Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (7)

7

— Е, хайде да тръгваме! — нареди Пашата. — И по-живо…

Да тръгват, има ли по-лесно от това, но вторият хитлерист промърмори нещо, политна и се гътна на земята.

— Я, какво ли ѝ стана на тая шваба! — обади се Славеев.

— Кой го знае, може и да хитрува — клекна до падналия Пашата и захвана да го ръга с палеца си. — Ставай, драги мой, че време нямаме, ей сега ще се съмне, а път ни чака.

Хитлеристът хич и не искаше да знае. Сгънал коляно, опрял буза о земята, той си лежеше спокойно, само дето дишаше учестено и тихо изохкваше.

— Няма как — изправи се Пашата, — ще трябва да го носиш малко, Славейче.

— Море, аз ще… тинтири-минтири, дето цял живот ще мъкна такива — нацупи се Славеев.

— Ще го носиш, ще го носиш, щом се налага — подметна му Пашата. — Само гледай да не го повредиш нещо, че после прави му сметка — под съд ще те дам.

— Абе, да не вземе да пукне някъде по пътя, та язък за носенето — каза Славеев, па метна на рамо изгубилия съзнание хитлерист и закрачи между кръстовете. Подире му тръгна другият език, след езика — Пашата и накрая — Панчаров…

… Панчаров таман завършваше редовната си служба, когато започна войната. Изпратиха го с новото попълнение на фронта. Още пристигнал-непристигнал и вихрушката го хвърли в най-голямата пата-кюта. Той съвсем скромно си зае мястото на стрелец с противотанкова пушка и веднага се разбра, че има „златни“ очи. Впрочем очите му бяха зеленикави и малко кривогледички, ама с тях виждаше на триста километра по фронта и на триста сантиметра под земята.

Та легна в окопчето си той, нагласи пушката си и зачака танк да се мерне, самоходно оръдие, камион с боеприпаси поне. Взира се той, взира се намръщен и недоволен, че няма подходящи обекти за него, па изведнъж възкликна радостно: „Аха!…“

— Какво? — попита го отдельонният. — Хитлерист ли зърна?

— Не — примижа Панчаров. — Една походна кухня.

— А че къде е? — понадигна се отдельонният и напразно плъзна поглед по голото като плешиво теме поле.

— Хей там до втората къща вдясно. Оная със съборения комин. Виждаш ли как пуши?

— Пуши лулата на дядо ти — смъкна се в окопчето отдельонният. — Та до селото има поне едно два километра.

— Не повече от половин — уточни авторитетно Панчаров.

Разшири лакти Панчаров, примижа, затаи дъх:

— Ба-а-а-ам! — рече на своя не особено богат език пушката му и лекичко, едва ли не гальовно го блъсна по рамото.

— Готово ли е? — попита недоверчиво отдельонният.

— Готово! — отвърна Панчаров. — Отиде им на хитлеристите чорбата. Пък и защо ли им е, след като няма да имат ни време, ни ищах за ядене. Ей сега ще ги насметем, та и гащите ще си погубят по пътя.

— Не вярвам — обади се отдельонният, като продължаваше да се взира напред, та чак се просълзи. — За походната кухня говоря — уточни своевременно той.

— Като влезем в селото, ще видиш.

— И така — рече отдельонният. — Задачата ти е: щом започне атаката, да се изнесеш по права посока на двеста метра и там, зад оная бабунка, да заемеш позиция.

— Хм, хм — изкашля се Панчаров. — Хубаво място за настъпление е избрано. На мене и на взвода.

— Че какво му е?

— Ами — през минното поле…

— Какво минно поле?! — побледняха устните на отдельонния.

— Обикновено. С „ес“ мини.

— Ти се занасяш, мама му стара.

— Не се занасям, ами викай взводния.

Взводният също не вярваше на Панчаровата версия за минното поле. Той допълзя по-малко уплашен, отколкото стреснат, и избоботи като из бурия:

— Какви ги измисляш, Панчаров?…

— Не ги измислям — не се обиди Панчаров. — Ами я погледнете мъничко напред ей тая безобидна, оскубана ланска тревичка…

Взводният повдигна с треперещи ръце бинокъла до носа си, изсумтя нещо, па изведнъж притихна. Ръцете му дори спряха да треперят — като ръцете на зъболекар-алкохолик, ударил преди работа първите двеста грама.

— Да, да, вярно — тихичко каза той. — Да, да, напълно вярно.

Чудно нещо са това биноклите. Те могат да ти направят слона мъничък като бълха, а бълхата — огромна като слон. Зависи от каква позиция, т.е. с какви очи искаш да видиш света.

Та въртя набразденото колелце на бинокъла си наляво взводният, въртя го надясно и пред смаяния му поглед се ширна една уж съвсем безобидна, а всъщност твърде кръвожадна картина. Колчета, дървени, на педя от земята, едно, две, три и… така нататък. А по върховете им — тел. Като паяжина на паяк, който е решил да лови мишки ли, лалугери ли, метнал ниско над земята основите на великото си творение, па видял, че от него нищо не става, и го зарязал.

Зарязал го хищникът, ама свързал всички тия колчета и жици с едни такива остроумни кутийки, пълни с парчета желязо и с барут. Спъни се о тела на първата кутийка, тя ще подскочи като подплашена жабка, ще се пръсне красиво и звучно и не само ще те изтърбуши, но и ще дръпне лудото жило на втората. Втората пък ще направи същото с другаря ти и с третата си посестрима, третата с другаря на другаря ти и с четвъртата си посестрима… И така до края на света поне за две трети от взвода…

— Панчаров — каза задъхано взводният. — Дай да те целуна…

— Може — поднесе му бузата си Панчаров. — Е, малко боцка, не е като моминска, ама щом сте рекли…

— Ами сега?…

— Ще я оправим някак.

— Как например?

— Много лесно — полегна на гръб Панчаров, подложи ръце под умната си млада глава, помълча. — Една минутка преди атаката взривявам първата мина вляво. Тя подскача, взривява съседната, съседната взривява съседната и така до края на цялото минно поле…

— Ами ако някоя артиса?

— Не вярвам. Хитлеристите са безупречни в тия работи, Пък освен това мога и пръв да мина през тия телове и колчета. Но това не е толкова важно. Важното е, че тъкмо оттук хитлеристите не ни очакват…

— Чакай! — рече взводният. — Чакай! Дай да те целуна още веднъж. Сигурен съм, главата си залагам, че у тебе вече виждам един бъдещ генерал.

Панчаров се поусмихна, избърса се с ръкава на шинела си и дълбокомъдрено предупреди:

— Не си залагайте главата за щяло и нещяло, тя ще ви е обходима още.

Честно казано, той не каза „ще ви трябва“ или „ще ви е необходима“, а обходима…

Дали носеше генералска глава на раменете си Панчаров или не носеше, това бъдещето щеше да покаже. Важното бе, че всичко стана така, както го бе предвидил. Една минута и половина преди атаката той се примери внимателно пред себе си, гръмна и… Нищо. Седеше си спокойно най-лявото колче, трепереше над него опънатият като струна тел и ни взрив, ни трясък.

— Панчаров — рече си собственоустно Панчаров. — Или не се мериш, както е обходимо, драги, или тук има някаква друга магария.

Ала и след втория изстрел на противотанковата му пушка резултатът си беше чиста нула.

— Брех! — изпоти се от притеснение Панчаров, та чак му подлютя в очите. — Ква стана тя?…

А времето летеше ли, летеше. До началото на атаката оставаха секунди…

И тогава…

Дълго и внимателно се мери Панчаров на педя пред най-лявото колче. И когато към небето изхвърча първата зелена ракета, той натисна спусъка и затвори очи. Колчето подскочи, опъна тела и едно звънко „ба-а-м“ разтресе въздуха. Тозчас го последва второ, второто — трето, четвъртото — истинска красота. Само че не зрителна, а звукова, защото нямаше огнени фойерверки, нямаше гирлянди от светлини, а само „ба-а-м“, „ба-а-м“, пушек и дим.

Тъкмо из тоя пушек и дим след малко изскочиха току под носа на усмихнатите злорадо хитлеристи нашите. Опушени, грозни, като истински привидения. А какво можеш да сториш на едно привидение, ревнало страхотно „ура“ с белозъбата си уста? Нищо.

Та офейкаха хитлеристите, напуснаха селцето без време, а Панчаров отведе зад къщата с порутения комин отдельонния и му каза:

— А сега вярваш ли?

На два-три метра от къщата беше се килнала издънена походна кухня, а наоколо всичко беше оплескано с чорба.

— Не си прав — заклати недоволно глава отдельонният.

— Как така не съм прав?

— Ами защо разля чорбата? Сега щяхме да си сръбнем топличко.

Един миг Панчаров стоя като пообъркан: да, той не бе помислил за тая съблазнителна подробност. Но веднага му намери цаката:

— Абе, що ни трябват разни буламачи?…

… Крачеше мълчаливо в тъмната нощ Панчаров, безразличен към всичко. Към всичко ли? Не. Към много неща човек може да стане безразличен, но не и към корема си. Особено когато той е имал неприятния случай да влезе в конфликт с хитлеристки ботуш.

Хитлеристът, същият този, който се излежаваше сега бейски върху широкия балкански гръб на Славеев, бе ритнал Панчаров доста душмански. Младият разузнавач стискаше с една ръка автомата, а с другата копчетата на кожухчето си и много-много не виждаше и не чуваше какво става наоколо. Някакъв нажежен свредел дълбаеше безмилостно пъпа му, в ушите му зазвъняха звънчетата на отдавна нечувана коледна шейна, коленете му все по-често и често започнаха да се огъват.

И по едно време той охна и падна. Надигна се стиснал зъби, отново коленичи. Па лекичко се отпусна по хълбок мушнал брада между коленете си.

— Панчарче, Панчарче — някъде отдалече, много отдалече долетя до него познат, загрижен глас. — Що ми ти стана? От ритника ли е?

Панчаров размърда устни, понечи да каже нещо, ала не можа да събере достатъчно сили и клюмна. Съзнанието му безшумно започна да угасва като угарка на свещичка.