Новко Яворски
Четвъртата мина (5)

5

Редник Влаев изведнъж спря. Оправи кепето си, опъна пешовете на гимнастьорката си.

— Началство ли видя? — доближи разтревожен до него редник Пандов и също захвана да се потяга.

— Не. Гледай! — тихо, с особена нотка в гласа каза другият.

На плочника пред новата сграда на селското училище играеха десетина деца от детската градина. Сред тях като стройна брезичка сред китна градинка стоеше учителката им. Върху широката яка на палтото ѝ лежаха разкошни руси коси.

— И ти да не ми кажеш досега!…

— Какво?

— Че тук, в това забутано село, може да има, освен хубава ракия, и такива русалки!

— Ама че го измисли! Та то…

Като видяха, че до отворената врата на училището са спрели двама войници, децата тутакси се спуснаха към тях. Заобиколиха ги, отрупаха ги с въпроси и молби.

— Чичко войник, къде ти е пушката?

— Чичко войник, дай ми шапката си!

Развълнуван и трогнат от това искрено внимание, редник Влаев отговаряше, доколкото можеше, козируваше на гола глава, понеже кепето му непрекъснато шествуваше от главица на главица, но едното му око все поглеждаше към русата учителка. Пъхнала ръка в джоба на палтото си, усмихната и жизнерадостна, тя царствено приближи на стройните си крака, обути в леки кожени ботушки.

— Плениха ли ви моите малки войници? — попита шеговито тя с глас, който достигна до сърцето на редник Влаев като ехото на сребърни звънчета.

— Те наистина ни плениха, мила непозната другарко, но повече ни плени техният прелестен вожд! — рече многозначително редник Влаев.

Учителката леко присви вежди. Усмивката изчезна от младежките ѝ устни. Сините ѝ очи — майчице, какви очи! — станаха студени и строги.

— Не бързате ли да се предавате в плен?

— Зависи от завоевателя — опита се да продължи не много въодушевено редник Влаев.

— Хм…

Към оживената група доближи възрастна жена. Тя мъкнеше за ръчичка къдрокосо момченце с големи сърдити очи и поизцапано носле.

— Ето го нашия беглец, другарко Иванова — каза сопнато тя. — Пак се беше напъхал в лимонадената работилница. Аман вече!

— Ех, Камене, Камене — приклекна до малкия беглец учителката. — Докога ще ми създаваш главоболия, докога ще се мъкнеш в тая пуста лимонадена работилница? — въздъхна тя, както трагично вдигна очи към небето.

Редник Влаев галантно ѝ се притече на помощ:

— Слушай, Каменчо — обърна се строго към къдрокосия малчуган той. — Не са хубави тия работи, приятелю мой. Никак не са хубави. Да знаеш.

Каменчо, види се, не за първи път слушаше такива укори и такива съвети. Друго го интересуваше него.

— Ами ти, чичко войник, бягаш ли от казармата? — съвсем неочаквано за околните попита той.

— Какво, какво?

— Ти бягаш ли от казармата?

Редник Влаев прехапа устни. Изкашля се сконфузено и погледна крадешком другаря си. По мургавото му лице изби гъста руменина.

Сега на помощ на войника се притече учителката.

— Не, Камене — обърса нослето на любопитния си питомник тя. — Чичко войник никога не напуска казармата без разрешението на началниците си. Та какво ще стане, ако той бяга, ако приятелят му бяга, ако други бягат?! Кой ще ни пази тогава? Нали така, чичко войник? — обърна се тя към редник Влаев и бавно се изправи. Беше малко по-нисичка от него. Изпод леко повдигнатите ѝ тъмни вежди и въпросително, и леко насмешливо го гледаха омайните ѝ очи.

— Точ… точно така! — преглътна с усилие войникът и сведе поглед.

— Тогава и аз вече няма да бягам! — измъкна го от неловкото положение звънливото гласче на детето.

— Хубаво, Каменчо, много хубаво! — погали го с благодарна нежност по топлата бузичка редник Влаев. — Но да не забравиш още утре обещанието си!

— Няма, чичко войник!

— Добре. Ще видим. Аз пак ще дойда, Каменчо, да проверя ходиш ли в лимонадената работилница без разрешение или не ходиш!

— Елате всички! — направи щедра покана малчуганът.

Редник Влаев сърдечно се засмя. Смущението му бе попреминало. Тънките мустачки, лекичко дооформени с креда, ярко се откроиха на горната му устна.

— Ех, за всички, Каменчо, не знам дали ще могат да дойдат, но аз — сигурно.

И той се извърна, та погледна учителката. Очите ѝ сега не бяха студени и строги. Край устните ѝ, кой знае защо, неудържимо разцъфваше усмивка.

— А вие какво ще кажете, другарко Иванова? Да дойдем ли пак с моя приятел?

— Защо не? — повдигна рамене тя. — Само че…

— О, бъдете спокойна! — тури редник Влаев ръка върху гърдите си. Там, където обикновено носеше войнишкия си билет.

Той взе кепето си, наложи го внимателно и кимна на другаря си:

— Да се връщаме, а?

— Няма как — кимна редник Пандов и погледна часовника си. — Ала сега ще трябва да потичаме малко.

— Ще тичаме! Хайде!

И двамата — единият висок, строен, с изпълнили шинела до краен предел рамене, а другият нисичък, дребничък и пъргав като невестулка — тичешком поеха натам, откъдето бяха дошли. Но стигнали-нестигнали края на селото и редник Влаев спря.

— Стоп!

— Какво — блъсна се в рамото му редник Пандов, твърде недоволен от другаря си, че при краткия разговор с детската учителка не бе намерил време и място да спомене, макар и мимоходом, за неговия златен фиш.

— Гърлото съвсем ме засърбя — рече редник Влаев.

— От ракията е.

— Не, за ракия е.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще позаобиколим малко и хитричко ще се вмъкнем в кръчмето. Ще му ударим по едно — и хайде дома.

След двадесетина минути двамата седяха в един ъгъл на безлюдното кръчме и пиеха „последната“ ракия. Не разговаряха и двамата, обзети от мисли за детската учителка, за бягството си от казармата и за превратностите на съдбата. Да, несериозно нещо е съдбата. В един и същ ден тя може да те ощастливи с един печеливш фиш и с едно щастливо запознанство. Запознанството с една прелестна особа от нежния пол е наистина за завиждане. Съвсем друго е положението със запознанството с един старшина. Като старшина Крумов например. Първо — той не е представител на нежния пол. Второ — ти отдавна си имал удоволствието да се запознаеш с него и неговия чепат характер. И трето…

Пред кръчмето от никого нечакана и от никого незвана спря газка. От нея, тъмен като буреносен облак, слезе старшина Крумов. Той не се разтъпка наоколо, не взе да се любува на милия, роден пейзаж, а направо влезе в богонеугодното заведение. И направо спря до масата на двамата отчаяни любители на детски учителки, на печеливши фишове и… още нещо…

— Хайде, душички — кратко и кротко рече старшина Крумов. — Защото колкото по-рано се приберем в поделението, толкова по-добре за вас. И изобщо… заповядайте. Превозно средство съм ви осигурил. Не всеки задържан войник може да се похвали с такова удобство и такова внимание, нали?

— Тъй вярно — отговори не много въодушевено главният виновник за тая неприятна сцена — редник Влаев, — а къде ще заповядате да седна? До шофьора ли?

— Баш такава чест не ще ви окажа. Настанявайте се на задната седалка.

Заеха съответните си места двамата бегълци, спогледаха се, разбраха се и редник Влаев, който бе взел доброволно ролята на адвокат, рече:

— Ние не със зла умисъл, другарю старшина. Ние от радост, от щастие. Пандето улучи четиринайсеторка от тото 1. Едно петнайсет хилядарки не му мърдат. Труден тираж беше.

— Вятър е улучил четиринайсеторка вашият приятел — сряза го старшина Крумов.

— Ама не вярвате ли? — обиди се редник Влаев. — Не вярвате ли? На, заповядайте, полюбувайте се.

И той измъкна фиша и го поднесе под носа на батарейния си старшина. Ала не последва очакваната реакция. Старшина Крумов дори и не благоволи да извърне очи.

— Фалшив — унищожително заяви той на всеуслишание.

— Аха, фалшив — не се предаваше редник Влаев, жегнат от някакво смътно предчувствие.

— Съвсем фалшив — държеше кротко, без излишна екзалтация старшината. — Или по-точно: първите осем колонки са си редовни, ама не печелят нищо. А последната, деветата, пълната с точни резултати, е недействителна.

— Недействителна?

— Да. Прибавена допълнително, след като са били обявени всички резултати. От изобретателната ръчичка на Орлето.

— Орлето!?

— Същото. Видяло то, че и тоя път ще бъде изживяно още едно разочарование, взело вестника и мотамо нанесло всичките му там хиксове, единици и двойки.

Редник Пандов и редник Влаев изведнъж изтрезняха. И от упойващите пари на алкохола, и от омайващите видения на мимолетното иманярско щастие.

Пустият му Орлин. Ушите му да откъсне човек. И да ги схруска. Какво тото им изигра! Тото за по пет дена арест. На тоя студ! Пфу!

А Пандов бе се натъкмил да го осиновява!…