Включено в книгата
Оригинално заглавие
Час Быка, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекция
Коста Борисов

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

(Коста Борисов ме хвърли във възхищение, когато видях какво умее, въпреки оскъдното си зрение — (Неговото е оскъдно, а аз не видях, а чух… Ама нали така се казва… :-)(Излезе цял виц :-)))


ГЛАВА ОСМА
ТРИТЕ СЛОЯ НА СМЪРТТА

Стъпилото върху два пурообразни понтона корабче се плъзгаше по гладката повърхност на морето. Дългият залив на Екваториалния океан не случайно носеше името Огледално море. Разположено в пояс със спокойна атмосфера, по-близо до опашния полюс, това море почти не познаваше бури. Липсата на вливащи се в него големи реки запазваше водите му девствено чисти, тъмни в дълбочините и ослепително блестящи под червените лъчи на светилото на Торманс.

Ген Атал се възхищаваше на играта на цветовете зад кърмата, а Тивиса Хенако и Тор Лик се любуваха на необикновената чистота на морето.

В триъгълната издатина на каютата до лостовете за управление седяха двама тормансиани с лилава униформа, които непрекъснато гледаха напред и само от време на време си разменяха едносрични възклицания.

Те се насочваха право към стръмната бъчвоподобна планина. Нейната тъмносива каменна маса беше разсечена от клонестите жили на някаква червена скала също като от кървави артерии.

По-наляво, под планината, брегът беше облицован с каменни плочи. Зад крайбрежната улица се виждаха сгради, които хаотично се отдалечаваха от морето. Изоставеният град Чендин-Тот се намираше близо до превърнатата в резерват гора, последната на планетата Ян-Ях. Тук открай време се намирала областта на „привържениците на природата“ — хората, които отхвърляли всеобщата урбанизация и се преселвали в тази зона с нездрав климат. Прекомерното увеличаване на населението на планетата наложило да бъде застроен и районът на резервата.

„Привържениците на природата“ изчезнали, стопили се в общата маса на градските жители. Все пак един незначителен участък по първобитната гора оцелял от всепоглъщащото потребителство на шестнайсетмилиардното население на Торманс. Вероятно това беше станало случайно. Катастрофалната криза избухнала, преди да бъде изсечена последната гора. Жителите на много градове измрели и онези, които се намирали в по-неблагоприятни климатични зони, никога не били заселени отново.

Брегът се приближаваше. Земляните поискаха да се качат на покрива на каютата, която заместваше мостика, но придружителите се противопоставиха енергично. Те говореха много бързо с акцента на жителите на опашното полукълбо — изяждайки съгласните. Земляните, които бяха свикнали с ясното произношение на държавните радиопредавания и с бавния говор на чиновниците, едва-едва разбираха спътниците си. Стана ясно, че в Огледалното море има лимаи. Тези лакоми чудовища сграбчват с дългите си пипала всичко живо от откритата палуба и го отмъкват в дълбините. Броят им е несметен.

— Учудваща аналогия със земните морета — каза Тивиса. — Когато през Ерата на разединения свят били изтребени кашалотите, се размножили големите главоноги, с които трябвало да се води същинска война. Изобщо изтребването на който и да било вид незабавно нарушавало милионогодишното равновесие на природата. По силата на селективната насоченост на всяко зло дело, която ние сега наричаме Стрела на Ариман — СА, — на унищожаване се подлагали животните и растенията — предимно красивите, правещи впечатление, по-малко приспособени към новите условия за живот. Оставали главно вредните видове. Понякога те се размножавали фантастично бързо и буквално заливали с вълните на своята биомаса огромни пространства. Закона за преимущественото оцеляване на вредните форми там, където природата е била насилвана неумело от човека, са разбрали от собствен опит и тормансианите.

— Колко жалко, че такова прекрасно кристално море е населено с такива гадини! Аз бих искала да се окъпя тук, ако не беше скафандърът — тъжно завърши Тивиса.

— Ти не забелязваш ли навсякъде на Торманс една странна закономерност? — попита Тор Лик. — Във всички хубави места, здания, дори в хората се крие нещо лошо.

— Мили Афи (така на Земята наричаха галено астрофизиците) — Тивиса разчорли косата на Тор, — време е да се върнеш на звездолета. Носталгията започва да те наляга все по-често…

— Права си. Аз стъпих на тази опустошена планета като в засъхнала градина, от която няма изход!

— Нима човекът е можал да промени толкова цяла една планета? — попита Ген Атал, който за миг си представи неизтощимата щедрост на Земята.

— Ресурсите на всяка планета са ограничени — отговори Тор, — не можеш само да вземаш, без да даваш. Взетото може да се върне посредством благоустройване на планетата. Иначе, както е станало и при нас на Земята, настъпва неизбежно унищожаване на стабилизираните форми на живот, изтощаване на натрупаните в продължение на милиони години енергийни ресурси, което обрича на мизерия и бедност идните поколения. А ние сега се намираме на планета, която е била разорена не само от войните, но и от лекомисленото заешко размножаване. При експлоатирането на природните богатства те са държали сметка само за доходите, без да мислят за загубите, включително и откъм човешките ресурси.

— Да, ние видяхме много печални неща — съгласи се Тивиса, — избити са всички диви животни и едри птици, изловена е рибата, годните за ядене молюски и водорасли. Всичко това-е било употребено за храна по времето на катастрофалния Век на глада. Гонитбата за количество, евтиния и масовост на продукцията без далновидност отровила реките, езерата и моретата. Реките пресъхнали вследствие унищожаването на горите и силното изпаряване на водохранилищата на електроцентралите, след тях настъпило пресъхването и осоляването на езерата. Почти навсякъде водата за пиене не е по-евтина от храната. Тя едва достига за земеделието на тази печална планета. За обезсоляването й няма достатъчно енергия. Тук няма големи полярни калпаци, следователно липсват и запаси от безсолен лед. А животновъдството… Видяхте ли добитъка им? Биологически това са козите, които на времето спасили библейската цивилизация, но унищожили цялата растителност по бреговете на Средиземно море.

— Но самите те разбират ли какво са направили? — попита Ген Атал. — Видяхте ли се с учени в биологическите институти?

— Струва ми се, че разбират. Но биологията им е архаична и се свежда предимно до селекцията, практическата анатомия, физиологията и медицинските й отрасли. Животните им са изчезнали, преди те да успеят да ги изучат. Това е изгубено вече завинаги.

— „Завинаги“! Много често ми се случва да чувам тук тази непоносима за човека дума — каза Тор Лик, млъкна и се загледа в морето.

Кристалната вода отпред се набръчка. Отначало на земляните им се стори, че изплуваха преплетени водорасли. Но от неопределената маса се издигна цяла гора от синьозелени гърчещи се пипала. Те се издигаха на височина до четири метра над повърхността на морето, въртяха се и размахваха на всички страни сплесканите си червени краища.

Корабчето направи остър завой, земляните се блъснаха в стената на каютата, а лявата „пура“ на понтона се издигна над водата. Двигателите зареваха и чудовището изчезна под надигналата се отзад вълна.

Двамата тормансиани започнаха да се препират тихичко и победи кормчията, който енергично показваше с ръка някъде настрана от облицования с камъни бряг.

— Няма да спрем точно пред града — поясни на пътниците си вторият тормансианин, — при кея е много дълбоко и могат да ни нападнат лимаите. Досега никой не ги е виждал толкова близо до града. Отстрана има плитчина, където лимаите не могат да стигат, там ще хвърлим котва. Само че ще трябва доста да заобиколите пеш.

— Не ни е страх от разстоянията — усмихна се Тивиса. — Но не ни е страх и от тия гадини — намеси се Тор Лик, — нашите СДФ ще ги пропъдят или унищожат!

— Защо да изтощаваме батериите? — възрази Тивиса. — Наистина Ген докара нови, но ни предстои дълъг път.

— Тивиса е права. На нас много ни говориха за някакви опасности. Освен това при подводно нападение ще трябва да изразходваме двойно повече енергия. — Тор Лик доближи ръце до челото си в знак, че се предава.

Под корабчето от дълбините изплува склонът на плитчината. Екипажът разреши на пътниците да излязат на палубата. В тежкия неподвижен въздух се долавяше миризма на азотен окис. Удивително гладкото зелено дъно се оказа слегната тиня. Зад кърмата се вдигнаха огромни кълба размътена утайка.

— Какво ти къпане, Тивиса! — посочи дъното Ген Атал. — Тук ще затънеш до шия.

Двигателите изреваха, наоколо кипна мътилка. Кормчията засили корабчето и го изхвърли на крайбрежната ивица от пясък и ситни валчести камъни. Оттук земляните лесно се прехвърлиха на брега по една широка дъска и прекараха своите деветоножки.

— Кога трябва да се върнем? — отсечено попита кормчията.

— Няма нужда — каза Тор и двамата моряци въздъхнаха с нескривано облекчение. — Ние ще отидем навътре в страната и ще прехвърлим планинската верига по посока към екватора, за да излезем в равнината Мен-Зин — продължи астрофизикът, поглеждайки от време на време картата, — там ще ни изпратят самолет.

— И ще разгледаме най-големия мъртъв град на опашното полукълбо Кин-Нан-Те — добави Тивиса.

— Кин-Нан-Те! — възкликна кормчията и млъкна. Другарят му го смушка, като същевременно се кланяше на земляните, и им пожела „змийски път: непреклонен и неотстъпен“.

Моряците разклатиха корабчето. То се изскубна от плитчината и изчезна в Огледалното море,

Предоставени сами на себе си, земляните хвърлиха дрехите, навиха ги на стегнати вързопи и ги закрепиха за СДФ. След това трите разноцветни фигури: тъмнорубинена, малахитовозелена и кафявозлатна — тръгнаха с дълга неуморна крачка покрай брега към овалния площад на пристанището. Изоставеният град Чендин-Тот ги посрещна с убийственото еднообразие на къщите, училищата, бившите места за развлечение и болниците, което беше характерно за трескавото и небрежно строителство от епохата на „експлозията“ на населението. Странният обичай да се струпват в пренаселените квартали сгради с различно предназначение обричаше на безрадостно затворничество децата, болните и старците, натикваше шумния транспорт в тесни каналообразни улици. Тивиса и Тор бяха наблюдавали всичко това в „живите“ градове,

В неугледните паралелепипедни постройки с еднакви отвори на прозорците нямаше нищо от онази тайнственост, която обикновено ни привлича в напуснатите градове. Земляните бързаха да прекосят тъжните, покрити с прах улици. Застиналите в задушния въздух разкривени скелети на дърветата се разсипваха при най-лекото докосване. Тор влезе наслуки в една сграда, която го привлече с цветната рамка на вратата си. Ръждясалите подпори на циментовите плочи едва крепяха таваните. Тор Лик се реши да влезе навътре. Плавно извитите контури на интериора рязко се различаваха от скучните правоъгълници на повечето сгради. През полукръглия хол, затрупан със строшени мебели, Тор Лик стигна до една кръгла зала, която веднага му напомни за Земята. Като се огледа, той видя, че стените са облицовани с плочки от полиран дунит и хиперстенов пироксенит — дълбочинни ултраосновни скали от фундамента на земната кора, които и тук очевидно образуваха долните зони на кората на Торманс. Сякаш за да подчертаят приликата, два цилиндрични фриза хвърляха през праха червеникави отблясъци. Тор Лик позна в тях богати на едри гранатови примеси еклогити.

— Тор, къде си? — високо извика Тивиса, която влезе след него.

— Ш-ш-шт! Излизай оттук, сградата едва се крепи.

— Какво толкова интересно намери в тази прашна стая?

— Тя е облицована с минерали от дълбините на Торманс — отговори Тор, излизайки на улицата. — Съвсем прилича на една подобна стая в Уралския минен музей. Вътрешният състав на планетата, както и можеше да се очаква, е много близък до земния. Оттук произтича почти еднозначната гравитация и характер на геологичните процеси.

Зад града се простираше гола равнина, която полегато се изкачваше към планините. Много надалеч в горещата мараня се разливаха черни петна. Стереотелескопът позволи да се види, че това са първите живи дървета. Тримата земляни упорито вървяха по древния криволичещ път от трамбован чакъл, който приличаше на речно корито: през вековете колелата на тежките коли бяха натъпкали пътната настилка в меката почва. Изведнъж Ген Атал се спря така рязко, че СДФ, който ситнеше до него, вдигна облаче прах, защото заби късите си лапички в пътя.

— Гледайте, минаваме през гробища! — възкликна инженерът по броневата защита и посочи безкрайното поле от едва забележими хълмчета. Тук-там, нарушавайки еднообразието, се издигаха останки от ограда, циментови плочи вместо надгробни камъни.

— Учудвате ли се, Ген? — каза Тор Лик. — Впрочем вие току-що пристигате от Градините на Цоам. Около всеки голям град на десетки километри се простират подобни гробища, възникнали в епохата на пренаселването, когато недостигът на гориво накарал хората да се откажат от изгарянето на труповете и да се върнат към стария погребален обичай. Гигантските гробища на Торманс са едно от красноречивите доказателства за фосфорната катастрофа, настъпила на планетата. Щом като Торманс толкова прилича по елементарния си състав на Земята. то, както и на Земята, фосфорните ресурси тук са били доста ограничени. Тормансианите не само са разтворили фосфора в отнесените в океана отпадъци, откъдето не е в състояние да ги извлече бедната им енергетика. Те са го свързали в трилионите свои скелети, заровили са го в тези изсъхнали гробища и са го изключили от кръговрата на планетата, без да държат сметка, че изобщо всички процеси срещу течението на ентропията са невъзможни без фосфор.

— Да, странно е защо те не са се отказали от старинното увековечаване на праха.

— Изглежда, вече не е било по силите им да променят посоката на събитията — каза Ген.

— Анихилация на качеството от количеството — каза Тивиса. — В зелените джунгли тигърът е изглеждал великолепно животно, почти мистически страшно. Но представете си десет хиляди тигъра, изгонени на една такава равнина! Колкото и опасна да е тази маса, тя представлява само едно обречено стадо, тигър в нея няма.

Кой знае защо, Ген Атал въздъхна и не отрони повече нито дума.

Келявата гора се простираше на всички страни и се изгубваше зад хоризонта, отвъд хълмистата верига на предпланините. Земляните се приближиха до първите дръвчета. Тъмнокафявите къси дънери издигаха към оловното небе правилните фунии на клоните с груби листа с шоколадов цвят. Удивителната симетрия на ниските, обърнати с върховете надолу конуси напомняше за постоянното безветрие в околностите на Огледалното море. На пътниците им беше много горещо, въпреки че въздушното продухване на скафандрите работеше с все сила. Въздухът профучаваше под металната „кожа“ и излиташе през клапите на петите, вдигайки при всяка крачка къси струи прах.

Настъпващата отведнъж вечер на Торманс завари земляните сред подобни дървета, но по-дебели и с толкова гъсти корони, че отделните клони се закриваха от листната маса. Върху сухата почва паднаха дълги сенки. Нищо живо не се мяркаше във вцепенената гора. Когато земляните се настаниха за почивка край едно дърво близо до пътя, светлината на фенера привлече някакви полупрозрачни насекоми. Земляните включиха за всеки случай въздушното продухване през яките на скафандрите. Тивиса вдъхна бавно въздуха с разширени ноздри и каза:

— Какво нещо е самовнушението. Патроните за продухване са заредени с въздух от Земята и макар да знам, че това е само атомарна смес, абсолютно лишена от мирис и вкус, на мен ми се струва, че долавям в тукашната задуха ароматния вятър на северните езера… Аз работех там преди експедицията.

— Тук всеки вентилатор ще ти заприлича на северен вятър, по контраста със задухата и праха — измърмори Тор Лик, извади охладителната възглавница и се подпря на хълбока на СДФ.

Нощта на Торманс, която траеше половин денонощие, беше прекалено дълга, за да могат земляните да си позволят да дочакат разсъмването. Пръв се събуди Ген Атал, защото го измъчваха страшни сънища. Присънваха му се гигантски сенки, които се въртяха наоколо, неопределени фигури, промъкващи се покрай наклонената каменна ограда, червени кълба дим в зейнали черни пропасти. Известно време Ген продължаваше да лежи и да анализира виденията си, докато не разбра, че подсъзнателните инстинкти го предупреждават за отдалечена, но несъмнена заплаха. Ген Атал се изправи и в същия миг се събуди Тивиса.

— Сънувах нещо лошо, тревожно. Тук, на Торманс, нощем често ми е тежко, особено преди разсъмване.

— Часът на Бика, два часът през нощта — отбеляза Ген Атал. — Така са наричали в древността най-мъчителното за човека време малко преди разсъмване, когато властвуват демоните на злото и смъртта. Монголците в Централна Азия определяли така: часът на Бика свършва, когато конете полегнат преди утрото на земята.

— Долор игнис анте луцем — свирепата мъка преди разсъмване. Древните римляни също са познавали странната сила на тези нощни часове — каза Тивиса и започна да прави гимнастика.

— Нищо странно няма — обади се астрофизикът. — Напълно закономерно чувство, съставено от физиологията на организма още от първобитните времена — и от особеното състояние на атмосферата преди разсъмване.

— За Афи винаги всичко е свързано с Космоса! — разсмя се Тивиса.

Червенозлатният СДФ на Ген излезе напред. Издигнатата високо на гъвкав прът лампа освети пътя. Лудешки се замятаха черни сенки из деретата и падините, съвсем като в съня на Ген Атал. СДФ се люлееше по грапавините на пътя и околният мрак ту отстъпваше, ту идваше съвсем до тях. В гъстия мрак горе за миг се мяркаха самотните светлинки на звездите. Отдясно, едва очертавайки правилния купол на една далечна планина, немощно светеше спътникът на Торманс. Земляните неусетно достигнаха билото. И пак гола пустиня… Започна нанадолнището, също така полегато както стръмнината. Пред тях, през редеещия мрак се виждаше нещо тъмно, закриващо целия едва забележим хоризонт. Отпред и отдолу се появи слаб, равномерен шум. Земляните бяха свикнали с безводието на огромните пространства на планетата Ян-Ях и не можаха да се досетят веднага, че ромоли вода. Краткото развиделяване угаси фенера на СДФ, мрачното пурпурно светило пламна вдясно зад тях. То се издигаше, ставаше по-светло и между планините се показа котловина. Някъде под склона шуртеше рекичка, а зад нея, по ниските хълмове, стърчеше гора от гигантски дървета. Секна дъхът дори на пътешествениците, свикнали със сто и петдесет метровите евкалипти и секвои на Земята. Колонадата от сравнително тънки дънери, високи най-малко двеста и петдесет или триста метра, горе беше захлупена от плътен калпак от клони и листа. Земляните слязоха при рекичката и очакваха да видят подскачащ по камъните планински поток, а се натъкнаха на дълбока, тъмна, едва течаща вода, преградена от паднал напреки къс от огромно дърво. Като балансираха предпазливо по плъзгавия бент, шестимата пешеходци — тримата човека и трите СДФ — се прехвърлиха на мека мъхообразна покривка. СДФ бяха принудени да подскачат, за да не затънат с тънките си лапички. Отвъд ивицата мъх пак започваше сухата камениста почва, покрита в горския пояс с дебел слой от опадали листа и клони. Под краката на вървящите полуизгнилата покривка се превръщаше в кафяв прах, вероятно векове наред не бе имало кой да тъпче тези изветрели остатъци.

— Ето как са изглеждали горите на Торманс преди идването на нашите звездолети! — тихо каза Тивиса.

— Интересно кой ли ги е обитавал по онова време? — попита Ген Атал, ритайки изтлялата маса от листа и плодове и вдигайки тъмен прах. — Едва ли някой е могъл да се изхрани тук долу!

— В големите гори на Земята — отговори Тивиса — се е съсредоточавал целият животински живот. — Тя вдигна ръка към губещите се във висините разкривени клони.

Сякаш в отговор на нейния жест един висок като изсвирване вопъл разцепи безмълвието на гората и накара хората да замрат от изненада. Някъде далеч му отговори друг вопъл, който приличаше на скриптенето на бързооборотна елмазена пила.

Тор Лик измъкна стереотелескопа и започна да се взира в нещо сред гъстия листак. Беше му се сторило, че на тристаметрова височина клоните се поклащат едва доловимо.

— Аха! — весело възкликна Ген Атал. — Тук, отсам Огледалното море, не всичко е измряло! Тормансианите не са изпояли всичко!

— Ако действува факторът СА, там едва ли е останало нещо прилично — намръщи се Тор Лик. — Този писък не ми е особено симпатичен.

Земляните дълго стояха и се ослушваха; те настроиха фотоокото на СДФ за слабо осветление. Но гигантската гора като че ли криеше в себе си толкова живот, колкото и кубовете на едва крепящите се сгради на Чендин-Тот.

Още два дена прекараха земляните в гората, проправяйки си път от хълм на хълм през купища растителен гнилоч. Понякога малки полянки се издигаха нагоре като ослепителни комини от светлина. Високо се виждаше оловносивото небе, заградено от рошави шоколадови клони. На третия ден те се спряха на края на една от полянките.

— Напразно си губим времето — решително каза Тивиса, — дори ако тук, в резервата, в тази безспорно древна гора е оцелял нищожен брой животни като тези пискуни, ние имаме малко шансове не само да ги наблюдаваме, но дори и да ги зърнем! Твърде голям е страхът им от човека. Какъв контраст със Земята! Тези дни аз често си спомнях за нашите пернати и космати приятели. Как могат да живеят тормансианите, без да полагат грижи за по-малките си братя? Нали любовта към природата изчезва, ако няма с кого да я споделяш?!

— Освен с ей тоя! — прошепна Ген, сочейки срещуположната страна на поляната.

Там, зад стълба светлина между дънерите беше се спотаило животно, голямо колкото мечка, само че по-ниско. Ярките му като на птица очи без страх наблюдаваха неподвижно застаналите земляни, то сякаш мереше силите си със силите на пришълците.

Тивиса грабна от колана си наркотизаторния пистолет и изстреля една сребърна ампула в хълбока на животното. То издаде къс нисък рев, подскочи и когато получи втора ампула в крака, побягна. Ген Атал се втурна да го гони. Тивиса го накара да спре, като му каза, че на едрите влечуги препаратът започва да действува едва след две минути. А ако животното притежава по-ниска организация, препаратът може да изиска и повече време.

Прокопаната в дървесния гнилоч диря ги доведе до подножието на едно дърво, исполинско дори сред гигантите в тази гора. Замаяното от мощния наркотик животно, беше се блъснало с все сила в дънера и лежеше по гръб. Непоносимата трупна воня накара земляните да напъхат в носовете си филтри и едва след това да се доближат досами невижданото животно. То имаше черна като тормансианска нощ, лишена от косми люспеста кожа. Големите му опулени и изцъклени очи говореха за нощен начин на живот. Двата чифта свити лапи бяха разположени толкова близо един до друг, сякаш излизаха от едно и също място на туловището. Под тежката кубична глава се виждаше още един чифт крайници, дълги, жилести, с криви сърповидни нокти. Широката уста беше отворена. Тя нямаше устни, виждаха се двуредните дъги на коничните притъпени зъби. От действието на наркотика или от удара в дървото животното беше повърнало вонящото съдържание на стомаха си.

Тор Лик улови Тивиса за ръка и й показа полусмления човешки череп, изхвърлен заедно с остатъците от други кости. И двамата изследователи трепнаха от вика на Ген Атал:

— Внимание, то идва на себе си!

Задната лапа трепна веднъж, дваж. „Не може да бъде! — помисли си Тивиса. — Парализаторът действува най-малко един час.“ Тя се озърна и отскочи назад под погледа на няколко чифта очи, също толкова големи, прозрачни и червени, като на приспаното чудовище, които я гледаха втренчено от мрака между дърветата. Едно от животните, полускрито под слоя гнилоч, пълзеше, криволичейки, към поразения от наркотика звяр.

— Тор, по-бързо! — прошепна Тивиса.

Защитното поле на СДФ отхвърли назад нахалната твар и ревът й заглъхна в непроницаемата стена.

Тор Лик остави СДФ от другата страна на дървото и Тивиса се залови да изследва анестезираното животно. Междувременно Ген Атал извади от своя СДФ прибор, който приличаше на парализиращия пистолет на Тивиса, и закрепи за него кръгла кутия с излизащ от центъра й назъбен шип. Астрофизикът помагаше на Тивиса. Двамата преобърнаха чудовището и му направиха електронограми.

Ген Атал нагласи пистолета за максимален удар и стреля успоредно на дънера, в чието подножие стояха. Кутията се заби здраво в чатала на два мощни клона на височина повече от триста метра. Телеуправляемият мотор спусна на извънредно тънко въже една карабинка. За нея Ген Атал закачи плетени ленти, съедини ги с две катарами — и асансьорното приспособление беше готово.

След няколко минути Тивиса се изкачи на страшна височина, издигната от скрития в барабана двигател. Тя използува своя пистолет, за да забие няколко куки за предпазното въже и за окачване на СДФ. Последен изкачиха СДФ на Ген Атал. Щом защитното поле беше изключено, дебнещите зад дърветата зверове се хвърлиха към още упоеното животно. Хрущенето на костите и проточеният вой не оставиха никакво съмнение за съдбата на едно от последните големи животни на Торманс, които населявали планетата, преди тя да бъде подложена на опустошаване от човека.

Тънкият и здрав като стоманена пружина ствол леко се поклащаше от действието на подемния двигател.

Приключението развесели Тивиса. След прашните равнини и теснотията на градовете тя за пръв път беше се озовала на опияняваща височина. Тънкият ствол засилваше чувството за опасност, а несигурното положение, от което трябваше да се измъкнат, напрягайки силите на ума и тялото си, й се струваше примамливо…

Ген Атал се покатери още по-високо. От непроницаемия листак се чу неговият тържествуващ възглас:

— Наистина има!

— Какво има? — попита Тор Лик.

— Въздушно течение, постоянен вятър!

— Естествено! Ако сме се катерили чак дотук само за това, можеше да ме попиташ.

— А как щеше да откриеш без прибори въздушното течение?

— Ами вие обърнахте ли внимание на повишената влажност на короните?

— Да, наистина. Сега всичко ми е ясно! Ето с какво се обяснявала грамадната височина на дърветата. Те се стараят да стигнат до минаващия над планините постоянен въздушен поток, който донася влага в този безветрен край… Всичко е отлично. Качете се тук, ще изтеглим СДФ и ще си направим планер.

— Планер?

— Ами да. Аз предвидих, че може би ще трябва да се прехвърляме през каньони, реки или морски заливи.

Плътният зеленикавокафяв килим се виждаше на стотина метра под кулообразната корона на дървото, което бяха си харесали пътешествениците. По посока към екватора и осевия меридиан горският гъсталак беше прекъснат от сивовиолетови планински зъбери. Зад тях се намираше голямата на времето река, която течала през плодородната равнина Мен-Зин и един от най-древните градове на планетата, Кин-Нан-Те. Земляните разчитаха да се доберат до Нан-Те и да повикат там самолет.

Ген и Тор се заловиха да разгръщат огромните платнища от извънредно тънка ципа, да я опъват върху рамките от нишки, които бързо се втвърдяваха на въздуха.

Тивиса зареждаше информационните ролки с нови наблюдения. Когато слънцето изгря, земляните слязоха по-ниско и се скриха в листака, изчаквайки да се засилят въздушните течения. Грубите, извити като куки листа изпущаха пресушаваща гърлото, замайваща миризма.

— Най-добре ще е да си сложим маските — посъветва мъжете Тивиса.

Те се подчиниха, така се дишаше по-леко. Тор Лик седеше, облегнат на дънера, и с удоволствие гледаше Тивиса. Тя беше се настанила в началото на един клон, протегнат като гигантска длан, и спокойно работеше, полюшвайки се равномерно на тристаметровата височина, като че ли през целия си още къс живот беше се катерила по дърветата.

Ген Атал раздаде патрончетата с храната и се замисли.

— Не мога да забравя повърнатия от чудовището череп — каза той внезапно. — Нима тия гадини са людоеди?

— Възможно е — отговори му Тивиса. — Но е по-вероятно те да се хранят с трупове. Обърнете внимание на две особености, които като че взаимно се изключват. На размери тези животни са колкото едър хищник, но зъбите им, макар и мощни, са къси и тъпи. Вероятно това са най-големите от сухоземните животни на Торманс, които са оцелели, защото са променили начина си на хранене. Това е станало през периода на катастрофата, във Века на глада, когато не е имало недостиг на трупове, разбира се, при условие, че самите хора не са съперничели на тези животни при изяждането на храната им.

— Говорите ужасни неща, Тивиса — каза Ген Атал намръщен.

— Природата излиза от своите задънени улици по най-безмилостен начин. Канибализмът престава да бъде табу при ниско развитие на емоциите и интелекта, когато повелята на гладното тяло замъглява чувствата и парализира волята.

Тор Лик протегна изморените си крака.

— Ако човекът е бил изяден, тогава околностите съвсем не са безлюдни.

— Тъпомуцунестите хищници могат да преминават големи разстояния. И освен това ти забрави ли какво ни казваха неотдавна в Биологическия институт?

— За скитниците и за целите селища на укриващи се хора в изоставените области ли? — спомни си Тор Лик. — Може би тъкмо това е опасността, за която ни предупреждаваха?

— А може да са имали предвид лимаите. — Тивиса посочи надолу и хвърли под себе си празното патронче.

В отговор проехтя рев.

— Все пак странно е, че не ни предупредиха — каза Тор Лик. — Или и самите те нищо не знаят?

— Трудно е да се допусне! — възрази му Тивиса. — Но наистина е странно. Може би в резерватите отдавна не е идвал никой?

— При липсата на влечение към природата и това е възможно — отговори Тор. — Тук от природата са се запазили само остатъци, и то с чисто утилитарно предназначение, без дълбочина, вътрешна душа и сложни взаимовръзки. За какъв интерес към природата може да става дума?

— Че как така? — учуди се Ген. — Вие посетихте десетина резервата, нима нищо не ви заинтересува, не ви привлече поне с необикновеността си?

— На нас ни показаха петнайсет резервата — каза Тивиса.

— Още повече. И във всеки от тях сигурно сте намерили по нещо? И хората, потомците на онези, които са полагали усилия да запазят природата на различни места на планетата?

— Ген, разберете, че всички резервати на Торманс представляват новозасадени участъци на мястото на унищожените гори и степи. В тях няма нищо древно, както и в малкото видове животни, оцелели в зоологическите градини, изродели и отново върнати към мнимо див живот сред правите редици на растенията. А ние не видяхме нито едно истински голямо дърво!

— Тогава значи всички ние за пръв път се намираме на едно островче от древната природа на Торманс. Обаче аз не искам да оставаме повече тук. Трите дена са ми напълно достатъчни.

— Достатъчни са, Ген! Няма какво да чакаме. Може би ние пак ще се върнем тук с винтолет, за да издебнем пискуните — каза Тивиса.

Вятърът слабо зашумоля в листака. Земляните бързо сглобиха втория ромбовиден планер от почти безтегловната ципа, закачиха турбокутиите със сглобяемите перки. В тях имаше енергия само за две-три минути летене. Ген с две СДФ образуваха екипажа на първия ромб. Тивиса, Тор и третият СДФ се настаниха на скелета на втория планер. Перките се завъртяха, прозрачните ромбове се плъзнаха един подир друг от върха на дървото и заплуваха бавно над килима от долепени корони към планините. Ген Атал въздъхна облекчено. Докато перките се въртяха, планерите стигнаха до края на гората и подети от възходящо въздушно течение, долетяха до второто стъпало на планините. Отвесните тъмнолилави стени на високите плата не можеха да се преодолеят при слабите въздушни течения. Ген Атал насочи планера към един широк проход, който разсичаше стръмните скали.

За учудване на земляните те кацнаха сред хълмове от втвърдена глина близо до един хубав път, съвсем незначително повреден от свличания и порои.

Тор Лик поиска да сгъне своя планер, но Ген махна с ръка.

— Зарядите в турбокутиите са изразходвани, жицата се е втвърдила и няма да се сгъне, ще ни бъде безполезен товар.

Астрофизикът погледна със съжаление грамадното ромбовидно крило, проснато на склона на хълма, и тръгна към пътя.

Изкачването по нажеженото дефиле им отне няколко часа. Земляните спряха да си починат в сянката на една стръмна скала.

— По пътя ще можем да вървим и през нощта — каза Тор Лик и започна да надува извънредно тънката възглавница.

— На мен ми се иска да стигнем билото още по светло — лениво му възрази Ген Атал. — Да видим какво има там, отвъд планините. Ако пътят е по-запазен, ще яхнем СДФ.

— Великолепно! — съгласи се Тор Лик. — Кой не обича да се вози на СДФ! А Тивиса още от училище се славеше с ловкостта си в този спорт… Впрочем къде е тя? — Астрофизикът скочи.

— Пътешествието по Торманс си дава отраженията — спокойно му отговори Ген Атал, — и тримата все по-често ни обземат пристъпи на безпричинна тревога. А Тивиса — ей я там. — Той показа високата отвесна скала, образувана от редуващи се слоеве пясъчник и мека белезникава глина. Скалата се издигаше стръмно; набраздена от пукнатини и отрупана с откъртени блокове, тя приличаше на развалините на титанична стълба. Малката фигурка блестеше в лъчите на червеното светило. Тивиса ловко скачаше от издатина на издатина по огромната стръмнина.

Тор и Ген й замахаха да се върне в сянката на скалата.

Тивиса енергично ги викаше да се качат при нея.

Тор Лик стана и погледна със съжаление меката си възглавница.

При вида на отломките от големи черни и гладки кости в подножието на скалата от отпуснатостта им не остана и следа. Тивиса стоеше на издатината, където един откъртен блок беше разкрил скелетите на едри животни. Малко по-нататък от пясъчника се подаваше грамадният полуразрушен череп на още един звяр. Един дебел къс от рог или от боен зъб стърчеше от купчината така, сякаш още се заканваше на враговете,

Тримата земляни съзерцаваха скелетите мълком; цветът и доброто състояние на вкаменените кости свидетелствуваха, че животните са били погребани в големи водни басейни. Цялата скала беше покрита с кости. Това говореше, че тук някога е процъфтявал могъщ живот.

Тивиса и Тор бяха видели няколко скелета на изкопаеми животни в музея на Биологическия център. Тези палеонтологически колекции не отразяваха истинската история на живота на Торманс и изобщо не можеха да се сравняват с величествената картина на миналото, пресъздадена в музеите на Земята. Слабият интерес на тормансианите към миналото на тяхната планета може би се дължеше на общия упадък на историческите изследвания при олигархическия строй. Олигархията не обича историята. Но по-достоверна като че ли беше друга една причина. На Земята в дълбоко разположените слоеве от преди милиони години останките на древни хора, на различни форми на човека се намираха обикновено заедно с останките на слонове. Като че ли най-могъщите и най-слабите физически от едрите животни на Земята вървяха заедно. Още по-дълбоко в миналото отиваха слоевете, отнасящи се до времето, когато прахората изработвали първите оръдия и овладявали огъня, най-сетне — когато общите прадеди на човека и маймуните тръгнали по различни пътища.

За жителите на Земята бяха очевидни корените им на родната планета. Те можеха да оценят целия път на велик възход от първичния живот до мисълта, изминат през милионите векове на страдания, на безкрайно раждане и смърт на живата материя.

Почвите на Торманс пазеха сведения за историческото развитие на живота до равнище, не по-високо, отколкото на животно с интелект, значително по-нисък от тоя на земните коне, кучета и слонове, да не говорим за китообразните. Тук палеонтологията доказваше, че човекът е чужд пришълец, и пазеше доказателства за това, че той престъпно е унищожил предишния живот на Торманс, с каквито и Бели звезди да прикриваше произхода си. Безкрайните степи на опашното полукълбо, днес прашни и пустинни, очевидно са били също така богати на живот, както на времето безграничните равнини на Северна и Южна Америка. Тивиса ясно си припомни една картина в Дома на историята на Африка и екваториалната зона. Изгорена от безмилостното слънце равнина с пръснати тук-там приличащи на чадъри акации, осеяна с избелели и станали на прах скелети на диви животни. Опрян на радиатора на бързоходна кола, на преден план стои човек с многозарядна карабина, присвил скучаещите си очи, за да не му люти димът на залепената за крайчеца на устата му цигара. Написаната под нея игрословица на староанглийски език означаваше едновременно и „Край на дивеча“, и „Край на играта“.

— Какво ти е, Тивиса? — попита Тор Лик.

— Замислих се! Донеси апаратите. Ще направим холограми. — Тивиса присви дръпнатите си очи, изморени от ярката светлина.

Тримата пътешественици и трите верни деветоножки упорито преодоляваха стръмнината, навлизайки все по-дълбоко в сянката на тъмно виолетовите урви на главния масив.

Лъчите на светилото вече се плъзгаха успоредно на повърхността на платото, когато дефилето се разшири. Хоризонтът започна да слиза надолу. Зад тях остана обширната падина с първобитната гора, а пред тях, по посока на екватора, се простираше каменният хаос от разноцветни скали — резултат от продължаващата милиони години работа на слънцето, водата и вятъра. Гребени, зъбци, правилни конуси и стъпаловидни пирамиди, клисури като разкъсани рани, стени с архитектурно правилни ансамбли от колони, свлачища и сухи корита — всичко беше се смесило в този пъстър лабиринт с петната на плътните сенки, ту сини, ту виолетовочерни.

Много надалеч в сгряната от пурпурното ниско светило мараня хаотичните грамади се изравняваха и неусетно преминаваха в пустинната степ на равнината Мен-Зип. През задимения от прах хоризонт едва проблясваше водата. Там пурпурната мараня се превръщаше в накъсана верига от сини облачета, легнали ниско над степта.

Тук беше по-прохладно и земляните се втурнаха по нанадолнището. Криволичещият път на места беше преграден от срутени камъни. Пътешествениците тичаха няколко часа подред, а до тях, без да изостават, вдигнаха прах трите СДФ. По-долу започна зоната на пясъците, довеяни от някогашните ветрове по склоновете на предпланините. Пясъчните преспи по завоите пресичаха пътя с острите си гребени.

Тивиса дишаше тежко, явно бяха изморени и Тор, и Ген. Астрофизикът се спря внезапно.

— Защо всъщност тичаме, и то с такова темпо? До водата на хоризонта е още далеч, а сега ще се стъмни. Нали не сме определили точната дата на пристигането ни в Кин-Нан-Те?

Тивиса се засмя и си пое дъх.

— Наистина. Вероятно в нас е непреодолимо подсъзнателното желание да бъдем колкото може по-далеч от неприятните гори и техните обитатели. Почивка!

Вертикални ивици от гипсови кристали пресичаха косо хълма, под който се настаниха земляните. За да бъдат спокойни, те наредиха СДФ около лагера, без да включват полетата, но се заградиха с бариера от невидими лъчи, съединени с автоматичното реле на защитата.

— За в случай че и тук се въдят тези „симпатични“ зверчета — усмихна се Ген Атал, настройвайки преградата.

Тор Лик направи опит да се свърже със звездолета посредством отразен лъч, но неуспешно. Мощността на СДФ не стигаше за създаването на собствен вълновод, а без него една толкова отдалечена връзка изискваше познаване на атмосферните условия.

… Тивиса се събуди от лек шум и не можа да разбере веднага, че шушне вятърът, който в този предутринен час беше нахлул от просторите на равнината Мен-Зин. Бодливите храстчета, които растяха наоколо, приличаха на скръбно приведени джуджета с разчорлени и провиснали до пясъка коси. Те се мърдаха и печално клатеха глави. Тивиса бе обзета от тъжно чувство, но то веднага изчезна. Тя не знаеше кое бе го предизвикало — дали отдавна нечуваното шумолене на вятъра, този постоянен спътник на живота на Земята, или печалните растения на тормансианската пустиня.

Те пак потеглиха. Пътят стана по-добър. СДФ прибраха късите си твърди лапички, замениха ги с валячета с меки грайфери, изкараха подставките за крака, а в центъра си издигнаха лоста за опора и управление. По-опитните ездачи се возеха на СДФ без опора, разчитайки на мигновената си реакция и на развитото си чувство за равновесие. Тогава простото пътуване се превръщаше в спорт. Тивиса с нейния тъмнорубинен скафандър с розова гарнитура, с развяваща се черна грива, красиво и ловко балансираше на крачните подставки и летеше през пустинята. Ген Атал й се любуваше и насмалко не се търколи презглава, когато неговият СДФ намали малко скоростта си при един завой.

Тивиса наложи такова темпо на езда, че след два часа те вече бяха слезли в широката речна долина. На времето тук бе текла могъща река. Лишена след изсичането на горите от подхранващия я водосборен район, преградена с язовирни стени, тя била превърната във верига от езера, чието изпаряване ставало толкова по-силно, колкото повече намалявала водата и колкото по-сух ставал климатът. Скоро само отделни езерца от гъста саламура се проточили надолу по най-дълбоката ивица на бившето корито. Червени, твърди като бетон пясъци покриваха краищата на долината. Близо до водата те бяха розови, светли, а около езерата дразнеха очите и с игривите отблясъци на ивицата перлови, аметистови и лилави кристали. Същите кристали покриваха пропитите със сол остатъци от мъртви дънери, чиито разкривени пънове, разцепени клони и коренища стърчаха тук-там от плитката синя вода в тежкия зной над неподвижната гладка повърхност на езерцата.

Земляните загубиха известно време, докато заобикаляха лепкавата кал, и прекосиха коритото там, където двата хълма на високия бряг се разделяха от долината на някакъв приток, облекчавайки изкачването на стометровата стръмнина. Чувството за посока и тук не беше излъгало земляните. Щом се изкатериха на брега, пътешествениците видяха огромен град. Той беше разположен едва на няколко километра от реката. Само височината на брега и своеобразната рефракция на нажежения въздух над солените езера бяха попречили на земляните да видят още от планините най-големия град на опашното полукълбо Кин-Нан-Те. Те още отдалеч забелязаха колко по-добре се е запазила старата част на града в сравнение с по-късно построените райони. Кулите, приличащи на архаичните пагоди на Земята, гордо се издигаха над жалките развалини, които се простираха по периферията на древния град.

Осмоъгълните, многоетажни, леко стесняващи се към върха кули с разкошни орнаменти, с еркери и балкони, блестяха с пъстротата на облицовката с повтарящи се изображения на страшно разкривени лица сред гънките на все същите змии или между стилизирани розетки от дисковидните цветя на Торманс. Други пагоди изглеждаха опасани с тънкозъбести гребени от черен метал, които се редуваха с етажи от сиви метални плочи, изпъстрени с йероглифи, или от решетки, прорязани от кръстовидни отвори.

Кулите се издигаха върху постаменти-аркади. На времето те са били заобиколени от градини и басейни, сега от тях бяха останали само изгнили пънове и ями с керамична облицовка.

Ген Атал се мъчеше да си спомни къде на Земята е виждал подобна архитектура. В кои реставрирани градове на древността?

Дали не беше в Източна Азия?

Годните за кацане на самолети летища се намираха откъм екваториалната страна на Кин-Нан-Те. Пътешествениците трябваше да прекосят целия град, но те само се радваха на тази възможност. Древният град заслужаваше да бъде разгледан, дори ако се наложеше да загубят цял ден. Земляните с усилие лавираха из развалините на строежите от последния период на Кин-Нан-Те. Бурите или леките земетресения, отминали град Чендин-Тот на брега на Огледалното море, тук бяха разрушили нетрайните, построени на бърза ръка сгради и ги бяха превърнали в безобразни купчини от камъни, бетонни плочи и трегери. Само гигантската чугунена тръба на древния водопровод, подпряна на навити на спирални пружини железни змии, право и неотклонно прекосяваше хаоса от развалини. Не по-малко величествена изглеждаше колосалната порта на границата на стария град. Тя имаше осем символични прохода. Тежките портали с ръбести покриви се опираха на квадратни колони, високи по петнайсетина метра. Земляните минаха през централния проход, сякаш навлизаха в друг свят. Тук се чувствуваше същата враждебна монументалност на архитектурата, както и в градините на Цоам, само че по-явно. Всяка от огромните сгради бе предназначена за смаляване на човека, за да се почувствува той нищожна, лесно заменима евтина част от обществения механизъм, в който изпълняваше работата си, без да разсъждава и да иска разбиране.

Отпечатъкът на разрушението личеше още по-ясно в централната част на града при гледката на пресъхналите езера и канали, на изтлелите дървета в парковете, на стръмните и смели арки на мостовете, които безполезно се изгърбваха над безводните корита. Отмерените крачки на земляните и ясното трополене на СДФ, които пак бяха стъпили на твърдите си лапички, глухо отекваха по каменните плочи на улиците и площадите.

Широки стълби водеха към големи сгради, заобиколени с колони, които още бяха запазили ярките си цветове. Надменно се кривяха вирнатите ъгли на покривите; отворите на вратите във формата на големи ключалки сякаш криеха нещо забранено. Вместо с обикновените капители колоните бяха увенчани със сложна плетеница от конзоли. Основите им обикновено изобразяваха или вързани хора, смазани от тежестта, или люспести, навити на пръстени змии.

Пътешествениците отминаха един ансамбъл от високи сгради и се озоваха пред гигантска, очевидно много стара кула. Част от дванайсетте й корниза бяха рухнали и разкриваха вътрешната структура на сложните коридори, които се чернееха между дебелите извехтели стени. Тайнственост облъхна земляните, завладя ги странно предчувствие. За това, изглежда, спомагаха и двете зловещи статуи от груб, побелял от стичалата се върху него мазилка метал, които охраняваха входа на кулата.

В странни облекла, с яростно стиснати юмруци и безобразно излъчени кореми, те стояха разкрачени. Всяка черта на лицата, измоделирани с особена експресия, говореше за тъпа жестокост. В широката, здраво стисната уста, в дълбоките бръчки, които се спущаха от плоския нос към брадата, в изблещените очи под тежките наклонени дъги на веждите се долавяше неукротим стремеж към убиване, измъчване, тъпчене и унижаване. Цялата гадост, на която може да бъде способен човек, бе събрана от изкусни ваятели като във фокус в тези отвратителни лица.

— Тук дори мирише неприятно — каза Тивиса, нарушавайки тягостното мълчание. Тя приклекна и започна да разглежда блажните петна по плочата. — Кръв! Съвсем прясна кръв!

Тайнственото мълчание на древния град започваше да става заплашително. Кой би могъл да остави следи от кръв по плочите на площада? Животни или хора?

Внезапно някъде отдалеч се зачуха неразбираеми звуци, стори им се, че това са заглушени от разстоянието човешки вопли и че те идват от прозорците на кулата.

Ръководени от една и съща подбуда, пътешествениците поискаха да проникнат в кулата, но не можаха да направят нито крачка във вътрешността й. Рухналите тавани закриваха долната част на зданието, без да оставят дори и най-малка пролука. Земляните пак излязоха на площада и се ослушаха. Сега воплите се чуваха по-ясно.

Звуците се отразяваха от зданията, идваха от различни страни и ту се засилваха, ту заглъхваха. Най-сетне откъм портата, през която бяха минали, се дочуха ясни човешки гласове. На Тивиса й се стори, че различава отделни думи на езика на Ян-Ях.

— Видяхте ли, излиза, че тук има хора! — зарадвано възкликна тя.

Думите й бяха прекъснати от такъв отчаян вопъл, че и тримата трепнаха. Викът отслабваше, докато не замря, заглушен от глъчката на много хора.

Тивиса се огледа безпомощно. Нейните знания по социология на нискоорганизираните общества бяха твърде ограничени, за да може да предвиди събитията и да намери най-добрата линия на поведение. Тор Лик се затича натам, откъдето се донасяха виковете, но размисли и се върна при другарите си. Без да губи време, Ген Атал извади излъчвателя на защитно поле на СДФ. Гласовете се приближаваха от две страни едновременно — единствените изходи от площада към вливащите се в него улици.

До кулата се допираше една стена от сив камък с тесен проход между два стълба, увенчани с железни змии. Ген Атал предложи да се скрият зад стената.

На горната площадка на стълбата се появи тълпа хора, Подножието на кулата пречеше на земляните да виждат по-голямата част от тълпата. Никой не забеляза пътешествениците и те можаха да разгледат новодошлите. Това бяха млади хора, вероятно принадлежащи към групата „кжи“, дрипави и раздърпани, с тъпи лица, сякаш замаяни от наркотик. Сред тях възбудено се мятаха жени с несресани, мръсни кичури сплъстена коса.

Отпред неколцина здравеняци влачеха двама пребити хора, жена и мъж. Голи, окаляни, целите в пот и кръв. Разпуснатите дълги коси на жената закриваха клюмналото на гърдите й лице.

Откъм портата се чу възторжен рев. Нова тълпа викащи, лудеещи хора се изсипа на площада, който, изглежда, служеше за събрания.

Тивиса погледна Тор с ням въпрос. Той допря пръсти до устните си и вдигна рамене.

От втората тълпа излезе напред гол до кръста човек, с вързана на кок коса. Той вдигна дясната си ръка и извика нещо. В отговор откъм стълбата се раздаде смях. Жените започнаха да крещят една през друга. Страшният смисъл на чутото не можа да стигне веднага до съзнанието на земляните.

— Хванахме двама! Единия убихме на място. Втория довлякохме до портата. И там пукна, мършата му с мърша, да го ядат… — Пътешествениците не разбраха непознатата дума.

— А ние хванахме още двама от същата експедиция! Има една жена! Тя е хубава! По-мека и по-дебела от нашите. Да ви я дадем ли?

— Дайте я! — изрева полуголият с кока.

Извиха ръцете на пленничката и тя се сгърчи от болка. Един от юначагите я събори със силен ритник и жената се изтърколи надолу по стъпалата към статуите. Полуголият се затича към замаяната от падането жертва и я повлече за косата към купчината пясък край кулата. Тогава плененият мъж се изтръгна от мъчителите си, но беше хванат от един човек с разкопчана куртка, на чиито голи и мръсни гърди беше татуирана летяща птица. В яростно безумие, с див вик пленникът се вкопчи в ушите на татуирания. И двамата се затъркаляха по стълбата. Всеки път, когато се окажеше отгоре, пленникът удряше главата на мъчителя в ръбовете на стъпалата. Татуираният остана да лежи в подножието. Тълпата се втурна с рев надолу. Пленникът успя да дотича до полуголия, който влачеше жената. Последният го събори с изкусен удар, но не го спря. Пленникът сграбчи победителя за краката, впи зъби в глезена му и го събори на земята.

Притеклите се на помощ откъснаха пленника от падналия, проснаха го по очи на плочите до статуите. Полуголият скочи и показа редките зъби на широката си уста. В тази усмивка-озъбване нямаше гняв. в нея се четеше само подигравателно тържество, упоение от властта над поваления човек.

Ген Атал се отдели от стената, но преди да направи втора крачка, полуголият измъкна изпод колана си назъбена като харпун кама и я заби до дръжката в гърба на пленника.

Укорявайки се за мудността си, тримата земляни изтичаха на площада. Тържествуващ рев се изтръгна от стотиците подивели гърла, но тълпата забеляза необикновения вид на хората и утихна. Тивиса се наведе над гърчещия се пленник и разгледа камата. Тя беше покрита със стоманени пластинки, които се отделяха пружиниращо от острието също като борова шишарка с дълги люспи. Такова оръжие можеше да се изтръгне само заедно с вътрешностите. Тивиса мигновено взе решение: с помощта на внушението тя успокои ранения, натисна две точки на шията му и животът на мъченика се прекъсна.

Жената, която нямаше сили да се изправи на крака. допълзя до земляните и протегна умоляващо ръка към тях. Полуголият главатар скочи към нея, но изведнъж се преметна и главата му изкънтя глухо на плочите. Тор Лик, който беше го съборил с въздушната вълна от незаредения наркотизаторен пистолет, се хвърли към жената, за да я изправи. От тълпата излетя втори такъв тежък, назъбен нож, заби се между плешките на жената и я уби на място. Трети нож се удари в скафандъра на Тор и отскочи настрана, четвърти изсвири край бузата на Тивиса. Ген Атал както винаги разчиташе на техниката и включи защитата на своя СДФ, на когото предварително беше заповядал да бъде край него.

Съпровождани от рева на възбудената тълпа и от звънтенето на ножовете, които отскачаха от невидимата преграда, земляните се укриха в прохода в стената. Нападателите не можаха да разберат веднага, че имат работа с непреодолима сила. Те се отдръпнаха на площада и започнаха да се съвещават. Когато се огледаха, пътешествениците разбраха, че се намират в градските гробища. Стената на гробищата не би спряла нападателите, затова Ген Атал избра място за създаването на защитно поле близо до входа. Той сложи два СДФ в ъглите на квадрата, заграден със стълбчета от синя керамика. Тук границата на забранената зона беше по-нагледна за нападащите. След няколко атаки у тях ще се изгради рефлекс за непреодолимост и тогава от време на време ще може да се изключва полето. Състоянието на батериите много тревожеше инженера по броневата защита. Тъй като не очакваха подобни приключения, те бяха изразходвали много енергия за бързото препускане…

Тор Лик издигна перископа на СДФ, който едновременно служеше и за антена. Наближаваше часът, когато „Тъмен пламък“ щеше да създаде отражателно „огледало“ в горните слоеве на атмосферата над град Кин-Нан-Те. Пътешествениците ще повикат самолет и ще могат да се посъветват във връзка със станалото.

Индикаторът за връзката показа синя светлина. За икономия на енергията решиха да проведат разговора без изображение, с изключени ТВФ.

Потресената Тивиса бродеше между гробовете и все не можеше да се успокои; кореше се, задето толкова късно бяха се притекли на помощ на пленниците.

Тор Лик отиде при нея и поиска да я прегърне, но тя направи крачка назад, дръпна се.

— Какви са тези същества? Не се различават от хората и в същото време не са хора. Какво правят тук? — мъчително прозвуча въпросът й.

— Това сигурно ще е опасността, за която намекваха чиновниците от Торманс — убедено каза Ген. — Очевидно тях ги е срам да си признаят, че на планетата Ян-Ях съществуват такива видове — тях „общество“ не можеш да ги наречеш — бандитски шайки, възкръснали сякаш от Тъмните векове на Земята!

— Да, тук опасността е къде по-голяма, отколкото сред лимаите от Огледалното море и черепоядите в гората — съгласи се Тор.

— Аз си спомних, за съжаление късно, една от лекциите на Фай Родис — съкрушено въздъхна инженерът по броневата защита — за чудовищната жестокост, която се е натрупвала в психологията на древните раси. Оттук произтичаше изводът за различните нива на инферното при различните народи по едно и също време. Поради робската зависимост от властелините на живота независимо от техния образ — звяр, бог или владетел — възниква потребността от триумф посредством изтънчени мъчения и гаври спрямо всички попадащи под властта на подобни изроди.

— Струва ми се, че това е нещо друго! — възбудено извика Тор Лик. — Както всички общества и тормансианското е натрупало морални ресурси посредством възпитанието в суровата школа на живота. Те са изразходвани в тираничната експлоатация и е настъпила всеобща аморалност, която не са способни да удържат никакви страшни закони, нито свирепостта на „лилавите“.

— Не, аз трябва да поговоря с тях! Ген, изключете полето. — Тивиса тръгна към отвора в стената.

Появяването на Тивиса изтръгна викове от тълпата, която беше запълнила площада. Тивиса вдигна ръце, за да покаже, че иска да говори. От двете страни се приближиха очевидно главатарите — полуголият, с вързаната на кок коса, и татуираният — заедно със своите приятели. Жените си приличаха като сестри, те кълчеха вървешком кльощавите си бедра.

— Кои сте вие? — попита Тивиса на езика на Ян-Ях.

— А вие кои сте? — попита на свой ред татуираният, тоя говореше на „долното“, примитивно наречие на планетата, с неговото неясно произношение, изяждане на съгласните и рязко повишаване на тона в края на фразата.

— Ваши гости от Земята!

Четиримата прихнаха да се смеят и започнаха да сочат Тивиса с пръсти. Смехът се поде от цялата тълпа.

— Защо се смеете?

— Наши гости! — изрева полуголият, наблягайки на първата дума. — Скоро ти ще станеш наша… — и направи жест, който не оставяше съмнение относно съдбата на Тивиса.

Жената от Земята не се смути и каза, без да трепне.

— Нима вие не разбирате, че се търкаляте към бездна, от която няма връщане, че натрупаната във вас злоба се насочва срещу вас самите? Че сте се превърнали в свои собствени палачи и мъчители?

Едната от жените, злобна, настръхнала като разярена котка, внезапно се приближи до Тивиса.

— Ние отмъщаваме, отмъщаваме, отмъщаваме! — извика тя.

— На кого?

— На всички! На тях! И на умиращите като ням добитък, и на онези, които си изпросват живота, ставайки мекерета на господарите!

— А какво е мекере?

— Гнусен роб, който оправдава робството си, такъв, който мами другите и пълзи по корем пред господарите, който предава и убива тихомълком. О, как ги мразя!

„Тази жена е била подложена на тежко унижение, на насилие, което я е докарало до ръба на безумието“ — помисли си Тивиса и попита тихо:

— Но кой ви е обидил? Именно вас, лично?

Лицето на жената се разкриви.

— А! Ти, чистата, красивата, всезнаещата! Бийте я, бийте ги всички! Защо стоите, страхливци?! — разкрещя се тя.

„Психопатка!“ — помисли си Тивиса. Тя се вгледа в лицата на приближаващите се към нея хора и се ужаси; в тези очи нямаше никаква мисъл. От очите на тези хора я гледаше дивата и елементарна, плоска като чинийка душа на недоразвито дете.

И Тивиса се прибра през портата. И тъкмо навреме. Ген Атал, който наблюдаваше преговорите с ръка на бутона, включи защитата. Отхвърлените преследвачи се търкулнаха по плочите на древния площад.

Тивиса се хвана за бузата, както винаги в минути на разочарование и несполука.

— Какво друго можеше да направиш, Тихе? — попита Тор Лик, наричайки я с интимното име, измислено още по времето на Херкулесовите подвизи.

— Ах, ако вместо мен тук беше Фай Родис! — с болка каза Тивиса.

— Страх ме е, че и тя нямаше да постигне с тях нищо добро. Освен ако приложеше способността си да създава масова хипноза… Е, щеше да ги спре, а после? И ние ги спряхме, но няма да вземем да ги избиваме с лазерен лъч, за да спасим скъпоценните си кожи!

— О не, разбира се. — Тивиса млъкна и се вслуша в шума на тълпата, който се донасяше през оградата на гробищата.

— Може би на тях им трябват наркотици? — попита Ген Атал. — Помните ли колко широко са били разпространени наркотиците едно време, особено когато химията изобретила по-евтин и по-ефикасен наркотик от алкохола и тютюна?

— Не се съмнявам, че те имат опияти. Достатъчно е да ги погледнеш как се движат. Но същината на бедствието е другаде — те са загубили човечността си. Някога в древността се е случвало диви животни да възпитават малки деца, случайно изоставени на произвола на съдбата. Известни са деца-вълци, деца-павиани, дори момче-антилопа. Естествено, можели са да оцелеят само индивиди, надарени с особено здраве и умствени способности. И все пак те не са станали хора. Децата-вълци дори загубили способността си да ходят на два крака. Ето какво става с човек, когато инстинктите и преките потребности на тялото не са дисциплинирани от възпитанието.

— Тук няма нищо чудно — каза Тор Лик. — Отдавна е известно, че мозъкът на човека е станал могъщ, единствено развивайки се в социална среда. Първите години от живота на детето имат далеч по-голямо значение, отколкото са мислили по-рано. Но…

— Но обществото, а не стадото е възпитало човека — поде Тивиса. — Човекът е бил групово, но не стадно животно. А тълпата е стадо, тя не може да събира и запазва информация. Престъпно е да се лишават хората от знания, от истината; отвратителната лъжа е довела човека до пълна деградация. Ръководени само от най-примитивните си инстинкти, подобни хора се групират в стадо, където главното развлечение са садистичните удоволствия. И е невъзможно да преустроиш психиката им, както и психиката на децата-вълци, с апелиране направо към човешките им чувства. Трябва да се измислят специални методи… Все пак аз много съжалявам, че Родис не е с нас.

— Какво ни пречи да я повикаме тук? — попита Тор.

— Афи, ти не се ли досети, че Родис остана като заложница в двореца на властелините? — каза Ген Атал. — И ще стои там, докато всички ние не се завърнем в „Тъмен пламък“.

— Гледайте, те прескочиха стената! — възкликна Тивиса.

Обсаждащите бяха се досетили, че защитното поле прегражда само портата, и сега се катереха по стената. Скоро ревящата тълпа вече тичаше през гробищата, като се буташе и блъскаше по пътеките между паметниците. При сините глазирани стълбчета нападателите бяха отхвърлени назад. Заработиха двата ъглови СДФ. Ген Атал беше създал защитно поле с минимално напрежение, проницаемо за светлината и силното оръжие, каквото нападащите нямаха.

Земляните никога не бяха си представяли, че човек може да оскотее дотолкова. Вбесени от неуспеха си, жителите на Кин-Нан-Те крещяха ругатни, плезеха се, плюеха, разголваха й показваха срамни от тяхно гледище части на тялото си, дори вършеха на показ естествените си нужди.

Ниският, приличащ на далечна гръмотевица сигнал на звездолета донесе небивало облекчение. Синята светлина на СДФ се замени от жълта. „Тъмен пламък“ искаше връзка. Тор Лик изключи полето край портата, където на стража беше застанал Ген, и третият СДФ започна предаването.

Гриф Рифт попита:

— За колко време ще ви стигне кръговата защита?

— Всичко зависи от това, колко често ще ни щурмуват — отговори Тор.

— Вземете най-лошия вариант.

— Тогава максимум за осем часа.

Гриф Рифт надзърна в картата на Торманс.

— Нашият дискоид ще прелети тези седем хиляди километра за пет часа. Скоростната ракета би стигнала за един час, но тъй като не познаваме добре физиката на планетата, не можем да се прицелим с нужната точност. Я направете опит да си пробиете път и да излезете от града.

— Не бива. Страх ме е, че няма да мине без жертви.

— Прав сте, Тор. Затова няма смисъл да пращаме и дискоид. Нека тормансианите сами се оправят. Техните самолети също ще долетят до Кин-Нан-Те за не повече от пет-шест часа. Сега ще се свържа с Родис. Свързвам ТВФ с паметната машина. Дайте ми видеоканал за снимки. И се дръжте!

Тор Лик бързо предаде кръгова панорама и изключи връзката. Навреме! Ген Атал даде знак за опасност и третият СДФ отново прегради портата.

Времето течеше, а тълпата продължаваше да вилнее със същото упорство и тъпота край означените от сините стълбчета граници. Ген Атал се ядосваше, че не беше се сетил да вземе от звездолета батериите за психическо въздействие, които бяха донесени за в случай, че ги нападнат животни. Тези батерии щяха да разгонят подивелите тормансиани и да събудят у тях чувството на животински ужас. Подобно защитно устройство лесно можеше да бъде създадено и на „Тъмен пламък“, но сега им оставаше само да чакат. Дивата тълпа можеше да бъде унищожена, но подобна мисъл изобщо не минаваше през ума на земляните.

По същото време в Градините на Цоам Фай Родис обясняваше на инженер Таел какво се е случило и го молеше веднага да изпрати самолети на помощ.

— Поради недостиг на гориво с полетите се разпорежда само Съветът на Четиримата.

— Тогава докладвайте веднага на Съвета, а още по-добре — направо на властелина.

Таел стоеше нерешително.

— Вие не разбирате ли с какъв малък запас от време разполагаме?! — учудено възкликна Родис. — Защо се бавите?

— За мен не е много просто да докладвам на властелина — прегракнало каза Таел, — по-бързо ще стане, ако вие лично…

— Защо не казахте веднага?! — и Фай Родис се устреми към покоите на председателя на Съвета на Четиримата.

За щастие днес Чойо Чагас не беше напущал двореца. След половин час Родис бе въведена в зелената стая, която вече беше станала постоянно място за срещите й с властелина на Торманс.

— Аз бях предвидил подобна възможност — каза Чойо

Чагас, след като разгледа предадената от звездолета снимка — затова управниците по места са настоявали пред вашите изследователи да се откажат от рискованото пътешествие.

— Но на тях никой не им е обяснил степента на опасността!

— Всеки зонален управител се срамува, по-точно страх го е да говори за тези вампири. Тях ги наричат „оскърбители на двете блага“.

— На двете блага?

— Да, разбира се — на дългия живот и леката смърт. Те са се отказали и от едното, и от другото и затова трябва да бъдат унищожени. Държавата не може да търпи своеволия. Но те се спасяват в изоставените градове, а недостигът на транспорт затруднява борбата с тях и те си остават позор за зоналния управител.

— Грехота е да се бавим още — каза Родис, — загубените минути могат да костват живота на нашите другари. Те са добре защитени, но капацитетът на батериите е ограничен. Тесните, непроницаеми очи на Чойо Чагас бяха втренчени в Родис.

— Вашите деветоножки притежават убийствена сила. Спомням си как те сринаха една врата в този дворец — усмихна се язвително властелинът.

— Разбира се, всеки СДФ има лъч за рязане, инфразвук за събаряне на препятствия и най-сетне фокусирана искра… Но аз не ви разбирам!

— Толкова проницателна жена и да не може да разбере, че вместо да изразходват енергията за защитно поле, те трябва да избият негодниците.

— Те няма да го направят!

— Дори ако им заповядате ли?

— Аз не мога да дам такава безнравствена заповед. Но дори и да се опитам, все едно, никой няма да я изпълни. Това е един от главните стълбове на нашето общество.

— Невероятно! Как може да съществува общество върху такива нестабилни основи?

— После ще ви обясня, а сега ви моля незабавно да издадете заповед! Изпратете самолети час по-скоро! Какво прилагате вие в такива случаи? Успокоителна музика или ГВР — Газ на временната радост?

— Газ на радостта! — каза Чойо Чагас със странна интонация. — Нека бъде така! За колко часа ще стигне енергията на вашите хора? Не може ли да им се изпрати ракета с батерии от вашия всесилен кораб?

Родис погледна гривната си, която беше зафиксирала момента на получаването на сигнала от град Кин-Нан-Те.

— Запасът от енергия ще стигне за около седем часа. А без коригиращи станции е невъзможно да се извърши точно кацане на ракета. Бихме убили другарите си: прекалено малка е площта, на която са обкръжени те.

Чойо Чагас стана.

— Виждам колко сте загрижена за съдбата им. В края на краищата вие не сте били чак толкова безстрастни, както искате да изглеждате на нас, обитателите на Ян-Ях! — Той завъртя малкия диск върху масата и тръгна към съседната стая. — Ще дойда след малко!

Чакаше го висок слаб „змиеносец“ с хлътнали очи и широка като на жаба уста с тънки устни.

— Изпратете два самолета от резерва на охраната в Кин-Нан-Те, да спасят нашите гости от Земята — започна властелинът, гледайки над приведения в почитателен поклон чиновник. — Защитата им ще работи още седем часа — продължи Чойо Чагас, — следователно след седем и половина вече ще е късно. Чувате ли, след седем и половина!

— Разбрах, велики! — Чиновникът вдигна преданите си очи към властелина.

— „Оскърбителите“ трябва да бъдат изтребени до крак. Този път без мъчения и процедури — просто да се унищожат!

„Змиеносецът“ се поклони още по-ниско и излезе. Чойо Чагас се върна в зелената стая, като си каза: „Да видим толкова детински наивни ли са те, както ме уверява тази Цирцея. Нека това бъде своего рода експеримент.“

— Заповедта е дадена! Тук моите заповеди се изпълняват!

Фай Родис му благодари с поглед, но изведнъж трепна.

— За какъв експеримент си мислите?

— Аз самият бих искал да ви задам няколко въпроса — побърза да я прекъсне Чойо Чагас. — След получения урок ще се стремите ли пак към отдалечените области на планетата?

— Не. Тази екскурзия беше предизвикана изключително от желанието на нашите изследователи да видят първобитната природа на Ян-Ях!

— Няма що, те вече я видяха!

— Опасността не е дошла от природата. „Оскърбителите“ са продукт на едно човешко общество, изградено върху потисничеството и неравенството.

— За какво равенство говорите вие?

— За единственото! Равенство на еднаквите възможности.

— Равенството е невъзможно. Хората са толкова различни, следователно не са равни и възможностите им.

— При голямо разнообразие на хората има равенство на резултатите.

— Измислица! Когато ограничените ресурси на една планета са изтощени до последна степен, далеч не всеки човек е достоен да живее. Хората имат нужда от толкова много неща, а ако нямат способности, с какво са по-добри те от червеите?

— Нима смятате за достойни само онези, които имат изключителни способности? Но нали съществуват и просто добри, сръчни и съвестни работници?

— Как да ги определяме кой е добър и кой лош? — пренебрежително се усмихна Чойо Чагас.

— Но това е толкова просто! Още в дълбока древност са умеели да разпознават хората. Невъзможно е да не са ви известни такива стари думи като симпатия, обаяние, влияние на личността!

— А мен за какъв ме смятате? — внезапно я попита Чойо Чагас.

— Вие сте умен. Притежавате големи способности, но сте и много лош човек, а затова много опасен.

— Как го определихте?

— Вие добре се познавате и оттук идват вашата подозрителност, комплексът ви за величие и необходимостта постоянно да тъпчете хората, които са по-добри от вас. Вие искате да притежавате всичко на планетата. Въпреки че ирационалността на това желание ви е ясна, то е по-силно от вас. Вие дори се отказвате от общуването с другите светове, защото е невъзможно да ги завладеете. Освен това може да се окаже, че там съществуват хора, по-издигнати от вас, по-добри и по-чисти!

— Вие четете мислите ми! — Чойо Чагас се стараеше да прикрие чувствата си под обикновения израз на презрително високомерие. — От известно време… от известно време аз искам да владея и онова, което липсва, което още не е съществувало на моята планета.

Чойо Чагас се обърна рязко и излезе от стаята.

Тивиса дойде на себе си от самохипнозата. С нейна помощ те един по един се избавяха от гледката на вилнеещата тълпа — това зрелище не беше по силите на нормален човек.

„Отмъстителите“ притежаваха упорството на психопати. Видът на тримата земляни, насядали безстрастно и неподвижно с подвити крака върху каменната плоча, вбесяваше тълпата.

„Може би трябваше да се престорим на уплашени, за да се поуспокоят малко тия“ — помисли си Тивиса. От разговора със звездолета се бяха минали почти пет часа. Тивиса вече беше загубила надежда, че помощта ще дойде навреме. Последните часове на пасивно очакване в обсада й се сториха неимоверно дълги. А след събуждането всяка минута засилваше тревогата. В Ерата на срещналите се ръце повечето хора на Земята притежаваха способността да предвиждат събитията. На времето хората не разбирали, че тънкото усещане на взаимовръзката между ставащите събития и възможността да се надникне в бъдещето не представлява нищо свръхестествено и, общо взето, прилича на математическо пресмятане. Докато не била създадена теорията на предвиждането, събитията можели да предвиждат само хората, надарени с изключително чувство за връзка и разположение на явленията във времето. Смятало се, че те притежават особена ясновидска дарба.

Сега психическата тренировка позволяваше на всекиго да притежава тази „дарба“, естествено, при различна степен на способностите. Жените открай време бяха по-способни в тази насока от мъжете.

Тивиса се вслушваше в своите усещания — те ясно сумираха гибелна равносметка, Неотвратимата смърт бе надвиснала над тях също като колосалната пагода зад портата. Обхваната от мъчително желание да отдалечи научаването на неизбежното, Тивиса седна до главата на безгрижно спящия Тор и тъжно се загледа в безкрайно скъпото, мъдро и в същото време детски искрено лице. Съзнанието за безизходността прииждаше все по-силно и заедно с него растяха нежността на странното усещане за вина, сякаш тя беше виновна, задето не можа да защити своя възлюбен.

Астрофизикът почувствува погледа й, надигна се, събуди Ген Атал. Най-напред мъжете прегледаха СДФ.

— Минималният разход е добре определен — тихо каза Тор Лик, — но запасът е много малък…

— Две нишки от двайсет и седем, и то само с резонансно напомпване — съгласи се Ген Атал, който беше клекнал до СДФ.

— В моя има три…

— Ако самолетите не пристигнат в предвидения срок, ще повикаме „Тъмен пламък“.

Разтревоженият Гриф Рифт им съобщи, че Родис е ходила лично при властелина. Заповедта била дадена пред нея. Помощта трябва да пристигне всяка минута. Рифт помоли да не изключват канала, докато той не направи справки.

Мина се още половин час… Четирийсет минути. Самолетите не се появиха над Кин-Нан-Те. Вечерната сянка на огромната пагода пресичаше целите гробища. Дори „отмъстителите“ се поукротиха. Те насядаха по пътечките и гробовете, прегърнали колената си с ръце, и наблюдаваха земляните. Дали се досещаха, че защитното поле, което отначало затуляше пътешествениците с тънка стена от мъгла, става все по-прозрачно? От време на време някой хвърляше нож, сякаш за да изпита силата на защитната стена. Ножът отхвръкваше, дрънваше върху камъните и всички пак се успокояваха.

Гласът на Гриф Рифт на милия земен език внезапно нахлу в напрегнатата тишина на гробищата и в отговор тълпата замълча.

— Внимание! Тивиса, Ген, Тор! Родис току-що е говорила с Чойо Чагас. Самолетите си пробиват път през бурята, която вилнее в равнината Мен-Зин. Ще дойдат със закъснение. Икономисвайте батериите, доколкото е възможно, съобщавайте ни за положението всеки момент, аз чакам край пулта!

„Внезапна буря тук, в най-спокойните ширини на Торманс? И защо това стана известно едва сега, когато в индикаторите на батериите гореше последната нишка?“ Тор Лик навъсено отвори задния люк на СДФ и още неуспял да измъкне атмосферния сондоперископ, Ген Атал му подаде своя.

— Ще ги съединим, тогава сондата ще се издигне на петстотин метра.

Тор Лик му кимна мълком. Те почти не се чуваха. Защитното поле вече не заглушаваше рева на тълпата. Лъскавият цилиндър, който излетя към небето, накара „отмъстителите“ да стихнат. Само две минути им бяха необходими, за да се убедят в пълното спокойствие на атмосферата на много километри към екватора от Кин-Нан-Те, както и в липсата на самолети поне на разстояние един час полет.

— Чойо Чагас лъже. За какво ли им е нашата смърт? — възкликна Тивиса.

Мъжете не казаха нищо. Ген Атал повика „Тъмен пламък“.

— Идваме със звездолета! Дръжте се, като стеснявате малко по малко полето — късо каза Гриф Рифт.

Ген Атал направи наум мигновена сметка: за излитане от стационарно състояние — три часа, за кацане — още един час. Не! Късно е!

— Пробийте си път и излезте от града, разпръснете тълпата с инфразвук! — извика командирът.

— Безполезно е. Далеч няма да стигнем. Твърде дълго чакахме, защото повярвахме в самолетите на Чагас, иначе бихме се постарали да се барикадираме в някоя сграда — с виновен глас каза инженерът по броневата защита, — ние не предвидихме… Повикайте всички, Рифт, нека се сбогуваме. Само че по-бързо, остават ни минути.

Късо и сурово беше това сбогуване. Въпреки молбите на астронавтите Ген Атал изключи предаването, угаси и жълтата светлина на приемника: през тези последни минути преди гибелта им се искаше да останат сами. Те бяха направили всичко, което можаха, като разкриха предателството и съобщиха за него. Здравите капаци на СДФ ще запазят непокътнати всички събрани сведения.

Тивиса прегърна другарите си и с безкрайна нежност каза на Тор Лик:

— Винаги ми е било някак си светло с теб, Афи, и ще ми бъде до края. Не ме е страх, само много ми е тъжно, че това трябва да се случи тук и е толкова… безобразие. Афи, аз нося със себе си кристала на „Стража в мрака“…

От прозрачната призма зазвуча суровата мелодия на любимата й симфония, зазвуча като тревожно очакване на нещо незнайно.

Тивиса се изправи и тръгна бавно по каменната пътечка. плъзгайки поглед по околните развалини, а мислите й потекоха спокойни, ясни, изпълнени с велика печал, която я приобщаваше към неизброимите легиони на мъртвите, изминали пътя си на загубената Земя и тук, на чуждата планета, мятаща се в плен на инферното.

Гробищата както едно време на Земята бяха предназначени за привилегированите мъртъвци, удостоени с погребение в центъра на града, в подножието на древния храм. Тежките плочи бяха изпъстрени с изящни йероглифи, по тях блестеше позлата.

Тивиса гледаше статуите на прекрасни жени с тъжно приведени глави и на мъже в последния порив на предсмъртната борба; птици с разперени могъщи крила, вече безсилни да ги размахат за полет; коленичили деца, прегърнали камъка, който завинаги беше покрил родителите им.

След идването си на новата планета човекът беше заличил от нея породилия се тук живот, беше оставил само жалки късчета от едновремешната биологична хармония. Той беше построил тези градове и храмове, възгордян от делата си, бе издигнал паметници на най-преуспелите в покоряването на природата или в създаването на илюзиите на властта и славата. И каква беше равносметката? Изоставени градове и завинаги забравени гробища… А днес останките на хората от светлия свят на Земята ще се смесят с праха от безименните гробове, с останките от безполезен живот.

„Безполезен и безсмислен?“ Тивиса потръпна. На Земята никога не беше й минавало през ум, че животът, устремен към дълбините на вселената, изпълнен с радостта да помагаш на другите, да събираш красота, да опознаваш новото, да усещаш собствената си сила, може да се окаже безсмислен. Но тук!…

Тивиса толкова ярко си представи милиардите ясни детски очи, гледащи света, без да знаят за злото и мъката, с които е пълен той; безбройните жени, чакащи щастие с любов и надежда и полягащи като трева под смъртоносния вятър на живота; мъжете, чието доверие и достойнство са премазани от тежкия валяк на лъжливата власт; животните, чиито ноздри се разширяват, ушите им стрижат, а очите се озъртат в напрегнато внимание, за да запазят мимолетния си като искрица живот. Защо? В името на какво е този живот? Тук, в обкръжението на смъртта и на безобразие деградиралата мисъл, този древен въпрос беше изострен от съзнанието за опасността.

Жестоката печал на последните минути измъчваше Тивиса, когато погледът й се прикова върху статуята на една девойка с покривало. Безстрашното лице, гордите очертания на тялото, отчаяно вкопчаните ръце изразяваха цялата трагична сила на тъгата по миналото и упоритата вяра в красотата на бъдното, чието противоречиво съчетание съставлява човек.

Тор Лик гледаше възлюбената си; външно Тивиса беше спокойна, но Тор чувствуваше, че тя е напрегната като натисната докрай пружина.

Тивиса се озърна през рамо и го погледна с такава нежност, че Тор усети остра болка в сърцето.

— Тихе! Батериите изгасват! Ела тук.

Тълпата почувствува, че нещо не е наред, и се доближи предпазливо до бариерата. Още няколко минути. Земляните отстъпиха чак до портата, до последния СДФ. Симфонията „Стражи на мрака“ замря след дългата, проточена нота. Тор

Лик измъкна двуострото чукче на разрядника, прегърна Тивиса и подаде ръка на Ген Атал.

— Може да не излезе нищо — тревожно каза Тор, — батериите са много изтощени…

— Тогава с инфразвука! — Ген Атал издърпа ръката си. —

Той има самостоятелен заряд! Кулата ще рухне и след смъртта си няма да попаднем в мръсни ръце!

Тивиса и Тор погледнаха нагоре към гигантската старинна кула, която затуляше чистото вечерно небе.

— Нека! — съгласи се Тивиса. — Дръж ме по-здраво, Афи!

Ген Атал обърна рупора към тълпата. Двата СДФ до малките стълбчета сякаш въздъхнаха: защитното поле беше угаснало. С див вой „отмъстителите“ се втурнаха към тримата прегърнати земляни. Ниският, неописуемо страшен рев на инфразвука спря, отхвърли, разпиля предните редици, но задните напираха, като тъпчеха падналите. Ген Атал включи цялата сила на заряда: фигурите се запремятаха, изпопадаха, запълзяха с вопли навън, но не можаха да избягат: колосалната кула рухна неотвратимо, погребвайки земляните и нападателите и затрупвайки древните гробове.