Новко Яворски
Четвъртата мина (8)

8

Димяха цигарите, покашлюваше този-онзи — и от дима, и от студения вятър, и от… от толкова много неща може да го засърби младото войнишко гърло. А старшина Крумов продължаваше да черпи минохвъргачите и да се вторачва в ръцете им…

Яки, силни китки. Изпочупени нокти. Кожа набъкана с ръжда и чернилка, която нито с пила можеш да изстържеш, нито със сода каустик да умиеш…

Груби, огромни лапи. Мечешки. Тромави. Непохватни. Но стиснат ли те за гръцмуля — ехей…

Едните — шлосерски.

Другите — селски.

На младши сержант Сугарев…

На ефрейтор Момчев…

Мъжки. Надеждни. Уверени в силите си. В правото си…

Всеотдайни…

Та димяха цигарите, покашлюваше този-онзи, а старшина Крумов пушеше с наслада, примижал, решил за себе си всичко. Да почакаше ли още малко? Не, не биваше… Няма… Няма…

Той не довърши мисълта си. Дръпна още веднъж с пълни гърди и пусна угарката в снега между краката си, но тя не угасна с цвъртене, както очакваше. Издълба с топлинката си удобно легълце, вирна огънчето си, сякаш да го запази от ледената прегръдка на снега и продължи да пушляви. Старшината сбърчи вежди в недоумение, а сетне лицето му изведнъж просветля — бе се досетил: „Хубав тютюн.“ И вдигна глава.

— Е — каза той, — има ли доброволци?

А тутакси го рязна мисъл: знаят ли? Знаят ли всички какво трябва да последва? Четирима ще вдигнат минохвъргачката, ще я обърнат с дулото надолу, а петият ще разпери пръсти и ще задържи изсулената от гладката цев мина. И — готово! Готово?! А това „готово“ може да бъде един ослепителен блясък и един оглушителен гръм!…

Знаеха.

— Е, има ли доброволци?

— Аз! — каза рязко, сякаш се караше с някого ефрейтор Петров, и също захвърли цигарата си.

— Аз! — последва го редник Влаев.

— Аз! — избоботи младши сержант Сугарев.

— Аз!… Аз!…

Старшина. Крумов се усмихна. И съжали, че е угасил цигарата си. Нещо горещо мина през стомаха му, очите му овлажняха: ех, тоя вятър!… Сведе глава, замисли се. За себе си той бе решил всичко. Но можеше ли да поизчака още мъничко, можеше ли да се понарадва още мъничко на тоя миг. „Аз, аз, аз“ — колко приятно за ухото и сърцето понякога може да звучи това „аз, аз, аз“!

Ако също е дошло от сърцето…

— Добре — каза делово той. — Изгасете цигарите. Да останат… — той ожесточено потърка носа си. — Да останат младши сержант Сугарев, ефрейтор Момчев, ефрейтор Петров и редник… Влаев. Другите — в окопите.

Дотук беше почивката. Дотук всеки можеше да се пошегува, да се посмее, с нещо да не се съгласи. Но само дотук.

И все пак…

— Разрешете! — обади се с недоволен, дрезгав глас ефрейтор Петров и нервно прекрачи от крак на крак. Старшината начумерено го погледна в лицето. „Какво има, Петров? Нима се уплаши? Не може да бъде!…“

— Казвайте!…

— Това си е нашата минохвъргачка и ние трябва да си я оправим.

Не, това не беше молба. Това беше… вик на чест, вик на накърнена мъжественост, на накърнена вярност.

Старшина Крумов пое дъх с цели гърди. Обзе го неподозирана сигурност, нечакана дързост. Не, той никога не бе се съмнявал в момчетата си.

Погледна ги. Не в ръцете, в очите… Узрели кестени. Късчета синева… Мека, дълбока отава…

И чисти, чисти зеници.

Отново яростно разтърка носа си. Да, ето че не бе дообмислил всичко, ето че пак се беше поувлякъл мъничко. Но нищо. Все още не е късно.

— Правилно, Петров — усмихна се с благодарност той и му идваше да прегърне крепко боеца. — Правилно! И така, другари — ясно и звучно, с гордост и вълнение добави той, — да останат ефрейтор Петров, редник Влаев, редник Пандов и редник Цимев. Останалите — в окопите…

Старшина Крумов приклекна, разпери пръсти около дулото на минохвъргачката и спокойно нареди:

— Вдигайте!

Четири чифта тръпни войнишки ръце впиха пръсти в студения метал и бавно, с дружни усилия заповдигаха станока…

И тогава кой знае защо и кой знае как старшина Крумов си спомни една отколешна случка…

Пристигнаха той и майка му в София, на гости у стрина Петра. Погостуваха, каквото погостуваха и бедната вдовица поведе сина си по магазините. Не, не по тия с големите стъклени витрини, а по другите — сбутаните, тъмните и тесните. Палто да му купува, че бе поотраснал маминият и бая се бе опърпал.

Купиха. Беше малко въздългичко, грубоватичко и коравичко като тенекия, но Крумчо се чувствуваше в него като истински принц.

А сетне — хайде в трамвая. Не защото трябваше да ходят някъде, а ей тъй, просто да вкусят от сладостта на това интересно, невиждано возило.

Звънеше трамваят, тракаше по лъскавите железни релси, препускаше с главоломна бързина, както се стори на малкото селянче. То гледаше през прозореца и усещаше как някаква отвратителна топка пулсира и расте в стомаха му, как се изкачва нагоре, към гърлото.

И тогава:

— Олеле — писна тихо една дребна женица, като хапеше бледите си устни и въртеше страдалчески очи: — О-ле-ле!…

Трамваят спря насред път. Разтичаха се насам-натам малцината пътници, объркани и разтревожени. Ахнаха мъжете, вайкаха се жените, а една бабичка така усърдно взе да се кръсти, че и бог би се засмял.

— Какво сте се разврякали — скастри ги енергично Крумчовата майчица. — Не сте ли виждали родилка? Я слизайте да не пречите. А ти, байно — обърна се тя към ватмана, едър, мустакат мъжага, — я поприхвани родилката. Не, не така. Ха тъй. Дръж сега. А ти, Крумчо, снемай, мама, палтото. Новичко е то, чистичко е. Бързо!

Сне като насън палтенцето си Крумчо, разпери го под родилката майка му и след малко там вече се гърчеше и врякаше с пълно гърло малко розово човече…

Да, но онова беше друго. Онова беше раждане на човек, а тук? Тук можеше да извряка само смъртта. Звучно и ярко, красиво и неповторимо, но смърт. На четирима.

А защо на четирима? Защо забравяш петия, другарю старшина, защо забравяш себе си?

„Не се отвличай — смъмра се сам старшина Крумов. — Овладей пръстите си! От тях зависи дали ще има живот, дали ще има смърт…

Дали ще го има и другото, най-важното.

Най-важното?! Кое беше то? Аха…“

— Още мъничко. Та-ка. Ето я…

Меко, беззвучно се изхлузи мината и натежа в тръпните му ръце. Като самия живот, като самата смърт. Като всичко онова, което ги разделяше…

И като още нещо. Много, много по-голямо и важно.

И той я понесе. Не защото искаше да я скрие от другите, не защото искаше да я запази за себе си. Вдигна я високо. Тя бе престанала да бъде символ на унищожението.

Беше станала символ на живота…

Доближи я до устните си и я целуна. Така, както се целува новородено, така, както се целува само истинският живот.

И тогава, неочаквано и прекрасно, ефрейтор Петров каза високо:

— А защо само вие, другарю старшина?

Прекрачи и също целуна мината. На същото онова място, на което я бе целунал старшината.