Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (8)

Адам лежеше върху леглото в „болничната“ си стая и разглеждаше триизмерните изображения, които заемаха пространството между него и тавана. След кратката ретроспекция на световната история, която му беше направил въвеждащият психолог, Адам го помоли за допълнителна информация. Въвеждащият психолог му съобщи ключовата дума, с която се „повикваха“ изображенията. Достатъчно беше само да я изрече на глас, за да се материализират образите пред него. Независимо в каква поза се намираше — седнал, легнал или изправен — те заемаха централно място пред очите му и си меняха мащаба автоматично, за да се поберат в разполагаемото свободно пространство между него и заобикалящите го обекти.

Можеше да сменя периодите, като просто ги назовава на глас, и да преглежда записите от различни географски точки по същия начин. Освен триизмерните холограмни изображения със звук и картина, на разположение му бяха още Доклади от Симулациите на други хора, които бяха участвали в исторически достоверни Сценарии, плюс карти, текстови файлове и всякаква научна информация, подредена в цветни триизмерни холограми и статистически таблици. Ако не му се четеше, можеше да задейства глас, който да го прави вместо него.

Богатството от информация поглъщаше цялото му внимание. Чувстваше се по-съпричастен към едни събития, отколкото към други, по което съдеше, че може би лично е участвал в някои от тях, но не можеше да прецени дали това се е случвало в Симулация или на живо. При всички случаи въвеждащият психолог твърдеше, че упражнението е добро за възвръщането на паметта му.

Тъкмо следеше процеса по изобретяването и построяването на космическите асансьори, когато на вратата му се почука. Адам си припомни многократните опити да проникне в затворените врати по бляскавия коридор преди време. Дали пък тогава зад вратите не се бяха спотайвали такива като него? Той зададе командата за премахване на изображенията и попита:

— Кой е?

Вместо отговор вратата се отвори и в стаята му влезе Юлия.

Изненадан, Адам подскочи и замалко да падне от леглото. Тя стоеше там, до вратата, усмихваше му се и го наблюдаваше мълчаливо.

„Генетиката и нанотехнологиите не могат да подменят изцяло съвършенството на еволюцията, те само излъскват предимствата и прикриват недостатъците, за да се приближат максимално към него“.

Странно, но точно тази мисъл се появи в главата му, когато я видя. Дали беше прихванал мисълта от уроците по история или тя бе поредното му „интуитивно пробуждане“, както ги наричаше въвеждащият психолог? Адам нямаше никаква представа.

— Как си, миличък? Прецених, че може да ти е скучно сам и реших да ти правя компания. Въвеждащият психолог няма нищо против! — каза тя. И добави:

— Може ли да вляза?

Без да отговори, Адам я огледа от глава до пети. Юлия носеше плътно прилепнал по тялото си, ярко жълт комбинезон, който подчертаваше прекрасните й малки гърди, стегнатия ханш, привлекателните извивки на таза, плоското коремче, дългите й бедра и разкриваше съвсем малко плът от тънките й глезени, които завършваха в най-обикновени бели маратонки. Косата й беше прибрана на кок. Лицето й беше същото, каквото го помнеше от Симулацията, но без нито едно от „несъвършенствата“, които тя все се заканваше, че ще коригира някой ден при пластичен хирург. Чипото й носле изглеждаше точно така, както когато си го повдигаше с пръст пред огледалото в банята, нямаше ги дупчиците по бузите, останали от акнето в тийнейджърска възраст, липсваха едва забележимите бръчици около очите и устата й, които Адам смяташе за прекрасни, понеже бяха породени от навика й да се усмихва, а тя се ужасяваше от тях, защото били „първите издайнически признаци на старостта“. Подобно на Ники и Юлия беше видимо по-висока от героя си в Симулацията, но погледът, гласът и изражението й бяха съвсем същите — тези топли очи и този дотолкова фамилиарен глас буквално го пронизаха в сърцето.

— Какво си ме зяпнал така? Все едно че ме виждаш за първи път!

— Извинявай, просто не очаквах да те видя толкова скоро!

Адам стана от леглото, отиде при нея и я прегърна.

— Мина цяла вечност! — въздъхна той.

— Ами, глупости! — отвърна му тя. — В Симулацията времето тече различно, не са ли ти го обяснили още, глупчо? Реално не сме се виждали само от няколко… дни. Според твоите представи за време.

Адам се отлепи от прегръдката й, казвайки с насълзени очи:

— Има голяма разлика. Ти си спомняш всичко! Аз все още имам усещането, че не сме се виждали цяла вечност!

— Ами точно затова съм тук! — отвърна му весело тя. — Много се радвам, че въвеждащият психолог ни разреши да се срещнем, преди да си се възстановил изцяло. Така ще имам усещането, че развеждам нов човек из Станцията! Нови хора не са идвали отдавна, мога да ти бъда екскурзовод, искаш ли? Ще бъде забавно! Изгарям от нетърпение да видя добре познатите неща през твоите очи. Идваш ли?

Адам помълча известно време, преди да отговори:

— Да, окей, би било интересно, но искам да ти задам няколко въпроса преди това. Влез, заповядай, разположи се удобно, чувствай се като у дома! — покани я той.

Юлия заоглежда спартанското обзавеждане на „болничната“ му стая: легло, масичка и стол, баня с тоалетна, закачалка и нощно шкафче. Това беше всичко.

— Нямам търпение да ти покажа моето жилище! — каза му тя.

— И до там ще стигнем, има време, засега ще трябва да се задоволим само с това — той направи жест към леглото.

Тя се настани удобно върху него и кръстоса крака. Той придърпа стола и седна точно срещу нея. Погледна я право в очите и попита:

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ме изостави?

— Ох, глупчо!

— Моля те, не ме наричай повече така!

— Добре, де, извинявай! Ще те наричам „зайче“ тогава! Винаги си го харесвал. Става ли? — тя се наведе напред, за да го целуне.

Той я отблъсна и отново попита:

— Защо ме изостави?

— Ама ти наистина ли съвсем нищо не помниш?

— Нямам търпение да ме осветлиш! — отвърна сърдито Адам.

— Не си ли преглеждал все още Доклада ми?

— Не, само части от този на Николай.

— Искаш ли да ти го пусна?

— Може би по-късно. Сега бих искал само да ми го резюмираш. Какво се случи, след като избяга?

— Ох, добре! — Юлия събу маратонките и се излегна върху леглото. — Само обещай да не ми се сърдиш!

— Аз вече ти се сърдя — натърти Адам — и мисля, че нямаш право да го възприемаш като нещо ненормално в сегашното ми състояние. Всичко, което помня, е, че опитах да се обеся, след като ти ме напусна!

— Знам, гледала съм ти Доклада. Беше гадно. Горкичкият!

— Какво се случи с индиеца? — попита Адам. Трудно прикриваше напрежението и раздразнението в гласа си.

— О, този филм с индиеца ти сам си го вкара! Аз само реших да затвърдя подозренията, които имаше. Не съм ходила в Индия, избягах в Германия при Ангелина.

— Коя е Ангелина?

— Никоя! Просто герой в Симулацията. Но тогава вярвах, че ми е приятелка от училище. Знаеш, че могат да са доста реални тези герои, нали? Като твоята Фани и родителите й, например. Само ти, аз и Николай бяхме Играчите в тази Симулация.

— Значи нямаше никакъв индиец, така ли?

— Не, нямаше! Но там срещнах друг мъж, пак измислен герой. Казваше се Ян. Беше гаджето на Ангелина. Изживях кратък романс с него, преди да се кача на онзи проклет самолет.

— Значи си се връщала при мен?

— Не, бяхме заедно в самолета с Ян. Щяхме да обикаляме Балканските страни по работа — нещо свързано с неговата дисертация, опитваше се да става научен работник — избрахме България за началото на експедицията, пък и ме беше хванала малко носталгията.

— Ти също ли си оттам?

— Откъде? — попита Юлия.

— От България.

— Такава страна не съществува — каза му тя.

— Знам — отвърна Адам. — От Помирението насам.

— Е, значи все пак имаш някакви спомени!

— Новопридобити знания, по-точно. Както и да е. Имам доста да наваксвам с уроците по история. Но ти така и не отговори на въпроса ми. Ще те попитам отново: Защо ме изостави?

Юлия се изправи в леглото, обърна се към Адам, наведе се напред, стъпи боса на пода, положи топлите си длани върху неговите, погледна го право в очите и му каза с най-мекия и добронамерен тон, на който беше способна:

— Има доста неща, които не знаеш за отношенията между мъжете и жените, Адаме!

— Например?

— Например че има моногамни и полигамни хора. Ти си от първите, аз съм от вторите. В Симулацията тези наклонности излизат на преден план. Бях естествено привлечена към теб, заради факта, че се познаваме от реалния живот, но полигамната ми природа лесно се изяви в чувството за притиснатост и в желанието ми да избягам от връзка, която ме задушаваше. Така се озовах в обятията на Ян. Сега няма да ме ревнуваш от някакъв измислен герой и от решенията, които съм взимала в Симулацията, приемайки я за напълно реална, нали? Би било глупаво от твоя страна! Глупаво и досадно!

— Опитвам се да те разбера — въздъхна Адам, посмирен от близостта на тялото й, което толкова много му беше липсвало, за което толкова дълго беше копнял в самотните и отчаяни нощи след нейното изчезване. Усещаше топлината, която струеше от нея. Болничният панталон започна да му отеснява. Юлия погледна надолу към чатала му, усмихна се и каза:

— Ето още някой, който не ме е забравил!

— Не съм те забравил и с горната си глава — опита да се пошегува Адам. — Не съм спирал да мисля за теб през цялото това време!

— Ох, миличкият, съжалявам! — прегърна го Юлия.

Той положи ръка върху стегнатия й задник, но тя бързо се отдръпна и седна върху леглото отново. Адам продължи с въпросите:

— Въвеждащият психолог каза, че тук също имаме нещо като връзка. Би ли изяснила какво точно представляват нашите отношения?

— Отношенията между жените и мъжете доста се промениха през последните столетия, — започна тя — но и по някакъв начин си останаха непроменени. Ще се опитам да ти обясня.

— Целият съм в слух — отвърна Адам.

— Добре тогава, както може би помниш, защото си живял тогава, а и да не помниш, знаеш го, защото си бил скоро в Симулация от онази епоха, та, както може би помниш неравноправието между двата пола до голяма степен беше премахнато в Европа и САЩ към края на 20-ти и началото на 21-ви век. Е, поне на хартия. Искам да кажа, че жените имаха същите права пред закона. Но привличането между двата пола не се различаваше от преди. Нека видим кое правеше една жена привлекателна за един мъж тогава, изброявам само няколко базови характеристики: нейният външен вид, младостта й, способността да му роди дете, интелектът, дори чувството за хумор, може би, макар че се съмнявам. Парите не ги споменавам, защото имаше и мъже, които бяха склонни да влизат в бракове по сметка. Говоря за чисто физическото привличане. А какво правеше един мъж привлекателен за една жена тогава? Външният му вид, увереността, самочувствието, общественото положение, способността му да осигури бъдещето на децата й и така нататък. Виждаш, че от факторите на привличането преобладават физическите и при двата пола, тоест животинското начало: размножаването, поколението. Мъжете от всички епохи харесват млади, красиви и фертилни жени, а жените от всички епохи харесват силни, самоуверени и способни мъже. Допълнително предимство е, ако изглеждат добре. Що се отнася до социалните фактори, феминизмът роди друг вид неравноправие в така наречения тогава „развит западен свят“. По-слабият пол си извоюва редица привилегии, особено по отношение на развода и родителските права, но проблемът с неравноправието на жените в Третия свят си остана. После започна новото Велико преселение на народите и светът потъна в хаос. До Промяната, която се нарича Промяна, именно защото промени нещата, които винаги сме считали за даденост — включително и по отношение на двата пола. Първо всички станаха млади, а по-късно всички станаха и красиви. Поне доколкото го позволяваше „завареното положение“ на родените преди Промяната, де!

— Генетиката и нанотехнологиите не могат да подменят изцяло съвършенството на еволюцията, те само излъскват предимствата и прикриват недостатъците, за да се приближат максимално към него — възкликна Адам. — Това беше мисълта, която ми се появи в главата, когато влезе в стаята ми преди малко.

— Точно така — каза тя. — Позволи ми да продължа. Та, Промяната направи всички мъже и жени млади, поне доколкото беше възможно за родените преди нея, привлекателни на външен вид. Тя направи наложителен и глобалния контрол върху раждаемостта, защото едно безсмъртно общество не може да се размножава безкрайно. Накратко, традиционните фактори на привличането между двата пола отпаднаха след Промяната. Вече нямаше значение колко възрастна е тя за него, той дори предпочиташе по-старите, от преди Промяната, заради по-богатия им житейски опит, съчетан с гарантираната физическа привлекателност. Женската красота започна да се приема като даденост. Тя изгуби силата и привлекателността, които беше имала през хилядолетията. Младостта и плодовитостта също изгубиха своето значение. Бебетата се правеха в епруветки и малцината, които получаваха виза за размножаване на практика никога не виждаха своите деца. Просто знаеха, че имат някъде такива. След Промяната физическите фактори на привличането отпаднаха. Нямаше я вече загрижеността за поколенията. Така изчезнаха традиционните институции, смятани за вечни, като семейството и брака, а накрая, след Помирението, изчезна дори и държавата. Те просто станаха излишни. Станаха излишни и традиционните роли между половете. Хората придобиха свободата да бъдат с когото пожелаят, както пожелаят, докогато поискат. Без никакви формалности. Силните черти на характера изпъкнаха на преден план, над всички физически фактори на привличането, защото не остана друго, което да ни различава. С изключение на достъпа до ресурси. Икономическото неравенство не беше премахнато и дори след Промяната богатите имаха възможността да избират между повече и по-качествени партньори. Някои си направиха цели хареми. Както мъже, така и жени. Макар светът да беше презадоволен, накрая той се самоунищожи заради една глупава икономическа война… — Юлия спря, пое си дъх и продължи:

— Но има неща, които си останаха непроменени. Така например, естествено заложеният у мъжа стремеж към жената и нейната естествено заложена привилегия да избира. Въпреки че вече нямат нищо общо с размножаването, тези еволюционни предпоставки, формирали се в продължение на хилядолетията, а според някои теории дори в продължение на милиони години, се запазиха — нито генетиците, нито Промяната успяха да окажат въздействие върху тях. И ето ни тук, на Станцията, където 01 се грижи за абсолютно всичките ни нужди, където ги няма икономическото неравноправие, принудата да работим, възможността да си „купуваме“ партньори… Това дава абсолютно предимство на жените в избора им на сексуален партньор, защото мъжете продължават да се стремят към тях, визирам ерекцията ти преди малко, а жените продължават да са тези, които избират. Финалната дума е наша. Бих могла да избера всяка друга ерекция на Станцията пред твоята, а ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Не можеш да ме спреш със сила заради вътрешната защита, която блокира всички форми на агресия. Не можеш и да ме шантажираш, че ще се нараниш, ако те изоставя. Защото вътрешната защита блокира дори автоагресията. Сега по-ясно ли ти стана?

— Искаш да кажеш, че живеем в някакъв матриархат, така ли? — смая се Адам.

— Не, просто искам да кажа, че мъжете продължават да се състезават за жените, а жените продължават да избират най-добрите от тях и са свободни да сменят сексуалните си партньори, когато пожелаят — нещо, което им е било забранявано от институциите, нормите, етиката, морала и човешките закони на Старата епоха.

— Да, де! То е същото! Значи живеем в матриархат!

— Не е същото! — възрази Юлия. — Защото, ако съм избрала да съм с теб, това значи, че съм харесала някакво твое качество повече, отколкото в другите мъже и то няма допирни точки нито с външния ти вид, нито с материалното ти положение, нито с йерархията ти в обществото, които сега са напълно ирелевантни. Ако трябва да съм конкретна, избрах да сме заедно заради смелостта ти да пресечеш онази магистрала в Симулацията, в която се запознахме.

— Но ти каза, че можеш да бъдеш с всеки друг, с когото пожелаеш! Какво ме прави изключителен за теб тогава? Какво му е заедното на това, което наричаш „нас“?

— Ами, ето този разговор, например! Времето, което прекарваме заедно. И тук, и в Симулациите. Общите ни интереси. Близката ни възраст. Общият ни произход, дори. Родена съм в същата епоха като теб и в същата онази малка държава, която вече не съществува… Какво да правиш, човек винаги си го влече към своето, към познатото. Ето още едно от нещата, които не са се променили изобщо.

Настъпи тишина. На Адам му трябваше известно време, за да осмисли всичко, което беше чул. В главата му се породи нов въпрос, но той дълго се колеба, преди да го зададе. Все пак, накрая се престраши:

— Имаш ли други партньори, освен мен? Искам да кажа тук, на Станцията? Не говоря за Симулациите.

— Въздържам се от такива контакти, защото знам колко тежко ще го приемеш. А загубя ли те заради една авантюра, аз знам, че няма да намеря втори Адам никъде другаде по света. Нито тук, нито до края на вечността — тя направи кратка пауза. — Всичко, което ти казах, може да се побере само в две думи, Адаме! Обичам те!

По бузите й потекоха сълзи. Неговите очи също се навлажниха.

— Но какво става с твоята полигамия? — попита Адам, докато се бършеше с ръкава на синята си пижама.

— Нали затова си имаме Симулацията! — каза му тя, подсмърчайки. — Хайде, нямам търпение да те разведа из Станцията! Горя от любопитство да я видя през очите на все още незапознат. Няма да лишиш момичето си от това удоволствие, нали?

Той стана от стола и я целуна по челото. Тя също стана от леглото, хвана го за ръката и го задърпа към вратата на стаята.