Михаил Лъкатник
Щастливо плаване, юнга

Папката върху бюрото не беше дебела. В нея имаше няколко листа, изписани с различни почерци, защото и авторите им бяха различни. Хората се оплакваха от дребни кражби, извършени от неизвестни лица. Един се възмущаваше, че в неделя сутринта, като свалил раницата и въдицата си, за да ги сложи в колата, тъй като смятал да иде за риба, видял, че му липсват стоповете. Не стрували кой знае колко, но „накъде в неделя“ без стопове, сърдеше се той. Точно в събота през нощта ли трябвало да му скроят тоя номер? И хубава стръв си бил приготвил, и едно чудесно място с много риба му посочил колегата рибар Матей Мрянков, и времето било чудесно, рибата непременно щяла да кълве и… стоп! Стоповете на колата ги нямало…

Инспекторът познаваше този човек. Детски писател, който обичаше да се отбива при него, интересуваше се от съдбата на някои момчета и момичета в квартала, имаше навик да се събира с приятели в близката кафе-сладкарница и безкрай да си бъбри с тях. Инспекторът не се и съмняваше, че на писателя не му е толкова до стоповете, колкото до проваления риболов. Даже се усмихна, като си го представи с раницата и въдиците в ръце как мига през очилата, гледайки празните места на стоповете, как тънките му увиснали мустаци увисват още повече над скръбно нацупените му устни. „Че на мене ли тая история? И точно в неделя ли?“ му каза той. Добре бил намислил да замине още в събота след работа и да преспи на реката, но тогава се залисал в приказки с приятели и, разбира се, не заминал. Ето ти сега наказание: удоволствието от дългите разговори го лишаваше от удоволствието на риболова…

На писателя му бяха крали и други работи. Два пъти — антената, но без антена можеше да се пътува. Пет пъти — емблемата (тия емблеми на фолксвагените много лесно се вадят), но и без емблема може. Веднъж му свалиха тасовете на колелата. Той се снабди с нови, но вече не ги сложи. Задигнаха му и един фар, но това се случи през седмицата и не му попречи на риболова. За тия кражби се бе оплаквал на инспектора като на приятел. Но сега пръв път правеше писмено оплакване до милицията. Значи много го бе заболяло за пропадналия излет…

И другите кражби не бяха кой знае какви. Само тъй наречените „потърпевши“ се отнасяха различно към тях.

„Няма ли милиция в тая държава?“ — изразяваше своето недоволство старата пенсионерка от ул. „Света гора“, вдовица на запасен полковник от царската армия. Изчезнало й някакво старо палто, което тя забравила през нощта простряно на въжето в двора. Изтупала го, сложила го да се проветри и имала намерение да го прибере в гардероба, като го поръси с нафталин, за да не го ядат молците, че следващата зима пак щяла да го носи…

„Нашата народна милиция е непрестанно на своя боеви пост й аз не се съмнявам, че тя ще открие крадците и те ще получат заслуженото тежко, но справедливо възмездие“ — заявяваше бай Стоян, който в двора си имаше малка барачка за вулканизиране на гуми и зареждане на акумулатори. От балкона на къщичката му липсваха четири луканки, собственоръчно направени от него с подправки от бахар, кимион, чер пипер и балканска чубрица. Бай Стоян четеше редовно във вестниците рубриките „Из залите на съда“ и патетичните слова за „заслуженото, но справедливо възмездие“ преписа оттам.

Той позна. Милицията наистина стоеше на своя боеви пост и си свърши работата както трябва. Групата беше заловена, кражбите разкрити и подробно описани. Оказа се, че участниците в тях са хлапета от махалата и главатарят им, който носеше романтичния прякор Юнгата, трябваше да се запознае с инспектора…

 

 

Инспекторът се пипна по челото. Колко години изминаха оттогава? Пет или не повече от шест. Юнгата седеше пред него в тъмносиня военна моряшка униформа, нахлупил на коляното си баретата с дългите, черни като лястовичи крила ленти. Над горната му устна грееше златист мъх, който той явно не бръснеше. Късата коса, на която личеше окръжността от току-що свалената барета, също грееше в златно.

Инспекторът не бе от тия, дето могат да крият чувствата си. Още като влезе при него момъкът, той скочи от стола, прегърна го и дълго го тупа по крепките моряшки плещи. После го настани да седне и докато задаваше многобройните си въпроси, отговорите, на които знаеше от писмата му, измъкна някъде от бюрото си кафеник и свари две кафета. И кутия с бонбони извади оттам, и кока-кола, доста топла, но заедно с това горещо ароматично кафе тя минаваше за хладка.

Юнгата внимателно отпиваше и от кафето, и от колата. Така стеснението пред внезапно избликналата радост на инспектора, пред неговата обич бързо се топеше. Постепенно отговорите му, в началото кратки и с недомлъвки, се превръщаха в разкази и по едно време инспекторът се усети, че е подпрял брада на дланта си и захласнато слуша. Но нито промени позата си, нито го прекъсна. Момъкът нямаше друг по-близък човек, на когото да се довери, а на инспектора му беше драго, че тоя човек е именно той. Слушаше внимателно и реагираше с очи или с поклащане на глава. В моряшките преживелици имаше бурно море и солен въздух, гъсти млечни мъгли и палещо слънце, бойни учения и весели моряшки нощи под едри звезди.

Мозъкът на инспектора запечатваше новите ленти от живота на Юнгата и често връщаше старите, за да ги съпостави с тях. Юнгата разказваше за първата маневра „човек зад борда“. Морякът, на когото се паднала ролята да бъде човекът зад борда, не умеел да плува. Но никой не знаел това, а и на него му било стеснително да си каже. Страхувал се, че ще му се смеят, ще го подиграват. Сигурно и страхът, че веднага ще потъне, ще се удави, дордето корабът извърши маневрата за спасяване, не е бил по-малък у него. Но при подадената команда скочил в морето. Корабът трябвало да продължи и при сигнала „човек зад борда“ да направи пълен завой наляво, за да застане с другия си борд към скочилия в морето. Но Юнгата забелязал, че морякът потъва и гълта вода.

— Той не знае да плува, другарю мичман! Ще се удави!

И Юнгата се хвърлил да помогне на другаря си. Маневрата излязла сполучлива, само че имало двама души зад борда. После всички матроси се заели да учат смелия удавник на плуване. Станал отличен плувец.

… Да. Някога, като дете, и Юнгата се бе оказал зад борда. Само че не зад железния борд на кораба, а зад борда на живота. И не знаеше да плува, и ако тогава не му подадоха ръка, сигурно щеше да се удави. Но сега инспекторът беше спокоен за него. Научиха го да плува, той намери своя път и можеше само да му се пожелае щастливо плаване!…

В един град, където живеят много семейства и всяко от тях си има своите радости и своите грижи, могат да се случат разни неща. Пешо навършваше пет години, когато се родиха сестричките му, две плачливи близначки, които, изглежда, щяха да бъдат златокоси също като него. Те раснаха, пораснаха, проходиха и Пешо дори не забеляза кога се научиха да говорят. И станаха такива бъбрици, че от тях човек не можеше да си каже думата. Първоначално, докато се открият места в детската градина, майка им ги оставяше на Пешо. Той да се грижи за тях. Да ги облече сутрин, да ги измие, да ги нахрани. Когато искаше да си поиграе с приятели, водеше ги със себе си. Те не пречеха на „големите батковци“. Напротив, заиграваха се двете и винаги бяха под зоркото око на Пешо. На обед трябваше да са си вкъщи, защото тогава татко и мама се връщаха от работа и всички заедно сядаха да обядват. Близначките се надпреварваха да разказват за впечатленията си, татко и мама разсеяно ги слушаха и същевременно бързаха да предадат своите нови поръчения за следобеда. То следобед нямаше какво толкова да се прави: само да се раздигне масата и най-мъчното — да се приспят близначките. Пешо използуваше всякакви възпитателни средства — от обещанията за бонбони, шарени книжки и приказки до заплахи за пляскане, — за да получи желания резултат. А този резултат му беше много необходим, защото, заспяха ли, близначките щяха да спят непробудно най-малко три часа и тогава настъпваше Пешовото време. Той грабваше футбола и се измъкваше тихо навън, събираше приятелите си от махалата и отиваха на игрището. Всъщност нямаше какво да ги събира. Те седяха на бордюра пред тях и търпеливо го чакаха. Прозорците зееха отворени и по гласовете, които се носеха из къщата, момчетата гадаеха докъде е стигнало приспиването на близначките.

За игрище им служеше един незастроен двор, недалече от тяхната улица. Децата сами го разчистиха от боклуците и бурените, сами си изравниха терена. Стопанинът му беше някакъв голям добряк. Той видя какъв труд положиха момчетата, зарадва се на мълчаливото им упорство в работата и шеговито им рече:

— Хайде, играйте! Ваш да бъде тоя двор, докато решат да построят нещо тук. Наем няма да ви искам…

И малките собственици на чуждия двор играеха там до скъсване. Спираха за известно време, докато решат аут ли е имало или корнер, голът от засада ли е вкаран, или не, и ритането започваше отново…

Най-после се откриха места в детската градина. Сега грижите за двете близначки намаляха. Майка им ги събуждаше рано, измиваше ги, обличаше ги, а Пешо трябваше само да ги отведе до детската градина, преди да отиде на училище. По това време той вече учеше в първи клас. Вечер близначките се прибираха с татко или с мама. Пешо имаше време за уроците, а най-много време му оставаше за игри.

В училище всичко вървеше наред. Буквите, дето ги учеха, не му се струваха интересни, защото той отдавна си ги знаеше. Да чете на срички също не му изглеждаше трудно — бе навикнал да чете целите думи. Смятането му се харесваше, а когато имаха пеене, само си отваряше устата, без да издава звук. Вкъщи обичаше да си тананика, но кой знае защо, в училище си мислеше, че пеенето е работа само за момичета. Стесняваше се и мина доста време, дорде се отпусне да запее заедно с другите. Рисуваше параходи и море, макар че ги знаеше само от филмите и книжките.

Към морето изпитваше някакво странно, непонятно чувство и страдаше много, че още не го е видял истински. Това чувство идваше от разказите на баща му. Син на беден рибар, баща му беше израсъл в морето и знаеше цената на черния хляб, който е мъка излизаше от рибарския занаят. Преди много, много години, тогава млад и здрав мъж, дядото на Пешо като излязъл и морето, вече не се върнал. Вкъщи имаше снимка на този дядо и момчето все не можеше да свикне с мисълта, че това е неговият дядо. Та той кипеше от младост и сила като татко му! Дядовците на Пешовите връстници бяха къде-къде по-стари…

Когато този млад дядо не се завърнал от риболова, бабата на Пешо проклела морето. Така поне казваше татко му. Проклела го, но скоро разбрала, че и синът й ще си вади хляба от морето. Защото той, скришом от нея, започнал да помага на другите рибари, да носи вкъщи с мъка спечелените пари. Но дошла свободата. Пешовият баща завършил някакво морско училище, пътувал малко време с големите океански кораби, а после го изпратили на работа в този отдалечен от морето град, където се родили Пешо и близначките.

Бабата от морето идва два-три пъти да ги види. Те още не бяха ходили при нея. Баща му имаше много работа и отпуските си получаваше все в такова време, когато, както казваше той, не е за море.

На Трети март в пионерския дом стана голямо тържество. Приемаха за чавдарчета първокласниците. За тоя ден се готвиха старателно, знаеха наизуст задълженията на чавдарчето, знаеха много неща за нашите двойни освободители — русите. Когато батковците пионери, строени пред своето червено знаме, им задаваха въпроси, всички отговаряха, без де се запъват. Самият генерал Славчо Трънски им разказа за партизаните, а един писател ги поздрави, че стават чавдарчета, и на всички върза по една копринена синя връзка. После пяха и декламираха, а класната им грееше от щастие заедно с тях.

Татко и мама много се радваха на синята връзка. Искаха да знаят какви въпроси са задавали на Пешо, как е отговорил и като задоволиха любопитството си, баща му каза:

— Сега вече няма шега! Това лято сме при баба на морето!

От тоя ден момчето заживя с мисълта, че мечтата му скоро ще се сбъдне. Ей го къде е лятото. Ще види истинско море и истински параходи. А татко му ще го научи да плува…

 

 

Вън от кабинета на инспектора денят живееше със своите всекичасни шумове. Подвикваха си деца, които ритаха топка, бръмчаха моторетки, любител автомобилист форсираше новата си кола, две жени от два срещуположни прозореца разговаряха през улицата за някакво произшествие.

Юнгата се канеше да започне нова история, когато на вратата се почука. В стаята влезе среден на възраст човек, който водеше за ръка осем-девет годишен хлапак с чорлава коса и влажни очи. Хлапакът се дърпаше и хлипаше.

— Ето го, другарю инспектор — вместо „добър ден“ каза мъжът. — От пет дена не се е прибирал вкъщи… И на училище не е ходил…

Инспекторът стана. Радостният блясък в очите му от разказите на Юнгата сега погасна. Той сложи ръка върху рамото на момчето, настани го на един стол и сам седна до него.

— Знам ли го какво е правил през тези дни — продължаваше да говори мъжът. — Може и да е крал… Че кой ще го храни толкова време? И с предишните си „приятелчета“ може да се е събирал. А учителката му ми каза, че ще го изключат от училище за неизвинени отсъствия.

Гласът на мъжа не беше от приятните. Имаше нещо дрезгаво в него и той се мъчеше да смекчи дрезгавината му, като говореше някак си по-тихо, но от това думите излизаха мазни и угоднически, а от загрижеността му човек оставаше с обратни впечатления. Сякаш изпитваше задоволство, дето момчето не бе се прибрало пет дена вкъщи, сякаш се радваше, че ще го изключат от училище. Той явно не бе такъв, какъвто искаше да се покаже пред инспектора.

Такова впечатление остави у Юнгата този мъж и с известно удовлетворение забеляза, че и на инспектора той е противен.

— Ясно, ясно! — каза с досада инспекторът. — Ти сега си иди. Остави ни сами. С тебе после ще си поприказваме.

— Добре! — заотстъпва към вратата мъжът, като се кланяше още по-угоднически. — Само искам да ви обърна внимание: от него…

Вероятно щеше да изтърси: „От него човек няма да стане“, но инспекторът трепна така гневно и понечи да стане, за да го изхвърли, че оня преглътна думите си и сам не разбра как се намери навън от кабинета. Там сигурно триеше с ръка потта от лицето си…

Инспекторът се успокои. Момчето хлипаше и размазваше с юмрук сълзите си. Инспекторът извади от джоба си чиста, сгъната на квадрат носна кърпа.

— Хайде. Стига сме плакали. Нали сме мъже!… На, избърши си очите… И носа си изчисти… Не се страхувай, че ще ми изцапаш кърпата… Не плачи де… Ще ти се смее тоя батко моряк…

Но момчето не бързаше да се изтрие. Престана да хлипа, но сълзите му потекоха още по-силно.

И инспекторът, и Юнгата разбраха, че това са сълзи на облекчение, задето оня, необичаният, омразният си бе отишъл.

Оставиха го да се наплаче.

Откъде ги вземаше той тия чисти кърпи? Във всеки джоб ли носеше по една? Юнгата си спомни, че някога, преди години, и на него потрябва една такава чиста носна кърпа и тогава този същият инспектор я извади от джоба си и му я подаде.

Колко отдавна бе това? Не много…

По-отдавна е онова, хубавото лято на морето.

 

 

Първата учебна година Пешо завърши отлично. То кой ли от техния клас не завърши отлично! Имаше пет-шест души с по-ниска бележка и едно момиче, което оставаше. Беше нещо слабоумно, болнаво. Всички заедно с учителката го съжаляваха и му помагаха, но нищо не излезе от него. До края на годината така и не успя да научи буквите. После казаха, че родителите му сгрешили: трябвало да го дадат в училище за бавно развиващи се деца…

В Пешовата футболна команда всички бяха отличници. Първия ден се нарадваха на свидетелствата и на подаръците, с които ги отрупаха родителите им, а на втория емнаха топката. Време за игри имаше много, денят — голям, нощите — къси, не стигаха за сън. Затова сутрин се успиваха. Пешо не водеше близначките в детската градина. Те сами си ходеха дотам или пък тръгваха заедно с татко и мама.

Така минаваха дните. Пешо с нетърпение очакваше кога ще заминат при баба на морето, но не безпокоеше родителите си с излишни въпроси. Щом са обещали веднъж, значи ще идат, а кога, това си е тяхна работа. Те, възрастните, си имат много грижи, няма защо и децата да им додяват със своето нетърпение. Виж, близначките можеха да питат, защото са още малки и глупави и нищо не разбират от работите на възрастните. Но и те не питаха, защото си нямаха понятие какво е това морето и колко хубаво може да бъде там.

Една вечер татко и мама се върнаха весели. Още от вратата те съобщиха най-приятната, най-очакваната новина:

— След два дни тръгваме!

Пешо извика „ура“ и се хвърли на врата на баща си. Близначките също извикаха „ура“ и заскачаха на креватчетата си…

На другия ден започна една такава весела суетня, че не е за разправяне. Трябваше да се купуват гумени дюшеци. Татко смяташе да вземат два. Близначките викнаха:

— Ами за нас?

Според тях дюшеците не бивало да бъдат по-малко от пет. За всеки по един… Глупави деца! Кой ще ти мъкне всеки ден пет дюшека на плажа? И кой ще ти пусне такива хлапета като тях всяко на самостоятелен дюшек в морето? Пешо каза:

— И един стига. На него ще се събираме тримата, а татко ще ни вози.

— Правилно! — потвърди бащата. — Един ще вземем! А за моите момичета ща купим две гумени патета. Да ги пускате на плиткото в морето, да ги къпете и да се возите на тях.

Близначките веднага се съгласиха. Въобще те лесно се съгласяваха на всичко, защото макар и палави, бяха послушни деца.

Необходими бяха също така бански гащета за татко и за Пешо, бански костюм за мама.

Близначките пак викнаха:

— Ами за нас бански костюми!

Пешо се слиса, а мама гальовно каза:

— Малките деца като вас се пекат голи на плажа. Я какви сте ми дребосъчета! Ако ви облека бански костюми, само крачетата ви ще видят слънце…

Близначките пак се съгласиха, без да се сърдят.

Трябваше да се купуват още хавлии, кърпи, джапанки. За джапанките близначките не казаха „Ами за нас?“, защото си знаеха, че всеки трябва да има джапанки, така както си има обувки и сандалки.

Направиха списък на всичко, каквото беше нужно, и хукнаха по магазините…

Пешо усети морето, преди да го види. Как, с какво, не можеше да си обясни. То дишаше някъде зад улиците и къщите, дишаше дълбоко, като живо и момчето си мислеше, че като направят още няколко крачки, и ще го видят. Така каза и татко му:

— Отминем ли хотела, изкачим ли се хей там, на високото, там е морето. А вляво е бабината къща. От нея, събудим ли се сутрин, първото нещо, което ще виждаме, ще бъде морето.

И Пешо бързаше напред. Всеки носеше по нещо леко от многото дреболии, които бяха накупили, а един чичко беше презрамил двата им големи, тежки куфара…

Изведнъж Пешо спря. То блесна пред очите му огромно, спокойно, лъскаво като огледало. Сърцето на момчето се разтупа, сребърните отблясъци го заслепиха. Долу, в ниското, леко шумеше кротък прибой — това беше началото на морето, а краят му? Къде беше краят? Той не се виждаше, погледът не можеше да стигне дотам. Там имаше море и удавено в морето небе.

Всички се спряха. Никой нищо не каза. На никого никакви думи не идваха в ума. Само едната близначка тихо, почти шепнешком промълви:

— Море!…

Какво се криеше в тая дума? Вода, много вода и едно голямо, ясно слънце, което топлеше гърба на морето ли? Или легенди и приказки за морски приключения, за славни битки, за пиратски набези, за летящия холандец, за красиви русалки, които примамват наивни моряци и ги задушават с косите си?

Море!

У момчето сякаш заговори бащината и дядовата моряшка кръв. И то, без да разбира, усети, че морето винаги си е било у него и ще си остане там, в сърцето му, в мислите му до края на живота му…

Бабата ги посрещна щастлива и радостна. Двете стаички на горния етаж ги очакваха чисти, приветливи, усмихнати. Едната — за Пешо и близначките, другата — за татко и мама. Долу имаше малка кухничка и стая, в която спеше бабата. Дворчето беше застлано с едри каменни плочи, засадено с много цветя и смокини. Навсякъде в този морски град цветята и смокините се радваха на особена почит.

Още следобеда отидоха на пристанището. Колко много параходи и колко големи! Като къщи, по-големи от къщи. Параходи до кея, пуснали тежки котви и привързани с дебели въжета, параходи навътре в пристанището и вън от него. Татко обясняваше, че е по-правилно да се казва кораб, а не параход. Параходи имало едно време. Движели се с помощта на пара, за която трябвало да носят със себе си тонове каменни въглища. А сегашните кораби имали големи мощни мотори. Горивото им било нафта или по-точно мазут. Тези мотори въртели корабната перка и от бързината на нейното въртене зависела скоростта на кораба.

Пешо, който знаеше всички марки автомобили и тяхната мощност, питаше:

— Като моторите на автомобилите ли са?

— Като тях, но много по-силни.

— Москвичите са с 45 конски сили.

— Един москвич тежи хиляда килограма и носи товар, да кажем, още 500 килограма. Значи общо тон и половина. А един кораб тежи стотици тона и е пригоден да пренася по 10, 15 и повече хиляди тона товар. Него 45 конски сили няма да го помръднат от мястото — обясняваше татко.

— А сто? А двеста?

— И сто, и двеста! На такова чудовище му трябват най-малко четири, шест, че дори и осем хиляди конски сили!

— Осем хиляди конски сили! — и Пешо, който винаги си представяше конските сили в коне, се мъчеше да види тези осем хиляди коня, впрегнати в някой от корабите. Не, за толкова много коне той не можеше да намери място на пристанището. Че един кораб носеше толкова товар, Пешо сам се убеди, като видя дългата влакова композиция, върху която подреждаха машини, чували, бали, денкове. Всичко това високи кранове, стъпили на железни релси, изваждаха от трюма на един кораб и го прехвърляха във вагоните.

Близначките зяпаха учудено и малко уплашено. Големи неща бяха тези машини, тези влакове, тези кораби. Плашеха ги невъобразимият шум и звънкият трясък на железа, след които хората, за да се разбират, трябваше да се надвикват. Но и на тях им беше интересно и искаха още да гледат.

Изведнъж татко им трепна:

— Ха, моят кораб!

Той ги задърпа нататък.

— Дано да видя някой познат там. Ще се качим да го разгледате.

Да се качат на истински кораб! За такова нещо Пешо мечтаеше, но никога не предполагаше, че мечтата му може да се сбъдне толкова скоро. А защо татко му да няма познати там. Нали е пътувал с него? Значи всички са му познати.

— Не е така — каза татко му. — Оттогава са изминали близо десет години. Обикновено след всеки рейс известна част от моряците остават в отпуск на брега, а кораба за няколко денонощия го натоварват с други стоки, попълват екипажа му с моряци, които са били на други кораби, но отпускът им е изтекъл, и — отново на далечно плаване.

— И все пак — рече Пешо — може така да се е случило, че някои от моряците, които са пътували тогава с тебе, сега да са попаднали на същия кораб.

— Досетлив си — кимна доволно баща му. — И аз на това се надявам. А и някои хора от екипажа по-рядко се сменят. Например капитаните, помощник-капитаните, механиците, боцманите.

Приближиха кораба и Пешо прочете красивите бели букви, написани на носа му: „Христо Ботев“ — Варна. Ето как изглежда корабът, за който татко му толкова много е разказвал. На него той е прекарал няколко години от живота си, години, които никога нямаше да забрави.

Мама също се радваше, че ще види кораба, с които нейният мъж бе обиколил чудни, слънчеви, далечни страни, оставили незаличими спомени в душата му. За нея беше невероятно, че един човек се решава да се качи в тоя стоманен дом, напуска за дълго родната земя, близките си и понякога със седмици не вижда суша. Живее си той, а корабът винаги е в движение — и когато човек работи, и когато почива, и когато яде, и когато спи. Боботят машините му и навярно цялата тая маса от стомана трепти неспирно, равномерно, а от това сигурно и телата на хората трептят, никога не знаят покой. Не, тя и два дни не би издържала на такъв живот…

Трюмовете на кораба, изглежда, още бяха празни — бордът му се издигаше високо над кея. Отгоре се спускаше стълба, а на площадката стоеше моряк и пушеше цигара. На ръкава си носеше червена широка лента.

— Хей, вацмане! — Извика таткото. — Кой е капитан на „Христо Ботев“?

Морякът огледа цялото семейство, смигна шеговито на Пешо и на близначките:

— Все още капитан Боев!

— Сега на кораба ли е?

— Преди малко дойде. Искате да го видите?

Предайте му, моля, че помполит Велев е тук с цялото си семейство.

— Ей сега, другарю помполит!

Морякът с червената лента извика друг моряк и му каза нещо. Оня се затича към корабните помещения. Пешо задърпа ръката на баща си.

— Татко, познаваш ли този моряк?

— Не го познавам, момчето ми.

— А откъде знаеш, че името му е Вацман?

Баща му весело го погледна:

— Името му не е Вацман. Вацман се нарича всеки моряк, който дежури на палубата, докато корабът стои на пристанището. Той бди да не влезе чужд човек. Стои на пост. „На пост“ по моряшки се казва „на вахта“. И по-правилно е сигурно морякът на вахта да се нарича „вахтман“, но някой малко е поизменил думата на „вацман“ и тя така си и останала…

— А какво значи помполит? Ти не си ми казвал, че си бил помполит.

— Мъчно ще го разбереш. Капитанът си има няколко помощник-капитани: първи, втори, трети. Има си и помощник по политическата работа, който се грижи за възпитанието на моряците. Това е помполитът. Такъв бях и аз… То, на кораба, нещата си имат други имена. Повечето от тях са приети на всички кораби по света… Ей тая стълбичка например, по която ще се изкачим след малко, на моряшки език се нарича сходня. Вътре ще видиш друга стълбичка. На всяка от тях викат трап…

Появи се морякът и прекъсна обясненията. Той каза нещо на вацмана, а вацманът се обърна към Пешовия баща:

— Заповядайте, другарю помполит. Капитан Боев ви чака.

Пешо пръв се намери на палубата. Морякът слезе да помогне на близначките. Той просто ги пое на двете си ръце и без да се държи за страничните въжета, чевръсто се изкачи горе. Татко подаде ръка на мама, а тя страхливо запристъпя от стъпало на стъпало. И все поглеждаше надолу, където между кораба и кея леко поплискваше черната морска вода. Там отпускаха и свиваха пъстрите си камбанки малки прозрачни медузи.

Когато морякът ги заведе в каютата на капитана, бащата на Пешо разбра защо той не бе излязъл да ги посрещне. На масичката в приемната му се мъдреха изпотени чаши със студена жълта цитронада, бутилка с някакво питие за възрастните и чашки за него, голяма кутия с шоколадени бонбони. Капитанът се бе приготвил да посрещне гостите си. С Пешовия баща те се прегърнаха здравата, по мъжки, и от тая прегръдка момче го разбра, че все още са запазили своята моряшка дружба. На мама той целуна ръка, двете близначки целуна по бузките, като ги вдигна високо, а с Пешо се ръкува приятелски и шеговито му разчорли косата.

— Юнак! — каза той. — Моряшка кръв! Личи си…

Червени петна пламнаха по бузите на момчето от гордост. Капитанът беше млад човек, на възраст колкото баща му, но с леко прошарени коси. Очите му бяха ясни и весели, а усмивката — топла и добра, макар и малко горчива.

— Хайде, гощавайте се!

Близначките това и чакаха. Веднага протегнаха ръце към кутията с бонбоните, а Пешо изпи на един дъх цитронадата си.

Голямо семейство си отгледал! — продължи капитанът. — Щастливец! Първата чаша — за негово здраве:

Големите отпиха от питието си.

— А ти? — попита бащата на Пешо.

Аз — отвърна капитанът с горчива шега, — аз… тъкмо си намеря жена, реша да се оженя и… хайде на път… Като се върна — тя не ме дочакала…

Е, млад си още… Ще успееш! — утеши го бащата на Пешо.

Капитанът носеше бяла риза с къси ръкави, бял панталон, бели обувки и въобще по нищо не личеше, че командва такъв солиден кораб. А и моряците не бяха облечени в оная моряшка униформа, с която Пешо бе свикнал да си ги представя. Той още не знаеше, че в търговския флот униформата не е на почит, че ония момчета, с хубавите тъмносини или бели барети и рубашки са войници, които служат на бойните кораби и пазят нашите черноморски граници. Искаше му се да попита за това, но големите, т.е. баща му и капитанът, се бяха увлекли в спомени и той не посмя да прекъсне разговора им.

В този момент пред вратата застана моряк, същият оня дето пренесе близначките на палубата.

— Пенко каза капитанът, — струва ми се, че тези малчугани изгарят от нетърпение да разгледат нашия „Ботев“. Особено Пешо. Я ги разведи да им покажеш всичко.

— Ест, другарю капитан! — каза Пенко и смешно мръдна само с единия си мустак. Той имаше големи рошави, почти червени мустаци, които никак, ама никак не бяха страшни, и очите на близначките ги следяха с весели пламъчета, сякаш очакваха още нещо от тях. И в тоя миг мръдна другият мустак, а чичо Пенко попита: — Идвате ли с мене, приятели?

Мустакът си остана така, като въпросителната в края на изречението. Пешо и близначките веднага скочиха от столовете си.

— С чичо Пенко, с чичо Пенко! — завикаха момичетата.

Мама също стана.

— И аз ще ида с тях! Никога не съм била на такъв голям кораб.

Тя улови близначките за ръце, а Пешо тръгна с чичо Пенко.

— И внимавай! — рече капитанът на Пенко. — Да не уплашиш Пешо с приказки за тежката моряшка служба. Че кой ще ни замести, когато остареем?

— Няма, другарю капитан — отвърна Пенко. — Като го гледам, само за моряк е роден. Може още отсега да го произведем в чин юнга…

Татко и капитанът се усмихнаха, а Пешо реши да пита после какво значи „юнга“. Само да не забрави думата…

Двамата приятели останаха в капитанската каюта на разговор.

Вкъщи близначките се похвалиха на баба си, че са били на татковия кораб, и една през друга чуруликаха какво са видели там, какво им разказал чичо Пенко. И една маймунка имало — Джими, и един папагал — Коко. Маймунката сама си белела бананите, а Коко лющел семки и все им се карал. Чичо Пенко казал, че маймунката ядосвала папагала. А иначе били добри приятели. Понякога тя дори го хранела с банани. Защото и Коко обичал бананите…

Пешо се въртеше около баща си като замаян и го подпитваше за всичко, което бе видял и чул. Само че и баща му бе малко замаян от горещината и много не му се приказваше. Искаше да си полегне на хлад в стаята, да си подремне. Пешо го придружи до леглото. Майка му, баба му и близначките останаха долу, в дворчето — нали са жени, — да се занимават с техните си женски работи, а Пешо се гушна до татко си…

— Татко, а какво е това юнга? Моряк ли е?

Бащата се прозя и заговори тихо, в просъница:

— Моряк е, момчето ми. Моряк… Само че най-нещастният от моряците. Някога на корабите са вземали момчета по на 14, 15 години, че и по-малки. Нищо не им плащали, работели само за хляба… И ги карали да вършат всякаква работа. Да белят картофи в кухнята…

— В камбуза — поправи го Пешо.

— Тъй… По моряшки, в камбуза… да чистят боб и ориз, да мият съдовете, да метат каютите, да хвърлят въглища в пещта… Карали ги да вършат най-тежката и мръсна работа на кораба. На всичко отгоре всеки си изкарвал яда на тях: де с ругатни, де с плесници, де с ритници — никой не жалел бедния юнга. Лягал си вечер най-късно от всички, капнал и изнемощял, стискал зъби от болка или си поплаквал скришом от мъка, докато заспи. А сутрин пръв се събуждал и скачал на крака, защото иначе идвал боцманът, за да го вдигне с ритници… И тичал в камбуза да напали печката, да подгрее вода за чай, че като дойде готвачът…

— Кокът — прекъсна го пак Пешо.

— Да. По моряшки на готвача викат кок… Че като дойде кокът, ако нещо не е в ред, прас… с големия черпак юнгата по главата. Ех, в старите моряшки книги — като пораснеш още малко, непременно ще ги изчетеш, — та в старите моряшки книги се разказва и за щастливи юнги, и за юнги герои, които после стават капитани, но това са повечето измислени истории… Истината е, че юнгите са теглели голямо тегло. И сега на много кораби в капиталистическите държави има юнги… На нашите няма. Нашите деца на тая възраст ходят на училище, имат си всичко. Не трябва да се трепят за хляба… Който иска да стане моряк или морски офицер, или рибар — имаме си специални училища: морско училище, рибарско… На нас не ни трябват неуки моряци… Нашите моряци трябва да се умни образовани хора…

Пешо усети, че татко му се е уморил и че вече заспива. Той леко се измъкна от леглото, отиде в другата стая и застана до отворения прозорец. Слънцето грееше някъде откъм сушата, клонеше към заник, но лъчите му още блестяха над плажа и морето.

Далеч, далеч се виждаше остров — като лилава скала сред зелени води…

На сутринта близначките, щом се събудиха, изтичаха при татко и мама.

— Мамо, батко е болен! — каза едната.

— Какво му е? — уплаши се мама.

— Цяла нощ се въртя в леглото и говори на някакъв непознат език — каза другата.

— Жоропас, радимар, щурав.

— Нищо му няма — успокои ги татко. — Нагълтал се е вчера с много моряшки думи. Не жоропас, жирокомпас, не радимар, а радар и не щурав, а щурвал… И на командния мостик ли бяхте? — обърна се той към мама.

— Бяхме! — отвърна тя. — Да ви се не види и моряшкият език. Ще ми побъркате момчето.

И двамата се засмяха.

— Хайде, тичайте при баба да ви измие очичките! — каза татко. — След закуска отиваме на плажа…

Като ги изпращаше, баба заръча:

— И внимавайте. Първия ден — пет минути на слънце по гръб и пет минути по корем. Със слънцето шега не бива. За Пешо не е страшно. Той вече е почернял. Но момичетата, каквито са белички, веднага ще изгорят…

Лесно е да се каже, но как да се удържат две палави момиченца на сянка под чадъра? Те, след като излежаха петте минути на слънце по гръб и по корем, току само гледаха татко и мама да се залисат с нещо и бухваха заедно със своите жълти патета във водата. Пешо изтичваше и ги прибираше, но те след малко пак издебваха подходящ момент и пак… бух — в морето.

Татко предаде на сина си първия урок по плуване. Момчето веднага нагълта вода, но не се уплаши, а като запляска с ръце и крака, се задържа на повърхността.

— Е, щом от първия път не потъна, ще се научиш! — окуражи го баща му. — Трябва равномерно да става движението на ръцете и краката. Гледай сега как го правя аз…

Пешо имаше толкова силно желание да се, научи да плува, че поглъщаше всяка негова дума, безпогрешно повтаряше всяко негово движение. Скоро започнаха да навлизат навътре, а един ден стигнаха чак до сала. Починаха си на него и се върнаха.

Мама гледаше загрижена след тях изпод чадъра, а когато мокри и задъхани от плуването сядаха до нея, въздъхваше с облекчение, но и с известна гордост. Тя не ги кореше, че плуват толкова навътре, не им се сърдеше. Защо трябва да помрачава радостта им, защо да им иска обещание да не отиват толкова далеч, като знае, че те няма да изпълнят обещанието си?…

Близначките наистина изгоряха първия ден и ги мазаха със сода, с кисело мляко и с някакъв крем. Бабата престорено сърдито се шегуваше:

— Не ме послушахте, а? Сега ще ви вържа под мишниците с въжето за пране и ще ви окача да спите на закачалката. В леглото, както и да легнете, все ще ви боли…

Но двете геройски изтърпяха болките, а на другия ден си седяха под чадъра, без да ги кара някой. Скоро им мина, пообелиха се малко, а след още няколко дена почерняха като циганчета. Две малки черни циганчета с обелени нослета, но със златни косички…

Това беше най-хубавото лято за Пешо. После се заредиха още едно, още едно и още едно. Всяко от тях си имаше своето очарование и всяко от тях остави у него по нещо светло и чисто, добро и топло.

На петото лято татко ги доведе, но ги остави сами при бабата. Не издържа морякът на сушата, тръгна на далечно плаване. А може би служебно го бяха пратили…

После? После се случи нещо страшно и всичко тръгна наопаки…

Инспекторът отново седна на стола до момчето. Погали го по чорлавата коса, но не се усмихна. Само очите му гледаха мило, дружелюбно. Момчето почувствува, че човекът с тия очи му се доверява, и то вече знаеше, че също ще се довери на него. Те бяха стари познати. Там някъде, в оня, големия шкаф, стоеше една папка с неговото име. И в нея нямаше кой знае какво. Съдържанието й беше известно на инспектора, той помнеше всичко буква по буква, познаваше и хората, чиито имена бяха преплетени с името на момчето. Някои беше молил за помощ, някои беше посмъмрил, с други жестоко беше спорил, да ги убеди, че не са прави в отношението си към прегрешенията на това дете, за да ги спечели на своя страна.

Момчето избърса лицето си и по безупречно бялата кърпа останаха кафеникави мокри петна. Инспекторът я прибра в джоба си.

— Ела да те запозная с тоя батко моряк. Служи на боен кораб. Стреля с ракети. А тая значка на рубашката му показва, че е отличник. При него празно няма…

Момчето стана. Юнгата стисна ръката му и приятелски му смигна. Момчето засия и това значеше, че между двамата е сключен договор за дружба.

— Стефчо — каза момчето.

— Пешо — отвърна Юнгата.

Инспекторът бутна към Стефчо кутията с бонбоните. Момчето се поколеба един миг, но не устоя на изкушението — взе си бонбон и го лапна.

— Е, какво, момчето ми? Пак ли те обидиха? — съвсем кротко, съвсем бащински попита инспекторът.

Стефчо сведе очи:

— Има там, в училище, една.

Той щеше да каже обидна дума за някоя учителка, но за миг погледна едрия мъж пред себе си, почувствува изписания на лицето му укор и отново сведе очи.

— … Една учителка. Не ни е класна… На друг клас е… Каза, че съм крадец и уличник. „Махай се от училището ни! — каза. — Само го позориш!“

— Хм. Виж ти… А защо го каза?

— Тя ме мрази. Роднина някаква е на тоя…

— На кого? На калеко ти ли?

— На него.

— А как стана тая работа?

— Заради хамелеончето…

— Какво хамелеонче?

— Има едно такова… От друг клас е и не му знам името. Подслушва какво си говорят учениците, какво правят и уж заедно с тях, пък после доносничи на класната им. Тая същата учителка им е класна… Хамелеончето тичаше по коридора и се подхлъзна. Удари си коляното и заплака. Никой не го съжали. Даже му се присмяха, защото не го обичат… В това време отнякъде поникна учителката.

— Появи се!

— Знам, но ние така казваме… Хамелеончето зарева още по-силно, като я видя. Доядя го, че всички му се смеят, и то я излъга, че нарочно са го спънали. Тя попита кой, а то, де да го знам защо, посочи мене. Нищо лошо не съм му направил…

— И…

— И аз се ядосах на лъжата му и го шляпнах… Учителката пък ме шляпна мене… и ми каза да се махна от училището…

— Другите не й ли казаха, че никой не го е спъвал?

— Казаха й, но тя им се сопна да не се бъркат, защото и те били такива като мене.

— И ти се махна! — въздъхна инспекторът.

— Махнах се — мрачно потвърди Стефчо.

— Ив къщи не се прибра?

— Страхувах се, че оня ще ме бие…

— Бие ли те?

— Когато му попадна пред очите. Но аз все му се измъквам…

— А къде спеше? Как се изхранваше?

— Един съученик има таванска стаичка… Спях при него… И той, и другите ми носеха по нещичко за хапване.

— Не потърси ли старите приятели от предишната банда?

— Не! Нямам работа с тях… Нали ви обещах!…

— И добре си направил… Напълно ти вярвам!

Стефчо го погледна благодарно. Очите им се срещнаха и от контакта между тях Юнгата долови искрата на доверието. Инспекторът сложи ръце на кръста си и се разтъпка из стаята.

— Дааа. А сега, Стефчо, да направим разбор, както вие в училище правите разбор на изречението. Само че ние ще направим разбор на сторените грешки…

Инспекторът отново стоеше пред момчето. Двамата — очи в очи. Тоя силен мъж знаеше как да разговаря с детето пред себе си — по мъжки, като равен с равен.

— Първо, не е трябвало да го шляпаш това там, хамелеонче ли е, какво ли… И още повече пред учителката… Въпреки че на твое място и аз май че бих го нашляпал…

— Ами че да… Като лъже…

— Второ, не е трябвало да се махаш от училище. Току-така една учителка не може да те изгони. Необходимо е решение на учителския съвет. Запомни, в Народна република България образованието е задължително за всички деца. Освобождават се само малоумните… А ти си ми умно момче и добре се учиш…

Стефчо мълчеше. Клепачите му някак бързо-бързо трепкаха, а погледът му следеше ту очите, ту устата на инспектора. Само при оценката, че е умно момче и че добре се учи, кой знае защо, малко се посмути и започна да търси място на ръцете си, които дотогава държеше една в друга.

— Трето — продължи инспекторът, — след като се е случило всичко това, трябваше веднага да дойдеш при мене. Та нали така си говорихме? Да не си се уплашил от мене?

— Не съм. Срамувах се… Мислех, че няма да ми повярвате…

— И таз хубава! Че как няма да ти повярвам, като ми казваш истината? Нали си обещахме, че ще си говорим само истината?

Стефчо тъжно преглътна. Клепките му заиграха още по-бързо. Юнгата си помисли дори, че момчето пак ще заплаче. Но инспекторът, изглежда, по-добре от него знаеше, че няма да заплаче, защото не бръкна в джоба си за носната кърпа, нито пък прекъсна своя разбор.

— Четвърто… Четвъртата грешка май че е само моя. Забравих те аз през тия дни. Не надникнах нито у вас, нито отидох до училището. Много други работи ме бяха налегнали, не си ми само ти грижата, но това не ме оправдава…

Замислен, инспекторът обиколи стаята. После, както беше гърбом към Стефчо, изведнъж се сепна:

— Ами майка ти? За нея не се сетихме… Тя защо не дойде да ми каже, че те няма? Колко мъки си създал и на нея, горката…

— Аз я помолих да не ви казва — смънка момчето.

— Тъй… Значи тя знаеше къде си!

— Знаеше. Казах й, за да не се тревожи… Нали помните колко си изтегли по-рано… Болно сърце има…

— Е, виж, това одобрявам… Винаги съм уважавал хората, които жалят майките си… Сега ми е ясно защо тя не те е потърсила през това време чрез милицията… Само малко ми е мъчно, че не ми се е доверила…

— Нали ви казах: аз я помолих, другарю инспектор…

— Разбирам, но ми е мъчно.

Стефчо подсмръкна виновно.

А вашата класна? Тя не се ли е интересувала защо отсъствуваш от училище?

Нашата класна е много добра. Оная, другата… учителка, няколко пъти казвала на директорката, че трябва да се направи нещо, дето не ходя в клас. По правилника такива се наказвали с изключване… А нашата класна рекла, че това не е нейна работа и да си гледа нейните ученици…

— Браво! Класна на място… А другата учителка не ми харесва. Най-напред те изгонва от училището, а после иска да те изключат…

— Тя, класната, може да е казала за това на директорката, защото разпитвала децата как е станала цялата история… И при мама ходила, но не знам какво са си приказвали.

Инспекторът поглади челото си с ръка. Нещата не бяха чак толкова непоправими. Момчето трябваше да се върне и вкъщи, и в училище, а на някои трябваше да се даде да разберат, че то има зад себе си здрава закрила. И той, инспекторът, щеше да им даде да разберат това…

— Трудно ще я оправим тая работа с отсъствията. Но ще я оправим. Да видим кои са ни съюзниците и кои противниците. Вашата класна ще бъде с нас. Директорката ще ни помогне. Против — другата учителка и калеко ти. Последният няма думата в училище… Ще победим. Аз с тая учителка и с калеко ти ще си поговоря сериозно… Ти сега ще си идеш вкъщи. Майка ти се е върнала от работа. Да те поизкъпе, да те преоблече… И попитай другарите си какво са учили, когато не си бил на училище. Да наваксаш пропуснатото…

— Нищо не съм пропуснал, другарю инспектор. С момчето, при което бях на тавана, заедно учехме и пишехме всеки ден. То ми помагаше…

— Е, това е вече мъжка работа. Тогава утре сутринта спретнатичък, чистичък, с научени уроци и написани домашни, мирно и кротко — на училищния чин! А веднага след училище — на доклад при мене. Хайде, довиждане!

— А ако срещна оная… учителката?

— Само най-учтиво „добър ден“ и нищо повече. Аз първо с нея ще си поговоря…

Стефчо стана и се упъти към вратата. Там се спря за малко, каза „довиждане“ и когато му кимна с усмивка, очите му светнаха. Някакъв товар бе свлякъл от раменете си, някаква човешка топлота бе изпълнила душата му, някаква вяра му бе върнал инспекторът, който в тоя момент отново сядаше зад бюрото си.

— Няма ли баща момчето? — запита Юнгата, когато Стефчо си отиде.

— Няма — въздъхна инспекторът. — Или по-право има, но се е запилял някъде. Не му допаднал семейният живот, развел се с майката. Често се мести от една работа на друга. Щом го открият и му наложат запор на заплатата за издръжка на детето — изчезва. За да не плаща. Свидят му се няколкото лева за собствения му син… Майката горе-долу се справя само със собствената си заплата… Само че тоя, свакото, е хвърлил око на къщата. В действителност може да му се признае известна скромност — не на цялата къща, а на още една стая от нея, Стефчовата. Тая къща, една от малкото старини в нашия квартал, принадлежи на Стефчовата майка и на нейната сестра, жената на тоя свако. Момчето и майка му имат по-голям дял от това „наследство“, разполагат с две стаички. Лелята и свакото живеят в една стая, а кухнята и холът са общи…

Инспекторът въздъхна, тъжно сбърчи вежди и продължи:

— И оттук започват нещастията на Стефчо. Тоя там, свако ли, калеко ли — аз все ги бъркам, но доколкото разбирам от роднински връзки и двете думички значат едно и също, — та той си направил някаква сметка: ако момчето го няма вкъщи, ще могат да дават едната стая под наем. Наемът, разбира се, ще прибира той. Ех, от време на време ще подхвърля по някой лев и на Стефчовата майка. Но къщата е стара, има нужда от поддържане, а кой ще върши тая работа, ако не той, единственият мъж в тоя дом… Колко и как ще я върши, той си знае… Обаче Стефчо е там, а за да има свободна стая за даване под наем, трябва да го няма. Ако той задълбае по кривите пътища, ще го изпратим в трудововъзпитателно училище. Това е целта на свакото. За да я постигне, стреми се да направи непоносим живота на детето вкъщи. Държи се грубо с него, нарича го крадец, уличник, бие го. Майката е беззащитна, отстъпчива. Нали все пак е мъж на сестра й… Че Стефчо беше пипнал нещо, е вярно. Но това стана след един жесток побой, когато оня го изгони от къщи. Тогава за момчето се погрижи една банда от по-големи. Те го използуваха, за да им върши някои нечисти работи… Но аз сега му вярвам. Да го пребият, да умре от глад — на чуждо няма да посегне…

— Момче с характер.

— С характер, казваш. Има нещо такова. Ако не беше с характер, щеше да се затрие досега. Животът му е поставил тежки условия и той къде съзнателно, къде несъзнателно, къде с наша помощ налучква истината. А е дете. Има нужда от ласка, има нужда от обич, от грижи. Мислиш ли, че му е леко, дето баща му го е зарязал, че не страда, когато някой му подхвърли обидна дума по тоя повод? Но то разбира, че трябва героично да понася несгодите. Къде премълчава, къде се озъбва и сам се защищава, но ги понася. Будно е, лесно запаметява, обича да чете. Класната му е доволна от него…

Очите на инспектора помрачняха. Той потри челото си с краищата на пръстите на дясната си ръка. Това му беше навик. Като че така оправяше бръчките, които се появяваха там, когато мислеше.

— А тоя сега иска отново да го натика в калта. Що за човек? Можеш ли да го разбереш? И право ли е такъв да го наричаш човек?… А учителката? Тя пък каква учителка е? Не е ли майка? Не мисли ли, че и с нейното дете може да се случи нещо подобно, както със Стефчо?

Въпросите, които всъщност инспекторът задаваше сам на себе си, объркаха Юнгата. Той понякога също се бе замислял за добрите и лошите хора. Защо едните са такива, а другите — инакви. И дали лошите са само лоши, а добрите — само добри. Когато израсна, разбра, че съвършени хора няма, че и най-добрият човек може да сгреши, но той за това е добър, защото ще разбере грешката си, ще страда, че я е сторил, ще направи всичко, за да я отстрани, да не му тегне тя на съвестта… И като му дойде тая дума в ума, опита се да отговори на въпросите на инспектора:

— Безсъвестни хора!

— Безсъвестни — поде отговора му инспекторът. — Няма хора без съвест. Само че у някои тя е заспала. Трябва да чукаш, да чукаш, дълго да чукаш, докато я събудиш… Ами бащата? Той пък друга стока. Оставил детето си и хукнал по дяволите. На него да му е добре, а пък за детето майка му да мисли. Егоист. А какво ще стане с детето? Лесно ли се живее без баща? Как ще израсне една крехка душа без грижата на по-силния, на уверения в живота…

Инспекторът продължи да говори, но мисълта на Юнгата се насочи пак някъде там, в миналото. То дойде с ония загрижени думи на човека, седнал зад бюрото: „Лесно ли се живее без баща?“

 

 

Започнаха да ми викат Юнгата, когато говореха с други за мене, или Юнга, когато се обръщаха към мене, още щом се върнах първото лято от море. Аз им разказвах за моите морски преживелици, вмъквах в тях моряшки истории, които бях слушал от баба си, смесвах легендите с действителността. Много от приятелите ми също бяха ходили на море, но никой от тях нямаше щастието да се качи на истински кораб. Нямаха роднини там и летуваха в почивни станции или частни квартири, нямаха баби или дядовци моряци, не бяха слушали морски приказки. Никой от тях не знаеше толкова моряшки думи, колкото знаех аз, и те с възхищение ме слушаха, когато им ги обяснявах. Всичките тия непознати думи им се харесваха, виждаха им се чудновати, каквито всъщност си бяха, мъчеха се да ги запомнят. И най-много им се хареса думата юнга. Повече, отколкото капитан, адмирал или контраадмирал. В тая дума имаше голямо очарование, нещо светло и младо. Тя и на мене ми се струваше много близка до думата юг, която пък изпращаше нашето детско въображение там, към ония далечни, топли страни, където отлитат птиците, където има тъмнозелени палми и черни, добри хора. Тогава още не знаехме, че тая дума на един чужд език значи просто младеж, юноша, но ни се струваше, че това е оня моряшки чин, който всеки от нас може да заеме на един кораб. Ех, разбира се, още малко трябваше да пораснем, защото така, каквито си бяхме дребосъци, не бихме могли да стигаме до умивалника в камбуза, за да мием чиниите.

И изведнъж моите приятели решиха, че най-напред аз заслужавам това моряшко звание, и ме нарекоха Юнга. Така си ми и остана, защото аз не се разсърдих, а приех новото си име с гордост. Приех го така, като че ли то ми бе дадено от рождение.

Следващото лято смаях приятелите си с разкази за подводниците и бойните кораби. Ние ходихме на тях с татко. Мама и близначките не пожелаха да дойдат. Имахме късмет и прекосихме целия залив с един боен катер. От скоростта ли, от морето ли, но на мене ми стана лошо и татко ме поддържаше над борда, защото храната, която беше в стомаха ми, не искаше да си стои там и отиде за храна на рибите. Моряците се шегуваха, че разговарям с тия риби на английски. Само че след малко ми мина и аз си стъпих здраво на краката. Моряците спряха да се шегуват и дори ме похвалиха. Е, за тоя случай не разказах на моите приятели, защото сигурно щяха да ми отнемат званието „юнга“. Разказах им за строгата служба на бойните кораби, за войнишката дисциплина. Че в тая служба шега нямаше. Моряците и офицерите пазеха нашата черноморска граница, учеха се как да бранят родината от неканени гости…

През четвъртото лято в двора, където играехме на футбол, се появи кораб. Това беше една малка дървена барачка, употребявана някога за въглища, но ние я почистихме, отворихме и прозорци — люкове, със стари летви и колчета очертахме около нея борда с нос, на който окачихме два пъна за котви. В задната част прикрепихме кормило, изрязано от ръждясала ламарина. Това беше кърмата на кораба. Пред кабината, т.е. бараката, имаше чудновати неща, които заместваха навигационните уреди, а за щурвал ни служеше старо, малко поизкривено велосипедно колело без гума.

Външен човек мъчно можеше да види във всичко това кораб, но нашето въображение бе достатъчно богато, за да можем всеки ден да обикаляме земното кълбо, прекосявайки всички морета и океани.

Бараката превърнахме в уютна моряшка каюта. Сковахме масичка и пейки, украсихме стените й с морски картини, направихме си етажерка за книги. Разбира се, книгите бяха все за морски пътешествия и за смели капитани.

Добрият чичо, на когото беше дворното място, се отбиваше при нас, преди да направим кораба. Гледаше ни как увлечено играем футбол, вслушваше се в споровете ни, помагаше понякога в разрешаването им. Друг път по време на почивка присядаше до нас на тревата, гледаше върховете на обувките си замислено и току изтърсваше:

— Ще взема да го продам това място!

Ние се умърлушвахме. Носовете ни увисваха, някой подсмъркваше, друг запокитваше топката напосоки. Ние така бяхме свикнали с това място, че го имахме за свое. Колко пъти бяхме водили бой с други момчета, които се опитваха да ни го отнемат… А сега чичото ще го продаде, ще дойдат големи машини, ще го разкопаят, ще построят тук жилищен блок и… няма да има вече игрище. И кой знае защо, в тоя град само жилищни блокове строят? А в тия жилищни блокове идват млади семейства, раждат им се деца, които порастват и които като всички деца искат да играят. Къде ще играят, като никой не строи игрища?…

Изглежда, че и добрият чичо си мислеше същото, защото след малко ни оглеждаше всички изпитателно, ставаше, отупваше панталоните си и казваше:

— Няма да го продам аз това място, докато не пораснете. Тъй де, ами че вие къде ще играете?…

Ние скачахме, викахме ура, а той се измъкваше доволен. Може би беше чудак, а може би наистина беше щастлив, че ни създава радост.

Скоро, след като построихме кораба, той се отби пак при нас. Направило му впечатление, че шумът от играта ни не е такъв, както при футбола. И кънтенето на топката не се чувало. Спря на разстояние и внимателно огледа нашия кораб. Сигурно само той от възрастните хора можеше да си представи, че това е кораб, а не нещо друго. Зад борда, на палубата, стояхме трима: аз, дебело бузестият Кольо и малкият Ванчо. Всъщност Кольо и Ванчо не стояха, а хвърляха въжетата на двама други, които бяха на сушата — единият откъм носа, а другият откъм кърмата. Момчетата на сушата привързваха кораба о забитите в земята греди. Изпълняваха моите команди. След малко спуснахме котвите и аз извиках:

— Стоп машини!

Едва сега чичкото приближи и махна с ръка.

— Може ли да поздравя екипажа на кораба „Циклон“ с добре дошли в родни води?

Ние го поканихме в каютата.

— Хубаво! Истинска моряшка обстановка! — зарадва се той и като ни огледа, добави: — И истински моряци… Кой ви е капитан?

— Юнгата! — обади се Кольо.

— Хм… смънка чичкото. — Хем юнга, хем капитан. Как става тая работа?

— Ей така — обясни Ванчо. — Юнга ние го кръстихме, още преди да построим кораба, и така си му остана името. А нали е капитан на футболния ни отбор, избрахме го и за капитан на кораба и тръгнахме на пътешествия…

— Ясно. Имах един приятел. Най-напред беше боцман на един кораб, после отиде да учи, стана капитан и по една случайност попадна пак на същия кораб. Добре, ама моряците като си го познават от по-рано и като са свикнали да му викат „боцмане“! Той махнал с ръка, па им рекъл: „Карайте. Обръщайте се към мене с «боцмане», щом ви е по-удобно. Само да знаете, че ако на боцмана по-рано можехте да кръшкате, сега няма да можете. Ще наказвам строго…“ Така си и остана. По-старите моряци му викат „боцмане“, а младите — „другарю капитан“. Някой пък току се обърка и рече: „другарю капитан, боцмане“…

Развесели се чичкото. Почерпихме го с черешово сладко. Имахме си цяло бурканче. Той огреба паничката и си тръгна.

— Довиждане, моряци! Няма да продам мястото. Още повече че освен футболно игрище, то сега е и пристанище. След дълги, уморителни далечни плавания трябва да има къде да се връщате…

Чичкото си отиде, а на другия ден пак дойде. Носеше два пакета книги.

— Видях библиотеката ви — рече той — и ми се стори, че туй-онуй липсва. Рекох да ви го набавя. Нека има какво да четете, когато сте на път.

Ние развързахме пакетите.

— „Капитан Немо“ — извика пръв Ванчо — от Жул Верн.

— И тая е от него — добави Кольо. — „Петнадесет годишният капитан“.

— Олеле, ами тая! Дорде я прочетем, трябва петнадесет пъти да обиколим земята — каза Сашко.

Той държеше една обемиста книга в ръцете си.

— Ех, малко е дебеличка — присви рамене чичкото. — Около 750 страници, но затова пък е много хубава. За да пестите времето си, препоръчвам ви да я четете колективно.

Беше „Моби Дик“ от Херман Мелвил.

В двете купчинки имаше книги от Густав Емар и Луи Жаколио, от Емилио Салгари и Майн Рид, от Карл Май и Джек Лондон, та чак до „Кон-Тики“ на Тур Хейердал.

Имаше книги за велики мореплаватели, откриватели на нови земи и нови морски пътища. За Магелан и Васко да Гама, за Христофор Колумб и Америко Веспучи, за Джеймс Кук, Василий Головнин, Роберт Пири, Роберт Скот, Раул Амундсен, Фритьоф Нансен, Семьон Дежнев, за Беринг и Чириков, Белингсхаузен и Лазарев, Пржевалски, Миклухо-Маклай, Папанин.

Чичкото изяде пак едно черешово сладко, което някой се сети да му поднесе, и си отиде, без да го забележим. Защото всеки взе по една книга и кой в моряшката каюта, кой вън, на игрището, седнал на тревата или легнал по корем, се заехме с четене на току-що полученото съкровище.

Днешното далечно плаване отложихме за по-благоприятни времена. Съседките, учудени от необичайната тишина, занадничаха през прозорците към нашето място. Бяха си помислили вероятно, че ни няма, че сме отишли да вършим някъде лудории, но като видяха, че сме си тук, прибраха се успокоени.

А ние? Сега всеки от нас сам пътуваше по страниците на непрочетените до тоя ден книги и откриваше нови земи, и откриваше нови морски пътища…

Довиждане, моряци. Няма да продам мястото. Още повече че освен футболно игрище, то сега е пристанище. След дълги, уморителни далечни плавания трябва да има къде да се връщате.

В пионерската организация приеха момчетата още през миналата година. За отряден председател си избраха Светла, едно много добро, много весело момиче, отличничка на класа. Тя живееше близко до Пешови. Понякога отиваше при тях на кораба, но игрите им и въображаемите морски пътешествия не я привличаха. Виж, когато забеляза богатата библиотека, заинтересува се от книгите. Започна да си взема по някоя за четене вкъщи.

Докато имаха училище, пионерите все правеха по нещо — ту сборове, ту на кино ще идат, ту на екскурзия за билки, ту ще провеждат спортни състезания. По футбол бяха първи, защото цялата Пешова команда участвуваше в отбора на класа и всеки добре познаваше силата на съиграча си. Слушаха Пешо, капитана на отбора си, и побеждаваха. Не току-така бяха започнали тренировките си още от пеленачета, както се изразяваше Ванчо.

Но настъпи ваканцията. Съкласниците им се пръснаха по лагери и други места за почивка. Скоро и Пешо заедно с близначките, мама и татко щяха да заминават при баба на морето.

Нещо непредвидено малко пообърка нещата. Преместиха татко на нова работа. Всъщност това беше предишната, старата работа на кораба, но за цялото семейство тя бе нова. Бащата започна да се стяга за далечно плаване. На море, при баба, замина заедно с тях, но само след няколко дни всички го изпратиха. Близначките много се радваха, че татко им отново е моряк, Пешо му пожела щастливо плаване, а мама се разплака. Тя плака дълго и след това, а по зачервените й очи сутрин Пешо разбираше, че си поплаква и в самотните нощи.

От морето се върнаха сами, без татко. Мама едва се оправи с багажа, макар че всички бяха послушни и всеки според силите си й помагаше. Почистиха вкъщи, подредиха, но от тишината ли, от що ли, от липсата на тежките таткови стъпки или от липсата на неговия смях стаите им се струваха празни. Близначките с една дума се укротяваха, Пешо повече се навърташе край тях или ги вземаше със себе си на кораба. Мама продължи да работи. Отиваше сутрин рано в учреждението и се прибираше рано подиробед. Беше малко тъжна, малко разсеяна, с рядка, скръбна усмивка…

Бащата пътуваше по два, три и повече месеци. После се връщаше, носеше най-различни чуждестранни подаръци, постояваше десетина дни и отново заминаваше. С неговото завръщане се връщаше и мамината усмивка, и мамината радост. С неговото заминаване заминаваха и те. Сякаш че бащата ги отнасяше със себе си в морето…

Децата завиждаха на Пешо за многобройните му играчки, а той щедро им ти преотстъпваше. Всички заедно можеха да играят с тях.

Втора година вече бащата пътуваше. Близначките станаха първокласнички. Пешо им помагаше в първите уроци, проверяваше домашните им, будеше ги сутрин за училище, преглеждаше чантите им дали всичко си е на мястото, следеше да си изяждат закуската. Тръгваше заедно с тях, защото учеха в едно училище. През междучасията изтичваше да провери дали не им се е случило нещо, макар че много добре знаеше, че нищо не може да им се случи. Нали преди години и той беше първокласник? Ех, посбивал се е с тоя, с оня, поспречквал се е, получавал е наказание да преписва някоя буква 15–20 пъти. Оттогава изтече много време. Сега имаше повече уроци, повече учители и една класна ръководителка, която всички обичаха, защото преподаваше история и защото никого не бе наказала несправедливо.

С няколко думи — работите вървяха наред. Учението си беше учение, игрите — игри, домакинстването — домакинстване. Каквото нареждаше мама, изпълняваше се без възражения. Само дето тя все още си тъгуваше и може би по-рядко, но си поплакваше.

Минаваха дните, минаваха месеците и бащата се връщаше. Стаите тогава светваха, ставаха шумни. Това бяха дните на радост и дори майка им заприличваше на малко дете…

Но един ден, вместо да получат поредното писмо от татко, раздавачът донесе телеграма:

С дълбока скръб съобщаваме, че в Хамбург на… почина нашият любим помполит Симеон Велев…

Майката зарида страшно, болезнено, неутешимо. Така и не дочете телеграмата. В първия миг Пешо и близначките не разбраха жестокостта на онова, което се бе случило. Те повече се изплашиха от риданията на майка си, от нейното страдание. Пешо се затича, за да й донесе вода, и когато пусна крана на чешмата, изведнъж почувствува слабост в краката и ръцете си, изтърва чашата и приседна на малкото миндерче в кухнята. Сълзите задавиха и него. Не, мама нямаше нужда от вода. Тя беше загубила най-скъпия си човек и водата не можеше да й помогне. И не само тя. И Пешо, и близначките изведнъж бяха останали сами…

Той се изправи бавно и се запъти отмалял оттатък, там, където беше мъката. Двете момиченца хлипаха в прегръдката на майка си. Тя по-скоро го усети, отколкото видя разплаканото му лице, защото и нейните сълзи спускаха гъста мрежа пред очите й. Пешо се хвърли в топлата майчина прегръдка между двете момиченца и никак не се учуди, че там се намери място и за него.

— Какво ще правим без татко, момчето ми?

Мама каза това някак през сърцето си, сякаш без да помръдне устни. Каза го с ридание, с дълбоко наранена душа.

— Ако е грешка! — прошепна Пешо, уловил се за едничката мъничка надежда, която кой знае как и откъде като малко спасително пламъче трепна у него.

За миг мама притихна, готова да повярва в невероятното, да приеме за възможно невъзможното. Но това трая само миг, след който тя зарида с още по-силна болка.

Не, грешка нямаше, не можеше да има. Никой не можеше да си позволи да направи такава жестока грешка…

После? После щяха да изминат още дни и нощи, Пешо щеше да ходи на училище като замаян, дълго време нямаше да осъзнава къде се намира. Приятелите му щяха да се опитват да го разсеят, а той щеше да им отговаря само с мълчание. Учителите нямаше да го безпокоят, защото щяха да знаят, че той седи на чина си, но отсъствува от клас. Вкъщи щяха да се свиват заедно с близначките в скута на непрестанно плачещата си майка и никой нямаше да може да я утеши, защото и те самите щяха да имат нужда от утешение.

После? После щеше да дойде капитанът, оня, капитан Боев, да изкаже съболезнованията на целия екипаж от кораба „Христо Ботев“ и щеше да донесе едно малко сандъче. И над това сандъче щяха отново да ридаят всички, да оплачат праха на човека, когото безкрайно обичаха. И Пешо нямаше да може да си представи как така един толкова голям и силен човек, какъвто беше татко, е бил изгорен и прахът му е събран в едно толкова малко сандъче. А капитанът, едва преглъщайки думите си, щеше да каже:

— Много обичаше… и вас, и хората, и умря от обич… Много гореше и… изгоря…

Пешо нямаше да забрави тия думи през целия си живот и по-късно щеше да проникне в техния смисъл, но по това, че като мислеше за баща си, употребяваше „беше“, че капитанът казваше „обичаше“, „гореше“, щеше да разбере, че татко никога вече нямаше да прекрачи прага на техния дом, че ръката, която крепеше семейството, ръката, която го крепеше, когато се учеше да плува, оная силна ръка е част от праха в това сандъче, останал от извършената някъде в Хамбург кремация. Той щеше за пръв, а може би и за последен път в живота си да се срещне с тая дума „кремация“ и щеше завинаги да я намрази, като че ли думите имат, вина за значението, което хората им дават…

Но татко вече нямаше да го има. Как ли щеше да тръгне животът след неговата смърт?…

— Е, Юнга — каза инспекторът. — Хайде да вървим, да се борим за спасяването на Стефчо. Как беше там при вас, моряците, това Ес О Ес на английски?… Спасете…

— Душите ни — допълни го Юнгата.

— Така. Спасете душите ни! Хубаво и човешко.

Юнгата стана и наложи баретата си. Двете лястовичи крила на черните панделки легнаха на гърба му…

— Чакай! — додаде инспекторът. — Аз не те попитах: може би имаш работа… или среща там, с оная чернокосата Светла…

Очите му бащински се смееха. Имаше навик да разговаря с хората твърдо, но добродушно. Ще ти даде съвет, но без да усетиш, че те съветва, ще те напъти, но така, че да останеш с впечатлението, че ти сам си намерил пътя. И обичаше да употребява тая думичка „там“ не много на място: „там, при вас“, „там, с оная…“

Юнгата се изчерви, но му стана драго, дето инспекторът спомена името на Светла… Не, момъкът нямаше работа. Нямаше и среща със Светла. Тя била на село при дядо си. Юнгата й се обадил по телефона от пощата и тя утре щяла да дойде да се видят…

— Тогава тая вечер, значи, си ми гост. И гост, и помощник. Ще направим там, така да се каже, една-две делови срещи, а после ще вечеряме вкъщи. Не знам какво има за ядене, но леля ти Еленка сигурно ще приготви нещо вкусно.

— Сигурно! Най-ми се е услаждала нейната гозба! — каза Юнгата.

— И на мене…

Инспекторът заключи стаята и пъхна ключовете в джоба си. Вън слънцето клонеше към залез и вече се чувствуваше настъпващата вечерна прохлада…

В училищния двор група момичета тренираха баскет на единия кош. По-нататък няколко момчета ожесточено биеха дузпи на червенокос, жилав дребосък, но той с такова себеотрицание се хвърляше върху напечения асфалт, че не пускаше никакъв гол. Само високите топки му убягваха, но те не се признаваха, а голмайсторите ги биеха ей така, за свое удовлетворение. Имаше и доста зяпачи. Един от тях, като видя Юнгата, приближи и попита:

— Ей, моряк, бурно ли е Черно море?

— И бурно, и тихо! — погали го по косата Юнгата. — Както се случи.

— Че вие, когато е бурно, не плавайте. Нали тогава е страшно?

— Не може, братко. Служба. Страшно нестрашно — трябва да се плава. Врагът точно бурното море ще използува, за да се промъкне.

— Прав си — рече момчето. — И на мене ми се иска да стана моряк, ала не знам дали няма да се уплаша от страшното…

— Няма. Със страшното се свиква. А и нашето Черно море не е чак толкова черно, колкото го чернят страхливците…

— Ей, ти пак си прав. Аз като ходих миналото лято, колко хубаво беше. И топло, и тихо, и бистро, бистро — песъчинките на дъното можеш да преброиш.

— Видя ли? Ставай моряк и не бой се! — намеси се и инспекторът.

— Ще стана! — викна момчето и се затича да ритне топката, която дребосъкът вратар току-що беше отбил…

Директорката на училището беше слабичка, още млада жена. Двамата влязоха при нея, след като почукаха на вратата.

— Добър ден, Петрова — каза инспекторът. — Да те запозная с тоя млад приятел. Той завърши вашето училище, но ти тогава още не беше тук.

Тя стисна ръката на Юнгата и някак скороречиво отвърна:

— Радвам се, много се радвам. Вярвам, нашето училище да е оставило добри спомени у него.

— И добри, и лоши — загадъчно се усмихна инспекторът. — Но нали знаеш, човек забравя лошото и у него остава хубавото… А и вие, учителите, непрекъснато се грижите за това, там, у децата, у вашите ученици, да насадите доброто…

— Така е, така е — съгласи се бързо директорката, без да усети шеговития тон в думите на инспектора. — Те, децата, лесно се поддават на лоши влияния. Ако ние, говоря не само за учителите, ако ние, възрастните, не им помогнем навреме, не им подадем ръка, можем да ги озлобим…

— Дааа, може… Може от една лоша постъпка да ги тласнем към друга. От озлоблението до престъплението крачката не е голяма.

— Да, но не всички осъзнават ролята си на възпитатели, отговорността си пред тия крехки, неоформени още детски, колебливи характери…

— За съжаление, Петрова, и някои твои учители не осъзнават това… И току-виж, станала някоя грешка…

— Станала ли? Какво искаш да кажеш? — сепна се тя.

— Е, не е непоправима, но ако се повтори, човек не знае какво може да се случи, там…

— Какво „още“?… Значи, нещо се е случило?

— Ти знаеш, но в момента не се досещаш… За Стефчо става дума. За него сме дошли…

— Аха — поотпусна се директорката и продължи: — Избягал от къщи, цяла седмица не идва на училище. Някой настояваше да вземем мерки. А това значи да го изключим. Но класната му не беше съгласна. Тя дори щеше да ми обясни, но не остана време. Аз й се доверих, не насрочих учителски съвет…

— Тук нещо мненията ни се различават. Да се вземат мерки, не значи да се изключи ученикът…

— Но толкова неизвинени отсъствия! Ние сме образцово училище.

— Образцово ще бъде училището ти не като се отървеш от провинилия се ученик, а като го запазиш… Това, че си се доверила на класната му, е добре, но това е половин работа. Трябвало е да я изслушаш и да помогнеш за отстраняването на една несправедливост. Тогава работата щеше да бъде цяла. Тъй като не си изслушала класната на Стефчо, сега ще изслушаш мене. Няма как. Знам, че времето ти е скъпо, но детската душа трябва да ти бъде по-скъпа… Преди малко си говорихме с тоя млад приятел, че моряците имат един сигнал Ес О Ес. Спасете душите ни, значи в превод. Нали така, Юнга? — смигна той на момъка.

И Юнгата чу оная цялата история със Стефчо, отново преразказана с много подробности тоя път от самия инспектор на директорката.

Тя я изслуша внимателно и тоя път някак не бързаше да заговори. Случката, изглежда, силно я бе потресла. Юнгата забеляза, че тая жена имаше сини, сини очи — чисти очи. Такива очи като че ли съществуват, само да обичат, да ласкаят, да топлят. Но у директорката те бяха сменили цвета си, бяха станали зелено студени, докато тя мислеше за оная учителка, която така жестоко бе нагрубила детето. И отново станаха топли и светли, зелени, с тиха майчина влага, когато мисълта й се върна към мъката, която бе прогонила момчето от дома и училището.

Инспекторът също не бързаше. От многото си срещи с много и различни хора той бе свикнал да следи реакциите в сърцата им по техните лица, по техните рамене, по техните ръце. Той знаеше какво ще каже тя и чакаше да го каже. Знаеше и как ще постъпи после тя, и нямаше защо да се тревожи.

Битката за Стефчо беше спечелена и той вярваше, че отсега нататък тая жена ще я води и ще я води по-добре от него…

Юнгата усети: инспекторът тържествуваше. И въздъхна: „Какъв човек!“

— Откъде се вземат такива хора? — промълви директорката. Тя забави темпото на своята реч и сама не разбра това. Мислите й вървяха по стъпките на едно момче, което трябваше да пренесе непосилен за крехките му плещи товар. Тя жалеше момчето и тежко кореше тия, дето така несправедливо се отнасяха към него. За малко сякаш бе забравила двамата си посетители. Тя споделяше с тях своите мисли, а като че ли не ги виждаше. И пак: — Откъде се вземат такива хора?

Инспекторът присви рамене. Тя ли не знаеше отговора на тоя въпрос и той ли трябваше да й обяснява? Знаеше го. Такива хора има и още дълго ще ги има. Доброто и лошото се срещат навсякъде и водят борба помежду си. И както в приказките, така и в живота доброто винаги ще побеждава. Нали и дедите ни, и бащите ни за това добро живот не са жалили, нали и ние като очите си трябва да го пазим?

Но инспекторът не каза това. Той само се усмихна:

— Е, Петрова, ти много драматично приемаш нещата. Работата не е толкова трагична. Подведена е, изглежда, тая учителка. А може и тя самата да не е видяла много добро в живота… Хайде да действуваме делово. Утре Стефчо ще дойде на училище. Аз трябва да поговоря с нея. Да не се повтори историята. Повтори ли се, мъчно ще я оправим.

— Не! Аз ще говоря с нея. Още сега.

— Само че… — запъна се инспекторът.

— Само че… аз сега съм разпалена. Може да я нагрубя. Може даже да искам наказанието й, да поставя под съмнение пред всички нейния начин на възпитание… Това ли искаш да кажеш…? Не се тревожи. Ще бъда строга, но ще бъда разумна. Аз все пак, макар и отскоро, работя с нея и я познавам по-добре от тебе…

— Хубаво — рече инспекторът. — Ти си знаеш, там… Аз, нали разбираш? За децата… За нашите деца…

Директорката кимна. Когато се сбогуваха, тя отново го успокои, че разговорът ще мине както трябва…

 

 

Година ли, колко се измина? Мама продължи да тъгува за татко. Близначките като че ли често го забравяха. Те се заиграваха на улицата или вкъщи със своите многобройни спящи, говорещи и ходещи кукли, мечета, котета, зайчета, слончета. Тогава детските им брътвежи не спираха, смехът им зазвучаваше все по-високо и по-високо. Можеше ли да им се сърди някой за това? Те не бяха видели истинската смърт, не можеха да я проумеят, макар че бяха плакали заедно с майка си, бяха страдали заедно с нея. За тях татко им бе заминал на далечно плаване, на едно по-далечно плаване, което щеше да трае по-дълго, но което не можеше да бъде вечно. Някой ден то щеше да свърши и той щеше да се върне такъв, какъвто си го знаеха и си го обичаха, когато замина. И Пешо си мислеше, че така е може би по-добре. Никой вкъщи не познаваше мъртвия татко. Всички помнеха живия, веселия, добрия и това, че не получаваха писма от него, не беше беда. Можеха да препрочитат старите, в които имаше много шеговити работи, бяха изпъстрени с весели случки, станали в различни пристанища. Човек можеше да си ги чете така, както чете една книга за пътешествия, можеше да си ги чете един, два, три и повече пъти — да ги научи наизуст.

Над тия писма майка му го заварваше често. Той ги държеше в едно чекмедже на масата си и там никой не пипаше. Тя нищо не му казваше. Разбираше, че той още тъгува, както тъгуваше и тя. Болката им беше различна, но беше болка по един и същи човек.

И въпреки всичко Пешо беше дете. Полека-лека започна отново да се заиграва с приятелите си. Дворното място, където се намираше корабът им, отново оживя. Юнгата зае капитанския си пост и в училищния отбор, и на капитанския мостик.

Добрият чичко минаваше от време на време, оставяше някоя книга, а веднъж каза, че им трябва бинокъл. Не можело така — на командния мостик да няма бинокъл. И на капитана, и на помощниците му е необходим бинокъл.

И той донесе един хубав черен бинокъл с каишка, за да се окачва на врата, и с приспособление, което да се върти и да нагласява лещите на очите на тоя, който си служи с него.

— Лещи обаче няма — извиняваше се чичкото. — Като бях на вашите години, ги извадих, защото ме беше обхванала страстта по астрономията. Направих си телескоп. Но къде изчезна после телескопът с лещите от бинокъла, и до днес не мога да си спомня. Сигурно моите синове са го затрили някъде…

Пешо и другарите му никак не се огорчиха, че бинокълът нямаше лещи. Важното беше, че е истински.

— За какво са му лещи? — успокояваше Ванчо чичкото. — Че аз оттук и с просто око виждам муха, като кацне отсреща на оградата. А ако го окача на гърдите си, кой ще ти разбере, че няма лещи? Само ние ще си знаем. Заиграем ли се, пък и ние ще забравим тая дребна подробност…

Чичкото малко виновато повдигна рамене и си отиде. А децата веднага започнаха пътешествие с новия трофей. От носа на кораба с помощта на бинокъла някой откриваше пиратска фрегата. Нападаха я, пленяваха пиратите, но не ги избиваха, а ги правеха добри хора и после ги пускаха на свобода. Понякога дълго преследваха белия кит Моби Дик, но не му правеха нищо лошо. Кой знае защо, тоя кит, който беше причинил смъртта на много моряци и капитани, им беше симпатичен. Нека си живее, нека си плува по далечните северни морета. А и Моби Дик им беше благодарен — не разби с опашката си техния кораб.

 

 

И изведнъж нещата се объркаха. Впрочем Пешо не разбра кога започна това объркване. Дали със смъртта на баща му или по-късно.

Една леля, по-възрастна сестра на майка му, започна често да се навърта вкъщи. По-рано тя никак не идваше и от случайно доловени разговори между родителите му момчето помнеше, че баща му нямаше добро мнение за нея. Може би затова тя беше неприятна и на Пешо. Посрещаше я хладно, отказваше подаръците й, докато близначките с радост се нахвърляха на евтините й шоколадчета.

Двете жени се затваряха в мамината стая и момчето даваше ухо да долови разговорите им. Разговори почти нямаше, защото непрекъснато звучеше гласът на лелята, а мама понякога уклончиво, едносрично отговаряше. Какво приказваше лелята, мъчно можеше да се разбере. Може би утешаваше младата вдовица, може би се опитваше да я разсее с весели истории… Но смехът, който се чуваше, беше само неин. Мама не участвуваше в тоя смях.

Когато лелята си отиваше, момчето забелязваше, че майка му е в особено състояние. Все така замислена, все така тъжна, но с непознат за него блясък в очите. Друг път тези очи бяха помътнени, погледът им сякаш се мъчеше да пробие мъгла. Движенията на ръцете й ставаха забавени, често изпускаше чашка или чиния в умивалника. В такъв момент тя се заглеждаше в огледалото над умивалника, устните й потрепваха на плач, изтриваше ръце в престилката си и се втурваше в своята стая.

Пешо доизмиваше съдовете, прибираше ги в шкафчето и отиваше да приспи близначките.

С какво ли лелята лекуваше мамината мъка?

Понякога възрастните забравят да затворят добре една врата. Или мислят, че са я затворили, но нещо в бравата не е наред, нещо там не е щракнало както трябва, и вратата остава притворена. А една притворена врата, все едно че е отворена. И да не искаш ще чуеш какво се говори зад нея. И Пешо чу.

Лелята говореше за младостта, която не трябва да се пропилява, за красотата, която е дадена за обич. И младостта, и красотата не са вечни. Докато се усети човек — и си отиват. На нея, значи на Пешовата майка, й е необходим един сериозен мъж, една здрава ръка, на която тя да се осланя в живота. Тя, лелята, й намерила вече такъв мъж и той е много уважаван в службата си, а скоро, съвсем скоро ще го повишат и ще го преместят в някакво министерство в столицата.

Много важно, мислеше си Пешо, може и министър да го направят. Да не би да е повече от един помполит, който плава с корабите за далечно плаване?

А лелята се разтапяше, като разправяше как той щял да се грижи за майка му, колко много я обичал, колко страдал за нея.

Пешо не разбираше защо трябва да страда, щом я обича, но смяташе, че никой не би могъл да обича майка му така, както я обичаше баща му, както я обича той, както я обичат близначките.

Тук майка му възрази нещо за децата, но лелята веднага я засече:

— Не мисли ти за децата. Баба им ще дойде да ги гледа или ще ги вземе при себе си. Те утре ще пораснат и ще си имат свой живот. Да не мислиш, че тогава ще те погледнат? Хич и няма да си спомнят за тебе…

На това място от разговора някой затвори вратата. И добре направи, защото Пешо бе стиснал вече юмруци и бе готов да нахлуе в стаята, да се нахвърли върху лелята и да я изгони от къщи.

Нямало да си спомнят за майка си! Нямало да се погрижат за нея! Та той само да порасне. Ще постъпи на работа и всичко, каквото спечели, ще го дава на нея. А после и близначките ще постъпят на работа и няма да има по-щастлива майка от тяхната.

Момчето пропусна две сълзи през клепачите си, тръшна се на леглото в стаята си и прошепна:

— Не ни оставяй, мамо! Прогони я тая натрапница…

 

 

Един ден с лелята дойде млад човек. Малко по-млад от таткото на Пешо и малко по-възрастен от майка му. Не можеше да му се отрече, че е симпатичен, както се бе изразила лелята, и облечен с вкус, но на Пешо не се хареса. Ето ти го, значи, кандидата за началник в някакво министерство!

Момчето го посрещна с неприязън. То искаше да запази в този дом спомена само за баща си.

Мама каза на децата да излязат да играят, но излязоха само близначките, а Пешо се затвори в стаята си под предлог, че има да учи…

След време човекът и лелята си тръгнаха, като лелята вдигаше много шум. Сигурно бе доволна, че си е изпълнила задачата. Близначките се прибраха, в кухнята започнаха да приготвят масата за вечеря. Повикаха и Пешо, но той каза, че не е гладен, и побърза да си легне. Дълго лежа в леглото по гръб, без да склопи очи, като се вслушваше в шумовете оттатък: раздигаха масата, изхвърляха остатъците от яденето в кофата на кухненския балкон, подреждаха съдовете на умивалника, шуртеше вода, звънтяха вилици и чинии — мама, изглежда, ги миеше. После близначките започнаха да мрънкат — спеше им се. Отвори се вратата на тяхната стая и след малко утихнаха. Заспали са веднага, щом са сложили глави на възглавниците…

В просъница чу, че се затвори вратата и на мамината стая.

В просъница усети, че една нова болка сви сърцето му. От какво ли? Вероятно защото се надяваше, че мама ще отиде при него да го види, да го попиха какво му е. А тя не отиде… И Пешо заспа с някакъв страх, който притискаше гърдите му, страх от непознатия, протегнал ръце, за да му отнеме нещо. Той бе запомнил тия ръце с тънки бели пръсти, с рижи косъмчета по тях. Едната бе поднесла бледорозови карамфили в целофанена хартия на майка му. Другата бе протегната, за да се ръкува с него, но когато момчето не подаде своята, тя се опита да го погали по косата. И това не й се отдаде, защото Пешо отстъпи назад. Тия ръце висяха сега над съня му и го хвърляха в кошмари. От тия ръце не би могъл да се спасиш другояче, освен като се събудиш…

И той се събуди облян в пот. Дълго ли бе траял тоя жесток сън? Изглежда, дълго, защото в прозореца леко се развиделяваше, сенките от ъглите на стаята бягаха…

Привечер той видя отново тия ръце. Беше близо до голямата стъклена витрина на кафе-сладкарницата. Едната ръка на младия човек държеше незапалена цигара, другата лежеше на масата върху ръката на майка му.

Майка му се усмихваше. Може би беше щастлива…

Момчето сви зад ъгъла и понесе в себе си мъката, че тия ръце му бяха отнели вече най-скъпото.

Тази нощ майка му се прибра призори…

В училище Пешо беше мрачен и замислен. Добре, че не го изпитваха тоя ден, защото никак не му беше до това, да разказва уроци. През голямото междучасие се отдели в дъното на двора и се облегна на ствола на големия разлистен кестен.

Светла, която през всичкото време го следеше с очи, отиде при него. Тя още първия час почувствува, че нещо се е случило с приятеля й, и докато се измъчваше в догадки какво ли може да е то, едва не си изкара една двойка по история. Пропусна въпроса, зададен от класната. Добре, че зад нея й подсказаха отговора, а от него, схващайки въпроса, тя доразви изчерпателно урока, като за момент забрави Пешо.

— Друг път не се разсейвай! — каза класната, защото тя не беше вчерашна и забеляза, че Светла не внимава. Но беше сигурна в знанията на момичето и предоволна от отговора…

— Пешо, какво се е случило с тебе?

Светла беше добра приятелка. Всеки друг — и Ванчо, и Кольо, и Сашо — той би пратил по дяволите и би им казал да не си завират носовете, дето не им е работата, но на нея… Напротив, той като че ли изведнъж откри, че само на нея може да довери мъката си, че само тя би могла да облекчи страданието му. Но се уплаши, че всичко, което ще й разкаже, може да прозвучи като хленчене, а той беше мъж и нямаше да си позволи да хленчи пред едно момиче, пък колкото и скъпо да му е то. Не можеше обаче да я огорчи с мълчанието си. Това за нея щеше да прозвучи като пренебрежение, като незачитане, неуважение.

— Светле, тежко ми е… Всичко ще ти кажа… но не сега. Остави ме да премисля…

— Не можеш ли да ми се довериш?

— Само на тебе… На никой друг… Но не настоявай сега…

— Може би няма да ти помогна, но ще ти олекне…

— Никога няма да ми олекне… Но ти трябва да знаеш… Аз сам ще ти го кажа… но след ден, след два…

— Добре — промълви Светла и сведе черните си очи. — Измъчвам се за тебе, но ще почакам… Щом ти така си решил…

Тя понечи да си тръгне.

— Какво, малчугани? Любовни недоразумения ли?

И двамата се сепнаха. Беше един зализан осмокласник, който минаваше край тях, и когото те не бяха забелязали. Познаваха го. Известен като най-големия фукльо в училището, той често биваше прицел за присмех на другите с екстравагантните си фланелки и панталони, с причудливите си прически.

— Тя, любовта… — искаше вероятно да каже някоя глупост от рода на „любовта е и радост, и страдание“, или нещо подобно, но не довърши. Като пружина се изпъна юмрукът на Пешо и изби челюстта на зализания чак до лявото му рамо. Чудно как главата му не се извъртя на 360 градуса. В този юмрук момчето като че ли беше вложило цялата си мъка.

Светла разбра това и с възхищение изгледа приятеля си. Не заради глупавата шега удари той осмокласника. Момчето просто страдаше, а другият не можеше да знае това и бе избрал най-неподходящия момент за закачки…

Зализаният размърда с ръка брадата си, изплю малко кръв, изглежда, бе ухапал езика си, и си тръгна.

— Добре, пак ще се срещнем — процеди пътьом и плю още веднъж.

— Ще те чакам — отвърна Пешо и разтри с длан юмрука си. Ръката го болеше от удара.

Светла му се усмихна малко горчиво, а очите и му говореха за обич…

Звънецът биеше и те се отправиха към класа.

На чина си момчето потъркваше юмрука си, но беше забравило осмокласника, а си мислеше, че е много хубаво да имаш такъв приятел като Светла, да можеш да му се довериш, да знаеш със сигурност, че той ще те разбере и ако има сили, ще ти помогне…

На чина момичето си мислеше, че е много трудно да имаш такъв приятел като Пешо, защото няма как да го разбереш, а искаш да го разбереш, за да му помогнеш…

И двамата се преструваха, че внимават в урока.

 

 

Има такава дума, че нещастието не идва никога само. Като дойде едно, ще го последва друго.

Една сутрин, като отиваше към кораба, Пешо отдалеч забеляза нещо нередно. Работници събаряха старата дъсчена ограда на тяхното дворно място. Сърцето му трепна и той се затича нататък. Ванчо, Кольо и Сашко изнасяха имуществото си от бараката. Те бяха тъжни и намусени, гледаха повече в земята и никак не слушаха чичкото, който се мъчеше да ги утеши и развесели.

Пешо се приближи.

— Значи все пак продадохте мястото — каза укорно той, без да поздрави.

Чичкото присви рамене, запримига. Тъмните му очи виновно отбягваха погледа на момчето.

— Какво да се прави! Не зависеше от мене. Градският съвет реши тук да се построи детска градина… Нали разбираш? Тук пак ще играят деца… Много повече деца…

— Разбирам — прошепна Пешо.

Той знаеше, че това място не можеше дълго да остане незастроено, но се надяваше, че ще мине много време дотогава, а за това време те ще пораснат и вече няма да им се играе толкова… И тъкмо сега ли трябваше да се случи тая работа? Сега, когато никак не му се прибираше вкъщи, когато всичко там му беше опротивяло, когато единствено тук, в бараката — каюта, можеше да поседне, да си помисли, да се поразсее с другарите си, да чете колкото си иска…

— Всичко направих, момчето ми! — продължи чичкото. — И за вас съм помислил… Издействувах от спортното дружество да ви пускат на стадиона… И екипи ще ви дадат.

— На нас? — сепна се изведнъж Ванчо. — И ще можем да ритаме там колкото си щем?

Той се зарадва на това разрешение на въпроса. И другите двама останаха доволни. Да им дадат екипи, да играят на голям стадион!

— Е, колкото искате, няма да може. Един стадион имаме в града. И други ще трябва да тренират там. Но ще ви определят часове. А както разбрах, и детски отбор искат да създадат. Не един, а повече… С треньор…

— С треньор…?

И момчетата се виждаха вече истински състезатели. Виждаха се победители, носители на много купи и медали, защитници на спортната чест на тяхното училище, на града… а защо не и републикански първенци?

Пешо си мислеше, че тоя чичко всъщност е много добър, макар че не можа да им опази кораба, т.е. да им остави дворното си място. И в този момент той за пръв път се усъмни, че това дворно място е негово въобще. И откъде беше дошъл той? Как така неусетно се намеси в техните игри и как така неусетно те го приеха като свой благодетел, доброжелател, помощник, защитник? Та той никак не приличаше на собственик. Какво ли работеше? И дали си имаше собствено жилище? Дали не живееше под наем някъде натясно с цялото си семейство? Ако това място беше негово, той можеше да го даде за жилищен блок и в него щеше да получи голям и хубав апартамент. А той — дава го за детска градина. Чудак такъв!

Всички тези въпроси едва сега пръкнаха в главата на момчето и то се колебаеше дали да го попита, но като погледна чичкото, разбра, че и на него му е мъчно, и си замълча. Зае се да помага на другарите си. Опаковаха книгите и си разпределиха кой каква част ще отнесе у дома си. Но и тук чичкото намери разрешение, което всички приеха.

— Защо — предложи той — не занесете книгите в училищната библиотека? Там, доколкото знам, няма много като тях. Хем и други ще ги прочетат, хем ще можете в час по ръчен труд или пък през друго време заедно с останалите си съученици да го подвържете…

Момчетата погледнаха капитана си.

— Да ги занесем! — съгласи се той. — Хайде, още сега!

— Така де — каза чичкото. — Книгите са за четене. Колкото повече хора прочетат една книга, толкова по-добре.

Тръгнаха с пакетите в ръце към училищната библиотека. Знаеха, че по това време библиотекарката е там.

Тя много се зарадва. Описа ги внимателно в библиотечната книга, отдели ги настрана, за да им постави после етикетчета с номера, и сърдечно им благодари.

— Искаме сами да си ги подвържем — каза Пешо. — И други неподвързани, ако имате, и за тях ще ви помогнем. Ще съберем всички пионери, които разбират от тая работа.

Библиотекарката още повече се зарадва.

 

 

В спортното дружество наистина ги приеха. Събраха момчета и от другите училища и създадоха първите два детски отбора. Имаха си треньор, определиха им дни и часове за тренировки. Но на децата им оставаше много свободно време и скоро разбраха, че техният кораб „Циклон“ ще им липсва. Не може цял ден да се рита топка. Пък и да може, нямаше къде. Да си направят нов кораб — също нямаше къде. Всички живееха в жилищни сгради без дворове. А и на Пешо никак не му беше до кораби…

Вкъщи с близначките се държеше добре, помагаше им. С майка си почти не разговаряше. Лелята продължаваше да се мъкне със своите евтини шоколадчета. Понякога той успяваше да я излъже, че майка му я няма, но веднага след това трябваше да излъже и майка си, че е звънял някакъв негов приятел, за да го пита нещо, и си отишъл.

Оня, непознатия вече не видя, но затова пък майка му започна да отсъствува често от дома, да се връща късно след полунощ и той не знаеше какво да отговаря на близначките и как да ги утешава, когато те хленчеха за нея, преди да заспят. Казваше им, че мама е на работа, че като се събудят, тя ще си бъде при тях. Разказваше им приказки, които сам си измисляше. С помощта на един чаршаф и с многобройните кукли, зайчета, мечета и слончета, останали от татко, разиграваше пред тях куклен театър. Те се уморяваха и заспиваха. Той ги завиваше, изгасваше лампата и се прибираше в стаята си. Там отваряше чекмеджето с татковите писма, четеше ги и сякаш чуваше татковия глас. Не плачеше, но очите му се навлажняваха. Споменът за бащата още не бе избледнял…

 

 

В тая делнична утрин момчетата седяха на една от пейките на стадиона и наблюдаваха играта на големите. Те играеха скучно, все в средата на игрището, безрезултатно.

От момчетата бяха само четиримата: Пешо, Ванчо, Кольо и Сашо. Другите им съотборници сигурно още се излежаваха в леглата си.

Някой от четиримата подхвърли:

— Хайде да отидем на море заедно това лято!

— Иха — каза Ванчо. Той винаги пръв се палеше и пръв възприемаше подхвърлените идеи някак си направо, от сърце — Знаете ли колко ще е шик?

— А пари? — запита Сашо. — Пари за път, пари за ядене. Няма да гризкаме въздух. Никак не пълни стомаха…

Никой от тях не беше гладник, но и никой от тях не е бивал принуждаван да гладува. Ако са гладували понякога, то е било заради играта, но затуй пък после са се натъпквали здравата.

— Чак толкова много пари няма да ни трябват. Пътните например отпадат. Ще пътуваме на автостоп… Там, разбира се, няма да спим нито на хотел, нито на къмпинг… Много бръснат на тия места, а ние още нямаме бради…

Беше Кольо. Пешо го погледна и си помисли дали той не подхвърли идеята? Като че ли е той. От думите му личеше, че отдавна му е хрумнало това летуване.

— И друго — продължи Кольо, — през лятото на морето е така бъкано с чехи и германци, че нито в хотелите, нито в къмпингите ще намерим място. Ще идем под Созопол. Аз знам къде. Там, току до брега ще си направим колиба от пръти, листа и храсти. Наблизо има извор с бистра вода… Значи остава само яденето. За него трябва да се намерят пари. Ще започнем още отсега…

— Хе, ще събираме! — рече Сашо. — Дават ни по някакви си двайсет стотинки. Поне да беше Киро дебелия с нас! На него всеки ден му снасят по кинта, а в неделя — две. Шейсет дена има до лятото. Значи само той ще събере към седемдесет лева. Като прибавим и нашите мизерни надници от стотинки — готово!

— Киро дебелия няма да се съгласи! — сви устни Ванчо. — Освен това той не е приятел. Аз с него никъде не тръгвам…

— И аз — присъедини се Сашо. — А техните, както го глезят и гледат, няма да го пуснат.

— А ти да не си въобразяваш, че нас ще ни пуснат? — каза Кольо.

— Че как тогава? — запита Ванчо.

— Как! Няма да питаме. Тръгваме и толкоз.

— Леле, такъв тупаник ще падне после, като се върна! — засмя се Ванчо. — Ама нищо. Идеята е чудесна. Заслужава си жертвата.

— Идеята е добра — намеси се Пешо.

Всички насочиха погледи към него. Напоследък бяха свикнали с неговото мълчание и неучастие в разговорите им. А тази идея беше и негова. Той имаше намерение да я осъществи сам, но целта му беше по-далечна: незабелязано да се качи на някой чуждестранен кораб, да се скрие и някъде в открито море или в чуждо пристанище да се покаже. Тогава или ще го вземат за юнга на кораба, или в най-лошия случай ще го свалят на брега. Там някак ще се оправи. Опротивял му беше родният дом.

Тези неща той не можеше да сподели с другарите си. А и там, където бяха намислили да идат, чуждестранни кораби не акостираха.

Той трябваше да мисли после как ще се добере до големия пристанищен град. Самичък или най-много с още един от своите приятели.

— Но трябва сериозно да се заемем с парите — продължи Пешо. — Само с нашите стотинки нищо не става… Ще се наложи да продадем туй-онуй от къщи…

— Ей, наистина — пламна пак Ванчо. — Че моето старо палто е съвсем запазено. Като нищо ще взема пет лева от вехтошаря за него.

— И ние имаме стари палта — присъедини се и Сашо.

— Аз съм намислил и нещо друго — каза Пешо. — Но трябва сериозно да обсъдим всичко и да се заречем, че ще пазим тайна.

И той им довери един свой план, който скоро влезе в действие…

 

 

Първа изписка вдовицата на запасния полковник от царската армия, записана по-късно в протоколите на милицията според званието, което й даваха момчетата в своите показания, „запасната вдовица“. За нейното пършиво палто те едва измъкнаха от вехтошаря два лева, но това беше добро начало и ги окуражи. Те сложиха тези два лева в една кутия от бонбони, която скриха в мазето на Ванчови. От тоя ден нататък Ванчовото мазе щеше да им служи за скривалище. Двата лева грееха на дъното на кутията като златно съкровище. Момчетата ги гледаха и си представяха морето, пясъка, скалите, колибата, която щяха да си построят…

Запасната вдовица спа неспокойно през нощта. В съня й непрекъснато се вмъкваше мисълта за нещо несвършено, нещо забравено. Събуди се с горчилка в устата, извади изкуствените си зъби от чашата с вода и ги нагласи на местата им, изжабурка се на чешмата и преди да е сварила кафето си, запали цигара. Напоследък много пушеше вечер и затова сутрин в устата й горчеше.

Помъчи се да си разтълкува сънищата, но не успя, защото нито един от тях нямаше край. Онова, забравеното нещо, ги прекъсваше на най-интересното място. Джезвето вече къркореше на котлона. Заедно с аромата тя усети и вкуса на кафето и преглътна, но глътката й излезе горчива, и то не от цигарата, а защото откри, че забравеното, дето смущаваше сънищата й, е палтото, което простря вчера на въжето в двора.

Със завидна за нейните седемдесет години пъргавина тя хукна към прозореца, дръпна пердето и остана изумена — палтото го нямаше… Разгневена, отвори двете крила и се развика. Нарече всичките си съседи и съседки крадци, които се чудят как да направят непоносим живота на една бедна вдовица.

Съседите и съседките застанаха на прозорците и като разбраха, че цялата гюрултия е за някакво си палто, прибраха се да си гледат работите, защото бяха свикнали с шумотевиците на запасната вдовица. Тя щеше да вика още много, но й замириса на изгоряло кафе и се втурна към котлона. За нейно огорчение съдържанието на кафеника се лееше върху нажежената плоча и пушеше. Запасната вдовица успя да спаси една малка част, досипа още вода и кафе и застана на пост пред котлона. Само че тоя път сред миризмата на изгоряло кафе и захар острият й нос подуши една друга миризма — смесица от изгорял найлон и лен. Погледна към масата — цигарата й догаряше там и вече бе направила голяма дупка върху найлоновата и ленената покривка. Бе паднала от пепелника…

Боже господи! Колко лошо започваше денят!

Първата глътка кафе я поуспокои. Забърса с ръка изгорената покривка и запали нова цигара. Извади от джоба на пеньоара си омазнено тесте карти и като ги прекръсти, почна да си реди пасианс. Искаше да види какво още би могло да й се случи през тоя ден.

Кафето беше изпито, картите не показваха нищо. Тя не знаеше дали да им вярва, защото и снощи не й показаха нищо лошо, а тая сутрин за половин час колко много бъркотии станаха!

Надникна в кафената чашка. И там нямаше нищо особено. Не можа да види нито черна котка, нито змия, нито гарван. Само й се стори, че вижда някакво писмо…

Тогава запасната вдовица, забравяйки да си измие очите, се залови да пише оплакване до милицията за изчезналото палто. Почеркът й беше красив четлив, леко наклонен, интелигентен — такъв, какъвто подхожда на вдовицата на един запасен полковник от царската армия…

На другия ден изчезнаха луканките на бай Стоян. Наистина те изчезнаха през нощта, но едва през деня бай Стоян и жена му забелязаха, че ги няма на балкона.

Тези луканки също намериха място, и то почетно, в мазето на Ванчо. Изглеждаха много вкусни и момчетата помислиха, че могат веднага да ги опитат, но никой не продума. Щяха да им свършат по-добра работа из пътя…

Бай Стоян не обичаше шумотевиците. Достатъчно му беше бръмченето на шмиргела, на който изглаждаше вулканизираните гуми.

Той накара жена си да напише оплакване до милицията, прочете го, каза й да прибави накрая „нашата милиция е непрекъснато на своя боеви пост и аз не се съмнявам, че тя ще открие крадците и те ще получат заслуженото тежко, но справедливо възмездие“, подписа се и прати дъщеря си да го занесе в районното управление.

Той си имаше работа…

 

 

На вехтошаря момчетата продадоха няколко стари палта, пуловери, ризи. Но вехтошарят беше стиснат. Той хвърляше дрехите в чувала, като предварително ги оглеждаше отвсякъде, мърмореше, че тук било протрито, че там имало дупчица, че такива дрехи и последният циганин не би купил за детето си. Даваше им по левче на парче, а за ризите и пуловерите едва отброяваше по някоя стотинка. Дори и за палтото на Ванчо не даде повече от два лева.

Парите в бонбонената кутия се поувеличиха, но още не бяха стигнали и двадесет. А времето минаваше, наближаваше ваканцията, а заедно с нея и лятото.

Момчетата се умърлушиха. Морето започна да им се струва сто пъти по-далеч, отколкото е в действителност. А и нещо ги измъчваше: може би страх, може би това, което хората наричат съвест. И всеки по свой път достигаше до мисълта, че вършат нередни работи, непозволени. И се опитваха да оправдаят постъпките си. Кражби. Наистина ли са крадци? Та какво са там някакви си стари парцали или някакви си луканки? Каква кражба е то? Някои крадат с хиляди — и нищо. Ех, не е съвсем нищо. Даже е много нещо. Повечето ги хващат рано или късно и хайде в затвора. Кой за пет, кой за десет, че и за петнадесет години… Зависи от кражбата.

Така между другото веднъж Сашо замислено издума:

— А знаете ли, че на Киро дебелия баща му оня ден го отведоха?

— Къде? — попита Кольо.

— В милицията. При следователя… А оттам сигурно в затвора…

— Ами сега? — загрижи се на шега Ванчо. — Всеки ден левче, а в празник — два. Кой ще му ги дава на Киро?

— Никой — каза Сашо. — Много мислят техните за Кировото левче, както им се въртят главите… Крият се вкъщи, срам ги е да излязат на улицата. Чак и пердетата на прозорците не вдигат… А и Киро… Не го ли виждате? Вече не виси на училищния бюфет да се тъпче с вафли… Изглежда ми доста поотслабнал за тия няколко дена.

Момчетата млъкнаха. Слънцето беше напекло стадиона. На пейките край тях нямаше никого. На игрището тренираха големите.

Пешо присви вежди и ги изгледа строго.

— Вие… да не се уплашите?

— Ами — отвърна Ванчо. — Че какво толкова сме направили? На Киро баща му е управител в гастронома. Там заедно с касиерките и продавачките сигурно са крали хилядарки…

— Кой се е уплашил, да се отказва навреме. Работата сега започва и скоро ще имаме пари. Толкова, колкото ни трябват… Само че се иска смелост… Смелост и мълчание…

Момчетата започнаха да се оправдават, че никак не са се уплашили. Щом Пешо е с тях и те ще бъдат с него докрай, че нищо няма да ги спре и каквото каже той, ще го сторят…

И морето отново им се видя близко, много близко!

 

 

Инспекторът и Юнгата влязоха в кварталната кръчма.

— Свакото на Стефчо може би е тук. Ако не е, скоро ще дойде — каза инспекторът. — Ти, Юнга, да не скучаеш с мене?

— Никак — усмихна се Юнгата. — Напротив, много ми е интересно. И знаеш ли… Спомням си в подробности преживяното.

— Това е добре. — Инспекторът сложи ръка на рамото му. — Човек трябва от време на време да се връща към миналото. Това ще му помогне да върви напред.

Огледаха кръчмата. Имаше свободни маси и седнаха на една. Свакото на Стефчо още не беше дошъл.

— Ще го почакаме!

Инспекторът повика сервитьорката и поръча коняк с кока-кола. Момичето му се усмихна, защото го познаваше, и побърза да изпълни поръчката. Юнгата каза, че не иска коняк, но момичето не го чу.

— За твоето щастливо плаване, Юнга!

Чукнаха се и инспекторът отпи голяма глътка. Момъкът благодари и остави чашата, без да я докосне с устни.

— Не пиеш? И това е добре. Аз обичам така след работа понякога да си опаря езика с чашка коняк… Разправят, че вие, моряците, здравата си пийвате…

— Приказки от старо време. Има някои пият, но ние не! При нас, военните моряци, дисциплината е строга. По-строга, отколкото в казармата.

— Аз пък нали съм сухопътна душа, всичко обърквам: моряци от военния флот, моряци от търговския флот, моряци от рибарски флот — все моряци…

Юнгата си наля кока-кола. Беше жаден и разхладителното силно подсладено питие приятно разкваси гърлото му.

Свакото дойде скоро. Инспекторът го видя още на вратата и го повика. Оня залепи най-любезната усмивка на устата си и приближи.

— Заповядайте, другарю инспектор. Какво ще обичате?

— Седни.

— С удоволствие, другарю инспектор, само че имам компания. Чакат ме.

— Кажи им, че ще се позабавиш малко.

— Добре, другарю инспектор. На вашите заповеди!

Свакото се отдалечи, обади се на приятелите си от една близка маса и след миг се върна.

— Какво ще пиеш? — попита го инспекторът.

— Мастика, другарю инспектор. Много я обичам.

— Знам! — каза инспекторът и поръча мастика. — Попитах само, за да съм сигурен.

Момичето я донесе с голяма чаша вода. Свакото предпазливо вдигна мастиката и страхливо погледна инспектора. Дали ще се чукне с него?

Инспекторът се чукна. Двамата отпиха и оставиха чашите. Инспекторът присви клепачи и някак си през мрежата на златистите им косъмчета се вгледа в свакото.

— Слушай, Стайков. Хайде да се разберем с тебе… Мъж като мъж си, имаш хубава работа, жена ти и тя е на добра служба. Може да се каже, че ти върви в живота.

— Така е, другарю инспектор. Не мога да се оплача.

— Добре. Дръж се тогава като мъж. Смени го тоя тон и да говорим като мъже.

Стайков се замисли. Мазната усмивка изчезна от лицето му и той заприлича на човек. Беше му неудобно, защото другият срещу него сякаш надничаше в мислите му. Имаше чувството, че ги чете, дори нещо повече — знае ги предварително. Той преполови чашата си и въздъхна:

— Добре, инспекторе. Да говорим като мъже…

Явно, че с такъв човек не можеше другояче да се говори.

Инспекторът го гледаше през мрежата на клепачите си, сякаш преценяваше дали оня отсреща ще продължи да хитрува или ще бъде искрен…

— Играеш една игра, която никак не е мъжка и която поначало е загубена.

— Каква игра? — плахо запита Стайков.

Аха. Ще хитрува още…

— Нали обеща, че ще си говорим по мъжки?… Тая игра с момчето. Виждаш, тръгнало по криви пътища. Вместо да му помогнеш, ти гледаш да го прогониш от къщи…

— Но аз му помагам — упорстваше Стайков.

Е, хайде да видим докъде ще стигнеш.

— Когато някой се дави, не му помагат, като му натискат главата под водата. Подават му ръка, за да го извадят.

Стайков сведе очи. Вдигна чашата пак и тоя път ръката му трепереше. Той отпи жадно. Водата не докосна.

— Виждаш, майка му е сама. Оставил я мъжът й. Не си ли помислил, че момчето е лошо, защото лошо се отнасяте с него?

— Ние?

— Вие. Най-много ти… И другите. Някои от по-големите деца го бият, защото знаят, че няма кой да го защити. То се озлобява. Други му се подиграват, че няма баща, подхвърлят му обидни думи. То още повече се озлобява. А кой да се погрижи за него? Защо не ти? Някой ден ще имаш деца. Хубаво ли ще ти бъде, ако с тях се случи нещо такова?

— Но Стефчо не ме слуша. Мрази ме.

А, ето. Значи все пак ще се предадеш.

— Ако бъдеш добър с него, няма да те мрази. Лесно е да си спечелиш омразата на едно дете, мъчно е да спечелиш обичта му. Аз съм се хванал да направя човек от него. Помогни ми и ще видиш тогава, че детската признателност струва много повече от някакви си там глупави петнадесет лева, които ще получаваш на месец от едната стая.

Стайков се изчерви. Той разбираше, че инспекторът е прав, и неговата алчност и егоизмът му постепенно отстъпваха на тая правда. В душата му се надигаше и известен страх. Какво съм се захванал с тоя човек? Ами ако в службата ми заговорят за тия неща? Как ще погледнат колегите на мене?

— А и надали ще ги получаваш — продължи инспекторът.

— Защо? — изтърва се Стайков, все още под влиянието на първоначалните си замисли. Разбра, че сгреши с тоя въпрос, но беше късно. Инспекторът вече му отговаряше:

— Законът няма да позволи такава неправда. Обществото няма да се примири с нея… Или искаш да те разнасят по вестниците?…

Само това оставаше. Да вземат да се занимават с него в квартала. Да го пишат по вестниците. Пък и кой знае какво още ще измислят…

Стайков допи чашата си. Съвсем по мъжки той се изправи и подаде ръка. Инспекторът също се изправи и стисна ръката му. Това беше вече уважение.

Предаде ли се?…

— Ще бъде както казваш, инспекторе! Разбрахме се!

— Ето така! — усмихна се инспекторът. — Момчето си е вкъщи. Утре ще тръгне отново на училище… А ти бъди внимателен с него. Полека-лека ще спечелиш доверието му… Това е.

— Добре, инспекторе.

— И ако има нещо, идвай при мене. Че аз не мога навсякъде да огрея.

— Ясно!

Стайков отиде при приятелите си.

Инспекторът седна на мястото си. Юнгата го наблюдаваше как върти празната чашка между дългите си пръсти и учудено се вглежда в нея. Кога я беше изпил? Юнгата бутна другата чашка пред него. Тя си беше пълна.

— Благодаря — трепна инспекторът. — Струва ми се, че заслужавам една чашка повече.

Очите му бяха уморени, много уморени, но добри и радостни.

Дали заслужаваш? Много повече заслужаваш ти, инспектор Савов. Но не за коняка го правиш ти, а и никой не ти го дава даром за награда, а си го плащаш сам от джоба. За друго го правиш ти, инспектор Савов, и за други… А може би и за себе си!

Помниш ли каква беше историята с мене? Сигурно не си я забравил, макар че много такива истории са ти минали през главата. Не си я забравил и нито една от тях няма да забравиш, защото всяка история си има едни такива „герои“ като мене, за спасяването на които ти трябва да се бориш. И ако историите не са много различни, „героите“ им са различни и ти трябва да намериш най-подходящия начин за спасяването на всеки от тях, че иначе може да сбъркаш и тогава съвестта няма да те остави на мира, защото ти нямаш право да грешиш, макар че да се греши, е човешко, и макар че не греши само тоя, който не работи, и макар че могат да се намерят стотици начини за извинение и стотици причини за оправдание…

 

 

Като разбрах, че пари по тоя начин няма да съберем скоро, аз казах на моите момчета:

— Хайде да ви видя, като се пишете големи специалисти по автомобилите, дали сте добри автомонтьори. Знаете всички автомобилни марки, даже и тия, дето сте ги виждали само на картинка, а знаете ли как им се свалят стоповете, фаровете, тасовете, антените?

Те малко се сепнаха, макар преди това да ме уверяваха, че не са се уплашили и че с мене ще идат до края на света. Сепнаха се, защото разбраха накъде бия и какво именно бях измислил. А аз не бях го измислил сам.

Имах един далечен братовчед, незавършил училище, който нищо не работеше и някак добре си живееше. Рядко се виждахме с него, но последния път, като се срещнахме, ми подхвърли, че имал „клиенти“, дето търсели разни части за чуждестранни коли: стопове, фарове, тасове за опели, пежа, фолксвагени… И хубаво плащали. Като каза, че хубаво плащали, аз разбрах какво иска от мене и му обещах да проверя. Нещо може би ще се намери.

И започна да се намира. Момчетата излязоха възприемчиви. Лесно ги обучих, обиграха се. Четирите таса на един фолксваген сваляхме за секунди. Че какво им е толкова на тия тасове? Заставаме четиримата откъм четирите колела. Всеки си има отвертка. По даден знак пъхаме отвертката между таса и джантата, трак и фъс… Бягаме, значи, с тасовете в ръце.

Ванчо стана специалист по фаровете. Един винт има да се отвинтва. Той е под фара. Двама души стоят на двете преки улици. Задачата им е да подадат сигнал, ако някой приближава. Аз стоя на входа на отсрещната къща. Да му окажа помощ, ако се наложи.

Ванчо отвинтва винта, изважда фара, срязва с ножичка кабелите и готово.

Със стоповете работата е по-сложна. Те са с по два дълги винта и докато ги отвъртиш, ще ти се развие ръката. Губи се време. Затова с тях се занимаваха обикновено двама души — един на единия винт, втори — на другия. Малко си пречеха, но времето се съкращаваше наполовина.

На антени и чистачки рядко попадахме. Хората се страхуваха от кражби и си ги прибираха. Някои си прибираха и тасовете или въобще не ги слагаха. Е да, но ако почнат да прибират всичко, което може да се открадне от една кола, къде ще му излезе краят? Вечер трябва да демонтират фарове, стопове и туй-онуй, а сутрин — да ги монтират. Ами че то и колелетата може да се откраднат. И тях ли да свалят?

И така, работата тръгна. Че се страхувахме, страхувахме се, но парите в бонбонената кутия се увеличиха. Подозирам, че братовчедът печелеше колкото нас от продаденото. На нас сигурно даваше половината, а може би и по-малко. Но нищо не можех да му кажа, макар че ние вършехме черната работа. Иначе беше честен — плащаше веднага, а понякога ни даваше поръчки. Това и това ми трябва, от такава и такава кола. Ето ти парите. Ако ми ги донесеш утре — ще имаш два лева отгоре.

 

 

Със Светла се виждахме често. Сутрин — на училище, а понякога следобед тя идваше у дома. Започна да идва, като й казах какво се бе случило в нашето семейство. На кого другиго бих могъл да поверя мъката си? И кой друг щеше да ме разбере, освен тя?

Беше добра с мене, помагаше ми да оправя близначките, заедно почиствахме стаите, готвехме. Те, близначките, вече и сами се оправяха, но все пак имаха нужда и от мене. Било за уроците, било да им се перат и гладят дрешките.

Напоследък поотраснаха ли, що ли, но някак се позатвориха, поумърлушха се, не хленчеха за мама и станаха толкова мирни и послушни, та чак да ти се приплаче. Не съм виждал толкова послушни и мирни деца. По-рано ми пречеха с глезотиите и лудориите си и аз дори им се скарвах и ги поплесквах, но сега така много ми се искаше да не са толкова мъдри и кротки, че често пъти сам измислях разни лудории и се мъчех да увлека и тях, та да ги разсея. А те, милите глупачета, сякаш разбираха, че правя всичко това за тях, смееха се, показваха, че се радват и че им е много интересно, но къде ти — това детски смях и радост ли беше?

Ако по това време имах някаква власт, най-тежко щях да наказвам този, който отнема радостта и усмивката на такива малки деца като близначките!

Но у дома кой беше виновен?

Мама нямаше време за нас. Сутрин бързаше, за да не закъснее за работа. Поръчваше ми какво да купя следобед и как да го сготвя. Беше припряна, нервна, не търпеше въпроси и възражения. То и кой ли й възразяваше, но все пак случваше се да я попитам нещо във връзка с готвенето. На това изкуство в училище не ни учат…

Когато тя ставаше, ние винаги бивахме готови за училище. Близначките — измити и нахранени, спретнати и чистички. Толкова чистички, че не може да не ги обичаш. Те слушаха заръките на мама, които тя отправяше към мене, гледаха с влажни очички нейното уморено лице и… чакаха. Какво чакаха? Аз виждах как нетърпеливо потръпват ожулените им коленца, ха да хукнат, ха да се хвърлят в прегръдките на мама, да я разцелуват. Те чакаха само мама да се наведе, да им се усмихне и да разпери ръце. Но мама не се навеждаше, не се усмихваше, не разперваше ръце.

Тя дори не ни гледаше в очите и едва ли забелязваше как сме облечени. Казваше понякога:

— Вече сте големи. Сами можете да се гледате…

И излизаше. Ние с близначките оставахме като вдървени. Аз преглъщах нещо, което стоеше на гърлото ми и не искаше да бъде преглътнато, и не намирах какво да кажа на двете момиченца за утешение. И кой знае. Може би те съвсем не чакаха утешение от мене, а също като мене се мъчеха да преглътнат това, което не можех да преглътна и аз.

Толкова ли й бяхме отмилели?

Е, за мене, както и да е. Аз не съм дете. Мога и без майчини глезотии. Но тия двете, малките! Колко ли страдат душиците им за майчина ласка?

Аз и Светла се трудехме всичко да им е наред, да получават в училище добри бележки, да бъдат нахранени и добре облечени, да си легнат навреме. Но можехме ли да им заменим мама? На кого щяха да се похвалят с добрите си бележки?

И защо мама не ни гледаше в очите? Виновна ли се чувствуваше за нещо? Измъчваше ли я нещо?

Тя рядко си идваше след работа. Много рядко. А когато си дойдеше, позавъртеше се насам-натам, променяше тоалета си и излизаше. И после аз си знаех — ще се върне късно след полунощ, ще се пази да не вдига шум, за да не ни събуди.

Тежко ни беше без татко.

Но още по-тежко ни стана, като почувствувахме, че нямаме и майка…

… Вече сте големи. Сами можете да се гледате… И излизаше. Ние с близначките оставахме като вдървени. Аз преглъщах нещо, което стоеше на гърлото ми и не искаше да бъде преглътнато…

 

 

Един следобед седяхме в хола и решавахме задачи. Вратата на кухнята беше отворена. Там, на електрическата печка, къкреше яденето, което бяхме приготвили със Светла. От време на време от капака се стичаха капки и ние чувахме тяхното съскане върху котлона. Сърдеха се, че капакът ги е изпуснал да излязат от тенджерата и че толкова бързо трябва да изчезнат, да се превърнат в пара.

Близначките си бяха приготвили уроците и играеха на улицата със своите приятелки.

Светла стана, отиде в кухнята и там хлопна капака на тенджерата. Разбрах, че долива вода на яденето. Върна се и седна на дивана.

— Още малко като поври и ще бъде готово.

Аз я погледнах. Не мислеше за яденето.

— Ела, седни при мене — промълви тя.

Откъде знаеше, че и аз искам точно това? Да седна до нея, да взема ръцете й…

Тя взе моите ръце и ги сложи на коленете си. Сърцето ми затупа бързо-бързо. Дали и нейното сърце тупаше така? Остави моите ръце на коленете си и обхвана с длани лицето ми. Приближи се толкова до мене, че усещах дъха й върху устните си и се оглеждах в очите й. Само че бях толкова дребен, толкова мъничък, та не личеше дали съм се изчервил или съм пребледнял от вълнение. А сърцето ми тупаше, тупаше…

— Ти трябва да имаш някого, който да те обича… Много, много да те обича… Аз ще те обичам… И много, много ще те обичам. И те обичам…

Не разбрах каза ли го това или ми го внуши с мисли. Толкова беше тихо. Тя галеше лицето ми с две ръце, дъхът й ме пареше, пръстите ми трепереха на коленете й, а сърцето ми… Плувнах в пот.

— И аз — прошепнах едва. — И аз много те обичам… Ти си такава… добра и хубава.

Две сълзи капнаха от очите й.

— Защо плачеш? — сепнах се от унеса си аз.

— Така. Добре ми е. Целуни ме!

Да я целуна? Как се прави това? На помощ ми дойде един филм, който наскоро бях гледал. И аз прегърнах Светла, а тя се притисна до мене, и я целунах, както героят от филма бе целунал героинята, и дълго не отлепвах устни от нейните, както героят на филма не отлепваше, своите от тия на героинята. Тогава ми се стори, че той много дълго прави това, но аз като че ли го надминах…

— Обещай ми, че ще ме обичаш… И всеки ден ще ми казваш, че ме обичаш.

— Обещавам! — казах аз.

— И аз те обичам… И ти няма да станеш лош…

— Няма да стана лош. Защото ти ще ме обичаш.

— И ще мислиш за мене. Само за мене.

— Само за тебе…

— И аз ще мисля само за тебе…

Тя си отиде. Аз поседях на дивана и сърцето ми вече не тупаше така. Кога се беше успокоило?… В кухнята тенджерата запротестира с капака си.

— Како Светле, да се прибираме ли?

Приближих до прозореца. Светла бе клекнала и прегърнала двете близначки, мило ги целуваше.

— Поиграйте си още — чух я да им казва. — Като стане време, батко ще ви повика. Довиждане.

Момиченцата се заиграха. Светла премина на отсрещния тротоар. Аз гледах черните коси, които се люшкаха върху раменете на пъстрата й рокля. И чак сега открих, че тя е с рокля, а не с черната ученическа престилка, с която бях свикнал да я виждам всеки ден. За мене ли беше облякла роклята?

Броях стъпките й. Ето още няколко и тя влезе в оня вход с номер 8. Застана там, в сянката, обърна се към моя прозорец усмихната, истински светла и приближи пръстите на ръката си до устните. Аз направих същото…

Седнах на дивана точно там, където седях преди малко, и се обърнах така, както бях обърнат одеве — с лице към Светла. И се помъчих да си представя всичко, и се помъчих да видя Светла и двете добри сълзи на бузите й. И почти ги видях…

Отидох в кухнята и изключих печката. Яденето беше готово. И кой знае защо си спомних зализания осмокласник. И не с неприятно чувство, а с чувство на благодарност. Дали той не стана причина за откровението на Светла? Сетих се, че ми обеща да се срещнем. Това значеше, че се кани да ме бие. Ако се срещнем, ще го оставя да ме набие. Трябва да му бъда благодарен. Разбира се, няма да му кажа защо.

Легнахме си както обикновено. Преди това намерих начин да съобщя на момчетата, че за тая вечер не се предвижда никаква „акция“. Не ми беше до фарове и стопове. Имах много неща за премисляне.

„Защо плачеш?“

„Така. Добре ми е…“

„Обещай ми, че ще ме обичаш! И всеки ден ще ми казваш, че ме обичаш…“

„Обещавам…“

„И аз ще те обичам… И ти няма да станеш лош…“

„Няма да стана лош… Защото ти ще ме обичаш…“

И ето че сърцето ми отново се разтупа. Този път тревожно, с болка. Колко лесно обещава човек, когато е щастлив. И колко лесно забравя… И аз бях забравил за намерението си да бягам, бях забравил по какъв начин се снабдяваме с парите, необходими ни за това бягство. Какво значи „няма да стана лош“? Че аз бях вече лош. Бях крадец. По-лошо и от лош. Разбира се, Светла не знаеше това, но тя сигурно предполагаше какво можеше да ми се случи, какви глупости може да направи едно момче, нещастно като мене. По-умна ли беше тя или нейната обич й подсказваше опасността и тя бързаше да ме предпази…

Всичко, което си мисля сега, другарю Савов, тогава не бих могъл да изразя. Сега съм по-голям, по-разумен.

Но оная вечер ме потисна едно ново чувство. Разбрах, че съм започнал нечиста, нечестна игра. И усетих омраза към себе си.

А сега как?

Ще се преструвам пред Светла, че не съм лош, през деня ще я гледам в очите като невинно агънце, а нощем, придружен от моите верни помощници, които аз натиках в тая мръсотия, ще къртя фаровете на чуждите коли!

И един ден ще изчезна, без да й се обадя. И когато тя разбере какъв съм бил, ще ме намрази. Ще се проклина, че е могла да обикне такъв като мене, че ми е вярвала…

Нямаше ли изход от това положение? Можеше ли да се спася, като призная вината си пред някого? Да спася и момчетата. Можех ли да стана достоен за момичето, което обичам? Да й кажа ли всичко и заедно да потърсим спасителния път?

Или…

Какво стана с оня, добрия чичко? Ние даже не знаехме името му. Не знаехме какво и къде работи. Дали той не можеше да помогне с нещо?

А ако е късно?

Тогава, другарю Савов, не те познавах и затова не предполагах колко по-добре щяха да се оправят всичките ми бъркотии, ако бях потърсил тоя чичко…

Не беше късно. После разбрах това, но докато се колебаех какво да направя, дойде ваканцията. Момчетата се притесняваха, защото аз все отлагах „акциите“, а ни трябваха още малко пари. Те искаха да осигурим тия пари и да приключим с „акциите“. Страхуваха се, че ще ни заловят и всичко ще се провали…

Сега е лесно да се каже как е трябвало да постъпя, но тогава?

 

 

Един следобед, когато Светла беше у нас и с нещо се занимаваше в кухнята, от работа си дойде мама. Тя и други път я беше сварвала вкъщи, разменяше с нея по някоя дума, преобличаше се и излизаше. Надявах се, че и този път ще бъде същото, но се случи друго.

Светла дойде в хола, където мама, седнала пред огледалото, размазваше по лицето и косите си някакви козметични препарати. Много хубави коси имаше мама и много хубаво ги носеше. Аз самият, който често ги виждах, постоянно им се възхищавах…

След обичайната размяна на поздрави, въпроси и отговори за обикновени неща мама, кой знае защо, се обърна към мене:

— Помощничката ти е добра. Тя ли ще ми бъде снахата? Да не сте намислили да се жените?

Аз останах като гръмнат. Това, което изпитах в този момент, мъчно бих могъл да опиша и сега. И срам, и болка, и гняв, и тая безпомощност, в която децата често изпадат пред възрастните, които постъпват с тях нетактично, грубо, като се мислят за много остроумни, тържествуват над безизходността им, поставяйки ги в неудобно положение с доста глупавите си понякога въпроси.

Какво можех да кажа, освен да сведа очи и да замълча. Но преди това погледнах Светла. Лицето й пламтеше. От срам или от обида? В очите й имаше сълзи, но те не бяха ония радостни сълзи от преди няколко дена. Това бяха сълзи на възмущение.

И почувствувах в този момент, че тя отдавна е таила у себе си омраза към мама и че тая омраза се бе породила от голямата обич, която тя изпитваше към мене и към двете ми сестрички. И свел очи пред неудобния мамин въпрос, чух Светла да казва сърдито:

— Глупости!… Вместо да дрънкате глупости, по-добре е да се приберете вкъщи и да си гледате децата… Така правят всички почтени майки…

Сега пък останах гръмнат от думите на Светла. Но това, което направи мама, не можах да й простя никога. Тя стана разгневена от мястото си и зашлеви Светла.

— Ти, малка философке — каза мама, — няма да ме учиш как да живея. Когато се омъжиш и си родиш деца, гледай си ги както искаш. А ако се случи да останеш сама като мене, тогава ще те питам… Вие, децата, тепърва има да растете, имате време да живеете. А аз нямам… като стана баба, никой няма да ме погледне… Хайде, омитай се сега…

Бях чувал тези думи. Те не бяха мамини. Те бяха плод от възпитателните акции на оная леля, дето толкова много мразех. Напомняха ми онова, което бях подслушвал за младостта, която не трябваше да се пропилява, за красотата, която е дадена за обич, и за това, че младостта и красотата не са вечни… И за оня мъж от някакво министерство, който тя вече й бе намерила…

Не знам дали Светла чу всичко, защото тя бе захлупила лице в шепите си и горчиво плачеше. Така, без да вижда, вървеше и се мъчеше да налучка изхода на хола.

Аз я прихванах през рамото, отворих й вратата и се опитах да я успокоя, но тя хлипаше и като че ли не разбираше нищо от моите думи. Може би това беше първата плесница, която получаваше в живота си.

Навън тя се спусна по стълбите тичешком.

Аз останах там на площадката пред апартамента. И за кой ли път вече се чудех какво да правя. Да настигна ли Светла и да се помъча да извиня постъпката на мама? Да се върна ли в 69 къщи? Или да плюя на всичко?

И плюх на всичко!

Хлопнах вратата и тръгнах по улиците на града. Знаех къде да намеря момчетата, но те още не ми трябваха. Имах нужда да поостана сам.

Една част от хората бързаха по своите работи, други се разхождаха, някои зяпаха по витрините, някои стояха пред кината и питаха за едно билетче повече.

В градинките щъкаха дечурлига и си посипваха пясък върху главите, докато майките им се хвалеха една на друга за гениалните постъпки на своите деца.

Всички тия хора, всички майки и техните гениални деца щяха да се приберат по домовете си, когато се стъмни, щяха да си легнат в меките легла, да потънат в сън. А аз? Трябваше ли да се прибера и аз, макар че никой не беше ме гонил от леглото ми? Какво ще търся в тоя дом без ласка и майчина грижа? Щеше ли повече да ме погледне и Светла?

Не, вкъщи вече нямаше да се върна. Още утре ще тръгнем за морето!

Запътих се да диря момчетата. Бяха на стадиона и скучаеха. Съобщих им за решението си. Те се учудиха първоначално, че така внезапно ще тръгнем, но не бяха свикнали да ми противоречат. Освен това само след миг мисълта за морето и приключенския самостоятелен живот така разпали въображението им, че вече бяха готови на всичко.

Уговорихме се къде да се съберем след полунощ и аз тръгнах да търся подходящ обект за предстоящата „акция“. Братовчедът отдавна ме мрънкаше за два фара от опел.

Обещаваше да плати и малко горница.

Клиентът му бил щедър.

Ванчо работеше бързо. Единият фар бе свален и положен на кърпата, в която след малко щеше да бъде загърнат заедно с другия. Неговият винт малко заяде, но скоро подаде и се подчини на отвертката…

Пешо стоеше във входа на кооперацията.

Знаеше я добре. Зад гърба му имаше стълбище и след първите 4–5 стъпала се намираше площадка, на която бе вратата на задния вход. Оттам се излизаше в двора с кофите за боклук, а минеш ли край тях — вече си на съседната улица.

На тия улици, из тия входове и задни дворове до преди известно време разигравахме своите битки, въоръжени с автомати от различни тръби и фунийки от старите ученически тетрадки.

На единия край на улицата, точно срещу електрическата лампа стоеше Кольо, на другия край — Сашо, а Ванчо обработваше фаровете на опела, паркиран отсреща.

Прозорците на къщата бяха ослепели.

Улицата пустееше.

Ванчо работеше бързо. Единият фар бе свален и положен на кърпата, в която след малко щеше да бъде загънат заедно с другия. Неговият винт малко заяде, но скоро подаде и се подчини на отвертката…

Тогава, не откъм улицата, а някъде иззад оградите или из входовете на жилищата, изскочиха хора и хванаха Сашо и Кольо.

Двама се надвесиха над Ванчо.

— Как е? — каза единият. — Върви ли?

Ванчо се изправи и от изненада не се сети дори да се шмугне между тях, да направи опит за бягство.

— Хайде, мойто момче — каза другият. — Ето и пазачите ти идват! — Посочи той Сашо и Кольо, които също не се опитваха да се измъкнат от ръцете на двамата, които ги бяха изненадали. — Прибери сега фара в кърпата… Другият няма защо да го сваляш. Нека си стои на мястото. Да не си забравиш отвертката!

Свели глави, глътнали си езиците, момчетата тръгнаха заедно с големите. Единият от тях носеше милиционерска униформа. Другите трима, изглежда, бяха отрядници…

Скрит във входа, Пешо ги проследи със свито сърце. Ясно! Всичко пропадаше. Така се случваше и в криминалните книжки, които беше прочел. Залавяха престъпниците тогава, когато те смятаха, че почти са постигнали целта си.

Сега момчетата ще си признаят всичко, а утре и Пешо ще бъде при тях.

А защо утре? Защо да не иде още сега заедно с тях? Нали са му другари? Не е ли подло да ги изостави точно в тоя момент? А беше и решил да не се прибира вече вкъщи.

Ами че да. Парите са там, в бонбонената кутия. Момчетата ще кажат и за нея. Още утре техните „спестявания“ ще бъдат в милицията. А той би могъл да ги вземе веднага и да отпътува за големия пристанищен град. Ако тия пари за четирима души бяха малко, за един човек щяха да са предостатъчни. Няма да пътува на автостоп, а с влак.

Пешо излезе от своето скривалище и през задния вход се отправи към Ванчовото мазе.

Вече четвърти ден момчето бродеше из улиците на пристанищния град, където живееше баба му. Бродеше гладно, защото не смееше да иде при баба си и защото във влака се намери някакъв чешит, който успя да го разсее с фокуси и приказки, които му струваха целия капитал от бонбонената кутия.

Пешо разбра, че парите липсват от джоба му едва когато влакът спря на перона на пристанищния град. Фокусника го нямаше. Той слезе на предишната спирка, като му обясни, че там имал роднини.

Момчето спеше на плажа под една обърната на пясъка рибарска лодка, пиеше вода от едва шуркащите чешмички в морската градина, но за ядене не намираше нищо. Ех, откъсваше си по някоя праскова от надвисналите над оградите, отрупани с плод дървета, но тая водно плодова диета никак не го задоволяваше. На третия ден откри, че в закусвалните край пристанището хората изоставят по дългите рафтове много неоползотворена храна. Това бяха недоядени кифли, банички, недокоснати парчета хляб, а понякога и големи остатъци от пържена риба или половинки купички с шкембе чорба.

Гладът тогава успя да победи срама и той се нахрани с такива остатъци здравата, съвсем незабелязан в навалицата. Сега беше отново гладен, но срамът беше по-силен от глада и не му даваше да влезе в някоя закусвалня.

Качването на чуждестранен кораб се оказа невъзможна работа. Там пазеха граничари и пропускаха само моряците, след като им проверяваха документите.

И отново въпросът: „Какво можеше да направи?“

Щеше му се, като видеше милиционер, да изтича при него и да изплаче:

— Чичко, гладен съм… Аз съм Пешо, дето го търсите под дърво и под камък… Заведи ме в участъка…

Че го търсят под дърво и камък беше повече от сигурен, и му се струваше невероятно, че още не са го открили. Там, в родния град, момчетата са разказали каква е била главната причина за извършените кражби. А щом е така, трябваше да го дирят край морето. Но като че ли никой не го диреше. И никой не се интересуваше от него.

Нима можеше един човек да бъде толкова ненужен на другите? Защото макар и момче, за което възрастните се изразяват обикновено с думите „невръстно дете“, той все пак беше човек. Именно човек като всички други около него и тия други не можеха да бъдат безразлични към съдбата му…

Разбира се, сигурно го търсеха. Може би милицията, може би другарите му, майка му… Светла… Вероятно бяха предупредили и баба му…

Милата баба!

Дали да иде при нея?…

Момчето не можеше да заспи. Под лодката въздухът тежеше от пеклото я цял ден слънце и Пешо лежеше върху пясъка до нея. Тоя ситен, черен пясък, който съдържаше много черни, железни прашинки, пазеше още топлината си.

За железните прашинки знаеше още от първото си идване тук. Тогава баща му извади намагнитеното си ножче, мушна го в пясъка и всички видяха, че по него са полепнали безброй от тия черни, прилични на мъх прашинки. Изтърсиха ги върху бялото листче хартия. Пешо държеше листчето, а татко му движеше под него ножчето си. Прашинките се изправяха, размърдваха се, накланяха се по командата на магнитното острие. Колко интересно беше това тогава.

Пешо напипа това ножче в джоба на панталона си, но не го извади.

Луната изплува иззад хоризонта и направи дълга сребърна пътека до брега. Почти нямаше прибой. Чуваше се само едно тихо, едва доловимо шипене на пясъка…

Долетя ехото на протяжна рибарска песен. Пешо знаеше нейните думи и макар че те не достигнаха до него, по извивките на мелодията започна да си ги възстановява:

Имам две груби, моряшки ръце,

имам синия свод на небето…

Той обърна глава нататък, към врязания в морето скалист нос. Там имаше малка бяла къщичка. Тя се виждаше и сега под меката светлина на луната. В нея живееха рибарите, които прибираха рибата от таляните.

Вечер палеха огън долу, между скалите, увисваха черно, окадено котле над него и си варяха рибена чорба, печаха на жарта едри кефали или лефер и пиеха розово, памидово вино. Първите глътки отваряха гласовете за рибарските песни.

След непосилния труд рибарската бригада имаше право и на малко веселие…

Пешо стана и се запъти към огъня.

Приближи се до скалите и застана в неосветената част.

Песента вече беше друга: за рибаря, който пита малката мома дали може да плете рибарски мрежи и в тях да оплете неговото сърце, а тя му отговаря, че може.

Момчето разбра, че рибарите са го забелязали, макар че никой не помръдна от мястото си, макар че песента продължаваше. А може би не разбра, но много му се искаше да му обърнат внимание, да го повикат, да не бъде повече само, а сред хора, които ще го попитат кой е, как се казва, откъде е…

Песента имаше още думи. Широкоплещест момък приклекна до жарта и измъкна едър, цвъртящ кефал, отръска го от полепналите по него въгленчета, одуха пепелта и го сложи върху дебела амбалажна хартия. Прегъна хартията на две, сякаш да завие рибата, но веднага пак я разгъна и двете половини на кефала блеснаха по средата с бялото си димящо месо.

Пешо преглътна слюнката си.

Момъкът постави рибата върху плочест, изгладен от прибоите камък и се изправи. Без да промълви дума, вероятно за да не пречи на певците, приближи до момчето, прегърна го през рамо и го настани да седне. Отчупи бухлато парче хляб, тикна го в ръцете му, приближи до него гаванка с шарена сол и кимна.

„Яж!“ — казаха светлите му очи и Пешо с най-голямо удоволствие се подчини на тая безмълвна заповед. Другите отпиваха по глътка и продължаваха да пеят. Лицата им бяха обгорели, жарта ги правеше медночервени, едни гладко избръснати, други брадясали, но всички добри, спокойни, уверени: младите — братски, старите — бащински…

Пешо не усети как омете всичко пред себе си, но когато с изненада видя, че върху хартията са останали само главата и гръбнакът от рибата, усети страшна жажда.

Момъкът му подаде малка плетена дамаджана. Момчето помисли, че е вино, и се отдръпна.

„Пий!“ — заповядаха очите на момъка и Пешо надигна дамаджаната и пи на едри глътки. Беше чиста, студена вода…

Песента затихна. Жаравата се покриваше с бяла, мека пепел.

Момъкът сложи ръка на рамото му.

— Хареса ли ти?

Пешо кимна.

— Искаш ли още?

— Благодаря. Добре се нахраних.

— Като че ли беше погладувал?

Пешо кимна пак и сведе очи.

— Нещо, изглежда, си загазил? — надигна се един възрастен човек, разбърка жарта и пак приседна.

Бригадирът бръкна в джоба си и му подаде една десетолевка. Пешо не я взе.

— Хм, така си и знаех… Обидих ли те? Горда душа… Вземи я! Не се срамувай. От цялата бригада е. Някога ще ни я върнеш.

Загазил ли?

Да знаеха тия добри хора какво бе изживяла неговата душа?

Да знаеха колко му е тежко, какъв товар лежи на сърцето му!

И момчето започна тихо, бавно да разказва за своето битие, и никой от тях не го прекъсна, не помръдна, не прошепна дума. Слушаха го така, сякаш слушаха голям човек, свой връстник, а някои може би си спомняха своето детство, мигове от него, и момчето, докато разказваше, никак не почувствува разликата между своите и техните години.

А после мълчаха.

Дълго мълчаха и Пешо очакваше от техните уста своята присъда. Но присъда нямаше и той не знаеше дали е по-добре така, или не и дали тия добри хора не са имали някога в своя живот нещо като неговото. Защото те бяха разбрали онова, което Пешо скоро нямаше да разбере: момчето за кратко време бе станало мъж. Бе израсло и надминало връстниците си, макар че още не съзнаваше това…

Възрастният — той, изглежда, беше бригадирът — пак разрови тлеещите въгленчета и пепелта така ги оголи, че те отново припламнаха.

— Аз помня дядо ти — започна той. — Познавам жена му, твоята баба. Когато дядо ти не се върна от морето, баща ти най-напред почна с моята лодка при мене да се учи. Беше тогава на твоите години, може би малко по-голям… И другите тук го знаят… И младоците. — Позамисли се и пак съвсем кротко, като че ли се стесняваше: — Ама ти, нещо доста си я оплескал. Сега ще трябва да се оправяш, ама как?

— Как? — намеси се момъкът, който седеше до него. — Качва се на влака, трака-трака и… готово.

— Така… Готово. За влака май пари трябват…

Бригадирът бръкна в джоба си и му подаде една десетолевка. Пешо не я взе.

— Хм, така си и знаех… Обидих ли те? Горда душа… Вземи я ти! Не се срамувай. От цялата ни бригада е. Някога ще ни я върнеш.

— Не!… Ще ида при баба. Тя ще му помогне…

— Ей — тупна се по коляното бригадирът. — Как не се сетихме? Разбира се, баба ти най-добре ще оправи работата. Още сега върви при нея. Тя си е легнала, но нищо. Ще я събудиш… То на старите хора много сън не им трябва…

Пешо се изправи.

— Благодаря ви.

— Няма нищо — каза бригадирът. — Само искаме после да ни пишеш… Ти, така да се каже, си наше момче… Защото ние още от първата нощ знаем, че спиш под лодката. Тя е наша. Знаем, че гладуваш, и мислехме да ти оставим храна, но се страхувахме да не избягаш. Решихме да почакаме и те дочакахме. Сега вече знаеш — няма страшно. Хубавото е пред тебе…

Всички станаха да го изпратят и всеки му каза по една топла дума. Тези, които не намериха дума, му подадоха ръката си. А бригадирът допълни:

— Ако нещо баба ти не може да ти помогне… Ако няма пари, пак ела при нас…

Тези хора наистина бяха забелязали момчето още от първия ден, бяха се тревожили за него, бяха мислили как да постъпят и ако се нуждае от нещо, от сърце щяха да му услужат. Те си имаха много работа и много грижи в своята рибарска бригада, в своите семейства, но никога нямаше да изоставят човека на произвола. А Пешо си бе въобразил, че е сам, съвсем сам в тоя свят, заобиколен от чужди хора, на които им е все едно какво ще стане с него. И той им беше благодарен на тия рибари, че не го ругаха, че не го дори укориха.

А как може да го ругаят!

Можеха, защото познаваха близките му. Какъв човек беше дядо му! Какъв човек беше баща ти! А ти? Срамиш името им, срамиш честта им… И не само техните, а и нашите…

А то, имаше възрастни мъдреци възпитатели, винаги е имало, които щяха да постъпят точно така. И щастие беше за момчето, че не попадна на някои от тях…

Пешо с лекота изкачи стръмнината. Пресече морската градина и се озова пред къщата на баба си. Не се забави пред външната портичка, защото знаеше как да я отвори.

Луната бе обляла в светлина плочите на двора, цветята ухаеха, смокините хвърляха кротки сенки.

Момчето приближи вратата на къщата. Натисна бравата, но се оказа, че е заключена, и почука. Никой не се обади отвътре и затова почука пак. Повдигна глава и на височината на очите си забеляза бял квадрат върху вратата. Пипна го с ръка — беше бележка, забодена с кабарче. Разгъна я, но не можа да я прочете на лунната светлина. Изтича на улицата и под електрическата лампа прочете:

За Пешо. Ключът е под оная плоча, дето я знаеш.

Баба

Някога, когато идваха на летуване с татко и мама, баба им беше казвала под коя плоча да търсят ключа, ако тя е излязла. Пешо се върна, повдигна плочата и след миг беше в бабината си стая. Светна лампата. На масата имаше писмо, оставено така, че веднага да бъде видяно от влезлия.

И това писмо беше за него.

Бабиното. Момчето ми. Знам, че си тук, знам, че си в татковия си град, но къде да те намеря? Как не те търсих, кого не питах. Вечер до късно все пред портата седях и гледах надолу и нагоре да те зърна дали не обикаляш край татковата си къща. Няма те. До прозорчето преместих леглото и колчем се събудех, поглеждах навън — не стоиш ли свит в сянката на някое дърво и нямаш кураж да дойдеш при мене. И все си говорех: ела си, бабиното, в татковия си дом ела, в твоя си дом. Та татко ти тук се е родил, тук е засукал моето мляко, тук е израснал… И в сянката на всяко дърво те виждах, и излизах да те прибера, че кой знае какво си изпатил, но не те намирах.

Че ще си дойдеш, знаех, момчето ми, но не те дочаках. От милицията ми се обадиха, че майка ти, оная — прости ме, боже, да не кажа лоша дума, за майка лоша дума се не казва, — та майка ти оставила сами сестричките ти и заминала нанякъде. А те, горкичките, карали как да е досега. Съседите им помагали, и една твоя съученичка ги наглеждала, но нали аз ви останах най-близката? Та заминавам при тях.

А ти, като дойдеш, повдигни покривката на скрина, дето над него са портретите на дядо ти и на татко ти, бог да ги прости. То какво ли има да им се прощава? Добри и чисти хора бяха, ама така си е думата… Там ще намериш 20 лв. Ако е ден, купи си нещо и си хапни и виж кога има влак, та си ела. А ако е нощ, измий се на чешмата, дето е в двора, и си легни да се наспиш като хората, а на утрото направи това, дето ти казах.

Хайде така, бабиното. Ако е ден — тръгвай, ако е нощ — лека нощ. Утре ще се видим.

Баба

Писмото нямаше дата и Пешо си помисли, че баба му го е писала днес и днес е заминала. Той не повдигна покривката. Сложи лакти на скрина и опрял глава на дланите си, се вгледа в двамата мъже. Те имаха почти еднаква възраст и никой не можеше да каже, че са баща и син. Приличаха си по-скоро като двама братя…

Пешо се разсъблече и отиде на двора, за да изпълни едната от заръките на баба си: „Измий се на чешмата.“ Хладната струя и сапунът освежиха тялото му и като че ли смъкнаха някаква нечистотия и от душата му. Той за пръв път от известно време се почувствува спокоен, сигурен в себе си.

Изтърка се хубаво с кърпата, загаси лампата в бабината си стая и се изкачи горе, за да изпълни и другата заръка. „… и си легни да се наспиш като хората…“

Откога не беше спал като хората? Не много отдавна, но на него му се струваше, че вече е забравил как се спи човешки.

Къде да си легне? Може би на леглото, в което винаги си беше спал, когато идваха тук? Стаичката с трите легла беше подредена като кутийка. Неговото си стоеше там, под прозореца. Избра си го някога, за да може, щом вдигне глава, да види морето. Леглата на близначките също си стояха на местата, до стените. Дали помнеха как двете момиченца подскачаха на техните пружини и весело се смееха? Дали помнеха боричканията на тримата, летенето на пухените възглавници, престорените караници на баба им, която идваше да умири развилнелите се деца?

Горките момиченца! Какво ли са преживели през тия няколко дена, когато и брат им, и майка им са ги изоставили? Добрата Светла! Тя, изглежда, е продължила да се грижи за тях…

Момчето надникна в съседната стая и веднага забеляза промяната. На мястото си стоеше само едното легло това, на което беше спал баща му. Другото липсваше.

Пешо се приближи. Отметнатата завивка откриваше част от възглавницата. То като че ли очакваше някого, като че ли подканваше за сън — полегни си, полегни… Момчето разбра баба е оставила леглото така, за да й напомня за нейния син, за татко. Сигурно тук е присядала често в самотата си и си е мислила за него. Другото е изхвърлила наскоро…

Пешо загаси лампата в стаята и се пъхна под леката завивка на татковото легло.

Затвори очи и мракът зашепна в ушите му:

„Татко, а какво е това юнга? Моряк ли е?“

„Моряк е, момчето ми. Моряк… Само че най-нещастният от моряците. Някога на корабите вземали момчета по на 14–15 години, че и по-малки. Нищо не им плащали, работели само за хляба… И ги карали да вършат всякаква работа. Да белят картофи в кухнята…“

„В камбуза…“

„Тъй. По моряшки в камбуза… Да чистят боб и ориз, да мият съдовете, да почистват каютите, да хвърлят въглища в пещта… Карали ги да вършат най-тежката и мръсна работа на кораба. На всичко отгоре всеки си изкарвал яда на тях; де с ругатни, де с плесници, де с ритници — никой не жалел бедния юнга… бедния юнга… бедния юнга… бедния юнга…“

И… бедният Юнга заспа като хората.

 

 

— Силна старица е твоята баба, Юнга. Свалям й шапка! Инспекторът запали цигара и се отпусна в креслото. Юнгата седеше срещу него и отпиваше от кафето, което жената на инспектора, кака Еленка, им беше поднесла. Тя си имаше работа оттатък, в кухнята, а може би нарочно си намираше работа, за да ги остави сами, да не им пречи на разговора.

Навечеряха се чудесно. Яденето, с което ги нагости кака Еленка, наистина се оказа вкусно и изобилно. Тя се радваше на Юнгата като на свой син, защото го знаеше от дете и неведнъж го бе гощавала, след като се случи оная история. Нейните синове, студенти в столицата, също бяха приятели с него. Тая нощ той щеше да нощува в тяхната стая.

Обстановката тиха, домашна, уютна — предразполагаше към разговори, спомени, откровения. И двамата имаха какво да си кажат, какво да си спомнят. И те си спомняха един през друг, всеки от своя гледна точка, всеки със свой начин на тълкуване.

Юнгата с дълбоко усещане за преживяното, с непримиримостта на младостта, с тежката мъка от безизходността, пред която животът го бе изправил още невръстно дете, като му постави за разрешение задачи с много неизвестни. За тях никой в училище не беше му казал дефинициите, по които се решават.

Инспекторът — с опита и познанията си, с чистата вяра в детето, което утре трябва да стане гражданин, човек, комунист. Той знаеше дефинициите, но никога не си служеше с тях, а винаги диреше другото решение на задачата, своето решение, защото за него то представляваше своеобразно откривателство, а душата на детето е един нов свят, винаги различен от другите детски светове, който трябва всеки път да се открива, да се търсят най-добрите пътища до него.

Затова работният ден на инспектора нито започваше, нито завършваше в Детската педагогическа стая. Той си имаше уютен дом, превърнат от сръчните ръце и топлото сърце на жена му в място за отдих, за отмора. Но той често водеше в тоя дом своите малки приятели и там в шеговити разговори и весели закачки работата продължаваше. Помагаше му кака Еленка и с нейната помощ той откриваше ония чудни, незнайни светове, наричани детски души…

А бабата на Юнгата наистина се оказа силна старица. Инспекторът не току-така й сваляше шапка…

 

 

Следователят от милицията беше млад, ентусиазиран, весел човек. Той така се забравяше в работата си, че ако някой в такова време влезеше при него и му съобщеше, че земята ще експлодира само след пет минути, щеше да му отвърне:

— Да почака малко. Сега имам работа…

Като че ли за тоя му ентусиазъм, за това самозабравяне се и обичаха с инспектора.

Когато влезе при него, следователят носеше оная тънка папка, която и до ден-днешен си седеше на бюрото заедно с оплакванията на писателя, запасната вдовица и бай Стоян. В нея бяха и самопризнанията на четирите момчета от командата на Юнгата.

— Стари познати! — каза инспекторът и направи с устни виновна гримаса. — Как ги изпуснах? Тук ли са?

— Тук са — присви рамене следователят. — Чакат в коридора… Впрочем, не всичките. Единият е изчезнал…

— Кой? Юнгата ли? — досети се инспекторът.

— Юнгата. Но ще го заловим.

Инспекторът стана и замислен закрачи из стаята. После спря за малко.

— Ще го заловите, казваш.

— Няма да бъде трудно. Повече от сигурно е, че се намира в града, където живее баба му…

Като че ли някаква мисъл осени инспектора.

— Виж какво: тези тримата засега не ми трябват. Изпрати ги да си идат вкъщи. По-късно ще се видя с тях… А Юнгата… остави го на мене. Не съобщавайте нищо за него.

— Да не направи още някоя беля?

— Няма. Познавам го добре. Пък и не ще има време. Много скоро ще си бъде тук.

Следователят се съгласи мълчаливо, но на излизане рече:

— Все пак, ако ти потрябва помощ, обади се.

— Ще се обадя…

Инспекторът махна с ръка на приятеля си.

Застанал до прозореца, той се взираше навън. Ето го червенобузестия, веселия Ванчо. Дали защото го гледаше отдалече или наистина си беше така, но Ванчо не му изглеждаше сега червенобузест и май че нямаше настроение за закачки.

Кольо и Сашко бяха приковали очи във върховете на обувките си.

Следователят им говореше нещо.

Инспекторът беше сигурен, че не ги съветва, не им чете „конско евангелие“. По-скоро думите му имаха вероятно следния смисъл: „Пък кураж. Няма нищо страшно. Всичко минава, всичко се лесно забравя, казва някакъв поет… И ние, и вие ще забравим тия глупости.“

Следователят имаше слабост към поезията, четеше стихове и много знаеше наизуст. При подходящ случай не се свенеше да си служи с тях…

А момчетата?

Те вероятно мислеха, че няма така лесно да се забрави всичко. Че ако другите около тях го забравят, те самите много често ще си го спомнят, че то ще им виси като обица на ухото дълго време. Те щяха пак да тичат, да играят, да ходят на училище, да любят, като им дойде времето, но там някъде в душите им щеше да остане едно остро, неприятно зрънце да човърка, да драска, да им припомня грешката. И както у бисерната мида песъчинката, попаднала между мантията и черупката, се превръща в перла, така може би и у тия деца това зрънце ще стане причина те един ден да получат почитта и уважението на връстниците си. Но кой знае. Не всички миди са бисерни и макар че у всички попадат песъчинки, не всички песъчинки се превръщат в перли…

А възрастните около тях?

Как ще постъпват те в отношенията си с децата? Ще им помогнат ли да забравят преживяното или често ще им натякват, че са престъпници, че мястото им не е сред другите, порядъчните, а в затвора? И тия детски души тогава ще загрубеят, в тях ще се заселят омразата и ненавистта, за да се превърнат един ден в непоправими нарушители на реда и законите…

Ето оттук започваше работата на инспектора. Милицията беше свършила своята, сега идваше неговият ред: песъчинката трябва да се превърне в бисерно зрънце…

Той не се учуди, че приятелят му се ръкува с момчетата и на сбогуване им махна съвсем по другарски. Ванчо, Кольо и Сашко изчезнаха зад ъгъла…

Имаше свободна служебна кола и инспекторът се възползува от нея. За не повече от час спряха пред дома на Пешовата баба.

Чувството на бабата за хората беше безпогрешно. Тя си ги преценяваше по свой начин още от пръв поглед и от тоя поглед зависеше отношението й към тях. Ако погледът й кажеше: тоя човек е добър — доверяваше му се, ако й кажеше: не струва — и дума не можеше да става за доверие.

Инспекторът само на чувствата си не вярваше. Той си имаше работа с много хора и знаеше, че първото впечатление често лъже. Погледнеш човека — нищо и никаква, даже доста поомачкана физиономия, неугледна фигура, пък душата му чувствителна, богата. И обратното — красива, културна фасада, а зад нея — пустош и гнилота.

Но сега, като влезе в дворчето, когато бабата го видя в кривата рамка на портичката, когато и той я видя да трие сбръчканите си ръце о края на престилката си — и двамата като че ли изведнъж се харесаха.

„Умна баба — рече си той, — ще се разберем!“

„Хубав човек — помисли си тя и подаде сбръчканата си ръка. — Лоша вест носи, но за добро иде.“

И инспекторът целуна тая ръка, а тя свенливо я прибра.

— Е, пък ти. Чак толкова не съм стара, че да ми целуваш ръка…

— Не е до старост — каза той. — До уважение…

Бабата придърпа малък стол под навеса до масата. В дъното върху огнището къкреше малка тенджерка.

— Седни и добре дошъл… Непознат си ми, ама мисля, че за хубаво идеш.

— За хубаво — каза той. — Това хубаво заедно с тебе ще го направим, а най-напред да ти поразкажа туй-онуй…

— Чакай! — прекъсна го бабата. — Пътувал си, ожаднял си. Една студена вода да те почерпя. Повикай момчето, дето те вози…

Инспекторът се сконфузи. Оставил беше шофьора в колата, а вън доста напичаше.

Бабата влезе вкъщи, а като се върна с табличката, върху която се потяха две чаши с бистра вода и пред тях се мъдреха две панички със смокиново сладко, шофьорчето седеше срещу инспектора и триеше с кърпа челото си. То стана и също целуна ръка на бабата. От това тя не изпита стеснение — шофьорчето беше момче с току-що набол черен мъх под носа.

Най-сетне и бабата седна. Тя прибра ръце под престилката си и каза в очакване:

— Думай сега. Щом идеш с кола, значи не си от нашия град…

— Не съм.

Инспекторът я гледаше и си мислеше, че и майка му така спряташе ръце под престилката си, когато привършваше работа, че и другите по възрастни домакини имат такъв навик. Ръцете им ли по-добре си отпочиваха или ги криеха да не виждат гостите, че са червени от горещата и студената вода, сбръчкани или набъбнали…

Шофьорчето омете сладкото и огреба с лъжичката сиропа.

Инспекторът преполови чашата и студената вода като че ли отвори гласа му за разговор. Говореше за нейния внук Пешо и тя го слушаше внимателно. Не му се месеше, не помръдваше дори, само очите й го гледаха доверчиво, но изпитателно, с болка, но и с радост, по-скоро с вяра.

Може би искаше да му каже, че щом такъв човек като него се е заел със съдбата на тия момчета, той ще успее, не може да не успее, защото той така добре е подхванал работата, а на такъв човек като него, дето толкова си обича работата, не може да не се вярва. Но тя не каза нищо такова. Сигурно не знаеше как да го каже. Пък и думите й не бяха толкова богати, колкото мислите й. Че то хората имат много богати бои за мислите си и бедни бои за думите си. И не всеки може да изрази боите на мислите си с думи така, че да не се стеснява от тях…

— И сега — завършваше инспекторът — Пешо е някъде тук, някъде в този град… И кой го знае къде спи… И може би гладува…

— Горкото дете — каза бабата, а след туй изведнъж се сепна, че ставаше въпрос не за друг, а за нейния внук, че не друг нямаше къде да спи и гладуваше, а именно нейният внук, та сложи ръка върху коляното на инспектора: — Ама, синко, вие сте милиция. Не може ли да го намерите? Че вие имате хора, дето всичко знаят. Потърсете го… доведете ми го… Аз, синко, ще си го прибера, ще се погрижа за него…

— Не е работата там — смръщи вежди инспекторът. Струваше му се, че бабата не го е разбрала, че приказките му са отишли напразно и сега наново ще трябва да я убеждава.

— Как не е? Ще оставите ли детето да тегли така немило-недраго? Сърце нямате ли? Че то само как ще се оправи?

— В друго е работата. Не трябва да бързаме. Милиция сме. Най-лесното е да го намерим, и то още сега… Но нека да помислим малко, а…? Ще го открием, ще го доведем при тебе… само че той ще сметне това за насилие. Ще се затвори в себе си, няма да поеме вината си. А това ще значи, че нищо не сме свършили… Видиш ли, стара майчице. Той трябва сам да дойде при тебе. И той ще дойде. Още тая нощ или утре, или най-късно вдругиден… Не знам защо, но аз съм уверен, че силите му вече са се изчерпали. Той е премислил и е разбрал, че няма повече накъде. И ако още не идва, то е, защото трябва да се пребори със срама от поведението си. Победи ли тоя срам, край…

Бабата гледаше някъде над рамото на инспектора. Една благост тлееше от очите й.

— Прав си, мисля, синко. Не току-така са ти дали такава работа — деца да възпитаваш, човеци да създаваш… Добре, ще чакам аз, ако и сърцето да ми се къса, че синът на моя син като изоставено зверче няма къде глава да свре. Ще го чакам и като дойде, право при тебе ще го доведа… Вярвам ти.

— И дума на укор няма да му кажеш, майко. Няма да го наругаеш. Че той сега двойно по-тежко ще понесе обидата, жестоко ще го нарани оскърблението.

— Къде ти груба дума у мене, сине. Сирак, без баща израсна татко му, сирак, без баща расте и той… Ами ако не дойде?

— Ще дойде. А ако се забави, аз имам грижата.

— Вярвам ти, сине. Казах ти го вече… То сега като че ли аз трябва да ти целувам ръка…

Инспекторът стана.

— Е, ние да вървим тогава, че смрачава вече.

Бабата изчака да потегли колата и избърса една сълза от очите си с пеша на сивата си престилка…

 

 

Изминаха два дни и инспекторът започна да се безпокои.

Правилно ли беше постъпил?

Ами ако се случи нещо с момчето? На такава възраст какво ли не може да хрумне на човек. Може съвсем да изпадне в отчаяние и да забърка още по-големи каши. Върви, че ги оправяй после.

Беше привечер.

Една от тия летни привечери, когато слънцето вече е залязло, но още не се мръква и уличните лампи още не са запалени.

Той напусна кабинета си и се запъти към улицата, където живееше Юнгата. Може би щеше да срещне майка му и да поговори с нея. Може би близначките щяха да му кажат нещо.

Пред входа спря. Стройно тъмнокосо момиче идеше срещу него. Май че го познаваше. То дори му кимна за добър вечер.

— Забравил съм, пък ми се струва, че сме познати…

— Познати сме… Казвам се Светла…

— Така, така… — кимна инспекторът. — И името ми е познато.

— От оня двор, дето момчетата от нашия клас имаха кораб… Сега там строят…

— Дом за детска градина… Ами че ти си отрядната председателка на Пешовия клас, нали?

— Да — потвърди момичето.

— У Пешови ли си била?

— У тях — кой знае защо се изчерви Светла. — Сестричките му са самички…

— Как самички! А майка им?

— Майка им… — смути се момичето. — Не знам дали знаете, но тя и по-рано почти ги беше изоставила. Ние с Пешо се грижехме за тях… А сега Пешо го няма… От две вечери пък и майка им не се е връщала… Аз взех разрешение от нашите да спя при тях… Мама се противеше, но татко каза, че е правилно, и тя се съгласи… Даже като е свободна, идва и тя…

— А никой ли не знае къде е майката на Пешо?

— Татко питал там, където тя работи. Не знаят. Не ходела на работа… Нашите крият от мене, ама аз разбрах, че заминала за столицата с някакъв си…

Момичето пак се изчерви.

Инспекторът трескаво мислеше.

Гледай ти какви работи стават по света! И то не по света, ами под носовете ни. Да ти изчезне момчето и ти хич да не се замислиш за това. Да си изоставиш момиченцата и да хукнеш с някой си към столицата. Ех, може да не е някакъв си, може да е свестен човече, може би смятат да си създадат нов дом — няма кой да им пречи, но така ли се правят тия работи? Ама че бъркотия!

— Сега разбирам — каза той. — Виж какво, моето момиче. Тая работа трябва да я уредим.

Той погледна часовника си.

— До града, където живее Пешовата баба, има един час път с лека кола. За връщане един, стават два. И един час, докато бабата се приготви — три. В момента е осем… Значи около единадесет чакай ни. Да не се изплашиш, като ти звъним. Кажи и на близначките да знаят, че ще дойде баба им.

— Аз ги приспивам по-рано.

— Нищо. Ако могат, ще я дочакат. Ако не — ще ги събудим да й се порадват. Вече тя ще се грижи за тях… А и за Пешо, като се върне…

Почти без глас, някак съвсем тихо, с разтуптяно сърце, момичето промълви:

— Ще се върне ли Юнгата, чичко?

Горната му устна потреперваше.

— Ще се върне, момичето ми — сложи ръка на рамото му инспекторът. — Утре, другиден — ще се върне. — И като се замисли, добави, сякаш повече на себе си: — Ще се върне Юнгата от едно далечно, далечно плаване с погрешен курс, за да тръгне към едно истинско далечно плаване…

Светла като че ли го разбра и се усмихна хубаво, чисто, а инспекторът почувствува, че това ще бъде момичето, което винаги ще чака Юнгата от неговите далечни плавания…

— Ще ви чакам! — каза тя. — Аз чета до късно.

— Чакай ни! — каза той. — Поздрави татко си от инспектора Савов. Ние сме отдавнашни познати с него.

И тръгна да търси служебна кола, за да доведе бабата при близначките.

 

 

Да, откъде ги вземаше инспекторът Савов тия чисти носни кърпички? Във всеки джоб ли имаше по една?

Когато Пешо влезе в стаята му, остана изненадан. Та те бяха стари познати. Към него се запъти оня, добрият чичо, дето им беше оставил дворното си място за игрище и пристанище, дето им донесе книгите за моряци и пътешественици, дето им подари бинокъла си! Та това ли е инспекторът, от когото той все пак малко се страхуваше, макар баба му да го уверяваше, че не е никак страшен и че нищо лошо няма да се случи?

Бабата само каза:

— Ето го, сине. На тебе го оставям, така, както бих го оставила на собствения му баща, ако беше жив, горкият…

Пешо не усети нейното излизане. Почувства върху рамото си голямата топла ръка на мъжа до него, която го водеше към стола, и тъкмо навреме, защото краката му вече се подкосяваха, колената му потреперваха и той не знаеше дали ще го удържат.

Там, на стола, се отпусна, прихлупи длани с ръце и заплака.

— Е, е. Хайде сега! — каза инспекторът. — Нали сме мъже. Не ни отива да плачем.

Но момчето плачеше, притиснало до лицето си чистата носна кърпа, която инспекторът му бе дал, и съвсем не се срамуваше от сълзите си, защото плачеше пред един истински мъж…

 

 

За кърпичките ли питаш? — усмихна се инспекторът. — И аз не знам откъде се вземат по моите джобове. За тях кака ти Еленка се грижи. Всяка сутрин ми ги подменя…

Той загаси цигарата си, прозя се и добави:

— Време е за сън, а? Да си лягаме…

Сутринта и тримата излязоха от дома на инспектора. Той отиваше, за да започне своя работен ден, кака Еленка своя, а Юнгата ги изпращаше. Морякът вървеше между тях като син между майка и баща, жадно и радостно вдишваше свежия утринен въздух, сякаш знаеше, че ей сега, само след миг, ще му се случи нещо много хубаво…

— Юнгаааа!

Момичето тичаше, разперило ръце срещу него.

Не. То летеше, защото бе обуло леки бели обувки и стъпките му не се чуваха по паважа.

Морякът също разпери ръце и хукна. Черните панделки на баретата му се развяха зад гърба му, сякаш искаха да го догонят. Някъде там, под зелената сянка на дивия кестен, двете птици преплетоха крила…

Инспекторът деликатно улови лакътя на жена си и те се изгубиха в първата пряка.

Те знаеха: Юнгата идваше в родния град за това тъмнооко момиче със светлото име…