Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (3)

3

След като получи най-подробни указания от началника на разузнаването, Пашата се прибра в разположението на ротата със самочувствието на човек, пил чай от едно канче направо с главнокомандуващия. Килнал безгрижно кепето над дясното си око, леко примижал и небрежно пъхнал ръка в джоба си, той вървеше леко разкрачен като стар морски вълк, слязъл случайно на сушата. Руменината по бузите бе достигнала чак до ушите му, десният ъгъл на коравите му устни лекичко се бе извил надолу. Само гласът му дето си беше останал малко пискливичък и не много юнашки.

— Панчаров, Славеев — извика другарите си той. — Тръгвайте подире ми.

И ги изведе на цял километър зад позицията.

Най-сетне Пашата спря зад някакви храсти, огледа се и като не намери по-подходящо място за съвещание, отряза:

— Сядайте!

И пръв седна. Изпъшка, като че имаше половинвековно лумбаго, помълча за авторитет, въздъхна веднъж, два пъти. Па леко скърши дясната си вежда, повече дяволито, отколкото сериозно.

— Какво сънува? — обърна се той ни в клин, ни в ръкав към седналия до него огромен боец. Редник Славеев опъна без нужда кончова на десния си ботуш, вдигна очи към небето, сякаш търсеше помощ оттам, почеса се по тила и сведе поглед пред себе си.

— А че правичката да си кажа… аз такованка… не помня.

— Че и това ли не помниш?

— А че аз правичката да си кажа… такованка… не сънувам въобще изобщо…

— Аха — втори Нерон, а? — засмя се кандидат-подофицерът. — И ти ли не сънуваш нищо? — извърна се той към ефрейтор Панчаров.

Ефрейторът сбърчи още повече вежди, тури длан на дясната си буза и недоволно изломоти:

— Я не се занасяй, ами кажи направо.

— Хм — изхъмка кандидат-подофицерът, понечи да рече нещо соленичко, но се разколеба и кимна. — Добре. Направо: отиваме на разузнаване. Тримата. Тази нощ.

— Че да отидем… такованка… защо да не отидем — обади се с готовност редник Славеев и нетърпеливо се размърда на мястото си. — А то в окопите човек само хрема може да хване…

— Не ме прекъсвай — сгълча го кандидат-подофицер Пашов. — Това-онова да видим. „Език“ да хванем. Ала не какъвто и да е. Голяма риба. Ей такава — и той се удари с дланта на лявата ръка по лакътя на дясната. — И бъбрива. От капитан нагоре.

Редник Славеев потърка в недоумение носа си: как така, аджеба, в тъмното ще разбереш кой е капитан, кой ефрейтор. И още нещо — а ако ти падне на ръка… такованка… някоя по-дребна риба, някоя цаца да речем?

— Е, така си е думата — като че разбра недоумението му кандидат-подофицерът. — Каквото падне. То понякога дребната риба, да речем кротушката, е по-вкусна и от шарана. Вярно ли е?

Ефрейтор Панчаров продължаваше да държи длан на бузата си и да се чумери.

— Че речи нещо, де — сопна му се Пашата. — Ти, мама му стара, сума речници на мълчанието знаеш. Има ли грешка? Какво си се окумил?

— Зъб ме боли.

— Зъб ли? Че то вчера не те болеше. Вярно ли е?

— Вярно. Одеве ме защрака.

„Хм! — начумери се на свой ред кандидат-подофицерът. — М̀оре, знаем си ги ние тия зъби — помисли мрачно той. — На интелигентчета. Ама защо ли рачих и тебе да взема? Немски си знаел, можело да потрябваш. Вятър. Че няма с Хитлер словесен двубой да водим, я… Така де. Ама а си рекъл да сториш нещо, дето не е за пред света — каската ти като консервена кутия ще продупча. Паша да не ми викат иначе…“

И като го изгледа с бялото на очите си, гласно рече:

— Нищо, таман да си по-зъл. Пък и в залисията ще ти мине. Като на кутре.

— А ти — обърна се той към Славеев. — Най-сериозно те предупреждавам: няма да си отпускаш много-много юмрука. Ясно?

— Ясно.

— Ще видим…