Михаил Лъкатник
Щастливо плаване, юнга (5)

Пешо стоеше във входа на кооперацията.

Знаеше я добре. Зад гърба му имаше стълбище и след първите 4–5 стъпала се намираше площадка, на която бе вратата на задния вход. Оттам се излизаше в двора с кофите за боклук, а минеш ли край тях — вече си на съседната улица.

На тия улици, из тия входове и задни дворове до преди известно време разигравахме своите битки, въоръжени с автомати от различни тръби и фунийки от старите ученически тетрадки.

На единия край на улицата, точно срещу електрическата лампа стоеше Кольо, на другия край — Сашо, а Ванчо обработваше фаровете на опела, паркиран отсреща.

Прозорците на къщата бяха ослепели.

Улицата пустееше.

Ванчо работеше бързо. Единият фар бе свален и положен на кърпата, в която след малко щеше да бъде загънат заедно с другия. Неговият винт малко заяде, но скоро подаде и се подчини на отвертката…

Тогава, не откъм улицата, а някъде иззад оградите или из входовете на жилищата, изскочиха хора и хванаха Сашо и Кольо.

Двама се надвесиха над Ванчо.

— Как е? — каза единият. — Върви ли?

Ванчо се изправи и от изненада не се сети дори да се шмугне между тях, да направи опит за бягство.

— Хайде, мойто момче — каза другият. — Ето и пазачите ти идват! — Посочи той Сашо и Кольо, които също не се опитваха да се измъкнат от ръцете на двамата, които ги бяха изненадали. — Прибери сега фара в кърпата… Другият няма защо да го сваляш. Нека си стои на мястото. Да не си забравиш отвертката!

Свели глави, глътнали си езиците, момчетата тръгнаха заедно с големите. Единият от тях носеше милиционерска униформа. Другите трима, изглежда, бяха отрядници…

Скрит във входа, Пешо ги проследи със свито сърце. Ясно! Всичко пропадаше. Така се случваше и в криминалните книжки, които беше прочел. Залавяха престъпниците тогава, когато те смятаха, че почти са постигнали целта си.

Сега момчетата ще си признаят всичко, а утре и Пешо ще бъде при тях.

А защо утре? Защо да не иде още сега заедно с тях? Нали са му другари? Не е ли подло да ги изостави точно в тоя момент? А беше и решил да не се прибира вече вкъщи.

Ами че да. Парите са там, в бонбонената кутия. Момчетата ще кажат и за нея. Още утре техните „спестявания“ ще бъдат в милицията. А той би могъл да ги вземе веднага и да отпътува за големия пристанищен град. Ако тия пари за четирима души бяха малко, за един човек щяха да са предостатъчни. Няма да пътува на автостоп, а с влак.

Пешо излезе от своето скривалище и през задния вход се отправи към Ванчовото мазе.

Вече четвърти ден момчето бродеше из улиците на пристанищния град, където живееше баба му. Бродеше гладно, защото не смееше да иде при баба си и защото във влака се намери някакъв чешит, който успя да го разсее с фокуси и приказки, които му струваха целия капитал от бонбонената кутия.

Пешо разбра, че парите липсват от джоба му едва когато влакът спря на перона на пристанищния град. Фокусника го нямаше. Той слезе на предишната спирка, като му обясни, че там имал роднини.

Момчето спеше на плажа под една обърната на пясъка рибарска лодка, пиеше вода от едва шуркащите чешмички в морската градина, но за ядене не намираше нищо. Ех, откъсваше си по някоя праскова от надвисналите над оградите, отрупани с плод дървета, но тая водно плодова диета никак не го задоволяваше. На третия ден откри, че в закусвалните край пристанището хората изоставят по дългите рафтове много неоползотворена храна. Това бяха недоядени кифли, банички, недокоснати парчета хляб, а понякога и големи остатъци от пържена риба или половинки купички с шкембе чорба.

Гладът тогава успя да победи срама и той се нахрани с такива остатъци здравата, съвсем незабелязан в навалицата. Сега беше отново гладен, но срамът беше по-силен от глада и не му даваше да влезе в някоя закусвалня.

Качването на чуждестранен кораб се оказа невъзможна работа. Там пазеха граничари и пропускаха само моряците, след като им проверяваха документите.

И отново въпросът: „Какво можеше да направи?“

Щеше му се, като видеше милиционер, да изтича при него и да изплаче:

— Чичко, гладен съм… Аз съм Пешо, дето го търсите под дърво и под камък… Заведи ме в участъка…

Че го търсят под дърво и камък беше повече от сигурен, и му се струваше невероятно, че още не са го открили. Там, в родния град, момчетата са разказали каква е била главната причина за извършените кражби. А щом е така, трябваше да го дирят край морето. Но като че ли никой не го диреше. И никой не се интересуваше от него.

Нима можеше един човек да бъде толкова ненужен на другите? Защото макар и момче, за което възрастните се изразяват обикновено с думите „невръстно дете“, той все пак беше човек. Именно човек като всички други около него и тия други не можеха да бъдат безразлични към съдбата му…

Разбира се, сигурно го търсеха. Може би милицията, може би другарите му, майка му… Светла… Вероятно бяха предупредили и баба му…

Милата баба!

Дали да иде при нея?…

Момчето не можеше да заспи. Под лодката въздухът тежеше от пеклото я цял ден слънце и Пешо лежеше върху пясъка до нея. Тоя ситен, черен пясък, който съдържаше много черни, железни прашинки, пазеше още топлината си.

За железните прашинки знаеше още от първото си идване тук. Тогава баща му извади намагнитеното си ножче, мушна го в пясъка и всички видяха, че по него са полепнали безброй от тия черни, прилични на мъх прашинки. Изтърсиха ги върху бялото листче хартия. Пешо държеше листчето, а татко му движеше под него ножчето си. Прашинките се изправяха, размърдваха се, накланяха се по командата на магнитното острие. Колко интересно беше това тогава.

Пешо напипа това ножче в джоба на панталона си, но не го извади.

Луната изплува иззад хоризонта и направи дълга сребърна пътека до брега. Почти нямаше прибой. Чуваше се само едно тихо, едва доловимо шипене на пясъка…

Долетя ехото на протяжна рибарска песен. Пешо знаеше нейните думи и макар че те не достигнаха до него, по извивките на мелодията започна да си ги възстановява:

Имам две груби, моряшки ръце,

имам синия свод на небето…

Той обърна глава нататък, към врязания в морето скалист нос. Там имаше малка бяла къщичка. Тя се виждаше и сега под меката светлина на луната. В нея живееха рибарите, които прибираха рибата от таляните.

Вечер палеха огън долу, между скалите, увисваха черно, окадено котле над него и си варяха рибена чорба, печаха на жарта едри кефали или лефер и пиеха розово, памидово вино. Първите глътки отваряха гласовете за рибарските песни.

След непосилния труд рибарската бригада имаше право и на малко веселие…

Пешо стана и се запъти към огъня.

Приближи се до скалите и застана в неосветената част.

Песента вече беше друга: за рибаря, който пита малката мома дали може да плете рибарски мрежи и в тях да оплете неговото сърце, а тя му отговаря, че може.

Момчето разбра, че рибарите са го забелязали, макар че никой не помръдна от мястото си, макар че песента продължаваше. А може би не разбра, но много му се искаше да му обърнат внимание, да го повикат, да не бъде повече само, а сред хора, които ще го попитат кой е, как се казва, откъде е…

Песента имаше още думи. Широкоплещест момък приклекна до жарта и измъкна едър, цвъртящ кефал, отръска го от полепналите по него въгленчета, одуха пепелта и го сложи върху дебела амбалажна хартия. Прегъна хартията на две, сякаш да завие рибата, но веднага пак я разгъна и двете половини на кефала блеснаха по средата с бялото си димящо месо.

Пешо преглътна слюнката си.

Момъкът постави рибата върху плочест, изгладен от прибоите камък и се изправи. Без да промълви дума, вероятно за да не пречи на певците, приближи до момчето, прегърна го през рамо и го настани да седне. Отчупи бухлато парче хляб, тикна го в ръцете му, приближи до него гаванка с шарена сол и кимна.

„Яж!“ — казаха светлите му очи и Пешо с най-голямо удоволствие се подчини на тая безмълвна заповед. Другите отпиваха по глътка и продължаваха да пеят. Лицата им бяха обгорели, жарта ги правеше медночервени, едни гладко избръснати, други брадясали, но всички добри, спокойни, уверени: младите — братски, старите — бащински…

Пешо не усети как омете всичко пред себе си, но когато с изненада видя, че върху хартията са останали само главата и гръбнакът от рибата, усети страшна жажда.

Момъкът му подаде малка плетена дамаджана. Момчето помисли, че е вино, и се отдръпна.

„Пий!“ — заповядаха очите на момъка и Пешо надигна дамаджаната и пи на едри глътки. Беше чиста, студена вода…

Песента затихна. Жаравата се покриваше с бяла, мека пепел.

Момъкът сложи ръка на рамото му.

— Хареса ли ти?

Пешо кимна.

— Искаш ли още?

— Благодаря. Добре се нахраних.

— Като че ли беше погладувал?

Пешо кимна пак и сведе очи.

— Нещо, изглежда, си загазил? — надигна се един възрастен човек, разбърка жарта и пак приседна.

Бригадирът бръкна в джоба си и му подаде една десетолевка. Пешо не я взе.

— Хм, така си и знаех… Обидих ли те? Горда душа… Вземи я! Не се срамувай. От цялата бригада е. Някога ще ни я върнеш.

Загазил ли?

Да знаеха тия добри хора какво бе изживяла неговата душа?

Да знаеха колко му е тежко, какъв товар лежи на сърцето му!

И момчето започна тихо, бавно да разказва за своето битие, и никой от тях не го прекъсна, не помръдна, не прошепна дума. Слушаха го така, сякаш слушаха голям човек, свой връстник, а някои може би си спомняха своето детство, мигове от него, и момчето, докато разказваше, никак не почувствува разликата между своите и техните години.

А после мълчаха.

Дълго мълчаха и Пешо очакваше от техните уста своята присъда. Но присъда нямаше и той не знаеше дали е по-добре така, или не и дали тия добри хора не са имали някога в своя живот нещо като неговото. Защото те бяха разбрали онова, което Пешо скоро нямаше да разбере: момчето за кратко време бе станало мъж. Бе израсло и надминало връстниците си, макар че още не съзнаваше това…

Възрастният — той, изглежда, беше бригадирът — пак разрови тлеещите въгленчета и пепелта така ги оголи, че те отново припламнаха.

— Аз помня дядо ти — започна той. — Познавам жена му, твоята баба. Когато дядо ти не се върна от морето, баща ти най-напред почна с моята лодка при мене да се учи. Беше тогава на твоите години, може би малко по-голям… И другите тук го знаят… И младоците. — Позамисли се и пак съвсем кротко, като че ли се стесняваше: — Ама ти, нещо доста си я оплескал. Сега ще трябва да се оправяш, ама как?

— Как? — намеси се момъкът, който седеше до него. — Качва се на влака, трака-трака и… готово.

— Така… Готово. За влака май пари трябват…

Бригадирът бръкна в джоба си и му подаде една десетолевка. Пешо не я взе.

— Хм, така си и знаех… Обидих ли те? Горда душа… Вземи я ти! Не се срамувай. От цялата ни бригада е. Някога ще ни я върнеш.

— Не!… Ще ида при баба. Тя ще му помогне…

— Ей — тупна се по коляното бригадирът. — Как не се сетихме? Разбира се, баба ти най-добре ще оправи работата. Още сега върви при нея. Тя си е легнала, но нищо. Ще я събудиш… То на старите хора много сън не им трябва…

Пешо се изправи.

— Благодаря ви.

— Няма нищо — каза бригадирът. — Само искаме после да ни пишеш… Ти, така да се каже, си наше момче… Защото ние още от първата нощ знаем, че спиш под лодката. Тя е наша. Знаем, че гладуваш, и мислехме да ти оставим храна, но се страхувахме да не избягаш. Решихме да почакаме и те дочакахме. Сега вече знаеш — няма страшно. Хубавото е пред тебе…

Всички станаха да го изпратят и всеки му каза по една топла дума. Тези, които не намериха дума, му подадоха ръката си. А бригадирът допълни:

— Ако нещо баба ти не може да ти помогне… Ако няма пари, пак ела при нас…

Тези хора наистина бяха забелязали момчето още от първия ден, бяха се тревожили за него, бяха мислили как да постъпят и ако се нуждае от нещо, от сърце щяха да му услужат. Те си имаха много работа и много грижи в своята рибарска бригада, в своите семейства, но никога нямаше да изоставят човека на произвола. А Пешо си бе въобразил, че е сам, съвсем сам в тоя свят, заобиколен от чужди хора, на които им е все едно какво ще стане с него. И той им беше благодарен на тия рибари, че не го ругаха, че не го дори укориха.

А как може да го ругаят!

Можеха, защото познаваха близките му. Какъв човек беше дядо му! Какъв човек беше баща ти! А ти? Срамиш името им, срамиш честта им… И не само техните, а и нашите…

А то, имаше възрастни мъдреци възпитатели, винаги е имало, които щяха да постъпят точно така. И щастие беше за момчето, че не попадна на някои от тях…

Пешо с лекота изкачи стръмнината. Пресече морската градина и се озова пред къщата на баба си. Не се забави пред външната портичка, защото знаеше как да я отвори.

Луната бе обляла в светлина плочите на двора, цветята ухаеха, смокините хвърляха кротки сенки.

Момчето приближи вратата на къщата. Натисна бравата, но се оказа, че е заключена, и почука. Никой не се обади отвътре и затова почука пак. Повдигна глава и на височината на очите си забеляза бял квадрат върху вратата. Пипна го с ръка — беше бележка, забодена с кабарче. Разгъна я, но не можа да я прочете на лунната светлина. Изтича на улицата и под електрическата лампа прочете:

За Пешо. Ключът е под оная плоча, дето я знаеш.

Баба

Някога, когато идваха на летуване с татко и мама, баба им беше казвала под коя плоча да търсят ключа, ако тя е излязла. Пешо се върна, повдигна плочата и след миг беше в бабината си стая. Светна лампата. На масата имаше писмо, оставено така, че веднага да бъде видяно от влезлия.

И това писмо беше за него.

Бабиното. Момчето ми. Знам, че си тук, знам, че си в татковия си град, но къде да те намеря? Как не те търсих, кого не питах. Вечер до късно все пред портата седях и гледах надолу и нагоре да те зърна дали не обикаляш край татковата си къща. Няма те. До прозорчето преместих леглото и колчем се събудех, поглеждах навън — не стоиш ли свит в сянката на някое дърво и нямаш кураж да дойдеш при мене. И все си говорех: ела си, бабиното, в татковия си дом ела, в твоя си дом. Та татко ти тук се е родил, тук е засукал моето мляко, тук е израснал… И в сянката на всяко дърво те виждах, и излизах да те прибера, че кой знае какво си изпатил, но не те намирах.

Че ще си дойдеш, знаех, момчето ми, но не те дочаках. От милицията ми се обадиха, че майка ти, оная — прости ме, боже, да не кажа лоша дума, за майка лоша дума се не казва, — та майка ти оставила сами сестричките ти и заминала нанякъде. А те, горкичките, карали как да е досега. Съседите им помагали, и една твоя съученичка ги наглеждала, но нали аз ви останах най-близката? Та заминавам при тях.

А ти, като дойдеш, повдигни покривката на скрина, дето над него са портретите на дядо ти и на татко ти, бог да ги прости. То какво ли има да им се прощава? Добри и чисти хора бяха, ама така си е думата… Там ще намериш 20 лв. Ако е ден, купи си нещо и си хапни и виж кога има влак, та си ела. А ако е нощ, измий се на чешмата, дето е в двора, и си легни да се наспиш като хората, а на утрото направи това, дето ти казах.

Хайде така, бабиното. Ако е ден — тръгвай, ако е нощ — лека нощ. Утре ще се видим.

Баба

Писмото нямаше дата и Пешо си помисли, че баба му го е писала днес и днес е заминала. Той не повдигна покривката. Сложи лакти на скрина и опрял глава на дланите си, се вгледа в двамата мъже. Те имаха почти еднаква възраст и никой не можеше да каже, че са баща и син. Приличаха си по-скоро като двама братя…

Пешо се разсъблече и отиде на двора, за да изпълни едната от заръките на баба си: „Измий се на чешмата.“ Хладната струя и сапунът освежиха тялото му и като че ли смъкнаха някаква нечистотия и от душата му. Той за пръв път от известно време се почувствува спокоен, сигурен в себе си.

Изтърка се хубаво с кърпата, загаси лампата в бабината си стая и се изкачи горе, за да изпълни и другата заръка. „… и си легни да се наспиш като хората…“

Откога не беше спал като хората? Не много отдавна, но на него му се струваше, че вече е забравил как се спи човешки.

Къде да си легне? Може би на леглото, в което винаги си беше спал, когато идваха тук? Стаичката с трите легла беше подредена като кутийка. Неговото си стоеше там, под прозореца. Избра си го някога, за да може, щом вдигне глава, да види морето. Леглата на близначките също си стояха на местата, до стените. Дали помнеха как двете момиченца подскачаха на техните пружини и весело се смееха? Дали помнеха боричканията на тримата, летенето на пухените възглавници, престорените караници на баба им, която идваше да умири развилнелите се деца?

Горките момиченца! Какво ли са преживели през тия няколко дена, когато и брат им, и майка им са ги изоставили? Добрата Светла! Тя, изглежда, е продължила да се грижи за тях…

Момчето надникна в съседната стая и веднага забеляза промяната. На мястото си стоеше само едното легло това, на което беше спал баща му. Другото липсваше.

Пешо се приближи. Отметнатата завивка откриваше част от възглавницата. То като че ли очакваше някого, като че ли подканваше за сън — полегни си, полегни… Момчето разбра баба е оставила леглото така, за да й напомня за нейния син, за татко. Сигурно тук е присядала често в самотата си и си е мислила за него. Другото е изхвърлила наскоро…

Пешо загаси лампата в стаята и се пъхна под леката завивка на татковото легло.

Затвори очи и мракът зашепна в ушите му:

„Татко, а какво е това юнга? Моряк ли е?“

„Моряк е, момчето ми. Моряк… Само че най-нещастният от моряците. Някога на корабите вземали момчета по на 14–15 години, че и по-малки. Нищо не им плащали, работели само за хляба… И ги карали да вършат всякаква работа. Да белят картофи в кухнята…“

„В камбуза…“

„Тъй. По моряшки в камбуза… Да чистят боб и ориз, да мият съдовете, да почистват каютите, да хвърлят въглища в пещта… Карали ги да вършат най-тежката и мръсна работа на кораба. На всичко отгоре всеки си изкарвал яда на тях; де с ругатни, де с плесници, де с ритници — никой не жалел бедния юнга… бедния юнга… бедния юнга… бедния юнга…“

И… бедният Юнга заспа като хората.

 

 

— Силна старица е твоята баба, Юнга. Свалям й шапка! Инспекторът запали цигара и се отпусна в креслото. Юнгата седеше срещу него и отпиваше от кафето, което жената на инспектора, кака Еленка, им беше поднесла. Тя си имаше работа оттатък, в кухнята, а може би нарочно си намираше работа, за да ги остави сами, да не им пречи на разговора.

Навечеряха се чудесно. Яденето, с което ги нагости кака Еленка, наистина се оказа вкусно и изобилно. Тя се радваше на Юнгата като на свой син, защото го знаеше от дете и неведнъж го бе гощавала, след като се случи оная история. Нейните синове, студенти в столицата, също бяха приятели с него. Тая нощ той щеше да нощува в тяхната стая.

Обстановката тиха, домашна, уютна — предразполагаше към разговори, спомени, откровения. И двамата имаха какво да си кажат, какво да си спомнят. И те си спомняха един през друг, всеки от своя гледна точка, всеки със свой начин на тълкуване.

Юнгата с дълбоко усещане за преживяното, с непримиримостта на младостта, с тежката мъка от безизходността, пред която животът го бе изправил още невръстно дете, като му постави за разрешение задачи с много неизвестни. За тях никой в училище не беше му казал дефинициите, по които се решават.

Инспекторът — с опита и познанията си, с чистата вяра в детето, което утре трябва да стане гражданин, човек, комунист. Той знаеше дефинициите, но никога не си служеше с тях, а винаги диреше другото решение на задачата, своето решение, защото за него то представляваше своеобразно откривателство, а душата на детето е един нов свят, винаги различен от другите детски светове, който трябва всеки път да се открива, да се търсят най-добрите пътища до него.

Затова работният ден на инспектора нито започваше, нито завършваше в Детската педагогическа стая. Той си имаше уютен дом, превърнат от сръчните ръце и топлото сърце на жена му в място за отдих, за отмора. Но той често водеше в тоя дом своите малки приятели и там в шеговити разговори и весели закачки работата продължаваше. Помагаше му кака Еленка и с нейната помощ той откриваше ония чудни, незнайни светове, наричани детски души…

А бабата на Юнгата наистина се оказа силна старица. Инспекторът не току-така й сваляше шапка…

 

 

Следователят от милицията беше млад, ентусиазиран, весел човек. Той така се забравяше в работата си, че ако някой в такова време влезеше при него и му съобщеше, че земята ще експлодира само след пет минути, щеше да му отвърне:

— Да почака малко. Сега имам работа…

Като че ли за тоя му ентусиазъм, за това самозабравяне се и обичаха с инспектора.

Когато влезе при него, следователят носеше оная тънка папка, която и до ден-днешен си седеше на бюрото заедно с оплакванията на писателя, запасната вдовица и бай Стоян. В нея бяха и самопризнанията на четирите момчета от командата на Юнгата.

— Стари познати! — каза инспекторът и направи с устни виновна гримаса. — Как ги изпуснах? Тук ли са?

— Тук са — присви рамене следователят. — Чакат в коридора… Впрочем, не всичките. Единият е изчезнал…

— Кой? Юнгата ли? — досети се инспекторът.

— Юнгата. Но ще го заловим.

Инспекторът стана и замислен закрачи из стаята. После спря за малко.

— Ще го заловите, казваш.

— Няма да бъде трудно. Повече от сигурно е, че се намира в града, където живее баба му…

Като че ли някаква мисъл осени инспектора.

— Виж какво: тези тримата засега не ми трябват. Изпрати ги да си идат вкъщи. По-късно ще се видя с тях… А Юнгата… остави го на мене. Не съобщавайте нищо за него.

— Да не направи още някоя беля?

— Няма. Познавам го добре. Пък и не ще има време. Много скоро ще си бъде тук.

Следователят се съгласи мълчаливо, но на излизане рече:

— Все пак, ако ти потрябва помощ, обади се.

— Ще се обадя…

Инспекторът махна с ръка на приятеля си.

Застанал до прозореца, той се взираше навън. Ето го червенобузестия, веселия Ванчо. Дали защото го гледаше отдалече или наистина си беше така, но Ванчо не му изглеждаше сега червенобузест и май че нямаше настроение за закачки.

Кольо и Сашко бяха приковали очи във върховете на обувките си.

Следователят им говореше нещо.

Инспекторът беше сигурен, че не ги съветва, не им чете „конско евангелие“. По-скоро думите му имаха вероятно следния смисъл: „Пък кураж. Няма нищо страшно. Всичко минава, всичко се лесно забравя, казва някакъв поет… И ние, и вие ще забравим тия глупости.“

Следователят имаше слабост към поезията, четеше стихове и много знаеше наизуст. При подходящ случай не се свенеше да си служи с тях…

А момчетата?

Те вероятно мислеха, че няма така лесно да се забрави всичко. Че ако другите около тях го забравят, те самите много често ще си го спомнят, че то ще им виси като обица на ухото дълго време. Те щяха пак да тичат, да играят, да ходят на училище, да любят, като им дойде времето, но там някъде в душите им щеше да остане едно остро, неприятно зрънце да човърка, да драска, да им припомня грешката. И както у бисерната мида песъчинката, попаднала между мантията и черупката, се превръща в перла, така може би и у тия деца това зрънце ще стане причина те един ден да получат почитта и уважението на връстниците си. Но кой знае. Не всички миди са бисерни и макар че у всички попадат песъчинки, не всички песъчинки се превръщат в перли…

А възрастните около тях?

Как ще постъпват те в отношенията си с децата? Ще им помогнат ли да забравят преживяното или често ще им натякват, че са престъпници, че мястото им не е сред другите, порядъчните, а в затвора? И тия детски души тогава ще загрубеят, в тях ще се заселят омразата и ненавистта, за да се превърнат един ден в непоправими нарушители на реда и законите…

Ето оттук започваше работата на инспектора. Милицията беше свършила своята, сега идваше неговият ред: песъчинката трябва да се превърне в бисерно зрънце…

Той не се учуди, че приятелят му се ръкува с момчетата и на сбогуване им махна съвсем по другарски. Ванчо, Кольо и Сашко изчезнаха зад ъгъла…

Имаше свободна служебна кола и инспекторът се възползува от нея. За не повече от час спряха пред дома на Пешовата баба.

Чувството на бабата за хората беше безпогрешно. Тя си ги преценяваше по свой начин още от пръв поглед и от тоя поглед зависеше отношението й към тях. Ако погледът й кажеше: тоя човек е добър — доверяваше му се, ако й кажеше: не струва — и дума не можеше да става за доверие.

Инспекторът само на чувствата си не вярваше. Той си имаше работа с много хора и знаеше, че първото впечатление често лъже. Погледнеш човека — нищо и никаква, даже доста поомачкана физиономия, неугледна фигура, пък душата му чувствителна, богата. И обратното — красива, културна фасада, а зад нея — пустош и гнилота.

Но сега, като влезе в дворчето, когато бабата го видя в кривата рамка на портичката, когато и той я видя да трие сбръчканите си ръце о края на престилката си — и двамата като че ли изведнъж се харесаха.

„Умна баба — рече си той, — ще се разберем!“

„Хубав човек — помисли си тя и подаде сбръчканата си ръка. — Лоша вест носи, но за добро иде.“

И инспекторът целуна тая ръка, а тя свенливо я прибра.

— Е, пък ти. Чак толкова не съм стара, че да ми целуваш ръка…

— Не е до старост — каза той. — До уважение…

Бабата придърпа малък стол под навеса до масата. В дъното върху огнището къкреше малка тенджерка.

— Седни и добре дошъл… Непознат си ми, ама мисля, че за хубаво идеш.

— За хубаво — каза той. — Това хубаво заедно с тебе ще го направим, а най-напред да ти поразкажа туй-онуй…

— Чакай! — прекъсна го бабата. — Пътувал си, ожаднял си. Една студена вода да те почерпя. Повикай момчето, дето те вози…

Инспекторът се сконфузи. Оставил беше шофьора в колата, а вън доста напичаше.

Бабата влезе вкъщи, а като се върна с табличката, върху която се потяха две чаши с бистра вода и пред тях се мъдреха две панички със смокиново сладко, шофьорчето седеше срещу инспектора и триеше с кърпа челото си. То стана и също целуна ръка на бабата. От това тя не изпита стеснение — шофьорчето беше момче с току-що набол черен мъх под носа.

Най-сетне и бабата седна. Тя прибра ръце под престилката си и каза в очакване:

— Думай сега. Щом идеш с кола, значи не си от нашия град…

— Не съм.

Инспекторът я гледаше и си мислеше, че и майка му така спряташе ръце под престилката си, когато привършваше работа, че и другите по възрастни домакини имат такъв навик. Ръцете им ли по-добре си отпочиваха или ги криеха да не виждат гостите, че са червени от горещата и студената вода, сбръчкани или набъбнали…

Шофьорчето омете сладкото и огреба с лъжичката сиропа.

Инспекторът преполови чашата и студената вода като че ли отвори гласа му за разговор. Говореше за нейния внук Пешо и тя го слушаше внимателно. Не му се месеше, не помръдваше дори, само очите й го гледаха доверчиво, но изпитателно, с болка, но и с радост, по-скоро с вяра.

Може би искаше да му каже, че щом такъв човек като него се е заел със съдбата на тия момчета, той ще успее, не може да не успее, защото той така добре е подхванал работата, а на такъв човек като него, дето толкова си обича работата, не може да не се вярва. Но тя не каза нищо такова. Сигурно не знаеше как да го каже. Пък и думите й не бяха толкова богати, колкото мислите й. Че то хората имат много богати бои за мислите си и бедни бои за думите си. И не всеки може да изрази боите на мислите си с думи така, че да не се стеснява от тях…

— И сега — завършваше инспекторът — Пешо е някъде тук, някъде в този град… И кой го знае къде спи… И може би гладува…

— Горкото дете — каза бабата, а след туй изведнъж се сепна, че ставаше въпрос не за друг, а за нейния внук, че не друг нямаше къде да спи и гладуваше, а именно нейният внук, та сложи ръка върху коляното на инспектора: — Ама, синко, вие сте милиция. Не може ли да го намерите? Че вие имате хора, дето всичко знаят. Потърсете го… доведете ми го… Аз, синко, ще си го прибера, ще се погрижа за него…

— Не е работата там — смръщи вежди инспекторът. Струваше му се, че бабата не го е разбрала, че приказките му са отишли напразно и сега наново ще трябва да я убеждава.

— Как не е? Ще оставите ли детето да тегли така немило-недраго? Сърце нямате ли? Че то само как ще се оправи?

— В друго е работата. Не трябва да бързаме. Милиция сме. Най-лесното е да го намерим, и то още сега… Но нека да помислим малко, а…? Ще го открием, ще го доведем при тебе… само че той ще сметне това за насилие. Ще се затвори в себе си, няма да поеме вината си. А това ще значи, че нищо не сме свършили… Видиш ли, стара майчице. Той трябва сам да дойде при тебе. И той ще дойде. Още тая нощ или утре, или най-късно вдругиден… Не знам защо, но аз съм уверен, че силите му вече са се изчерпали. Той е премислил и е разбрал, че няма повече накъде. И ако още не идва, то е, защото трябва да се пребори със срама от поведението си. Победи ли тоя срам, край…

Бабата гледаше някъде над рамото на инспектора. Една благост тлееше от очите й.

— Прав си, мисля, синко. Не току-така са ти дали такава работа — деца да възпитаваш, човеци да създаваш… Добре, ще чакам аз, ако и сърцето да ми се къса, че синът на моя син като изоставено зверче няма къде глава да свре. Ще го чакам и като дойде, право при тебе ще го доведа… Вярвам ти.

— И дума на укор няма да му кажеш, майко. Няма да го наругаеш. Че той сега двойно по-тежко ще понесе обидата, жестоко ще го нарани оскърблението.

— Къде ти груба дума у мене, сине. Сирак, без баща израсна татко му, сирак, без баща расте и той… Ами ако не дойде?

— Ще дойде. А ако се забави, аз имам грижата.

— Вярвам ти, сине. Казах ти го вече… То сега като че ли аз трябва да ти целувам ръка…

Инспекторът стана.

— Е, ние да вървим тогава, че смрачава вече.

Бабата изчака да потегли колата и избърса една сълза от очите си с пеша на сивата си престилка…

 

 

Изминаха два дни и инспекторът започна да се безпокои.

Правилно ли беше постъпил?

Ами ако се случи нещо с момчето? На такава възраст какво ли не може да хрумне на човек. Може съвсем да изпадне в отчаяние и да забърка още по-големи каши. Върви, че ги оправяй после.

Беше привечер.

Една от тия летни привечери, когато слънцето вече е залязло, но още не се мръква и уличните лампи още не са запалени.

Той напусна кабинета си и се запъти към улицата, където живееше Юнгата. Може би щеше да срещне майка му и да поговори с нея. Може би близначките щяха да му кажат нещо.

Пред входа спря. Стройно тъмнокосо момиче идеше срещу него. Май че го познаваше. То дори му кимна за добър вечер.

— Забравил съм, пък ми се струва, че сме познати…

— Познати сме… Казвам се Светла…

— Така, така… — кимна инспекторът. — И името ми е познато.

— От оня двор, дето момчетата от нашия клас имаха кораб… Сега там строят…

— Дом за детска градина… Ами че ти си отрядната председателка на Пешовия клас, нали?

— Да — потвърди момичето.

— У Пешови ли си била?

— У тях — кой знае защо се изчерви Светла. — Сестричките му са самички…

— Как самички! А майка им?

— Майка им… — смути се момичето. — Не знам дали знаете, но тя и по-рано почти ги беше изоставила. Ние с Пешо се грижехме за тях… А сега Пешо го няма… От две вечери пък и майка им не се е връщала… Аз взех разрешение от нашите да спя при тях… Мама се противеше, но татко каза, че е правилно, и тя се съгласи… Даже като е свободна, идва и тя…

— А никой ли не знае къде е майката на Пешо?

— Татко питал там, където тя работи. Не знаят. Не ходела на работа… Нашите крият от мене, ама аз разбрах, че заминала за столицата с някакъв си…

Момичето пак се изчерви.

Инспекторът трескаво мислеше.

Гледай ти какви работи стават по света! И то не по света, ами под носовете ни. Да ти изчезне момчето и ти хич да не се замислиш за това. Да си изоставиш момиченцата и да хукнеш с някой си към столицата. Ех, може да не е някакъв си, може да е свестен човече, може би смятат да си създадат нов дом — няма кой да им пречи, но така ли се правят тия работи? Ама че бъркотия!

— Сега разбирам — каза той. — Виж какво, моето момиче. Тая работа трябва да я уредим.

Той погледна часовника си.

— До града, където живее Пешовата баба, има един час път с лека кола. За връщане един, стават два. И един час, докато бабата се приготви — три. В момента е осем… Значи около единадесет чакай ни. Да не се изплашиш, като ти звъним. Кажи и на близначките да знаят, че ще дойде баба им.

— Аз ги приспивам по-рано.

— Нищо. Ако могат, ще я дочакат. Ако не — ще ги събудим да й се порадват. Вече тя ще се грижи за тях… А и за Пешо, като се върне…

Почти без глас, някак съвсем тихо, с разтуптяно сърце, момичето промълви:

— Ще се върне ли Юнгата, чичко?

Горната му устна потреперваше.

— Ще се върне, момичето ми — сложи ръка на рамото му инспекторът. — Утре, другиден — ще се върне. — И като се замисли, добави, сякаш повече на себе си: — Ще се върне Юнгата от едно далечно, далечно плаване с погрешен курс, за да тръгне към едно истинско далечно плаване…

Светла като че ли го разбра и се усмихна хубаво, чисто, а инспекторът почувствува, че това ще бъде момичето, което винаги ще чака Юнгата от неговите далечни плавания…

— Ще ви чакам! — каза тя. — Аз чета до късно.

— Чакай ни! — каза той. — Поздрави татко си от инспектора Савов. Ние сме отдавнашни познати с него.

И тръгна да търси служебна кола, за да доведе бабата при близначките.

 

 

Да, откъде ги вземаше инспекторът Савов тия чисти носни кърпички? Във всеки джоб ли имаше по една?

Когато Пешо влезе в стаята му, остана изненадан. Та те бяха стари познати. Към него се запъти оня, добрият чичо, дето им беше оставил дворното си място за игрище и пристанище, дето им донесе книгите за моряци и пътешественици, дето им подари бинокъла си! Та това ли е инспекторът, от когото той все пак малко се страхуваше, макар баба му да го уверяваше, че не е никак страшен и че нищо лошо няма да се случи?

Бабата само каза:

— Ето го, сине. На тебе го оставям, така, както бих го оставила на собствения му баща, ако беше жив, горкият…

Пешо не усети нейното излизане. Почувства върху рамото си голямата топла ръка на мъжа до него, която го водеше към стола, и тъкмо навреме, защото краката му вече се подкосяваха, колената му потреперваха и той не знаеше дали ще го удържат.

Там, на стола, се отпусна, прихлупи длани с ръце и заплака.

— Е, е. Хайде сега! — каза инспекторът. — Нали сме мъже. Не ни отива да плачем.

Но момчето плачеше, притиснало до лицето си чистата носна кърпа, която инспекторът му бе дал, и съвсем не се срамуваше от сълзите си, защото плачеше пред един истински мъж…

 

 

За кърпичките ли питаш? — усмихна се инспекторът. — И аз не знам откъде се вземат по моите джобове. За тях кака ти Еленка се грижи. Всяка сутрин ми ги подменя…

Той загаси цигарата си, прозя се и добави:

— Време е за сън, а? Да си лягаме…

Сутринта и тримата излязоха от дома на инспектора. Той отиваше, за да започне своя работен ден, кака Еленка своя, а Юнгата ги изпращаше. Морякът вървеше между тях като син между майка и баща, жадно и радостно вдишваше свежия утринен въздух, сякаш знаеше, че ей сега, само след миг, ще му се случи нещо много хубаво…

— Юнгаааа!

Момичето тичаше, разперило ръце срещу него.

Не. То летеше, защото бе обуло леки бели обувки и стъпките му не се чуваха по паважа.

Морякът също разпери ръце и хукна. Черните панделки на баретата му се развяха зад гърба му, сякаш искаха да го догонят. Някъде там, под зелената сянка на дивия кестен, двете птици преплетоха крила…

Инспекторът деликатно улови лакътя на жена си и те се изгубиха в първата пряка.

Те знаеха: Юнгата идваше в родния град за това тъмнооко момиче със светлото име…