоволна от себе си. Всичко е тръгнало наопаки. Зле разбирам тоя живот и правя грешка подир грешка… О, не, нищо сериозно — успокои тя приятелите си, когато забеляза тревога по лицата им.

— А при нас всичко е отлично — каза Ола Дез, — Преди един час за първи път се окъпахме в морето на Торманс. И представи си, всички изпитваме страшно чувство на неудовлетвореност, не знам защо.

— А аз най-накрая се сетих — каза Нея Холи, — тук съставът на солите и концентрацията им са различни в сравнение със Земята.

— Тогава и тормансианите не изпитват наслада от морето — каза Фай Родис, — нали и тяхната кръв като нашата е наследила състава на водата на земния световен океан. Те носят в кръвта си земното море и сигурно тъжат по него…

Късата среща се привърши. Без да постигне нормалното си вътрешно спокойствие, Родис пак се залови за картината. Тя нахвърли фигурата на силна знаеща жена, символизираща Мярата. Жената беше се надвесила над хората с протегната ръка, готова с едно движение да изтегли нагоре първия, който се добере до нея. По лицето й се четеше същата убеденост в крайната победа, която притежаваше и Таел. Неотдавна, когато видя новия вариант, Таел каза на Родис, че „Мярата“ е започнала да прилича на нея.

Родис работи почти цялата нощ, без да подозира колко скоро ще й се наложи да напусне Градините на Цоам.