Включено в книгата
Оригинално заглавие
Час Быка, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекция
Коста Борисов

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

(Коста Борисов ме хвърли във възхищение, когато видях какво умее, въпреки оскъдното си зрение — (Неговото е оскъдно, а аз не видях, а чух… Ама нали така се казва… :-)(Излезе цял виц :-)))


ГЛАВА СЕДМА
ОЧИТЕ НА ЗЕМЯТА

„Тъмен пламък“ се издигаше като дива скала сред сухата и пустинна крайморска степ. Вятърът вече беше насипал вълнообразен слой от фин пясък и прах върху площадката от опечена почва около звездолета. Ничия жива диря не пресичаше гребенчетата на вълните. От време на време през звуконепроницаемите въздушни филтри до земляните достигаха приличащите на крясъци разговори между патрулиращите наоколо стражи и силният шум на моторите на транспортните машини.

Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу „Тъмен пламък“, направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на „боя“. Бой в същност не беше воден. „Лилавите“, които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към „Тъмен пламък“. На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.

Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.

Всички съобщителни канали се свеждаха до два — сегмент 46 в опашното полукълбо и двойния канал, насочен към град Средище на Мъдростта. Те се издигаха над планетата до отразяващия отвъдатмосферен слой и оттам като водопад падаха надолу, покривайки фуниеобразно широка площ. Излъчвателите на главния канал приличаха на очи в купола на „Тъмен пламък“, денем хвърлящи стъклена синевина, а вечер светещи жълто. Тези бдителни очи всяваха страх сред тормансианите. В недрата на кораба в сфероида на пилотската кабина седеше неотлъчно дежурен, който наблюдаваше седемте зелени светлинки на горната ивица на наклонената плоскост на пулта. Нощем обикновено дежуреха мъжете заради древната привичка на този пол да бди през нощта, останала от онези незапомнени времена, когато с настъпващата тъмнина около жилището или катуна на човека бродели опасни хищници.

Седмиците се нижеха една след друга и редовните срещи с другарите по ТВФ смекчаваха остротата на разлъката и опасенията. Див Симбел дори предложи оптическите индикатори да бъдат превключени към звуковата алармена система и да се прекратят дежурствата при пулта. Гриф Рифт отхвърли това мнимо усъвършенствуване.

— Ние нямаме право да лишаваме другарите си от нашата загриженост. Благодарение на нея те чувствуват подкрепа и връзка с това късче от земния свят — командирът на звездолета посочи кораба с широк горд жест. — Там, на Земята, всеки от нас се намираше в психическо поле на доброжелателно внимание и грижа. Тук непрекъснато чувствуваме нещо чуждо, хаотично и зло. Ние никога досега не сме били толкова самотни, а душевната самота е още по-лоша от откъснатостта ни от света, с който сме свикнали. Това е много тягостно при тежки изпитания.

Една вечер Гриф Рифт седеше пред пулта с личните сигнали, сложил лакти на полираната дъска и подпрял с юмруци тежката си глава.

Зад него бавно и безшумно се появи Сол Саин.

— Защо не ви свърта на едно място. Сол? — попита го Рифт, без да се обръща. — Неспокоен ли сте?

— Аз приличам на бегач, който е започнал спринта, но е бил спрян далеч преди финала. Трудно понасям принудителното безделие.

— Че нали се заехте с опаковането на получената информация?

— Това работа ли е? Ние толкова рядко успяваме да се доберем до нещо ценно.

— Бедата е, че тормансианите не сътрудничат с нас, понякога направо ни пречат.

— Почакайте още малко. Ние ще установим връзки с хората, а не с учрежденията на властта.

— Дано това стане по-скоро! Толкова ми се иска да им направим добро. И то колкото може повече. А така просто ми иде да пропуша някой лек наркотик.

— Какво говорите, Сол!

Инженер Сол Саин вдигна глава и зелените светлинки придадоха болезнен цвят на неговото сухо лице с изопната гладка кожа.

— Може би това е неизбежно в нашите условия?

— Какво имате предвид, Сол?

— Безсилието. Невъзможно е да се пробие най-здравата от всички стени — психологическата стена, с която са ни оградили…

— Но защо да не може? Аз на ваше място бих използувал знанията и конструкторския си талант, за да подготвя най-важните инструменти за жителите на Торманс. Те са им много нужни.

— И кое според вас е най-важното?

— Индикатор на враждебността и оръжие. И едното, и другото миниатюризирано до краен предел, с размерите на копче, на малка тока или женска обица.

— И оръжието ли?

— Да! От бомбичките с УБТ до лъчевите пронизвачи.

— УБТ? Как можете да мислите за това и да смятате за аморално моето мимолетно желание да пропуша? Колко хора са загинали от УБТ преди две хиляди години у нас, а и на други планети?

— А колко са се спасили, разгромявайки с него ордите от убийци?

— Не мога да призная правотата ви. Това е било необходимо в древните времена и ние го знаем само от книгите. Аз не мога… — Сол Саин млъкна, като видя колко внезапно се изправи командирът.

Лявата горна зелена светлинка потъмня, мигна един-два пъти и пак засия спокойно. Съсредоточеното лице на Гриф Рифт се оживи, големите му, инстинктивно стиснати юмруци се отпуснаха. Сол Саин въздъхна облекчено. И двамата мълчаха дълго.

— Много ли я обичате, Рифт? — Сол Саин докосна ръката на Гриф Рифт, — Не ви питам от любопитство — твърдо каза той, — защото и аз…

— Кой? — отсечено попита Рифт.

— Чеди! — отговори Сол Саин, долови сянка на учудване, мярнала се в погледа на командира, и добави: — Да, малката Чеди, а съвсем не великолепната Евиза!

Рифт гледаше лявата горна светлинка и предпазливо докосваше с пръсти външния ред бутони по таблото, сякаш се поддаваше на изкушението да поиска връзка със столицата на Торманс.

— Обречеността на Родис я отделя от мен, а зад гърба ми също стои сянката на смъртта — Рифт стана, разходи се няколко пъти из кабинета и се приближи до Сол Саин с едва забележимо смущение.

— Има една древна песенчица: „Не знам какво ме чака в тъмното отпред, но ме е страх да се обърна и назад!“

— И вие, който ме упреквате в слабост, правите такова признание?

— Да, защото упреквам и себе си. И си прощавам.

— Но ако те се осмелят…

— Казах й, че ще разкопая цялата планета на километър дълбочина, за да я намеря.

— И тя ви забрани, нали?

— Разбира се! „Рифт, нима сте способен да направите такова нещо с хората?“ — Командирът се стараеше да предаде укоряващите и тъжни интонации в гласа на Фай Родис. — „Вие няма да предприемете дори незначителни насилствени действия…“

— А прякото нападение срещу „Тъмен пламък“? — попита

Сол.

— Това е друга работа. Те вече усвоиха третия закон на Нютон от опит. И жалко, че в това общество той не се осъществява при индивидуалното насилие. Целият им живот би станал много по-щастлив и по-прост…

— Ето за какво ви било оръжието!

— Именно!

— Но ако всички се сдобият с него?

— Нищо. Всеки ще знае, че рискува главата си, и двайсет пъти ще си помисли, преди да приложи насилие. А щом си помисли, едва ли ще го приложи.

Горното ляво око угасна за миг, светна и мигна няколко пъти.

С облекчена усмивка Рифт се хвърли към пулта, включи системата на периферните честоти. Малкият екран на спомагателния ТВФ послушно светна и зачака импулса. Гриф Рифт изключи обратната връзка и се обърна към Сол Саин.

— Разтревожи ме, стори ми се… Но аз си спомних за нашата уговорка с Фай Родис. Когато поиска да се посъветва, да даде сигнал в часовете на моето дежурство.

Сол Саин тръгна към изхода.

— Останете! Аз не очаквам тайни, онези вечни и мили тайни, които все още са оцелели на нашата Земя — тъжно каза Рифт.

Сол Саин се подвоуми.

— Може би с нея ще бъде Чеди — пророни Рифт…

Инженер-изчислителят се върна в креслото.

Не им се наложи да чакат дълго. Екранът пламна с виолетовия цвят на газосветните лампи на планетата Ян-Ях. На фокус беше малката квадратна градина върху една тераса в обърнатата към планините част от двореца. Гриф Рифт знаеше, че тази градина е определена за земните гости и не се учуди, когато видя Фай Родис само по скафандър. До нея вървеше един тормансианин с гъста черна брада — по описанието Рифт позна инженер Таел. Сол Саин подбутна леко командира и му показа двата СДФ, оставени в срещуположните ъгли на градината. „Екранирано за разговор насаме — досети се Рифт, — но тогава за какво съм аз?“ Отговорът на този въпрос не дойде веднага. Фай Родис не поглеждаше към звездолета и изобщо се държеше така, като че ли не подозираше за включения от нея предавател на СДФ.

Тя вървеше с наведена глава и слушаше замислено инженера. Тъй като им липсваше практика в говоренето на езика на Ян-Ях, астронавтите разбираха думите му само отчасти. Високата трева шумолеше на вятъра, чудноватите разтворени като ветрила храсти се люлееха и тежките дискове на тъмночервените цветя се навеждаха на гъвкавите си стъбла. Малката градина беше пълна с безпокойството на крехкия живот, което се долавяше особено силно в недостъпната дори за космическите сили пилотска кабина на кораба.

Пръстен от мрак заобикаляше градината. На Торманс нощното осветление се съсредоточаваше в големите градове, на важните транспортни възли и в заводите. По цялото останало пространство на планетата през половината от денонощието цареше тъмнина. Малкият и отдалечен спътник на Торманс едва разпръсваше мрака. Редките звезди откъм галактичния полюс подчертаваха чернотата на небето. По посока към центъра на Галактиката слабо светеше компактното петно звезден прах, което тъжно гаснеше в космическата бездна.

Фай Родис разказваше на тормансианина за Великия пръстен, който помагаше на земното човечество вече близо хиляда и петстотин години, като поддържаше вярата в могъществото на разума и радостта от живота, разкриваше необятността на Космоса и го избавяше от слепите търсения и от задънените разклонения по пътя. А сега онова, което по-рано преминаваше зримо, но безплътно по екраните на външните станции на Земята, беше станало близко — с разкриването на тайната на спиралното пространство и със звездолетите с прав лъч.

— Настъпи Ерата на срещналите се ръце и ето ни тук — завърши Родис. — Ако не беше Великият пръстен, можеха да минат милиони години, преди ние да се намерим, двете планети, заселени с хора от Земята.

— Хора от Земята! — извика смаян инженерът.

— Нима не знаете? — намръщи се Родис. Смятайки Таел за човек на Съвета на Четиримата, тя мислеше, че на него му е известна тайната на трите звездолета и на подземието в двореца. Инженер Хонтеело Тало Фраел беше първият от триименните тормансиани, който научи тайната на Съвета.

Таел беззвучно мърдаше устни.

Родис допря длани до слепоочията му и той въздъхна облекчено.

— Аз наруших обещанието, което дадох на вашия властелин. Но аз не можех да си представя, че завеждащият информацията на цялата планета не знае истинската й история.

— Виждам, че вие не разбирате докрай каква пропаст разделя нас, обикновените хора, от онези, които са горе и които им слугуват.

— Същата както между джи — дългоживеещите и кжи — късоживеещите, онези, които не получават образование и са длъжни да умрат бързо, нали?

— По-голяма. Кжи могат да попълнят знанията си самостоятелно и да се изравняват с нас в разбирането на света, а ние, освен при изключителни обстоятелства, винаги научаваме само това, което ни се разрешава отгоре.

— И вие не знаете ли, че предаванията на Великия пръстен понякога се хващат тук, на планетата Ян-Ях?

— Не може да бъде!

Фай Родис се усмихна леко, защото си спомни посещението в библиотеката на Института по общественото устройство.

Поласкан от интереса на земляните, началникът-„змиеносец“ ги преведе през една огромна зала с много колони, издатини, дялан камък и позлатено дърво, покрити с барелефи. Змии, приличащи на цветя, и цветя на змии — този натрапчив мотив се повтаряше по стъпаловидните издатини в горната част на стените, по решетките на галериите, по капителите и подножията на колоните. Тесни прозорци прорязваха масивите на библиотечните шкафове, хвърляйки на каменния под кръстосани ветрилообразни сенки, а прозрачните куполи на тавана осветяваха високо разположените скулптури на животни, мидени черупки и хора с разкривени от безумие или ярост маски. По централната ос на дългата зала върху чудновати медни подставки бяха наредени глобуси, отделени един от друг с маси, върху които имаше цветни карти. На земляните им беше достатъчно да хвърлят един поглед. Изображенията на другите светове с такива подробности и такова приближение не можеха да се получат с никакъв телескоп. Следователно тормансианите хващаха от време на време предаванията на Великия пръстен.

Горкият инженер продължаваше да гледа Родис със смаяни очи.

„Поглед на идеалист“ — помисли си Родис, като го сравни с шарещите очи на „змиеносците“ или с твърдия, втренчен поглед на лилавите стражи. Тя направи условния знак.

Гриф Рифт включи обратната връзка.

— Запознайте се с вашите събратя в звездолета, Таел — каза Родис, посочвайки стереоизображенията на Рифт и Саин, — само че говорете по-бавно. Те нямат достатъчна практика в езика на Ян-Ях.

Астронавтите харесаха нервния тормансианин, който не криеше никаква зла умисъл.

Фай Родис тръгна бавно покрай цветната леха и остави Таел да говори с нейните приятели сам.

— Можете ли да запълните пропастта на нашето незнание? Можете ли да ни покажете и Земята, и планетите на други звезди, и най-високите постижения на тяхната цивилизация? — възбудено питаше инженерът.

— Всичко, което сме изучили самите ние! — увери го Рифт. — Но във вселената са известни толкова много явления, пред които ние стоим като още незнаещи да четат деца.

— На нас би ни стигнала една десета от вашите знания — усмихна се инженер Таел, — аз казвам „на нас“. На планетата Ян-Ях има много хора, които много повече от мен заслужават да бъдат запознати с вас! Как да го осъществим? Тук, в този дворец, те не могат да стъпят.

— Можем да показваме филми и да говорим, ако щете, с хиляда души около звездолета — каза Гриф Рифт.

— И да осигурим защитата им — добави Сол Саин. Те започнаха да обсъждат проекта. Родис не вземаше участие. От време на време Гриф Рифт поглеждаше към черната й фигура, застанала встрани до някаква странно разкривена скулптура на разклонението на две градински пътечки.

— Най-голямата трудност както винаги е не в техниката, а в хората — направи равносметка Гриф Рифт. — Излиза, че вие не умеете да различавате психическата структура на човека по външния му вид.

— Вие предвидихте това, когато споменахте за индикатора на враждебността — напомни му Сол Саин.

— Докато не разполагаме с него, каква е ползата от моето предвиждане!

Фай Родис се приближи и каза:

— Докато не сме измислили психоиндикатор, ще трябва ние да се нагърбим с неговата роля. Евиза, Вир и аз като по-тренирани психически ще подбираме приятелите и познатите на Таел. Така ще се събере първоначалната аудитория.

Когато в кабината на звездолета изчезна изображението на градината, Сол Саин каза:

— Всичко това ми прилича на легендата за Йоланта, само че наопаки.

— Наопаки? — не го разбра Рифт.

— Помните ли легендата за сляпата девойка, която не разбирала, че е сляпа, докато при нея не дошъл рицарят? И тук е същото: има и недостъпна градина, и ослепен от невежество мъж, и рицар от широкия свят, само че в женски облик. И дори в броня…

Гриф Рифт се усмихна сдържано, като почукваше леко с пръсти по пулта.

— Винаги възниква един и същ въпрос: дава ли щастие знанието, или е за предпочитане пълното невежество, стига да е в съгласие с природата, не са ли по-добри елементарният живот и простите песни.

— Рифт, къде сте видели прост живот? Той е прост само в приказките. За мислещия човек от край време единствен изход е било опознаването на необходимостта и победата над нея, разрушаването на инферното. Другият път може да минава само през унищожаването на мисълта, избиването на разумните до пълното превръщане на човека в скот. Изборът е: или надолу — към робството, или нагоре — към неуморния творчески и познавателен труд.

— Имате право, Сол. Но как да им помогнем?

— Със знание. Само знаещите могат да избират пътищата си. Само те могат да изградят охранителните системи на обществото, които позволяват да се избегне деспотизмът на измамата. Резултатът от невежеството е пред нас. Намираме се на разграбена планета, където социалната структура позволява само на една двайсета част от хората да получат образование, а останалите възхваляват красотата на ранната смърт. Но стига приказки, аз ще се скрия за няколко дена и ще помисля над индикатора. Кажете на Мента Кор да поеме опаковането на информацията.

Сол Саин излезе. Дългата нощ на Торманс се влачеше бавно. Гриф Рифт си мислеше: няма ли в тяхното намерение да помогнат, на жителите на Торманс елемент от онази забранена и престъпна намеса в чуждия живот, когато неразбиращите законите му представители на по-висша цивилизация са причинявали ужасна вреда на процеса на нормалното историческо развитие? Човечествата на някои планети са отразили тези намеси в легенди за пратеници на сатаната, за духове на мрака и злото.

Рифт се заразхожда из кабинета, като нервно поглеждаше седемте зелени светлини, сякаш чакаше от тях отговор. Той искаше да се посъветва с Фай Родис, но не успя. Тя сама ги запозна с тормансианина от низшата категория. Родис избра подходящ момент за разговора, от който на земляните веднага им стана ясно престъпното несъответствие в информацията.

Не, правото на всеки човек на знание и красота е неоспоримо. Те няма да нарушат историческото развитие, ако съединят разкъсаните пътеводни нишки! Напротив, ще коригират злонамерено спряното течение на историческия процес, ще го върнат към нормалния му ход. Голямо щастие е да спасиш един човек, а каква ще бъде радостта, ако те сполучат да помогнат на цяла планета!

И в абсолютното безмълвие на нощния кораб на неговия командир се стори, че чува гласа на Фай Родис, който твърдо и ясно му каза: „Да, мили Рифт, да!“

В леки аварийни скафандри Нея Холи, Ола Дез, Гриф

Рифт и Див Симбел стояха на купола на звездолета. Високо над тях един бял балон, слабо бръмчейки с турбинката, която не даваше на вятъра да го отнесе, блестеше с огледалата на електронния перископ. Пред Див Симбел се разкри във всички подробности заобикалящата звездолета местност. Пилотът вдигна ръка и Гриф Рифт обърна широко раздалечените обективи на далекомера-стереотелескоп към означената с лимба посока. Всички земляни подред се долепиха до прозорчето на далекомера и се съгласиха с избора на инженер-пилота.

Сред безплодните стръмнини на кафявата земя, врязани във веригата жълти крайбрежни хълмове, се намираше циркообразна падина, рязко ограничена от издатините на щръкналите слоеве пясъчник. Обърнатата към звездолета страна на крайморската верига беше пресечена от висока стръмнина, която защищаваше падината от вятъра. Оттатъшните склонове на хълмовете чак до морето бяха покрити с гъсти храсталаци.

— Мястото е идеално — каза доволен Див Симбел. — Преграждаме със защитни полета двата края на падината, както и опашно-полярната страна чак до морето. Зрителите ще идват с лодки през нощта, ще слизат в храстите и ще се прехвърлят в долината.

— А фар? — попита Гриф Рифт.

— Не е нужен — отговори Ола Дез. — За защитното поле ще трябва да издигнем куличка, тя ще служи и като предавател на ТВФ на един километър от „Тъмен пламък“. Ще издигнем мачта със секторен ултравиолетов излъчвател, а пък тях нека ги снабдят с луминесцентни гониометри.

Наблюдаващите звездолета стражи видяха как се спусна белият балкон и чудовището, което беше дошло от незнайните дълбини на Космоса, зарева. Двете продължителни изсвирвания означаваха, че пришълците викат представител на охраната.

Дошлият офицер разбра, че стоящите на купола земляни имат намерение да правят нещо встрани от кораба. В тази изровена от урви местност нямаше жива душа и офицерът даде сигнал, че разрешава. Откъм звездолета се понесоха вълни от прах и дим, те се превръщаха в отвесна стена, която закри от наблюдателите крайморските хълмове. Когато димът се разпръсна, тормансианите видяха прав път, прокаран през храстите и урвите, който завършваше на едно издигнато равно място, обрасло с редки дървета с бодливи, провиснали клони. Офицерът от охраната реши да съобщи на началниците си за неочакваната активност на земляните. Той още не беше успял да се свърже по радиотелефона с Управлението на очите на съвета, когато от недрата на „Тъмен пламък“ изпълзя една машина, приличаща на нисък, вертикално сложен цилиндър, и поклащайки се величествено, потегли по току-що прокарания път. След няколко минути цилиндърът стигна до крайната точка и започна да се върти там, изравнявайки каменистата почва. Той се въртеше все по-бързо и по-бързо и изведнъж започна да расте нагоре, като при всяко завъртане от него се издигаше спирално навита ивица бял метал. Докато офицерът от охраната докладваше, сред дърветата вече се издигна блестяща куличка, приличаща на разтеглена пружина и увенчана с тънък прът с кубче на върха.

От звездолета не излезе никой, куличката стоеше неподвижно. Всичко утихна над сухото и знойно крайбрежие. И тормансианите решиха да не предприемат нищо.

Още същата вечер „Тъмен пламък“ предаде на Фай Родис картата на местността и плана на импровизирания театър. Родис предупреди, че властелинът на Торманс й е напомнил за „състезанията“ по танцуване. Ола Дез обеща да подготви за едно денонощие своя номер.

Когато включиха големия стереоекран на звездолета, дори Сол Саин излезе от своето уединение.

В двореца на Цоам четири СДФ дадоха разгърнато изображение на просторната кръгла стая на кораба и — чрез обратната връзка — на цялата Бисерна зала на двореца.

Прочутата танцьорка Гае Од Тимфифт имаше за партньор един широкоплещест, не много висок младеж, с мъжествено и съсредоточено лице. Те изпълниха много сложен акробатичен танц, наситен с резки въртеливи движения и кръжене, отразяващ взаимната борба между мъжа и жената. Танцьорката беше с къса дреха от едва съединени с нишки тесни червени ленти. Тежки гривни стягаха като окови лявата й ръка. Високо на шията й блестеше огърлица, която приличаше на кучешки нашийник. Жената падаше, вкопчваше се в партньора си и се просваше на пода пред него. В красива и безсилна поза тя лежеше на една страна, с изпънати като струна ръка и крак, вдигнала нагоре умоляващ поглед. Покорно давайки на партньора си другата ръка, тя подвиваше коляно, готова да стане, ако той пожелае — открито олицетворение на властта на мъжа, на нищожеството и в същото време на опасната сила на жената.

Изкуството и красотата на изпълнителите, безупречната лекота и изящество на рядко трудните пози, страстният, чувствен призив на танцьорката, чието тяло беше едва прикрито от разделящите се ленти, направиха впечатление дори на властелините на Торманс. Чойо Чагас, който беше настанил Фай Родис до себе си, без да обръща внимание на навъсената Янтре-Яхах, се наведе към гостенката със снизходителна усмивка:

— Обитателите на планетата Ян-Ях са красиви и владеят изкуството да изразяват фини усещания.

— Безусловно — съгласи се Родис. — За нас това е особено интересно, защото на Земята нямаме мъже-танцьори.

— Какво? Вие не танцувате ли по двойки?

— Танцуваме, и то много. Аз ви говоря за специалните солови изпълнения на големите артисти. Само жените са способни да предадат с тялото си всичките вълнения, мъки и желания, които обземат търсещия прекрасното човек. Всички драми на съперничеството, уязвеното самолюбие и поробването на жената са останали в миналото.

— Но тогава какво може да се изрази в танца?

— У нас танцът се превръща в чародейство — трепкащо като мираж, тайно, изплъзващо се и осезаемо реално.

Чойо Чагас вдигна рамене.

— Фай напразно се мъчи да подбира понятия, които само донякъде съответствуват на нашите — прошепна седналата зад Див Симбел Мента Кор.

— Ола Дез сигурно няма да им хареса — каза Нея Холи, — след като тази жена тук я въртяха, огъваха и едва ли не я биха.

Потече мелодията. Като плискаща река с буйни водовъртежи. После тя замря и внезапно бе сменена от друга, печална и бавна, ниските звуци сякаш изплуваха от огледално тиха, прозрачна дълбочина.

В отговор на нея в дъното на импровизираната сцена, разделена на две половини — черна и бяла, — се появи голото тяло на Ола Дез. От залата на двореца Цоам се дочу лек шум, заглушен от високите и резки акорди, на които златистото тяло на Ола отговаряше с непрекъснат поток от движения. Мелодията се променяше, тя ставаше почти страшна и танцьорката се озоваваше на черната половина на сцената, а след това продължаваше танца на фона на сребристата бяла тъкан. Поразителната хармоничност, пълното, немислимо съответствие на танца и музиката, на ритъма и играта на светлината и сянката те завладяваше и сякаш те водеше към ръба на пропаст, където трябваше да се прекъсне невъзможно прекрасният сън.

Увлечени от поезията на невиждания танц, жителите на Торманс ту потупваха в такт по облегалките на креслата, ту вдигаха в недоумение рамене, а понякога дори си шепнеха.

Светлината бавно започна да гасне. Ола Дез се стопи в черната половина на сцената.

— Друго не съм и очаквала! — възкликна Янтре-Яхах и събралите се зашумяха одобрително.

Чойо Чагас хвърли на жена си недоволен поглед, отпусна се на облегалката на креслото и каза, без да се обръща към никого:

— Има нещо нечовешко, недопустимо в тази откритост и сила на чувствата. И нещо опасно — защото тази жена е просто грешно хубава.

Фай Родис видя как пламнаха бузите на седналата до нея Чеди. Момичето я погледна с молба, то почти й заповядваше: „Хайде, направете нещо!“

„Тъпотията никога не бива да тържествува — последиците винаги са лоши“ — мярна се в главата на Родис фраза от някакъв учебник. Тя решително стана и повика със знак

Евнза Танет.

— Сега ние ще ви потанцуваме — спокойно каза тя, сякаш обявяваше поредния номер от програмата. Чеди плесна радостно с ръце.

— На мен ми стига толкова! — злобно каза Янтре-Яхах и напусна залата.

След нея покорно се надигнаха и другите пет поканени в двореца тормансианки. Но Чойо Чагас само се намести още по-удобно на креслото си и мъжете сметнаха за свой дълг да останат. Впрочем земляните, които гледаха от звездолета, видяха, че жените от Торманс начело със съпругата на властелина се спотаиха зад сребристосивите драперии.

Фай Родис и Евиза Танет изчезнаха за няколко минути и след това се появиха само по скафандри, като всяка носеше прикрепен за дланта си осемстенен кристал със звукозапис. Двете жени: едната с цвета на гарваново крило, другата — сребристозелена като върбов лист, застанаха една до друга, вдигнали високо ръцете с кристалите. Необичаен ритъм, рязък, с редуване на бързи и бавни удари, заехтя в залата. В такт с ритмичния грохот танцът започна с бързи кръгови движения на прострените напред към зрителите ръце и с резки извивки на бедрата.

От ръцете с обърнати надолу длани върху тормансианите се сипеха вълни с вцепеняваща сила. Подчинявайки се на монотонния напев, Евиза и Родис отпуснаха ръце и ги долепиха до хълбоците си с разперени длани. Те започнаха да се въртят бавно със съгласувани движения, гледайки зрителите страшно и повелително изпод навъсените си вежди. Те се въртяха, вдигайки тържествуващо ръце. Посипаха се удари на тайнствени инструменти, съзвучни с нещо скрито дълбоко в сърцата на мъжете на Торманс. Евиза и Фай замряха. Стиснатите устни на двете жени се пооткрехнаха и показаха идеалните им зъби, техните сияещи очи се смееха победоносно. Те тържествено запяха проточения древен ирански химн: „Опиянена, влюбена, под месеца изгрял, без фередже, разбулена и с чаша в ръка… Очите закачливи са, устата страст таят!“ Грохотът на инструментите зазвуча бързо и насмешливо, накара зрителите да затаят дъх. Неподвижните тела от черен и зелен метал отново се съживиха. Без да се помръдват от местата си, те отговаряха на музиката с движение на всичките си поразително послушни и силни мускули. Като вода под напора на вятъра оживяваха внезапно и мимолетно ръцете и раменете, коремът и бедрата. Тези къси трептения се сляха в един непрекъснат поток, който превърна телата на Евиза и Родис в нещо неуловимо и мъчително привличащо. Музиката секна.

— Ха! — възкликнаха Евиза и Фай и едновременно отпуснаха ръце.

За ужас на вцепенилите се зад завесата жени под влияние на хипнотичната музика Чойо Чагас и членовете на съвета на Четиримата бяха се навели напред и изпопадаха от креслата си, но веднага скочиха, направиха се, че нищо не е станало, и лудо запляскаха с ръце по широките облегалки, което означаваше най-голяма похвала.

Родис и Евиза избягаха.

— Как е възможно! — с укор каза Ола Дез, която внимателно беше наблюдавала дивия танц.

— Не, това е великолепно! Погледнете, тормансианите като че са получили шок! — извика Див Симбел.

И наистина зрителите в двореца на Цоам изглеждаха смутени, а жените, които се върнаха на местата си, седяха кротко като наказани. Но когато се появиха Фай Родис и Евиза Танет, всички ги приветствуваха с тежки удари по креслата и с одобрителни възгласи.

Родис се обърна към другарите си в звездолета, показвайки им с пръсти, че батериите са се изтощили, и изключи СДф, Ола Дез също прекъсна предаването от „Тъмен пламък“ и каза:

— Родис понякога се държи като ученичка от трети цикъл.

— Но те наистина бяха великолепни! — запротестира Гриф Рифт. — Аз не ги сравнявам с вас. Вие сте богиня на танца, само че на Земята.

— Безспорно, тук аз съм победена — съгласи се Ола. — Родис и Евиза умело използуваха въздействието на ритмите върху подсъзнанието. Съвместното ритмично пеене и въртене в древността са били смятани за магия, помагаща да бъдат завладени хората, също като военните маршировки и съвместната гимнастика при йогите. Тантрическите „червени оргии“ в будистките манастири, мистериите в чест на боговете на любовта и плодородието в храмовете на Елада, Финикия и Рим, кючеците в Египет и Северна Африка, „омайните“ танци от Индия, Индонезия и Полинезия едно време са оказвали върху мъжете не толкова еротично, колкото хипнотично въздействие. Гъвкавостта и музикалността на женското тяло не случайно още от древността са били сравнявани с танца на змиите. Като историк Фай Родис е подбрала всичко хипнотично от древните танци и ефектът беше неоспорим, но кога е успяла да обучи на това Евиза?

— Следователно не бива да обвиняваме Родис в лекомислие и безразсъдност на действията. Очевидно тя отдавна е подготвяла този танц, за да покаже на тормансианите родството им с нас — убедено каза Гриф Рифт.

Отвъд стените на градините на Цоам, на второто стъпало на предпланините растеше малка горичка. Дърветата в нея толкова приличаха на земните криптомерии, че дори отдалеч пораждаха у Родис приливи на носталгия по родната планета. Криптомерии растяха около нейното училище от първи цикъл. Първият цикъл беше най-трудният в детския живот. След свободата и безгрижието на нулевия цикъл настъпваше времето на строга отговорност за собствените постъпки. Малката Фай често бягаше в сянката на криптомериевата горичка, за да си поплаче.

И сега, когато се озова извън границите на двореца на разходка с инженер Таел, Родис се затича към едно дърво и се притисна до дънера му, опитвайки се да долови скъпата за нея миризма на смола и напечена от слънцето кора. Скафандърът не й даде да почувствува живото дърво, а дънерът миришеше само на прах.

Чувство за безизходица, забравено от времето на инферналните изпитания, стегна гръдта на Родис и тя наведе глава, за да не би Евиза и Вир да прочетат носталгията по лицето й. Родното дърво беше я излъгало. Още колко ли пъти й предстоеше да бъде лъгана тук, сред хората, съвсем подобни на земните и толкова различни душевно!

Под различни предлози инженер Таел представи на земляните стотина свои приятели и познати. Въпреки изключителната еднородност на групата гостите от Земята го посъветваха да отхвърли към трийсетина души. Големият брой на отпадналите отначало смая Таел. Земляните му обясниха, че те са посочили не само преките носители на злото или прикриващите своята повредена непълноценна психика завистливци, но и тези, чиито стремежи към знания и духовна свобода не са по-силни от естествените недостатъци на психиката за един нетрениран човек.

След осем дена се събраха достатъчно хора от Торманс, за да могат да започнат сеансите. За учудване на земляните това бяха само джи — дългоживеещи: техническа интелигенция, учени, хора на изкуството. Фай Родис настоя да бъдат поканени и кжи — краткоживеещата младеж. Инженер Таел се смути.

— Те не получават достатъчно образование и ние почти не общуваме с тях. Затова аз не познавам заслужаващи доверие… А най-важното, за какво им е това?

— Напразно съм си губила времето с вас — сурово каза Родис, — ако вие досега не сте разбрали, че бъдещето може да принадлежи или на всички, или на никого.

— Тяхното класово потисничество е по-лошо, отколкото у вас по времето на феодализма! — негодуващо възкликна Чеди. — Намирисва ми на робски строй.

Тормансианинът се изчерви, устните му затрепераха и той устреми фанатичните си очи към Родис с такава кучешка преданост и молба, че на Чеди й стана неудобно.

— Наистина у нас рязко са разграничени заслужаващите образование и необразование. Но нали те се избират според реалните способности от цялата маса на раждащите се деца?! И те, тези кжи, са напълно щастливи!

— Също както и вие, джи. Вие се занимавате с избраната от вас работа, творите, правите открития. Тогава какъв смисъл имат вашите търсения и душевни мъки? Не, аз виждам че сме постигнали съвсем малко. Грешката е моя! Разходките се отменят и ние с вас ще се заловим за историческата диалектика.

Достигащата до отчаяние уплаха дълго не изчезваше от лицето на Таел.

„Той очаква безмилостно наказание за всяка грешка — досети се Чеди. — Вероятно тук това е начинът за третиране на хората.“

Независимо от всички спънки прожектирането на филмите се състоя след шестнайсет дена.

В горещата падина, където полюшваните от слабия вятър стъбла на полуизсъхналата трева бяха единствените признаци на живот, се появи близкият, смайващо реален свят на Земята.

Гриф Рифт и Ола Дез използуваха извивката на защитното поле като вътрешна повърхност на екрана и изменяйки кривината, създадоха под стръмния склон на хълма голяма сцена.

За обитателите на планетата Ян-Ях всичко беше необикновено: плаването — тайно на ниски гумени салове по тъмното море, внезапното появяване на светещи знаци върху гониометъра от невидимия ултравиолетов фар, слизането на сушата под крайбрежните храсти, изкачването на стръмнината, при което се използуваше за ориентир размитото светещо петънце на някакво съзвездие, търсенето на двете ниски дървета, между които се влизаше в забранената сега за всеки друг падина, необикновената, разсеяна и мрачна светлина, която идваше неизвестно откъде и озаряваше набразденото дъно на котловината, в което седяха развълнуваните посетители. Това толкова се различаваше от монотонния живот на Ян-Ях с неговата затъпяващо еднообразна работа и примитивни развлечения, че създаваше непривична атмосфера на нервна възбуда.

Внезапно от непроницаемия мрак на защитното поле се появяваше кръглата зала на звездолета, където шестимата земляни приветствуваха гостите на родния им език.

Отначало всички пришълци от далечния свят се струваха на тормансианите много красиви, но еднакви. Мъжете — високи, с решителни едри лица, сериозни до суровост. Жените — всички със скулптурно правилни черти, с идеално прави носове, твърди брадички, гъстокоси и яки. Едва когато окото им свикваше с тези общи особености, обитателите на Ян-Ях започваха да забелязват индивидуалното разнообразие на земляните.

Някой от астронавтите, най-често Ола Дез, поясняваше накратко темата на стереофилма и звездолетът изчезваше.

Пред тормансианите се ширваше невероятно прозрачно море със синя вода. Чистите плажове с черен, розов и червен пясък мамеха човека да се съедини със слънцето и морето. Но великолепните брегове бяха почти безлюдни за разлика от претъпканите с хора удобни за къпане места на Торманс. През различни часове се появяваха хора, плуваха, гмуркаха се и после бързо изчезваха с откритите вагони на малките влакчета, които се движеха по крайбрежието.

Жителите на Ян-Ях бяха просто поразени от гигантската Спирална железница: снетото от упор приближаване на исполинския влак внушаваше на несвикналия човек първобитен страх.

Тропическите градини, заемащи безкрайни пространства, както и безграничните ниви с приказна пшеница с класове, по-едри от царевични кочани, толкова рязко контрастираха с бедните, засадени с храсти градини и с бобовите ниви на Торманс, че Гриф Рифт реши да не показва повече щедростта на родната си планета, за да не наранява гостите.

Автоматичните заводи за изкуствено месо, мляко, масло, растителен жълтък, хайвер и захар сякаш нямаха никакво отношение към нивите, градините с овощни дървета и стадата домашни животни. Плоските прозрачни чаши на уловителите на радиация за производство на белтъчини представляваха само малка част от огромните подземни съоръжения, в които при постоянни температури и налягания циркулираха потоци от аминокиселини. Широките кули на заводите за захар бучаха тайнствено и глухо като ехото на далечна буря. Този звук идваше от колосалното количество въздух, всмуквано в техните бункери, които го освобождаваха от натрупания през хилядите години на неразумно водено стопанство въглероден окис. Най-красиви бяха снежнобелите колонади на фабриките за синтетичен жълтък, които блестяха в покрайнините на кедровите гори. Едва след като видяха техническия размах на хранителното производство, тормансианите разбраха защо на Земята има малко доен добитък — крави и антилопи-кани — и изобщо няма добитък за клане, както и птицеферми и рибни заводи.

— Чак когато вече не било принудено да убива, за да се снабдява с храна, човечеството направило последната крачка от необходимостта към истинската човешка свобода. Това не е могло да стане, докато не сме се били научили да създаваме от растителни белтъчини животински. Вместо крави — фабрика за изкуствено мляко и месо — поясни Гриф Рифт.

— Но защо ние още не разполагаме с това? — питаха обикновено тормансианите.

— Вашата биология очевидно се е занимавала с нещо друго или е била непълноценна, била е изместена от други науки, не толкова важни за процъфтяването на човека. Такова положение е съществувало и в земната история…

— И вие сте стигнали до заключението, че не може да се достигне до истински висока култура, ако се убиват животните за храна?

— Да!

— Но нали животните са нужни и за научни опити?

— Не! Търсете околен път, но недейте изтезава — непременно ще намерите много други пътища за разкриване на истината.

Лекарите и биолозите от планетата Ян-Ях се споглеждаха недоверчиво. Но пред тях отново и отново се появяваха красивите като храмове научни институти, многокилометровите подземни лабиринти на паметните машини — хранилищата на всепланетната информация. Сбъдваха се думите на древния поет, който пожелавал на човека да бъде „прост като вятъра, неизтощим като морето и наситен с памет като Земята“. Сега цялата планета се насищаше с паметта не само на своя живот, но и на хилядите други населени светове от Великия пръстен.

Много инженерни съоръжения слизаха все по-дълбоко в земната кора. Вместо изтощените през древните епохи рудници работеха самообогатяващи се хидротерми, свързани с подкорните течения в мантията там, където изтичаха ювенилни води. Същите хидротермални възходящи потоци се използуваха на повърхността в енергетичните и отоплителните инсталации.

На тормансианите като че ли им се стори най-учудващо изключително широкото разпространение на изкуството. Практически всеки човек владееше някой вид изкуство и го сменяше през различните периоди от живота си. Лекотата в ползуването на информацията съвпадаше с възможността да се види всяка картина, всяка скулптура, да се получат електронни записи на всяко музикално произведение, на всяка книга. Безбройните домове на астрографията, книгата, музиката и танца всъщност представляваха дворци, където всички желаещи можеха спокойно и удобно да се наслаждават на гледката на Космоса, на неговите населени планети и на цялото неизчерпаемо богатство на човешкото творчество през хилядите години документирана история. Наистина невъобразим брой произведения на изкуството бяха създадени през двете хилядолетия, изминали от времето на ЕСО — Ерата на световното обединение.

Тормансианите виждаха училища, пълни със здрави и весели деца, великолепни празници, на които всички изглеждаха еднакво млади и неуморни. Общественото възпитание не зачуди жителите на Ян-Ях. На тях много по-поразителна им се струваше липсата на каквито и да било стражи или облечени със специална власт хора, изолирали се от света в охранявани дворци и градини. По никое от хилядите преминали пред тормансианите лица нито веднъж не се мярна израз на страх и затворено самолюбиво опасение, макар че по лицата на лекарите-възпитатели и на спортните инструктори често се четеше напрегнатост и тревога. Зрителите биваха поразявани от липсата на шум, гръмогласна музика и говор, на бучащи и пушещи автомобили в градовете на Земята, смайваха ги улиците и пътищата, приличащи на тихи алеи, където никой не смееше да тревожи другите.

Музиката, пеенето, танците, веселбите, понякога безумно палавите игри на земята, във водата и въздуха ставаха на специално предназначени за целта места.

Веселите не се смесваха с тъжните, децата — с възрастните. И още една черта на земния живот будеше недоумение. Личните помещения на хората от Земята, обзаведени с пределна простота, правеха на жителите на Ян-Ях впечатление на полупразни, дори бедни.

— За какво ни е още нещо освен най-необходимото — отговаряше на неизбежния въпрос Ола Дез, — когато ние всеки момент можем да използуваме целия разкош на обществените помещения?

И наистина хората на Земята работеха, размишляваха, почиваха и се веселяха в огромни, удобни, заобиколени от градини здания, с красиво обзаведени стаи и зали — в Дворците и Храмовете на изкуствата или науките. Любителите на древността възстановяваха суровите сгради с дебели стени, тесни прозорци и тромави масивни мебели. Други, напротив, строяха просторни, открити за всички ветрове и слънцето висящи градини, които се врязваха в морето или увисваха на главозамайваща височина по планинските склонове.

— А у нас — казваха тормансианите — обществените здания, паркове и дворци са препълнени с хора и са много шумни. Поради многото посетители в тях не може да се поддържа необходимата чистота, да се запази изискаността на украсата им. Затова нашите лични квартири приличат на крепости, където ние се укриваме от външния свят и където крием всичко, което ни е особено скъпо.

— Трудно може да се разбере отведнъж кое поражда тази разлика — каза Ола Дез. — Вероятно вие обичате шума, блъсканицата, сборищата.

— Нищо подобно, ние мразим всичко това като повечето хора на умствения труд. Но неизбежно всяко красиво място, всеки новопостроен дворец за почивка се оказват претъпкани с шумни хора.

— Аз като че ли разбрах каква е работата — каза Сол Саин. — При вас няма съответствие между количеството на населението и ресурсите. В случая не достигат обществените помещения за почивка и развлечения.

— А при вас има ли?

— Това е първата задача на Съвета по икономиката. Единствено съответствието между броя на хората и реалните икономически възможности може да послужи за основа на удобния живот и стабилизирането на ресурсите на планетата за вечни времена.

— Но как го постигате? Чрез регулиране на раждаемостта?

— И чрез това, и чрез предвиждане на случайностите, на флуктуацията на успехите и неуспехите, на космическите цикли. Човек трябва да знае всичко това, иначе какъв човек ще е той? Главната цел на всички науки е обща — щастието на човечеството.

— А от какво се изгражда то, вашето щастие?

— От удобния, спокоен и свободен живот, от една страна. Както и от извънредно строгата самодисциплина, от вечната неудовлетвореност, от стремежа да украсим живота, да увеличим знанието, да разширим границите на света.

— Но всички тези неща взаимно си противоречат!

— Напротив, това е диалектическо единство и следователно в него се крие развитието!

Разговори от подобен род съпровождаха всяка прожекция на стереофилми, а понякога се превръщаха в лекции или възбудени обсъждания. По характера на психологията си тормансианите никак не се различаваха от земляните. Тяхната предистория беше протекла съвместно. Затова и съвременният земен живот, макар и само в общи черти, беше разбираем за тях. Обитателите на Ян-Ях възприемаха с лекота и изкуството на Земята. С науката работата беше по-зле. Прекалено далеч бяха стигнали земляните в разбирането на най-фините структури на света.

Още по-трудно възприемаха те стереофилмите за Великия пръстен. Странни същества, понякога приличащи на земляните, неразбираем говор, обичаи, развлечения, постройки, машини. Мнимата липса на обитатели на планетите около центъра на Галактиката, където под километровите сводове бяха застинали или се въртяха бавно прозрачни дискове, излъчващи синьо сияние. В други светове се срещаха звездовидни форми, заобиколени от хиляди ослепителни виолетови кълба, за разлика от вертикално ориентираните дискове. Тормансианите така и не можаха да разберат какво е това: машини, които са кондензирали някакъв вид енергия, или психически въплъщения на мислещи същества, които са пожелали да останат непознати дори за приемателите на Великия пръстен.

Много зловещи изглеждаха планетите на инфрачервените слънца, населени с висш живот и влизащи в Пръстена. Записите бяха направени преди въвеждането на вълновите инвертори, изобретени на планетата на звездата Бета от Чашата, позволяващи да се вижда вселената на Шакти независимо от условията на осветлението. Едва различимите контури на гигантските сгради, паметници и аркади тайнствено се чернееха под звездите и движението на големите тълпи изглеждаше страшно. Неописуемо прекрасна музика се разнасяше в мрака и едно невидимо море ромолеше със същия хекзаметричен шум. както на Земята и на планетата Ян-Ях.

Ола Дез показа и някои неразшифровани записи, донесени от звездолети с прав лъч от галактиките Андромеда и М-51 в Ловджийски кучета. Лудо въртящи се многоцветни спирали и пулсиращи, кълбовидни хилядостепни призми сякаш пронизваха океана от плътен мрак. Само екипажът на „Тъмен пламък“, който беше минал по ръба на бездната, се досещаше, че тези изображения можеха да означават проникване в Тамас, в недостъпния и невидим антисвят, който обгръща нашата вселена.

И все пак предаванията от далечните и странни светове, независимо от необикновеността си, малко интересуваха тормансианите. За сметка на това тях безкрайно ги вълнуваха стереофилмите на земляните на други планети, например на отскоро заселената планета на зеленото слънце в системата на Ахернар. Не можеха да не грабнат въображението им великолепните червени хора от Епсилон и Тукан — с тази планета Земята беше установила редовна връзка.

След като ЗПЛ бяха започнали да извършват рейсове до Епсилон на Тукан и обратно — на разстояние сто и осемдесет парсека — за седемнайсет дена, на Земята, особено сред младежта, беше избухнала епидемия на влюбеност в червените хора.

Но се оказа, че браковете между земляните и червените туканци са обречени на безплодие: това причини доста разочарования. Мощните биологически институти на двете планети съсредоточиха усилията си върху преодоляването на неочакваната пречка. Никой не се съмняваше, че трудната задача скоро ще бъде решена и сливането на двете съвсем сходни, но различни по произход човечества ще стане пълно, а по този начин безкрайно ще се увеличат сроковете на съществуването на земния човек като вид.

Хората, които бяха се преселили на планетата на зеленото слънце, не живееха там от много векове, но от радиацията на светилото кожата им беше станала светлолилава и външно те се различаваха от бронзовомургавите земляни много повече, отколкото последните от жълтите обитатели на Ян-Ях. Но цялото устройство на живота на пионерите на земното човечество на Ахернар по нищо не се различаваше от тяхната родина, което вдъхваше у тормансианите увереност в собствения им съюз с могъщата Земя. Приветливото и внимателно отношение на астронавтите към техните гости укрепваше тази надежда. Макар земляните да им се струваха възхладни и малко отчуждени, тормансианите разбираха много напредналата разлика в интересите и вкусовете. Тези крайно искрени и чисти хора никога нито за миг не мислеха за своето превъзходство и жителите на Ян-Ях се чувствуваха с тях просто и леко като с най-близки хора.

Аудиторията в пустинята се състоеше от образовани и умни джи, които много скоро разбраха, че съюзът между Земята и Ян-Ях означава преди всичко крах на олигархическия им строй, разрушаване на системата джи-кжи и на философията на ранната смърт. Такава структура не можеше да изведе планетата от съвременното й мизерно състояние. В същото време този строй осигуряваше изключително високи привилегии на олигархическата върхушка. Въпреки че сборът от предимствата се оказваше нищожен в сравнение с открития, ясен и здрав живот при комунистическия строй на Земята, естествено, олигарсите на Ян-Ях не можеха да повярват в това и да се откажат от привилегиите си. Затова първото запознаване със стереофилмите от Земята беше предизвикало сред управляващата върхушка чувство на враждебност и страх. Те бяха разбрали, че със самото си съществуване животът на Земята е враждебен спрямо строя на Торманс, защото опровергаваше уж единствено правилния път, избран от властелините, и правеше безсмислено истеричното възхваляване, с което се занимаваха демагозите-пропагандисти на Съвета на Четиримата.

Посещаването на импровизирания театър в пустинята близо до звездолета от Земята, до който на местните хора беше забранено дори да се приближават, от гледище на управниците на Ян-Ях беше държавно престъпление и трябваше да се наказва. Но тормансианите бяха готови на всичко, само и само да присъствуват на предаване на стереофилмите от „Тъмен пламък“. Естествено, земляните се намираха в постоянна тревога за своите зрители. Детекторът на биотоковете за разпознаване на хората, наречен вече от Сол Саин ДПА или дисектор на психосъщността, все още не беше доизпипан докрай. Още можеха да се допуснат грешки в случай на изкусна маскировка.

Положението спаси Нея Холи, която помагаше на Сол Саин в конструирането на ДПА. Тя беше забелязала увеличаването на зъбеца К в биотоковете на всички искрено и открито жадуващи за информация тормансиани. Всяко съмнение, недоверие или скрита силна емоция неизбежно и непременно предизвикваше спадане на зъбците К.

В прохода между двете дървета бе създадено допълнително поле, което пропущаше само хората с определено ниво на възбуждане на зъбците К и отхвърляше всички други. Така тормансианите получиха допълнителна гаранция за сигурността си.

За три седмици Ола Дез уреди осемнайсет прожекции за няколко хиляди обитатели на Ян-Ях. На една от последните прожекции някакъв учен тормансианин с титлата „опознал змията“ и с невероятното за езика на земляните име Чадмо Сонте Тазтот се усъмни във възможността за общ произход на човечеството на двете планети.

— Човекът на Ян-Ях е лош по самата си същина — заяви ученият. — Тя е наследена от прадедите, които са убивали, ревнували, хитрували и по този начин са си осигурявали съществуването; поради това всички усилия на най-добрите хора са се разбили в стената на душевната диващина, страха и недоверието. Щом човечеството на Земята се е издигнало на такава висота, то очевидно е от друг произход, с по-благородни душевни заложби.

Ола Дез си помисли, посъветва се с Рифт и Саин и извади една „звездичка“ с филми за миналото. Не документални записи, а по-скоро сведения за разни исторически периоди, възстановени по архиви, мемоари и музейни колекции.

Смаяните до онемяване тормансиани видяха чудовищните бедствия, глухия и скучен живот на пренаселените градове, обществени „дискусии“, където предупредителните и мъдри слова потъваха в рева на заблудените тълпи. По онова време великите постижения на науката и изкуството, на ума и въображението са карали средния човек да чувствува остро непълноценността си. Психологическите комплекси на унизеността и поверието в себе си пораждали агресивния стремеж за самоизтъкване на всяка цена.

Психолозите на Земята предсказали неизбежността на появяването на изсмукани от пръстите, безсмислени и болезнени форми на изкуството с цяла гама от преходи от абстрактните опити на бездарни хора да изразят неизразимото до психопатското раздробяване на образите в изображенията и в словопотоците на литературните произведения. Хората, които в болшинството си били невъзпитани, недисциплинирани и не знаели начините за самоусъвършенствуване, се стараели да избягат от неразбираемите проблеми на обществото и личния живот. Поради това станали неизбежни наркотиците, най-разпространени от които били алкохолът, оглушителната музика, празните, шумни игри и масовите зрелища, безкрайното набавяне на евтини предмети. В епохата на ЕРС размножаването на Земята не се ограничавало от нищо, в името на конкуренцията между народите и на военното надмощие на една нация над друга, докато на Торманс, където вече нямаше военни конфликти, раждаемостта не се регулираше по други съображения — за подбор на онези пет процента способни за учение хора, без които би спряла машината на цивилизацията.

Някои учени на Земята, отчаяни от назряващата опасност от постоянно ускоряващото се изродено капиталистическо развитие, призовавали да се хвърлят всички усилия в технологията на изкуствената храна и синтетичните стоки, смятайки, че всички беди идват от недостига на материални блага. Те свързвали с това глобалното разоряване на Земята, напомняйки, че човекът открай време е бил ловец и берач, а не земеделец.

„За правнуците ни — писал един учен — нашите сегашни грижи и опасения ще изглеждат като кошмарен сън на един невеж ум. Ние трябва да открием на нова сметка собствените си забравени качества и да реставрираме нашата Синя планета до истинската й красота.“

Във всеки случай най-пламенните ескаписти (Ескапизъм — тенденция към бягство от действителността, от реалния живот) започнали да изтрезняват, когато земляните направили първите колосални разходи за излитането в Космоса и разбрали огромните трудности на космическите полети, сложността на завладяването на междузвездното пространство и мъртвите планети от Слънчевата система. Тогава хората пак обърнали погледи към Земята, защото разбрали, че тя още дълго време ще трябва да служи за убежище на земното човечество, сепнали се и успели да я спасят от разрушаване.

— Велика Змийо! — възкликна Чадмо Сонте Тазтот. — Това толкова прилича на положението у нас, но как сте се справили с него?

— По труден и сложен път — отговори му Сол Саин, — който бил по силите само на колективния разум на планетата. За това е нужно не организираното отгоре мнение на неосведомената тълпа, а колективното обмисляне и признаването на правата върху базата на разбирането и правдивата информация. Тъй като хората на Земята били извънредно много, всичко това станало възможно едва след изобретяването на компютрите — сметачните машини. С помощта на тези машини у нас е била осъществена истинската борба за здравето на потомството и чистотата на възприятието започнала, когато учителите и лекарите били поставени над всички други професии на Земята. След въвеждането на диалектическото възпитание. От една страна, строго дисциплинирано, колективно, от друга — меко индивидуално.

Хората разбрали, че каквото и да става, те не бива да слизат с нито едно стъпало по-долу от вече постигнатото равнище на възпитанието, знанието и здравето. Само нагоре, по-нататък, напред, дори с цената на сериозни материални ограничения.

— Но на Ян-Ях също има сметачни машини, и то доста отдавна! Ние ги наричаме „пръстени на дракона“ — не се успокояваше „опозналият змията“.

— Аз като че ли се досетих каква е работата! — възкликна Сол Саин. — На Земята е имало голям брой народи, няколко големи култури, различни социални системи. В своето взаимопроникване или в пряката борба помежду си те са забавили образуването на монокултура и на световна държава дотогава, докато не се издигнало общественото съзнание и техниката не осигурила на обществото апаратурата, необходима за истинската комунистическа справедливост и колективност. Освен това заплахата от всеунищожаваща война принудила държавите да се отнасят сериозно една към друга в световната политика, така се наричала тогава националната конкуренция между народите.

— А при нас, на планетата Ян-Ях, която е населена фактически от един народ, при монокултурата развитието се оказало еднолинейно.

— И още преди да се опомните, на цялата планета се възцарила олигархическата система на държавния капитализъм! — възкликна Мента Кор и крайната възбуда на тормансианите показа правилността на твърдението й.

След тази беседа инженер Таел помоли Фай Родис за извънредна среща.

Междувременно Евиза Танет беше установила, че създадените противотела в организмите на астронавтите са достатъчни, за да придобият имунитет. Тя им разреши да свалят скафандрите. Ликуващите земляни бяха готови да хвърлят омръзналата им броня още начаса. Фай Родис повика настрана Ген Атал:

— Тивиса и Тор са съобщили на „Тъмен пламък“, че са приключили разглеждането на институтите и резерватите. Сега те искат да изследват изоставените градове и оцелелите първобитни гори в зоната на Огледалното море. Властите предупреждават за някаква си опасност, но независимо от това ние трябва да се запознаем със забранените области на планетата.

— Разбирам ви. Ако сме трима, опасността не е толкова страшна. Кога да излетя?

— Утре. Но Тивиса и Тор са решили засега да не свалят скафандрите си.

— А аз ще го сваля.

— Но ако двамата ви спътници бъдат в метал, а вие не, няма ли да наруши това единството на групата? Вие ще представлявате брънката с най-малка здравина.

— Да, ще трябва да походя още малко метален.

Ген Атал погледна Евиза. Тя му отвърна със съчувствено кимване, но инженерът по броневата защита не прочете в топазовите й очи нужния отговор. Той се обърна към Родис и тъжно каза, че отива да приготви своя СДФ.

Щом Ген Атал се скри зад вратата, Родис погледна Евиза с укор, но тя се разсмя, отметна назад тъмночервената си глава и Родис съжали, че Ген Атал не я вижда в този миг.

— Никак не ми се иска да го огорчавам, но какво да правя?! — каза Евиза. — Елате. Аз отвикнах от нормалното усещане на тялото си, сякаш съм пораснала с люспи, като тормансианска змия.

Инженер Хонтеело Толо Фраел, който беше дошъл при Фай Родис, я чакаше в градинката, където за пръв път научи тайната на своята планета.

Фай Родис излезе при него, тананикайки си, с лека и гъвкава крачка, по къса домашна рокля от Земята. Стегнат корсаж с ниско открити рамене и широка поличка, препасана в талията с черна лента и падаща на свободни гънки. Ръцете и откритите до средата бедра бяха покрити с гладък червеникавокафяв загар, който хармонираше с бледозлатистия цвят на роклята. В това облекло предводителката на земляните беше загубила част от величието си, беше се подмладила и според тормансианина беше станала още по-прекрасна. Фай Родис вече беше свикнала с това, че и най-дребните промени във вида или постъпките им правеха неоправдано силно впечатление на жителите на Ян-Ях, и побърза да се притече на помощ на инженера.

— Случило ли се е нещо? — попита тя усмихната и добави: — Превръщам се в същинска жена от Ян-Ях, щом толкова често мисля за опасността.

— Опасност няма. Но трябва да се посъветвам с вас. —

Инженерът се озърна.

Родис натисна копчето на сигналната си гривна. Дочу се ситно трополене и в градината се появи послушната деветоножка, която беше запазила на купола си гарвановочерния цвят на скафандъра на своята господарка, Родис покри себе си и инженера със защитно поле.

— Видях се с моите приятели. Те ме накараха да дойда при вас. След гледането на филмите за вашата… и нашата — поправи се той — история всички мислят само за това, как да направим живота тук като земния. Преди да си заминете от нас за далечната Земя, вие трябва да ни оставите оръжие.

— Без знание оръжието ще донесе само вреда. Ако нямате ясна, обоснована и проверена цел, вие ще създадете само временна анархия, след която винаги се въдворява още по-зла тирания.

— Но какво да правим?

— По диалектическите закони за обратната страна желязната крепост на олигархическия режим е същевременно много слаба. Трябва да се изучават нейните опорни точки и системно да се нанасят удари по тях и тогава цялото здание ще рухне независимо от привидната му монолитност, защото то се крепи само на страха — отдолу догоре. Следователно на вас ви трябват малък брой мъжествени, смели и умни хора, за да съборите олигархията, и твърде много просто добри хора, за да построите истинското общество.

— Затова ли толкова настоявате за подготовката на народа? — попита Таел.

— Диалектическият парадокс се състои в това, че за изграждането на комунистическото общество е необходимо развитие на индивидуалността, но не и на индивидуализма на отделния човек. Нека има място за духовни конфликти, за неудовлетвореност и желание да се подобри светът. Между личното „аз“ и обществото трябва да има граница. Ако тя се премахне, ще се получи тълпа, адаптирана маса, която изостава от прогреса толкова повече, колкото по-голяма е нейната адаптация. Винаги помнете, че настоящето фактически не съществува, съществува само процесът на преминаване на бъдещето в миналото. Този процес не може да бъде забавян, а още по-малко — спиран. А вашата олигархия е замразила развитието на обществото на Ян-Ях по неговия неизбежен път към комунизма, и то главно поради факта, че вие сте й помагали да заздравява господството си. Вашите учени не бива да стават убийци независимо от почестите, привилегиите и подкупа. Помнете, че вашата обществена система се опира на потисничеството и терора. Всяко усъвършенствуване на тези методи неминуемо ще се обърне срещу самите вас.

Защото бедата е там, че „кжи“ ви наричат убийци и имат право, макар че разпалването на взаимните обиди е изпитан похват на олигарсите.

— Вие не знаете колко далеч е стигнало развращаването на хората — каза Таел. — Имам предвид демагогията, уж всички хора са еднакви и е достатъчно само да се обработят, да се възпитат по съответния начин (също еднакво), за да получим единство на мисленето и способностите. В действителност се получи обратното. Фактическото неравенство породи море от лична завист, завистта породи комплекс за унизеност, в който се загуби класовото съзнание, целта и смисълът на борбата срещу системата. „Кжи“ са против нас, ние сме против тях, а системата от векове си остава неприкосновена. Всеобщо отравяне с омраза и дълбоко неразбиране.

— Таел, не мога да ви позная! Да не би да започвате да се изморявате? Ами примерът на Земята? Единствено сериозните и продължителни усилия могат да превърнат безизходните кръгове на инферното в развиваща се безкрайна спирала. Ето че стигнахме до онова, от което започнахме.

— Не, не до него. Вие съгласихте ли се с обвиненията на „кжи“ срещу нас?

— Да, Таел. В капиталистическата олигархия колкото по-горе стои една или друга класа, група или прослойка на стълбата на обществената йерархия, толкова повече са в нея убийците, преки и косвени, потенциални и реални. Има различни видове убийци — съзнателни и неволни. Едните постъпват така, защото са оръдия на властелините, другите — от невежество, когато пост с решаващо значение се заема от необразован, неук човек. „Джи“, въпреки че сред тях има доста неуки и невежи, в болшинството си са знаещи и изобщо интелигентни хора. Когато те стават убийци, вината им е двойна. Видовете убийство са разнообразни. Убиват чрез несъответствие на изпълняваната работа и условията, в които се провежда тя. Отравят с отпадъци от производството и с миещи химикали реките и почвените води; с несъвършени недообмислени лекарства; с инсектициди, с фалшифицирана поевтинена храна. Убиват чрез разрушаването на природата, без която човекът не може да живее, убиват с построяването на градове и заводи на места, вредни за живеене, в неподходящ климат, посредством шума, който не се ограничава от никого и от нищо. Посредством зле обзаведените училища и болници и най-сетне — с неумелото управление, което поражда безброй лични нещастия, водещи към огромен спектър от нервни болести. И за всичко това са отговорни преди всичко „джи“ — учените и технолозите, защото кой друг, ако не те, трябва да изследват причините, пораждащи убийствените последици. А случаите, когато „джи“ се превръщат в преки убийци, въоръжавайки полицейските сили, предназначени за изтребване на несъгласните? Когато разработват изтезания и средства за психологическо потискане, когато създават оръжия за масово убийство? Според законите на Великия пръстен такива дейци подлежат на лишаване от възможността да се занимават с наука и дори на физическо отстраняване на диви планети.

Инженер Таел стоеше неподвижно пред Родис. Познатият й израз на объркано дете все по-ясно се изписваше върху лицето му. Фай Родис почувствува, че трябва да подкрепи тормансианина и неговите приятели, като даде опора на нетренираната им психика.

— На вас като че ли ви трябва още един род оръжие, необходим за изкореняване на шпионирането, доносничеството и насилията. Това е ПАП — пулсационният анихилатор на късата памет. На кораба ще изработят няколко десетки ПАП, но вие не бива да ги пущате в действие, преди да ги размножите в стотици хиляди екземпляри.

— На мен не ми е ясно предназначението на ПАП — уморено каза Таел.

— Нали знаете, че има два вида памет? Те се управляват в мозъка от различни системи молекулярни механизми. Ако лишите човек от дългата памет, ще го превърнете в идиот. Но ако заличите късата памет, всичките отскоро получени сведения и внушени психощампи, вие ще обезвредите и най-опасния си враг, без да му отнемете възможността да пристъпи отново към каквато и да е дейност.

— Дори и към предишната ли?

— Дори и към нея. Но ще му се наложи да започне всичко отначало, както и на неговите учители.

— Но това е великолепно! А ако това оръжие бъде малко по размери…

— То е миниатюризирано, малко по-голямо от украшенията, които едно време са се носели на пръстите. Прибавете към него мъничкия дисектор на ДПА за разпознаване на психиката на човека.

Таел сграбчи поривисто ръката на Фай Родис, коленичи и притисна устни до крайчетата на пръстите й. Родис трепна, чувствувайки, че този жест на архаично поклонение не й е толкова неприятен, както би сметнала по-рано.