Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (5)

— Осем. Започваш да се пробуждаш. Девет. Чувстваш се напълно свеж и отпочинал. Десет.

Адам отвори очи. Приятелят му се беше надвесил над него и го наблюдаваше с усмивка.

— Какво се случи след това? — попита Адам.

— Някакъв дебелак очевидно е скочил от терасата си и е паднал върху мен. Реших да ти го спестя. Грозна гледка е!

— Ама как? Какво…

— Имаш предвид хипнозата ли? Е, това е само един от начините да прегледаш Доклада. Друг път, ако ти се занимава, можеш да видиш цялата ми Симулация.

Адам се изправи и седна върху поляната. Виеше му се леко свят.

— А ти разглеждал ли си моята? — попита.

— Шегуваш ли се? Това е основното ни занимание, след като излезем. Все едно сме ходили на кино заедно, само дето участваме във филма! Интересно е да видиш как другите се справят с ролята. Даже доста интересно… Дори, бих казал, забавно. Но едва сега. Тогава хич не ми беше до смях. Между другото, знаеш ли, че Юлия излезе заедно с мен? Пътувала е в катастрофиралия самолет.

— Завръщала се е при мен?

— Откъде да знам? Трябва да попиташ нея!

— Кога ще мога да я видя?

— Когато ти разреши онзи психопат, въвеждащият психолог. Тя също ходи при него.

— Онзи психопат е доста интересен човек, чудя се не му ли омръзва да отговаря на едни и същи въпроси постоянно.

— Сигурно му е интересно, щом си го е избрал!

— Тук длъжни ли сме да работим? — попита Адам. — Вече знам, че съчинявам сюжети за Симулации, затова в Симулацията съчиних роман, но какво кара въвеждащия психолог да се занимава с хора като мен? И какво работиш ти, в крайна сметка? Тук има ли жълта преса? Хората интересуват ли се от клюки? Ами Юлия? С какво се занимава един художник тук? Рисува космически пейзажи?

— Ох, чакай, чакай, задаваш прекалено много въпроси! Карай по-полека, че забравих откъде започна! Трябва да те предупредя, че тревата е доста по-силна от онова, с което сме свикнали там, долу… ако мога така да го нарека — ухили се Николай.

— Да, и от нея ожаднях като камила. Има ли откъде да си вземем по нещо за пиене в този космически парк?

— Предлагам да се разходим до някое от заведенията наоколо — огледа се Николай — в парка е пълно с тях. Последвай ме!

Той стана, подари плика със сухарите на най-близо седящия до него човек, обмениха си кратки любезности и двамата с Адам се отправиха по обратния път към изхода.

Изкачиха някакви стълби, минаха по няколко алеи, харесаха си пейка с гледка от високо към градината и Космоса отвъд нея. Сега водопадите се стичаха надолу, под тях.

— На теб какво ти се пие? — попита Николай.

— Това тук, ъммм, тази пейка, това ли е заведението?

— Е, не е кафене или ресторант в познатия ти смисъл на думата. По-скоро си въобрази какво ти се пие! — каза нетърпеливо Николай.

— Газирана вода с лимон — отвърна Адам.

— А за мен само бира.

След минути по чакълестата алея се зададе красиво момиче с табла в ръка. Носеше къса пола и нещо като униформа на сервитьорка. Поднесе им напитките с усмивка. Не се обмениха никакви пари. Само благодарности и любезности от общ характер.

— Желая ви приятен ден, господа! — каза момичето и се оттегли.

— Предполагам, че имаш доста въпроси — отбеляза Николай, преди да надигне бутилката с бира.

— Чудя се откъде да започна — отвърна Адам.

— Давай, откъдето се сетиш! Имаме цялото време на света!

— Добре, да се върнем на това, за което разговаряхме преди малко. Ти какво работиш тук?

— Аз ли? Ами нищо. Не е задължително да се работи. Работил съм в миналото, но сега съм в нещо като почивка между професиите. Още не съм си избрал нова.

— А какво работеше преди?

— Бях чистач.

— Моля?

— Правилно ме чу. Не на кошчета за боклук, а на машини. Нямаш представа колко много съоръжения има в Станцията. Непрекъснато се пълнят с прах. Някой трябва да ги забърсва. Роботите по поддръжката се справят чудесно с тази задача, но не е изключено и ти да им помагаш, ако това ти харесва.

— И какво точно ти харесва в бърсането на прах? А какво общо има това с журналистическата ти професия в Симулацията?

— О, не е задължително да има нещо общо, въпреки че в повечето случаи, да, хората упражняват в Симулацията дейности, които са близки до заниманията им тук, на Станцията. Що се отнася до въпроса ти какво точно ми харесваше в чистенето, ще ти отговоря така — даваше ми достъп до зони от Станцията, до които иначе нямаме достъп. Опитвах се да разбера как функционира цялото това нещо. Беше забавно. Но ми омръзна. След време сигурно ще се заема с нещо друго.

— Значи хората тук работят само от скука, така ли?

— Може и така да се формулира. А какво ще правиш през дългите периоди, в които не си в Симулацията, не се възстановяваш от Симулацията, не се забавляваш с приятели или не спортуваш? Захващаш се с нещо полезно, ето какво! Можеш да си всичко — от обикновен чистач по поддръжката, като мен, до мозъчен хирург или въвеждащ психолог, като „Свети Петър“, хе-хе! За по-сложните професии има достъпни обучения и практика, които са допълнителна възможност за убиване на времето.

— И не печелиш нищо? Никой не ти плаща? — учуди се Адам.

— Не, защото нямаш нужда от пари — отговори му Николай.

— Добре, де, но има сложни професии, има и по-прости професии. Защо да се напъваш да ставаш лекар, например, когато можеш да си просто чистач?

— Никой не те юрка да се напъваш за каквото и да било, човече! Но ако въпросът ти е за избора, той не е изцяло твой. Искам да кажа, че ако съществува необходимост от повече въвеждащи психолози, например, вътрешното ти чувство ще те подтикне да изучаваш психологията и да се занимаваш със загинали в средновековна битка рицари, които изведнъж се озовават тук и са пълни с въпроси. А освен това е доста забавно, предполагам…

— Как стана това със сервитьорката, например?

— „Сервитьорката“, както я наричаш, може да се окаже и университетски преподавател. Сервирането й носи друг тип контакт. Ще ти се стори странно, но някои хора изучават изкуството да си в услуга на другите. Такива неща са интересни тук.

— Не, исках да кажа, как успяхме да си поръчаме напитките?

— По същия начин, по който ти успя да ме намериш, без да знаеш къде отиваш. Спонтанно. Интуитивно. Знаеш ли, че Станцията непрекъснато се мени? Преобразяват се помещения, пригаждат се за различни нужди, дори постоянно са в движение едно спрямо друго. Но е достатъчно само да знаеш къде отиваш, за да откриеш пътя.

— Започнах да се обърквам — Адам отпи от газираната си вода.

— По-лесно е, отколкото мислиш, спокойно! — Николай го потупа по гърба.

— Само не ми казвай „ще свикнеш“, че ми е омръзнало да го чувам напоследък.

— Точно това смятах да кажа, виждаш ли — ти също четеш мисли!

— Как става това?

— О, ами ние сме свързани, като общ организъм. Но е прекалено сложно да ти го обясня с твоите нива на познание сега. Предпочитам да си припомниш всичко сам, когато му дойде времето.

— Окей, окей, а с какво се занимава Юлия тогава? Тя работи ли? — попита Адам.

— Юлия или Ева, както обича да се представя понякога, беше художник в Симулацията. Какво мислиш, че прави един художник тук?

— Ами, откъде да знам? Сигурно пак е нещо свързано със Симулацията — предположи Адам.

— Точно така. — Николай стана и започна да ръкопляска. — Дами и господа, имаме си гений! — след това продължи: — Някой трябва да „рисува“ декорите в Симулацията. Обстановката. Героите. За да изглеждат максимално реалистични. Тя е по-скоро дизайнер сега.

— Уфф, нямам търпение да я видя. Имам да й задавам толкова много въпроси.

— Това ще стане, когато въвеждащият психолог реши, че и двамата сте готови. Имаме по-важни въпроси за разясняване сега.

— Например? — попита Адам.

— Например твоята склонност към самоубийство — лицето на Николай придоби сериозен вид и той седна на пейката до приятеля си.

— Какво имаш предвид? — попита Адам.

Николай въздъхна, отпи от бирата си и каза:

— Спомняш ли си уроците на въвеждащия психолог? За трите причини, поради които влизаме в Симулацията?

— Да, от скука, за забавление и, за да се върнем отново на Земята. Я чакай, какво се е случило там? Защо Земята е необитаема?

— Тя е далеч от необитаема! Дори бих казал, че е пренаселена. Но ми е забранено да разговарям за тези неща с теб. Не си готов още. Търпение, приятелю!

— Чувствам се като малко дете, от което възрастните крият нещо! — намуси се Адам.

— Ами, горе-долу, така е — усмихна се Николай. — Само дето тук всички сме възрастни. Многократни столетници. Повечето, де! Имаме и детски сектор, където не съм ходил все още.

— Кажи ми за самоубийствата сега! — настоя Адам.

— Не бяха това трите причини. „От скука“ и „за забавление“ попадат в една и съща категория. Третата причина е действително, за да си припомним родната планета, да поживеем малко извън четирите стени на иначе удобния ни и приятен космически дом. Но има и втора. Втората причина е, че тук не можеш да причиняваш вреда. Нито на себе си, нито на останалите.

— Значи садистите отиват там, за да изтезават хора?

— Не точно, но си близо до истината. Само в Симулацията можем да дадем воля на подсъзнателните си инстинкти и наклонности, а те са доста разнообразни, могат да варират в целия спектър от прекрасното до чудовищното и отвратителното — отговори му Николай.

— Значи аз имам склонност към самоубийство, така ли?

— Мхм. И това си проличава най-добре там. В Симулацията. Пробва да се самоубиеш на магистрала от 22-ри век, когато се запознахте с Ева. В „Аварията“ се обеси, а после си тегли куршума. Сещам се за една поговорка: „Кряка като жаба, скача като жаба и прилича на жаба, значи сигурно е жаба“, хехехе! — засмя се Николай. — Приятелю, ти си един завършен самоубиец! Оттам и трудността, с която си възстановяваш паметта всеки път. Травмиращо жестоко е.

— Застрелях се, иначе щяха да ме разпънат на кръст. Просто избрах по-безболезнения вариант! — каза Адам.

— Човек си намира всякакви оправдания. Низшите ни склонности и нагони получават чудесно поле за изява в Симулацията. Невъзможно е да ги задоволяваме тук. Това е най-честата причина, поради която хората влизат.

— Искаш да кажеш, че всеки път влизам в Симулацията, за да си посегна на живота, така ли?

— Ами не! Влизаш от любопитство и от скука, като повечето от нас, само дето при теб много често се получава точно това — да си посегнеш на живота.

— Значи Симулацията по-скоро ми вреди, отколкото да помага?

— Не бих казал. Някои я използват с терапевтична цел. Един вид отдушник, разбираш ли? Тук никой не те съди за гнусотиите, които си извършил там, защото не са реални. Но са единственият вариант да дадеш воля на подсъзнателните си инстинкти. Иначе ще полудееш!

— Добре, какво ще ме посъветваш тогава?

— Да те посъветвам? Нали затова си имаш въвеждащ психолог!

— Но ти си ми приятел — настоя Адам.

— Така е. Обаче трудно бих ти дал практичен съвет. Склонността ти към самоубийство винаги се изявява в Симулацията и това няма особено положителен ефект. Като се върнеш, всеки път си смазан, депресиран. Предполагам, че Юлия харесва именно тази черта на страдалеца в теб. Жените са странни, можеш ли да ги разбереш?

— Въвеждащият психолог спомена, че сме нещо като гаджета и тук. Или семейство, не помня. Това вярно ли е?

— Предпочитам да обсъждате с нея личните си взаимоотношения.

— Когато му дойде времето — казаха двамата в един глас.

— Наздраве! — Николай допи бирата си на екс.

Последва кратко мълчание.

— И все пак, ти повдигна темата за самоубийството, какво искаше да ми кажеш? — поинтересува се Адам.

— Извинявай, беше грешка! Нямах право да обсъждам това с теб. Просто се притеснявам, че може да ни напуснеш един ден.

— Искаш да кажеш, че ще успея да си посегна дори тук, така ли?

— Това е невъзможно. От включването на защитата не помня нито един случай на самоубийство, нито на насилствена смърт, причинена от човек на друг човек. Ние сме безсмъртни, Адаме! Въвеждащият психолог накара ли те да му удариш шамар?

— Да. Не разбрах какво точно се случи тогава.

— Това е вътрешната защита. Но има и външна. Вътрешната защита премахна болестите и стареенето много отдавна, още докато живеехме на Земята. Тя ни предпазва и от всякакви форми на насилие тук горе, в Станцията. Що се отнася до външната защита, помня само един инцидент, при който няколко метеорита се промъкнаха през лазерния щит и отвориха дупка в корпуса. Дузина обитатели бяха засмукани в Космоса тогава. Още няколко умряха при пожара. Но да убиеш човешко същество, дори и себе си, не става. По друга причина може да се разделим. Виждал съм го да се случва и преди. Последвах те в Симулацията, но в това, което може да си наумиш да предприемеш, а то зависи само от теб, няма да те последвам. Нито ще се опитам да те разубедя. И тогава ще се разделим завинаги. Или поне за доста дълго време. Ще ми бъде скучно без теб!

— Какво имаш предвид? Какво може да реша да предприема?

— Не сега, не си готов, почакай още малко, приятелю!

Седнали един до друг, двамата зареяха поглед в съзвездията.

„Скуката е проклятието на боговете“ — помисли си Адам. — „Откъде пък ми хрумна това?“