Новко Яворски
Четвъртата мина (7)

7

Половин час преди развода на караула заплющя силен вятър, а когато тръбата свиреше, той вече, сякаш намерил истинското си място, свистеше по жиците, виеше по плаца, засипваше със сняг лицата на строените войници. Дежурният въсеше вежди, прекрачваше от войник на войник и тревожно мислеше: „Ех, че калпава работа. Момчетата застъпват за първи път караул и такова временце. И то през декември. Лош късмет…“

Особено му дожаля за редник Цимев. Той беше дребничко, едрооко войниче, със страдалческа бледост по страните и неприкрито смущение в зениците. Не се загърбваше към вятъра, но ясно личеше, че всичко това му струваше огромно усилие.

„Ще издържи“ — реши дежурният и попита:

— Редник Цимев, на кой пост застъпвате?

— На втори, другарю капитан.

— Склад за боеприпаси. Отговорен пост. Внимавайте да не се посрамите.

И още веднъж си помисли или по-скоро се опита да се убеди сам:

„Ще издържи ли? Непременно… Те такива, като ги гледаш…, а сетне…“

Оръжието на момчетата беше в пълна изрядност, те добре се бяха подготвили за първия си караул, безупречно знаеха задълженията си.

Няколко минути след развода първа смяна пристъпи към изпълненията на задълженията си. Редник Цимев безмълвно се вслушваше във воя на снежната виелица, който проникваше през дебелите тухлени стени на караулното, и му ставаше страшничко. Колко хубаво, колко уютно беше тук, а какво ли го чакаше вън, сред истинското снежно море!

Времето летеше бързо. Ето излезе и втора смяна. Да полежи ли мъничко, да подремне ли? Защо не.

Стори му се, че едва бе затворил очи и нечий дрезгав глас го събуди:

— Трета смяна, ставай!

Закрачиха мълчаливо. Виелицата ги пресрещаше, заслепяваше ги, всячески се стараеше да ги събори, да ги откъсне един от друг. От време на време редник Цимев поотваряше уста, за да даде възможност на задъхващите се дробове да поемат малко въздух, но тозчас се закашляше, вдигаше ръка към лицето си и усещаше как вятърът го завъртваше.

Спуснаха се в овраг. Тук беше малко по-тихо, не духаше така поривисто. Поеха си дъх, изтърсиха се един-друг от снега, макар това да беше безполезно, и отново поеха напред.

И ето най-сетне отпред се очерта силуетът на склада. Жалко и нереално долетяха откъслеци от вика на часовия. Разводачът освети лицето си, освети лицето и на тия, които го придружаваха, и с усилие се запромъква напред. Колко дребна, колко нищожна беше фигурата на часовия, който тръгна насреща му. На редник Цимев чак дори му се доплака. След малко и той щеше да остане сам, след малко и неговата фигура щеше да изглежда така ненужна и безпомощна.

А сетне…

Сетне всичко онова, за което се бе готвил старателно, мина като в просъница. Когато другарите му изчезнаха в гъстите вълма снежен прах, виелицата като че се зарадва и се усили още повече. Може би това наистина беше така, а може би всичко си беше постарому, но кой можеше да каже това? Във всеки случай складът като че ли увеличи размерите си, като че стана по-намръщен и чужд, лампата над входа му отслабна и замижа, телената ограда оживя и се раздвижи, нощта стана съвсем неспокойна, враждебна.

„Лъжеш се!…“ — скръцна със зъби редник Цимев, та чак кътниците го заболяха. „Лъжеш се!…“ — повтори той и като хвърли кратък поглед наоколо, тръгна край стената на склада. Колко хубаво беше, че нито баща му, нито майка му, нито другарите му бяха наблизо, че нито можеха да го видят, нито можеха да разберат мислите му. Усети как топла кръв нахлу в лицето му, но не му стана по-топло. Загърна се още по-плътно, стисна още веднъж зъби.

„Герой! Жалък, нищожен герой!…“

Това редник Цимев каза за себе си и само за себе си. Каза го с всичкото онова презрение, което можеше да бликне в едно чисто сърце.

Поспря се. Пое въздух през ноздрите си, залютя му. Преглътна, посбра слюнка в устата си, плю. Изруга се развеселен: „Що ми трябваше?…“ — избърса брадичката си с ръкавицата и поободрен, тръгна около склада. Спираше се до всеки катинар и всеки печат, проверяваше ги най-старателно, дори се хвана, че се задържа при тях повече, отколкото е необходимо. Тогава се емна да обикаля огромната правоъгълна сграда. Отначало това правеше по всички правила, но скоро разбра, че неусетно и неоправдано усилва крачката си, че това е по-скоро едно своего рода надбягване, надбягване със себе си и със страха си, надбягване за печелене на време и за печелене на кураж. И на престиж може би. Престиж не пред когото и да е, а пред себе си.

„Герой!…“ — усмихна се той, доколкото можеше да се усмихва с посинелите си от студа устни, и… и усети, не, чу как сърцето му удари като мина в скала, без да експлодира.

На няколко разкрача пред него внезапно изникна висок човек с островръх бял калпак и голяма като греда пушка в ръцете…

— Стой!… — извика редник Цимев. — Горе ръцете!… Ще стрелям…

Кой извика това? Самият той ли? Някой зад него ли? Или някой, някой…

И като зареждаше самозарядната си карабина (редник Цимев просто не осъзна как направи това), той се хвърли по корем на снега.

Високият, огромният като великан човек с островръх калпак и голяма като греда пушка също понечи да легне на земята. Но това той го стори така бавно, така колебливо и тромаво, че куршумът на редник Цимев не можеше да не го улучи. И вторият… И третият.

И великанът рухна по хълбок в снега…

Рухна бавно, колебливо, тромаво. Но не мръдна повече… Нито пък издаде предсмъртен стон. Но и да бе ревнал, кой ли можеше да го чуе в тая побесняла виелица?…

Полежа редник Цимев тръпен и ужасен, объркан и… щастлив. Събра кураж, събра сила, па рипна и се втурна несъобразително напред. Преспите не му пречеха, вятърът не му лютеше, снегът не се завираше нахално в яката му, а само ласкаво разхлаждаше пламналото му от възбуда лице.

— Утрепах ли те, гадино мръсна!… Светих ли ти маслото, вампирино! — задъхваше се редник Цимев, забравил всички страхове на света.

На няколко метра пред падналия нападател на охранявания обект редник Цимев се спъна и също заора нос в снега. „Удариха ли ме!?“ — мина нелепа мисъл през ума му. „Не, не са, защото…“ Той не можа да определи по какво разбра, че е жив и невредим, че никой не бе стрелял по него и че никой не бе го улучвал нито с куршум, нито с тояга.

Изправи се и като внимаваше да не се подхлъзне втори път, продължи да крачи пипнешком, мобилизирал цялото си хладнокръвие да не изкрещи при вида на това, което очакваше да зърне — изкривено от предсмъртна агония лице, пълни с ужас, болка и омраза очи и кръв, много кръв.

Крачка, втора, трета…

Но защо снегът не бе почервенял наоколо? Защо не се виждаше никакво изкривено от предсмъртна агония лице?… И какви са тия дъски!?… Та това… това не беше ли караулната будка, само че катурната на една страна?…

Да, пред редник Цимев лежеше не някакъв улучен в сърцето великан с огромен бял калпак, а обикновена караулна будка. Че той я бе продупчил с безпогрешната си стрелба, бе я продупчил, но можеха ли някакви си микроскопични пробойни да накарат да рухне на земята такова стабилно съоръжение? Снаряд или поне мина само можеха да свършат тая работа. А само снаряд или мина ли?

Дотичаха дежурният офицер, дотичаха още неколцина от наряда, призовани от неочакваните изстрели, и какво да видят:

Въргаляше се в снега съборената от проклетата буря караулна будка, въргаляше се продупчена от три куршума, а до нея ни жив, ни мъртъв от срам и позор клепаше на парцали редник Цимев.

— Какво става тук, редник Цимев? — все още задъхан от тичането, борбата с вятъра и тревогите, попита дежурният офицер.

— Тя… другарю капитан — замънка редник Цимев, като правеше неуспешни усилия да преглътне онова нещо, което бе затъкнало като рибя кост гърлото му. — Тя стана една…

И той чистосърдечно си разказа всичко. От игла до конец.

Капитанът мрачно изслуша обърканото слово на часовия и дълго се чеса между веждите с коравата си ръкавица. Старшина Крумов се прокашля по посока на вятъра, надвеси се над рамото му — бе една глава по-висок от него — и нещо му прошушна в самото ухо. Капитанът го изгледа неодобрително, надзърна под ръкава си, където цикцакаше фосфоресциращият му часовник, па махна решително с ръка:

— Продължавайте да носите службата си. Остава ви половин час още — обърна се той към сконфузения часовой с лек укор в гласа. — Пък гледайте да не свалите някой… самолет.

И тръгна обратно в дълбокия сняг. Подире му поеха и останалите, като се подсмиваха под мустак и неволно си задаваха един и същ въпрос: „Ами ако аз бях на мястото на редник Цимев?…“

Редник Цимев геройски довърши смяната си. Нещо у него се бе пречупило, но същевременно и нещо бе израснало. Никакъв нарушител вече не можеше да го сепне, никаква караулна булка не можеше да му вземе акъла. Само едно го тревожеше сега — славата. Ех, каква слава го очакваше занапред, ако старшина Крумов не бе събрал момчетата от караула и не бе им казал на четири очи:

— А съм чул някой да дрънка във връзка с това за редник Цимев, а службата му се видяла турска. С такъв аз лично ще се разправям.

Рядко, твърде рядко прибягваше до такива тържествени обещания старшина Крумов, а още по-рядко в гласа му имаше такива метални нотки. Пък и да се разправяш лично с човек като него нито е работа желателна, нито перспективна…