Новко Яворски
Четвъртата мина (1)

1

Той крачеше с приповдигната и спокойна тържественост. Синьото небе над него, ширнало се и за пръв път наистина пролетно, беше необятно, снегът по пътя омекваше. От стрехите се стичаха истински пролетни капки и звъняха като бистри звънчета. В къпинака и трънките се таеше предчувствието на нещо ново — земята отспиваше своя последен зимен сън. Гората сякаш бе крачнала още няколко разкрачи до оградата на казармата, но бе се разколебала да я прескочи.

Спря се, побутна фуражката си с палеца и показалеца, ослуша се. Нещо бе станало, нещо го бе изтръгнало внезапно и неочаквано от унеса. Ах, да!

От открехнатия прозорец на ниската едноетажна къщурка, клекнала неуместно като уморена старица до гиздавата белокаменна грамада на новия жилищен блок, се мярна яко мъжко рамо, отдръпна се и навън бликнаха струите на непозната песен. В естествените, безкрайно радващи звуци нямаше нищо излишно, нищо непонятно, също както в хляба и водата. Ето че те като че ли тръгнаха насам, разляха се още по-волно, без усилие, без да усещат съпротива — на перваза като кротка птица кацна бакелитовата кутия на миниатюрен транзистор. А зад нея, гол до кръста, все още малко сънен и все още чорлав, застана широкоплещест здравеняк, целият блеснал в усмивка и мъжка красота.

— Здраве желая, другарю старшина — вдигна юнашка десница той.

— Здравей, Пеца — дружелюбно отвърна старшината.

— Какво става с мармалада?

— Май че е прокиснал мъничко.

— Ще го направим на ракия — засмя се момъкът.

— А вие кога ще съборите тая вехтория? — попита старшината и кимна към къщурката. — Цялата панорама грози.

— И това ще стане — заяви успокоително другият. — Нека да доизкусурим всичко, както си му е редът, па тогаз. Ама питат ли ме мене — бих я оставил. Демек — гледайте и сравнявайте!

— Май че си прав… Е, хайде…

— Много здраве на момчетата. Па не ги гони много. Не са като нас едно време. Гледам ги вчера все едни такива — крехкички, бледички…

— Море харни са си те — малко докачен заклати глава старшината и бръкна в джоба за цигарите. Никак, никак не му беше по сърце какъвто и да е намек за неговите батарейци.

Впрочем време беше да тръгва. Всекисутрешният разговор с тоя негов ранобуден и заядлив бивш войник беше свършил, за да се повтори утре, вдругиден, дотогава, докато не отлети като птица на някой друг строеж на север или юг.

… Колко леко и незабележимо се променя животът — помисли си старшината, направи няколко крачки, спря и се обърна с хълбок към казармата. Там, до последната сграда на новия жилищен комплекс, разточително проблясваше с многобройните си стъкларии неголям, но кокетен супермаркет. До задната врата на гастронома бе спрял камион и на плочника вече личеше купчина сандъци, кафези и книжни чували. Шофьорчето, младо и буйно конте, с кожена полушубка и бяло вълнено шалче, нахално ухажваше управителката на супермаркета. Неговите изпъкнали очи се лепяха по полите ѝ като лепки на репей. Тя се усмихваше неопределено, по-скоро, че я ухажват, отколкото че се навърта около нея именно този, ала като видя старшината, изведнъж се намръщи и тихичко, но остро сряза упорития си ухажор. Той извърна очи към старшината, измери го с поглед от горе до долу и от долу до горе, рече едно „Хм!“ и рипна в кабината. Камионът изрева и рязко потегли като жестоко пришпорен жребец.

— Ще има ли луканка? — обади се старшината неочаквано и за самия себе си и се поспря усетил как го изпълва неясно доволство от това, което бе видял.

— За вас винаги ще се намери — отвърна незабавно управителката на супермаркета, като несръчно оправи престилката си и го обля със зелената светлина на очите си.

— Това е много хубаво — кимна старшината, който все още се учудваше на способността си да разговаря автоматично. — Довечера ще се отбия.

— Аз ще ви приготвя няколко парчета.

— Благодаря.

„На колко ли е — попита се старшината, като наближаваше портала и мислеше за момичето от супермаркета. — Младичка е, ох, много е младичка — въздъхна със съжаление той. — А иначе… мила една такава, сериозна…“

Пред кафенето пушеше цигара и потропваше с крак — види се бе му студеничко — дежурният. Нисичък, накокошинен, със зачервени клепачи, той се усмихна насреща му, но усмивката му приличаше по-скоро на гримаса, отколкото на усмивка.

— Твоето началство е горе — кимна към щаба старшина Мицев. — Тук е от преди един час.

— Аха. За стрелбите е. А ти как си!

— От вчера по-добре — пошегува се дежурният, засмя се и може би щеше да каже още нещо, но старшина Крумов бе свил вече зад беседката за свиждане.

Край гимнастическите уреди се замяркаха в утринния сумрак две ранобудни войнишки фигури. Едната, по-ниската, правеше героични усилия да прескочи коня, а другата ѝ помагаше и щедро я насърчаваше:

— По-смело де, по-смело — нареждаше тя. — Отпусни се малко, дявол да го вземе. Ще видиш, че никак не е трудно.

— Абе, знам аз, че не е кой знае каква философия, ама доближа ли пустото му магаре, и коленете ми омекват.

— И с мене беше така…

И да искаше, и да не искаше старшината се усмихна. Позна ги и се зарадва истински — бяха редник Велизаров и ефрейтор Петров.