Новко Яворски
Четвъртата мина (2)

2

Ефрейтор (естествено в началото той си беше само редник) Петър Петров прекрачи прага на родната казарма с крива душа. Впрочем душата му си беше съвсем праведна, но той вече гледаше накриво света. Макар че завърши горе-долу с отличие, той засече на приемните изпити и не можа да влезе в университета. Другите, приятелите му (ех, не всички, разбира се), макар и с по-ниски дипломи, се напъхаха агале-агале из университетските аудитории, а той — в казармата, моля. А насреща му — старшина Крумов. Височък един такъв, широчък в плещите, па тънък в кръста. Чепиците му — черно стъкло, по ръба на клина му — муха да се разчекне.

Поогледа го Петър оттук-оттам, попретегли го и за негова сметка не можа да му върже кусур. Всичко му бе на мястото си, всичко му бе безупречно. А, честна дума, Петър не обичаше такива. За него това бяха едни… как да кажа… сиви душици, сухари. Няма у тях яркост, няма буйни чувства, стремеж към богат духовен живот и силни преживявания.

Старшината, изглежда, разбра, че не му е много по сърце на Петър, и като че захвана да го гледа изпод вежди. Кой закъснявал за строя? Редник Петър П. Петров. Кой не смазал автомата си, както трябвало? Пак той. Кой не се остригал? Кой не оправил леглото си? Кой…

С една дума — понамразиха се двамата със старшината, без да са ставали приятели, и започнаха да враждуват…

… Утро. Свежо, прохладно. Гърдите с наслада поемат чистия въздух. По кожата, изпод белия потник по-скоро като гъдел, отколкото като тръпки, минава лек хлад, но кръвта ей сега ще закипи във войнишката снага и мускулите ще зазвънят като струна от бодрост и сила.

Преди няколко минути старшина Крумов е „газил“ Петър, че закъснява пак, и сега стои пред висилката. Ще показва упражнението сам. Отначало той обяснява нещо, което Петър и не слуша, а сетне се обръща кръгом и разперва ръце. Лек подскок, няколко маха и хоп — отгоре върху лъскавото напречно желязо. Отново обяснение, отново показ. В мускулите на раменете, в цялата изопната фигура на старшината има нещо, което дразни Петър. „Е, премята се — мисли си той и прави отегчена физиономия. — Голямо чудо! Я аз да му дам някоя задача от дескриптивната геометрия — друг път ще я реши.“ — „А какво общо има тук дескриптивната?“ — обажда се един глас у него.

Идва и редът на Петър. Как доближава до висилката, не е важно. Интересното е, че когато подскача, напречното желязо се изплъзва изпод пръстите му и той полита напред. „Отидох!“… — минава като светкавица през ума на Петър и той затваря очи. Когато ги отваря, за свое учудване и удоволствие установява, че някой го е прехванал в последния момент и сега стои прав. Обръща се. От неприятното съприкосновение с коравата земя го е спасил старшина Крумов.

— Петров — усмихва му се той. — Каква щеше да стане тя?…

Петър му хвърля един поглед с бялото на окото и отново застава под висилката. Скок — и увисва на желязото като паяк на паяжина, който е изсмукал кръвчицата поне на стотина мухи. Дъхът му секва, избива го пот. Струва му се, че ако се залюлее само мъничко, ръцете му ще се откъснат в раменете и той ще остане инвалид за цял живот. Кой ще му реше тогава алаброса и как ще прегръща неговата Катя?

Старшина Крумов му говори нещо и посяга да му помогне, но Петър се изтърсва на земята като чувал с картофи и предизвиква истински залп от смях сред другарите си. Старшината го поглежда укорно и се обръща към злополучния гимнастик:

— Ех, Петров, Петров, като ви гледа човек, ще си помисли, че ако стиснете камък, вода ще пусне, а…

— А пък вися на висилката като цигански сопол, а?

— Не съм и мислил да ви казвам такова нещо.

— Зная аз какво мислите, другарю старшина.

— Така ли? Да не би…

— Да не би да съм слатинската врачка ли? Това ли искате да кажете? Е, да, само такова нещо може да се очаква от вас, другарю старшина. Ето как, значи, вие уронвате човешкото достойнство на войника — казва Петров с такъв тон, сякаш изправя пред себе си щит, зад който не можеш да проникнеш.

Досега страните на старшина Крумов са розови като на юноша, а в миг побледняват, сякаш капчица кръв не остава у тях. Големите му сиви очи потъмняват, зениците им наедряват. Той стиска устни и вдъхва шумно въздух през ноздрите си. Свива вежди, помълчава, па като въздъхва и кимва, казва с малко глух глас:

— Ще поговорим повече друг път… Следващият!

Петър отива на мястото си като победител и като победител се държи през целия ден. Другарите му май започват да не му се радват много-много и като че ли избягват да разговарят с него, но какво го засяга това?

Привечер Петър забелязва до лавката на частта, отсам стария бухнал кестен, старшина Крумов. Той е спрял един войник и както може да се очаква, чете му морал. Петър наближава и дава ухо. В гласа на старшината, който Петър не може вече да понася спокойно, има неприкрити нотки на гняв, негодувание и още нещо, което или войникът не може да разбере, или не иска да разбере:

— Бива ли такива работи, Лалугеров? Та нали човек за човека е приятел, другар и брат? Аз просто още не мога да повярвам, че тъкмо вие ще постъпите така!…

Лалугеров е свел глава и е почервенял като цвекло. Наивник! Нека на Петър да се опита да му рече такова нещо насаме старшината. На бъз и коприва ще го направи, г̀ола вода, както викат софиянци.

Засмива се Петър, духа едно насмешливо „Хм“! през носа си и отминава. А десетина-петнадесет минути след това старшината го намира, извиква го настрана и казва:

— Слушайте, Петров, отдавна искам да си поприказвам с вас. Я да поседнем на някоя пейка, а?

Петър повдига рамене: „Съгласен!…“

— И по една цигара да запалим, а?

— Благодаря — кима войникът. — Ама вие пушите ли?

— Невинаги. Понякога само. Ей тъй… как да кажа… при по-особени случаи — поглежда го с крайчеца на окото си той.

— А ракийка?

— И ракийка в особени случаи. Ала мъничко.

— По една малка двойна ли?

— Как така „малка двойна“? — повдига гъстите си вежди старшината и през ума на Петър минава неволно: „Ех, и моите вежди да се такива!…“

— А, тъй е думата — казва Петър и много му се иска да добави: „Така е, щом човек, вместо да гребе с пълни шепи от живота, си е губил часовете във вечерна гимназия!“ — ала нещо го кара да се въздържи. Пък и право казано, Петър доста се позамисли, като разбра тая малка подробност от биографията на батарейния си старшина.

Сядат на една пейка в градинката за свиждане. Запалват по цигара. Пушат известно време мълчаливо. Старшината уж не е пушач, пък държи цигарата и гълта дима по всички правила на тютюнджийското изкуство. Петър неволно установява, че в сърцето му започва да шава някакво чувство на симпатия, но то е само за миг.

— Та… — започва старшината и гледа замислено пред себе си — останал съм с убеждението, че изпитвате… някаква неприязън ли да го нарека, друго ли… към мене. Изобщо…

Изглежда, че старшината е мислил по разговора между двамата, но все пак или не се е подготвил добре, или пък е сметнал ей сега, в последния момент, че с Петър трябва да се говори някак си по-другояче. Войникът се усмихва само с дясното ъгълче на устните си.

— Изобщо… — повтаря старшината.

— Вижте какво, другарю старшина — пресича го Петър и в интерес на истината е да подчертаем, че той не може да определи с точност защо прави това: за да му помогне ли или за да го обърка още повече. — Обичате ли истината?

— Разбира се!…

— Тогава знайте: не обичам тези, които не ме обичат. Ако някой ме мрази за два лева стари пари, да речем, аз го ненавиждам за двеста лева, и то нова валута. Съотносително, значи. По стария човешки закон — за око — две, за зъб — чене.

Всичко това редник Петров казва, сякаш гризе думите със заешко търпение.

Старшината се усмихва с разбиране. Шегувал се е Петър, демек. Така и казва:

— Вие се шегувате, Петров. Бива ви за такива работи. Изобщо… Само че откъде сте го намислили, че имам някакви лоши чувства към вас?

— Не съм го намислил аз, другарю старшина.

— Намислили сте го, Петров, намислили сте го. Изобщо… А знаете ли — примижава старшината — преди малко стана въпрос за истината. Ако и двамата обичаме истината, ще трябва да признаем, че не аз изпитвам неприязън към вас, а вие към мене.

— Има си хас, другарю старшина!

— Да, да, Петров — клати глава старшината. Сега той отново става такъв, какъвто го знаят всички, уверен в силите си, в правотата си. — Казах: към мене. А зная много добре, че вие бихте имали същото отношение и към всеки друг на мое място. Защо ли? Първо — защото уважението към хората се основава на сравнение със самите нас. А вие сте нещо крайно недоволен от себе си. Може би не го виждате, може би не искате да го признаете, но то съществува.

Старшина Крумов дръпва дълбоко от цигарата си.

— И второ, което е по-важно — продължава той, като издухва през носа си две тънки игриви струйки дим, — човек непременно може би трябва да стане зъл, когато му е тежко. Иначе той би рухнал.

Редник Петров разперва ръце, сякаш се отърсва от стара, окъсана дреха и пита:

— Искате да кажете, че нещо ми е тежко?

— Да, тъкмо това искам да кажа, Петров… И още нещо, нали се условихме да бъдем откровени докрай? Добре. Не обичам, чувате ли ме добре, не обичам мъжките богомолки. От тях истински войници не стават. Но нито речите, нито насилието успяват да сломят нападателните хора. Те отстъпват…, те отстъпват…

— Моля?

— Те отстъпват само под ударите на сърцето.

— Нима? — възкликва все още предизвикателно редник Петров, но в гласа му се улавя някаква нова, неприсъща нему нотка.

Към двамата приближава тичешком войник и старшината бърза да довърши:

— Зная, че може да прозвучи грозно, Петров, но… — той вдига рамене. — Между нас, войниците, трябва да съществува, ако не друго, то поне нещо, което да прилича на близост. Не бива, в никакъв случай не бива да ни свързва онова временно добродушие, което може да се срещне между спътниците по купе.

— Другарю старшина, при командира на батареята — вдига ръка до слепоочието си новодошлият.

Старшина Крумов се изправя и по навик проверява кокардата на фуражката си турил ръба на дланта върху носа си.

— Така е, Петров. Ние не сме спътници по купе.

Старшина Крумов понечва да каже още нещо, па махва с ръка и забързва към щаба. Петров е страшно недоволен от себе си. Той продължава да гледа подир старшината и да седи на пейката вдървен.

Минава седмица, минава втора, месец. Старшина Крумов продължава да „гази“ редник Петров, когато не върви в крак, а редник Петров продължава да си вика: „Щом не съм му симпатичен и той няма да ми е симпатичен.“ Наближава май. Пролетта окичва дърветата с цветчета и листа, изпълва войнишките сърца с копнежи. Отпуските стават още по-многоочаквани и желани.

… Излиза в отпуск и Петър. Вечерта, половин час преди определеното време, той тръгва обратно за казармата. Както ви е известно, тя е на края на града и за нея водят два пътя. Единият е шосето за София, а другият — една тясна пътека, която извива сред върбалаците и близо до старата воденица прескача по едно гъвкаво козе мостче реката. Реката!… Та река ли е тая нищо и никаква бара, която има стръмните брегове на норвежки фиорд, но в оскъдната водица на която и камък дори не може да се удави!…

На около двеста-триста метра от реката редник Петров, забелязва силуета на старшина Крумов. Той го е видял и като че ли го изчаква. Но Петър не иска да продължи пътя си с него и се шмугва в храстите. Минават няколко минути. Войникът разтваря внимателно клонките и поглежда. Пътеката е пуста. Старшината по всяка вероятност е отминал.

Войникът продължава. На сърцето му е леко, весело. Синьото море на вечерния здрач безшумно е заляло всичко наоколо. По небето затрептяват звезди. Над виолетовия хълбок на далечната планина се изтъркулва голям като воденичен камък месец. Безбройният хор на щурците звъни и мами към дъхавите купи сено, към омайничето и шепотните разговори с любимата.

Пътеката прави лек завой надясно и на ярката лунна светлина пред редник Петров се откройва козето мостче на реката. То е дълго десетина метра и оттатъшният му край се губи в сянката на върбите. Прекрачва и докосва с ръка левия парапет, измайсторен от брезово стъбло. В този миг мостчето затреперва като ударена струна. Сух трясък от прекършен клонак блъсва войника в ушите. Един вик „Олеле!“… секва дъха му.

Редник Петров се спуска стремглаво напред, но не направил и три-четири крачки, той спира. Че някой е паднал от мостчето, паднал е. А кой е той? Никой друг, освен старшина Крумов, неговият най-върл враг. Защо тогава ще му се притичва на помощ? Да си троши главата…

Редник Петров прави един светкавичен кръгом и запрашва обратно. „Помощ!… Помощ!…“ — като стрела лети подире му и като воденични колела увисва на краката му. Той изръмжава нещо и продължава да тича. Една върбова клонка като камшик го плесва по лицето, някаква пръчка като изстрел изтрещява в краката му. Започва да намалява темпа, че вече се е поуморил и че от един Петър е станал на двама — Петър Първи и Петър Втори. А те тутакси захващат да се препират: „Ех, Петре, Петре — вика с укор Петър Първи на Петър Втори. — И ти си ми бил комсомолец, и ти си ми бил войник от Българската народна армия. Гайда си ти една, братко, и нищо повече. Не, и гайда дори не си, а една обикновена капиталистическа отрепка.“

А Петър втори се ежи:

„Кой е капиталистическа отрепка? Аз ли! Нищо подобно, бако. Само гледам справедливо. С какъв аршин ме мерят, с такъв меря.“

„Другаря си, командира си в беда изоставяш“ — подскача от гняв като капачката на заврял чайник Петър Първи.

Петър Втори злорадо възкликва:

„Та какъв другар и какъв командир ми е старшина Крумов? Никакъв другар и никакъв командир, а по-лош и от противник.“

„Като дезертьор бягаш от бойното поле, един вид“ — знае си своето Петър Първи.

„Ами, глупости“ — казва пренебрежително Петър Втори, но нищичко повече не прибавя.

По време на този спор самият редник Петров все повече и повече забавя крачките си, докато съвсем спира. Може би доста се е отдалечил от мястото на нещастието, а може би старшината вече е изгубил свяст и войникът напразно се ослушва да чуе болезненото му охкане сред звънката тишина, която се стеле наоколо. „Ами ако вече е умрял!…“ — минава страшна мисъл през ума му. Побиват го тръпки. Устните му пресъхват, коленете омекват. Присяда, но тозчас скача и се затичва към мостчето. Профучава по него и едва не се срива по стръмния бряг. Долу, в реката, нагъсто тъмнеят къпинак и върбалак. Водата нито се вижда, нито се чува. Само едно малко вирче блести на луната като изцъклено око.

— Петров, ти ли си?

Чий е тоя малко весел и много познат глас?

Редник Петров се извръща. Старшина Крумов. Седи си човекът преспокойно и пуши. Войникът не го е зърнал досега, защото го закрива някакъв храсталак.

— Дойде, значи, а? — изправя се старшината и прекрачва към него. — Така и очаквах — продължава той, но, види се, някаква мисъл го възпира. — А закъде се бе засилил? Реката ли щеше да прескачаш в тъмното?

Редник Петров трескаво оглежда командира си. Нито следа от контузия. „Хай дявол — мисли си войникът. — Та нали… такова… от мостчето в реката се изтресе!…“

— А, съвсем не — отвръща той и облизва устните си. — Аз, правичката да ви кажа, другарю старшина — хваща се за първата лъжа, която му хрумва, — много съм се пристрастил към физкултурата, към спорта изобщо. И когато имам възможност попотичвам малко. Насам-натам.

— Така ли?! — блясва хитра лунна искрица в очите на старшината. — А знаете ли, че и аз имам подобна слабост? Само че не физкултурна, а… театрална.

Войникът повдига в недоумение рамене.

— Да кажем, идвам от града — продължава старшината. — Наоколо жива душа няма. Скачам от моста в шубраците, лягам и започвам да охкам. „Помощ!…“ — дори викам. Репетирам един вид. А сетне ставам и си отивам ни лук ял, ни лук мирисал, както казват.

Редник Петров въздъхва и се усмихва скришом.

— Да поседим и да попушим, а? — протяга към него кутия с цигари старшината.

Сядат на меката дъхава трева. Пушат. Воденичното колело на луната безшумно пресича Млечния път. Една звездица капва като обрулен вишнев цветец.