Новко Яворски
Три юнаци фронтоваци (1)

1

Надойдоха почти едновременно. Имаше и току-що навършили двадесетте голишарчета и видели-превидели байновци. С мустаци и без мустаци, руси и чернооки, едри като горуни и дребни като шикалки. Помощник-командирът ги посрещаше с усмивка, настаняваше ги, както можеше, в тясната фронтовашка землянка, гощаваше ги с някоя и друга добра дума. А когато стрелките на часовника му се яхнаха върху цифрата 12, той се почеса по мустака и рече:

— Да, не сме много комунистите и ремсистите, ала и това е добре, след като се има пред вид от каква глина е измайсторен нашего брата.

Такъв си беше той — вари го, печи го — никога не можеш да отсечеш: оттук започват шегите му, дотук свършва сериозното у него. Пък и трябваше ли? Та нали и в най-голямата шега има нещо намусено, и в най-суровата дума — нещо веселяшко?!

— А знаете ли защо ви повиках?

Фронтоваците се спогледаха и аха-аха да си смигнат. Както всички фронтоваци, те добре знаеха за какво би ги призовало при себе си по никое време началството и какво би могло да иска от тях.

— Не за да ни черпите с кафе и коняк — обади се ни в клин, ни в ръкав едно командирче на отделение — момче русоляво, та дори рижо, червенобузо като момиче и синеоко като светия. Думаха му Пашата. Не защото имаше пашалийски корен, а защото дедите му се бяха изхитрили да си прикачат едно „Пашов“ отзад на фамилията.

— А то и кафе може, и коняк — преглътна помощник-командирът и се намръщи: попийваше ли му се, па нямаше, върл противник ли бе на такива питиета — иди го разбери. — Ала после — махна обещаващо с ръка той. — Като свършим работа. А тя, братлета, не е много лекичка, след като се има пред вид, че четири пъти вече се захващаме за нея и все удряме на камък.

И помощник-командирът разказа: четири пъти щабът изпращал разузнавателни групи в разположението на хитлеристите, четири пъти никой не се завръщал. А трябвало на всяка цена да се разузнае групировката на противника, замисълът му. С една дума — „език“. Колкото по-голям и колкото по-бъбрив, толкоз по-добре…

Говореше помощник-командирът, говореше, редеше думите като цепеници в жадната уста на фурна и все към Пашата поглеждаше. Зъб ли му бе хванал заради коняка, друго ли?

— Та така, братлета — завърши помощник-командирът. — Задачата, както виждате, не е кой знае колко трудна, след като се има пред вид, че между вас има добри езиковеди, т.е. езиколовци.

И пак хвърли едно око на кандидат-подофицер Пашов.

Приятна топлинка изпълни сърцето на Пашата, разля се по младото му юнашко тяло, шавна в бегла, но достатъчно доволна усмивка край устните му — малко тънички, малко коравички, ала все пак не толкова отблъскващи за една средно взискателна мома.

— Хм! Хм! — изкашля се в шепата си, без да има защо, Пашата. — Хм! Хм!

— Да не си настинал! — навъси се насреща му помощник-командирът.

— А не, защо? — повдигна вежди Пашата, ала пак се изкашля в шепите си.

— Нищо, нищо — извърна се помощник-командирът, — аз само така… Е, братлета, казвайте!

— Какво има да казваме — припряно изпревари другарите си Пашата, — всичко е ясно: тръгвам аз.

— Ти ли? — сопна му се подофицерът, който седеше до него. — Ти си болен.

— Кой, аз болен? — рипна Пашата и клъцна глава в ниския гредореден таван. Примижа, изкриви болезнено устни.

— Да, ти. Кашляш — опита се да го унищожи с една констатация само съперникът му. — Кашляш, та се късаш.

— Ти колко пъти си ходил на разузнаване досега — тури длан зад ухото си Пашата и се наведе предизвикателно към подофицера, без да поглежда в него.

— Веднъж — беше неохотният отговор.

— Така — тържествуваща нотка звънна в гласа на Пашата. — А би ли ми казал колко пъти е ходила моя милост? Моля… Мълчиш? Тогава съм принуден цифрата да уточня аз. — Той се изправи, изчисти някакво петънце от ботуша си и уж скромно, а в действителност съвсем не така, отсече: — Три. Веднъж, дваж, триж…

— Това няма никакво значение! — не се предаваше подофицерът.

— Охо! И още как! — блесна с очи Пашата. — Защото не е все едно дали си нацепил една кола дърва или цели-целенички три — опита се да се изкаже някак по-образно той.

Точка на безпочвените препирни постави помощник-командирът. Той призова присъствуващите към принципност и деловитост и за велико удоволствие на Пашата заяви, че най-целесъобразно сега за сега е в разузнаване да отиде човек, който отгоре-отгоре поне да знае немски.

— Че какъв му е немският на Пашата! — изломоти подофицерът. — Само едно „хенде хох“ и нищо повече.

— Да, да, и нищо повече. Така си мислите — докачи се не на шега Пашата. — Три години съм го зубрил в гимназията.

Помощник-командирът отново трябваше да се намесва и отново да успокоява духовете. Като отпрати с най-благи думи пренебрегнатите, той седна коляно до коляно с Пашата, погледна го в очите и рече:

— А кого ще избереш в групата си?

— Сам ли трябва да избирам?

— Най-добре ще е така.

— Добре! — кимна Пашата. — Ще взема например, например… Славеев.

— Само него ли?

— О, не, и… да речем, да речем Щъркелов.

— Аз на твое място бих взел Панчаров.

— Панчаров?

— Да, да. Доста е хладнокръвен и съобразителен. Освен това много добре владее немски. Немски колеж е завършил.

Пашата се намръщи. Помисли, помисли, повдигна рамене.

— Малко съмнителен ми се види Панчаров, другарю помощник-командир. Сам пресметнете — колко наши момчета имаше в тия пусти немски и френски колежи? Все легионерчета и бранничета бяха. Вярно ли е?

— Така е — махна с ръка помощник-командирът. — Ала трябва да знаеш, че аз познавам една фамилия Панчарови, която досега е дала двама убити комунисти. Единият двадесет и пета, а другият четиридесет и четвърта, пролетта…

— Има си хас…

— Точно така е, братко Пашов… А тоя твой Панчаров е издънка от тая фамилия.

— Ама…

— Искаш да кажеш, че понякога…

— Да, да…

— Може би си прав, но обикновено кръвта вода не става…

— Е, вярно, ала понякога. А защо не е казал досега?

— Вероятно не обича да шуми около себе си…

— Хм, хм! — изхъмка Пашата. Той беше от ония луди-млади, които смятаха, че всичко трябва да знаят и могат, и много им беше криво, че нещо са пропуснали или че нещо не са свършили така, както трябва. — Така да бъде! — изправи се той и замахна. — Разрешете да напусна.

И като отваряше вратата, подметна през рамо:

— А вие пригответе кафето и коняка.

— Добре, добре — засмя се помощник-командирът. — Казана дума — хвърлен камък… Я чакай, чакай. Какво е това на каската ти?

Пашата сне каската си, избърса я гальовно с ръкава на шинела си, усмихна ѝ се като на жива-живинка.

— Дупчици, другарю помощник-командир — засмя се той, като пъхна пръст в пробойните от куршум. — Обикновени, несмъртоносни дупчици…

Точно срещу Нова година хитлеристите показаха още веднъж, че са хора от най-долно качество. Към обед край селцето точно срещу позициите на ротата наизлязоха някакви момчетии в цигански носии, с цигулки и кларнети и завъртяха един чардаш — ум да ти зайде. Позвериха се нашите, погушиха се, па нали бяха зажаднели за песни и мирни зрелища, захванаха един по един да се подават непредпазливо от окопите.

Изкараха един танец циганчетата, изкараха втори, съвсем се развеселиха нашите и започнаха да подсвиркват с уста и да потропват с ботуши. И ето ти го кандидат-подофицер Пашов.

— Какво сте вирнали носове като лалугери — скастри ги той. — Я да се прибирате по дупките си, че…

В този миг затракаха цели три хитлеристки картечници, че и десетина пушки отгоре и върху зяпачите рукна горещ оловен дъжд.

— Джа-а-ан! Фиу-у-у — рече нещо по каската на Пашата, люшна се той, приклекна. Ушите му писнаха, небето пред очите му се завъртя и отиде на мястото на земята, а земята — на мястото на небето.

Разкопча ремъчката на каската си той, сне я и гледа — пробойна. Акуратна, майсторска пробойна, прясна-прясна, още топличка дори. Повдигна ръка, попипа главата си и изтръпна — напипа нещо меко.

— Леле — помисли си с изстинало сърце той, — мозъкът ми е цъфнал като роза.

Погледна ръката си — няма ни мозък, ни кръв. Попипна се пак — меко, дявол да го вземе. Па се досети — кепето. Кепето му беше това. Обичаше той да си го носи под каската, защото големичка му се падна и все му захлупваше очите. Пък и по-топличко беше така.

Та поокопити се съвсем Пашата и провери налягалите по окопите зяпачи. Всичко наред, одраскан дори нямаше. Това го и зарадва, и огорчи.

— В живота винаги си е така — начумерено каза той. — На виновния нищо няма да му се случи, а на невинния и зъб ще му изкъртят, и око ще му избодат…

— А защо не я смениш — полюбопитствува помощник-командирът, като кимна към каската.

— Ще карам с нея чак до Берлин — не снемаше поглед от каската си Пашата. — Талисман си ми е тя.

— Да — засмя се помощник-командирът, — ама ще става течение и ще ти настине мислителницата.

— Ами, ще настине — на свой ред се засмя Пашата. — Като ѝ туря един вестник „Фронтовак“, и готово…

— Добре — стана съвсем сериозен помощник-командирът. — Добре. Хайде — със здраве, брат. И — умната — вдигна многозначително пръст той. — Ум-на-та!…