Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (10)

10

Върху неустойчивия лед, който тук-там пружинираше, цвъртеше и пропукваше, се бе проточила странна процесия. Отпред вървеше и опипваше леда Панчаров. Подире му пъшкаше Славеев, помъкнал на юнашките си рамене един безмълвен сега за сега „език“ и на тънко въженце — хитлеристкия офицер, фелдфебела, радиста и още една несретна душа — целите отрупани с трофейно оръжие и една радиостанция. Накрая бодро и жизнерадостно, в най-оптимистично настроение подтичваше ребром Пашата и зорко се извръщаше назад.

Ала опасността дойде отпред.

— Стой! — ревна гороломен глас. — Стой, кой идва?

В първия миг на няколко разкрача пред себе си Панчаров зърна три-четири сенки, проснати върху леда, във втория той сам вече лежеше по корем и в третия аха-аха да натисне спусъка на автомата си.

— Свой!… — рече от легнало положение той, озарен от щастлива догадка.

— Пашов, вие ли сте?

— Ние и още неколцина — не изгуби и в тоя критичен миг способността си да се шегува храбрият командир на разузнавателната група, познал гласа на помощник-командира.

— Охо! — рече само помощник-командирът, когато се поразтъпка малко около пленниците, взирайки се отблизо в лицата и одеждите им. — Охо! Едри риби, а?

— Цацата я опушихме! — похвали се Пашата.

— И правилно сте направили. Но за това — после. Хайде да тръгваме.

— Дано не ни забележат още мъничко — прошушна Пашата.

— Дано.

Минута, две, три…

И изведнъж няколко ракети полетяха над реката и наоколо затрептя бяла, безжизнена светлина. Бахна мина, тресна снаряд и по раменете и главите на разузнавачите и техните пленници зачаткаха ситни парченца лед.

— Не лягай! — дръпна за яката хитлеристкия офицер Панчаров. — Бързо напред! Шнел!

Обади се и нашата артилерия. Снарядите ѝ с вой прелитаха над реката и трескаво търсеха позициите на хитлеристките минохвъргачки и оръдия. Въздухът запищя и застена, полъхна топъл, барутен вятър.

— По-бързо, по-бързо! Не залягай!

Това беше гласът на помощник-командира. Като размахваше смешно ръце и се подхлъзваше, той тичаше напред и плюеше през рамо ледената мръсотия, с която една мина бе напълнила устата му. Изведнъж бясна светкавица заслепи очите му, отне дъха му, катурна го и го обля с вода. Той тръсна глава, обърса с ръкав лицето си и усети как ледът под него бавно се снишава. Ботушите му се напълниха с мраз, автоматът му се подхлъзна като детска шейничка и изчезна нанякъде.

— Дръжте, другарю помощник — извика му познатият глас на Пашата и пред него застърга леда с токата си войнишки поясок. Помощник-командирът протегна ръка, с все сила се вкопча в него и усети как се хлъзга по корем.

На помощ на Пашата дотичаха още двамина от тия, които придружаваха помощник-командира. Те хванаха ботушите му и като внимаваха да не ги изуят, задърпаха. Сантиметър, втори, трети.

— Достатъчно.

Някъде встрани удари още една мина и още един фонтан мръсна вода, ледени късове и горещи железни парчета се юрнаха нагоре, но помощник-командирът, Пашата и другите вече достигаха брега.

— Най-сетне!

— Да отдъхнем малко?

— Не, в окопите!

Окопите ги приютиха гостоприемно, като свои. Те седяха или клечаха, слушаха артилерийския и минохвъргачния двубой и пушеха най-сладките си цигари в живота. По уморените им лица играеха щастливи отблясъци.

— Да — рече с дълбок дрезгав глас помощник-командирът. — Доста тревоги ни струпа на главите, Пашов, ала в края на краищата хубаво представление изигра на хитлеристите.

— Тъй вярно! — рипна Пашата, изпъчи се и вдигна ръка до слепоочието си. — Задачата, както виждате, е изпълнена и преизпълнена. Да видим сега какво става с кафето и коняка…

— Я се поприкрий малко — сгълча го помощник-командирът и го дръпна към себе си. — Ще те перне нещо баш на края и…

Ха не си позовал дявола, ха не се е явил — казват някои…

— Бре! — рече повече с недоумение, отколкото с болка Пашата, приклекна и се хвана за лявата страна. — Ухото ми откъснаха, тяхната…

Тоя път той не се шегуваше. Заблуден хитлеристки куршум бе се хлъзнал по скулата му и бе откъснал оная част на лявото му ухо, която служи в подходящи случаи за наказателно подръпване от учители, родители и по-възрастни другари.

Ала юнакът и с ухо, и с половин ухо пак си е юнак…