Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (6)

Адам отново се намираше в кабинета на въвеждащия психолог. Онзи имаше ведър, свеж и отпочинал вид, както винаги, с типичната за него леко закачлива усмивка на лицето.

— Чудя се как не ти омръзва? — попита Адам.

— Сигурно си мислиш, че непрекъснато отговарям на едни и същи въпроси, нали?

— А не е ли така?

— В общи линии, да. Но всеки човек е толкова различен и начинът, по който му повлиява Симулацията също се различава.

— Колко пациенти имаш?

— Напоследък се занимавам основно с излезли от твоята „епоха“. Освен „Аварията“ има и други Симулации от там. Може да се каже, че специализирам в края на 20-ти и началото на 21-ви век. „Римляните“ ги поемат колегите, хехех! Но да се върнем на въпроса ти! Като изключим теб, Юлия и Николай, които вече прекратиха сеансите си при мен, защото повече не съм им нужен, имам общо десетина пациенти. Горе-долу толкова са през цялото време. Гледам да поддържам бройката им постоянна.

— Юлия разпитва ли за мен? — попита плахо Адам.

— В началото разпитваше, да! Но после се възстанови изключително бързо, припомни си всичко и вече не й бях необходим. Прегледала е Доклада ти, своя собствен, както и този на Николай. Сега чака да се срещне с теб, когато си готов.

— А защо на мен ми е необходимо повече време, за да си възстановя паметта?

— Николай не ти ли обясни поне повърхностно нещата?

— Става дума за самоубийството, нали?

— И не само! Бих го нарекъл нежелание от твоя страна, по-скоро! Ти си ескапист, Адаме! Колкото и да е странно, привързваш се към измислените светове повече, отколкото към реалния живот.

— На какво се дължи това?

— На сложни процеси в психиката ти, които, макар да съм добър специалист, остават тайна за мен. Или поне някои от тях — отвърна въвеждащият психолог.

— Докога ще продължават нашите сеанси?

— Докато не се „побереш“ изцяло в тукашната реалност. Част от теб все още е там. В Симулацията.

— Значи мога да продължавам с въпросите, така ли?

— Нали за това съм тук! Всъщност, дори знам какъв ще е следващият ти въпрос.

— Чел си списъка, който изхвърлих ли? — Адам потърси с поглед кошчето под бюрото на въвеждащия психолог. Беше празно.

— Не, нямам нужда от това. Част от подготовката ми като въвеждащ психолог се състои в тренирането на чувството за емпатия. Това е умението да се поставяш „в обувките“ на другия, да виждаш света през неговите очи.

— И какъв ще бъде следващият ми въпрос?

— Най-важният — отвърна въвеждащият психолог.

— Например? — полюбопитства Адам.

— Например как я докарахме до тук? Какво се случи там долу, на Земята? Мисля, че вече си готов да научиш истината.

— По какво разбираш, че съм готов?

— О, ами усещам ти вибрациите. По-спокоен си, започваш да приемаш средата, да свикваш с обстановката, в мозъка ти се отключват процеси, които улесняват възстановяването на паметта, макар все още да сме твърде далеч от желания резултат. Но смятам, че си готов да научиш истината за съдбата на Земята и какво точно ни изгони от там.

— Непрекъснато ли изнасяш уроци по история на пациентите?

— Мхм, но с всеки отделен пациент е различно, така че никога не ми омръзва, ако това те интересува! — въвеждащият психолог му се изплези като малко дете.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че някои хора разпитват повече за устройството на Станцията, да речем, други за икономиката и политиката, трети за науката и технологиите, а теб, в най-общи линии, те вълнуват фактите, свързани с катастрофата на човечеството, за да можеш да сглобиш „пъзела“ в главата си. Готов съм да ти ги предоставя, ако и ти си готов.

— Давай тогава!

Въвеждащият психолог чукна с пръст левитиращото над бюрото му металическо кълбо. В пространството между двамата се появи триизмерна холограма на Земята.

— Ако използваме Григорианския календар, т.е. летоброенето, с което си свикнал от Симулацията, сега би трябвало да сме петнадесети март 2285 година, 3 часа и осем минути Колумбийско време.

— Защо Колумбийско?

— Защото сме на геостационарна орбита над Централна Америка.

— Ахам.

— „Аварията“, — продължи въвеждащият психолог — е полуисторически, полуфантастичен сюжет на Симулация, в която действието се развива през второто десетилетие на 21-ви век.

Земното кълбо между тях се завъртя. Адам видя пред себе си Балканския полуостров. Холограмата се увеличаваше. Изведнъж се превърна в добре познатия му силует на Витоша планина, с телевизионната кула и София, разпростряла се в низините й.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че с изключение на бедствието, „Аварията“ пресъздава съвсем обективно обстановката и начина на живот на това място през второто десетилетие на 21-ви век.

— Защо точно там? — попита Адам.

— Заради произхода ти, който ще си припомниш по-късно — отговори му въвеждащият психолог. — Няма как, човек го влече към родните му места — добави.

— Искаш да кажеш, че съм роден в София, така ли?

— Не само там, но и в същата епоха. Доколкото си спомням, 1984 година. Това, което виждаш, е София между 2010 и 2020. Нека да превъртим няколко години напред — предложи въвеждащият психолог.

Градът холограма бързо започна да се променя пред очите на Адам. Нови и все по-високи постройки от стъкло, бетон и стомана никнеха на различни места, предградията се разширяваха към полето, появяваха се сложни пътни възли, кварталите се изкачваха все по-високо в планината. Цифров брояч отмерваше годините отдолу. Появи се второ летище, после и трето. Въвеждащият психолог побутна металическото кълбо и броячът закова на 2058 година.

— Горе-долу това е моментът, в който светът се изправи пред голямо предизвикателство — въздъхна въвеждащият психолог.

Адам го изгледа с въпросителен поглед.

— Въпреки многобройните конфликти и икономическите кризи в цял свят, родината ти запази сравнителен неутралитет и остана някак встрани от опасните процеси. Имаше много да наваксва в икономически план, но за няколко десетилетия животът там стана доста приятен, дори бих казал — комфортен.

Пред очите на Адам отново се появи Земното кълбо. Въвеждащият психолог продължи:

— После на планетата се формираха три нови алианса, един вид политически и икономически обединения между водещите държави.

Броячът продължи да отброява годините напред, след 2058-ма. Земното кълбо се завъртя и Адам отново беше „над“ Америките, които се осветиха в синьо.

— Това тук — каза въвеждащият психолог — е Американският алианс. Той включва всички държави от северната и южната част на континентална Америка, плюс Британските острови. След като загуби борбата си за надмощие и влияние в Европа, САЩ окончателно насочи усилията си на юг, към „асимилиране“ на южната част от континента, която дълго време беше стояла в периферията на експанзионистичната им политика. Англичаните запазиха лоялността си към своя съюзник и, макар да ги разделяше океанът, се отрекоха завинаги, политически и икономически, от принадлежността си към Европа, за да се присъединят към Американския алианс или „Америките“, както го наричаха хората тогава. Las Americas. Дори построиха тунел на дъното на Атлантика, който да свързва Великобритания със САЩ. Атлантическият океан остана под монопола на Американския алианс.

— А какво стана с Европа? — попита Адам.

— Европа се разшири на изток или по-скоро Изтокът се разшири на запад, поглъщайки Стария континент, за да го превърне в това, което тогава хората наричаха „Евразия“ или „Евразийски съюз“. Към края на 21-ви век той беше изцяло доминиран от Русия, Китай, Индия и Иран, които се превърнаха в новите световни суперсили.

Земното кълбо отново се завъртя пред очите на Адам и цялата територия на Европа, плюс почти всички държави от Азия светнаха в червено. После кълбото се завъртя за пореден път.

— Образува се и трети влиятелен Алианс, — продължи въвеждащият психолог — нарекоха го Океания. В него попаднаха държави като Австралия, Корея, Нова Зеландия, Япония и повечето Тихоокеански островни нации. Макар и малък като население, в сравнение с останалите, този Алианс придоби пълен монопол над ресурсите и търговията в Тихия океан.

Холограмната планета отново се завъртя и заедно с посочените нации, различни островчета в Тихия океан се оцветиха в жълто.

— Общо взето, това бяха „гнездата“ на цивилизацията в края на 21-ви век. Африка беше поделена между Америките и Евразийския съюз. Северната й част попадна, съвсем логично, под влиянието на Евразийския съюз, докато всички райони на юг от Сахара влязоха в състава на Американския алианс, който успя да затвърди монопола си и върху Южния Атлантик. Регионалните конфликти не стихваха и колкото повече центровете на силата се балансираха, толкова по-голямо беше напрежението между трите Алианса. Тогава, в края на 21-ви век и началото на 22-ри век, се стигна до Помирението.

— Помирението?

— Един вид глобален договор или съглашение, подписано от водещите сили, което слагаше мораториум върху границите на националните държави и на Алиансите, т.е. забраняваше всякакви промени отвъд завареното положение, обеззаконяваше териториалните претенции към съседите, били те държавни или наднационални обединения и реално премахваше границите. Отделните страни продължиха да съществуват в своята културна идентичност, но само символично, като обичаи и традиции, а не като самостоятелни територии. Помирението включваше и забрана за носене на оръжие. То се отнасяше както до отделния индивид, така и до националните държави. Практически държавата беше обявена за престъпник и повече нито една страна не можеше да поддържа собствена армия. Създадоха се глобалните сили за сигурност, единственото военно формирование на планетата, което трябваше да пази и да налага условията на Помирението над несъгласните, да потушава локални бунтове и размирици, да елиминира терористични заплахи, да се грижи за реда и сигурността на планетата. Щабквартирата им се пренесе в геостационарна орбита около Екватора, на Станции като тази. Затова сега имаме три Станции. Всеки от Алиансите построи своя собствена. Постепенно на Станциите дойдоха да живеят и цивилни, най-вече учени изследователи, а обемът на Станциите непрекъснато се увеличаваше. Населението им — също. Със Земята ги свързваха асансьори. В глобалните сили за сигурност участваха и трите Алианса, с равен брой хора, техника и въоръжение, за да се елиминира възможността от евентуален конфликт между тях. Щаб квартирата се прехвърляше на равен интервал от една Станция на друга, с цел солидарност и справедливост между трите сили. Светът най-после заживя в мир през 22-ри век. Медицината, генетиката, микробиологията и нанотехнологиите бяха направили човешкото същество практически безсмъртно още през 21-ви век. Животът стана по-ценен от всякога. Особено като се има предвид глобалния контрол върху раждаемостта. Съвсем естествен и логически завършек на всичко това беше Помирението.

— Значи планетата продължава да е обитаема, така ли? Ние сме просто цивилните, които живеят на Станцията? От там ли е всичката тази секретност? И какво правя аз в Станцията на Американския алианс, след като съм роден в Европа?

— Беше пренесен тук, ще си спомниш защо. Не сме приключили с урока по история. Между Помирението от 2100-тна и днес има 185 години.

— Какво се случи през тези 185 години?

— Възход и падение. Докато накрая не се стигна до пълното Унищожение.

— Не разбирам — намръщи се Адам.

Въвеждащият психолог докосна металическото кълбо и на бюрото пред него се появи триизмерна холограма на магистралата, която Адам помнеше от друга Симулация. Именно там се беше запознал с Юлия, т.е. с Ева в онази реалност. Глайдерите се плъзгаха с изумителна скорост по нея, без да докосват земята.

— Познато ти се струва, нали? — попита въвеждащият психолог.

— Мхм.

— Така изглеждаха пътните артерии, които опасваха земното кълбо през 22-ри век и свързваха основните населени места в трите Алианса по сушата и под океаните. Симулацията, в която се запознахте с Юлия отразява нещата съвсем реалистично. Използвам този пример, защото имаш спомени, свързани с него. Горе-долу тогава, в средата на 22-ри век, човечеството се намираше в абсолютния връх на своето еволюционно, икономическо, социално, политическо, научно, техническо, културно и всякакво друго развитие. Но, както знаеш, единственият път от върха е надолу.

— Продължавай! — Адам ставаше все по-нетърпелив. Нагледният разказ на въвеждащия психолог пробуждаше непознати спомени у него, придружени от мрачни усещания. Обзе го чувството на тъга и страх. Предстоеше да се случи нещо ужасно. Знаеше го със сигурност!

— Трябва да обърнем внимание на една малка подробност, преди да продължим — отбеляза въвеждащият психолог. — И като казвам „малка“, тя наистина е малка, но с огромно значение. „Дяволът се крие в детайла“, нали такава беше приказката?

— За какво става въпрос? — попита Адам.

Магистралата с глайдерите изчезна и на нейно място се появи нещо като миниатюрен октопод или по-точно мъничка сфера с осем пипалца, излизащи от повърхността й в различни посоки. Очевидно „съществото“ беше с изкуствен произход, защото не приличаше на нито една от познатите форми на живот, за които Адам можеше да се досети. Въвеждащият психолог продължи с обяснението:

— В организма ти, както и в моя, а така също и на всички останали, има няколкостотин милиона такива. Наричат се нанороботи. Всеки от тях е с размер около един милиард пъти по-малък от това, което виждаш в момента. Това е причината на 300 да изглеждаш като 33-годишен, подобно на други обитатели от Станцията, между другото. Тези неща циркулират из кръвоносната ни система, свързани са директно с хипоталамуса, с кортекса и с други важни места в мозъка, а също така и с 01, който ги управлява посредством ултразвук. Зареждат се със слънчева енергия, но откакто сме на Станцията се зареждат от изкуствената светлина, която 01 генерира на различни места, предимно в коридорите и в асансьорите. Наноботите ни превръщат в един общ организъм, контролират всички функции на тялото, коригират стареенето, правят насилието, агресията и автоагресията невъзможни и допринасят за изключително бързото възстановяване от травми и физически наранявания, ако поради някакъв инцидент настъпят такива. Това е вътрешната защита, за която сте си говорили с Николай.

— Какво или кой е 01? — попита Адам.

— Ще стигнем и до там. Нека се върнем на урока по история, ако нямаш нищо против!

Адам кимна в знак на съгласие.

— Нанотехнологиите преобразиха света още в средата на 21-ви век, цели 42 години преди подписването на Помирението. Всички, които имаха късмета да доживеят до 2058, станаха физически безсмъртни след тази дата, като преминаха период на контролирано подмладяване. В началото имаше опити за установяване на монопол върху технологията, но впоследствие учените разсекретиха патента и го направиха достояние на човешкия род. С това се сложи край на болестите и на стареенето. Въведе се глобален контрол върху раждаемостта. Той беше затвърден от Помирението по-късно. А в продължение на годините нано роботите непрекъснато се усъвършенстваха. Наложиха се и някои ограничения обаче.

— Какви ограничения? — попита Адам.

— Ами, с наноботи бяха „заразявани“ не само хората, но и някои животински видове, като домашните любимци, например. Какъв е смисълът да си безсмъртен и на всеки 15 години да си осиновяваш ново куче? Но имаше видове, върху които приложението на нанороботите беше абсолютно забранено. Това в особено голяма степен важеше за един определен вид бозайник, с който от край време си оспорваме правата върху планетата.

Погнуса разтърси Адам. Той си припомни случката от мазето в „Аварията“, където беше нападнат от агресивни плъхове, след неуспешния му опит за самоубийство. Спомни си и думите на леля Богдана: „Мишките излязоха от дупките и взеха да налитат!“

— Усещам, че се насочваш в правилната посока — отбеляза въвеждащият психолог. — Неслучайно в Симулацията си преживял нещо такова. Подобно на написването на романа, продиктувано е било от подсъзнанието ти и от спомените, които носиш за реалния живот извън нея. А това е най-лошият спомен на човечеството. Едва ли има човек на тази Станция или на някоя от останалите две, в близките Колонии или в далечния Космос, който да не помни как плъховете буквално ни изгониха от родната ни планета.

— Но как е възможно това?

— Вината не беше тяхна, естествено! Виновен е човекът с неговата алчност, ненаситност, користолюбие и конкурентен характер. Нито нано епохата, нито Помирението успяха да променят това!

— Продължавай! — каза Адам.

Между двамата събеседници отново се материализира триизмерна холограма на планетата. Тънки светещи нишки свързваха Земята с трите Станции на трите Алианса във висока геостационарна орбита над Екватора. Космическите асансьори. Броячът показваше 2150 година.

— И така, — поде въвеждащият психолог — средата на 22-ри век бележи абсолютният връх за човечеството в цялата му история, от който всичко тръгва внезапно надолу. Заради Помирението трите Алианса и съставляващите ги нации вече нямаше как да се съревновават във военно отношение. Търгуваха помежду си и живееха в относителен мир, което не ги спираше, обаче, да разработват тайни биологически оръжия. Първа наруши забраната Океания…

Пред очите на Адам се появи холограма на огромен петнист плъх, заемащ две трети от бюрото на въвеждащия психолог. Кървясалите му очи бяха зловещи, от устата му стърчаха гигантски резци, приличаше на разярен бобър с наднормено тегло, гъвкава мускулатура потръпваше под козината, а опашката му стигаше чак до пода и продължаваше някъде под бюрото на въвеждащия психолог.

— Махни го това нещо, моля те! — погнуси се Адам.

Плъхът мутант изчезна и на негово място се появи картата на Океания. Без да чака покана, въвеждащият психолог продължи:

— През 2178-ма година, в секретна лаборатория дълбоко под бившия австралийски град Пърт, учени от Океания започнаха създаването на биологическо оръжие, станало печално известно под наименованието rattus superioris или „супер плъх“. Първо бяха генетичните мутации, които допринесоха за размера на животното, което видя. Държа да отбележа, че то имаше среден ръст, някои се изродиха дори още повече и можеха да достигнат размера на голямо куче от овчарска порода. За да подобрят своето създание, а и да могат да го контролират, океанските учени нарушиха абсолютната забрана за „заразяване“ на плъховете с нанороботи и инжектираха биологичното си оръжие с тях. Това допринесе за рязко покачване на интелекта, размножителната способност, дълголетието и издръжливостта на животното. Както и за по-бързото му възстановяване след физически наранявания, естествено. Накратко, супер плъховете са гигантски, агресивни и абсолютно всеядни, с достатъчно развит интелект, за да организират елементарни засади, например. Слюнката им е токсична и води до разлагане на човешката плът за много кратко време. Имат имунитет срещу повечето отрови и способността да изграждат такъв при появата на нови, който да предават генетично на своите поколения. Всяка двойка може да създаде котило от 10000 единици в рамките на година.

— Перфектното биологическо оръжие! — възкликна Адам.

— Да — съгласи се въвеждащият психолог — могат да унищожат реколтата и запасите от храна на цял континент за отрицателно време, да прекъснат захранването, да нанесат непоправими щети върху инфраструктурата и населението. Плъховете винаги са били проблем за човечеството и преди да ги превърнем в супер гризачи.

— Какво стана после? — попита Адам.

— Почти до края на 22-ри век „изобретението“ си стоеше в тайна. Междувременно растеше напрежението между Евразийския алианс и Океания. Първо спряха да търгуват помежду си, наложиха си двустранно ембарго, после започнаха уж „пиратските“ нападения срещу транспортни средства на противоположния Алианс. Световните сили за сигурност държаха нещата под контрол, доколкото можеха, не без помощта и на океанските офицери, които си изпълняваха задълженията съвестно. Но това не намали напрежението между двата Алианса и желанието на всеки от тях да придобие надмощие над другия. Евразия се стремеше към контрол върху Тихия океан, а Океания не разполагаше с нищо друго, освен него, което да защитава. В крайна сметка Океания успя да прехвърли няколко хиляди от своите биологически оръжия в Евразия и да ги пусне на свобода. Това се случи през 2186-та. Нямаха намерение да унищожават противника, просто искаха да го поставят на колене, като му покажат, че разполагат с оръжие, което само те са в състояние да „изключат“. Ако пожелаят… Наноботовете в телата на супер плъховете се контролират от ултразвук, подобно на всички останали. Достатъчен беше един-единствен сигнал от океанските учени, за да унищожат цялата популация, която бяха пуснали на свобода в Евразия. Но нещата излязоха извън контрол…

— Какво имаш предвид? — попита Адам.

— За няколко месеца Делхи изчезна от лицето на Земята под набезите на мутиралите супер плъхове. Още повече че някои от местните религиозни фанатици пропагандираха в началото да не се вдига ръка срещу тях, защото плъховете били свещени животни, представяш ли си? Безсмъртието на човека не го направи по-умен! Хората нямаше с какво да се защитят, тъй като нито държавите, нито индивидите разполагаха с оръжие след Помирението. Унищожени бяха запасите от храна и комуникациите, голяма част от населението също пострада. Градът беше поставен под карантина и световните сили за сигурност започнаха изтреблението на гризачите в Делхи с всички възможни средства и налични оръжия. Това имаше само временен ефект. Супер плъховете започнаха да се появяват и в други райони на Евразия. Размножаваха се изключително бързо, популацията им растеше в геометрична прогресия. Укриваха се умело, организираха засади, атакуваха групово, пътуваха с автоматизираните транспортни системи. И унищожаваха всичко по пътя си. Нанасяха щети на инфраструктурата и на икономиката. Вземаха човешки жертви. Броят на пострадалите растеше с всеки изминал ден. Новини за разкъсани от супер плъхове долитаха от различни краища на Евразия. Стигнаха и до Америките посредством автоматичния транспортен канал за превоз на пътници и товари под океана. Така супер плъховете се превърнаха в световна пандемия. В това Океания видя шанса си да подчини цялото човешко население. Все пак, единствено нейните учени държаха ключа към „деактивирането“ на оръжието, което бяха произвели. Достатъчно беше едно натискане на бутон и ултразвук, разпръснат в цял свят, можеше да унищожи мутиралите гризачи до един, посредством циркулиращите в кръвообращението им нанороботи. Но единствени океанските учени знаеха паролата. И Океания започна да поставя своите условия. Светът, естествено, отказа да се подчини. Междувременно течеше разследване и военното контраразузнаване на световните сили за сигурност успя най-после да локализира секретната лаборатория под бившия австралийски град Пърт. С един-единствен изстрел от орбита тя беше унищожена. За целта използваха мощен лазерен лъч, който може да проникне на километри под Земята. Лабораторията беше изпепелена. Уви, заедно с нея от лицето на Земята изчезнаха и единствените хора, които знаеха паролата за изключване на биологическото оръжие. Човешката цивилизация изпадна в колапс.

— Колко време отне това? — поинтересува се Адам.

— Всичко на всичко две години, от освобождаването на оръжието до пълната загуба на контрол върху него след унищожаването на лабораторията в Пърт — отвърна му въвеждащият психолог. — Това се случи през 2188-ма година.

— Какво стана после?

— Алиансите започнаха да разширяват Станциите и да качват горе най-важните сред своето население: учени, политици, знаменитости, мултимилионери… Бяха тежки времена, защото всеки искаше да осигури място на Станциите за своите близки, а достатъчно място за цялото население на планетата нямаше, колкото и да напредваше строителството в космоса за разширяване на жизненото пространство. След като официално беше забранена продажбата на билети, за да не се възползват само най-богатите, и трите Алианса въведоха томбола — нещо като лотария на живот и смърт, от която зависеше дали ще живееш тук горе, или ще останеш завинаги там долу и ще бъдеш изяден от супер плъховете. Това продължи докато гризачите не успяха да повредят и космическите асансьори. Дори се опитаха да проникнат горе, но връзката със Земята беше прекъсната завинаги. Станцията, на която се намираш в момента, нарасна до капацитет от 30 милиона обитатели и от 2200-тна година населението й е сравнително постоянно. Бяха времена на голям хаос за всички.

— А какво се случи долу с хората, които не успяха да се качат?

— Ставайки свидетели на обречената им борба срещу супер плъховете, световните сили за сигурност решиха да ги избавят от ужаса и от агонията, а заедно с тях да се отърват завинаги и от свръх популацията на супер плъховете.

— Е, не можехме ли да ги оставим да умрат от глад?

— Ето че си припомняш! — оживи се въвеждащият психолог. — Това беше една от преобладаващите идеи. Със същите лъчи, с които световните сили за сигурност унищожиха подземната лаборатория в Пърт, те успяха да отделят едно парче земя, общо близо около десет хектара, където наблюдавахме популацията на супер плъховете в отсъствие на всякаква храна. И познай какво се случи тогава?

— Превърнаха се в канибали! — отвърна изненадан от самия себе си Адам.

— Точно така! По-големите и по-силните екземпляри започнаха да изяждат по-слабите и от своя страна да се размножават, като по този начин поддържаха популацията сравнително постоянна. Оказа се, че канибализмът е билетът към безсмъртието на новопоявилия се вид rattus superioris, който може да съществува преспокойно и без никаква друга храна, освен самия себе си.

— Тогава световните сили за сигурност решиха да бомбардират Земята — довърши смаяният Адам.

— Да, но това не беше лесно решение. Всеки имаше свои хора, там долу, които искаше да защити, а животът горе се превърна в абсолютен хаос, заради огромното разногласие между придошлите и неадаптирани към деликатностите на живота в орбита тълпи. Появиха се първите терористични атентати, които застрашавах оцеляването на всички обитатели. Зачестиха убийствата и самоубийствата, населението на Станциите започна да се дели на вражески групи. Едни настояваха за масови бомбардировки върху Земята с ядрено оръжие, други за продължителен десант с войска и техника срещу супер плъховете. Но нямаше вече как да изтегляме десантните групи обратно, поради липсата на асансьори. А и да имаше, на малцина им се слизаше долу, за да се изправят лице в лице с отвратителните гризачи. Така се стигна до решението за бомбардировките. Нещата стигнаха до крайности. Оцеляването на човечеството дори в Станциите започна да стои под въпрос, когато се появи 01.

— Вътрешната защита! — каза Адам.

— Точно така, — съгласи се въвеждащият психолог — вътрешната защита! Дотогава никой не контролираше централно човешките наноботи. 01, както сам беше кръстил себе си изкуственият интелект, създаден да поддържа Станциите, имаше единствено логистично, инфраструктурно и техническо приложение. Виждайки, че политиците и различните лидери са неспособни да разрешат конфликтите помежду си и че всичко това води до неизбежен край, учени от трите Станции взеха единодушно решението да сложат човешките наноботове завинаги и окончателно под контрола на 01, с добре познатия им начин, посредством ултразвук. Те създадоха и системата от правила на вътрешната защита, които 01 спазва до днес, базирайки се върху ненасилието и предотвратяването на агресията от всякакъв тип.

— А това, имам предвид контрола върху човешките наноботове, това необратим процес ли е? — попита Адам.

— Не, напротив, обратим е, стига да си от хората, които са задействали процедурата в самото начало.

— Какво се случи с тях?

— За да бъдат сигурни, че никой по никакъв начин няма да осуети намеренията им, учените прибраха информацията със себе си, изтриха я от централните сървъри, след което задействаха процедурата и отлетяха в дълбокия Космос. Да търсят планети, подходящи за колонизиране. За да не скучаят по време на полета, взеха със себе си една авангардна технология, известна още като „Симулацията“, която бяха така добри да не изтрият от паметта на 01, преди да отпътуват, за да има с какво да се утешаваме ние, които останахме да живеем тук след тях. Единствената разлика е, че по време на далечен полет в Симулацията може да се влиза и съзнателно, т.е. човек знае, че сънува, макар всичко да изглежда също толкова реално, колкото когато не знае. И може да сменя Симулациите до безкрайност. Или поне до края на продължаващия с хилядолетия космически полет, без да му се налага да се възстановява след всяка от тях. Както се досещаш, това променя доста „правилата на играта“. Координатите на мисиите са защитени от 01, никой не знае накъде летят въпросните учени, но и до ден-днешен, ако животът на Станцията ти омръзне, можеш да ги последваш. „Наградата“ е съзнателното сънуване, разрешено само по време на далечен полет. Мисиите в дълбокия Космос са изцяло доброволни и трябва да ти кажа, че не липсват желаещи. Все пак, еднообразието тук омръзва, а перспективата да прекараш вечността на това място никак не е радостна. Отпътувалите заместваме с нови хора от Детския център и така поддържаме населението на Станцията сравнително постоянно. Всички процеси продължават да се управляват от 01, включително и вътре в самите нас. Ние, де факто, сме едно цяло с 01.

— Какво се случи със Земята?

— Бомбардировките спряха в момента, в който бе задействана вътрешната защита. Това стана около 2200-тна, т.е. точно сто години след Помирението. Естествено, бомбардировките не постигнаха кой знае какво срещу супер гризачите. Сега долу цари ядрена зима. Не е изключено сред развалините да оцеляват изолирани групи от хора. Супер плъховете ги превъзхождат по численост десетки, дори стотици милиони към едно и все някога ще успеят да ги докопат. Всъщност, никой не знае колко точно са гризачите и колко хора продължават да съществуват между руините на някога прекрасния ни земен дом. Знаем само, че планетата вече не ни принадлежи. От време на време засичаме признаци на живот: изолирани радиосигнали, запалени огньове, отблясъци от огледала. Гъстата облачна покривка ни пречи да ги виждаме през повечето време. Но непрекъснато следим за радиосигнали. Уловим ли такива, спускаме долу летателна техника за евакуиране на хората, но сигналите бързо заглъхват и планетата отново потъва в тишина. Нейните нови стопани сега са гризачите — въвеждащият психолог се облегна назад в креслото си.

Имаше мрачно изражение. Адам никога не го беше виждал толкова тъжен. Реши да зададе един последен въпрос:

— 01 не може ли да разгадае паролата за унищожението им?

— Не. Има няколко причини за това. Първо, той е програмиран да управлява космическите станции и да поддържа живота в тях. За него всичко извън Станциите е с нисък приоритет. Второ, изобщо нямаме представа какъв принцип е използван за кодирането на „ключа“ към биологическото оръжие. Това прави възможностите практически безкрайни. Всичко изчезна заедно със създателите на rattus superioris в изпепелената подземна лаборатория на град Пърт. И трето, учените в Океания сигурно са използвали далеч по-мощен компютър от 01 за кодирането. А 01 е програмиран срещу всякакви форми на насилие, така че едва ли би се заел с унищожаването на живи същества, били те и супер плъхове. Хората, които го програмираха, отлетяха отдавна. Накратко, нямаме никакъв шанс! Големи умове се занимават с този въпрос от близо 80 години вече и никой досега не е постигнал особен резултат.

— А има ли спасени от Земята след прекъсването на връзката посредством асансьорите? — оживи се Адам.

— Спуснахме няколко апарата след подадени от Земята сигнали, но никой не успя да се възползва от тях. Предполагаме, че подалите сигнала не са оцелели, за да го направят. След прекъсването на асансьорите нови хора от Земята не са идвали.