Новко Яворски
Четвъртата мина (6)

6

— Не — каза старшина Крумов, — не е заповед. Просто да се постоплим.

Редник Пандов се закашля, силно, непристорено, пое шумно дъх и съвсем неочаквано заяви:

— Мене не ми е студено.

— И на мене — тутакси подкрепи другаря си редник Влаев със светнали очи.

— И на мене — не пропусна случая и ефрейтор Петров.

В разлюления камион настъпи неловко мълчание. Вятърът повдигна крайчеца на брезента и хвърли вътре солидна шепа ситен сняг. Петров потръпна зиморничаво и плътно се притисна о рамото на подносача.

— Какво се лепиш за мене като госпожица — сряза го изведнъж редник Влаев и рязко го блъсна. — Нали не ти е студено?

— Не ми е.

Камионите скоро напуснаха асфалтираното шосе, свиха вляво и се заклатиха по някакъв чер, затрупан с преспи и осеян с едри, замръзнали буци път. Ту тук, ту там те буксуваха, поднасяха се, ръмжаха и потреперваха, ала упорито продължаваха да се катерят по неголемия склон. Наоколо дремеха гори, белееха наметнали дебели овчи кожуси върхове, чернееха и угарите — слънцето бе успяло да изближе по високото безвкусната снежна пелена.

Рекичката бе строшила ледените си окови, бе се развеселила и бе измила до блясък застланото си с обли камъни дъно. Топлите колела на камионите разплискаха бистрите ѝ води, претърколиха се оттатък и нашариха с грайферите си закътаната като в огромна шепа долина.

Старшина Крумов рипна в снега, изпъна се, постоя за миг така, може би, за да събере мислите си, може би, за да обуздае вълнението си, и високо нареди, като засече времето:

— За бой!

Не остана доволен от гласа си. В командата му нямаше необходимото спокойствие, необходимата мъжественост. Намръщи се, стисна зъби, та чак мускулите по челюстите му набъбнаха и запулсираха. Миг-два и в погледа му заблестяха светли искри. Отделението за насочване мъжествено вече преполовяваше склона, четирите камиона с минохвъргачките чевръсто се разгръщаха и заемаха „за бой“.

„Добре! Много добре, момчета! Абе, знаех си ви аз: златни, златни сте ми вие“ — помисли с пълно сърце той. Ала друго рече:

— Защо спряхте? Какво се мотаете?

И прехапа устни. Защо беше необходимо да изрича това „мотаете“? И защо беше необходимо да крещи?

— Окопавайте се — кротко рече той. Кротко, но достатъчно твърдо.

Е, така вече можеше, е, така вече беше добре.

— По-бързичко, по-мъжката.

И прекрачи до минохвъргачката на ефрейтор Петров.

— Не върви нещо, а?

Ефрейтор Петров по-скоро издъхна, отколкото въздъхна:

— Земята е като кокал, другарю старшина.

Старшина Крумов се усмихна.

— За истинския минохвъргач няма кокал, няма челик — каза той. — Я дай.

Така замахна, че парчета пръст и лед като шрапнели се разхвърчаха наоколо.

А минохвъргачите си рекоха:

„Леле, че е юначага нашият старшина!… Да не си му насреща. Ама и ние сме едии-и-и… Панти, а не минохвъргачи. Панти ли? Кой каза това? Хм!…“

— Другарю старшина?

Беше ефрейтор Петров. Накокошинен, мрачен, недоволен от нещо.

— Какво има?

— Разрешете да продължа.

— Може.

Старшина Крумов отстъпи крачка, две встрани, извърна се, за да не видят усмивката му, пообърса потта от челото си. „Трябваше ли? — беше въпросът, който в следващия миг извика тъмна пукнатина между веждите му. — Трябваше ли? Та що за старши офицер на батарея си ти — щом…“

И се извърна.

И ефрейтор Петров, и редник Влаев, и редник Пандов, и всички останали така се бяха развъртели, че земята — коравата, замръзналата майчица земя — пукаше и въздишаше, освобождавайки се от сковаващите прегръдки на леда. А наоколо, откъде се намери, зашета студен хаплив ветрец. Подвяваше пешовете на войнишките шинели, подвяваше снежец, доколкото можеше да заграби, свирукаше. Не романтично и богато на тонове и полутонове, а съвсем еднообразно и хапливо. А и небето като натежа, като се свлече ниско-ниско и сто мини да му хвърлиш в търбуха — това си е.

Ала въпреки всичко, всичко вървеше добре. Ех, винаги може още по-добре, но и това „добре“ си има своите красоти и достойнства. Та нали чудесата не стават всеки ден? А и защо са необходими чудеса?

Сега идваше най-важното…

— Стреля първа! Мерник!… Огън!…

Вирнала дулото си към небето, стъпила твърдо и устойчиво върху коравата земя, първа минохвъргачка бахна гърлено, звънко, с мъжествени, метални ноти в гласа. Още веднъж, трети път. Мините излитаха като светкавици, разцепваха като светкавици студения въздух и падаха някъде оттатък плешивия хълм. Миг, два тишина, а сетне ехото на експлозиите изгромоляваше, катереше се неуморно по заснежения склон, препускаше като подивял кон из долината, блъскаше се в задрямалата гора отсреща, сепваше я от дълбокия ѝ сън и кротко лягаше по отрупаните ѝ със сняг клони.

— Батарея, четири мини през пет секунди залпово, огън!

Екна залп, писна въздухът, земята се люшна като огромна недействителна люлка, пълна с блясък и звън. Нервен ток боцна коленете на минохвъргачите, плъпна нагоре, секна ударите на сърцата им, секна дъха им.

В добро разположение на духа старшина Крумов заявяваше на шега, че по звука на минохвъргачките той може да познае коя е и ще порази ли целта или няма да я порази. Дружната стрелба на батареята винаги звучеше в ушите му като една неповторима симфония. Обичаше той тая симфония, тя изпълваше сърцето му с увереност и гордост. Ала защо сега лицето му изведнъж помръкна и се вкамени? И защо тревожно и гневно заблестяха очите му? Някаква нередност, някаква дисхармония ли бе дочул в своя железен оркестър?

— Стой! Остави! Мините на място! — отекна неочакваната му команда.

Подносачите, които вече носеха мините за втория залп, спряха и се върнаха, като се споглеждаха недоумяващи и разтревожени. Разтревожени се споглеждаха и останалите. Защо беше тая команда? Какво се бе случило? Или чисто и просто това бе някакво странно хрумване на старшия офицер на батареята?

— Прегледай минохвъргачките!

Аха, каква била работата! Значи, нещо се е случило, значи, нещо наистина не е в ред.

Като бършеше с ръкав бликналата пот под ръба на каската си, ефрейтор Петров приближи тичешком. Беше блед, развълнуван и по-скоро огорчен, отколкото разтревожен.

— Другарю старшина — захвана той и преглътна.

— Осечка ли? — превари го старшината.

— Тъй вярно. Мината е вътре.

— Разбрах — кимна старшината. — Само три мини експлодираха оттатък. Но нищо — случва се. А сега — по о-ко-пи-те! — извърна се той и махна с ръка.

За миг само около минохвъргачките опустя. Като се надпреварваха един-друг, бойците налягаха в окопите — същите тия окопи, които бяха копали с такава неохота отначало.

— Брей, че умно нещо било окопчето — обади се шеговито някой.

— Бе то още по-умно щеше да бъде, ако беше по-дълбочко. А то на наш Гошо дънцето му отгоре стърчи.

— Да, да, стърчат ти магарешките уши…

Само старшина Крумов и ефрейтор Петров нещо се застояха около мълчаливата минохвъргачка. Но ето — и те се настаниха в окопа. В десницата на ефрейтора се появи крайчецът на тънко въженце.

— Ха сега — рече старшината.

Ефрейтор Петров дръпна въженцето и инстинктивно примижа, но изстрел не последва.

— Опитай още веднъж.

И този път в отговор се чу само леко металическо изщракване.

— Я дай аз.

Пак нищо.

— Така! — изправи се старшината. — Не ще. Но няма страшно, ще я наредим. Ама първом да запалим по една цигарка, а?

— С удоволствие!…

Кой се обади? И хладнокръвие ли демонстрираше или наистина опасността от това, което можеше да се случи, не го тревожеше? Хм, ще видим.

В очите на старшината блеснаха весели, хитри искрици. Не, той не шареше с очи по лицата на войниците. Следеше само ръцете им. Поднасяше бавно, бавно кутията с цигари, сам захапал с ъгълчето на коравите си устни цигара, щракаше запалката леко примижал.

И гледаше, гледаше…

Ето това бяха ръцете на ефрейтор Петров. Тънки, дълги пръсти, малко поожулени и позахабени, но с акуратно изрязани нокти. Имаше ли тръпка в тях? Имаше. От страх ли идеше тя? Не, това не беше потрепването, предизвикано от напора на страх. Това беше по-скоро от гняв, от недоволство. „Та моята минохвъргачка ли!?“ На такива ръце, на такива пръсти можеш спокойно да се довериш? Само не позволявай в сърцето на собственика им чувството на достойнство, да не премине в безразсъдство.

А чии ръце трепереха така? Без съмнение на редник Цимев. Да. Те са мънички, дори безпомощни, като на момиче. Момиче? А защо момиче? Ах, да. Та нали майката на Цимев веднъж в изблик на майчини чувства бе казала: „Та той… ние като момиче си го имаме у дома…“

Можеш ли да се довериш на тия ръце, на такива ръце, които освен перодръжката, молива и клавишите на акордеона може би не са се докосвали до нищо друго? И трябваше ли с един замах да се зачеркне онова, което бе станало само преди малко повече от три месеца?