Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (17)

У семейство Чобанови

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

— Надявам се, че нямате нищо против — добави уклончиво Адам.

Не беше готов да им развали шоуто все още. А и нямаше зъб на Фани, нито на майка й. Невинни герои в Симулацията! Виж, главата на семейството беше друга работа — също измислен герой, но Адам имаше да разчиства сметки с него. Добре щяха да си поиграят след малко! Затова беше приел поканата за вечеря в тесен семеен кръг. Дотук всичко вървеше по план. Тоест, по Сценария.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна. Той се стресна за миг. Беше забравил колко е импулсивна. „Колко импулсивен характер е задал смахнатият Сценарист на героинята й. Тези хора не съществуват в действителност“. Трябваше непрекъснато да си го повтаря. Толкова убедително беше всичко, дори в будната Симулация!

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — Фидосия целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията и си придаде високомерен вид. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително към Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани вместо него. — Заедно сме вече девет години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, от което му стана леко гузно.

Въпреки че нямаше защо. „Помни, че тези хора не са реални!“

— Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Хиляди пъти беше докосвал това тяло. А всъщност не го беше докосвал никога. Дали щеше да му липсва? Едва ли! „Човек трябва да се освободи от илюзиите, дори да изглеждат реални като самия живот“.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

„Заради алчни гъзове като теб един ден всички ще ги ръфат плъховете“ — помисли си Адам. Знаеше, че Петър Чобанов също е от измислените герои. Просто част от Декора. Падаше му се ролята на неприятния бъдещ тъст и това е! Но не можеше да сдържа омразата си към него! Все пак затова беше дошъл.

Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Компания им правеха две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури.

Адам прекара гъстия лютив дим през ноздрите си, наслади се на лекото замайване, което изпита от качествения тютюн. После отпи щедра глътка от отлежалия коняк. Облегна се удобно назад в мекия фотьойл. Оставаше само да качи крака върху масичката, но реши, че не е дошъл подходящият момент. „Ето така се пътува комфортно в Космоса!“ — зарадва се вътрешно той.

Досадникът срещу него обаче си караше по Сценария:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

Адам кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Което си беше чиста лъжа. Знаеше какво следва. Дума по дума. Толкова дълбоко се беше отпечатал този разговор в ума му. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, в която е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства…

Адам мълчеше. Наслаждаваше се на обстановката. Беше изцяло погълнат от мига.

— След като сключите граждански брак, този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, изпи я на екс и си наля втора. Ароматната течност запали хранопровода му. Причини експлозия от вкусове в устата. Избиха му сълзи. Закашля се леко. Дръпна отново от пурата.

Дървата в камината пращяха. Можеше да отлага още дълго края на шоуто, но беше започнало да му втръсва. Събеседникът му дори не ставаше за интересен разговор. Умееше само да подчинява хората на своята воля. Може би на това се дължеше учудената му физиономия, когато Адам най-после си качи краката върху масичката и глътна втората чаша коняк на екс.

— Казах, че след като сключите граждански брак, този „друг“ ще си ти! — настояваше на репликата си онзи.

„Край, писна ми, шоуто свърши! Промяна в Сценария!“

— Иска ти се, нали? — попита Адам след многозначителна пауза.

— Моля?

Със сигурност никой не разговаряше така с Чобанов.

— Иска ти се да ме направиш съдружник, да заместя онзи, как му беше името, в управителния ви съвет. Да ме вържеш не само с дъщеря си посредством брак, но и с дялове от скапаната ти транспортна фирма! Да ми изплащаш заплата. Да ме купиш с дивидент. Да ме контролираш цял живот. Да ме използваш в мръсните си игри! Като „доверен човек“. От фамилията. Нали така? А после да ме изнудваш и шантажираш. За да скъсиш допълнително повода. Контрол! Контрол! Контрол! Това е всичко, което те интересува! Той е по-важен за теб дори от старческата пишка, която виси между краката ти и вече не става за друго, освен за пикане. Голям кеф е да държиш някого в капан, нали? Иска ти се — Адам вдигна празната си чаша. — Ама няма да стане!

Той запрати тежката кристална чаша към ръба камината. С удоволствие видя как тя се разби на стотици миниатюрни блестящи парченца. Откога беше чакал този момент! Ето сега щеше да разбере колко гъвкав е Сценарият на по-съвършените будни Симулации.

Чобанов мълчеше в недоумение. Възползвайки се от тишината, Адам реши да продължи:

— Всеки момент щеше да ме питаш колко точно изкарвам на месец и след това щеше да се изфукаш, че дори скапаната ти чаша за коняк струва повече. Колко струва тази чаша сега, а? О, да не забравя, после щеше да започнеш да ме изкушаваш с подкупи и с обещания. Умееш да подкупваш хората, нали? Особено бедните хора! Излизат ти по-евтино. Икономисваш. Не ме гледай учудено, алчен гъз такъв! Точно това се канеше да направиш. Ама няма да стане. За пръв път в живота ти някой друг определя правилата, а не ти! Как е усещането? Харесва ли ти чувството, а? Добре дошъл в моя свят, скапаняко!

Конякът го беше разпалил, но и споменът за това колко се беше страхувал от този човек преди. На какви унижения се беше подлагал заради него. Само и само да бъде приет! Да го хареса надменният глава на богатото семейство! И с каква цел? За да го превърне в инструмент на егоистичните си стремежи! Е, тая нямаше да я бъде.

— Ще повикам охраната… — измърмори Чобанов под носа си.

Адам стана и му хвърли злобен поглед:

— Въобще не си прави труда! Мога сам да намеря изхода.

Чобанов не реагира по никакъв начин. Използвайки елемента на изненадата, Адам се запромъква към фоайето на огромната къща. Надяваше се само да не срещне Фани или майка й някъде по коридорите, за да не си развали кефа от представлението, което беше изнесъл току-що. Портиерът любезно му помогна да си облече палтото. Адам скочи в колата си и натисна газта! Тежките метални врати на имението Чобанови останаха завинаги зад гърба му.

След половин час паркира пред кооперацията, където се намираше ателието на Юлия. Излезе от колата, вдиша с пълни гърди хладния нощен въздух и се заизкачва по стълбите нагоре.

Когато отключи и влезе, я завари да стои с гръб към него, изправена пред статива. Рисуваше. Той се приближи, прегърна я през корема и зацелува горещия й врат.

— Как мина вечерята у Чобанови? — попита Юлия с разнеженото си гласче, което Адам обожаваше.

— Държах се като пълен инфантил! — отвърна Адам.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че те може наистина да притежават душа. И трябва да внимаваме с чувствата им — Юлия нанесе няколко щриха върху платното:

— Дали съществуват самостоятелно? Дали продължава да ги има, когато не взаимодействат с нас?

— И така да беше, Чобанов е последният ми приоритет, говорейки за нечии чувства — каза й той.

Тя потопи четката в бурканчето с вода при останалите четки. Обърна се към него и го целуна. Целуваха се, докато махаха дрехите от телата си по пътя към голямото легло в средата на помещението.