Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (10)

Блестящите бели асансьори, които много приличаха на скучните стерилни коридори по своята изчистеност от всякакви орнаменти и декорация, се оказаха основното средство за транспорт из Станцията. Още когато Адам се качи в най-близкия асансьор с Юлия, тя му обясни, че освен вертикално, те могат да се движат и хоризонтално. Думите й веднага се потвърдиха от лекото поклащане, което Адам усети, след като вратите се затвориха. Липсваха бутони или друг начин за повикване и управление на асансьорите. Беше достатъчно само да знаеш къде искаш да отидеш, след което се качваш в най-близкия асансьор и той те отвежда именно там.

— Нашите мисли, емоции и намерения няма как да останат скрити от 01, който контролира наноботовете в телата ни — поясни Юлия, докато пътуваха.

— Какво значи това? — попита Адам.

— Нали знаеш, че дори беглата усмивка освобождава осезаемо количество ендорфини в кръвта — осезаемо за свръх интелекта, който управлява Станцията, разбира се! Така се извършва и вътрешната защита. Всяко действие на агресия е предшествано от покачване на стресовите хормони в тялото ни, заедно с адреналина и останалите необходими за агресията съставки, като кортизола, например. Този химичен сигнал е достатъчен за 01 да извърши анализ на ситуацията за няколко хилядни от секундата и да предприеме необходимите корекции чрез своите нано посланици, които носим в телата си. Някои от тях са свързани с хипоталамуса — онази част на мозъка, която контролира връзките между нервната система и хормоналния фон на организма. По същия начин, чрез наноботовете си 01 елиминира болестните отклонения и контролира процеса на стареене.

— Това вече го знам — отвърна Адам. — Знам също и че преди наноботовете са се захранвали от слънчевата светлина, докато сме обитавали все още Земята, а сега за това се грижи изкуствената бяла светлина, която струи от стените на коридорите и асансьорите. Не видях никакви осветителни тела обаче!

— Не ги виждаш, защото имат твърде микроскопични за зрението ни пропорции. Примерно, повърхността на стените в този асансьор — Юлия се огледа из искрящото бяло помещение — съдържа сигурно над един милион светлоотделящи микроорганизми. Те, от своя страна, се захранват от слънчевата енергия, от космическата радиация, от гравитационните полета и от няколко други източници на енергия в космоса, които 01 използва, за да поддържа функционирането на Станцията. Един вид, цялата Станция е жива!

— Наистина звучи невероятно! — отвърна Адам.

— Добре дошъл в 23-ия век, зайче!

Той усети, че хоризонталното движение на асансьора се забавя.

— Къде отиваме? — попита.

— Мисля да ти покажа нашето работно място! Или по-точно мястото, където творим!

— Нашето?

— Ами да! Нали и двамата се занимаваме с изготвяне на Симулации. Ох, ти верно наистина нищо не помниш… колко яко! Както и да е, ти измисляш Сюжети, а аз правя Декори, заедно с още хиляди други такива като нас. Сега ще видиш как става.

Вратите на асансьора се отвориха. Двамата се озоваха в поредния искрящо бял коридор — с единствената разлика, че този път беше претъпкан. Хора от всякакви раси, облечени в най-различни странни одежди се разминаваха с тях в коридора. От двете им страни отново имаше врати, разположени на равни интервали. Човекопотокът влизаше и излизаше от тях подобно на хиляди мравки в мравуняк.

— Мравуняк е много подходящо определение! — усмихна се Юлия.

— И ти ли можеш да четеш мислите ми?

— Не, просто и аз се сетих за същия термин, когато попаднах за първи път тук. А сега ти усетих вибрациите — бяха сходни с моите тогава. И така отгатнах. Хайде, ето ни и нас!

Двамата влязоха в една от безбройните стаи. Тя представляваше разположено в дълбочина помещение с овален таван. Към дъното му водеше широка пътека, а от двете й страни имаше легла, които наподобяваха това в „болничната му стая“, но завършваха с някаква апаратура там, където се поставяше главата. Техниката приличаше на нещо като скафандър.

— Какви са тези устройства? — попита Адам.

— Това са работните ни станции. Лягаш върху леглото, преминаваш през контролирана релаксация — автоматична или с помощта на някой от асистентите — Юлия посочи едно момиче, което седеше на стол до едно от леглата и шепнеше нещо на друго момиче, което лежеше в него със „скафандър“ върху главата.

Той си припомни как Николай го беше хипнотизирал в градината.

— Някои предпочитат личното внимание, затова имаме асистенти по релаксацията, — уточни Юлия — а други се задоволяват с автоматичната система. Всъщност, всеки си има строго индивидуална процедура за релаксация. Ти, например, предпочиташ музика и цветове в комбинация, която има релаксиращо действие върху теб самия и върху никой друг. Рядко прибягваш до асистентите.

— И как става самото творене на Симулации?

— Достатъчно е само да си представиш Сюжета, за да бъде записан — отговори му Юлия. — Е, невинаги се получава от първия път, понякога се налага той да бъде продължаван в няколко сеанса, докато получи своята цялост. След това идва ред на дизайнерите като мен. Избираме си да работим върху даден Сюжет и визуализираме обстановката в най-малките детайли. Това също става под лека хипноза след контролирана релаксация. Понякога са нужни повече от един дизайнер за даден Сюжет. Изключително важно е творецът да има личен опит или спомени, свързани с епохата на Сценария. Процедурата изважда тези образи от подсъзнанието, за да ги включи в оформянето на Декора. Естествено, цялото компилиране и всички математически операции се извършват от 01. Ние просто имаме свободата да творим върху каквото намерим за добре, като идея.

— Колко Сюжета съм създал досега? — поинтересува се Адам.

— Може би са около 1500 — каза му Юлия, плюс или минус стотина. Имаш и десетки други за довършване, които само си започнал. Но не бързаме за никъде.

— Еха! Честно да ти кажа, представях си го по съвсем различен начин! Както и да е, значи трябва да си свързан с епохата на Сценария по някакъв начин, така ли? За да направиш по-яка Симулация?

— Е, да, за предпочитане е пред това да я познаваш от други Симулации или от документалните файлове, но това също помага. Ето защо такива като нас, които сме от Старата епоха преди Промяната, са особено ценни за изграждането на реалистични Симулации, свързани с онази епоха.

— Нима умовете ни съхраняват всички детайли? — попита Адам.

— Нямаш представа колко големи са възможностите на подсъзнанието, Адаме! Всъщност, това е основното, на което разчитаме в творческия процес. Примерно, ако сега те хипнотизирам и ти кажа заглавието на книга, която си чел преди много години, след което ти посоча и конкретна страница от нея, ти ще ми я зачетеш, все едно продължава да е отворена пред очите ти! И не само това — ще можеш в детайли да ми опишеш цялата обстановка, която те заобикаля. Периферното ти зрение ще е запечатало и складирало дори най-малките подробности от мястото, в което си се намирал тогава. Същото важи за останалите сетива: слух, обоняние и т.н. Именно тези неща правят Симулациите толкова реалистични!

— Ами Симулациите от предишни епохи, в които не сме били родени? Или от места, които никога не сме посещавали? Въвеждащият психолог спомена, че доста хора предпочитат Средновековието и Рим за своите Сценарии. Как ги правим да изглеждат реалистични?

— В такъв случай се изисква Творецът да е много добре запознат с епохата, Адаме! Първо изучаваш средата в специален период на обучение — предимно чрез релаксация и подсъзнателни програми, с цел да възприемеш максимално количество данни за кратко време, и едва когато си готов, можеш да започнеш да твориш Сценария. Имай предвид, че участниците до голяма степен запазват автономността на своите избори, така че от теб се изисква основно да разиграеш главните Събития, които им предстои да изживеят, подобно на катаклизма от „Аварията“, а аз и другите дизайнери, избрали да работим върху твоя Сюжет, се заемаме с достоверността на обстановката и на останалите герои извън главните роли.

— Добре, а как става самото съчиняване на историята? Как започва всичко в самото начало? — попита Адам.

— О, ами всеки творец си има ключова фраза, с която задава команда на подсъзнанието си да започне да създава, а след това с вниманието си само го насочва в процеса. Твоята е „Разкажи ми някоя интересна история“ — произнасяш я винаги, преди да затвориш очи в „скафандъра“ — отвърна му Юлия и го погали по бузата.

— Бих ли могъл да пробвам сега?

— Не и преди да си се възстановил от предишната Симулация!

— Окей, коя е следващата точка от вашата туристическа програма, мадам?

— Ами, видяхме как хората от нашия „бранш“ работят, сега да видим и как се забавляват. Сигурно се досещаш, че имаме доста свободно време за убиване — каза му тя.

Докато си пробиваха път през тълпата в коридора към поредния асансьор, Адам реши да зададе някои от въпросите, които не беше успял да обсъди с въвеждащия психолог:

— Странно, но откакто съм тук вече минаха няколко дни и не съм изпитвал никакъв глад! Имаше само едно ядене в началото и това беше всичко! От тогава не съм слагал дори залък в устата си, а нямам чувство за глад. Как става това?

— Можеш ли да се досетиш сам? — попита го Юлия, докато влизаха в асансьора. Този път вътре имаше и други хора, освен тях.

— Хайде и ти сега започна като въвеждащия психолог! — ухили се Адам. — Това някакъв тест за интуицията ли е?

— Ами, практически ти е известно всичко, Адаме, въпросите само помагат да си го припомниш, хайде да видим какво мислиш точно по този въпрос?

Знаейки, че не трябва да се напъва излишно, Адам изплю първата мисъл, която му дойде на ума:

— Хапчетата на въвеждащия психолог!

— Мхм — отвърна му Юлия. — И какво за тях?

Асансьорът тръгна от мястото си с леко поклащане.

— Ами, предполагам, че те съдържат всички необходими хранителни съставки!

Някой от другите пътници изръкопляска.

— Не им се сърди, — каза му Юлия — всички те са били в твоето състояние и знаят много добре какво преживяваш в момента. Всъщност, хората те подкрепят, радват се на твоя прогрес!

Адам погледна в посока на мъжа от асансьора, който беше изръкопляскал и му каза:

— Благодаря!

Мъжът беше азиатец и Адам се учуди, че разбра неговото „Моля! За мен беше удоволствие!“ на японски език, придружено от лек поклон.

— Езиците отдавна не представляват бариера — каза му Юлия — достатъчно е само да насочиш вниманието си към някого, за да разбереш какво ти говори. Имаме нещо като вграден преводач.

— Разкажи ми за хапчетата — настоя Адам.

— Ами, в най-общи линии 01, който е в постоянна връзка с нас, преценява от какви вещества се нуждае организмът ни и редовно ни ги доставя посредством цветните хапчета, които ти даваше въвеждащият психолог. Налагаше се той да го прави, защото ти нямаше да се досетиш да си ги потърсиш сам. Иначе те са на разположение в Станцията навсякъде и по всяко време, когато 01 прецени, че е дошло времето за приема им. Ако не си ги потърсиш сам, някой друг ще ти ги донесе с удоволствие. Тук хората обожават да си правят услуги!

— Да, Николай спомена нещо такова — припомни си Адам.

— Хапчетата засищат глада и правят храненето в традиционния смисъл излишно, — допълни Юлия — но хората продължават да хапват вкуснотийки от време на време, просто заради удоволствието от сетивата, без да имат вече нужда от това. Разбира се, порциите са малки, за да не се претоварваме излишно, а после 01 изчиства телата ни от допълнително приетите вещества. Това са редките случаи, в които ходим до тоалетната, — уточни Юлия — тъй като хранителните съставки на хапчетата са 100% усвояеми.

Асансьорът отново забави своя ход. Вратите се отвориха. Азиатецът и другите пътници напуснаха кабината. Останаха двамата с Юлия. Вратите се затвориха и асансьорът този път тръгна надолу.

— Кой приготвя въпросните вкуснотии? — попита Адам. — Пак ли 01?

— О, не, готварските курсове са чудесен начин за убиване на времето и 01 не ни е лишил от удоволствието сами да произвеждаме храната, от която вече не се нуждаем — отвърна Юлия.

Асансьорът забави своя ход и спря. Вратите се отвориха. Ноздрите на Адам се изпълниха с апетитна миризма. Излязоха, той се огледа и разбра, че се намират в нещо като ресторант.

— Виждаш ли, разговорът сам ни доведе до тук! — каза му Юлия.

Седнаха на една от масите с бели покривки и до тях се приближи учтив сервитьор. Поръчаха кана с вино и плато сирена, след което продължиха своя разговор. Адам попита:

— Ами забранените неща? Имам предвид навика на Ники да се напушва, бутилката уиски, която изпихме с въвеждащия психолог, това вино например? — той отпи от чашата си с удоволствие. — Наздраве!

— Наздраве! — Юлия се чукна с него. — Позволени са на определени интервали и в лимитирани количества, след което задължително следва прочистване. Нали помниш горещината, която те обзе при възстановяването в кабинета на въвеждащия психолог?

— Да, спомням си я много добре! Имах чувството, че някой ми е подпалил пижамата! Само че идваше отвътре. Между другото, кога ще мога да сменя тези смешни дрехи? — попита Адам.

— Като приключиш с възстановяването — отвърна му тя. — Но да се върнем на предишния ти въпрос. Когато работят в усилен режим, какъвто е например скоростното детоксикиращо въздействие или регенерирането на тъкани след инцидентни наранявания, наноботовете в телата ни произвеждат топлина. Затова е необходимо да се пие много вода. Процедурата е дискомфортна, но е напълно безопасна, стига да се хидратираш добре. За да не си навредим излишно 01 лимитира периодите, в които можем да поемаме упойващи вещества и други подобни съставки. Или тежко смилаема храна като тази — Юлия посочи различните сирена пред тях.

— Значи все пак сме под контрол — отбеляза Адам.

— Е, да, но той е изцяло в наша полза! — отвърна му тя и отпи от виното си. Постави чашата върху бялата покривка и се огледа:

— Прави ли ти впечатление, че това място прилича много на ресторантите, в които се хранехме с теб в Симулацията?

— Мхм, тъкмо щях да те попитам защо — каза Адам.

— Знам, затова подхванах темата — усмихна се Юлия — Ако онези азиатци от асансьора бяха влезли тук сами, сигурно мястото щеше да изглежда като японски ресторант от 22-ри век.

— Ами ако бяха влезли заедно с нас?

— Е, тогава всеки щеше да възприема интериора по своя си начин. На нас щеше да ни се струва, че те са дошли в български ресторант от края на 20-ти и началото на 21-ви век, а те щяха да имат усещането, че се храним на съседната маса в Токийски ресторант от 2152 година, например.

— Как става това? — попита Адам.

— Дори възприятията ни се влияят от нашите предпочитания — каза му простичко Юлия.

— Ами дрехите? Откъде се сдоби с този секси жълт комбинезон?

— О, той си е напълно реален! Нямаме шивачи в класическия смисъл на думата, въпреки че дизайнът продължава да съществува като занимание през свободното време. С тази разлика, че сега всеки си е дизайнер на самия себе си. 01 може да преобразува една материя в друга, тоест достатъчно е само да си представиш определено облекло и за много кратко време то ще ти бъде доставено. Просто връщаш дрехите, които вече няма да носиш за преработка и така нищо не се губи!

— Извинявай, че променям рязко темата, — каза Адам — но защо хората тук обичат да си правят услуги? Би ли ми обяснила това? Нашият сервитьор, например, той няма ли си други, по-интересни занимания? И откъде идва млякото за това сирене, да речем? Нима в космическата Станция има място и за крави?

— Не, не, храната е перфектна имитация, подобно на интериора — отговори му тя. — Пък и предполагам, че ако хапнеш истинско сирене, сигурно ще се отровиш и веднага ще го повърнеш! Просто метаболизмът ни доста се е променил. Смятам, че това е малка цена за привилегията да изглеждаме вечно млади. От гледна точка на вкуса няма никаква разлика, обаче!

— Невероятно! — възкликна Адам и вдигна чашата си за поредната наздравица.

— Но факт — отвърна му тя и се чукна с него.

— Същото се отнася и за виното, нали?

— Това е просто алкохолна напитка, която има вкуса и цвета на вино. Дори може да наподобява различните сортове грозде съвсем реалистично. Само ще се изпотиш малко после, за да разкараш алкохола и ще трябва да си вземеш един душ, това е всичко!

— Добре, кажи ми сега за услугите!

— Освен чисто алтруистичното удоволствие да си в услуга на някого, — отвърна му Юлия, докато си подбираше внимателно от различните видове „сирена“ — имаме нещо като рейтингова система и колкото повече си в услуга на останалите обитатели на Станцията, толкова повече малки удоволствия са ти позволени, в това число влиза и броят на Симулациите, в които ти се разрешава да участваш.

— Значи услугата е нещо като разменна монета, така ли?

— О, не, няма нищо общо, паричната система е премахната отдавна заради своята абсолютна нефункционалност тук. Имаме си всичко необходимо, от което се нуждаем, приеми го просто като допълнителен стимул да общуваш с другите обитатели на Станцията и да се чувстваш полезен. Без да си длъжен, разбира се! Минималният лимит от ресурси и забавления, които са необходими за комфортния ни живот, е гарантиран на всеки обитател.

— Няма нищо общо с живота, с който съм свикнал — каза замислен Адам.

— Ще си припомниш всичко, не се безпокой! И никога няма да ти долипсва нищо от начина, по който хората са живели хилядолетия наред, това мога да ти го гарантирам!

— Добре, де, а след като само си въобразяваме, че ядем сирене, какво стана с готварството? — попита Адам. — Нали някой все пак си е направил труда да ги приготви тези сирена?

— Ех, зайче, готвенето е много сходен процес с творенето на Симулации. Това, което вкусовите ти рецептори изпитват в момента, всъщност, са спомените на някой „готвач“, който някога е опитвал истинско мухлясало френско сирене. Изровени са от подсъзнанието му в детайли, заедно с миризмата, формата, вида и така нататък…

— Не е истина, просто! — Адам сдъвка парче кашкавал, пресегна се и доля остатъка от каната в чашите им.

— Разкажи ми за времето, ако обичаш. Въвеждащият психолог спомена, че тук имаме различна представа за време.

Юлия отпи и се намести удобно в стола. Беше й приятно да го въвежда в неща, които той така или иначе вече знаеше (на подсъзнателно равнище) и неизбежно щеше да си припомни. Това, обаче, й даваше възможността сама да си обясни някои подробности, които приемаше за даденост. Пък и какъв по-приятен начин за убиване на времето? Тя започна да обяснява:

— Времето тече с различни скорости. Примерно в Симулацията няколко месеца се равняват само на няколко часа тук, на Станцията. При осъзнатите Симулации, които са достъпни единствено за астронавтите, казват, че е точно обратното — прекарваш няколко часа в будна Симулация и като си отвориш очите вече са минали няколко месеца от полета. Пък и няма нужда да се възстановяваш. Нито всеки път да започваш отначало — можеш директно да си продължиш Сюжета, докъдето си го оставил. Но да се върнем на темата за времето. Знаеш, че хората са изобретили понятието време и че то в действителност не съществува, нали?

— Чувал съм нещо такова.

— Отмерването на времето им е било необходимо, за да оцеляват — да знаят кога трябва да се засади реколтата и кога трябва да се прибере, такива неща. Хората са си избрали най-очевидните неща от заобикалящия ги свят, за да делят времето на части — изгревите и залезите, лунните цикли, движението на звездите. Така са се появили дните, месеците и годините. Постепенно календарите са се усложнявали и са започвали да вършат работа за далеч по-сложни операции, като управляването на империи, провеждането на военни кампании, събирането на данъци, записването на историята и какво ли още не. Тогава не сме познавали космоса и не сме знаели, че в зависимост от гравитацията, от мащабите на разстоянията и от близостта на тела като черните дупки например, времето и пространството се променят. Не сме знаели дори, че звездите, които виждаме по небосклона, всъщност, са миналото на тези звезди, защото на светлината й трябват много години, за да стигне до нас. Общо взето, измервали сме разстоянието триизмерно, а времето двулинейно. Като начало и край. Дори религиите са определяли точната дата на сътворението на света, представяш ли си? Нищо не сме знаели за парадокса на спиралата, за серпентината на възможностите, за нивата на съзнание, за различните реалности, макар и в онези безпросветни времена да е имало някакви „жокери“ — дори тогава времето е текло с различна скорост насън и в будно състояние, например.

— Опрости малко, че започнах да ти губя нишката на мисълта — каза Адам.

— Няма нищо сложно, просто тук не се нуждаем от условностите на земните хора, за да измерваме нещо, което така или иначе не съществува. Да, познаваме всички съществували някога календари и системи за летоброене, дори ги използваме за обозначаване на отминалите периоди, както може би си забелязал от ровенето ти из историческите файлове. Но всичко това е условно. Ако имаме някаква единица, с която все пак да измерваме отрязъците от време, то тя е свързана с биологичното функциониране на обитателите на Станцията или с така наречените цикли.

— Какви са тези цикли?

— 01 управлява живота ни в цикли на сън и будно състояние, които непрекъснато се редуват. Предполагам, че е свързано по някакъв начин с работата на наноботовете в телата ни и с поддържането на вечната ни младост. Престоите в Симулацията се водят за сънно състояние, ето защо те могат да продължават максимум един цикъл. Ако трябва да използвам термина часове, цикълът се равнява на 86,5 земни часа. Не ме питай защо, тъй като не мога да ти отговоря на този въпрос. Предполагам, че учените са го програмирали така, преди да заминат. На Земята си се ръководехме от обичайната смяна на деня с нощта, но тук нямаме такива, а тялото ни се нуждае от периоди на покой, за да се възстановява и подмладява. Затова смятам, че са изобретени циклите. Те не съвпадат при различните обитатели, за да имаме постоянно будни хора на Станцията. Разбира се, кратката дрямка, когато си уморен, не се брои, истинското състояние на сън е много по-дълбока стаза. Можеш да я прекараш в Симулацията, но ако не ти се занимава с възстановяване след това, можеш да я прекараш и завит през глава в леглото.

— Това значи ли, че…?

— Точно така! Дори най-тежките случаи като теб, които са преживели силни психически травми в Симулацията, задължително се възстановяват напълно, след като изкарат един сънен цикъл. Нашата роля, с въвеждащия психолог и Николай, бе просто да направим будния ти цикъл по-малко стресов след излизането ти от Симулацията.

— Но, аз съм буден от… колко стана вече?

— М-да, съвсем скоро ти привършва цикъла — отбеляза Юлия. Усмихна се лукаво и добави:

— Затова, ако искаш да си припомниш и най-приятния аспект от нашата връзка, време е да си гаврътнеш виното и да отиваме у нас!

Двамата пресушиха чашите си на екс, хванаха се за ръце и се отправиха към изхода на „ресторанта“, където ги очакваше асансьорът.