Михаил Лъкатник
Щастливо плаване, юнга (3)

Втора година вече бащата пътуваше. Близначките станаха първокласнички. Пешо им помагаше в първите уроци, проверяваше домашните им, будеше ги сутрин за училище, преглеждаше чантите им дали всичко си е на мястото, следеше да си изяждат закуската. Тръгваше заедно с тях, защото учеха в едно училище. През междучасията изтичваше да провери дали не им се е случило нещо, макар че много добре знаеше, че нищо не може да им се случи. Нали преди години и той беше първокласник? Ех, посбивал се е с тоя, с оня, поспречквал се е, получавал е наказание да преписва някоя буква 15–20 пъти. Оттогава изтече много време. Сега имаше повече уроци, повече учители и една класна ръководителка, която всички обичаха, защото преподаваше история и защото никого не бе наказала несправедливо.

С няколко думи — работите вървяха наред. Учението си беше учение, игрите — игри, домакинстването — домакинстване. Каквото нареждаше мама, изпълняваше се без възражения. Само дето тя все още си тъгуваше и може би по-рядко, но си поплакваше.

Минаваха дните, минаваха месеците и бащата се връщаше. Стаите тогава светваха, ставаха шумни. Това бяха дните на радост и дори майка им заприличваше на малко дете…

Но един ден, вместо да получат поредното писмо от татко, раздавачът донесе телеграма:

С дълбока скръб съобщаваме, че в Хамбург на… почина нашият любим помполит Симеон Велев…

Майката зарида страшно, болезнено, неутешимо. Така и не дочете телеграмата. В първия миг Пешо и близначките не разбраха жестокостта на онова, което се бе случило. Те повече се изплашиха от риданията на майка си, от нейното страдание. Пешо се затича, за да й донесе вода, и когато пусна крана на чешмата, изведнъж почувствува слабост в краката и ръцете си, изтърва чашата и приседна на малкото миндерче в кухнята. Сълзите задавиха и него. Не, мама нямаше нужда от вода. Тя беше загубила най-скъпия си човек и водата не можеше да й помогне. И не само тя. И Пешо, и близначките изведнъж бяха останали сами…

Той се изправи бавно и се запъти отмалял оттатък, там, където беше мъката. Двете момиченца хлипаха в прегръдката на майка си. Тя по-скоро го усети, отколкото видя разплаканото му лице, защото и нейните сълзи спускаха гъста мрежа пред очите й. Пешо се хвърли в топлата майчина прегръдка между двете момиченца и никак не се учуди, че там се намери място и за него.

— Какво ще правим без татко, момчето ми?

Мама каза това някак през сърцето си, сякаш без да помръдне устни. Каза го с ридание, с дълбоко наранена душа.

— Ако е грешка! — прошепна Пешо, уловил се за едничката мъничка надежда, която кой знае как и откъде като малко спасително пламъче трепна у него.

За миг мама притихна, готова да повярва в невероятното, да приеме за възможно невъзможното. Но това трая само миг, след който тя зарида с още по-силна болка.

Не, грешка нямаше, не можеше да има. Никой не можеше да си позволи да направи такава жестока грешка…

После? После щяха да изминат още дни и нощи, Пешо щеше да ходи на училище като замаян, дълго време нямаше да осъзнава къде се намира. Приятелите му щяха да се опитват да го разсеят, а той щеше да им отговаря само с мълчание. Учителите нямаше да го безпокоят, защото щяха да знаят, че той седи на чина си, но отсъствува от клас. Вкъщи щяха да се свиват заедно с близначките в скута на непрестанно плачещата си майка и никой нямаше да може да я утеши, защото и те самите щяха да имат нужда от утешение.

После? После щеше да дойде капитанът, оня, капитан Боев, да изкаже съболезнованията на целия екипаж от кораба „Христо Ботев“ и щеше да донесе едно малко сандъче. И над това сандъче щяха отново да ридаят всички, да оплачат праха на човека, когото безкрайно обичаха. И Пешо нямаше да може да си представи как така един толкова голям и силен човек, какъвто беше татко, е бил изгорен и прахът му е събран в едно толкова малко сандъче. А капитанът, едва преглъщайки думите си, щеше да каже:

— Много обичаше… и вас, и хората, и умря от обич… Много гореше и… изгоря…

Пешо нямаше да забрави тия думи през целия си живот и по-късно щеше да проникне в техния смисъл, но по това, че като мислеше за баща си, употребяваше „беше“, че капитанът казваше „обичаше“, „гореше“, щеше да разбере, че татко никога вече нямаше да прекрачи прага на техния дом, че ръката, която крепеше семейството, ръката, която го крепеше, когато се учеше да плува, оная силна ръка е част от праха в това сандъче, останал от извършената някъде в Хамбург кремация. Той щеше за пръв, а може би и за последен път в живота си да се срещне с тая дума „кремация“ и щеше завинаги да я намрази, като че ли думите имат, вина за значението, което хората им дават…

Но татко вече нямаше да го има. Как ли щеше да тръгне животът след неговата смърт?…

— Е, Юнга — каза инспекторът. — Хайде да вървим, да се борим за спасяването на Стефчо. Как беше там при вас, моряците, това Ес О Ес на английски?… Спасете…

— Душите ни — допълни го Юнгата.

— Така. Спасете душите ни! Хубаво и човешко.

Юнгата стана и наложи баретата си. Двете лястовичи крила на черните панделки легнаха на гърба му…

— Чакай! — додаде инспекторът. — Аз не те попитах: може би имаш работа… или среща там, с оная чернокосата Светла…

Очите му бащински се смееха. Имаше навик да разговаря с хората твърдо, но добродушно. Ще ти даде съвет, но без да усетиш, че те съветва, ще те напъти, но така, че да останеш с впечатлението, че ти сам си намерил пътя. И обичаше да употребява тая думичка „там“ не много на място: „там, при вас“, „там, с оная…“

Юнгата се изчерви, но му стана драго, дето инспекторът спомена името на Светла… Не, момъкът нямаше работа. Нямаше и среща със Светла. Тя била на село при дядо си. Юнгата й се обадил по телефона от пощата и тя утре щяла да дойде да се видят…

— Тогава тая вечер, значи, си ми гост. И гост, и помощник. Ще направим там, така да се каже, една-две делови срещи, а после ще вечеряме вкъщи. Не знам какво има за ядене, но леля ти Еленка сигурно ще приготви нещо вкусно.

— Сигурно! Най-ми се е услаждала нейната гозба! — каза Юнгата.

— И на мене…

Инспекторът заключи стаята и пъхна ключовете в джоба си. Вън слънцето клонеше към залез и вече се чувствуваше настъпващата вечерна прохлада…

В училищния двор група момичета тренираха баскет на единия кош. По-нататък няколко момчета ожесточено биеха дузпи на червенокос, жилав дребосък, но той с такова себеотрицание се хвърляше върху напечения асфалт, че не пускаше никакъв гол. Само високите топки му убягваха, но те не се признаваха, а голмайсторите ги биеха ей така, за свое удовлетворение. Имаше и доста зяпачи. Един от тях, като видя Юнгата, приближи и попита:

— Ей, моряк, бурно ли е Черно море?

— И бурно, и тихо! — погали го по косата Юнгата. — Както се случи.

— Че вие, когато е бурно, не плавайте. Нали тогава е страшно?

— Не може, братко. Служба. Страшно нестрашно — трябва да се плава. Врагът точно бурното море ще използува, за да се промъкне.

— Прав си — рече момчето. — И на мене ми се иска да стана моряк, ала не знам дали няма да се уплаша от страшното…

— Няма. Със страшното се свиква. А и нашето Черно море не е чак толкова черно, колкото го чернят страхливците…

— Ей, ти пак си прав. Аз като ходих миналото лято, колко хубаво беше. И топло, и тихо, и бистро, бистро — песъчинките на дъното можеш да преброиш.

— Видя ли? Ставай моряк и не бой се! — намеси се и инспекторът.

— Ще стана! — викна момчето и се затича да ритне топката, която дребосъкът вратар току-що беше отбил…

Директорката на училището беше слабичка, още млада жена. Двамата влязоха при нея, след като почукаха на вратата.

— Добър ден, Петрова — каза инспекторът. — Да те запозная с тоя млад приятел. Той завърши вашето училище, но ти тогава още не беше тук.

Тя стисна ръката на Юнгата и някак скороречиво отвърна:

— Радвам се, много се радвам. Вярвам, нашето училище да е оставило добри спомени у него.

— И добри, и лоши — загадъчно се усмихна инспекторът. — Но нали знаеш, човек забравя лошото и у него остава хубавото… А и вие, учителите, непрекъснато се грижите за това, там, у децата, у вашите ученици, да насадите доброто…

— Така е, така е — съгласи се бързо директорката, без да усети шеговития тон в думите на инспектора. — Те, децата, лесно се поддават на лоши влияния. Ако ние, говоря не само за учителите, ако ние, възрастните, не им помогнем навреме, не им подадем ръка, можем да ги озлобим…

— Дааа, може… Може от една лоша постъпка да ги тласнем към друга. От озлоблението до престъплението крачката не е голяма.

— Да, но не всички осъзнават ролята си на възпитатели, отговорността си пред тия крехки, неоформени още детски, колебливи характери…

— За съжаление, Петрова, и някои твои учители не осъзнават това… И току-виж, станала някоя грешка…

— Станала ли? Какво искаш да кажеш? — сепна се тя.

— Е, не е непоправима, но ако се повтори, човек не знае какво може да се случи, там…

— Какво „още“?… Значи, нещо се е случило?

— Ти знаеш, но в момента не се досещаш… За Стефчо става дума. За него сме дошли…

— Аха — поотпусна се директорката и продължи: — Избягал от къщи, цяла седмица не идва на училище. Някой настояваше да вземем мерки. А това значи да го изключим. Но класната му не беше съгласна. Тя дори щеше да ми обясни, но не остана време. Аз й се доверих, не насрочих учителски съвет…

— Тук нещо мненията ни се различават. Да се вземат мерки, не значи да се изключи ученикът…

— Но толкова неизвинени отсъствия! Ние сме образцово училище.

— Образцово ще бъде училището ти не като се отървеш от провинилия се ученик, а като го запазиш… Това, че си се доверила на класната му, е добре, но това е половин работа. Трябвало е да я изслушаш и да помогнеш за отстраняването на една несправедливост. Тогава работата щеше да бъде цяла. Тъй като не си изслушала класната на Стефчо, сега ще изслушаш мене. Няма как. Знам, че времето ти е скъпо, но детската душа трябва да ти бъде по-скъпа… Преди малко си говорихме с тоя млад приятел, че моряците имат един сигнал Ес О Ес. Спасете душите ни, значи в превод. Нали така, Юнга? — смигна той на момъка.

И Юнгата чу оная цялата история със Стефчо, отново преразказана с много подробности тоя път от самия инспектор на директорката.

Тя я изслуша внимателно и тоя път някак не бързаше да заговори. Случката, изглежда, силно я бе потресла. Юнгата забеляза, че тая жена имаше сини, сини очи — чисти очи. Такива очи като че ли съществуват, само да обичат, да ласкаят, да топлят. Но у директорката те бяха сменили цвета си, бяха станали зелено студени, докато тя мислеше за оная учителка, която така жестоко бе нагрубила детето. И отново станаха топли и светли, зелени, с тиха майчина влага, когато мисълта й се върна към мъката, която бе прогонила момчето от дома и училището.

Инспекторът също не бързаше. От многото си срещи с много и различни хора той бе свикнал да следи реакциите в сърцата им по техните лица, по техните рамене, по техните ръце. Той знаеше какво ще каже тя и чакаше да го каже. Знаеше и как ще постъпи после тя, и нямаше защо да се тревожи.

Битката за Стефчо беше спечелена и той вярваше, че отсега нататък тая жена ще я води и ще я води по-добре от него…

Юнгата усети: инспекторът тържествуваше. И въздъхна: „Какъв човек!“

— Откъде се вземат такива хора? — промълви директорката. Тя забави темпото на своята реч и сама не разбра това. Мислите й вървяха по стъпките на едно момче, което трябваше да пренесе непосилен за крехките му плещи товар. Тя жалеше момчето и тежко кореше тия, дето така несправедливо се отнасяха към него. За малко сякаш бе забравила двамата си посетители. Тя споделяше с тях своите мисли, а като че ли не ги виждаше. И пак: — Откъде се вземат такива хора?

Инспекторът присви рамене. Тя ли не знаеше отговора на тоя въпрос и той ли трябваше да й обяснява? Знаеше го. Такива хора има и още дълго ще ги има. Доброто и лошото се срещат навсякъде и водят борба помежду си. И както в приказките, така и в живота доброто винаги ще побеждава. Нали и дедите ни, и бащите ни за това добро живот не са жалили, нали и ние като очите си трябва да го пазим?

Но инспекторът не каза това. Той само се усмихна:

— Е, Петрова, ти много драматично приемаш нещата. Работата не е толкова трагична. Подведена е, изглежда, тая учителка. А може и тя самата да не е видяла много добро в живота… Хайде да действуваме делово. Утре Стефчо ще дойде на училище. Аз трябва да поговоря с нея. Да не се повтори историята. Повтори ли се, мъчно ще я оправим.

— Не! Аз ще говоря с нея. Още сега.

— Само че… — запъна се инспекторът.

— Само че… аз сега съм разпалена. Може да я нагрубя. Може даже да искам наказанието й, да поставя под съмнение пред всички нейния начин на възпитание… Това ли искаш да кажеш…? Не се тревожи. Ще бъда строга, но ще бъда разумна. Аз все пак, макар и отскоро, работя с нея и я познавам по-добре от тебе…

— Хубаво — рече инспекторът. — Ти си знаеш, там… Аз, нали разбираш? За децата… За нашите деца…

Директорката кимна. Когато се сбогуваха, тя отново го успокои, че разговорът ще мине както трябва…

 

 

Година ли, колко се измина? Мама продължи да тъгува за татко. Близначките като че ли често го забравяха. Те се заиграваха на улицата или вкъщи със своите многобройни спящи, говорещи и ходещи кукли, мечета, котета, зайчета, слончета. Тогава детските им брътвежи не спираха, смехът им зазвучаваше все по-високо и по-високо. Можеше ли да им се сърди някой за това? Те не бяха видели истинската смърт, не можеха да я проумеят, макар че бяха плакали заедно с майка си, бяха страдали заедно с нея. За тях татко им бе заминал на далечно плаване, на едно по-далечно плаване, което щеше да трае по-дълго, но което не можеше да бъде вечно. Някой ден то щеше да свърши и той щеше да се върне такъв, какъвто си го знаеха и си го обичаха, когато замина. И Пешо си мислеше, че така е може би по-добре. Никой вкъщи не познаваше мъртвия татко. Всички помнеха живия, веселия, добрия и това, че не получаваха писма от него, не беше беда. Можеха да препрочитат старите, в които имаше много шеговити работи, бяха изпъстрени с весели случки, станали в различни пристанища. Човек можеше да си ги чете така, както чете една книга за пътешествия, можеше да си ги чете един, два, три и повече пъти — да ги научи наизуст.

Над тия писма майка му го заварваше често. Той ги държеше в едно чекмедже на масата си и там никой не пипаше. Тя нищо не му казваше. Разбираше, че той още тъгува, както тъгуваше и тя. Болката им беше различна, но беше болка по един и същи човек.

И въпреки всичко Пешо беше дете. Полека-лека започна отново да се заиграва с приятелите си. Дворното място, където се намираше корабът им, отново оживя. Юнгата зае капитанския си пост и в училищния отбор, и на капитанския мостик.

Добрият чичко минаваше от време на време, оставяше някоя книга, а веднъж каза, че им трябва бинокъл. Не можело така — на командния мостик да няма бинокъл. И на капитана, и на помощниците му е необходим бинокъл.

И той донесе един хубав черен бинокъл с каишка, за да се окачва на врата, и с приспособление, което да се върти и да нагласява лещите на очите на тоя, който си служи с него.

— Лещи обаче няма — извиняваше се чичкото. — Като бях на вашите години, ги извадих, защото ме беше обхванала страстта по астрономията. Направих си телескоп. Но къде изчезна после телескопът с лещите от бинокъла, и до днес не мога да си спомня. Сигурно моите синове са го затрили някъде…

Пешо и другарите му никак не се огорчиха, че бинокълът нямаше лещи. Важното беше, че е истински.

— За какво са му лещи? — успокояваше Ванчо чичкото. — Че аз оттук и с просто око виждам муха, като кацне отсреща на оградата. А ако го окача на гърдите си, кой ще ти разбере, че няма лещи? Само ние ще си знаем. Заиграем ли се, пък и ние ще забравим тая дребна подробност…

Чичкото малко виновато повдигна рамене и си отиде. А децата веднага започнаха пътешествие с новия трофей. От носа на кораба с помощта на бинокъла някой откриваше пиратска фрегата. Нападаха я, пленяваха пиратите, но не ги избиваха, а ги правеха добри хора и после ги пускаха на свобода. Понякога дълго преследваха белия кит Моби Дик, но не му правеха нищо лошо. Кой знае защо, тоя кит, който беше причинил смъртта на много моряци и капитани, им беше симпатичен. Нека си живее, нека си плува по далечните северни морета. А и Моби Дик им беше благодарен — не разби с опашката си техния кораб.

 

 

И изведнъж нещата се объркаха. Впрочем Пешо не разбра кога започна това объркване. Дали със смъртта на баща му или по-късно.

Една леля, по-възрастна сестра на майка му, започна често да се навърта вкъщи. По-рано тя никак не идваше и от случайно доловени разговори между родителите му момчето помнеше, че баща му нямаше добро мнение за нея. Може би затова тя беше неприятна и на Пешо. Посрещаше я хладно, отказваше подаръците й, докато близначките с радост се нахвърляха на евтините й шоколадчета.

Двете жени се затваряха в мамината стая и момчето даваше ухо да долови разговорите им. Разговори почти нямаше, защото непрекъснато звучеше гласът на лелята, а мама понякога уклончиво, едносрично отговаряше. Какво приказваше лелята, мъчно можеше да се разбере. Може би утешаваше младата вдовица, може би се опитваше да я разсее с весели истории… Но смехът, който се чуваше, беше само неин. Мама не участвуваше в тоя смях.

Когато лелята си отиваше, момчето забелязваше, че майка му е в особено състояние. Все така замислена, все така тъжна, но с непознат за него блясък в очите. Друг път тези очи бяха помътнени, погледът им сякаш се мъчеше да пробие мъгла. Движенията на ръцете й ставаха забавени, често изпускаше чашка или чиния в умивалника. В такъв момент тя се заглеждаше в огледалото над умивалника, устните й потрепваха на плач, изтриваше ръце в престилката си и се втурваше в своята стая.

Пешо доизмиваше съдовете, прибираше ги в шкафчето и отиваше да приспи близначките.

С какво ли лелята лекуваше мамината мъка?

Понякога възрастните забравят да затворят добре една врата. Или мислят, че са я затворили, но нещо в бравата не е наред, нещо там не е щракнало както трябва, и вратата остава притворена. А една притворена врата, все едно че е отворена. И да не искаш ще чуеш какво се говори зад нея. И Пешо чу.

Лелята говореше за младостта, която не трябва да се пропилява, за красотата, която е дадена за обич. И младостта, и красотата не са вечни. Докато се усети човек — и си отиват. На нея, значи на Пешовата майка, й е необходим един сериозен мъж, една здрава ръка, на която тя да се осланя в живота. Тя, лелята, й намерила вече такъв мъж и той е много уважаван в службата си, а скоро, съвсем скоро ще го повишат и ще го преместят в някакво министерство в столицата.

Много важно, мислеше си Пешо, може и министър да го направят. Да не би да е повече от един помполит, който плава с корабите за далечно плаване?

А лелята се разтапяше, като разправяше как той щял да се грижи за майка му, колко много я обичал, колко страдал за нея.

Пешо не разбираше защо трябва да страда, щом я обича, но смяташе, че никой не би могъл да обича майка му така, както я обичаше баща му, както я обича той, както я обичат близначките.

Тук майка му възрази нещо за децата, но лелята веднага я засече:

— Не мисли ти за децата. Баба им ще дойде да ги гледа или ще ги вземе при себе си. Те утре ще пораснат и ще си имат свой живот. Да не мислиш, че тогава ще те погледнат? Хич и няма да си спомнят за тебе…

На това място от разговора някой затвори вратата. И добре направи, защото Пешо бе стиснал вече юмруци и бе готов да нахлуе в стаята, да се нахвърли върху лелята и да я изгони от къщи.

Нямало да си спомнят за майка си! Нямало да се погрижат за нея! Та той само да порасне. Ще постъпи на работа и всичко, каквото спечели, ще го дава на нея. А после и близначките ще постъпят на работа и няма да има по-щастлива майка от тяхната.

Момчето пропусна две сълзи през клепачите си, тръшна се на леглото в стаята си и прошепна:

— Не ни оставяй, мамо! Прогони я тая натрапница…

 

 

Един ден с лелята дойде млад човек. Малко по-млад от таткото на Пешо и малко по-възрастен от майка му. Не можеше да му се отрече, че е симпатичен, както се бе изразила лелята, и облечен с вкус, но на Пешо не се хареса. Ето ти го, значи, кандидата за началник в някакво министерство!

Момчето го посрещна с неприязън. То искаше да запази в този дом спомена само за баща си.

Мама каза на децата да излязат да играят, но излязоха само близначките, а Пешо се затвори в стаята си под предлог, че има да учи…

След време човекът и лелята си тръгнаха, като лелята вдигаше много шум. Сигурно бе доволна, че си е изпълнила задачата. Близначките се прибраха, в кухнята започнаха да приготвят масата за вечеря. Повикаха и Пешо, но той каза, че не е гладен, и побърза да си легне. Дълго лежа в леглото по гръб, без да склопи очи, като се вслушваше в шумовете оттатък: раздигаха масата, изхвърляха остатъците от яденето в кофата на кухненския балкон, подреждаха съдовете на умивалника, шуртеше вода, звънтяха вилици и чинии — мама, изглежда, ги миеше. После близначките започнаха да мрънкат — спеше им се. Отвори се вратата на тяхната стая и след малко утихнаха. Заспали са веднага, щом са сложили глави на възглавниците…

В просъница чу, че се затвори вратата и на мамината стая.

В просъница усети, че една нова болка сви сърцето му. От какво ли? Вероятно защото се надяваше, че мама ще отиде при него да го види, да го попиха какво му е. А тя не отиде… И Пешо заспа с някакъв страх, който притискаше гърдите му, страх от непознатия, протегнал ръце, за да му отнеме нещо. Той бе запомнил тия ръце с тънки бели пръсти, с рижи косъмчета по тях. Едната бе поднесла бледорозови карамфили в целофанена хартия на майка му. Другата бе протегната, за да се ръкува с него, но когато момчето не подаде своята, тя се опита да го погали по косата. И това не й се отдаде, защото Пешо отстъпи назад. Тия ръце висяха сега над съня му и го хвърляха в кошмари. От тия ръце не би могъл да се спасиш другояче, освен като се събудиш…

И той се събуди облян в пот. Дълго ли бе траял тоя жесток сън? Изглежда, дълго, защото в прозореца леко се развиделяваше, сенките от ъглите на стаята бягаха…

Привечер той видя отново тия ръце. Беше близо до голямата стъклена витрина на кафе-сладкарницата. Едната ръка на младия човек държеше незапалена цигара, другата лежеше на масата върху ръката на майка му.

Майка му се усмихваше. Може би беше щастлива…

Момчето сви зад ъгъла и понесе в себе си мъката, че тия ръце му бяха отнели вече най-скъпото.

Тази нощ майка му се прибра призори…

В училище Пешо беше мрачен и замислен. Добре, че не го изпитваха тоя ден, защото никак не му беше до това, да разказва уроци. През голямото междучасие се отдели в дъното на двора и се облегна на ствола на големия разлистен кестен.

Светла, която през всичкото време го следеше с очи, отиде при него. Тя още първия час почувствува, че нещо се е случило с приятеля й, и докато се измъчваше в догадки какво ли може да е то, едва не си изкара една двойка по история. Пропусна въпроса, зададен от класната. Добре, че зад нея й подсказаха отговора, а от него, схващайки въпроса, тя доразви изчерпателно урока, като за момент забрави Пешо.

— Друг път не се разсейвай! — каза класната, защото тя не беше вчерашна и забеляза, че Светла не внимава. Но беше сигурна в знанията на момичето и предоволна от отговора…

— Пешо, какво се е случило с тебе?

Светла беше добра приятелка. Всеки друг — и Ванчо, и Кольо, и Сашо — той би пратил по дяволите и би им казал да не си завират носовете, дето не им е работата, но на нея… Напротив, той като че ли изведнъж откри, че само на нея може да довери мъката си, че само тя би могла да облекчи страданието му. Но се уплаши, че всичко, което ще й разкаже, може да прозвучи като хленчене, а той беше мъж и нямаше да си позволи да хленчи пред едно момиче, пък колкото и скъпо да му е то. Не можеше обаче да я огорчи с мълчанието си. Това за нея щеше да прозвучи като пренебрежение, като незачитане, неуважение.

— Светле, тежко ми е… Всичко ще ти кажа… но не сега. Остави ме да премисля…

— Не можеш ли да ми се довериш?

— Само на тебе… На никой друг… Но не настоявай сега…

— Може би няма да ти помогна, но ще ти олекне…

— Никога няма да ми олекне… Но ти трябва да знаеш… Аз сам ще ти го кажа… но след ден, след два…

— Добре — промълви Светла и сведе черните си очи. — Измъчвам се за тебе, но ще почакам… Щом ти така си решил…

Тя понечи да си тръгне.

— Какво, малчугани? Любовни недоразумения ли?

И двамата се сепнаха. Беше един зализан осмокласник, който минаваше край тях, и когото те не бяха забелязали. Познаваха го. Известен като най-големия фукльо в училището, той често биваше прицел за присмех на другите с екстравагантните си фланелки и панталони, с причудливите си прически.

— Тя, любовта… — искаше вероятно да каже някоя глупост от рода на „любовта е и радост, и страдание“, или нещо подобно, но не довърши. Като пружина се изпъна юмрукът на Пешо и изби челюстта на зализания чак до лявото му рамо. Чудно как главата му не се извъртя на 360 градуса. В този юмрук момчето като че ли беше вложило цялата си мъка.

Светла разбра това и с възхищение изгледа приятеля си. Не заради глупавата шега удари той осмокласника. Момчето просто страдаше, а другият не можеше да знае това и бе избрал най-неподходящия момент за закачки…

Зализаният размърда с ръка брадата си, изплю малко кръв, изглежда, бе ухапал езика си, и си тръгна.

— Добре, пак ще се срещнем — процеди пътьом и плю още веднъж.

— Ще те чакам — отвърна Пешо и разтри с длан юмрука си. Ръката го болеше от удара.

Светла му се усмихна малко горчиво, а очите и му говореха за обич…

Звънецът биеше и те се отправиха към класа.

На чина си момчето потъркваше юмрука си, но беше забравило осмокласника, а си мислеше, че е много хубаво да имаш такъв приятел като Светла, да можеш да му се довериш, да знаеш със сигурност, че той ще те разбере и ако има сили, ще ти помогне…

На чина момичето си мислеше, че е много трудно да имаш такъв приятел като Пешо, защото няма как да го разбереш, а искаш да го разбереш, за да му помогнеш…

И двамата се преструваха, че внимават в урока.

 

 

Има такава дума, че нещастието не идва никога само. Като дойде едно, ще го последва друго.

Една сутрин, като отиваше към кораба, Пешо отдалеч забеляза нещо нередно. Работници събаряха старата дъсчена ограда на тяхното дворно място. Сърцето му трепна и той се затича нататък. Ванчо, Кольо и Сашко изнасяха имуществото си от бараката. Те бяха тъжни и намусени, гледаха повече в земята и никак не слушаха чичкото, който се мъчеше да ги утеши и развесели.

Пешо се приближи.

— Значи все пак продадохте мястото — каза укорно той, без да поздрави.

Чичкото присви рамене, запримига. Тъмните му очи виновно отбягваха погледа на момчето.

— Какво да се прави! Не зависеше от мене. Градският съвет реши тук да се построи детска градина… Нали разбираш? Тук пак ще играят деца… Много повече деца…

— Разбирам — прошепна Пешо.

Той знаеше, че това място не можеше дълго да остане незастроено, но се надяваше, че ще мине много време дотогава, а за това време те ще пораснат и вече няма да им се играе толкова… И тъкмо сега ли трябваше да се случи тая работа? Сега, когато никак не му се прибираше вкъщи, когато всичко там му беше опротивяло, когато единствено тук, в бараката — каюта, можеше да поседне, да си помисли, да се поразсее с другарите си, да чете колкото си иска…

— Всичко направих, момчето ми! — продължи чичкото. — И за вас съм помислил… Издействувах от спортното дружество да ви пускат на стадиона… И екипи ще ви дадат.

— На нас? — сепна се изведнъж Ванчо. — И ще можем да ритаме там колкото си щем?

Той се зарадва на това разрешение на въпроса. И другите двама останаха доволни. Да им дадат екипи, да играят на голям стадион!

— Е, колкото искате, няма да може. Един стадион имаме в града. И други ще трябва да тренират там. Но ще ви определят часове. А както разбрах, и детски отбор искат да създадат. Не един, а повече… С треньор…

— С треньор…?

И момчетата се виждаха вече истински състезатели. Виждаха се победители, носители на много купи и медали, защитници на спортната чест на тяхното училище, на града… а защо не и републикански първенци?

Пешо си мислеше, че тоя чичко всъщност е много добър, макар че не можа да им опази кораба, т.е. да им остави дворното си място. И в този момент той за пръв път се усъмни, че това дворно място е негово въобще. И откъде беше дошъл той? Как така неусетно се намеси в техните игри и как така неусетно те го приеха като свой благодетел, доброжелател, помощник, защитник? Та той никак не приличаше на собственик. Какво ли работеше? И дали си имаше собствено жилище? Дали не живееше под наем някъде натясно с цялото си семейство? Ако това място беше негово, той можеше да го даде за жилищен блок и в него щеше да получи голям и хубав апартамент. А той — дава го за детска градина. Чудак такъв!

Всички тези въпроси едва сега пръкнаха в главата на момчето и то се колебаеше дали да го попита, но като погледна чичкото, разбра, че и на него му е мъчно, и си замълча. Зае се да помага на другарите си. Опаковаха книгите и си разпределиха кой каква част ще отнесе у дома си. Но и тук чичкото намери разрешение, което всички приеха.

— Защо — предложи той — не занесете книгите в училищната библиотека? Там, доколкото знам, няма много като тях. Хем и други ще ги прочетат, хем ще можете в час по ръчен труд или пък през друго време заедно с останалите си съученици да го подвържете…

Момчетата погледнаха капитана си.

— Да ги занесем! — съгласи се той. — Хайде, още сега!

— Така де — каза чичкото. — Книгите са за четене. Колкото повече хора прочетат една книга, толкова по-добре.

Тръгнаха с пакетите в ръце към училищната библиотека. Знаеха, че по това време библиотекарката е там.

Тя много се зарадва. Описа ги внимателно в библиотечната книга, отдели ги настрана, за да им постави после етикетчета с номера, и сърдечно им благодари.

— Искаме сами да си ги подвържем — каза Пешо. — И други неподвързани, ако имате, и за тях ще ви помогнем. Ще съберем всички пионери, които разбират от тая работа.

Библиотекарката още повече се зарадва.

 

 

В спортното дружество наистина ги приеха. Събраха момчета и от другите училища и създадоха първите два детски отбора. Имаха си треньор, определиха им дни и часове за тренировки. Но на децата им оставаше много свободно време и скоро разбраха, че техният кораб „Циклон“ ще им липсва. Не може цял ден да се рита топка. Пък и да може, нямаше къде. Да си направят нов кораб — също нямаше къде. Всички живееха в жилищни сгради без дворове. А и на Пешо никак не му беше до кораби…

Вкъщи с близначките се държеше добре, помагаше им. С майка си почти не разговаряше. Лелята продължаваше да се мъкне със своите евтини шоколадчета. Понякога той успяваше да я излъже, че майка му я няма, но веднага след това трябваше да излъже и майка си, че е звънял някакъв негов приятел, за да го пита нещо, и си отишъл.

Оня, непознатия вече не видя, но затова пък майка му започна да отсъствува често от дома, да се връща късно след полунощ и той не знаеше какво да отговаря на близначките и как да ги утешава, когато те хленчеха за нея, преди да заспят. Казваше им, че мама е на работа, че като се събудят, тя ще си бъде при тях. Разказваше им приказки, които сам си измисляше. С помощта на един чаршаф и с многобройните кукли, зайчета, мечета и слончета, останали от татко, разиграваше пред тях куклен театър. Те се уморяваха и заспиваха. Той ги завиваше, изгасваше лампата и се прибираше в стаята си. Там отваряше чекмеджето с татковите писма, четеше ги и сякаш чуваше татковия глас. Не плачеше, но очите му се навлажняваха. Споменът за бащата още не бе избледнял…

 

 

В тая делнична утрин момчетата седяха на една от пейките на стадиона и наблюдаваха играта на големите. Те играеха скучно, все в средата на игрището, безрезултатно.

От момчетата бяха само четиримата: Пешо, Ванчо, Кольо и Сашо. Другите им съотборници сигурно още се излежаваха в леглата си.

Някой от четиримата подхвърли:

— Хайде да отидем на море заедно това лято!

— Иха — каза Ванчо. Той винаги пръв се палеше и пръв възприемаше подхвърлените идеи някак си направо, от сърце — Знаете ли колко ще е шик?

— А пари? — запита Сашо. — Пари за път, пари за ядене. Няма да гризкаме въздух. Никак не пълни стомаха…

Никой от тях не беше гладник, но и никой от тях не е бивал принуждаван да гладува. Ако са гладували понякога, то е било заради играта, но затуй пък после са се натъпквали здравата.

— Чак толкова много пари няма да ни трябват. Пътните например отпадат. Ще пътуваме на автостоп… Там, разбира се, няма да спим нито на хотел, нито на къмпинг… Много бръснат на тия места, а ние още нямаме бради…

Беше Кольо. Пешо го погледна и си помисли дали той не подхвърли идеята? Като че ли е той. От думите му личеше, че отдавна му е хрумнало това летуване.

— И друго — продължи Кольо, — през лятото на морето е така бъкано с чехи и германци, че нито в хотелите, нито в къмпингите ще намерим място. Ще идем под Созопол. Аз знам къде. Там, току до брега ще си направим колиба от пръти, листа и храсти. Наблизо има извор с бистра вода… Значи остава само яденето. За него трябва да се намерят пари. Ще започнем още отсега…

— Хе, ще събираме! — рече Сашо. — Дават ни по някакви си двайсет стотинки. Поне да беше Киро дебелия с нас! На него всеки ден му снасят по кинта, а в неделя — две. Шейсет дена има до лятото. Значи само той ще събере към седемдесет лева. Като прибавим и нашите мизерни надници от стотинки — готово!

— Киро дебелия няма да се съгласи! — сви устни Ванчо. — Освен това той не е приятел. Аз с него никъде не тръгвам…

— И аз — присъедини се Сашо. — А техните, както го глезят и гледат, няма да го пуснат.

— А ти да не си въобразяваш, че нас ще ни пуснат? — каза Кольо.

— Че как тогава? — запита Ванчо.

— Как! Няма да питаме. Тръгваме и толкоз.

— Леле, такъв тупаник ще падне после, като се върна! — засмя се Ванчо. — Ама нищо. Идеята е чудесна. Заслужава си жертвата.

— Идеята е добра — намеси се Пешо.

Всички насочиха погледи към него. Напоследък бяха свикнали с неговото мълчание и неучастие в разговорите им. А тази идея беше и негова. Той имаше намерение да я осъществи сам, но целта му беше по-далечна: незабелязано да се качи на някой чуждестранен кораб, да се скрие и някъде в открито море или в чуждо пристанище да се покаже. Тогава или ще го вземат за юнга на кораба, или в най-лошия случай ще го свалят на брега. Там някак ще се оправи. Опротивял му беше родният дом.

Тези неща той не можеше да сподели с другарите си. А и там, където бяха намислили да идат, чуждестранни кораби не акостираха.

Той трябваше да мисли после как ще се добере до големия пристанищен град. Самичък или най-много с още един от своите приятели.

— Но трябва сериозно да се заемем с парите — продължи Пешо. — Само с нашите стотинки нищо не става… Ще се наложи да продадем туй-онуй от къщи…

— Ей, наистина — пламна пак Ванчо. — Че моето старо палто е съвсем запазено. Като нищо ще взема пет лева от вехтошаря за него.

— И ние имаме стари палта — присъедини се и Сашо.

— Аз съм намислил и нещо друго — каза Пешо. — Но трябва сериозно да обсъдим всичко и да се заречем, че ще пазим тайна.

И той им довери един свой план, който скоро влезе в действие…

 

 

Първа изписка вдовицата на запасния полковник от царската армия, записана по-късно в протоколите на милицията според званието, което й даваха момчетата в своите показания, „запасната вдовица“. За нейното пършиво палто те едва измъкнаха от вехтошаря два лева, но това беше добро начало и ги окуражи. Те сложиха тези два лева в една кутия от бонбони, която скриха в мазето на Ванчови. От тоя ден нататък Ванчовото мазе щеше да им служи за скривалище. Двата лева грееха на дъното на кутията като златно съкровище. Момчетата ги гледаха и си представяха морето, пясъка, скалите, колибата, която щяха да си построят…

Запасната вдовица спа неспокойно през нощта. В съня й непрекъснато се вмъкваше мисълта за нещо несвършено, нещо забравено. Събуди се с горчилка в устата, извади изкуствените си зъби от чашата с вода и ги нагласи на местата им, изжабурка се на чешмата и преди да е сварила кафето си, запали цигара. Напоследък много пушеше вечер и затова сутрин в устата й горчеше.

Помъчи се да си разтълкува сънищата, но не успя, защото нито един от тях нямаше край. Онова, забравеното нещо, ги прекъсваше на най-интересното място. Джезвето вече къркореше на котлона. Заедно с аромата тя усети и вкуса на кафето и преглътна, но глътката й излезе горчива, и то не от цигарата, а защото откри, че забравеното, дето смущаваше сънищата й, е палтото, което простря вчера на въжето в двора.

Със завидна за нейните седемдесет години пъргавина тя хукна към прозореца, дръпна пердето и остана изумена — палтото го нямаше… Разгневена, отвори двете крила и се развика. Нарече всичките си съседи и съседки крадци, които се чудят как да направят непоносим живота на една бедна вдовица.

Съседите и съседките застанаха на прозорците и като разбраха, че цялата гюрултия е за някакво си палто, прибраха се да си гледат работите, защото бяха свикнали с шумотевиците на запасната вдовица. Тя щеше да вика още много, но й замириса на изгоряло кафе и се втурна към котлона. За нейно огорчение съдържанието на кафеника се лееше върху нажежената плоча и пушеше. Запасната вдовица успя да спаси една малка част, досипа още вода и кафе и застана на пост пред котлона. Само че тоя път сред миризмата на изгоряло кафе и захар острият й нос подуши една друга миризма — смесица от изгорял найлон и лен. Погледна към масата — цигарата й догаряше там и вече бе направила голяма дупка върху найлоновата и ленената покривка. Бе паднала от пепелника…

Боже господи! Колко лошо започваше денят!

Първата глътка кафе я поуспокои. Забърса с ръка изгорената покривка и запали нова цигара. Извади от джоба на пеньоара си омазнено тесте карти и като ги прекръсти, почна да си реди пасианс. Искаше да види какво още би могло да й се случи през тоя ден.

Кафето беше изпито, картите не показваха нищо. Тя не знаеше дали да им вярва, защото и снощи не й показаха нищо лошо, а тая сутрин за половин час колко много бъркотии станаха!

Надникна в кафената чашка. И там нямаше нищо особено. Не можа да види нито черна котка, нито змия, нито гарван. Само й се стори, че вижда някакво писмо…

Тогава запасната вдовица, забравяйки да си измие очите, се залови да пише оплакване до милицията за изчезналото палто. Почеркът й беше красив четлив, леко наклонен, интелигентен — такъв, какъвто подхожда на вдовицата на един запасен полковник от царската армия…