Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (11)

Хулио Алварез натисна бутона на алармата за Общ сбор. Имаха една минута да зарежат всичко, с което се занимаваха в момента, с изключение на наблюдателния пост, и да се строят в коридора пред стаята му. Той пусна хронометъра на триста годишния си ръчен часовник и зачака. Другите също носеха такива. Нямаха никакво оправдание да закъсняват! Бяха намерили устройствата в бункера, заедно с останалите антики. Военни механични часовници от Старата епоха. Огнеупорни, удароустойчиви и водонепромокаеми. Практически вечни! Алварез излезе от стаята си и ги видя строени в коридора.

— Внимание! — подаде команда един от мъжете.

Всички заеха поза мирно.

Значи продължаваше да държи ситуацията под контрол. Поне засега! Въпреки че си знаеха и кътните зъби с малцината оцелели в бункера, Хулио следеше за протокола стриктно, тъй като си даваше сметка, че това затвърждава усещането за ред и дисциплина в умовете на хората му. За някаква сигурност и предвидимост. Може би привидни, но изключително важни за оцеляването им. И последни бариери пред полудяването. Поне засега!

Той заизрежда имената им наизуст:

— Хуан Себастиян.

— Тук.

— Карлос.

— Тук.

— Алехандро.

— Тук, сър!

— Гуилермо.

— Си, сеньор!

— Джилберто.

— Тук.

— Хуан Фелипе.

— Аз!

— Джонатан.

— Тук, комендант!

— Виктор Алфонсо.

— Тук.

— Матиас Бернехо.

— Тук.

— Алехандро Валеро.

— На наблюдателния пост, комендант! — обади се повторно инженерът Матиас.

— Свободно! — нареди командирът.

Хулио измъкна уоки-токито, закачено на колана му и натисна копчето за свръзка:

— Капитанът до наблюдателния пост. Край.

— Тук Алехандро Валеро от наблюдателния пост. На вашите заповеди, Сър! Край.

— Докладвай моментната ситуация на повърхността! Край.

— Слоеста облачност, UV индекс 0, скорост на вятъра 28 км в час, температура на въздуха минус 35 градуса, видимост около 600 метра във всички посоки. Не се забелязват никакви гризачи. Край.

— Честота на мълниеносните заряди? Край.

— От два часа колекторът не е привличал никакви мълнии. Край.

— Продължавай да следиш внимателно обстановката! Край.

— Слушам! Край.

Алварез се обърна към мъжете в коридора с иронична усмивка:

— Дами, както виждате времето горе е почти като на курорт! С някои от вас ще си направим малък излет. Време на престоя: десет минути. Съществуват участъци от оградата, които се нуждаят от допълнително почистване. Трябва да извършим и рутинна проверка на съоръженията. Слушай внимателно разпределението по задачи!

Мъжете застинаха в готовност. Знаеха, че Алварез не обича да се повтаря. След кратка пауза той продължи:

— Джонатан и Хуан Себастиан — чистачи! Джилберто и Карлос — охрана! Ще се въоръжите само с автомат и ръчни гранати. Огнехвъргачките ги оставяте долу. Ако се появят онези, прибираме се незабавно и изчакваме атаката да продължи. Матиас Бернехо — взимаш колкото можеш да носиш от „куфарчетата“ и идваш с нас! Другите да се връщат към ежедневните си задачи!

Той огледа мъжете строени в коридора:

— Някакви въпроси?

Отговориха му с пълно мълчание.

— Добре тогава, време за обличане на костюмите — осем минути! Екипът да е строен пред оръжейната след осем минути и половина.

Бяха готови да хукнат при подаден от него сигнал.

— Изпълнявай!

Мъжете се затичаха по коридора към помещението с костюмите. Хулио се прибра обратно в стаята си, където държеше своя. След като го облече в срока, който сам беше поставил, той провери внимателно състоянието на револвера, прибра го в кобура и закопча колана около кръста си заедно с ножа, който висеше от другата му страна.

Екипът го очакваше пред оръжейната. Само той имаше ключ за блиндираната врата, както и за още няколко такива в убежището: към акумулатора, към петролните резервоари, към килера, който използваха за арест и към склада с хранителните запаси. Подаде на Карлос и на Джилберто оръжията им, след което заповяда на групата да се насочи към изхода в колона по един. Най-отпред вървяха мъжете с оръжията. Джонатан и Хуан Себастиан ги следваха плътно с четките и препаратите за почистване на оградата. Матиас Бернехо се превиваше под тежестта на старовремските портативни радиостанции след тях. Най-отзад вървеше Хулио Алварез. Както обикновено.

Изкачването по металните стълби до повърхността беше уморително заради неудобните предпазни облекла. Потяха се обилно в костюмите, стъклата им се замъгляваха, не им достигаше кислород. Но никой не се оплакваше. А и да се оплакваше, нямаше кой да го чуе. Костюмите бяха шумоизолирани и спуснеха ли шлемовете веднъж, можеха да общуват само със знаци. Единствен Матиас Бернехо разполагаше със слушалки и микрофон в костюма. Сам си го беше пригодил, за да може да поддържа връзка с бункера по интеркома и да подслушва радио честотите на „куфарчетата“. Наложеше ли се да предаде нещо важно на командира, инженерът също използваше знаци. Той поемаше най-голям риск да бъде ударен от мълния, заради антените на „куфарчетата“, които носеше със себе си. Но нямаше как — всяко излизане на повърхността беше и шанс за връзка — с оцелели в пустошта или със спътниците в ниска околоземна орбита.

Не можеха да си позволят да пропуснат нито една възможност.

Пристигнаха на площадката за излизане. Алварез им даде кратка почивка, за да си поемат дъх, но нямаше намерение да ги чака вечно. Времето навън можеше да се сговни във всеки момент и светкавиците да зачаткат по гръмоотвода като полудели. Трябваше да се използва пролуката между бурите.

Първият в групата завъртя огромното колело на отключващия механизъм и заедно с останалите задърпа двутонния шлюз, който им отваряше пътя директно към ядрената зима навън. Излязоха един по един. Чистачите се заеха веднага с проблемните зони по оградата. Матиас Бернехо се отдалечи максимално от колектора и разположи радио апаратурата върху земята. Отвори „куфарчетата“ и започна да опъва антените. Пазачите застанаха на поста си до входа на бункера и внимателно се заоглеждаха във всички посоки. Перископът, който стърчеше от могилата над входа правеше същото. Задачата да провери съоръженията се падаше на командира.

Хулио Алварез обиколи първо проводниците и провери дали са добре закачени към оградата. Всичко изглеждаше нормално. Той вдигна поглед към огромната серпентина, която се виеше спираловидно нагоре около високия тридесет метра гръмоотвод — системата на колектора също изглеждаше наред. На това нещо дължаха оцеляването си в бункера, но то беше отнело и живота на една трета от населението му. Излагаха се на риск при всяко излизане.

Момчетата бяха инструктирани да следят хронометрите си и на всяка кръгла минута от престоя навън да хвърлят по един поглед към останалите от екипа, за да се уверяват, че нещата са окей. А и да получават заповеди от командира, ако се наложи.

Хулио се насочи към оградата. Бодливата тел по върховете й се полюшваше от вятъра както обикновено. Чистачите стържеха налепи от горивни смеси и овъглена миша плът по долната, солидна част на загражденията. Погледнаха си хронометрите, после погледнаха към него. Той им посочи няколко петна върху по-високите части на оградата. Да, щяха да се изпотят допълнително. Единият остави принадлежностите си на земята и хукна обратно към входа на бункера, за да извади стълбата. Държаха я в преддверието за улеснение.

После Алварез мина покрай инженера. Изгледа го с въпросителен поглед. „Нищо“ отвърна му онзи с жест. „Продължавай!“ заповяда му безгласно командирът. Бернехо кимна с глава в знак, че е разбрал и отново се залови за работа. Хулио довърши обиколката на периметъра и тръгна към двамата въоръжени мъже пред входа.

Беше само на няколко метра от тях, когато единият зареди автомата си, вдигна приклада на рамо, махна предпазителя и насочи дулото си право към него. Другият сочеше нещо с пръст. Командирът се обърна и видя в далечината огромен сив плъх на черни петна, който препускаше към оградата. При появата на гризачи протоколът беше категоричен — екипът зарязваше всичко моментално и се скупчваше около входа. Отне им само няколко секунди да го направят. Погледите им бяха насочени към командира в очакване на заповеди. Инженерът също го гледаше въпросително. Достатъчен беше само един жест, за да предаде по интеркома команда долу, че електрическата защита трябва да се задейства. Охранителите също изчакваха командата му с оръжия, готови за стрелба. Хулио даде знак на всички да не прибързват.

Имаше нещо необичайно в ситуацията. Плъхът беше сам. Не се случваше за първи път „съгледвачи“ да минават край оградата, но те никога не атакуваха самостоятелно. Първо привличаха огромна група край себе си и чак тогава започваше нападението. Този бягаше с озъбена паст към загражденията, токсични лиги се стичаха по огромните му резци, дебела колкото човешка ръка опашка се мяташе зад гърба му и оставяше във въздуха следа от пепел, сажди и фин, радиоактивен прах. Очевидно нямаше намерение да спира. Нито да изчаква своите другари да се съберат.

Мъжете бяха изнервени. Напрежението във въздуха растеше подобно на електрическите заряди, които усещаха всеки път, преди колекторът над главите им да привлече поредния мощен гръм от небесата. Но този път нямаше мълнии. Просто на Карлос не му издържаха нервите и той натисна спусъка. Вбесен, Хулио натисна автомата му надолу. Обгорялата земя пое целия откос. Супер плъхът бе само на няколко метра от загражденията. Продължаваше да тича право към тях. Изведнъж скочи и се приземи на четири метра от Земята върху оградата. Бързо започна да се катери нагоре. Острите му нокти се вкопчваха в решетката и той напредваше към върха, макар шиповете да откъсваха парчета месо и козина от тялото му. Един шип се заби в корема на нападателя и го разпори. Животното издаде ужасен писък, но продължи да се катери. Спря точно под бодливата тел.

Наблюдаваше я с червените си, полудели от болка очи, разсъждаваше как да постъпи най-правилно. От тялото на гризача течеше кръв, която се стичаше надолу по загражденията и стигаше чак до земята. Плъхът напрегна всички мускули, оттласна се с мощните си задни лапи и направи опит да прескочи бодливата тел. Но се оплете в нея. Упорито се запровира между стоманените остриета, които извадиха едното му око, разцепиха носа му на две, буквално го скалпираха и оставиха дълбоки разрези по бедрата и по гърба му. Туловището на нападателя увисна от вътрешната страна на оградата. Задните му лапи все още бяха оплетени в бодливата тел. Опашката се мяташе високо във въздуха. С писък чудовището сграбчи решетката с предните си лапи и се задърпа надолу.

Хулио Алварез даде заповед за стрелба. Автоматите затрещяха в пустошта. Откосите прерязаха нападателя на две. Задните лапи и опашката останаха да висят между бодливата тел. Обезобразеният торс падна от вътрешната страна на оградата. И въпреки това чудовището беше живо! Това бе първият плъх, който успяваше да прескочи загражденията. Той запълзя по корем към тях. След себе си оставяше диря от кървави локви и разпилени черва.

Мъжете презаредиха автоматите си и стреляха. Изпразниха нови два пълнителя в него. Куршумите го подхвърляха из въздуха като парцалена топка. Когато касапницата приключи, нападателят, или това, което беше останало от него, все още дишаше! Хулио се приближи до животното, извади револвера си, натисна спусъка и с един изстрел превърна главата му в пихтия. Кръв, ситни парченца от череп и части от мозък се разплискаха по ботушите му. Той ритна торса на мъртвия си неприятел и го обърна с корема нагоре. Беше женска, точно както предполагаше! Женска и бременна. И сигурно подивяла от глад. Ето на какво се дължеше отчаяното нападение! Но имаше и друго, което му направи впечатление. Виждаше малките в утробата й през разреза, оставен от острия шип. Част от плъхчетата бяха разкъсани от куршумите, но други бяха се запазили цели. С изключение на това, че изглеждаха като разядени. Все едно някой ги беше залял с киселина.

Хулио знаеше, че когато гладуват дълго, бременните женски започват да усвояват ембрионите в тялото си като храна. Природата беше умна. Оцелееше ли майката, тя можеше да се размножи отново. Но без нея и малките отиваха по дяволите. Генетиците и нано инженерите в Пърт не бяха променили това. Те само бяха увеличили броя на ембрионите. Нормално беше при едно раждане да излизат стотина! Хулио многократно беше ставал свидетел на това през перископа. В корема на тази имаше шест-седем малки, не повече. Поне доколкото можеше да ги преброи в кървавото меле. „Шест-седем малки, — повтори си той наум — почти колкото при обикновените плъхове!“ В същото време нямаше съмнение, че си имаха работа с генетично изменен супер плъх. Размерът му го доказваше.

Хулио си погледна часовника. Десетте минути, предвидени за максимално безопасен престой навън, бяха към края си. Той огледа хоризонта наоколо. Нямаше други. Но и да имаше, Алварез не изгаряше от желание да ги посреща тук. Даде знак на останалите да разчистват и да се прибират. Вдигна палец към инженера, който от своя страна предаде заповедта му по интеркома до бункера долу да задействат електрическата ограда. За всеки случай!

Кървавите меса по шиповете почерняха. Тънки струйки дим се издигнаха към небесата. Хулио едва удържаше напъните си за повръщане. Щеше да се задуши в костюма, ако го направеше. Един от хората му си беше отишъл така преди време.

Мъжете вдигнаха с лопати обезобразения труп на гигантския плъх. Изринаха и вътрешностите, които беше оставил след себе си. Изкопаха малък изкоп, хвърлиха тялото вътре, поляха го с бензин и го запалиха. Прибраха си екипировката, инженерът сгъна антените, вдигна радиостанциите и всички заедно поеха надолу.