Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (4)

4

Наближаваше полунощ, когато към замръзналата река доближиха три бели сенки. Ските им леко се плъзгаха по снега и леда, мокър тук-там от избилата вода. Пръв вървеше Пашата, подире му Славеев и накрая Панчаров. Над тях виснеше сивият космат търбух на небето, около тях зловещо мълчеше фронтовата нощ, пълна с неизбухнали огньове, несъбудени трясъци и притаена смърт.

На едно място ледът бавно започна да хлътва под ските на Пашата. Той навреме усети коварното пружиниране, извърна се с усилие и сви. Когато отново стъпи на здрав, хлъзгав лед, той се спря, изчака да го наближат другите и отново тръгна. Някъде далеч вдясно, над съветските позиции, затрептя ракета, а сетне един след друг избухнаха няколко снаряда от едната и от другата страна — артилеристите взаимно се поздравяваха и си напомняха, че не им е до сън и сега.

„Време е, време е — мислеше си Пашата и упорито се взираше напред. — Хай, дявол да ги вземе, къде отидоха тия пусти върби? Аха — най-сетне. Малко сме се отклонили, ама нищо.“

Ето го и брега.

Тримата снеха ските си, заровиха ги до върбите, замаскираха мястото и като привидения поеха, както си мислеха, в югозападна посока.

Вървяха бавно, опипнешком, дето има една дума. Тъмничко, доста тъмничко беше наоколо, та човек и носа си не можеше да види…

— Паша!… — обади се по едно време Панчаров. В гласа му имаше нещо не много весело и не много оптимистично.

— Е?!…

— В гробище някакво сме се напъхали…

— Така ли?…

Пашата се взря по-внимателно около себе си и усети как неприятни тръпки плъпнаха изпод кожухчето му нагоре към яката на куртката: наоколо зловещо стърчаха цяла гора от тенекиени кръстове и фенери.

— Вярно, дявол да го вземе. Но нищо, може да е за добро.

Бяха тръгнали преди повече от час. Движеха се по строго разчертан маршрут, а то излезе наслуки — толкова беше тъмно наоколо. От черния космат търбух на барутното небе, плътно притиснало земя и хора, монотонно се изцеждаше досаден, ситен дъжд. Миришеше на сняг. „Ха де, ха де — вирна нагоре глава Пашата, ала какво ли можеше да зърне. — Ако го пресече на сняг, триста пъти ще бъде по-харно. А то в тая кал ботушите си най-много да загубиш.“

Поизправи се и приведен, тръгна напред, като първом опипваше, па сетне прекрачваше. Не спореше, но нямаше как. Дано само не изгубеше другарите си. Другарите ли? А къде бяха те? Следваха ли го?

Пашата се спря и се извърна. Миг, втори, трети — ни Панчаров, ни Славеев, ни дявол. Хай да му се не види макар. Аха — някой идеше. Ето го… Полека бе, кьорчо, очите ще ми извадиш.

Беше Панчаров. Дишаше тежко, на пресекулки.

— Ах тоя мръсен зъб…

— Боли ли?

— Ужас.

— А къде е Славейката?

— Иде…

Иде, ама не иде. Почакаха минута, почакаха втора, че трета и четвърта — от Славеев ни вест, ни кост. Хай, отнесли го мътните, къде ли се щурка тоя човек!

— Ти чакай тук, а аз ей сега ще го намеря — нареди Пашата и тръгна нататък, откъдето бяха дошли, като си мислеше със стиснати устни: „Така е то, щом не си тръгнах сам, а ортаци поисках да имам…“

Славеев стоеше накрай гробищата досам някаква плачеща върба, гушеше се в яката на кожухчето си и трепереше като листо на вятър.

— Ти какво стърчиш тук? — сгълча го не на шега Пашата.

— Чакам.

— Автобуса ли чакаш, а? Няма да дойде — спукал е гума. Тръгвай!…

— Ня… няма…

— Как така „няма“!

— Аз… аз, такованка… в гробища по такова време не влизам.

— Ще влезеш, ще влезеш и хоро ще играеш!

— Аз такованка… хоро няма да играя…

— А военен трибунал искаш ли? По късата процедура.

— Искам…

— А едно куршумче в търбуха ей сегичка, тук, на това място, и на четири очи без лъжа, без измама, а?

— Може…

Велик гняв и велика погнуса обхванаха младия разузнавач. Нервна спазма сви на топка стомаха му, устата му се изпълниха с горчива слюнка и солени думи. Той се понадигна на пръсти, докопа със свободната си ръка яката на другаря си и изсъска в ухото му като в моряшки рупор няколко благозвучни словца.

Колко странни са понякога хората. Заплаши някого със съд, който не си поплюва много-много — хич и няма да го стреснеш. Запни пистолет в гърдите му, предупреди го с кръвясали очи, че ей сегичка ще му видиш сметката — и косъмче от веждата му няма да трепне. Ама я му речи няколко по така словца…

— Ама… ама, такованка… защо ме псуваш — изхленчи жално-прежално Славеев. — Аз… аз имам комплекс…

— Какво, какво?… — не вярваше на ушите си Пашата.

— Комплекс…

— За какъв комплекс плещеш?

— Ей такъв, гробарски — възвърна способността си да говори човешки Славеев. — Видя ли кръстове и фенери, краката ми се вкочаняват и — ни напред, ни назад.

— Слушай, Славейка — захвана Пашата. — Ние, братко, не сме тръгнали караконджули да ловим, а прости фрицове.

— Знам.

— Знаеш, ама ето че пак се втеляваш.

— Не се втелявам. Баба ми… такованка…

— Баба ти ушите да ти яде. А щом толкова не ти е весело, трябва да знаеш, че това са протестантски гробища. Демек ала-бала работа. Вярно ти казвам.

— А че де да зная…

— Да знаеш. Хайде тръгвай пред мене.

— Пред тебе ли? — като че нещо звънна в гласа на Славеев.

— Аха…

— Виж, така може…

Бре пустият му Славеев — тръгна бе, тръгна най-сетне. Кокореше очи, въртеше ги насам-натам и всеки миг очакваше някой караконджул да се метне на гърба му и да го яхне. Добре, че Пашата бе поел грижата да варди тила му. Абе, все си е по-друго човек от плът и кръв да върви подире ти в такива проклети места.

А Пашата крачеше внимателно отзад и все се молеше богу: „Дано! Дано тоя приятел не се спъне нейде в тъмното, че съвсем ще я вапсаме… И дано Панчарчето не е офейкало при хитлеристите. Ще видим какъв ще излезе тоя негов зъб… Ама и аз съм едно…“

Дали Панчарчето наистина беше помислял да офейка при хитлеристите, не се знаеше, ала ясно беше, че той се беше счепкал с някакъв среднощен посетител на гробищата и сега се въргаляше с него връз гробовете. Двамата върли врагове пъшкаха, деряха си одеждите, къртеха кръстове и ченета. Нечистата сила така премяташе Панчарчето, така блъскаше главата му о един циментов паметник, че кръв да ти капне от сърцето. Тя толкова се бе настървила, толкова се бе опиянила от победата си, че по едно време възседна омаломощения разузнавач и злорадо захвана да се тръшка отгоре му.

— Хък!… Хък!…

Те това ѝ изяде и главата, я.

Забравил всички караконджулски комплекси на света, Славеев захвърли автомата си и скочи като пантера. Нечистата сила врякна като яре, метна се встрани, запълзя. Но къде ти — като истинска неудържима лавина се сурна отгоре ѝ грамадният българин, захлупи я като хлебарка с чехъл.

И стана тя една…

Ето че дойде ред да се включи в схватката и Пашата. И честно казано — включи се човекът. Ала на чия страна, моля? На страната на Славейката, на страната на другаря? Нищо подобно. Представете си — нечистата сила захвана да брани той.

Отначало я защищаваше само със слово:

— Славейка, Славейка — шушнеше той, клекнал между два скършени като тръстика кръста. — Не го цапардосвай, брат, не го халосвай…

— Аз тоя протестантски вампирин… аз тоя таласъмин… — ръмжеше Славеев, та чак слюнки хвърчаха от устата му.

Много омраза имаше в тия надгробни възклицания и това не можеше да не хвърли в паника водача на разузнавателната група, не можеше да не го накара от голи думи да премине към решителни действия.

— Пусни го, изчадие адово, пусни го, сатана в човешки образ — нареждаше Пашата и дънеше с юмрук другаря си, където свари, но все едно бълха ухапала по кълката слона.

И тогава Пашата се реши на една последна стъпка. Сниши се, раззина уста и затърси огромната като лопата десница на другаря си. Първом налапа парче щавена кожа от кожухче, сетне щракна зъби като вълк върху медал ли, копче ли, но скалъпен от доста мек метал и накрая…

— Ъ-ъ-ъм! — изхъмка с йерихонски глас Славеев, замахна и Пашата тозчас се озова зажумял в легнало положение. Като отвори очи, видя не звезди над себе си, а две кротки мраморни ангелчета. В това нямаше нищо нереално, нищо мистично. Чисто и просто се бе претърколил току в подножието на един паметник с две крилати представителчета на райския живот отгоре.

Ала имаше ли някакво значение всичко това, щом нечистата сила бе спасена от ковашките клещи на Славеев, каквито надали имаше в подземния свят. Спасена ли? Нищо подобно. От разрив на сърцето ли (?!), от друга неочакваност ли, ала караконджулът, който между прочем вече бе приел съвсем човешки очертания, лежеше омекнал като восък, пулеше невиждащи очи и се плезеше най-нахално на Пашата, Панчарчето и всички разузнавачи на света. Пипна го тук Пашата, без да се гнуси, докосна го там и с неописуемо разочарование установи:

— Хвърлил топа-а-а!…

— Хайде пък няма да хвърли, неговата верица вампирска — самодоволно се обади Славеев. — И два вампира да ми бяха паднали, и на двата бих им изкарал свитки от очите.

Пашата зина с цялата си белозъба уста.

— Ама ти тоя — и той кимна към поваления караконджул — за таласъм ли го взе?…

— А че не е ли?…

— Мале майчице! — вдигна ръце към небето Пашата. — Абе, какъв ти таласъм? Не виждаш ли, че е прост хитлерист?…

Какво можеше да каже горкият Славеев? Уж с вампир се беше борил, уж таласъм бе тръшнал на земята, а то излезе обикновен синеок рицар…

А Пашата приседна, отпусна ръце на коленете си, подсмръкна:

— Знаех си аз, знаех си аз — заклати глава той. — Пипнеш ли нещо, вампирино, за нищо вече не става.

Това „вампирино“ вероятно не се понрави на Славейката, ала все пак той захвана да се оправдава:

— Ама аз уж внимателно…

— Внимателно, внимателно — изкриви презрително устни Пашата и посочи бездиханния хитлерист, — те колко ти е внимателното на тебе. А триста пъти ти казвах да не удряш зверски. Вярно ли е?

— Ама аз не съм го удрял — възкликна Славейката. — Аз само го стиснах мъничко… А то вратлето му като на щъркел… калпава работа…

В това време Панчарчето се щураше за нещо си сред кръстовете и фенерите. На едно място той се наведе, възкликна радостно и дотърча до Пашата.

— Паша — рече с блеснали очи той. — Не се сърди, другият хитлеристки свързочник е жив.

— Ама и друг ли има?

— Аха… Двама бяха. Сигурно са тръгнали повреда в жицата да поправят. Единият халосах по кратуната с приклада, а този ме събори…

— А къде е другият? — рипна Пашата.

— Ей там…

Вторият хитлерист бе дошъл вече на себе си и седеше върху една катушка. Като охкаше и пъшкаше, той държеше с две ръце цицината на главата си и лекичко се олюляваше напред-назад.

— Да го вържа ли? — попита Славейката и измъкна въженцето.

— Ами, ами — ти ще го вържеш — пресегна се и тури ръка на гърдите му Пашата. — Та после да не можем да го развържем. Панчарче — кимна той на Панчаров, — запуши му устата.

Зашеметеният хитлерист не оказа никаква съпротива. Когато подойде малко на себе си, той се видя омотан като денк, налапал някакъв парцал със съмнителна чистота.

— А сега? — попита Славеев. Той между прочем много обичаше да задава излишни въпроси.

— А сега — право дома — дори и не направи опит да го иронизира Пашата, защото той притежаваше това златно качество в миг да забравя стари злини и стари неприятности. — На кафе с коняк.

Ала до кафето с коняк имаше още много, много перипетии… Впрочем всичко по реда си.