Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (8)

8

Помощник-командирът беше нетърпелив до немай-къде. Ето — всяка минута щеше да се разсъмне вече, а от разузнавачите нямаше ни вест, ни кост. Дали бяха успели?

След като беше дремнал час-два, помощник-командирът допълзя до секретния пост край върбите, там, откъдето трябваше да се върнат Пашата, Панчаров и Славеев, и упорито захвана да се взира и ослушва. По фронтовата линия на тоя участък всичко беше тихо и спокойно. Това беше добре, това беше много добре. Но ето че отляво, откъм гробищата, гръмна високоговорител, сетне отекнаха два кратки автоматни откоса и накрая някой заговори на български. Някой? Та това беше Пашата. Браво, Паша, браво, братко!… Ама не се ли увличаш мъничко? Ех, златничък си ми ти, само дето по-често трябва да ти се дърпат ушите.

Тресна гръм, пламна като кибритена кутия хитлеристката радиокола, а сетне още по-тъмна нощ легна наоколо. Сега, ей сега ще загърми и ще затрещи, сега, ей сега хитлеристите ще отрежат пътя на тримата и иди се надявай вече. Ах, тоя Паша, що му трябваше речи да държи. А и защо ли чакат още нашите? Защо картечниците и минохвъргачките не откриват огън, за да отвлекат вниманието на хитлеристите? Впрочем не бива да бързат. Сигналът, сигналът първо.

И изведнъж…

И изведнъж оттатък реката пламна кратка престрелка. Поутихна, отново заеча громко и припряно. Да, беше станало най-лошото — хитлеристите бяха открили разузнавачите и бяха им отрязали пътя за връщане. Ами сега?…

„… Ами сега?!“ — помисли си и Пашата, когато над главата му писна автоматна поредица, дошла откъм реката. Той легна до припадналия Панчаров и понечи да отговори на огъня с огън, но навреме се отказа — какъв смисъл има да пилееш барута си на вятъра, щом ни противник виждаш, ни дявол.

— Какво става? — обади се като изпод земята Панчаров.

— Тя, става една… А на тебе попремина ли ти?

— Малко.

— Ще можеш ли да ходиш?

— Криво-ляво.

— Тръгвайте тогава със Славеев към помпената станция, а аз ще запра тия…

И, без да се доизкаже, той рипна и като стреляше в движение и се поспирваше ту тук, ту там, втурна се нататък, откъдето бяха дошли изстрелите. Като измина десетина метра, залегна, огледа се внимателно, отново затича приведен, ала сега малко вляво, сякаш се устремяваше към реката. Когато хитлеристките куршуми съвсем нагъсто зашариха над него и около него, той пусна напосоки няколко откоса, сякаш да си пробие път, и хукна обратно.

Настигна другарите си досам помпената станция. Тя се намираше на около километър по права линия от брега и бе не само разрушена, но и опожарена. В нея вятърът свободно се разхождаше насам-натам, но в основите ѝ с малко труд можеше да се измайстори такова удобно и сравнително топло укритие, че здраве му кажи.

— Абе, Славеев — сбърчи вежди Пашата, като видя, че в ъгъла седеше само един хитлерист. — Къде е другият „език“?

— Хвърлих го.

— Хвърлил си го! Че туй да не ти е чикия, бе, та да го хвърляш?

— Е — замънка смутено разузнавачът. — Оставих го. Един куршум от неговите си го клъцна по гърба, както го носех, и той капутира.

— Сигурен ли си?

— Така е, така е — обади се на свой ред Панчаров. — Издъхна моментално. Иначе Славеев щеше да навири петалата.

— А, щом е така… А аз рекох… Нищо, може да е за добре — махна с ръка Пашата и се захвана да оглежда пода. — Ей туканка ще измайсторим едно укритийце. Ще ни помага и негова милост — кимна той към хитлериста. — Развържете го. И внимавайте да не халоса някого с лопатата. Не е лопата това, а секира.

— Ба. А после…

— Абе, той нека те фрасне веднъж, па ти иди се оплаквай на арменския поп…

Четиримата работиха мъжки в продължение на не повече от час и укритието бе готово — дълбока метър и половина правоъгълна дупка, отгоре покрита с парчета тръби, тенекиен лист и тухли. Разузнавачите се натъпкаха в нея коляно до коляно и рамо до рамо. Туриха помежду си и пленника и се притаиха. Пръв трябваше да дежури Славеев. В продължение на два часа той трябваше да държи будно съзнанието си и да внимава за три неща: първо — да не се домъкне някой хитлерист; второ — „езикът“ да не направи някоя магария и трето — никой от спящите му другари да не хърка.

— Хайде сега на спане! — нареди Пашата. — Имате възможност да се наспите за цялата война. Стига сте се оплаквали, че все не можете да се нананкате. Средно по осемнайсет часа се падат на глава.

Да спят, добре, ама може ли да се унесеш на такова място, по такова време и на такъв студ? Уж бяха облечени добре, уж кръвта им бе млада и гореща, уж се бяха наредили като кибритени клечки в кутия, ала студът щипеше безмилостно и на най-неочаквани места.

Пък май че наоколо взеха да щъкат и хитлеристи. Отначало изруча камион, след това край руините премина отделение ли, взвод ли и накрая, по съмнало вече, един хитлерист се вмъкна тичешком, като разкопчаваше панталоните си…

Когато хитлеристът си отиде, Пашата въздъхна и рече:

— Ех, че ми се щеше да го докопам тоя синковец за… носа и да му кажа аз на него, ама задачата си е задача и тя трябва да се изпълни…

Все пак успяха да подремнат, но това стана едва тогава, когато похапнаха от салама и хляба, които бяха взели със себе си извън неприкосновения запас.

Бавно, непоносимо бавно минаваше времето. От неудобните пози, които бяха заели, крайниците им изтръпнаха, гърбовете им се схванаха, започнаха да ги пробождат болки ту тук, ту там. „Брей — мислеше си Пашата, — то било триста пъти по-лесно в атака на нож да летиш, отколкото мърцина да лежиш.“ И стискаше зъби, та чак мускулите по челюстите му играеха.

Когато се здрачи и отново хапнаха, той разреши на другарите си да излязат от дупката, да се поразкършат и поразтъпчат. И време беше. Ръцете и краката им бяха отекли, гръбнаците им бяха заприличали на бастуни — а си рекъл да се наведеш, а нещо е изпращяло и се е строшило в кръста ти.

— Да запалим огън и да се посгреем — продължи Славеев.

Пашата го изгледа с изумление:

— Ти сериозно ли говориш?

— А че сериозно. Защо?

— Абе, ще ти запаля аз на тебе един огън под опашката, та има да ме помниш — сгълча го Пашата. — Огън?! Ти с всичкия ли си!

— Ама много ми е студено, на кочан съм станал — смънка Славеев и звучно подсмръкна.

— Ако искаш да се посгрееш — ето ти сняг, разтъркай се и кръвта ти ще кипне.

И сам грабна шепа сняг и разтърка лицето и ръцете си. Отначало снегът го дращеше като шмиргел и не се топеше, а лепнеше като паспал, но сетне усети как след непоносимия студ по лицето, ръцете, а сетне и по цялото му тяло плъпна живителна топлинка. Това повиши настроението и самочувствието му и той чистосърдечно си призна:

— Ако се бях досетил да вземем малко лойчица или масчица и да се понамажем тук-там, сега нямаше да има нужда да се търкаме с тая мръсотия и да си разваляме кожата на физиономиите. А ти, Славеев, я, моля ти се, поразтъркай сурата на негова милост, че виж го как е пофунял.

Славеев хвърли зверски поглед към хитлериста, който, види се, разбра, че става дума за него, и преглътна, сякаш гълташе стъкла.

— Брех, неговата… — изломоти Славеев. — Та аз цял живот ли ще се грижа като бавачка за него?