Михаил Лъкатник
Щастливо плаване, юнга (4)

На другия ден изчезнаха луканките на бай Стоян. Наистина те изчезнаха през нощта, но едва през деня бай Стоян и жена му забелязаха, че ги няма на балкона.

Тези луканки също намериха място, и то почетно, в мазето на Ванчо. Изглеждаха много вкусни и момчетата помислиха, че могат веднага да ги опитат, но никой не продума. Щяха да им свършат по-добра работа из пътя…

Бай Стоян не обичаше шумотевиците. Достатъчно му беше бръмченето на шмиргела, на който изглаждаше вулканизираните гуми.

Той накара жена си да напише оплакване до милицията, прочете го, каза й да прибави накрая „нашата милиция е непрекъснато на своя боеви пост и аз не се съмнявам, че тя ще открие крадците и те ще получат заслуженото тежко, но справедливо възмездие“, подписа се и прати дъщеря си да го занесе в районното управление.

Той си имаше работа…

 

 

На вехтошаря момчетата продадоха няколко стари палта, пуловери, ризи. Но вехтошарят беше стиснат. Той хвърляше дрехите в чувала, като предварително ги оглеждаше отвсякъде, мърмореше, че тук било протрито, че там имало дупчица, че такива дрехи и последният циганин не би купил за детето си. Даваше им по левче на парче, а за ризите и пуловерите едва отброяваше по някоя стотинка. Дори и за палтото на Ванчо не даде повече от два лева.

Парите в бонбонената кутия се поувеличиха, но още не бяха стигнали и двадесет. А времето минаваше, наближаваше ваканцията, а заедно с нея и лятото.

Момчетата се умърлушиха. Морето започна да им се струва сто пъти по-далеч, отколкото е в действителност. А и нещо ги измъчваше: може би страх, може би това, което хората наричат съвест. И всеки по свой път достигаше до мисълта, че вършат нередни работи, непозволени. И се опитваха да оправдаят постъпките си. Кражби. Наистина ли са крадци? Та какво са там някакви си стари парцали или някакви си луканки? Каква кражба е то? Някои крадат с хиляди — и нищо. Ех, не е съвсем нищо. Даже е много нещо. Повечето ги хващат рано или късно и хайде в затвора. Кой за пет, кой за десет, че и за петнадесет години… Зависи от кражбата.

Така между другото веднъж Сашо замислено издума:

— А знаете ли, че на Киро дебелия баща му оня ден го отведоха?

— Къде? — попита Кольо.

— В милицията. При следователя… А оттам сигурно в затвора…

— Ами сега? — загрижи се на шега Ванчо. — Всеки ден левче, а в празник — два. Кой ще му ги дава на Киро?

— Никой — каза Сашо. — Много мислят техните за Кировото левче, както им се въртят главите… Крият се вкъщи, срам ги е да излязат на улицата. Чак и пердетата на прозорците не вдигат… А и Киро… Не го ли виждате? Вече не виси на училищния бюфет да се тъпче с вафли… Изглежда ми доста поотслабнал за тия няколко дена.

Момчетата млъкнаха. Слънцето беше напекло стадиона. На пейките край тях нямаше никого. На игрището тренираха големите.

Пешо присви вежди и ги изгледа строго.

— Вие… да не се уплашите?

— Ами — отвърна Ванчо. — Че какво толкова сме направили? На Киро баща му е управител в гастронома. Там заедно с касиерките и продавачките сигурно са крали хилядарки…

— Кой се е уплашил, да се отказва навреме. Работата сега започва и скоро ще имаме пари. Толкова, колкото ни трябват… Само че се иска смелост… Смелост и мълчание…

Момчетата започнаха да се оправдават, че никак не са се уплашили. Щом Пешо е с тях и те ще бъдат с него докрай, че нищо няма да ги спре и каквото каже той, ще го сторят…

И морето отново им се видя близко, много близко!

 

 

Инспекторът и Юнгата влязоха в кварталната кръчма.

— Свакото на Стефчо може би е тук. Ако не е, скоро ще дойде — каза инспекторът. — Ти, Юнга, да не скучаеш с мене?

— Никак — усмихна се Юнгата. — Напротив, много ми е интересно. И знаеш ли… Спомням си в подробности преживяното.

— Това е добре. — Инспекторът сложи ръка на рамото му. — Човек трябва от време на време да се връща към миналото. Това ще му помогне да върви напред.

Огледаха кръчмата. Имаше свободни маси и седнаха на една. Свакото на Стефчо още не беше дошъл.

— Ще го почакаме!

Инспекторът повика сервитьорката и поръча коняк с кока-кола. Момичето му се усмихна, защото го познаваше, и побърза да изпълни поръчката. Юнгата каза, че не иска коняк, но момичето не го чу.

— За твоето щастливо плаване, Юнга!

Чукнаха се и инспекторът отпи голяма глътка. Момъкът благодари и остави чашата, без да я докосне с устни.

— Не пиеш? И това е добре. Аз обичам така след работа понякога да си опаря езика с чашка коняк… Разправят, че вие, моряците, здравата си пийвате…

— Приказки от старо време. Има някои пият, но ние не! При нас, военните моряци, дисциплината е строга. По-строга, отколкото в казармата.

— Аз пък нали съм сухопътна душа, всичко обърквам: моряци от военния флот, моряци от търговския флот, моряци от рибарски флот — все моряци…

Юнгата си наля кока-кола. Беше жаден и разхладителното силно подсладено питие приятно разкваси гърлото му.

Свакото дойде скоро. Инспекторът го видя още на вратата и го повика. Оня залепи най-любезната усмивка на устата си и приближи.

— Заповядайте, другарю инспектор. Какво ще обичате?

— Седни.

— С удоволствие, другарю инспектор, само че имам компания. Чакат ме.

— Кажи им, че ще се позабавиш малко.

— Добре, другарю инспектор. На вашите заповеди!

Свакото се отдалечи, обади се на приятелите си от една близка маса и след миг се върна.

— Какво ще пиеш? — попита го инспекторът.

— Мастика, другарю инспектор. Много я обичам.

— Знам! — каза инспекторът и поръча мастика. — Попитах само, за да съм сигурен.

Момичето я донесе с голяма чаша вода. Свакото предпазливо вдигна мастиката и страхливо погледна инспектора. Дали ще се чукне с него?

Инспекторът се чукна. Двамата отпиха и оставиха чашите. Инспекторът присви клепачи и някак си през мрежата на златистите им косъмчета се вгледа в свакото.

— Слушай, Стайков. Хайде да се разберем с тебе… Мъж като мъж си, имаш хубава работа, жена ти и тя е на добра служба. Може да се каже, че ти върви в живота.

— Така е, другарю инспектор. Не мога да се оплача.

— Добре. Дръж се тогава като мъж. Смени го тоя тон и да говорим като мъже.

Стайков се замисли. Мазната усмивка изчезна от лицето му и той заприлича на човек. Беше му неудобно, защото другият срещу него сякаш надничаше в мислите му. Имаше чувството, че ги чете, дори нещо повече — знае ги предварително. Той преполови чашата си и въздъхна:

— Добре, инспекторе. Да говорим като мъже…

Явно, че с такъв човек не можеше другояче да се говори.

Инспекторът го гледаше през мрежата на клепачите си, сякаш преценяваше дали оня отсреща ще продължи да хитрува или ще бъде искрен…

— Играеш една игра, която никак не е мъжка и която поначало е загубена.

— Каква игра? — плахо запита Стайков.

Аха. Ще хитрува още…

— Нали обеща, че ще си говорим по мъжки?… Тая игра с момчето. Виждаш, тръгнало по криви пътища. Вместо да му помогнеш, ти гледаш да го прогониш от къщи…

— Но аз му помагам — упорстваше Стайков.

Е, хайде да видим докъде ще стигнеш.

— Когато някой се дави, не му помагат, като му натискат главата под водата. Подават му ръка, за да го извадят.

Стайков сведе очи. Вдигна чашата пак и тоя път ръката му трепереше. Той отпи жадно. Водата не докосна.

— Виждаш, майка му е сама. Оставил я мъжът й. Не си ли помислил, че момчето е лошо, защото лошо се отнасяте с него?

— Ние?

— Вие. Най-много ти… И другите. Някои от по-големите деца го бият, защото знаят, че няма кой да го защити. То се озлобява. Други му се подиграват, че няма баща, подхвърлят му обидни думи. То още повече се озлобява. А кой да се погрижи за него? Защо не ти? Някой ден ще имаш деца. Хубаво ли ще ти бъде, ако с тях се случи нещо такова?

— Но Стефчо не ме слуша. Мрази ме.

А, ето. Значи все пак ще се предадеш.

— Ако бъдеш добър с него, няма да те мрази. Лесно е да си спечелиш омразата на едно дете, мъчно е да спечелиш обичта му. Аз съм се хванал да направя човек от него. Помогни ми и ще видиш тогава, че детската признателност струва много повече от някакви си там глупави петнадесет лева, които ще получаваш на месец от едната стая.

Стайков се изчерви. Той разбираше, че инспекторът е прав, и неговата алчност и егоизмът му постепенно отстъпваха на тая правда. В душата му се надигаше и известен страх. Какво съм се захванал с тоя човек? Ами ако в службата ми заговорят за тия неща? Как ще погледнат колегите на мене?

— А и надали ще ги получаваш — продължи инспекторът.

— Защо? — изтърва се Стайков, все още под влиянието на първоначалните си замисли. Разбра, че сгреши с тоя въпрос, но беше късно. Инспекторът вече му отговаряше:

— Законът няма да позволи такава неправда. Обществото няма да се примири с нея… Или искаш да те разнасят по вестниците?…

Само това оставаше. Да вземат да се занимават с него в квартала. Да го пишат по вестниците. Пък и кой знае какво още ще измислят…

Стайков допи чашата си. Съвсем по мъжки той се изправи и подаде ръка. Инспекторът също се изправи и стисна ръката му. Това беше вече уважение.

Предаде ли се?…

— Ще бъде както казваш, инспекторе! Разбрахме се!

— Ето така! — усмихна се инспекторът. — Момчето си е вкъщи. Утре ще тръгне отново на училище… А ти бъди внимателен с него. Полека-лека ще спечелиш доверието му… Това е.

— Добре, инспекторе.

— И ако има нещо, идвай при мене. Че аз не мога навсякъде да огрея.

— Ясно!

Стайков отиде при приятелите си.

Инспекторът седна на мястото си. Юнгата го наблюдаваше как върти празната чашка между дългите си пръсти и учудено се вглежда в нея. Кога я беше изпил? Юнгата бутна другата чашка пред него. Тя си беше пълна.

— Благодаря — трепна инспекторът. — Струва ми се, че заслужавам една чашка повече.

Очите му бяха уморени, много уморени, но добри и радостни.

Дали заслужаваш? Много повече заслужаваш ти, инспектор Савов. Но не за коняка го правиш ти, а и никой не ти го дава даром за награда, а си го плащаш сам от джоба. За друго го правиш ти, инспектор Савов, и за други… А може би и за себе си!

Помниш ли каква беше историята с мене? Сигурно не си я забравил, макар че много такива истории са ти минали през главата. Не си я забравил и нито една от тях няма да забравиш, защото всяка история си има едни такива „герои“ като мене, за спасяването на които ти трябва да се бориш. И ако историите не са много различни, „героите“ им са различни и ти трябва да намериш най-подходящия начин за спасяването на всеки от тях, че иначе може да сбъркаш и тогава съвестта няма да те остави на мира, защото ти нямаш право да грешиш, макар че да се греши, е човешко, и макар че не греши само тоя, който не работи, и макар че могат да се намерят стотици начини за извинение и стотици причини за оправдание…

 

 

Като разбрах, че пари по тоя начин няма да съберем скоро, аз казах на моите момчета:

— Хайде да ви видя, като се пишете големи специалисти по автомобилите, дали сте добри автомонтьори. Знаете всички автомобилни марки, даже и тия, дето сте ги виждали само на картинка, а знаете ли как им се свалят стоповете, фаровете, тасовете, антените?

Те малко се сепнаха, макар преди това да ме уверяваха, че не са се уплашили и че с мене ще идат до края на света. Сепнаха се, защото разбраха накъде бия и какво именно бях измислил. А аз не бях го измислил сам.

Имах един далечен братовчед, незавършил училище, който нищо не работеше и някак добре си живееше. Рядко се виждахме с него, но последния път, като се срещнахме, ми подхвърли, че имал „клиенти“, дето търсели разни части за чуждестранни коли: стопове, фарове, тасове за опели, пежа, фолксвагени… И хубаво плащали. Като каза, че хубаво плащали, аз разбрах какво иска от мене и му обещах да проверя. Нещо може би ще се намери.

И започна да се намира. Момчетата излязоха възприемчиви. Лесно ги обучих, обиграха се. Четирите таса на един фолксваген сваляхме за секунди. Че какво им е толкова на тия тасове? Заставаме четиримата откъм четирите колела. Всеки си има отвертка. По даден знак пъхаме отвертката между таса и джантата, трак и фъс… Бягаме, значи, с тасовете в ръце.

Ванчо стана специалист по фаровете. Един винт има да се отвинтва. Той е под фара. Двама души стоят на двете преки улици. Задачата им е да подадат сигнал, ако някой приближава. Аз стоя на входа на отсрещната къща. Да му окажа помощ, ако се наложи.

Ванчо отвинтва винта, изважда фара, срязва с ножичка кабелите и готово.

Със стоповете работата е по-сложна. Те са с по два дълги винта и докато ги отвъртиш, ще ти се развие ръката. Губи се време. Затова с тях се занимаваха обикновено двама души — един на единия винт, втори — на другия. Малко си пречеха, но времето се съкращаваше наполовина.

На антени и чистачки рядко попадахме. Хората се страхуваха от кражби и си ги прибираха. Някои си прибираха и тасовете или въобще не ги слагаха. Е да, но ако почнат да прибират всичко, което може да се открадне от една кола, къде ще му излезе краят? Вечер трябва да демонтират фарове, стопове и туй-онуй, а сутрин — да ги монтират. Ами че то и колелетата може да се откраднат. И тях ли да свалят?

И така, работата тръгна. Че се страхувахме, страхувахме се, но парите в бонбонената кутия се увеличиха. Подозирам, че братовчедът печелеше колкото нас от продаденото. На нас сигурно даваше половината, а може би и по-малко. Но нищо не можех да му кажа, макар че ние вършехме черната работа. Иначе беше честен — плащаше веднага, а понякога ни даваше поръчки. Това и това ми трябва, от такава и такава кола. Ето ти парите. Ако ми ги донесеш утре — ще имаш два лева отгоре.

 

 

Със Светла се виждахме често. Сутрин — на училище, а понякога следобед тя идваше у дома. Започна да идва, като й казах какво се бе случило в нашето семейство. На кого другиго бих могъл да поверя мъката си? И кой друг щеше да ме разбере, освен тя?

Беше добра с мене, помагаше ми да оправя близначките, заедно почиствахме стаите, готвехме. Те, близначките, вече и сами се оправяха, но все пак имаха нужда и от мене. Било за уроците, било да им се перат и гладят дрешките.

Напоследък поотраснаха ли, що ли, но някак се позатвориха, поумърлушха се, не хленчеха за мама и станаха толкова мирни и послушни, та чак да ти се приплаче. Не съм виждал толкова послушни и мирни деца. По-рано ми пречеха с глезотиите и лудориите си и аз дори им се скарвах и ги поплесквах, но сега така много ми се искаше да не са толкова мъдри и кротки, че често пъти сам измислях разни лудории и се мъчех да увлека и тях, та да ги разсея. А те, милите глупачета, сякаш разбираха, че правя всичко това за тях, смееха се, показваха, че се радват и че им е много интересно, но къде ти — това детски смях и радост ли беше?

Ако по това време имах някаква власт, най-тежко щях да наказвам този, който отнема радостта и усмивката на такива малки деца като близначките!

Но у дома кой беше виновен?

Мама нямаше време за нас. Сутрин бързаше, за да не закъснее за работа. Поръчваше ми какво да купя следобед и как да го сготвя. Беше припряна, нервна, не търпеше въпроси и възражения. То и кой ли й възразяваше, но все пак случваше се да я попитам нещо във връзка с готвенето. На това изкуство в училище не ни учат…

Когато тя ставаше, ние винаги бивахме готови за училище. Близначките — измити и нахранени, спретнати и чистички. Толкова чистички, че не може да не ги обичаш. Те слушаха заръките на мама, които тя отправяше към мене, гледаха с влажни очички нейното уморено лице и… чакаха. Какво чакаха? Аз виждах как нетърпеливо потръпват ожулените им коленца, ха да хукнат, ха да се хвърлят в прегръдките на мама, да я разцелуват. Те чакаха само мама да се наведе, да им се усмихне и да разпери ръце. Но мама не се навеждаше, не се усмихваше, не разперваше ръце.

Тя дори не ни гледаше в очите и едва ли забелязваше как сме облечени. Казваше понякога:

— Вече сте големи. Сами можете да се гледате…

И излизаше. Ние с близначките оставахме като вдървени. Аз преглъщах нещо, което стоеше на гърлото ми и не искаше да бъде преглътнато, и не намирах какво да кажа на двете момиченца за утешение. И кой знае. Може би те съвсем не чакаха утешение от мене, а също като мене се мъчеха да преглътнат това, което не можех да преглътна и аз.

Толкова ли й бяхме отмилели?

Е, за мене, както и да е. Аз не съм дете. Мога и без майчини глезотии. Но тия двете, малките! Колко ли страдат душиците им за майчина ласка?

Аз и Светла се трудехме всичко да им е наред, да получават в училище добри бележки, да бъдат нахранени и добре облечени, да си легнат навреме. Но можехме ли да им заменим мама? На кого щяха да се похвалят с добрите си бележки?

И защо мама не ни гледаше в очите? Виновна ли се чувствуваше за нещо? Измъчваше ли я нещо?

Тя рядко си идваше след работа. Много рядко. А когато си дойдеше, позавъртеше се насам-натам, променяше тоалета си и излизаше. И после аз си знаех — ще се върне късно след полунощ, ще се пази да не вдига шум, за да не ни събуди.

Тежко ни беше без татко.

Но още по-тежко ни стана, като почувствувахме, че нямаме и майка…

… Вече сте големи. Сами можете да се гледате… И излизаше. Ние с близначките оставахме като вдървени. Аз преглъщах нещо, което стоеше на гърлото ми и не искаше да бъде преглътнато…

 

 

Един следобед седяхме в хола и решавахме задачи. Вратата на кухнята беше отворена. Там, на електрическата печка, къкреше яденето, което бяхме приготвили със Светла. От време на време от капака се стичаха капки и ние чувахме тяхното съскане върху котлона. Сърдеха се, че капакът ги е изпуснал да излязат от тенджерата и че толкова бързо трябва да изчезнат, да се превърнат в пара.

Близначките си бяха приготвили уроците и играеха на улицата със своите приятелки.

Светла стана, отиде в кухнята и там хлопна капака на тенджерата. Разбрах, че долива вода на яденето. Върна се и седна на дивана.

— Още малко като поври и ще бъде готово.

Аз я погледнах. Не мислеше за яденето.

— Ела, седни при мене — промълви тя.

Откъде знаеше, че и аз искам точно това? Да седна до нея, да взема ръцете й…

Тя взе моите ръце и ги сложи на коленете си. Сърцето ми затупа бързо-бързо. Дали и нейното сърце тупаше така? Остави моите ръце на коленете си и обхвана с длани лицето ми. Приближи се толкова до мене, че усещах дъха й върху устните си и се оглеждах в очите й. Само че бях толкова дребен, толкова мъничък, та не личеше дали съм се изчервил или съм пребледнял от вълнение. А сърцето ми тупаше, тупаше…

— Ти трябва да имаш някого, който да те обича… Много, много да те обича… Аз ще те обичам… И много, много ще те обичам. И те обичам…

Не разбрах каза ли го това или ми го внуши с мисли. Толкова беше тихо. Тя галеше лицето ми с две ръце, дъхът й ме пареше, пръстите ми трепереха на коленете й, а сърцето ми… Плувнах в пот.

— И аз — прошепнах едва. — И аз много те обичам… Ти си такава… добра и хубава.

Две сълзи капнаха от очите й.

— Защо плачеш? — сепнах се от унеса си аз.

— Така. Добре ми е. Целуни ме!

Да я целуна? Как се прави това? На помощ ми дойде един филм, който наскоро бях гледал. И аз прегърнах Светла, а тя се притисна до мене, и я целунах, както героят от филма бе целунал героинята, и дълго не отлепвах устни от нейните, както героят на филма не отлепваше, своите от тия на героинята. Тогава ми се стори, че той много дълго прави това, но аз като че ли го надминах…

— Обещай ми, че ще ме обичаш… И всеки ден ще ми казваш, че ме обичаш.

— Обещавам! — казах аз.

— И аз те обичам… И ти няма да станеш лош…

— Няма да стана лош. Защото ти ще ме обичаш.

— И ще мислиш за мене. Само за мене.

— Само за тебе…

— И аз ще мисля само за тебе…

Тя си отиде. Аз поседях на дивана и сърцето ми вече не тупаше така. Кога се беше успокоило?… В кухнята тенджерата запротестира с капака си.

— Како Светле, да се прибираме ли?

Приближих до прозореца. Светла бе клекнала и прегърнала двете близначки, мило ги целуваше.

— Поиграйте си още — чух я да им казва. — Като стане време, батко ще ви повика. Довиждане.

Момиченцата се заиграха. Светла премина на отсрещния тротоар. Аз гледах черните коси, които се люшкаха върху раменете на пъстрата й рокля. И чак сега открих, че тя е с рокля, а не с черната ученическа престилка, с която бях свикнал да я виждам всеки ден. За мене ли беше облякла роклята?

Броях стъпките й. Ето още няколко и тя влезе в оня вход с номер 8. Застана там, в сянката, обърна се към моя прозорец усмихната, истински светла и приближи пръстите на ръката си до устните. Аз направих същото…

Седнах на дивана точно там, където седях преди малко, и се обърнах така, както бях обърнат одеве — с лице към Светла. И се помъчих да си представя всичко, и се помъчих да видя Светла и двете добри сълзи на бузите й. И почти ги видях…

Отидох в кухнята и изключих печката. Яденето беше готово. И кой знае защо си спомних зализания осмокласник. И не с неприятно чувство, а с чувство на благодарност. Дали той не стана причина за откровението на Светла? Сетих се, че ми обеща да се срещнем. Това значеше, че се кани да ме бие. Ако се срещнем, ще го оставя да ме набие. Трябва да му бъда благодарен. Разбира се, няма да му кажа защо.

Легнахме си както обикновено. Преди това намерих начин да съобщя на момчетата, че за тая вечер не се предвижда никаква „акция“. Не ми беше до фарове и стопове. Имах много неща за премисляне.

„Защо плачеш?“

„Така. Добре ми е…“

„Обещай ми, че ще ме обичаш! И всеки ден ще ми казваш, че ме обичаш…“

„Обещавам…“

„И аз ще те обичам… И ти няма да станеш лош…“

„Няма да стана лош… Защото ти ще ме обичаш…“

И ето че сърцето ми отново се разтупа. Този път тревожно, с болка. Колко лесно обещава човек, когато е щастлив. И колко лесно забравя… И аз бях забравил за намерението си да бягам, бях забравил по какъв начин се снабдяваме с парите, необходими ни за това бягство. Какво значи „няма да стана лош“? Че аз бях вече лош. Бях крадец. По-лошо и от лош. Разбира се, Светла не знаеше това, но тя сигурно предполагаше какво можеше да ми се случи, какви глупости може да направи едно момче, нещастно като мене. По-умна ли беше тя или нейната обич й подсказваше опасността и тя бързаше да ме предпази…

Всичко, което си мисля сега, другарю Савов, тогава не бих могъл да изразя. Сега съм по-голям, по-разумен.

Но оная вечер ме потисна едно ново чувство. Разбрах, че съм започнал нечиста, нечестна игра. И усетих омраза към себе си.

А сега как?

Ще се преструвам пред Светла, че не съм лош, през деня ще я гледам в очите като невинно агънце, а нощем, придружен от моите верни помощници, които аз натиках в тая мръсотия, ще къртя фаровете на чуждите коли!

И един ден ще изчезна, без да й се обадя. И когато тя разбере какъв съм бил, ще ме намрази. Ще се проклина, че е могла да обикне такъв като мене, че ми е вярвала…

Нямаше ли изход от това положение? Можеше ли да се спася, като призная вината си пред някого? Да спася и момчетата. Можех ли да стана достоен за момичето, което обичам? Да й кажа ли всичко и заедно да потърсим спасителния път?

Или…

Какво стана с оня, добрия чичко? Ние даже не знаехме името му. Не знаехме какво и къде работи. Дали той не можеше да помогне с нещо?

А ако е късно?

Тогава, другарю Савов, не те познавах и затова не предполагах колко по-добре щяха да се оправят всичките ми бъркотии, ако бях потърсил тоя чичко…

Не беше късно. После разбрах това, но докато се колебаех какво да направя, дойде ваканцията. Момчетата се притесняваха, защото аз все отлагах „акциите“, а ни трябваха още малко пари. Те искаха да осигурим тия пари и да приключим с „акциите“. Страхуваха се, че ще ни заловят и всичко ще се провали…

Сега е лесно да се каже как е трябвало да постъпя, но тогава?

 

 

Един следобед, когато Светла беше у нас и с нещо се занимаваше в кухнята, от работа си дойде мама. Тя и други път я беше сварвала вкъщи, разменяше с нея по някоя дума, преобличаше се и излизаше. Надявах се, че и този път ще бъде същото, но се случи друго.

Светла дойде в хола, където мама, седнала пред огледалото, размазваше по лицето и косите си някакви козметични препарати. Много хубави коси имаше мама и много хубаво ги носеше. Аз самият, който често ги виждах, постоянно им се възхищавах…

След обичайната размяна на поздрави, въпроси и отговори за обикновени неща мама, кой знае защо, се обърна към мене:

— Помощничката ти е добра. Тя ли ще ми бъде снахата? Да не сте намислили да се жените?

Аз останах като гръмнат. Това, което изпитах в този момент, мъчно бих могъл да опиша и сега. И срам, и болка, и гняв, и тая безпомощност, в която децата често изпадат пред възрастните, които постъпват с тях нетактично, грубо, като се мислят за много остроумни, тържествуват над безизходността им, поставяйки ги в неудобно положение с доста глупавите си понякога въпроси.

Какво можех да кажа, освен да сведа очи и да замълча. Но преди това погледнах Светла. Лицето й пламтеше. От срам или от обида? В очите й имаше сълзи, но те не бяха ония радостни сълзи от преди няколко дена. Това бяха сълзи на възмущение.

И почувствувах в този момент, че тя отдавна е таила у себе си омраза към мама и че тая омраза се бе породила от голямата обич, която тя изпитваше към мене и към двете ми сестрички. И свел очи пред неудобния мамин въпрос, чух Светла да казва сърдито:

— Глупости!… Вместо да дрънкате глупости, по-добре е да се приберете вкъщи и да си гледате децата… Така правят всички почтени майки…

Сега пък останах гръмнат от думите на Светла. Но това, което направи мама, не можах да й простя никога. Тя стана разгневена от мястото си и зашлеви Светла.

— Ти, малка философке — каза мама, — няма да ме учиш как да живея. Когато се омъжиш и си родиш деца, гледай си ги както искаш. А ако се случи да останеш сама като мене, тогава ще те питам… Вие, децата, тепърва има да растете, имате време да живеете. А аз нямам… като стана баба, никой няма да ме погледне… Хайде, омитай се сега…

Бях чувал тези думи. Те не бяха мамини. Те бяха плод от възпитателните акции на оная леля, дето толкова много мразех. Напомняха ми онова, което бях подслушвал за младостта, която не трябваше да се пропилява, за красотата, която е дадена за обич, и за това, че младостта и красотата не са вечни… И за оня мъж от някакво министерство, който тя вече й бе намерила…

Не знам дали Светла чу всичко, защото тя бе захлупила лице в шепите си и горчиво плачеше. Така, без да вижда, вървеше и се мъчеше да налучка изхода на хола.

Аз я прихванах през рамото, отворих й вратата и се опитах да я успокоя, но тя хлипаше и като че ли не разбираше нищо от моите думи. Може би това беше първата плесница, която получаваше в живота си.

Навън тя се спусна по стълбите тичешком.

Аз останах там на площадката пред апартамента. И за кой ли път вече се чудех какво да правя. Да настигна ли Светла и да се помъча да извиня постъпката на мама? Да се върна ли в 69 къщи? Или да плюя на всичко?

И плюх на всичко!

Хлопнах вратата и тръгнах по улиците на града. Знаех къде да намеря момчетата, но те още не ми трябваха. Имах нужда да поостана сам.

Една част от хората бързаха по своите работи, други се разхождаха, някои зяпаха по витрините, някои стояха пред кината и питаха за едно билетче повече.

В градинките щъкаха дечурлига и си посипваха пясък върху главите, докато майките им се хвалеха една на друга за гениалните постъпки на своите деца.

Всички тия хора, всички майки и техните гениални деца щяха да се приберат по домовете си, когато се стъмни, щяха да си легнат в меките легла, да потънат в сън. А аз? Трябваше ли да се прибера и аз, макар че никой не беше ме гонил от леглото ми? Какво ще търся в тоя дом без ласка и майчина грижа? Щеше ли повече да ме погледне и Светла?

Не, вкъщи вече нямаше да се върна. Още утре ще тръгнем за морето!

Запътих се да диря момчетата. Бяха на стадиона и скучаеха. Съобщих им за решението си. Те се учудиха първоначално, че така внезапно ще тръгнем, но не бяха свикнали да ми противоречат. Освен това само след миг мисълта за морето и приключенския самостоятелен живот така разпали въображението им, че вече бяха готови на всичко.

Уговорихме се къде да се съберем след полунощ и аз тръгнах да търся подходящ обект за предстоящата „акция“. Братовчедът отдавна ме мрънкаше за два фара от опел.

Обещаваше да плати и малко горница.

Клиентът му бил щедър.

Ванчо работеше бързо. Единият фар бе свален и положен на кърпата, в която след малко щеше да бъде загърнат заедно с другия. Неговият винт малко заяде, но скоро подаде и се подчини на отвертката…